Адел Паркс
Да си намериш майстора (11)

11.

Дарън използва понятието „ресторант“ много по-великодушно от мен. В крайна сметка човек може и да си купи хотдог от улицата, но А. А. Джил^[1] надали би се върнал повторно. Така нареченият „ресторант“ разполага с пет-шест разнородни маси, около всяка от които небрежно са разхвърляни различен брой (между два и шест) всевъзможни столове. Масите са застлани с покривки, само че мушамени, на червени и бели квадрати. На всяка маса е поставена ваза с цветя, но и те са пластмасови. Свири и музика — от джукбокс. Свещите обаче са от истински восък, а храната е вкусна, макар изборът да е ограничен — свежда се до спаг. бол., тъй че вечеряме спаг. бол. Дарън поръчва и бутилка червено домашно вино. Въобще не си даваме труда да се поинтересуваме имат ли специална листа за вината. В заведението седят още три двойки, а една жена е довела кучето си. Посетителките масово са с провиснали гърди и кореми. По правило не стъпвам в подобни заведения. Утешавам се единствено с мисълта, че се намирам на стотици километри от дома и никой няма да ме познае. За голямо мое изумление Дарън се чувства в това кръчме не по-зле, отколкото в „Оксо“. Аз умирам от срам. Примирам от ужас да не прихвана провинциалния кич. И да започна да смятам, че синьо си отива със зелено или че представата за приятна вечер се изчерпва с натряскване до забрава в стара, порутена кръчма.

О, не, вече долавям началните симптоми. Трябва незабавно да се върна в цивилизацията, преди да съм се повредила безвъзвратно.

Сервират ни храната и виното. Дарън е крайно мълчалив, аз пък се дразня от необичайната липса на духовитост у себе си. Рядко се случва да си глътна граматиката. И защо тъкмо сега, когато искам неотразимо да блесна? Отлично зная какво целя. Надали е толкова трудно да го прелъстя. В настоящия миг обаче ми се струва напълно невъзможно. Въздъхвам и плъзвам поглед към околните маси. Забелязвам двойка пенсионери, които молят келнера да ги фотографира. С удивление наблюдавам как той изпълнява молбата им, без да демонстрира и капчица презрение или съжаление, макар че вътрешно сигурно едва се сдържа. Те се нахилват като зелки и заемат изкуствени пози с вдигнати чаши. Тъкмо се каня да пусна някоя хаплива забележка по техен адрес, когато забелязвам, че и Дарън ги гледа, само че с усмивка.

И с умиление.

— Не са ли великолепни? — кима към грозниците.

Явно без да си дава сметка колко фатално изглеждат, подхваща реч на тема — колко са възхитителни подобни достопочтени възрастни двойки, чийто брак е щастлив и те все още се обичат. Прекъсвам го със забележката, че сигурно са се усамотили за уикенда с мръснички намерения, но тъй като в Блакпул и в Брайтън е било препълнено, са се принудили да дойдат в Уитби. Той се усмихва и най-спокойно продължава да ми обяснява как действително вярва в приятелството, верността и близостта между хората.

— Пропусна чукането — вмятам с намерението да ускоря процедурата по свалянето.

— Интимността е част от всичко това. При това много важна.

Наистина приема всички тези дивотии сериозно, но най-странното е, че с това лирическото отклонение едва не накарва и мен да повярвам. Оптимизмът му е заразен. Сигурно е от виното. Мигновено се съвземам.

— Господи, колко си сантиментален! — просъсквам злорадо. Кой знае защо. Сигурно по навик.

Вместо да се обиди, Дарън се усмихва:

— Може би, но по-добре да съм сантиментален, отколкото циник.

— Аз не съм цинична — срязвам го. — Аз съм…

— Реалистка — довършва той вместо мен. — Да разбирам ли тогава, че не вярваш във вечната любов?

— Вечна любов! — изсумтявам презрително. — Няма такова нещо. Хората се използват един друг, употребяват се взаимно, след което се захвърлят и продължават напред. И това явление е повсеместно. Обзалагам се, че сигурно вярваш и в чудовището от Лохнес и в Дядо Коледа — подхвърлям злобно.

Дарън скръцва със зъби. Не мога да разбера дали е ядосан, или е разстроен. Оказва се, че и двете.

— Не можеш ли да се държиш прилично? Не забравяй, че ти правя услуга. Ти се самопокани у нас. Толкова ли ти е неприятно с мен и моето семейство?

Отначало си глътвам езика. После въздъхвам, отпивам от виното и отговарям на поставения въпрос откровено:

— Не, в действителност въобще не ми е неприятно. Дори… — Разколебавам се, но после поемам дълбоко дъх и смело продължавам: — … прекарах чудесно. Имаш прекрасно семейство.

Дарън мигновено се отпуска и ме озарява с най-лъчезарната си усмивка:

— И аз така се надявах, но не можех да бъда сигурен. Ти ту се смееш, ту…

— Какво?

— Ами зъбиш ми се, поради липса на по-подходяща дума.

Отново въздъхвам, но не възразявам.

— Добре де, вярвам, че хората биват обзети ако не от любов, то поне от някаква лъст или нещо подобно. Човек по природа е много слаб. И не може да остане влюбен задълго именно понеже е много слаб. В крайна сметка все някой ще пострада. Затова смятам, че е най-добре всички тези лепкави усложнения да се избягват.

— Не отиваш ли твърде далеч?

— Не виждам златна среда. Мисля, че някаква, каква да е, любов не решава въпроса.

— Виж, тук напълно те подкрепям. — След кратко мълчание додава: — Помниш ли онази вечер, като бяхме в „Оксо“?

Нима е било едва преди три дни? Имам чувството, че е било в друг живот.

— Тогава полюбопитствах какво всъщност те е наранило. — Кимам. — После си дадох сметка, че не е моя работа, и смених темата. — Отново кимам. — Питах се дали вече ще ми разрешиш да ти задам този въпрос. Наистина бих искал да разбера какво те е наранило до такава степен, та да те накара напълно да се затвориш в себе си? — Задава въпроса с наведена глава, избягвайки погледа ми. И си играе със солницата.

Изненадвам се, че въпросът искрено го вълнува, и изпитвам желание да му обясня. Питам се дали ще мога.

— Просто не съм в състояние да приема мръсната пяна на човечеството. — Той ме измерва с въпросителен поглед. — Кошмарната пустота и безнадеждност, която минава за връзка. — Изпъшквам отегчено. — Разбираш ли, такива неща просто не съществуват. Онази вдъхновяваща любов, която толкова усилено търсиш, всъщност изобщо не съществува. Зная, защото съм спала с повече от петдесетина мъже, но не ми се е случвало да правя любов.

Замълчавам и с любопитство очаквам реакцията му. Не изглежда нито потресен, нито ужасен от признанието ми. Което — несъзнателно — ме раздразва. Действително искам да се отврати от мен. Нещата със сигурност ще се разрешат много по-лесно, ако в този миг скочи и си тръгне. Или аз си тръгна. Но не съм сигурна, че бих могла. Дарън очаква по-подробно обяснение.

— От опит зная — а както вече изтъкнах, разполагам с дълъг и богат такъв, — че хората се използват взаимно и когато престанат да се нуждаят един от друг, просто се изоставят. — Взимам ножа и започвам да чопля крайчето на мушамената покривка. По ирония на съдбата в същия миг от джукбокса зазвучава доста нескопосана кавърверсия на „Не ме изоставяй така“.

— Кой те е изоставил?

Гласът му пресеква между „те е“ и „изоставил“, което ще рече, че е изключено да устоя.

— Баща ми. — Неизвестно как, от очите ми рукват глупави, яростни сълзи. Поразена съм. Възпирам ги в продължение на двайсет и шест години. Откъде се взеха тъкмо сега? Дарън посяга да ги изтрие с палец и за части от секундата дланта му докосва брадичката ми. Сякаш пламък опарва кожата ми, но в същото време ми подейства утешително. Вдигам поглед и въпреки дългогодишния си опит и факта, че познавам този човек едва от няколко дни и че е умопомрачително красив — което винаги е предупреждение да се внимава, — изпитвам желание да му се доверя. Дори ми се струва, че вече му вярвам. Което е опасно. Трябва да се взема в ръце.

— Слушай, съжалявам. Да забравим тази история. — Преглъщам сълзите и отмествам ръката му. — Много ми се насъбра тази седмица, а ти буквално ме довърши с отказа си да участваш в предаването.

Изглежда, го заболя. Именно това целях. Искам да се почувства виновен. Оглеждам ресторанта, отчаяно търсейки друга тема за разговор. Не ми идва наум абсолютно нищо, освен щампата на тапетите. Цялата вечер отиде по дяволите. Въобразявах си, че като стигнем до пудинга („пудинг“ е твърде великодушно определение за готовия пакетиран сладкиш, който се сервира тук), вече ще флиртуваме открито и ще си разменяме кокетни реплики с мръснишки подтекст. Вместо това нагазихме в дълбоките води, емоциите, измяната и което е най-странното, чувството за вярност и бъдещите възможности, Неща, които ревностно избягвам.

— Ти си щастливец, с толкова много братя и сестри — отбелязвам. Признавам, че тази тема не е Бог знае колко по-различна — продължаваме да обсъждаме личния живот, но поне измествам разговора към неговия личен живот, което е далеч по-безопасно. — Постоянно се прегръщате и целувате, от време на време дори имам чувството, че съм попаднала в американско токшоу.

Дарън се усмихва и отвръща:

— Нима всички семейства не са еднакви? — Тъй като не отвръщам, усмивката му помръква и той додава: — Ако не друго, поне на Коледа е весело.

— У нас винаги е било тихо. Когато той си замина, освен постоянния доход и куфарите от изкуствена материя, имитация на крокодилска кожа, отнесе със себе си и пламъка от семейното огнище. За огромно мое облекчение семейните скандали секнаха. От този момент нататък майка ми не пророни и една сълза и никога повече не ми повиши тон. Но и не се засмя. Изпадна в някакво зловещо перманентно спокойствие.

Как стана така, че отново заговорих за себе си? Поглеждам празната си чаша. Дарън го приема като намек и ми налива вино. Не възразявам.

— Готвеше ми, переше и гладеше дрехите ми, посещаваше родителските срещи, осигуряваше необходимите средства за живеене. Правеше всичко както трябва. Но често съм си мислила, че след като баща ми ни напусна, останах и без майка. Сякаш бе решила, че любовта е нещо твърде опасно и за да не рискува, изцяло се бе посветила на грижи за мен. И до ден днешен, като се връщам в миналото, ми се струва несправедливо. Никога не бих я изоставила. — Защо не взема да млъкна! Аз самата се отегчавам от приказките си, да не говорим за Дарън. Така де, това надали е най-веселата тема за разговор. Но не мога да се спра. — Не я виня. В смисъл, че напълно я разбирам. Но нямаше да е зле поне от време на време да затваря книжката с приказки, без да вмята с горчивина как догодина по същото време принцът вече ще си е намерил нова принцеса.

Дарън се усмихва тъжно, а аз отвръщам с кисела гримаса.

— С общи усилия се преборвахме с коледните празници и рождените дни, с почивките в Девън, с изпитите в гимназията, с приемните изпити за университета и най-сетне, със следването. Докато гладеше, мама си тананикаше любимите песни: „Страда ли някой за мен“ и „Ако си тръгнеш“. В годините, когато се формираше характерът ми. Тя е чудесна майка и аз зная, че винаги ми е давала най-доброто. Просто понякога ми се иска баща ми да беше оставил пълна къща с братя и сестри, та крясъците им да заглушават съскането на ютията и потракването в радиаторите.

Мълчаливо изчакваме сервитьорът да постави на масата две чаши кафе. Убедена съм, че е разтворимо, сервизът е от възможно най-евтините, а млякото е в пластмасова кутия. Келнерът обаче ни го сервира така, сякаш сам е отгледал кафето и го поднася в сребърна посуда от седемнайсети век. При други обстоятелства бих се подразнила от факта, че прекъсва разговора ни, но обичам хора, които работят с прилежание.

— Приличаш ли на майка си, или повече черти си взела от баща си? — не млъква Дарън.

— Имам две снимки на баща си и за безкрайно свое съжаление съм точно копие на този мръсник, който ни заряза, без да му мигне окото. Едната е от 1967-а, а другата — от 1975-а. Първата е от сватбата им. Скрих половинката с неговия лик, след като майка ми го изряза.

Дарън ме гледа неразбиращо. Естествено, нали е от семейство, което цял живот е тънало в блаженство — какво разбира той от сватбени снимки, разрязани надве? Мъча се да му обясня:

— Не се плаши, не го направи в пристъп на лудост или бяс или нещо такова. Беше безкрайно спокойна. Просто искаше да запази своите снимки, тъй като изглежда великолепно, и затова старателно изряза само своя образ по очертанията на роклята. Помня, че използва заоблената ножичка от детското ми станче за игра. Не стана от кухненската маса в продължение на два дни. Заличи баща ми от всички снимки — от сватбата, от раждането ми, от почивките. От всички семейни събития. Проведе системна, задълбочена чистка на доказателствата за съществуването му. Откраднах снимката от 1975-а, преди да е стигнала до нея. — Дарън не ме прекъсва. Проверявам дали ме слуша. Слуша ме. Оставил е чашата си на масата. Нарочно взимам своята и продължавам: — Това беше годината, в която ни напусна. На въпросната снимка ми помага да духна свещите на тортата за седмия си рожден ден.

Как можа да ни изостави, да изостави мен, която съм му одрала кожата?

— Липсваше ли ти?

— Да ми липсва ли? Въобще не го помня.

Отново се възцарява мълчание. Ожесточено дъвча ментовия шоколадов бонбон. Единствено с цел да създам впечатлението, че въобще не ми пука. Преглъщането ме затруднява.

— След като ни напусна, години наред продължавах да се питам как ли живее. Попаднех ли в улично задръстване, размишлявах дали и неговата кола е някъде в тази или в друга подобна колона. Когато слушах радио, гадаех дали харесва същите станции. Така и не узнах, но няма и да разбера, тъй като не зная почти нищо за него.

— Можеш да го потърсиш — кротко предлага Дарън.

— Не искам. Той недвусмислено ми даде да разбера какво е моето място в неговия живот — никакво. Не е платил и едно пени издръжка, дори не ми изпращаше поздравителни картички. Направил ми е един-единствен подарък, за който съм му безкрайно благодарна. Научи ме какво означава да загубиш някого. Спести ми неприятното изживяване да страдам с разбито сърце. — Мъча се да се ухиля нагло. — Превърнах сърцето си в буца лед. Дори най-близките ми приятели недоумяват дали въобще имам такова. — Открай време вярвам, че нямам.

— Разбира се, че имаш сърце, Кас. Като всеки друг човек, и ти имаш сърце, което може да бъде разбито.

Вбесявам се. Не виждам защо трябва да се обиждаме.

— Нямам — тросвам се опърничаво.

— Какво те кара да мислиш, че си по-различна от останалите? Чрезмерните количества органични домати, които консумираш? Тъй като, с изключение на това, почти по нищо не се различаваш от другите хора.

— Така ли смяташ? — побеснявам.

— Е, може би си малко по-секси и малко по-интелигентна — обстрелва ме с комплименти из засада. Яростта ми бързо се уталожва и наместо това ме изпълва искрено задоволство. — Но инак си съвсем същата, Кас. И можеш да се влюбиш също толкова лесно.

Отново се ядосвам и язвително го срязвам:

— Не, не мога. Не ме бива в сърдечните работи. Хората не ми допадат. Струват ми се глупави и бързо ме разочароват.

— Не всички са такива. Аз например ти допадам.

— Колко си самонадеян.

И колко си прав!

— С други думи, опитваш се да се спасиш от цялото човечество. Само че не можеш просто да се скриеш и да се залъгваш, че няма да страдаш, само защото не се замесваш и не рискуваш.

— Мога. И го правя.

— Фактът, че баща ти е напуснал майка ти, не означава непременно, че и ти няма да си щастлива в любовта.

— А, щом той не можа, кой друг би могъл? — шегувам се, но смехът ми отеква неестествено пронизително.

— Какво не е могъл?

— Щом баща ми не намери сили да ме заобича, кой мъж би могъл? — Наближавам към финала.

— Аз бих желал да опитам.

Бинго.

Мамка му, не.

Излишно е. Искам да спя с него. Не е нужно да ме лъже. Не е нужно да ми пробутва евтината реплика за любовта. Учудена съм. Смятах, че е над тези неща. А че репликата е евтина, личи от факта, че надали има сериозни намерения. От три дни непрестанно си повтарям как изобщо не вярвам в тези работи и въобще не ми пука. Не че за пръв път се сблъсквам с подобни декларации. Мъжете вечно ми излизат с номера колко ме обичат. Аз обаче знам, че сами не си вярват, а понякога дори и те го знаят. Това е просто безсмислен ритуал, останал от едно време. Звучи по-възпитано от откровеното предложение за секс. Рядко се хващам с мъже, дето ги избива на любов — рискувам единствено когато съм сигурна, че не говорят сериозно. Ако заподозра някого в искреност, се отказвам от секса и се сприятелявам с въпросния мъж — и веднага намирам практическо приложение на предаността му, когато трябва да се окоси ливадата или да се почисти гаражът.

Дарън обаче е различен.

Имам чувството, че не би отворил дума за любов просто ей така. И все пак нима е възможно да говори сериозно, особено след всичко, което му надрънках? Искам да спя с него, защото направо ме побърква. Но не мога да допусна да се случи, ако имам съмнение, че ще го приеме като нещо повече от чист секс. Това само ще усложни ситуацията. Не искам да му причинявам болка. Готин е. Трябва да бъда пределно ясна в чувствата си.

Де да знаех какво изпитвам.

— Не мисля, че ти си най-подходящият човек за тази цел, Дарън — ухилвам се пресилено. Усмивката е фалшива, жизнерадостният тон — също.

— Защо?

— Амииии — не си мой тип.

— Защо?

Защо ли! Защо пък не? Божичко, колко е арогантен.

— Просто си твърде сериозен и… хм, твърде непретенциозен за мен. — Дарън се взира в празната си чаша. Наистина започвам да се чувствам мръсница, за каквато минавам. — Това не означава, че не те харесвам. Ужасно те харесвам. С удоволствие ще те изчукам.

— Предполага се, че сексът не е нещо отделно от любовта. — Дарън се взира в мен с ужас и — да, струва ми се, че долавям в погледа му отвращение. Е, това поне ще улесни нещата.

— Ах, да, но ми се е случвало да се наслаждавам на невероятен секс, при това без усложнения.

— Добре, но правила ли си любов? Цялото това разнообразие. Свалки, чукане, любови и какви ли не безименни чудеса… — Пренебрежително махва с ръка, сякаш зачерквайки всички мъже в живота ми, както всъщност съм ги зачеркнала и аз самата. — Но никога не си била обичана. Просто е много лесно да избегнеш любовта.

— Нямам нужда от любов — отсичам сухо.

— Смяташ се за страхотно смела, а, Кас? — Никога не се впускам в подобни разговори. Не водят доникъде. Само до… — Е, знай, че не си. Смелостта означава да се довериш. Надменността е много лесна поза. — Едвам удържам прозявката си. Дрънкай си, господин Айнщайн. Успокоявам се, че говори така единствено от честолюбие. — Използваш родителите и кариерата си като оправдание да избягваш близки взаимоотношения, но всъщност те е страх.

— Да нямаш научна степен по въпроса?

Разменяме гневни погледи над вазичката с пластмасовото цвете и празната винена бутилка, която междувременно служи и като свещник.

Тъй като мъжката природа ми е пределно ясна, осъзнавам, че ако отношенията ни продължат да се развиват в тази посока, няма да стигнем доникъде и само ще си загубя времето. Дарън е прекалено емоционален. Някой ще пострада. Да, много е привлекателен, действително страхотен пич, но не си струва усилието. От сто километра си личи, че е врящ казан със страсти. Очевидно много държи на мен, но аз чисто и просто не мога да си позволя да му отвърна със същото. Признавам, много се изкушавам да повярвам, че силните чувства и интересът му към мен могат да се окажат трайни. Но това е невъзможно. Ами ако споделям чувствата му? Ами ако… не ми е безразличен? Докъде ще ни отведе всичко това? Доникъде, то се знае. В името на великодушието съм принудена да бъда жестока.

— Ти си побъркан на тема любов. Причината не е в теб. А в попкултурата. Прав си, телевизията е виновна за много неща. Този абсурден идеал, който не съществува, ни се натрапва с всяка песен, всеки плакат и всяка книга. Сигурна съм, че ако песните на „Битълс“ бяха посветени на мира, вместо на любовта, светът отдавна щеше да е забравил какво е това война.

— Именно на мира са посветени.

— Добре де, не само на „Битълс“, а и на всички останали. — Правя опит да го обърна на шега, но Дарън запазва каменно изражение. Няма намерение да ме остави да се изплъзна просто ей така. — Знаеш ли, според мен търсенето на любовта и Човека с главно Ч е пълна загуба на време. Унизително е. Срамувам се от името на всички хора. Мисля, че трябва да се издигнем над всичко това и да продължим напред. Шекспир е виновен! Любовта е чиста лудост. Поискай сметката.

* * *

Невероятно е мъчително. Прибрахме се от ресторанта в пълно мълчание. Легнах си веднага. На сутринта закусих с Линда — Дарън беше излязъл да разходи кучето. Вали като из ведро. Събрах си багажа, Дарън се прибра да ме закара на гарата. През целия път не разменихме и една двусрична дума. Фатална грешка. Присъствието ми тук се оказа фатална грешка. Споделянето с Дарън се оказа фатална грешка. Както и опитът да го сваля. Утешавам се единствено с факта, че не след дълго ще съм във влака на път за „Кингс Крос“. Мога да отида направо в телевизията и да се помиря с Бейл, чието търпение вече се изчерпва. Незабавно ще се заема със снимките и монтажа за тазседмичното шоу и до събота няма дори да си спомням името на Дарън. Твърдо съм решена да го запратя в забвение.

Пристигаме на гарата в Дарлингтън. В колата цари пълно мълчание, чува се само усърдното съскане на чистачките по стъклото. Дарън слиза с мен. Отива да провери разписанието, аз оставам на перона. Връща се още по-тъжен и унил и казва:

— Ще се наложи да изчакаме близо час. Съжалявам, трябваше да проверя влаковете вкъщи.

— Не се безпокой. Аз трябваше да го направя. — Отново млъкваме. Додавам: — Няма нужда да чакаш с мен. Ще седна в кафенето.

Дарън ще гостува на родителите си до края на седмицата. Прибира се в Лондон в неделя вечер. Слава Богу — не бих изтърпяла да пропътуваме цялото разстояние дотам в мълчание.

— Предпочитам да изчакам. И да те кача на влака.

— За да си сигурен, че няма да ми хрумне да остана, а? — уж се шегувам, но изведнъж се чувствам ужасно самотна. По необясними причини не ми се иска да зарежа нещата така. Не искам да се разделя с Дарън веднъж завинаги. Самозаблуждавала съм се. Въобще не е ставало дума за участието му в предаването. Щеше да е страхотно шоу, наистина. С тази неземна красота щеше да ме принуди да превключва на „Играта на поколенията“, та да мога единствено да предвкусвам как в същия този миг британското население буквално се топи пред малкия екран, но Дарън не е и никога не е бил решаващ фактор за реализацията на „Секс със екс“. Имаме заместници.

Дойдох в Уитби единствено понеже исках да сме заедно. Нямам представа защо, но исках да съм с него.

И все още искам.

Дали ще ме остави сама на перона? Ако си тръгне, ще се разпищя. Забил е очи в земята. Не ме поглежда.

— Като малък вярвах, че локвите бензин са дъги, пострадали при тежка автомобилна злополука — казва.

Усмихва се смутено, сякаш проверява как ще реагирам на подобно признание. Явно очаква някоя хаплива забележка, която да пресече в зародиш изблика на спомените. В крайна сметка спомените водят единствено до опознаване и близост. Те крият опасността да харесаш другия човек. Обзема ме неочаквана смелост. Искам да узная повече за този мъж. Искам да науча всичко за него. Как се казва учителката, в която се е влюбил за пръв път? Не може да не е имало такава. Кои са приятелите му? Обича ли сос „Песто“? Мрази ли разкашкан грах? Какво смята за увеселителните паркове? От какво най-много се страхува? Какъв е в леглото? Коя е следващата жена, в която ще се влюби?

Съществува ли все още шанс да съм аз?

Моля?!?!

— Какво ще кажеш да изпием по едно кафе?

Тутакси приемам.

Не иска да сядаме в кафенето на гарата и избира малко „италианско“ кафене в съседство, собственост на ирански бежанци. Италианският им акцент е по-неубедителен и от моя, но капучиното е прилично. Настаняваме се един срещу друг на лепкавите дървени пейки от двете страни на миниатюрната гетинаксова масичка. Толкова миниатюрна, че главите ни почти се докосват. В което няма нищо лошо, тъй като кафе машината вдига такъв невъобразим шум, че и бездруго ще се наложи да се наведа към Дарън, за да го чувам.

— За снощи… исках да ти се извиня — започвам.

Не зная за какво точно, но се чувствам отвратително. Дължа му извинение за безкрайното предъвкване на едни и същи аргументи. За това, че си придавах фасони на непристъпна девица. И най-вече защото не намерих сили да му се доверя.

— Не, аз ти дължа извинение. Малко насилих нещата. — Думите са мили, но тонът е рязък.

— Просто почти не се познаваме. — Излиза като поредното обвинение, макар да искам да прозвучи като обяснение за предпазливостта ми.

— Не съм ти предложил да се ожениш за мен, Кас. Просто исках да се опознаем по-отблизо. Признавам, че се държах малко тромаво, но вече няма значение. Ти недвусмислено ми разкри чувствата си.

Само че това не е вярно, нали? Не е вярно, защото не съм в състояние. Недвусмислено да му разкрия чувствата си. Всичко е пълна каша. Искам го. Привлича ме. Изпитвам уважение към него. Харесва ми. Интересен ми е. Закъсах. Изведнъж, както си седя в поредната мълчалива пауза в разговора, си давам сметка, че отношенията ни до момента представляват поредица от караници и мълчание. Което само доказва тезата ми, че близостта поражда единствено жестокост и неприятности. Вдигам глава — Дарън изглежда тъжен и изкусителен. Изведнъж светът наоколо сякаш престава да съществува, усещам единствено неутолимото си желание, болката в гърдите и пулсиращите си устни — състояние, което лесно би могло да се облекчи, ако той просто ме целуне. Което няма да направи, но аз повече не мога да понасям тези мъчения. Изправям се и съм готова да се закълна, че в същия миг помещението се разцепва надве пред очите ми. Подпрях се на масата, за да запазя равновесие. Каква жега е в това забутано кафененце!

— Слушай… чао… и… благодаря за кафето.

* * *

Всичко е задъхано, забързано и изумително. Той докосва дланта ми. Не се опитва да ме спре. Но аз не мога да помръдна. Стърча като истукан. Пръстите му нежно докосват китката ми. Прикована съм. Цялата пламвам. Целувам го. Той отвръща на целувката ми. Усещането е могъщо и мрачно. Всепоглъщащо. Имам чувството, че никога не съм се целувала. Всички целувки досега са били просто репетиция. Това е истинската целувка. Всички думи, с които сме се замервали, мигом престават да съществуват и изгубват смисъл. Оставаме насаме с голата тишина. Докрай разсъбличаща желанието. Дарън хвърля няколко лири на масата и без да чакаме ресто, се втурваме навън в проливния дъжд. Дарън посочва глуха алея зад гарата. Вече крача натам — имам вграден радиолокатор за тъмни улички и потайни места, подходящи за разврат. Дъждът се лее като из ведро, капките ожесточено бият по тротоара, отскачат от плочките, злорадо пронизват следобедния здрач като заострени шипове, но на мен не ми пука. Всъщност дори се радвам — благодарение на отвратителното време улиците са безлюдни. Преливам от нетърпение. Дарън здраво ме сграбчва за ръката. Прекосяваме улицата, без да се оглеждаме. Без да се интересува дали сме сами, ме притиска към стената, а аз го загръщам с мантото си. Устните ни се сливат и целувката е толкова страстна, че не мога да различа неговите от своите. Припряно разкопчава дрехите ни и потъва в мен. Гледам го право в очите, той ме гледа право в очите, от начало до край не изпуска погледа ми нито за миг. Случващото се е невероятно. Струва ми се ужасно важно. И правилно.

Той идва към мен, изпълва ме, достига ме. Този човек е другата ми половина.

Всичко свършва за няколко минути. Страхувам се, че няма да свърши никога.