Адел Паркс
Да си намериш майстора (10)

10.

Не знам как се забърках в цялата тази каша. Не помня точно кога съм се съгласила да отида с Дарън, Шарлот, Луси и Бен на басейн. У семейство Смит цари такъв смут и перманентна какофония, че е напълно възможно въобще да не съм се съгласявала, просто не съм могла да устоя на колективната им воля.

С басейните нямам нищо общо. Посещавам козметични салони и частни фитнесзали. Буквално усещам гъбичките как дебнат в пукнатините по плочките и макар че благодарение на общинската управа вътре се изсипват тонове хлор, съм сигурна, че ми предстои да плувам в чиста детска урина. За капак на всичко зървам в замъгленото огледало отражението си. Ужасно е. Тъй като не съм си взела бански костюм, се наложи да заема от Сара. Макар ясно да личи, че на младини е била много привлекателна жена, след раждането на трите си деца се е позапуснала. Имам чувството, че елегантното облекло не е сред основните й приоритети. Макар да не е от най-евтините, банският й не е марков. Обясних на Сара и Шели, че нося единствено и само черно. В отговор се усмихнаха и ми връчиха това чудо. Изглежда, първоначално е било изпъстрено с флуоресциращи цветчета, които за щастие са избелели. Формата е ужасна. По дяволите, защо не донесох собствения си бански костюм марка „Калвин Клайн“? Той е със специална кройка, така че максимално да удължава крака и минимално да подчертава ханша. Чашките са с подплънки, което придава на бюста предизвикателен вид. Тази грозотия е с провиснало дъно и размъкната при ханша, на всичко отгоре презрамките постоянно ми падат. И, стига че примирам от ужас да не се изхлузи, ами и изведнъж оказвам сама в съблекалнята с две малки човечета.

Обзема ме паника. Едно на ръка, че не съм си бръснала краката от цяла седмица, ами Шарлот и Луси ме съзерцават очаквателно. Очевидно всички — Дарън, майка му, Сара, Шели и тези хлапета — са на мнение, че аз ще се погрижа за тях.

И съм в състояние да го направя.

Което, разбира се, е точно така. Искам да кажа, та нали, за Бога, правя шоу, което привлича милиони зрители всяка седмица. Управлявам бюджети на стойност стотици хиляди лири и създавам приходи в размер на милиони. Все ще съумея да преоблека две дечица.

Има си хас.

Те обаче не мирясват. Постоянно ми се изплъзват от ръцете и се налага да ги гоня из цялата съблекалня. Въобще не желаят да си обличат бански костюм, камо ли да им сложа надуваеми ленти на ръцете, поради което се и отказвам. Имам чувството, че в мига, в който напъхам в съответния прорез съответния крайник, той мигновено отново се оказва навън. Все някак им ги нахлузвам, но и двата са наопаки: единият е с предницата на гърба, другият — с ръбовете навън. Осъзнавам, че в момента е най-важно да запазя присъствие на духа. Както при всяко стълкновение, човек в никакъв случай не бива да показва на противника, че се чувства застрашен или на път да се паникьоса. Мога да надвия едно четири– и едно шестгодишно детенце — несъмнено. Само да стояха мирно.

— Шарлот, престани да тичаш. Подът е хлъзгав. Ще се удариш. — Искам думите ми да прозвучат като съвет или предупреждение. Кой знае защо излиза така, сякаш аз се плаша или нея плаша. — Луси, не сме взели розовия ти бански, тъй че ще трябва да се примириш със синия. Моля те, престани да плачеш. Дай ръчичка за последно. Моля те.

И двете момиченца ронят сълзи (подозирам, че на Шарлот са крокодилски), а самата аз също съм на път да се разплача — което не ми се е случвало от двайсет и пет години, — когато една друга майка предлага да ми помогне:

— Не са твои, нали, пиленце?

— Не са.

Разкъсвам се между раздразнението и облекчението. Може да не са мои, но не са и нейни, нали? Само че за нула време и двете деца са облечени както трябва и всичко си е на мястото. Защо аз не успях? Сигурно съществува специален майчински ген, благодарение на който всички тези неща започват да се удават на жената с лекота веднага щом роди. Не че ми се е искало да бъда майка — и през ум не ми е минавало, дори насън. Какъв ти сън, то си е направо най-ужасен кошмар. Просто обичам да правя нещата както трябва. Дразня се, когато ми се опират.

Подкупвам момичетата да не издават пред чичо Дарън, че сме прибегнали до помощта на онази мила леличка. Предлагам им по една лира, но Шарлот ме осведомява, че тарифата е нов костюм за куклата й Барби и посещение в „Макдоналдс“. Инак бих се подразнила, но се възхищавам на деловия й усет — сигурна съм, че ще стигне далеч.

Дарън не коментира факта, че сме прекарали в съблекалнята четирийсет и пет минути — вместо това радостно ни маха от детския басейн, където преспокойно си играе с гукащия Бен.

Спускам се по стълбичката, мъчейки се да не мисля за детската урина. Подавам му надуваемите ленти на момичетата. С което недвусмислено му показвам, че е негов ред да се поизмъчи с тях.

— Ще подържиш ли Бен?

Кимам безмълвно, от ужас в устата ми да не влезе вода — кой знае какво има в нея. Дарън се ухилва и ми връчва малкия. Слава Богу, не се разплаква. Усмихвам му се ослепително с надеждата, че прословутият ми чар ще подейства и на мъж в тази ранна възраст. Дарън се набира на ръце и излиза от басейна.

Божествен е.

Сигурно спортува. Мускулите му са стегнати и добре развити. Тялото му е стройно, с тъмен слънчев загар. Съзерцавам блещукащите водни капчици по раменете и краката му. На тяхно място и аз щях да блещукам на раменете на този Адонис. С радостен трепет отбелязвам, че широките му гърди и краката му са гъсто окосмени, но гърбът му е гладък. Зърната ми се втвърдяват и изпъкват през банския. Скапан евтин парцал!

Дарън нахлузва надуваемите приспособления на ръцете на момичетата и ги пуска в басейна при мен. Той самият се настанява на ръба и спуска крака във водата. После разсеяно започва да ги поклаща, като от време на време свива и изпъва колене. Моите колене на свой ред омекват, сякаш са от пластелин. Цялото ми тяло пламти. Не мога да откъсна поглед от Дарън. Струва ми се поразително, неописуемо красив. Като се започне от почернелите на слънцето стъпала със спретнато подравнени нокти, нямащи нищо общо с жълтите закривени израстъци по краката на повечето мъже, мине се през дългите, стройни мускулести бедра и се стигне до плоския, стегнат корем. Какви ти плочки — изглежда като модел от списание за културизъм. Изпитвам желание да заровя пръсти в космите на гърдите му и повече да не ги отдръпна. Раменете му са широки и силни. Струват ми се гладки до блясък. Тъй като не изпуска децата от поглед нито за миг, Дарън не забелязва как изследвам и най-малката капчица хлорирана вода по тялото му. Лъскавата му коса непослушно се къдри на тила му — изпълва ме завист. Искам аз да съм на мястото на тази къдрица, искам да се разменя с капките вода, примесена с хлор и детска урина.

Тъй като вниманието му е погълнато с плацикащите се деца, рискувам да плъзна поглед към банския му.

Ооооооооооо.

Стига бе.

— Да взема ли Бен?

— А?!

От смущение едва не изпускам малкия. Точно сега ли намери да ме заговори? Подавам му бебето, избягвайки погледа му. Чувствам се като хлапе, заловено с ръка в кутията с бисквити. Насилвам се да вдигна глава и установявам, че Дарън се хили насреща ми. Ха, колко съм забавна, благодаря! Ядосана и засрамена, кисело се измъквам от водата и се настанявам на плочките, а Дарън се спуска вътре. Опитва се да завърже разговор, но аз нямам намерение да му се дам така лесно. Едва когато го улавям крадешком да оглежда гърдите ми, настроението ми се подобрява. В интерес на истината се почувствах доста по-добре.

След басейна отиваме в „Макдоналдс“. Дарън не може да скрие удивлението си от избора ми. Усмихвам се без по-нататъшни обяснения. Сещам се да проверя гласовата си поща едва когато Луси е на втория шоколадов шейк и два пъти съм водила Шарлот до тоалетната (без чужда помощ). Не мога да повярвам, че съм забравила да позвъня на Фай и Бейл. И то не защото се забавлявам до пръсване. Така де, не съм излязла по магазините или на танци. Обикновено когато съм извън студиото, проверявам пощата си на всеки двайсет и пет минути.

Получени са шест обаждания.

Здрасти, Кас. Нощес прегледах всички материали и избрах три възможни сценария за следващата седмица. Да поканя ли кандидатите на интервю? Ако да, трябва да ми отпуснеш средства. Обади се.

Здрасти, Кас. Джош е. Иси ми каза, че си хукнала да преследваш някакъв тип някъде на майната си на север. Какъв е случаят? Младежът травестит ли е? Дано, ще бъде страшен хит. Добре, обади ми се, като си включиш телефона.

Кас. Пак е Фай. Ами… ти не се обади, та се принудих сама да взема решение и поканих кандидатите на интервю. Мисля, че намерих заместник. Надявам се, че няма да се разсърдиш. Просто нямах друг избор, с този безумен график. Можеш ли да се обадиш? Ъъ… и много поздрави на Дарън. Можеш да ме представиш като онази с бебешкосиния кашмирен пуловер. Не, забрави.

Кас, Иси е. Ееееее? Как се развиват нещата с господин Северен Чаровник?

Йокаста, майка ти се обажда. Мразя тези устройства. Чуваш ли ме?

Кас, Бейл е. Обади се.

Значи нищо спешно. Отново включвам гласовата поща.

* * *

Когато прибираме децата у Сара, съм изтощена до краен предел и почти нямам сили да отклоня поканата за вечеря. При нормални обстоятелства бих я отрязала най-безцеремонно.

— Останете… имаме лазаня, мама и татко отидоха на кръчма, Ричард е у Шели, а Линда е тук. У нашите няма никого. Ще си кукувате самички.

Сякаш само това съм чакала, в неочакван прилив на енергия повличам Дарън навън с такава сила, че едва не му изкълчвам рамото, и на бърза ръка го натъпквам в колата. Той включва двигателя и през смях отбелязва:

— Стигат ти толкова дечурлига за днес, а?

Жегва ме чувство за вина. Може би е искал да остане, но от възпитание е предпочел да не ми противоречи — щом живее в Лондон, надали му остава много време да се вижда с роднините си. Но ръцете ми вече отекоха от игра на „едно, две, три, скоооооок“. Бебето сто пъти повърна върху мен, а мозъкът ми прегря от безкрайните въпроси защо това и защо онова (задавани предимно от Дарън). Но най-важното е, че не съм се поглеждала в огледало, откак си тръгнахме от басейна.

— Честно казано, да. Не съм свикнала с деца. Нямам племенници.

— Все някоя приятелка няма ли деца?

Замислям се. Като че ли не. Жените в телевизионния бранш рядко раждат деца, а приятелките ми в другите поприща сякаш пропадат вдън земя, след като родят. Сигурно ежедневието ни твърде много се различава.

— Не — усмихвам се на Дарън и се престрашавам да споделя: — Всъщност за пръв път ми се случва да държа дете в скута си, да го реша, да го преобличам, да го водя до тоалетната, да сменям памперси и да го храня.

— Сериозно?

— Сериозно.

Малко се срамувам и не зная как Дарън ще възприеме това признание. Очевидно цени високо майчинските умения на своите жени. Всъщност всички мъже много обичат да се любуват на жени, които идеално се справят с деца. Повечето жени си въобразяват, че притежават вродена дарба да бъдат търпеливи, забавни и любвеобилни. Аз не съм сред тях. На мен не ми пука. Е, имах голямо желание да им обуя обувките както трябва, но то е, понеже ненавиждам да се провалям в каквото и да било. Като дете много мразех друг да спечели на „музикални столчета“^[1]. Второто място нищо не означава. Ако не нещо си струва, струва си да се направи както трябва. Винаги съм следвала този девиз. Далеч не защото искам да направя впечатление на Дарън. Пет пари не давам какво ще си каже за мен. Крадешком му хвърлям един поглед, за да разбера какво си мисли. Колата на брат му е толкова тясна, че се е превил надве. Цялото му внимание е погълнато от лъкатушещите пътища. Превключва на дълги светлини, чистачките самоотвержено се борят с проливния дъжд, от което, опасявам се, няма полза. Без да откъсва поглед от пътя, смутолевя:

— Изумителна жена.

Аз съм изумителна жена! Иде ми да хвръкна. Задникът ми категорично отказва да седи на седалката.

Аз съм изумителна жена. Хайде де, да не го чувам за пръв път!

Аз — изумителна жена? Обзалагам се, че го пробутва на всяка.

Правя се, че не съм го чула, и затварям очи с огромното желание да подремна по време на краткото пътуване до дома на семейство Смит.

* * *

Събуждам се под усмихнатия лик на Кевин Киган. Къде съм? Лежа в единично легло, с наелектризирани найлонови чаршафи и завивки, от които всичко ме сърби. Кафяви на цвят. В различни нюанси на кафявото. Сбъднал се е най-кошмарният ми страх — спала съм с мъж с лош вкус. Чувам детски смях в градината и надзъртам през прозореца.

Дарън.

С Шарлот и Луси. Навън е сиво и мрачно. Сива трева, сиво небе. Единствената утеха за погледа са Дарън и момичетата, които рязко се открояват на този потискащ фон с ярките си дрехи и веселия си смях. Импулсивно потропвам на стъклото и бурно ръкомахам. После си спомням, че съм без грим, и мигновено залягам обратно в леглото, преди да са ме огледали както трябва. На вратата се потропва и госпожа Смит нахлува в стаята, без да дочака отговор. Усмихва се ослепително и аз направо се разтапям. Сигурно е разбрала колко добре съм се държала вчера с децата и е поомекнала към мен. Не че има някакво значение. Нито търся, нито се нуждая от одобрението на госпожа Смит.

Много-много.

Връчва ми чаша толкова силен чай, че лъжичката буквално стои изправена. Поемам го с благодарност.

— Сигурно си била много изморена.

Обзема ме странно безпокойство, което сякаш се промъква под завивките и пропъжда блаженството на съня. По дяволите, едва сега си спомням. Снощи наистина бях много съсипана. Твърде съсипана да отстоявам позицията си за предаването както трябва, но достатъчно, за да се заяждам на дребно. Отначало се смеехме. Тъй като нямахме вино или джин, решихме да прегледаме барчето на родителите му — чудовищна грозотия с орехов фурнир, датираща от времето на Ноевия ковчег и съвсем резонно скрита в „гостната“. Единодушно се съгласихме, че текилата е най-подходящото питие за сандвичи със сирене (отчайваща крачка, към която бяхме тласнати от безизходността на ситуацията. Всички останали бутилки съдържаха разноцветни флуоресциращи течности, най-вероятно радиоактивни.) Реших да повдигна темата за предаването, докато семейството отсъства и цялата къща е на наше разположение. Предполагах, че тъй като започнахме да се сприятеляваме, ще бъде по-сговорчив. Сгреших. Разговорът беше кратък, разгорещен и враждебен.

Дарън ми обърна гръб и съсредоточено се зае да стърже сиренето. Косъмчетата на врата му бяха щръкнали като войници под команда „мирно“. Обзе ме непреодолимо желани да ги подухна.

— Не казвам да спиш с Клеър. — Боже опази. — Просто остави нещата да се развият естествено. Остави съдбата да следват своя ход — убедително придумвах широките му рамене.

— Защо, след като вашето предаване въобще не се интересува какво ще стане, ако всеки следва естествения ход на своята съдба. То има за цел да изкриви нещата. И да извади наяве най-лошото у хората. — През цялото време наблюдаваше отражението ми в кухненския прозорец на фона на непрогледната нощ.

— Лошотията е нормалното им състояние.

Той изсумтя презрително. Поне отново се обърна срещу мен. Всъщност дали не го направи единствено защото трябваше да подреди готовите сандвичи в скарата?

— Не, не е. Просто ти смяташ изключението за правило, тъй като господства в твоя живот.

Ама че нахалник! Какво знае той за моя живот? Е, с изключение на онова, което споделих по време на разговорите ни в ресторанта в „Оксо“, на идване във влака и през остатъка от деня. Те едва ли са му били достатъчни да прозре в дълбините на душата ми. Не знае за мен почти нищо, освен кой ми е бил любимият млечен шейк като дете. О, в интерес на истината следобед обсъждахме различните аромати на презервативите и доста пофлиртувахме, но (поради присъствието на малолетни) крайно завоалирано. Е, какво пък, половината мъже в TV6 са наясно, че обичам бананови.

Само че никой от тях не знае, че любимият ми шейк беше шоколадовият.

Мятам му яростен поглед и отсичам:

— Изневярата е факт. Предателството е факт.

— Добре. Може би си права. Само че това са чудовищни факти, които трябва да си останат такива в съзнанието на хората. А вие постоянно експлоатирате измяната като форма на забавление и така неутрализирате грозотата й. Толкова ли си повредена, та не можеш да го проумееш?

Бях твърде изморена и вече ми се повдигаше от високопарната му почтеност. Улових се, че вместо да отговоря на въпроса му, на свой ред изкрещявам:

— Само ми кажи кой точно се крие зад тези така наречени културни и морални норми на Запада? Хората отдавна са обръгнали и постоянно вършат онова, което показваме, за тях то не е нищо ново.

Замълчахме и Дарън изцяло се съсредоточи върху изваждането на сандвичите от грила. Предложи ми сос „Устършър“. Отказах. Бях му наляла текила — въобще не я докосна. Нахранихме се в пълно мълчание, след което аз си легнах, самотна и сразена.

Започвам да търся ръчния си часовник.

— Три часа е, душко — радостно съобщава госпожа Смит.

— Следобед?! — Подскачам. Погледът на госпожа Смит попада върху дантелената ми нощница.

— Да, следобед. Миличкото, сигурно си била много изморена, щом не ти е било студено в това несериозно дрешоляче. Ако ми беше казала, че нямаш нощница и ще спиш по бельо, веднага щях да ти дам една от моите.

Засрамена до мозъка на костите си, както си му е редът, се свивам обратно в леглото и придърпвам завивката до брадичката си, сякаш да се скрия от неодобрителния й поглед. Бельо, моля ви се! Специално подбрах за това пътуване възможно най-обикновената и най-практична нощница, с която разполагам. Обикновено спя гола. Ако си въобразява, че нощницата ми е достатъчно оскъдна, за да мине за бельо, какво ли ще си помисли за бикините ми?

— Дарън искаше да те събуди, но аз му викам: „Остави я да си поспи.“ Явно си имала нужда от сън. Тъкмо излязоха с децата на разходка до въртележката на крайбрежната улица. Сигурно ще искаш да се изкъпеш, а след това ще ти измислим нещо за хапване.

Любезно кимвам, макар да съм сигурна, че стомахът ми категорично ще отхвърли поглъщането на каквато и да било друга храна след вчерашните сладкиши, шоколадова торта, хамбургер и сандвичи със сирене — друг път за цяла седмица не изяждам толкова. Страхотният ми апетит сигурно се дължи на чистия въздух.

— Та колко казвате, е часът?

— Вече наближава четири без двайсет.

— Кой ден е днес?

Рядко ми се случва да съм толкова завеяна, но трябва да се признае, че рядко спя по седемнайсет часа. При това — никога в найлонови чаршафи.

— Вторник.

— Мамка му.

— Извинявай?! — Госпожа Смит изглежда потресена, но нямам време да се разправям с нея.

— Мамка му, мамка му. — Нервно започвам да ровичкам в чантата си и да търся мобилния си телефон. — Мамка му. Четиринайсет съобщения.

Госпожа Смит недоволно изсумтява и ме зарязва да правя каквото си ща. Спокойно мога да заключа, че каквито и наченки на одобрение да е хранила към мен, вече са окончателно и категорично зачеркнати. И какво от това? Прослушвам съобщенията си.

Първото е от Иси, която ми напомня, че новогодишното ми решение е било да не се впускам в безразборни сексуални контакти. Има си хас! Дарън няма желание да обменя любезности, камо ли телесни секрети. Пък и какви е седнала да ми ги разправя? Не съм дошла тук за това. Целта на пътуването ми е да спечеля симпатиите на Дарън, за да се съгласи да участва в предаването. Нищо повече. Мисля, че вече й обясних. Останалите съобщения са от колегите ми.

Кас. Обади ми се, моля те. Вторник сутринта е. Кога се прибираш? Убеди ли Дарън да участва?

Фай е доста притеснена; жегва ме чувство за вина — давам си сметка, че съм я зарязала на топа на устата. Тя е много добър помощник, но никога не е вземала самостоятелни решения. Е, може би прекалено много ограничавам личната инициатива на екипа си и е крайно време Фай да се нагърби с малко повече отговорност. Сигурно се справя успешно. Прескачам следващите няколко съобщения и внимателно се вслушвам в гласа й. Имам още три послания от нея. Първото и второто издават нарастващ гняв. В третото самоуверено ме информира, че е намерила заместници за Дарън, Клеър и Маркъс и е взела решение да насрочи снимки. Най-подробно ми обяснява как ще разпредели задачите между двамата продуценти — докато единият снима, другият монтира в студиото, после се разменят. Идеята е много уместна, защото така ще се спести време. Завършва с уверението, че очаква да се върна в сряда сутринта и натъртено уточнява: „Както обеща.“

Бейл не се изразява толкова изтънчено:

Кас, къде си се завряла, мамка му? Да не се чукаш е някого? Заеби тая работа. Обади ми се.

И трите съобщения от него са идентични. Търсили са ме още Дай, Дебс и Рики. Някакъв си архиепископ написал отворено писмо до в. „Таймс“, осъждащо предаването. Което е страхотна новина. Дай и Дебс ме питат каква версия да изнесат пред пресата. Идиотки. Нищо ли не могат да направят без мен? Рики се мъчи да извоюва излъчване навръх Свети Валентин. Досега все удря на камък. Или по-точно на някакъв хомофобски настроен голям шеф, от когото зависи дали ще се приеме, или ще се отхвърли подобно предложение. В случая чарът конкретно на Рики единствено усложнява нещата. Аз обаче несъмнено мога да спася положението, достатъчно е да поканя този тип на обяд. Обаждам се на Рики да насрочи срещата за петък. После звъня на Фай да й кажа, че няма да пътувам довечера, както бях обещала, а утре сутринта или най-късно утре вечер, и едва тогава осъзнавам, че съм взела подобно решение.

— Няма смисъл, Кас. Намерих заместник.

— Зная, но Дарън е на път да капитулира, а все още смятам, че ако се навие, ще излезе страхотно предаване. — Пускам й тази нагла, опашата лъжа без капка срам.

— Божествен мъж — възторжено се съгласява Фай.

— Ако си падаш по подобни типове.

— Забавляваш ли се?

— Не. Той е много неуравновесен. Ту е мил и очарователен, ту се нахвърля да хапе като зло куче. Принудена съм да търпя отегчителното му семейство. На всичко отгоре тук е кучи студ, а градчето се намира буквално на майната си. — Открай време твърдо смятам, че въобще не дължа на всеки любопитстващ истината, цялата истина и само истината.

— Какво ли не прави човек в името на работата си.

— Именно. Виж, Фай, може би е най-разумно да не споменаваш на Бейл, че си намерила заместник. Той не е виждал Дарън и няма да разбере защо толкова активно го преследвам. — Фай се разхихиква, с което ме принуждава да поясня: — Да участва в предаването.

— Безспорно. — Долавям безмозъчния кикот в гласа й. Крава. — Само внимавай да не хлътнеш.

— Няма начин. Изключено е да харесам мъж на име Дарън. Да не се казвам Кайли или Шарън!

Фай се смее.

— Няма да обеля и дума пред Бейл, но най-късно в четвъртък сутринта да си тук. Можем да отложим снимките дотогава, но не по-късно. Не мога да снимам сама. Трябваш ни.

Естествено, че им трябвам.

След банята изпитвам нужда от глътка чист въздух. Никога не съм си падала по яркозелени плочки за баня. Решавам да настигна Дарън и децата. Какво друго ми остава? Да седна да играя на кегли ли? Крачейки по крайбрежната алея, ги забелязвам на плажа, който е почти празен, понеже сме на север, януари е и времето е безумно студено. Хората с поне капка мозък са се настанили край камините си или, реално погледнато, пред телевизорите и радиаторите си. Започвам да ръкомахам и да крещя, и за голямо мое изумление Луси и Шарлот се втурват насреща ми, кандилкайки се като патета, защото мъничките им крачка не смогват да изпълнят желанието им вече да са при мен. Поддавам се на настроението от рекламата на Калвин Клайн и на свой ред хуквам към тях. Навеждам се да ги прегърна. Правя го единствено защото отстрани изглежда добре.

— Здрасти — усмихва се Дарън.

Да разбирам ли, че снощната караница е забравена? Не съм много сигурна, затова се съсредоточавам изцяло върху децата. Зная, че той внимателно ме наблюдава как с най-голям интерес изучавам захаросаните им ябълки и най-новите им невъобразими пластмасови придобивки от сергиите на крайбрежната улица.

— Хвана им чалъма на децата. Виждам, че и с гумени ботуши си се обзавела.

Стрелвам го с яростен поглед. Гумените ботуши са на господин Смит. Току-що преживях най-унизителните трийсет минути в целия си живот — такова чудо друг път не ми се беше случвало. Госпожа Смит заяви, че широките ми панталони „Мълбъри“ са „твърде хубави да ги мърляш на плажа“ и ми пробута чифт свои „дънки“. Като видя чехлите ми „Джина Кутюр“, буквално се изсмя и се зае да ми търси гумени ботуши. Нося четирийсети номер. Новината бързо предизвика искреното удивление на цял Уитби, тъй като госпожа Смит позвъни на всичките си приятелки, за да ги попита дали случайно не им се намират такива великански ботуши. Никоя нямаше. Очевидно в Северен Йоркшър все още битува традицията жените да носят дървени обувки, за да остават стъпалата им малки. Мъчейки се криво-ляво да нахлузя ботушите на Шели — трийсет и девети номер, се озовах в безкрайно оскърбителната роля на най-грозната сестра на Пепеляшка. Изобщо не ми станаха. Отбелязах, че евтините марки не произвеждат големи размери. Госпожа Смит се разсмя и ми връчи ботушите на господин Смит. Краката ми буквално плуват в тях, но поне ми стават. Не ми се разминаха и чифт ръкавици от овча кожа, непромокаем анорак, шал и шушляково яке. Каквито носеха повечето ми съученици. Но не и аз. Още тогава отказвах да обличам подобни дрехи. Госпожа Смит обаче беше непреклонна. Не се умори да повтаря, че януари е много мразовит, че не съм виждала такъв студ. Явно намекваше, че съм изнежена южнячка. Обясних й, че не идвам за пръв път на север — всъщност дори съм завършила в Манчестър. Тя изсумтя в израз на нещо средно между съжаление и презрение.

— Какъв ти север е Манчестър, душко.

Сега приличам на рекламното човече на „Мишлен“. Само дето дрехите ми въобще не си отиват. Дарън крадешком оглежда одеянията ми. Той как е успял хем да се облече топло, хем да изглежда добре и небрежно елегантен?!

— Виждам, че майка ми добре те е екипирала.

Не удостоявам саркастичната му забележка с отговор. Не разбирам дали си въобразява, че казва нещо смешно, или се мъчи да ме подразни.

Но пък не съм сигурна дали въобще се дразня.

Колко странно.

Не помня кога за последен път съм се сблъсквала с толкова неясноти. Искам да кажа на Дарън, че съм по-добре след маратонския си сън. По-добре от когато и да било. Искам още да му кажа, че ме изпълва някакво непознато, поразително чувство за яснота и макар да не съм съгласна с неговата гледна точка, съм готова да я приема. С неохота признавам, че дори я уважавам. Дарън успя да защити тезата си. Само че не мога да го кажа, тъй като няма как да аргументирам решението си да остана още една вечер. Как да му обясня, че въпреки очакванията ми тук ми харесва? Толкова е спокойно.

И ужасяващо.

Поне се опитвам да бъда честна със себе си. Мислех, че воювам срещу Дарън. Сега разбирам, че ако е така, съм изгубила.

Наистина ми харесва.

Той е секси, духовит и интелигентен, но такива мъже съм срещала и друг път. Освен това е благороден, почтен и откровен — непознати за мен явления. Харесвам го, и то много, а това признание поставя началото на нова война. Опасявам се, че врагът ми е много по-силен, по-коварен и по-жесток, отколкото Дарън би могъл да бъде. Врагът — това съм аз. Харесвам го, но се мразя, задето го харесвам. Та нали цял живот усърдно избягвам именно такива ситуации? Зная, че трябва да си събера багажа и да се метна на първия влак за Лондон. Трябва да избягам от тази опасна зона.

Но не мога.

Зная, че ако сега си тръгна, Дарън ще остане с мен завинаги. Ще се питам дали е бил истински. Пряко себе си ще храня илюзии, че неговият подход към живота — открит, честен, оптимистичен — е възможен. Това ще ме довърши.

Ако остана, съществува реален шанс Дарън да разкрие истинската си същност, която не ще да е толкова зашеметяваща, колкото си въобразявам. Нямам избор, освен да продължавам да играя ролята на непристъпна, която старателно изграждам от двайсет и шест години, и да се надявам, че ако прекараме достатъчно време заедно, ще започне да ме отегчава. Надали това е най-гениалната стратегия в целия ми живот, но в случая е за предпочитане, тъй като алтернатива просто не съществува.

Тръгваме покрай брега. С ужас очаквам да се възцари неловко мълчание. Дарън обаче жизнерадостно бърбори. Чак да ти прилошее от подробните му познания за местните културни забележителности и история.

— Говори се, че Луис Каръл е написал голяма част от „Алиса в Страната на чудесата“ именно на този бряг.

— Така ли? — Не се обръщам да видя накъде посочва.

— По римско време на същото място вероятно е съществувало военно укрепление.

— Изумително. — Доволна съм от тона, който докарах. Самата дума е достатъчно изразителна, но начинът, по който я произнесох, е намек, че сто пъти бих предпочела да жуля загоряла фурна.

— Хайде да тръгнем към Флауъргейт. Можем да разгледаме галерията „Сътклиф“^[2].

И ни завлича да разглеждаме един милиард пожълтели черно-бели снимки от зората на века. На четири милиона седемстотин четирийсет и петата започвам да се възхищавам на упорството му. Снимките са невероятно интересни, но аз полагам максимални усилия да прикрия истинското си мнение. В отговор на показното ми безразличие Дарън се преструва, че не ми обръща внимание. Разиграването на подобни номера е отегчително, дори за професионален състезател като мен. Продължаваме разходката из градчето и прекосяваме реката. Дарън посочва една църква в далечината.

— Първоначалната постройка датира от сто и десетата година от новата ера. Виждаш ли гробището? Легендата гласи, че там е погребан Дракула.

Усмихвам се, за да му угодя.

— А онова там не е ли абатството „Света Хилда“?

Дарън едва не припада от изненада.

Слава Богу, вместо да ме попита откъде зная, просто приема, че съм от онези безумно впечатляващи хора, които са извор на всевъзможни подробности за всевъзможни места и на всевъзможни теми. Като него самия. Забележката ми така го трогва, че не мога да устоя на изкушението да блесна с още познания:

— Знаеше ли, че в първото абатство са живеели и мъже, и жени, но сградата била разрушена от датчаните?

— През 867 година — разпалено кима той. Толкова е студено, че в косата му едва ли не се образуват ледени висулки, но усмивката му разпраща огнени стрели из целия град. Една от тях се забива право в бикините ми. Размишлявайки над този факт, обмислям дали да не скоча в реката и да отплувам далеч, далеч оттук. Но вместо да предприема подобна драматична стъпка, продължавам да коментирам абатството:

— Хилда е била родственица на крал Осут, нали?

— Точно така.

Примира от задоволство. Знанието действително е власт. За мой късмет Дарън не се интересува откъде съм почерпила задълбочените си познания върху историята на родното му градче, забутано на края на света. Излъчва абсурдно блаженство. Една мъничка част от мен никак не би искала да го разочарова. Истината е, че Фай ми изпрати по мобилния телефон текстово съобщение, съдържащо информация за абатството и други факти за Уитби. Винаги разследваме евентуалните участници най-подробно.

— Искаш ли да го разгледаме отблизо? — предлага. Абатството се извисява на стръмен рид. Раздвижването ще ми се отрази добре. Кимам и се отправяме натам. — Как ти се струва Уитби?

Струва ми се студено и задръстено. Понечвам да произнеса тези (или подобни) думи, но в същия миг вдигам очи към Дарън. Загледал се е в морето. Сияйните вълни с цвят на тюркоаз се разбиват в пясъчния бряг, ту розов, ту с цвят на праскова. От одевешната сивота не е останала и следа.

— Умопомрачително — промърморвам, което е достатъчно правдиво и същевременно достатъчно мъгляво, за да го поласкае.

Дарън засиява.

— Нали? Знаех си, че ще ти хареса. Такова богатство на цветове, аромати и звуци. Сетивата ми са като наелектризирани.

От студа кожата му изглежда прозрачна и страхотно отива на строгите му, изпъкнали скули. И моите сетива са като наелектризирани, но надали от миризмата на рибарски мрежи и креозот. Тръгваме по павираните улици. За моя изненада децата не хленчат, че трябва да изкачат неколкостотин стъпала, а дори се радват — искат да разгледат древните гробове. Тъй като Дарън не намира нищо странно в подобно зловещо любопитство, не ми остава друго, освен да заключа, че това е някаква характерна северняшка чудатост. Изкачването ни отнема доста време, тъй като избягвам чайките с цената на какво ли не. Кълна се — местните представители на вида са дегизирани слонове. Почти оглушах от непрестанните им гладни писъци. Изглеждат свирепи и макар че уж било на късмет да се окажеш в ролята на обществена тоалетна за птици, съм готова да се лиша от подобна чест. Купувам сладолед на децата и на себе си. Дарън е твърдо решен да играе възрастен и изтъква, че било прекалено студено. Шарлот му отправя изпълнен със съжаление поглед, сякаш е безнадежден случай. Мирише на риба и пържени картофи, по-точно на вестник, напоен с оцет^[3], но като се изкачваме по-нависоко, ме лъхва пушек от комините. Струва ми се различен.

Най-сетне стигаме до църквата и докато малките хукват да издирват гроба на Дракула, аз настървено изпушвам една цигара — пет пари не давам дали увеличава шансовете ми да се просна до прословутия граф.

— Търсят ли те от студиото? — любопитства Дарън.

— О, да. Звъняха ми сто пъти. Явно не могат да се оправят с цялата каша без мен.

— Така ли?

— Да. — Не уточнявам, че Фай е намерила заместник. Ако му кажа, няма начин да не ме попита какво тогава търся още тук.

— Сигурен съм, че не могат без теб, Кас. В смисъл — че подобно интелектуално предаване несъмнено се нуждае от уникалния ти принос.

Думите му ме жегват. Въобразявах си, че ни е приятно да сме заедно, въпреки безумната еклектика и бедността наоколо.

Аз се старая — толкова ли е трудно да се помъчи и той?

— Защо ме мразиш, Дарън? — питам направо.

— Не те мразя. Харесвам те. Предаването ти не харесвам.

Хм. Харесвал ме бил.

Хммм. Но явно не достатъчно. От една страна, ще ми се да сменя темата. Да заговоря за самолетната и консервната промишленост. В действителност и двете теми изведнъж ми се струват безкрайно интересни. Но не мога. Дарън хвърли ръкавицата, и не само това, ами буквално плю на фамилния герб. Длъжна съм да отвърна.

— Да, но е моето предаване. Аз го измислих.

— И се гордееш с него, така ли?

— Да. Много. Преди да го направя, каналът страшно го беше закъсал. Можеше да се стигне до съкращения.

— Толкова ли не можа да измислиш нещо по-поучително?

— Това е достатъчно поучително — сухо отсичам. — То е нещо като предупреждение, ако някой има достатъчно разум да го чуе. Измяната грози всички. Мисля, че дори помагам на цивилизацията да смели този факт.

Нали вече го обсъдихме снощи? Защо пак да подхващаме темата? Никога няма да се съглася с него. Зная защо исках той да проумее моята гледна точка — целта беше да го привлека да участва в предаването. Не мога обаче да разбера той защо толкова държи аз да разбера неговата. Какво му пука? Какво иска от мен?

— Твоето предаване не носи полза на никого. То мами цивилизацията — повишава тон.

Което единствено ме насърчава напук да запазя спокойствие. Обожавам да се налагам.

— Приковава вниманието на 8.9 милиона зрители. Всъщност вече 9.1. Дай специално се обади да ми каже.

— О, приковава вниманието, признавам, освен това изхабява страшно много енергия, като в същото време напълно пренебрегва фундаменталните стойности в живота. — Тропа с крака по тротоара, но не мога да преценя дали защото му е студено, или защото е ядосан. Ръкомаха оживено и някаква жена, която разхожда кучето си наблизо, се заглежда в нас.

— И какво от това?

— Вашето предаване неизменно разчувства публиката, но на много повърхностно ниво. — Неразбиращо се взирам насреща му. — Телевизията не изисква поемане на отговорност. Всеки от деветте милиона зрители, който се е надявал да кръшне, си позатваря очите пред моралните норми. Но единствен нещастникът в студиото е принуден да отговаря за постъпките си.

Разтривам слепоочията си. Разбирам постановката му, но е погрешна.

— Не, Дарън. Телевизията просто следи обществото и отразява състоянието му. Не може да бъде винена за деградацията му. Ние показваме истината такава, каквато е, макар и нелицеприятна. Не разбирам защо се палиш толкова — въздъхвам.

— А ти защо не си признаваш, че тази ситуация те подлудява?

Свивам рамене и близвам сладоледа си.

— Искаш ли?

— Дай. — Спираме и той си близва от моя сладолед. Налага се да задържи ръката ми, защото трепери. Сигурно ми е студено. Прав е — не бива да ям сладолед през януари. Езикът му е тънък и розов.

— Не приемам теорията за колективната отговорност, обществото, всеобщото благо, тинтири-минтири. Майната му. С колкото повече хора се запознавам, толкова повече се разочаровам.

— Добре, за кого си отговорна тогава?

— За себе си. И се старая да правя каквото мога за майка си, Иси и Джош.

Замлъкваме.

Взирам се в Дарън. Гледам го право в очите, което рядко си позволявам, във всеки случай не и когато той ме гледа. Стомахът ми буквално хлъцва. От стреса е.

— Няма да участвам в твоето предаване. — При това съумява да го изрече с искрено разочарование. — Не това е начинът да ти помогна.

Свивам рамене. Честно казано, вече дори не смятам, че искам да заснема шоу с него — дори съм почти сигурна, че не искам.

— Не се безпокой. Свикнала съм да се оправям сама. — Ускорявам крачка, без да дочакам ефекта от острите си думи, надявайки се да го засегнат дълбоко. Не е нужно да узнава, че вече не се нуждая от него. Положението е много по-страшно.

Просто го искам.

* * *

Обаждам се на Бейл и с облекчение узнавам, че е на заседание. Няма какво друго да направя, освен да му оставя съобщение. Излъгвам го. Казвам му, че Дарън почти е склонил да участва, че непременно трябва да спечеля съгласието му, но че вече не могат да ме търсят, защото батерията на мобилния ми телефон е паднала. Ясно осъзнавам, че това са лъжи — до една. Само че не вярвам в изкуплението на греховете.

Когато Дарън и момичетата се връщат у дома десетина минути след мен, съм самата благост и добрина. Често прибягвам до този трик с мъжете. Ту съм мрачна и ядосана, ту най-неочаквано засиявам. Кара ги да се чувстват благодарни. Вече притъмнява, изпуснали сме следобедния чай, но по-страшното престъпление е, че заради нас и малките са го изпуснали. Госпожа Смит предлага да ни направи сандвичи, но аз не съм в състояние да ям. Отвътре ми кипи. Сара прибира децата да ги къпе. Господин и госпожа Смит решават да идат на кръчма с Ричард и Шели. Канят ме да отида с тях. Отчаяно се нуждая от питие. Приемам поканата и в същия миг Дарън грабва палтото си и заявява, че и той идва. Явно не му е омръзнало да се заяжда.

Кръчмата е претъпкана. Пълно е с недодялани, грубовати рибари. Колкото и да е странно, изглеждат доста секси въпреки грамадните си гумени ботуши. Носят черни вълнени шапки и грейки, но не закупени от моден магазин, а съвсем автентични. С цел да съблазня семейство Смит предлагам да ги черпя и стигам дотам да си поръчам от тъмната петмезена бира — очевидно любимото им питие. Кръчмата е мръсна, безвкусно обзаведена, доста занемарена, но очевидно е любимо място на всички. Струва си да се отбележи обаче, че скоро потъвам в алкохолно опиянение и преставам да забелязвам лепкавия прокъсан линолеум, изпод който наднича дървеното дюшеме, както и раздърпаните възглавнички, продраните тапети и разнищените черги. На втората халба, колкото и да се старая, вече не откривам нищо занемарено. Вместо това се чувствам обградена със смях, топлина и доброжелателност, която се извива като тютюнев дим, полепва по косата и дрехите ми и прониква в душата ми. На третата халба господин Смит (старши) ми се струва най-мъдрият мъж на земята. Разказите му за Уитби са изумителни, а мълчанието му е заредено с дълбок смисъл. Забравям страховете си, че местното население сигурно е толкова изостанало, та още се забавлява с бой с петли, и дори споделям с господин Смит. Опитвам се да представя предразсъдъците си в смекчен вид, признавайки, че са напълно неоснователни.

— Всички предразсъдъци са неоснователни — отбелязва той.

Шели и госпожа Смит преливат от добро настроение. Изиграваме няколко бурни игри на домино, които печеля до една — спортната ми злоба за седмица напред е утолена. Ричард е много общителен и добре информиран. Научил е от Дарън, че разполагам с „подробни познания за местните забележителности“. За голяма моя изненада разкрива източника на сведенията ми:

— Някой от студиото ти е казал за абатството, нали? — Кимвам, засрамена, че ме е издал пред Дарън. Той ми намигва съзаклятнически, попипва носа си и гордо допълва на невъобразимия си диалект: — Отговорът е „мам…“.

От благодарност ми иде да го разцелувам. А Дарън?

Дарън е несравним.

Дарън съчетава всичко — по-секси е от рибарите. Анекдотите, които разказва, са по-мъдри, по-изумителни и заредени с по-дълбок смисъл от смешките на баща му. Шегите му са по-забавни и от най-духовитите забележки на жените в семейството. Спортната му злоба е очарователна. Държи се по-деликатно от брат си — надали някои е забелязал ръката му на коляното ми. Подобно на идиличната атмосфера, присъствието у ме обгръща изцяло. Полепва по косата и дрехите ми и прониква много по-дълбоко в душата ми от всичко, което ми се е случвало до този миг.

Именно това усещане ме смразява от ужас.

Пияна съм. Но не прекалено, тъй като се надявам махмурлукът да ми възвърне чувството за мярка.

В девет без четвърт обявявам, че трябва да се прибирам, за да си събирам багажа. Дарън предлага да ме изпрати, но, слава Богу, госпожа Смит също иска да се прибира. Макар да съм позамаяна, си давам сметка, че ако Дарън няма намерение да се ограничи с докосване по коляното ми, несъмнено ще му позволя. Още щом се прибираме, той се отправя към гостната. Госпожа Смит се оттегля в кухнята да сгъва чистото пране и да го разпределя на купчини за гладене, а аз изпивам цял тон вода.

— Добре ли прекара днес, душко? — пита ме. Аз кимам радостно. — То си личи. Като се усмихнеш, си същинска красавица. Имаш невероятна усмивка.

Оставя ме в кухнята сама в компанията на комплимента, който ми направи. Чувствам се великолепно. Думата „невероятна“ отеква в съзнанието ми.

Неверояааатна.

Неееевероятна.

Невероятна.

Често съм обект на комплименти — от страна на мъжете, които искат да спят с мен; от момичетата в TV6, на които вдъхвам панически ужас; от мама, Иси и Джош. Мама ми е майка, а Иси и Джош, макар и достатъчно искрени, са готови да кажат добра дума за целия свят. Според мен обаче сляпото възхищение няма стойност. Но комплиментът на госпожа Смит е изключително ценен. Имам чувството, че не ги раздава с широка ръка.

Задната врата се отваря със замах и в кухнята с гръм и трясък се втурва Линда, която е прекарала страхотна вечер на автобусната спирка. Пристигането й прекъсва потока на мислите ми.

— Изглеждаш много доволна.

— Има защо — усмихвам се в отговор. — Чаша чай?

Преди да ми отговори, слагам чайника на печката. Хлапачката на свой ред ми се ухилва до уши.

— Не са минали и два дни, а шеташ у нас като у дома си.

— Права си. Сигурно е от дългия сън или морския въздух…

— Или от нашия Дарън. — Какво намеква? Ама че нахална тийнейджърка. Не, като се замисли човек, подобно поведение е напълно нормално за подрастващите. Мълчаливо се съсредоточавам върху подреждането на шоколадовите бисквити в чиния. — Винаги действа на жените по този начин.

Естествено.

— Винаги? — осмелявам се колебливо да попитам.

Линда отегчено забелва очи.

— Ами виж го само. — Права е. — Жените се заглеждат след него на улицата. Всички си падат по него, като се почне с приятелките на Шарлот, мине се през моите и се стигне до приятелките на Сара. Като се замисля, дори мамините приятелки го харесват. — Думите й ме шокират. Моментално изтрезнявам. — И в Лондон е същата работа. Нали ги видях миналото лято, като му гостувах през ваканцията. В квартирата му се точи цяла върволица жени. „Искаш ли да пием по едно, Дарън?“, „Можеш ли да ми помогнеш да отворя този капак, Дарън? — Ау, колко си силен“, „О, мъж, който умее да готви — Дарън, та ти си същинско съкровище!“

Приказките на Линда никак не ми допадат, но представят всичките тези женички толкова смешно, че не мога да не се разкикотя. Освен това надали би споделяла всичко това, ако не смяташе, че аз не съм такава. Кой знае? Може би. В крайна сметка тя е едва на седемнайсет години. От друга страна, сигурно най-нахално ми намеква, че тия номера вече са й (му) пределно известни.

— Наистина готви чудесно — вмъквам. — Снощи ми направи сандвичи със сирене, бяха фантастични.

— Фантастични! — презрително изсумтява Линда; и с пълно право — предвид глупостта, която изтърсих. Успявам да срещна погледа й, което си е забележително постижение — очите й се стрелкат като светкавици в бурна нощ. — Само не ми казвай, че и ти! Аз пък мислех, че няма да се поддадеш!

— Какво и аз? — Още в същия миг съжалявам за изреченото.

— И ти си падаш по него.

— Не си падам.

— Сериозно, не си ли падаш по него?

— Сериозно.

— Колко жалко, защото той си пада по теб.

Ура, ура, ура!

Линда грабва една ябълка и лакомо отхапва огромен къс, свива рамене и ме оставя насаме с мислите ми.

* * *

Къде са сирената? Градинските подправки? Авокадото? Хладилникът е претъпкан, но няма нищо, което диетата ми позволява. Полиците са отрупани със зашеметяващ асортимент „Раунтрий“ и „Кадбъри“. Само че подборът на различни полуфабрикати със сос „Хайнц“ не съответства на представата ми за романтична вечеря. В този дом няма ли свястна храна за възрастни?

Какви ги говоря? Романтична?! Никога не съм била канена на романтична вечеря.

На стратегическа — да, но на романтична — никога.

Крайният резултат и бездруго е един и същ: секс. Въпрос на семантика.

Трябва да спя с Дарън. Заключението е очевидно — как не съм се сетила по-рано? Това е най-сигурният начин да си избия от главата всички глупави фантасмагории, които наивно съм оставила да се развихрят. По този начин ще го принизя до нивото на всички останали мъже, с които съм спала. Тъй като със сигурност няма да участва в предаването, спокойно мога да спя с него, без да се тревожа, че е проява на непрофесионализъм. Освен това надали ще го видя повече, с което отпада и вероятността за последващи отегчителни изясняваници на отношения. При положение че е адски секси, защо пък да не се позабавлявам? Отхвърлям новогодишното си решение със същата лекота, с която всяка поредна година редовно надвишавам лимита си от цигари и алкохол.

Обзема ме необяснимо безпокойство. Майсторски съм прелъстила не едно и две крайно зашеметяващи и тъпи същества от мъжки пол. Дарън надали се различава от повечето от тях. Изключено е да не се вписва в някоя от категориите ми — определя ли към кой тип принадлежи, лесно ще избера подходяща стратегия за действие. Автоматично елиминирам очевидните хватки, които прилагам на останалите льохмани. Отхвърлям и малките измами, които си позволявам с по-непочтените си любовници. Отпадат и всички тактики, изискващи да играя роля — вече ме познава твърде добре. Поглеждам облеклото си — еклектика от дрехи на Сара и Шели и едно-две мои по-практични неща, които взех единствено по настояване на Иси. Имам потресаващ вид, тъй че не мога да разчитам и на съблазън чрез външността си. Разполагам само с тази вечер, следователно зачерквам всички сценарии, изискващи продължителна подготовка. Отначало ми хрумна да му сготвя нещо — подобен акт на себеотрицание, в съчетание със светлината на свещи и ако не друго — с изобилни количества вино, би трябвало да постигне желаното въздействие. Но предвид съдържанието на хладилника и лошата слава на кулинарните опит в чужда кухня съм принудена да отхвърля и тази опция. И все пак утре си заминавам. Действително трябва да хвана по-ранен влак. Бейл ще побеснее, ако продължавам да се разтакавам — при това ненужно. Фай ще удържи положението със снимачните екипи, докато се върна.

Поглеждам си часовника. Девет и петнайсет. Или сега, или никога.

„Никога“ въобще не подлежи на обсъждане. Трябва да се рискува.

Намирам Дарън в гостната — слуша „Рейдио 4“ — и хвърлям предизвикателството:

— Хайде да излезем. Надявам се, че в Уитби все ще се намери ресторант, който да работи след девет.

— Колкото искаш. Обличай си палтото и да вървим.