Мартин Еймис
Дом за свиждане (8)

2
„Мога да го понеса“

Неведнъж бях повтарял на Лев, че шансовете му да оцелее бяха доста добри. Това беше догадка. Сега можехме да ги сметнем.

В Гулаг хората всъщност не измираха като мухи. Можеше да се каже, че мухите измираха като хора. Или поне така се говореше преди войната, когато смъртта в лагер бе част от Терора. Цифрите варираха, но смъртността като цяло се определяше от наличието на храна. За наш срам лагерната система посевместно бе зависима от храната.

През гладната трийсет и трета един от седмина умираше; през четирийсет и трета бе един от петима, през четирийсет и втора — един от четирима. До четирийсет и осма цифрата беше спаднала в цялата система и шансовете за оцеляване не бяха по-лоши от тези в грубо скования Съветски съюз, или „голямата зона“, както го наричахме в лагера: зона дванайсета степен. Към четирийсет и осма мухите бяха спрели да мрат като хора, а хората пак си измираха като мухи.

И все пак тук беше Полярният кръг. А телесната маса също беше проблем. В лагера тялото започва да се самоизяжда; брат ми беше заякнал в раменете и торса, но все пак на метър и шейсет си оставаше доста постна трапеза. Да го кажем така: ако в Норлаг през четирийсет и осма имаше десет Левовци, един от тях щеше да умре. Това още не значеше, че той имаше добри шансове да издържи десетгодишната си присъда. Значеше само, че има шанс да издържи четирийсет и осма. Почнеш ли да изчисляваш, шансовете му бяха нулеви. Не, по-малки от нулеви бяха. До края на първата седмица стана ясно, че брат ми не е просто фашист. Беше и пацифист.

Не мога да изредя пълния инвентар на бедите, които се струпаха на Лев през първите му дни в лагера; ако изобщо го правя, то е защото всичките му неволи в Норлаг се събраха и съсредоточиха в нощта на 31 юли петдесет и шеста година, в Дома за свиждане. Това беше неговият руски кръст. Моят също.

През решаващия пръв ден обща работа Лев бе разпределен да „разчиства терена“ с ударната бригада. Това означаваше, че в шест сутринта го спускаха в една яма с половин лопата в ръка и дванайсет часа по-късно го измъкваха оттам. Бригадата му се връщаше в зоната малко преди седем. Оглеждах лицата им; всъщност тъй се вторачвах, сякаш очите ми можеха да го изваят от въздуха. Да — той беше сред тях. Оклюмал, превит, кривокрак — и все пак беше сред тях. Значи си беше изпълнил нормата. Иначе щяха да го оставят долу, докато си я изпълни. Нямаше да го пусне бригадирът, латвиецът Маркарган. Все пак бригадата беше ударна.

Към края на седмицата лицето му вече не беше с керемиден оттенък. Бе обагрено в синьочерно.

— Какво каза, че си?

— Пацифист. Не исках да ти казвам още първата вечер. Ненасилие. Към това се стремя.

— Кой те разкраси така?

— Един татарин иска да ми вземе лопатата. Аз не се бия с него, но не му я отстъпвам. Май започва да схваща. Вчера щеше да ми отхапе ръката — ето виж. Но аз пак не я давам.

— И защо? Ти не се биеш зле. Виждал съм те. По едно време даже беше доста добър — след като наби Вад. А сега си по-силен. Четири години са те карали да копаеш идиотските канавки. Не си някакъв мухльо.

— Да, не съм вече слаб. Само съм пацифист. Давам другата буза. Виж какво — добави той, — не съм Ганди, и в рая не вярвам. Ако животът ми е застрашен, ще се бия да го защитя. И за теб ще се бия. Нищо повече. Имам причини. — Той поклати глава и плю. — И друго имам да ти казвам. Убили са Соломон Михоелс.

Соломон Михоелс беше най-прочутият руски евреин: актьор, международен емисар. През войната бе мобилизирал евреите в Америка и бе събрал милиони долари. Веднъж беше играл пред Йосиф Висарионович в Кремъл. Шекспир.

— Органите го убиха. „Пътна катастрофа“. Първо са го пребили, после са го прегазили с камион. Почва се. Зоя повърна, като чу.

— Нищо не можеш да направиш. Не си там. Тук си.

— Именно. Тук съм.

Видиш ли, Лев току-що бе казал, че след седмица в общата спалня — една от най-спечените и мръсни бараки в Норлаг — още спял на пода. Това трябва да го сложа в курсив — на пода. А това беше изключено. Там долу човек се валяше сред камара прогизнали като гъби лайнояди, немощни фашисти или (друга подкатегория) староверци, пъплещи към мъченичеството. Пък и вонята, вонята… Когато през тъмните векове монголската орда приближавала към града ти, първа стигала зад стените болката от шума. А по-страшна от нея била специално култивираната воня — военизация на кирта, космите, потните подмишници, конските задници и краката. И дъхът: дъх, допълнително обогатен от монголската диета от ферментирало кобилешко мляко, конска кръв и събратя-монголци. В лагера беше същото. Вонята имаше наказателна стойност, беше живо оръжие. А на пода на спалнята човек вдишваше точно дъха на зоната.

— Всичко слиза при тебе — призна той. — Бъркам в ризата си и хващам шепа въшки. И ако са мънички, тегля им една майна и ги връщам обратно.

Имаше към петнайсет причини да не може да остане там долу. Трябваше да стигне до втория ред. Най-горните койки естествено бяха запазена територия на урките, на скотовете и кучките, но Лев трябваше да стигне до втория ред.

Заобяснявах отново. Маркарган ще те пази, казах му. Нужен си му, за да работиш — значи трябва да спиш, да си здрав. Няма да изтраеш дълго в тази бригада, тъй че гледай да се възползваш сега. Стегни се. За най-долния ред хвани някой на по-ниска дажба. Лесно ще го набиеш. После сменяш долното си легло за средно. Този път ще ти трябва пиявица. Той е стигнал дотам с лизане и пълзене. Смъквай го.

— С какво право?

Вероятно ако се замислеше, Лев би ме намерил доста пропаднал като човек. И в момента очевидно правеше точно това. За мен насилието бе станало неутрален инструмент. Дори не дипломация с други средства. Бе разменна монета, също като тютюна и хляба. Отговорих му:

— С какво право ли? Правото на живот. Те ти викат фашист. Дръж се като такъв.

Лев отказа. Остана на пода. Затова беше винаги болен. „Пелагра“ — казваше Януш, младият доктор-затворник, и разперваше ръце. Този хранителен недостиг се проявяваше с диария, дерматит и разстройство на мисълта. Блъскан от горещи вълни посред мраза на тундрата, къпан в ледена пот сред казана на спалните и треперещ, постоянно треперещ, Лев полагаше тежък труд в ударната бригада.

Конрад описва живота в Русия в следната сбита фраза: „честотата на извънредното“. Аз бих казал и друго: „честота на тоталното“. На тоталните състояния, сякаш твой кръвен враг е подбрал от менюто всяко твое страдание.

 

Както казах преди, новината за Зоя ме бе хвърлила в шок. Този шок продължи до деня, в който слънцето се показа. Виждах само короната — капка перлена течност, размазана по ръба на тундрата. Край на дългото затъмнение: пръстите се разгъваха, а мъжете ръмжаха с гърлена, хъхреща радост. И аз също излязох от тъмата и сянката. Постепенно изплувах от упойката на покоя.

Вече почвах да виждам какви загуби съм понесъл. А те бяха сериозни. Не ми беше останало нищо, нищичко, за което да мисля с наслада… В лагера се практикуваха всякакви прегрешения, по-сериозни и по-безобидни, само че онанизмът не беше сред тях. Урките онанираха, публично при това. Може би и по-младите селяни, само че не за дълго. Но за всички останали онанизмът бе минало. Но фантазиите ги имаше. Всички все още фантазирахме. Според мен.

Аз го правех. Всяка нощ режисирах своя експеримент. Влизах в стаята при заспалата Зоя. Беше късно следобед. Тя лежеше сред ярки като звездите възглавници в нещо като неглиже или късичка нощница (само тук се допускаха вариации). Аз присядах до нея и поемах ръката й в своята. След това я целувах по устните. И тогава настъпваше преображение: тя се вдигаше, вливаше се в ръцете ми и така се започваше.

Еженощната Фата Моргана ми се струваше извор на сила — сякаш черпех живец. А сега ме изпиваше и разяждаше като ръжда. И докато слънцето си проправяше път над хоризонта, аз започнах да си повтарям: „Да, не са го желали, но е факт. Те прекършиха волята ми. А пък аз друго нямам.“

— Пак извади късмет — казах му.

Беше вторият му почивен ден; Лев седеше и чешеше гръб в ниския зид на двора. Примижа към мен и попита:

— Защо?

— Днес получих писмото от Кити. Праща ми по едно на година.

— … и къде е?

Като вдигнах писмото, Лев опита да стане, но залитна и отстъпи назад. При самия арест ти се струва, че си вече наполовина изчезнал. В затвора си бивш човек, един вид вече мъртъв. В лагера си едва ли не сигурен, че изобщо не си съществувал. А писмата от вкъщи ти приличат на свързване чрез немощен медиум, някаква болнава мадам Созострис с чаените си листенца и напуканата си масичка.

— Няма цялото да ти го показвам — рекох му. — Аз съм цензорът. Но съдържа добри новини.

На езоповски език Кити пишеше за ареста на Лев и очакваното препращане в „неизвестна посока“. По-нататък разказваше, че в Москва върлувал грип, та Зоя и майка й се прибрали в Казан.

— А там грипът е по-лек — казах аз. — Новината все пак е добра.

Той се облегна на мен и притисна лице към гърдите ми.

— Толкова съм щастлив. Много хубаво. Хубаво. Да не бъде в града. Все едно какво друго ти е писала Кити.

Още по-добре. Кити пишеше, че било немислимо Зоя да „чака“ Лев. Според нея тя вече си имала нов любовник от института и „го сваляла“ в столовата. Винъс, моят дълг повелява да призная каква груба радост ми донесе това изречение. Казах:

— Е, какво да очакваш от Кити?

— Да, така е. Кити си е такава.

Да, такава бе Кити: доста неблагонадеждна като разказвач. Исках някой по-достоверен да ми каже, че всичко е истина и че Зоя „сваля“ новия си фаворит. Исках да ми го каже някой като Троцки или Георгий Жуков; най-добре Уинстън Чърчил.

— А ти можеш ли да й пишеш? — попита Лев.

— Би трябвало да мога. Но не ми дават. Пък и няма с какво да напиша писмото. Нито върху какво.

— Защо не ти дават? Аз естествено бих се сетил за една-две причини. Ама все пак, защо?

— Заради кучетата.

— Значи така. Кучетата.

В лагера бях известен с начина, по който се справях с кучетата. Повечето затворници, включително Лев, ужасно се бояха от тях. Като бях малък, нашите имаха хрътка колкото муле. Аз дори не я помня, но все пак бях прихванал едно-друго от нея. Страх от кучета нямах. Карах ги да се свиват от ужас. Какво толкова — куче, надарено със свинска природа. Зъби се, пък подвие опашка. Често рискувах да си отнеса боя, като ги карах да се свиват от страх.

Лев каза:

— Ходих до надзирателите да питам. На папката ми пишело „Без право на кореспонденция“. Мислех си, че е кодово име за незабавна екзекуция. И надзирателят така мислеше. Гледаше ту към мен, ту към папката. Нямам право да пиша. Ама няма да се предам. Ще си го извоювам.

Рекох неубедено:

— Радвам се, че не се разтревожи за Кити. И за Зоя.

— Да се тревожа ли? В това много ме бива. Като станахме с нея приятели, най-напред се тревожех да не би да зачене от някого. Не зачена. Не може. Правила е аборт на шестнайсет и не може. После се притеснявах, че ще я арестуват или ще я пребият на улицата. Но да се притеснявам от другите? Не. Тя е… как да ти кажа. Стопроцентова. И аз станах такъв. Затова не се бия. Заради нея. И заради нас.

— Лев, говориш със загадки. Не разбираш ли, че какво правиш тук, няма капка значение?

— Тъй ли? Няма ли? Не разбираш, нали? Всичко има значение.

За капак един едър скот, Абарчук, беше почнал да си пада по него по най-лошия начин. Всяка вечер го търсеше. И защо? Да го роши и дразни, гъделичка и мляска. По това време беше модно скотовете да вземат за домашни любимци фашисти, нищо че според Лев всъщност било обратното. „Изведнъж се оказвам пръв приятел с маймуна-мандрил“ — каза той; твърде дръзко, като имаш предвид колко силно бе стреснат (и с право). Докато Абарчук си проправяше път през бараката с татуираната си кожа и влажната си, златозъба усмивка, Лев притваряше за секунда очи и лицето му притъмняваше. По въпроса за Абарчук нищо друго не можех да сторя, освен да показвам с поглед и движение на раменете, че рече ли да стигне прекалено далеч, трябва да се пребори и с мен. Лев ми каза, че в мое отсъствие било още по-лошо. Тъй че гледах винаги да съм там. Във всички останали случаи разчитахме на Семьон или Джонрийд, двама от ветераните с най-висок чин (капитан и полковник), и двамата герои на Съветския съюз — звание, което при ареста естествено им бе отнето… Вероятно се чудиш що за име е Джонрийд. Доста хора на същата възраст го носеха — бяха кръстени на Джон Рийд, автора на „Десет дни, които разтърсиха света“. В лагера бяха тъй многобройни, че си бяха спечелили статут на специална прослойка от „джонрийдовци“ като тази на „американците“ или „докторите“, лекарите-евреи. В развълнувания си разказ за Октомврийската революция книгата на Джон Рийд почти не споменаваше Сталин, който я забрани и така — образно казано — издърпа килимчето изпод краката на всички Джонрийдовци.

Абарчук носеше разни дреболии за Лев, който никога не ги вземаше. И не само залци хляб, да речеш, а месо — разните му кайми и салами — и веднъж цяла ябълка. „Не съм гладен“ — повтаряше Лев. Не можех да повярвам: езикът на Абарчук бе заврян из ухото му, под носа му се вееше половинка пържола, а той казваше „не съм гладен“.

— Зяпай! — викаше Абарчук, стиснал пантите на челюстта му.

— Не съм гладен. Я, какво ви е татуирано тук, гражданино? Виждам само последната дума. Какво пише?

Бавно и мрачно Абарчук нави ръкава си. А ожулените букви гласяха: Можешь житъ, но не можешъ любить.

— Една хапчица. Зяпай.

— Ям си пълната дажба. Не съм гладен, другарю. Аз съм в ударната бригада.

 

Като мъж, който не може да прости и забрави миналото на жена и я кара през вечер да сяда до него и да скача през всички обръчи от въпроси („Къде значи те пипна? Ти къде го целуна?“), аз отивах при Лев, за да търся най-болезнените истории. Знам го този вид мъж, нали сам съм такъв — аз съм той, той е аз. През последните години само така можех да съм сигурен в интереса си към жената. Исках тя да признава, да доносничи, да се отрича. Отначало на жените това им допадаше, защото приличаше на внимание. Не след дълго обаче го намразваха. Схващаха за какво иде реч… Тази моя черта всъщност нямаше време и възможност да се развие в промеждутъка между войната и лагера. Почти всичките бивши мъже на почти всичките ми любовници бяха мъртви. А пък мъртвите не ме дразнеха. Доста странен руснак би бил този, който не прощава на мъртвите. Мъртвите не ми пречеха. Дразнеха ме единствено живите.

Малко преди да ме арестуват, Лев поиска от мен разрешение да си пробва късмета със Зоя, а аз даже не си дадох труда да му се изсмея в лицето. Само провлачих „Тии лии“ до почти четири срички. Честно казано, аз не се и замислих. Ала Лев беше умен като повечето малки братя. Гледаше какво правя и опитваше точно обратното. Той подходи към Зоя без настойчивост.

— Поздравления — бях казал аз; бе един от последните ни разговори на свобода. — Ти си нейното момче за поръчки. Или нейният талисман.

— Именно — запелтечи той в отговор. Непрестанно пелтечеше. — Хайде де, ами ти колко близо си стигал до нея? Аз съм в нейната стая. Постоянно съм там. Там съм даже като се облича.

— Моля?

— Зад завесата, де.

— Колко дълга е тази завеса? Плътна ли е, каква е?

— Доста плътна. Долу стига до пода, горе ето дотук. Мята си дрехите върху нея.

— Какви дрехи?

— Разни фусти, такива неща.

— Боже мили… а сега тя спи с онзи лингвист. Не те знам как понасяш това.

— О, понасям го.

И така цяла година — през това време Зоя завъртя още трима любовника. „По един на семестър“ — обясни междувременно брат ми. И докато седеше в островърхото й таванче и я караше да разказва за последната несполука, Лев направи следващия си ход.

— Казах го на шега. Казах й: „Не ти върви в любовта, защото си избираш неподходящи мъже. Все такива възвишени. Пробвай някой по-дребен и по-грозничък. Като мен. Ние повече се стараем.“ Тя се разсмя, после се умълча за пет секунди. Следващият път се разсмя, мълча десет секунди. И така нататък. После имаше друг.

— Друг какво?

— Друг роман. Отначало докрай.

— Че ти имаш ли в себе си поне капка от моята кръв? Никак ли не ревнуваше?

— Да ревнувам? И минутка не бих изтърпял, ако бях изревнувал. Нямах право да бъда ревнив. В името на какво? Пък и бях зает да се уча.

Чаках.

— Учех се какво трябва да правя, за да я задържа.

— … Копеле мръсно.

Случва се. През живота си съм видял поне три примера за това. Винъс, ти си единият. Ти и онзи твой Роджър. Както казах навремето, малко безчувствено може би: „Ти си три четвърти научена да мислиш, че всички изглеждат еднакво. Ти и твоите връстници си налагате тази илюзия. Струва ти се снобарско да не спиш със сакати. И сега онзи келявият все се мъкне след теб.“ Още мисля, че преди всичко беше това: жал и жертвоготовност. Казваше, че компенсирал с разни други неща. Аз ти вярвах. Казваше, че ти бил благодарен и това ти спестявало някои грижи. Да, разбирам защо на видимо привлекателните жени понякога им писва от видимо привлекателните мъже, от претенциите, сръдните, от баналните им сърца. И така една сутрин царкинята целува жабока и вкусът й допада.

— И какво?

— Беше неделя. Късният следобед. Бяхме легнали и аз пак го повторих. Тя направо замръзна. После стана и взе…

— Стига толкова. Да се съблича, нали?

— И без друго почти бе съблечена. Не, хвана ме за…

— Достатъчно.

Имали осем месеца; после, докато състудентите и професорите на Лев ги откарвали полека-лека, Зоя взела решение. Задействали скрофулозния равин от мазето. Бракът им бил потаен, може би недотам легитимен. Все пак стъпкали чашата, увита в неговата носна кърпа — разрушението на храма, все едно се отричали от предишните връзки. И си дали обет.

Имах само коричка утеха (ех, трохите утеха след банкетите на скръбта). Нейната ефикасност вероятно ще бъде загадка за онези, привикнали да използват свободната воля. Бях разбрал, че макар да не бе безразлична към по-възрастните любовници (беше стигнала до скандал с един трийсетгодишен жених), Зоя никога не се хващаше с мъже от моя типаж, с ветерани. Та можех да се утешавам, че когато онзи път се целунахме и тя стисна за миг устната ми с едрите си квадратни зъби, всъщност я бе подразнил металическият хормон на войната.

За мен беше утеха; така можех да припиша своя собствен провал на историческите обстоятелства, както впрочем и всичко останало. Виновна е историята.

Сутрешната проверка в лагера се постигаше както следва: в продължение на минута една длан като стъпало блъскаше с железен чук между две успоредни релси. С това нямаше свикване. Всяка сутрин човек се строяваше в двора, зяпаше простия механизъм и се дивеше на акустичната му мощ. По-нататък научих, че по някаква варварска причина гладът изостря слуха (сигурно за да усетиш и най-дребното животинче). Само дето шумът ставаше не само по-силен, а и по-пронизителен, дори членоразделен. Сякаш ни възвестяваше зората на нова ера (по-жестока, по-глупава и по-недвусмислена) и отричаше аматьорската мекушавост на предишния ден.

Преди Лев да дойде в лагера, първата ми мисъл след събуждане беше винаги неизменна, без ни най-малки модулации. Винаги мислех следното: давам на очите си още десет секунди… Пред теб с крик е повдигнат следващия ти ден; а пък утрото и самата зора (стъкленият отблясък на сектора, тебеширената мъгла, която дробовете отказват да вдишват) все едно са направени от бригада каторжници на нощна смяна — все едно са направени с часове тежък труд. Вън ме чака студът, мислех аз; всичко си е приготвил и чака. Не намираш ли, скъпа, че когато излезеш в дъжда, винаги разполагаш с един миг ведрина, преди първите капки да ти лизнат косата? При студа е различно. Студът зъзне — разбира се — и ти иска всичката топлина. Мята се върху теб. Сграбчва те и те отръсква от всичката ти топлина.

После, след като дойде Лев, аз се будех изправен на койката. Онова прасе все още блъскаше върху релсите, а аз вече се бях изсулил на пода. Винаги пръв излизах от сградата с неизменното чувство, че ме чака подла, но пък могъща наслада. И каква беше тя? Да погледна към Лев и да видя как гримасата му омеква сред плътта на челото. И това не се случваше на мига, щом ме видеше. Да, наистина, той напрягаше… той разтягаше устните си в усмивка, но обърнатите нашивки на грижата продължаваха да се мръщят, след което постепенно утихваха, сякаш е тях той измерваше колко смелост ме бива да вдъхвам. И понякога чувствах, че не съм бил в по-върхова форма от тези моменти на обмен и преливане — че не съм бил по-жив.

Е, това си звучи както трябва, нали. Защо „подла“ тогава? Явно няма да мога да избегна подлостта. Друго слънце изгряваше в мен. Това слънце бе черно и лъчите му, шиповете на слънцето, бяха изковани от омраза и надежда.

 

Между другото, Лев не изкара особено дълго в ударната бригада — ударната бригада с командир Маркарган. Нищо, че бе заякнал. Много болен и много заякнал: в Норлаг можеш да бъдеш и едното, и другото, при това дълго време. Ала не. Рядко някой фашист издържаше дълго в ударната бригада. Тук се искаше пълно единство на усилието с тежестта на профсъюзен договор или военна клетва: правиш нормата, ядеш пълната дажба. Имаше един начин да се справиш с това: гръмогласната трудова песен, кофата ти със супа и мъртвешкият сън. Селянин с наслоена робска психика от хиляда години би могъл да се справи без особени психически загуби. Но един интелигент… Ето какво те руши в тази робска система. Трябват няколко месеца. То се трупа в теб, сякаш бавно те хваща силен пристъп на паника. В крайна сметка разбираш, че въпреки очевидната ти невинност твоето наказание съвестно се прилага. Ха иди с тази мисъл в ударната бригада. Колкото и да се мъчиш, мисълта да се отличиш, служейки на държавата, дърпа ръцете ти надолу, кара ги да се отпускат безпомощно. Нужно ли е да казвам, че и „слабата“ бригада с малките си лайноядски дажби също не беше решение. Как постъпваш тогава? Като всички фашисти. Кръшкаш и се скатаваш, размотаваш се и манкираш, и така оцеляваш.

След като спря да яде пълна дажба, чревната му инфекция се влоши. В лагера дори хоспитализацията за дизентерия следваше закона на нормата; до началото на четирийсет и девета Лев успя да я покрие. И каква беше нормата? Кръвта трябваше да е повече от лайната. Той отиде при Януш, който му даде хапчета и му обеща легло. Ден преди да го приемат, Лев бе участвал в някаква препирня в спалното помещение; карали се за игла (рибя кост, с други думи) и Лев бил натопен — пуснали името му в кутията за оплаквания пред надзорната. Та вместо да лежи една седмица в болница, той изкара една седмица в изолатора, по бельо, свит на пейка над дълбоката тиня.

Честота на тоталното. На тоталното състояние — истинският шедьовър на мъката.

Тази седмица беше доста бурна за мен. Вероятно си спомняш моето „доказателство“ за отсъствието на Бог, формулирано през есента на 2001-ва година; помниш сигурно колко доволен бях тогава от него. „Засега забравете глада, чумата, наводненията и войните: ако Бог ни обичаше, нима би ни стоварил религията?“ Ала този хлабав силогизъм лесно може да бъде взривен и всички богословски дилеми ще отпаднат сами, ако Бог е руснак.

 

А пък хората продължават да се връщат за още. Толкова ни харесва. Тази седмица беше ужасна за мен, ала след като Лев излезе оттам с обичайната си походка, с глава килната под нормалния ъгъл, общо взето приех факта, че Норлаг нямаше да го убие, не и сам по себе си. Лев можеше да го понесе.