Мартин Еймис
Дом за свиждане (16)

5
Кръв по леда

Сред нещата, които обожавах у майка ти, беше нейното име. То, разбира се, беше много красиво, но освен това отразяваше формата на живота й, циклите на възкресение: изполичарското детство, казината на Ню Орлиънс, пресметливият първи брак, заводските й години, периодът с баща ти — всичко това преживяно, всичко това превъзмогнато. После ти, къснородена, „есенен минзухар“. После времето с мен. Ала аз нямах сила да се вдигна от пепелта си. Срещата с майка ти бе размътила най-дълбоките извори на съществото ми. Майка ти ме преведе през това — или край него. Но все пак не успях да се възнеса от пламъците.

Ти дълбоко и стряскащо се разстрои да научиш след нейната смърт, че съюзът ни бе целомъдрен. Беше на седемнайсет години. Трябваше да си държа езика зад зъбите. След като тя го бе премълчала, защо аз да ти казвам? Все пак бих предпочел да твърдя, че това недомислие се дължеше на моята еуфория: в този ден ти реши да не ходиш да живееш при леля си, чичо си и братовчедите, както бе общо взето планирано, а да останеш при мен. Мисълта, че последният цикъл на феникса е останал непълен; от това те болеше. Можех само да повтарям с нужната доза свян, че на майка ти не й липсваше нито гукане, нито гушкане.

Ако все така ти е болно, сега вече ще ме разбереш.

Щом отворих вратата пред нея, сякаш бях малчуган — уж загубен в тълпата, но внезапно съзрял най-спасителния силует, паметното изместване на определен обем въздух.

Беше метнала през едното си рамо светло кожено палто. Пред гърдите си стискаше найлонова торбичка: ботуши. Сведох поглед и зърнах алените й токчета и двете ленти от влага по прасците на чорапогащника. Тюркското й лице беше бледо като гипсова отливка; плът с притъпения блясък на бял шоколад — но все пак вътре в него се загатваха други багри, жълто, бежово, кафеникаво, розово.

Тя се люшна през прага и захвърли нещата си (сред които, както виждах сега, имаше и кожена шапка с опашка) на значително разстояние до едно от креслата. Питах я какво иска за пиене — водка или шампанско, или може би стоплящ коняк? Тя отказа, пропъждайки с две ръце тази мисъл.

— Казах им, че си ми мъж — рече тя. После заби юмруци в бедрата си и се наведе напред като ученичка, която дразни някого в школския двор. — Да не би да решиш, че размислям. С тебе никъде няма да ходя — но живота си ще променя.

В стаята имаше маса за хранене: четири цилиндрични сламени столчета, кръгъл сребърен поднос с чаши, бутилка минерална вода и гарафа малцово уиски от Англия. Тя се настани тук. Дърпаше целофана на пакета цигари с припрени и вече раздразнителни пръсти, като го държеше съвсем близо до очите си.

— Изтрезняла си — казах аз.

— Трезвена — столчето се разскърца под нея — и сама, засега. Нямам други приятели освен прислужницата. Той е в болницата за преглед. Ремонтират го точка по точка. Само другите мрат… Ти си прав. Мразя се. Мразя се. И бих искала да ти се извиня. Съжалявам, ако си говорил сериозно. Вероятно си мислиш, че в сравнение с него си манна небесна. Погледни се обаче. Виж очите си. Ти не си милостив. А пък аз нямам избор: трябва да бъда с милостивите. Знам си аз, ще намериш начини да ме мъчиш. Пък и без това ти си братът на Лев. Тъй че пак извинявай. Боя се, че няма да имаш особена полза от моето идване. Ако Кити се беше завърнала, бих отишла при нея. Имам нужда да говоря за Лев. Ще ме слушаш ли един час? После ще се сбогуваме като брат и сестра.

В този миг — ако щеш, ми вярвай — сякаш имах пчелен кошер в гърдите си. Сега думите й звучат абсолютно резонно. Чак сега. Искаше да поговорим, ала аз се възнасях в абсолютна увереност, че е дошла при мен със съвсем друга цел. В най-лошия случай бяха останали една-две задръжки, от които аз бих й помогнал да се освободи. Също както бих й помогнал да се освободи от дрехите си. Представях си, че решението й вече е взето. Сутринта. Или вчера. И това решение щеше да доведе до друго. Защото след една нощ в прегръдките ми всичко щеше да й се струва различно.

Аз, разбира се, бях подготвен за въздълга бъбривост. Като отпивах малки глътки от блатистия, мътен скоч, аз я слушах и гледах. Бе облечена с тесен делови костюм в графитено сиво и изчистена синя риза с мъжка кройка. Беше три часът следобед. През прозореца в края на стаята се виждаше как здрачът се сгъстява над Червения площад и азиатската френезия на Кремъл. Зоя се въртеше и наместваше, а сламеното столче скърцаше под нея.

Първата й година преди Лев да замине за лагера била „нова вселена“. Най-накрая намерила някой „точно такъв като мен“. Някой, който да се отдава изцяло. В сърдечните си дела „той все казваше, че съм безнадеждна. Прекалено, прекалено тотална“. Ала той не допускал, че и в най-безразсъдните си любови и в най-смелата авантюра тя все пак се въздържала. „И физически също“ — заяви тя и кимна. С Лев не трябвало да го прави. А и той (стана ясно) й отвръщал със същото… Така значи. Лев, „любовникът-ударник“, сексуален стахановец с норма сто тона въглища. Възприех го напълно спокойно. В мене вече се усукваше чувството какво още ще последва; но на Лев му прощавах. Нали беше сред мъртвите. Нему беше простено. А на живите? В мислите си за Зоя никога не бях стигал отвъд премиерата. Сега обаче надникнах и видях.

— Когато той се върна, всичко бе общо взето изключително трудно. Както знаеш. Всички трябваше да го видят колко мрачен е станал. Но когато си бяхме само той и аз, двамата, пак си беше прекрасно. Той се чудеше, как успявам сутрин да стана и да отида на работа, но за мен беше като гориво… Пет години живяхме така. Още не разбирам какво се случи. Хем разбирам, хем нещо не схващам. През последното лято той се сви в себе си. Мисля, че не беше добре физически. Той ми обръщаше гръб. Нощем ми обръщаше гръб. Пък и думите, и те също изчезнаха. И тогава направих нещо глупаво. Докато беше в лагера, аз друг мъж не поглеждах. Не че имах особена воля. Просто очите ми не поглеждаха. Аз бях той, той бе аз. И когато се отдръпна от мен, аз бях много объркана. Бях отчаяна всъщност. Да бях селянка в гладно време, не бих яла ни мишки, нито трънки и бръмбари. Щях да мисля за канибализъм от самото начало… Имаше един млад учител, мой колега. Абсолютен скот, както се разбра после. Не можах даже да го запазя в тайна. Цялото училище разбра. Всичко свърши тогава. А пък после, о Боже. Мъж след мъж, мъж след мъж.

Нещо в стаята беше почнало да се променя. Това се нарича възлов момент — мигът, в който нишките на времето се сцепват и разделят. През последния половин час се бях аклиматизирал към снежнобялото лице на Зоя и към навика й да отмята глава, сякаш за да избегне злостна муха, или навикът й да стиска дланите си с колена, за да ги овладее, или просто за да знае къде са. И особено бледнината й ми изглеждаше не от този свят. Напомняше ми подобното на кисело мляко мазило, с което едно от моите „крупиета“ се балсамираше късно вечер; съпоставени с него, зъбите й променяха цвета си от бадемова ядка към дървесната черупка на бадема. А сега с един тласък на пулса тялото на Зоя застина и цветът й се върна. Тя се изправи. Погледна към пода и попита с глас, който беше слязъл една октава по-долу:

— Всички дрехи ми стягат. Банята ти къде е?

— Оттатък спалнята — казах аз. — Плъзгащата се врата.

И докато бедрата й шумоляха край мен, аз все още обмислях с пулсираща на свой ред глава фантастичното начинание, което ми предстоеше. Измеренията му бяха гигантски, сякаш гледах проект за Беломорския канал или за Транссибирската магистрала. И какво бе това начинание? Миналото на Зоя, Зоините мъже. Не, Лев не, ала всички останали — да. Чак до охлювената слуз на Ананий. Каква работа ни предстоеше, какви чутовни възстановки и категоризации, какви ревизии и декларации, какво отрицание и отричане…

— Много тъпо, но май имам нужда от доктор.

Обърнах се. Тя стоеше на прага без сако, без обувки, а цветът й бе допълнително освежен от една ципица пот. Полата й бе разхлабена на кръста; обърнат триъгълник бяла плът на графитен фон… От известно време, а може би от самото начало, аз периодично усещах някакво раздвоение, разцепление в себе си; като станах от стола, имах чувството, че оставям своята друга същност, своето друго аз още да си седи все тъй кротко до масата.

Станах с думите „не не не, ще ти мине, ще мине, ти спокойно сега (ти гориш), хайде, давай, държа те, сега сваляй това, браво, миличка, а сега и това, повдигни си крака, ето всичко е вече наред. Ето на. Ето на.“

Тя стоеше над мен — висок призрак с бели фусти.

— Ти се махай. Къш оттук. Само чаршафите — рече тя. И се плъзна между тях.

На масата изпих чаша уиски и изпуших цигара. Обадих се на хотелската регистрация. Като се върнах на прага, забелязах, че тя бе отметнала горния си чаршаф и лежеше подпъхнала дясната си ръка под възглавката. Единият й крак изпънат, другият съвсем свит. Балерина, замръзнала по средата на скока.

В миналото и аз, като всеки руснак, честичко бях ухажвал жени, които по всякакви критерии бяха безнадеждно пияни. Затова никаква фалшива деликатност не можеше да ме спре да ухажвам жена в абстиненция. Първо хвърлих част от дрехите си, постигайки приблизителен паритет с гостенката си; после легнах при нея. Нямаше да е точно да кажем, че подремваше. Тя дълбоко съдействаше на съня, цяла му се отдаваше, с жадно дишане и спокойно чело.

Вероятно са малко жените, които на първа среща се възбуждат от любовник в несвяст. Сигурно и мъжете са малко; ала все пак се срещат такива. За момента ми идваше много добре. Тя лежеше на хълбок с гръб към мен; после тупна напред и се просна с едно врътване на бедрата.

И така инвентаризацията започна. Всяка раменна кост, всяко прешленче по гърба й, всяко ребро. Точно в нужния миг се обърна по гръб. Recto, verso. Разбираш ли, трябваше да узная какво са направили мъжете с всяка част от нейното тяло. Трябваше да узная историята, пълната пикареска на всяка гърда и на всяка половинка на дупето, на краката, които се бяха разтваряли, и на устните, дето бяха целували и засмуквали. Мислех даже, че и двамата трябваше да живеем доста дългичко. Трябваше да изкараме доста дълъг живот, тя и аз, за да можем да довършим труда си.

Измъкнах изпод комбинезона бюстието й (или може би сутиен без презрамки), което вече си бях позволил да разкопчея. После, натискайки внимателно с коляно, успях да избутам бедрата й, при чието нехайно разтваряне ръбът на фустата пропълзя нагоре към по-бялото бяло.

Чак сега, докато продължавах да сумтя и ровичкам, Зоя се поразмърда. Леки трусове се зараждаха в сгъвките, в долната част на ръцете й, и се спускаха през равнините на тялото. От нея се разнасяше едва доловим звук — меко, носово цвилене; все едно беше кучка, разтреперана в своята кошница, докато си преследва котките и колите насън. Вътре в мен атмосферата беше като в жарък ден посред зима: топлина, благодарност и отложено за момента усещане за нещо противоестествено.

Почнах да я целувам по устните. В крайна сметка не ни беше за пръв път. Аз я бях целувал. Тя ме беше целувала. Сега пак се целувахме.

И тогава тя се въззе от дълбините, ей така изведнъж, стискащите ръце и езикът, нахлуващ в устата ми, резкият тласък на слабините й. Една нощ нямаше да ни стигне. Такъв потоп нямаше да се излее за една нощ, нито дори за година.

— О, да, мамка му — рече тя.

И така, Винъс, изпитах няколко мига от този порядък. Няколко мига. А после тя отвори очи. И се събуди.

За последвалите събития ми е трудно да кажа нещо повече от това: формално погледнато, изнасилването не почна ей така, от нищото. И приключи набързо. Тя отвори очи и видя една страшна заблуда: моя милост, Делириум Тременс. Бе сънувала лош сън, след това хубав сън, а след него — тази страшна заблуда. Сега дойде на себе си и замръзналите й форми изведнъж се замятаха в бясна борба. Ала аз си припомних как се правеше всичко. Припомних си как се правеше: захлупваш с тежка длан дихателните пътища, докато другата… В един момент съпротивата й замря и тя застина като мъртвец. Всичко свърши набързо.

За да я разбереш в този последен промеждутък от време, моля те да извадиш от мислите си всякакво подозрение в театралност. Маниерът й не беше даже многозначителен, не те отвеждаше към никакъв смисъл. Беше парадоксална. Да, това е.

Но ми бе отредено да лежа и да гледам към стената отсреща, да я чувам как се блъска в банята, развъртяла докрай всички кранчета, да чувам трополенето по завесата на душа, тръшнатия капак на тоалетната чиния и многократното изшуртяване на казанчето. После вратата се отвори и аз различих познатия на всеки мъж шум, който неговата жена или любима издава, докато си събира и привежда в ред дрехите. После ромоленето на плъзгащата се врата. Мъжкият ни оргазъм, Винъс, мъжкият ни екстаз: само изнасилвачът знае що за жалка картинка е всъщност. Облякох се и отидох при нея.

Зоя бе застанала в сенките до креслото, на което стояха палтото, шапката и ботушите й. Беше само по бюстие и чорапи — малко като кокотка, само че без съблазън и козни. Беше вдигнала полата си и облизваше пръст, за да махне някакво конче или петънце от плата. Докато тя се обличаше методично и си слагаше грим, седнала с изправен гръб, аз сновях покрай нея и си търках ръцете. Да, опитах се да говоря; от време на време простенвах по половин изречение, пълно с унижение и молба. Веднъж-дваж очите й преминаха през мен без упрек, без интерес и без признак, че ме е разпознала. Не издаваше друг звук освен някакво плюене, по един път на всеки десетина секунди — тихичко, но влудяващо точно. Също като дете, сетило се да прави нещо ново с устата си — да задържа дъха си или да мляска с устни.

У мен се раждаше нещо. Отначало ми се струваше поне смътно познато и, предполагах, управляемо в общи линии — вероятно не повече от напълно нов тип прилошаване. Седнах до масата, под светлината на лампата, и се вгледах в роденото. То бе чувството за невидимост. Болката на някогашния човек.

Напълно облечена — с шапката и палтото, — тя излезе от сенките. Бе застанала в профил, на ръка разстояние. Една минута изтече. Чувствах, че нещо обмисля, нещо мрачно; и по всичко личеше, че мен ме няма в мислите й. Взе една от дългите чаши и изля водата от нея. После си наля от четвъртитата гарафа — пет пръста, шест — и го изпи на също толкова глътки. Зоя потръпна до крайчеца на пръстите си, плю, пое дъх, плю пак и тръгна към вратата.

Сега следва тъжбата. Хайде, тичай към речника — браво, добро момиче. Помни: всяко отгръщане добавя по една сива клетчица.

Десет дни по-късно бях в Чикаго. Като всеки, работил в оръжейния бранш, бях „родоотстъпник категория А“ — нищо толкова страшно, но ми трябваше време, за да вляза във връзка със сестра си, та чак през март чух новини от дома.

Писала ми набързо, обясняваше тя, тъй като куриерът ми стоял в стаята и я гледал как пише… Вяло ме поздравяваше за успешното ми прехвърляне зад граница. После ставаше дума, че Лидия си събирала багажа от къщата — местела се да живее при техните. Имало разни „наследства“ на Лев, които щели да ми бъдат предадени по същия човек, щом пристигнат от Тюмен. Кити също обмисляла да се мести на друг адрес: щяла да живее под наем в двустайния апартамент на любовника си. Знаела, че идеята не е много добра, но сега щяло сигурно да й бъде по-самотно.

Що се отнася до другата ми снаха, едновремешната ми снаха, новините за жалост били „доста печални“. Кити пишеше, че от месеци всичките й писма си оставали безответни. Телефонните й обаждания заплашително се записвали от „машина“, ала отговор нямало. Даже ходила до „Крайречная“ и през процепа на вратата пошушукала за минута със слугинята, която казала, че стопанката „не се чувства добре“ и „не е разположена“. Нищо повече не се чуло, докато не видяла във вестника едно кратко известие съвсем долу на страницата. През нощта на 1-ви февруари 1983 г. петдесет и три годишната съпруга на любимия ни драматург Ананий се хвърли от Болшой каменний мост.

Вечно малко разсеяна, Зоя беше забравила няколко свои вещи в стаите ми в „Россия“. Омачканата фуста и скъсаните пликчета бяха в кошчето на банята. Гумените ботуши си стояха на пода в прозрачната найлонова торбичка. Затова съм длъжен да си я представя как несигурно стъпва по ледената пързалка на столицата. Тя не ходеше твърде стабилно (не, не беше планинска коза), тъй като — както помниш — като малка не се беше учила да пълзи.