Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на древния Рим (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Song of the Gladiator, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2009)
Корекция
didikot (2009)

Издание:

Пол Дохърти. Песента на гладиатора

Еднорог

ISBN: 978–954–365–029–3

История

  1. — Добавяне

Глава тринайсета

Quod erat demonstrandum.

Което трябваше да се докаже.

Евклид, „Елементи“

— Не знаех, че можеш да скачаш върху бикове! Клавдия се надяваше, че е прикрила треперенето си, когато седна на пейката в малката подобна на килия стая до главния тунел под амфитеатъра.

— И аз не знаех!

Муран се засмя и по настояване на Полибий протегна ръце, за да могат кръчмарят и Океан да подсушат тялото му и да го намажат с масло. Те свалиха набедрената му препаска. Смутена, Клавия се обърна към входа, където двама наемници отпъждаха зяпачи и доброжелатели.

Тунелът беше оскъдно осветен, изпълнен с трепкащи сенки и танцуващ пламък, където призрачно отекваха далечни гласове, ревове от клетките на зверовете и виковете на тълпата, която очакваше връхната точка на деня. Гълчавата откъм тунела отведнъж стана по-силна. Клавдия отиде до входа. Отвън бяха почистили арената и извлекли трупа на бика към кланицата.

Клавдия се върна на мястото си. Почувства слабост от облекчение, но все пак продължаваше да се бои от предстоящия сблъсък с Мелеагър, който вече се въоръжаваше в една стая малко по-нататък в тунела. Тълпата бе изпаднала в екстаз от направеното от Муран, действително беше зашеметена от хитрата му тактика и майсторството на скока. Разбира се, някои бяха виждали критяни, които скачаха върху бикове в родината им, но такава смелост рядко се виждаше по римските арени. Дори императорът стана, за да ръкопляска. Клавдия не можеше да си намери място и чичо Полибий едва успя да я успокои и да й прошепне, че Муран иска да я види.

— Готово! — Клавдия се обърна. Муран потупа новата си препаска. — Спретнат и стегнат — намигна й той, — като на жених в сватбения ден.

Сега Полибий и Океан започнаха да подреждат струпаното на пода оръжие, гравираната със сребърни орнаменти нагръдна плоча, кожената поличка, продълговатия щит, бродирания оръжеен колан, наколенниците и един блестящ предпазител за рамото.

— Това не беше ли на Спицерий?

— Да! — прошепна Муран. — Днес ще го нося в негова чест.

Той вдигна предпазителя. Океан побърза да стегне ремъците.

— Изглежда слуховете малко те интересуват! — Полибий вдигна богато украсения тракийски шлем с тежка предпазна мрежа за лицето. После разреса с пръсти великолепната конска грива, която го увенчаваше. — Искам да кажа, нямаш ли желание да узнаеш — Полибий подаде шлема на Океан — какво се говори за Мелеагър?

— Не ме интересува! — Муран гледаше Клавдия. — Не давам и пукнат грош за цялото това шушу-мушу. Важното е дали ще ме убият през идния час или не.

— Не говори така! — прекъсна го Полибий.

— Казах дали! — тупна го по рамото Муран. — Принесох бика в жертва. Сега ще изляза и ще победя Мелеагър, но преди това искам да благодаря на всички вас за грижата и вниманието — той посочи към входа. — В древна Гърция героите на Омир винаги са се въоръжавали за битка с помощта на красива девойка.

Полибий и Океан разбраха намека, удариха поред длан в неговата, прегърнаха го, пожелаха му щастие и излязоха. В тунела отвън отекнаха многобройни гласове. Глашатаят възвести, че Мелеагър е готов. Муран отиде при Клавдия, нежно я прегърна и я целуна по челото.

— Бикоборец! — прошепна тя и се притисна към него.

— Не исках да ти казвам — Муран пак я целуна, — но аз се упражнявах. Не знаех дали този номер ще проработи. Не те видях преди това — не исках да те тревожа.

— Не бива да умираш! — прошепна тя.

— Моли се на които богове искаш, Клавдия. Аз ще призова духовете на Спицерий и всички мъртви гладиатори да бъдат с мен. В мигове като този човек може да усети как близките му покойници му се тълпят край него.

— Има и други духове! — Клавдия взе решение. Тя се откъсна от него, върна се на пейката и с ръка подкани Муран да седне до нея.

— Какво има, Клавдия?

— И край мен има духове! — заяви Клавдия. — На баща ми и майка ми, и най-вече на малкия Феликс. Искам да ти кажа нещо, за което съм сигурна, че не греша.

Стисна мазолестата му ръка Отначало заговори, като понякога спираше, но скоро започна да реди думите със страст и все по-забързано. Тя му описа срещата си с Мелеагър, приятелството му с Даций и своето непоколебимо убеждение, че той е мъжът, който я е изнасилил и убил брат й.

Муран внимателно слушаше. Само един трепкащ мускул високо на страната му и студеният, смъртоносен поглед в очите му издаваха гнева, който го завладяваше. Когато Клавдия завърши, той я взе в обятията си, облегна главата й на гърдите си и започна да гали косите й. Тя искаше да остане така, но бе казала достатъчно.

— Муране, готов ли си?

Вестителят, облечен като бог Меркурий, застана на прага, бялата му ръка разсече въздуха.

— Муране! — гласът на вестителят прозвуча кухо зад гротескната маска — императорът чака, народът на Рим чака.

Муран нежно отстрани Клавдия и се изправи. Тя му помогна да сложи предпазителя на рамото си и да затегне каишите. Когато свърши, той се протегна и раздвижи мускулите си, после я целуна още веднъж, сложи си шлема, взе меча и щита и тръгна по коридора. Въоръженият по същия начин Мелеагър с блестящата си нагръдна плоча вече го очакваше с шлем под мишница. Когато Муран приближи, той си наложи шлема. Клавдия забеляза, че конската грива върху шлема приличаше на кърваво петно върху главата му. Мелеагър понечи да стисне ръката на Муран, но другият гладиатор се промъкна край него и принуди чиновниците и слугите да отстъпват от пътя му, докато излизаше в блясъка на арената. Мелеагър нямаше друг избор, освен да го последва, а тръбачите, разбрали намека, протръбиха приветствения сигнал. Тълпата се изправи на крака и зарева, показвайки по този начин, че връхната точка на игрите е наближила.

Клавдия не се върна в императорската ложа. Тя остана до „Портала на живота“. Муран и Мелеагър прекосиха пясъка, за да се изправят пред ложата. Двамата свалиха шлемовете, вдигнаха мечовете и извикаха обичайните думи: „Онези, които ще умрат, те поздравяват“.

Константин приветствено вдигна ръка. Гладиаторите се разделиха. Муран остави щита и меча на пясъка и свали шлема си, уговореният знак, че иска да говори. Той не осъзнаваше колко притихнала е арената, само искаше да види лицето на Мелеагър, да му каже направо, че ще умре.

— Какво е това? — Мелеагър си свали шлема и отръска капките пот от лицето си. — Да не би да искаш да отстъпиш? Тълпата ще те разбере, особено след късмета, който извади с бика!

Муран се усмихна леко. Искаше да изучи това лице, да запомни как изглежда Мелеагър. Сега тълпата крещеше, но Муран не се тревожеше. Той вдигна шлема и изтръска пясъка от конската грива.

— Твоят приятел Даций… — от изражението на Мелеагър разбра, че Мелеагър много добре знае какво е станало. — Твоят приятел Даций побягна от Рим — Муран намигна. — Няма да е тук да види как умираш.

Изкуствената усмивка изчезна от лицето на Мелеагър.

— И ти ще умреш! — продължи Муран. — В тунела отзад стои една млада жена, Клавдия, любовта на моя живот. Преди осемнайсет месеца тя и брат й били на едно самотно място по бреговете на Тибур. Някакъв непознат ги нападнал. Той убил момчето и изнасилил младата жена. Нейният нападател бил силен и мускулест, а на китката имал татуиран червен бокал, същият отличителен знак, какъвто носи и Даций. Ти си накарал да премахнат твоя — Муран забеляза, че дишането на противника му се учести. — Знакът го няма, но престъплението остава — и сега ще си платиш за него.

Муран си наложи шлема, затегна подбрадника и едва сега чу виковете и освиркванията, смесени с няколко дюдюкания от все по-неспокойната тълпа. Беше подбрал добре момента. Мелеагър се стъписа. Муран първи трябваше да се въоръжи отново, затова бавно се оттегли и застана с гръб към императорския подиум. Любопитството на тълпата още повече се засили. Всички се питаха какво се е случило и бяха стъписани от яростта, с която Муран връхлетя противника си. Професионалните гладиатори обикновено първо пристъпват леко, сякаш танцуват и предизвикват леки схватки, като по този начин изпитват подвижността на противника и преценяват силата му. Муран не направи нищо подобно. Вдигнал щит, той стремително се насочи право към Мелеагър, мечът му проблясваше като език на змия, който търси отвора над ризницата. Изненаданият Мелеагър бързо отстъпи, леко се извърна и смъртоносният удар на меча само отсече къс от кожата на раменния му предпазител. Муран отново нападна. Използвайки щита и меча си като стенобитно оръдие, той няколко пъти ритна пясък в очите на противника и го принуди да отстъпи. Мелеагър падна, претърколи се по пясъка и изтърва меча. Муран отстъпи и подритна оръжието към противника си, нарочен, изпълнен с презрение жест, сякаш вече бе решил, че е победител и останалото е само въпрос на време.

Муран се обърна и потърси с поглед дребната гъвкава фигура, застанала точно под свода на „Портата на живота“. Той вдигна меч за поздрав, сетне поднови като обезумял яростната си атака. Вече не мислеше за тактики. Осъзнаваше само присъствието на противника: тежкото му дишане, миризмата, лицето зад процепа за очи на шлема, защитаваното от ризницата, меча и щита тяло. Не изпитваше нито болка, нито страх; бе решен да унищожи противника, да отнеме и живота, и честта му.

Краят настъпи бързо. Напълно объркан и изненадан от стремителната ярост на Мурановата атака, Мелеагър се опита да обуздае нападенията, като нанесе удар към крака му. За секунди той остави незащитено лявото си рамо и Муран стовари меча. Мелеагър се отдръпна, избягвайки пълната мощ на удара, но острият край на меча на Муран се вряза дълбоко. Мелеагър изтърва собственото си оръжие и побягна встрани, но Муран се втурна да го преследва и използва стърчащия шип в средата на щита, за да порази противника. Мелеагър се опита да се извърти, но Муран го последва и най-подир стъпи с крак върху гърдите на поваления си противник. Сетне се наведе, свали шлема на Мелеагър и го хвърли през арената. Сега целият амфитеатър се изправи на крака с насочени надолу палци, решавайки по този начин съдбата на Мелеагър. Чуха се викове „Убий го!“ и „Негов е!“

Мелеагър лежеше безмълвен, вторачил поглед в Муран под полупритворените си очи. Не молеше за милост. Муран дори не погледна лицето му, а с вдигнат меч се обърна към императорската ложа, за да изчака волята на императора. Константин се наведе през пурпурния парапет с протегната ръка и насочен напред палец. Ако го обърнеше надолу, Мелеагър трябваше да умре, а вдигнатият нагоре пръст означаваше, че Муран трябва да прояви милост. Гладиаторът изчакваше. Някой говореше на императора; ръката му рязко се спусна надолу, пак се вдигна с рязко мушкащо движение и с палец, насочен нагоре. Мелеагър щеше да живее. Муран се наведе и притисна върха на меча си към врата на противника.

— Би се като маймуна — изсъска той, — а сега ще умреш като стар пес.

Отстъпи и ритна меча на противника си към него.

— Използвай го — подигра се той, — за да се изправиш и да закуцукаш обратно към пропадналите ти приятели.

Муран тръгна встрани. Изправена на входа на „Портата на живота“, Клавдия гледаше пред себе си, сякаш всичко наоколо беше сцена от пиеса. Муран вече бе свалил щита си, но все още стискаше меча и закрачи към нея, обутите му в сандали крака подритваха пясъка пред него. Хората в императорската ложа се бяха изправили, тълпите одобрително крещяха и поздравяваха героя на игрите. Клавдия видя, че Мелеагър се раздвижи. Той докопа падналия си меч, изправи се и полуприведен, с насочен меч, с мъка започна да се прокрадва към Муран. Клавдия отвори уста, за да извика, но не можа. Муран внезапно се обърна и вдигна меч. Той блъсна встрани ръката на противника си, заби своя меч дълбоко в стомаха на Мелеагър и го завъртя в двете страни, придърпвайки Мелеагър по-близо, да за може да гледа как животът изтича от очите му. Едва тогава, той измъкна меча си и остави трупът да се стовари върху пясъка в локва кръв, която бликаше от неравния разрез, разсякъл стомаха му.

Тълпата тропаше с крака и крещеше, към арената полетяха монети и цветя, тръбите прогърмяха. Муран свали щита, захвърли го върху пясъка и с вдигнат меч, от който се стичаше кръвта на Мелеагър, се обърна да приеме ръкоплясканията на императора и народа на Рим.

Клавдия не можеше да помръдне от мястото си, с напрегнато, треперещо от вълнение тяло, гледаше как този мъж обикаля арената, високо запял победната си песен. Императорът беше позволил на Мелеагър да живее, но падналият гладиатор бе нарушил както императорските желания, така и единственото правило на арената: човек може да живее заради смелостта си, но трябва да умре, ако е страхливец. Нападението на Мелеагър беше предателско. Ако Муран не беше го убил, Константин щеше да изпрати войници да го довършат. Съвсем малко сред зрителите разбраха, че Муран е предизвикал противника си, преди бавно да тръгне да се отдалечава. Клавдия го бе видяла как обръща лявата си ръка така, че в раменния предпазител на Спицерий да може да наблюдава какво става зад него. Мелеагър беше мъртъв още в момента, когато вдигна меча си и реши да предприеме последното си страхливо нападение.

Всички надежди на Клавдия, че ще оставят нея и Муран насаме, бързо се осуетиха. Веднага щом Муран влезе през „Портата на живота“, пристигнаха императорски служители със заповед от императора Муран да отиде в императорската ложа, за да получи лавровия венец. Константин очевидно беше много доволен и нямаше търпение да се сближи с новия герой на Рим въпреки, че знаеше, че паметта на тълпата е слаба и подвигът на Муран скоро ще отстъпи на заден план пред нещо, случило се в дните след края на игрите. Муран сви рамене и целуна Клавдия. Служителите взеха оръжието му и го поведоха през тунела по коридорите натам, където Константин го очакваше. Клавдия го гледаше как тръгва. Не можеше да овладее треперенето си и усещаше как малкото храна, която бе приела сутринта, се надига в стомаха й. Въздъхна с облекчение, когато се върна в тунела и от полумрака се появи Нарцис.

— Точно ти ми трябваш! С теб ли са тоягата и плащът ми?

Нарцис посочи с ръка една лавица зад себе си.

— Добре! — пое си дъх Клавдия. — Връщам се у дома, Нарцисе, и ти идваш с мен. Искам да забравя Мелеагър и да заспя под дърветата в градината, а ти ще ме пазиш.

 

Слънцето започваше да залязва и вятърът освежаващо разхлади въздуха, когато Клавдия се събуди от шума, който вдигаха Полибий и Попея, които подготвяха градината за нещо, което чичо й гордо назоваваше „среднощен пир“. Тя се опита да се разсъни и разтърка лицето си.

— Много съм зает, не може да говорим сега! — заплаши я с пръст Полибий. — Пратих Океан с още някои от местните хора да пазят на вратата, иначе половината Рим ще се изсипе тук. А ние трябва да почетем Муран, да отпразнуваме победата му и да се напием като пънове.

— Някой идвал ли е да ме види? — попита Клавдия.

— Да е идвал да те види? — отвътре се показа Попея, понесла пълен със съдове поднос. — Къде е проклетата маса? — извика тя.

— Някой да е искал да ме види? — повтори Клавдия.

— Не знам — въздъхна Попея. — Тук нахлу половината Рим, а ти говориш за някой, който искал да те види!

Клавдия скоро разбра накъде духа вятърът. Попея и Полибий не само празнуваха, но даваха отдушник и на собственото си облекчение. Полибий обожаваше Муран, гледаше на него като на син, какъвто винаги бе искал да има, и по време на приготовленията без да млъкне продължаваше да коментира видяното на арената през този ден. Клавдия помогна на чичо си да извадят навън лежанки, столове, светилници и свещи, преди да отиде в кухнята да огледа онова, което Попея нарече пиршество, достойно за император. Океан вардеше на вратата и допускаше да влязат само някои подбрани посетители. Щом се промъкнаха вътре, те, сред тях и Стоика Симон, и Сводника Петроний, веднага бяха повикани от Попея да помагат в приготовленията.

Вече се здрачаваше, когато виковете и крясъците отвън показаха, че Муран се е върнал. Той пристъпи в трапезарията, увенчан с лавровия венец на победител, със сребърна чаша в едната ръка и позлатен кърчаг в другата.

— Сам императорът ми ги даде! — завалено изломоти той. — Ще се омъжа за майка му!

После погледна към потона, извъртя очи и рухна на пода. Чашата и кърчага се разлетяха на различни страни по пода на стаята. Клавдия помогна да го отведат в градината, където внимателно го настаниха на импровизирано легло от възглавници с Извинявай, приклекнал край него да пъди мухите.

— Ще се оправи! — извика Полибий. — Няколко часа сън и ще е като нов!

Клавдия остана да побъбри с Извинявай, а Попея извика Издирвача Салуст в градината.

— Имам вести за теб — той погледна към прострелия се Муран. — Щях да ти ги донеса по-скоро, но трябва да виниш твоя човек — героя на деня.

Клавдия отведе Салуст към дървените решетки с увити по тях лози и внимателно го заслуша, докато той й предаваше какво е открил в Капуа неговият пратеник. Когато привърши, тя предложи да му плати, но Издирвача поклати глава и посочи приготовленията.

— Ако Полибий ме покани на пира, ще решим, че е пито-платено.

Клавдия уреди въпроса с чичо си и когато Попея помъкна Салуст към кухнята да опита от месото, тя се качи в стаичката си, взе дъсчицата за писане и се върна заедно с нея долу, за да направи списък на всичко, което бе научила. Сега предположенията й се бяха потвърдили, но тя се питаше какво да прави по-нататък. Долу в градината някой тихичко подхвана песничка за несподелената любов.

— Това е причината! — прошепна Клавдия. — Отхвърлената любов се превръща в омраза.

Взе решение и отведе Извинявай в стаичката си. Там пъхна монета и парче пергамент в ръката му.

— Ще отидеш в двореца на Палатина! — нареди му тя. — Ще потърсиш началника на гвардията, името му е Гай Тулий.

Клавдия потупа късчето пергамент.

— Извинявай? — каза момчето.

— Гай Тулий. Предай му, че трябва да потърси помощ от… О, няма значение! — рязко се пресече тя — Задръж монетата.

— Прощавай? — проплака момчето.

— Не, не, това е сложна работа — отвърна Клавдия — Ще накарам Салуст да иде. Хайде, Извинявай, кой ще се грижи за Муран? Трябва да го вдигнем на крака за пиршеството.

Муран се събуди след час и разбра, че пиршеството е готово, а сам той ще е почетният гост. С усилие се изправи на крака, почеса се и се прозина, сетне помоли за кана бистра вода и се заинтересува дали музикантите не биха могли да свирят по-тихо. В края на краищата пиршеството мина при огромен успех. Всички непрекъснато разпитваха Муран, особено за ловкия скок и накрая само Океан успя да го спре, когато той предложи да го повтори. Издирвача Салуст се върна от Палатина и пошушна на Клавдия, че утре сутринта Гай Тулий ще доведе Бур и Тимотей в „Магариците“.

— Казах му, че е важно. Работата е неотложна!

— Да, да, така е! — съгласи се Клавдия. — Хайде, Салусте — подаде му тя бокал с вино, — време е да празнуваме.

Веселбата продължи до късно през нощта. Много от гостите заспаха на лежанките си. Клавдия внимаваше какво яде и пие. Просто си седеше и гледаше как всички поздравяват Муран и вдигат наздравици в негова чест. Един въпрос не й даваше мира: защо императорът бе помилвал Мелеагър? Тя много пъти се беше замисляла над това, след като си тръгна от арената, но разбира се, тук нямаше никой приближен на императорското семейство, който да й каже; е, поне не и до утре. Клавдия набързо целуна Муран за лека нощ, качи се в стаичката си и легна на леглото, заслушана в шумовете откъм градината, докато продължаваше да мисли за всичко, което бе научила за ужасните убийства във вила „Пулхра“. Беше вкарала Агрипина в капана, сега се питаше дали ще успее да примами така и убиеца. Сетне пак започна да си изброява на ум доказателствата.

— Първо, Сизий; второ, пожарът в небето; трето, въжетата; четвърто, Капуа; пето, мълчаливият пешеходец; шесто, тишината и кражбата.

Продължи да си повтаря тези думи, докато заспа дълбоко.

Събуди се доста след зазоряване и като погледна през прозореца, установи, че денят ще бъде прекрасен. Съблече се, изми се, премени се в чисти дрехи и бързо изтича по стълбите към кухнята, където хапна хляб и маслини, и изпи канче доста слабо пиво. Океан вече бе станал. Той започна да почиства боклуците от градината и да буди различните посетители, заспали на най-изненадващи места. Откриха Стоика Симон в лозето, излегнал се на посипаната с камъчета пътека толкова удобно и спокойно, сякаш спеше на пухен дюшек. Сводника Петроний и две от момичетата му се бяха унесли в градината и продължаваха да спят, опрели гръб в дърветата. Океан ги събуди, като плисна вода върху лицата им и ги разтресе енергично.

— Къде е Муран? — попита Клавдия. Океан посочи с пръст:

— Спи дълбоко в „Покоите на Венера“. Защо?

— Очаквам посетители! — призна тя.

— О, не! — изстена бившият гладиатор. — Полибий вече мърмори, че използваш градината му за съвещателна зала!

— Е, за последен път! Когато посетителите ми пристигнат, искам да донесеш кани с вино, вода, пресен хляб и нарязани плодове. Ще намериш каквото трябва в кухнята. После, върви и събуди чичо и Муран; ще трябва да се въоръжат.

Океан я сграбчи за раменете.

— Не, Океане, слушай! Искам тези посетители да не заподозрат нищо. След като сервираш храната, трябва да доведеш Полибий и Муран. Полибий има някъде лък и колчан. Трябва да ги намери и да бъде готов да ги използва. И накрая — никой, ама съвсем никой, да не излиза от тази градина без мое позволение.

Изненадан, Океан предано обеща, че ще направи всичко, за което го помоли Клавдия. Тя обиколи градината да провери дали няма и други заспали посетители, после извади възглавнички, за да могат посетителите й да се разположат в сянката на дърветата. Слънцето вече се издигна високо и до нея достигаха шумовете от околните улици. Появи се Попея и запита Клавдия какво става.

Племенницата й я целуна по страните и повтори онова, което бе казала на Океан. После се качи в стаичката си, взе камата и тоягата, занесе ги в градината и ги скри под купчина възглавници. Сетне седна отгоре с кръстосани крака и с ленено платно върху коленете, накъса маргаритки и започна да плете венец от тях.

Почти привършваше, когато гостите й пристигнаха. Загърнат в кожената си наметка, Бур с военна стъпка прекоси градината, ризницата му подрънкваше, сякаш вървеше из някой германски лес. Поздрави с ръмжене всички и вече се канеше да прегърне Клавдия, за да я нацелува, но видя венчето и се задоволи само да я млесне по челото. Искаше му се да поговори с Муран за битката, но Клавдия му нареди да седне до нея. Тимотей изглеждаше доста сънен, хапеше долната си устна и почесваше небръснатата си страна. Гай Тулий обаче изглеждаше спокоен и съсредоточен. Беше облечен в поръбена в червено снежнобяла туника, с походни ботуши и оръжеен колан, преметнат през рамо. Поздрави Клавдия с приятелско шляпване по ръката и откровено възхитен, огледа градината, преди да седне срещу нея.

Океан приближи с кана и поднос с бокали. Той изпитателно погледна Клавдия, която му благодари и го помоли да покани Нарцис при тях, ако трябва, да го измъкне от леглото. Тя наля вино. С прозевки и почесване се появи и Нарцис, който тихичко се оригваше и се извини, че предната нощ премного е пил и ял. Той се настани колкото му е възможно по-удобно. Клавдия долови предупредителния поглед, който Тимотей му отправи.

— Защо сме тук? — плесна се по бедрата Бур. — Много ми е приятно да те видя, Клавдия, но защо сме тук? Къде е Муран? Всички говорят за чутовния му подвиг. Онова, което направи, трудно би го сторил дори германец, дори голям вожд като мен.

Клавдия остави встрани венчето от маргаритки.

— Гай — наведе се тя, — искам оръжейния ти колан. Той направи гримаса, но й го подаде. Клавдия веднага го подаде на Бур, Гай се опита да протестира, но Клавдия го възпря с ръка.

— Гай, искам да ме изслушаш. Повиках те тук от двора, независимо дали е в Палатина или във вила „Пулхра“, за да те обвиня в убийство. Ти си отговорен за смъртта на Дионисий, Юстин и Септим.

— Това са глупости! — задиша тежко Гай и извърна очи към Бур, който стискаше здраво колана му.

Нарцис и Тимотей зяпнаха, Бур изглеждаше слисан, макар че хитрият германец достатъчно добре познаваше Клавдия, за да разбере че тя няма да отправя пресилени обвинения, ако не е сигурна. Клавдия посочи към кръчмата.

— Там са чичо ми и други въоръжени мъже, Полибий — излъга тя — стреля отлично с лък, а Бур, разбира се, ще направи всичко по силите си, за да не позволи да избягаш от тази градина. Ти си убиец, Гай, езичник, който особено много мрази християните и по-специално християнската общност в Капуа. Когато за първи път те видях, аз ти донесох благопожелания от Спицерий. Вие двамата сте били приятели като момчета, гонили сте се по полетата край Сизий, малко селце до Капуа. Ти тогава много бързо смени темата и никога не спомена отново за това.

— Сигурна съм, че веднъж ти каза във вила „Пулхра“, че не знаеш нищо за Капуа, за християните там или за преследванията им. Ти лъжеше, разбира се, и аз мога да го докажа. Приятелят ми Издирвача Салуст много внимателно проучи нещата — не в Капуа, а сред селяните около града. Той намери доказателства за някои си Луций и Октавия. Те били бездетно семейство и си взели момче сираче, единственият син на хора, които работили за тях. Мисля, че бащата бил надзирател в чифлика им. Родителите умрели от треска и синът им, малкият Гай, бил отгледан от обичащите деца Луций и Октавия, които се отнасяли с него като със свой син. Разбира се, хората още помнят Гай и Спицерий, които играели на войници сред полята и в горите наоколо. Още ненавършило дванайсет години, момчето постъпило във войската и оттогава селяните вече нито го видели, нито чули нещо за него. Мислели, че служи някъде в чужбина. Когато младежът получил по-висок пост, Диоклециан започнал жестоките си гонения срещу християните и императорските агенти започнали внимателно да наблюдават Капуа. Капуа била опасна, защото там християните били не само роби или дребни служители, а и видни хора, които започнали да контролират училищата и други институции в града. Били ужасни времена, нали, Гай?

Тя замълча. Тимотей и Нарцис сега се преместиха още по-близо един до друг, сякаш да се защитят. Бур захвърли оръжейния колан на Гай надалеч и едната му ръка легна върху дръжката на собствената му кама. Гай бе пребледнял, единствено капчиците пот, струящи по страните му, издаваха неговата възбуда.

— Наистина съм сирак… — заекна той, — но никога не съм бил в Капуа, аз…

— Недей да лъжеш! — меко произнесе Клавдия. — Може и да си добавил ново име към името си, но в римската войска се пазят извънредно подробни архиви. Някъде сред тях ще открия името ти, възрастта ти и откъде произхождаш.

Пак замълча и отпи от виното си, като огледа Гай от главата до петите, но не откри никакво скрито оръжие.

— Времена на терор! — поде тя. — Християните от Капуа и други места били обкръжени, настъпило време за уреждане на стари сметки и обиди. Дионисий и Септим, християнски учени, били подплашени до смърт, за да предадат и други имена. Луций и Октавия не били християни, но по някакъв начин били включени в гоненията. Били само бедни селяни и никой не можел да им помогне, а осиновеният им син вероятно бил на стотици километра надалеч. Не знам кой ги е предал и защо; може да е бил Дионисий или Септим. Сигурна съм, че ти сам си прегледал архивите, макар че мъже като теб и Крис страстно желаят да унищожат всичко, свързано с онези дни, когато християните били преследвани като плъхове из каналите.

Клавдия взе венеца с маргаритките и го постави на дланта си.

— Един стар мъж и една стара жена — продължи тя, — не провинили се в каквото и да било, били довлечени в Рим. И разбира се, колкото повече отричали, толкова по-лошо ставало за тях. Били добри хора, нали, Гай? Дали позволявали на християни да се срещат в чифлика им, или са давали подслон на християни? Както и да е, тези нещастни хора били умъртвени, а земята им конфискувана от държавата. Сигурно минали месеци, преди научиш новината; по това време ти си бил амбициозен офицер от армията, доверен член на щаба на Константиновата армия на Запада. Диоклециан абдикира, гражданската война избухва, но ти не си забравил — Клавдия скъса венеца. — Завръщаш се в Рим с победоносната войска и провеждаш пълно разследване. Ти си добър войник, знаеш как да замислиш ходовете си. Не заминаваш нито за Сизий, нито за Капуа, по-скоро започваш да преглеждаш архивите и да слухтиш какво носи мълвата и клюките. Не си християнин, нали, Гай?

— Мразя ги, винаги съм ги ненавиждал! — дойде спокойният отговор. — Това е секта от роби и размирници. Като мнозина офицери, аз мисля, че Константин направи погрешен избор.

— Значи, чувстваш се предаден? — запита Клавдия. Затова ли стана предателят в лагера на императора? Продаде ли вече душата, меча и верността си на агентите на Лициний? Толкова ли си гневен заради смъртта на приемните си родители, толкова разярен на християнската вяра, че изгуби всичкото си доверие в Константин и неговата майка?

Гай срещна твърдо погледа й.

— Ти си наблюдавал и вътрешно си кипял от гняв! — продължи Клавдия. — Научил си колкото е възможно повече ужасяващи подробности около жестокото залавяне и смъртта на приемните ти родители. Още сол в раната е добавило случилото се с дома, където си играл като дете, с техния чифлик. Той бил конфискуван от държавата, но Константин го върнал на християнската секта. Обида подир обида, рана подир рана. Откриваш, че Луций и Октавия са погребани в християнските катакомби, а върху гроба са изсечени само първите им имена. Сега катакомбите са изоставени. Съвсем не е трудно за войник като теб да се промъкне долу, да отвори гроба и да изнесе останките заради нещо, което ти наричаш почетно погребение.

— Не знаех това! — продума Тимотей. — Гай, ти винаги си изглеждал толкова спокоен и изпълнен с търпимост!

— Надменен е по-подходящата дума — прекъсна го Клавдия. — Ти мразеше императора и хората като Силвестър.

— Но той е телохранител! — намеси се Бур. — Би могъл да убие императора, когато си поиска!

— Дали би могъл? С всички войници, които са винаги около него? А и какво ще стане, ако Константин бъде убит, но семейството му оцелее и особено августата? И нещо, което е още по-важно — Гай Тулий иска да живее! Иска да стане свидетел на завръщането на новия император-езичник, който ще се обърне и ще вдигне ръка срещу християнската църква. О, сигурна съм, че ако избухнеха нови преследвания, Гай Тулий щеше да се окаже най-ревностният гонител на християните! — спокойно обясни Клавдия.

— Продължавай! — рязко заповяда Гай. — Ще те изслушам, жено, а сетне ще реша!

— Нямаш избор! — подчерта Клавдия — Това тук може и да не е законен съд, но можеш ли да си представиш какво щеше да стане, ако беше? В края на краищата, ти си войник; щеше да бъдеш съден от военен трибунал, където законът не се спазва толкова точно!

Клавдия погледна към кръчмата. Един капак на прозорец се открехна и пак се затвори, и тя съзря за миг Муран, застанал отзад. Клавдия се обърна с гръб към Гай Тулий и разпери ръце.

— Астролозите твърдят, че понякога планетите и звездите се движат в благоприятно съчетание. Точно това се случи по време на събитията във вила „Пулхра“. Ти знаеше, че императорът ще отиде там — е, не точния ден, но можеше приблизително вярно да предположиш времето на неговото пристигане; в края на краищата, ти си един от неговите щабни офицери. Съобщил си това на агентите на Лициний и бойната галера акостира на брега. Врагът е трябвало само да изчака договорения сигнал. Ти си щял да го подадеш от вилата и скритите в горите агенти на Лициний да потеглят напред. Само едно нещо си пропуснал: горския скитник, този дотеглив с любопитството си старец, който познавал местата наоколо като дланта на ръката си. Той трябва да е подразбрал, че нещо не е съвсем наред, и отишъл във вилата да досажда на Тимотей. Тогава ти си решил, че той е твърде опасен и затова си го убил.

— Не е вярно! — избухна Гай Тулий.

— Да, вярно е! — отново продума Тимотей. — В деня, когато откриха стария човек, ти напусна рано вилата, каза, че отиваш да пояздиш.

— Бил си зает със заговора — продължи Клавдия, като се намести на тревата и пак погледна към прозореца на кръчмата. — Замислял си не само да предадеш своя император, но и да намериш великолепна възможност да си отмъстиш. Във вила „Пулхра“ се събират християни, всички онези оратори от Капуа, поне двама от които подозираш, че са били доносници. Повечето от тях са самотници, обичат да бродят, да бъдат сами със себе си. Всъщност теб не те интересува кой ще умре, защото жадуваш за мъст, и ги представяш пред императора като мъже, готови да се карат и дори избиват помежду си, отмъстителни като останалите негови поданици.

— Ти винаги се движиш безшумно… — прекъсна я Бур. — Ето как си убил Дионисий!

Гай Тулий го накара да млъкне с презрително махване на ръката.

— Убил си ги! — каза обвинително Клавдия. — Докопал си ги, когато са били сами, като зайци в примка. Дионисий си зашеметил, после си го мушкал с камата си, докато умре. Сетне дошъл редът на Септим, а накрая и на Юстин. Навярно ти е доставило удоволствие да използваш трупа на Дионисий и на онзи скитник като част от сигналния огън.

— Бях с теб, когато „Печалният дом“ беше обхванат от пламъци…

— Разбира се, че беше! — засмя се Клавдия. — Но знаеше също и че Нарцис е заспал дълбоко. Лесно е да направиш фитил от старо въже, да го напоиш с масло, да запалиш прахан и да гледаш отдалеч как пламъкът се разгаря бавно, но силно, като ти дава достатъчно време да бъдеш заедно със свидетел, когато големият пожар избухне. „Печалният дом“ е бил изоставен сам на себе си, Нарцис е бил пиян, проблем просто е нямало.

— Защо го подпали? — навъсено се обади Нарцис.

— Както казах, било е сигнален огън! — продължи обвиненията си Клавдия. — Уговореният сигнал нападението срещу вилата да започне. Освен това си искал да прикриеш и сътвореното от ръката ти ей така, в случай, че си допуснал някаква грешка: начина, по който си вързал въжетата около Дионисий например, или си се боял да не реша да огледам трупа на онзи старик и да се запитам дали и той също не е бил жертва на убийство. В действителност не те е било грижа. Ако нападението успееше, хората на Лициний щяха да те отведат оттук привидно като заложник, макар по-късно да си щял да заемеш истинското си място.

Гай Тулий се опита да се изправи, но ръката на Бур се протегна към колана с оръжието и войникът пак седна. Лицето му започна да си връща цвета, но играещият му поглед и начина, по който облизваше устните си, издаваха възбудата му.

— Доставяло ти е удоволствие да ги убиваш! — продължи Клавдия. — Ти положи всички усилия да ме убедиш, че Юстин е бил убит от човек, който не е свикнал да борави с лък, освен това се опита да ме уплашиш в подземието със скритото си под маската лице и старата наметка, в която се беше увил. Когато не успя да ме сплашиш, хвърли светилник в стаята ми. Гай Тулий има право да пребивава в императорските покои; било ти е съвсем лесно да скриеш един светилник под плаща си и когато коридорът е бил празен, да отвориш вратата и да го хвърлиш вътре. Останалите във вилата спят; мислил си, че аз също ще спя — Клавдия се наведе и докосна ръката на Нарцис. — Но, слава на боговете, тогава разговарях с новия си приятел.

— Когато свещеният меч изчезна — Тимотей насочи пръст към Гай, — ти се наслаждаваше на бъркотията!

— Защото помагаше на плановете му — съгласи се Клавдия. — Императорът беше уморен, августата се тревожеше за предстоящия дебат, ораторите от Капуа бяха се хванали гуша за гуша, свещеният меч бе изчезнал, тази бъркотия помагаше да се отвлече вниманието на хората. Когато аз разбрах за сигналните огньове, ти реши да задълбочиш хаоса, като уж намери лъка и огнените стрели — Клавдия се наведе още по-близо. — Намери ги близо до стената, не помниш ли?

Обвиненият мълчаливо отвърна на погледа й.

— Ти се надяваше, че подпалването на „Печалният дом“ ще се възприеме като нещастен случай или хората ще помислят, че пожарът е бил причинен от някой, който изстрелва огнени стрели във въздуха. Обаче в онази нощ — Клавдия кимна към Нарцис, — нашият наблюдателен бивш роб седял на върха на един хълм, угрижен за бъдещето си. Той не видял огнени стрели. И нещо по-важно — след като дворът замина от вила „Пулхра“, аз се върнах и организирах претърсването на гората.

— Да, да, чух за това! — намеси се Тимотей.

— Казах на прислугата да търси някакво бойно оръжие.

— Клавдия се засмя. — Е, Гай, ако изстреляш стрела във въздуха, пламъкът скоро ще угасне, но част от тялото с перата по него остава. И въпреки това, никой нищо не намери. Колчанът, който ти уж намери, беше съвсем празен; би трябвало да се изстрелят поне четири или пет стрели, за да се привлече вниманието на агентите на Лициний — тя насочи пръст към него. — Точно тогава започнах да те подозирам.

— Нямаш никакво истинско доказателство! — Гай Тулий изтри потните си ръце в туниката.

— Така ли? — възкликна Клавдия. — В онова, което казах, има логика. Ние можем да прегледаме военните архиви. Можем да намерим явна връзка между теб и Капуа. Можем да докажем, че като офицер ти си можел да отиваш навсякъде във вилата и че си го правил; ти любезно ми предостави свитъка, който си намерил в стаята на Дионисий и който още повече задълбочи безпорядъка, и ожесточи съперничеството между враговете. Отгоре на всичко, може да те задържим тук като пленник, докато претърсват стаята и вещите ти…

Гай Тулий затвори очи и извърна глава встрани, знак, че се признаваше за победен.

— Ние ще открием нещо — продължи Клавдия, — което ще те свърже с Лициний и ще докаже, че си предател.

— Не съм предател! — обърна поглед към небето Гай — Поне не съм предал Рим, а само глупаците, облечени в пурпур — той дълбоко си пое дъх. — Това е, както казваш ти, да свържеш двата края на събитията — той удобно се намести върху тревата и заговори тихо, сякаш на себе си. — Не можех да повярвам на големия си късмет. Нападението срещу вилата беше подготвено. Константин и неговата майка — кучката не заслужаваха моята вярност, нито да носят пурпура, който мъже като мен им спечелиха в люти сражения. По-късно научих за ораторите, които трябваше да пристигнат. О да, най-внимателно прерових архивите на Крис. Те всички бяха слаби, нищожни същества, които дори не бяха имали сили да защитят собствената си вяра; хора като Септим бяха предали единствените двама души, които наистина съм обичал. Чувствах се като лисица в кокошарник. Ставаше въпрос само да подиря всяка откриваща се възможност, да създам хаос и ако нападението срещу вилата беше успяло, мишленце, щях да направя всичко по силите си, за да умрат всички те — посочи с ръка към кръчмата. — Муран ли ме наблюдава? Искаш ли да ти кажа нещо? Когато той повали Мелеагър на арената, аз посъветвах императора да го пощади. Знаеш ли защо?

— Да, да, мисля, че знам — леко се усмихна Клавдия. — Свещеният меч беше намерен, атаката срещу вилата се провали, ти имаш остро око, Гай, и си хладнокръвен. Видя как побягнах от триклиния в онази нощ, когато срещнах Мелеагър. Подозирам, че ти си сред малцината в онова помещение, които разбраха, че съм видяла мъжа, който ме изнасили и уби брат ми. Мелеагър също беше гладиатор, как наричаше сам себе си? А, да, Чудото на сто града… — Клавдия използва пръстите, за да изброи отделните точки от разказа си. — Първо, Мелеагър се е бил в различни градове на Изтока. Можело е да бъде представен за поддръжник на Лициний. Второ, той имаше всички основания да се страхува от мен, затова и ти ме нападна във вилата; Мелеагър би могъл да бъде обвинен за това. Трето, Мелеагър беше свързан с Капуа, съвсем правдоподобно би било да е изтезавал християни по време на преследванията, затова и на него би могло да се гледа като на човек, който има мотив да накара подобните на Дионисий и Септим да замлъкнат завинаги. И най-подир, той беше във вилата, когато всички тези убийства бяха извършени и беше предприето нападението. Възнамеряваше ли да го използваш като жертвен козел за убийствата? Ти си опитен воин, Гай, това би могло да стане толкова лесно!

Гай сведе глава надолу и тихо се засмя:

— Една услуга само! — сега вдигна глава. — Не ме пращай на кръста! Не искам да умра прикован към парче дърво — той посочи Бур. — Неговите хора са отвън, не много далеч оттук има парче запустяла земя — Гай погледна към Клавдия, като я умоляваше с очи. — Аз съм войник, заслужавам по-добра смърт!

Клавдия се обърна към Тимотей, който незабележимо кимна.

— Нека падне върху меча си — Бур скочи и с ръка направи знак на Гай да се изправи. — Ще взема Муран със себе си, той може да бъде официален свидетел.

Гай започна да чисти тревата, полепнала по туниката му, сякаш се готвеше да отиде на разходка.

— Е, господарке? — обърна се той към Клавдия.

— Върви! — Клавдия кимна към кръчмата. — Вземете и Муран, нека всичко стане по-тихо.

Ръцете на Гай напипаха малката кесия на колана му. Той я отвърза и я подаде на Нарцис:

— Погрижи се за трупа ми!

Сетне се завъртя на пети и позволи на Бур да го поведе към кръчмата.

Клавдия седна и се заслуша. Чу как Полибий възкликна. Муран излезе навън и вдигна ръка, Клавдия кимна в отговор.

— Не мислех… — започна Нарцис.

— Мълчи сега! — прошепна Клавдия. Тя стана, отиде при дървената решетка с виещите се по нея лози и се загледа в зреещите зърна. Откъсна едно и го смачка между пръстите си, като наблюдаваше как от него протече пурпурен сок. Затвори очи. Някъде наблизо, върху парче запусната земя, Гай Тулий трябва да беше коленичил, стиснал дръжката на меча си и готов да го забие дълбоко между ребрата. И все пак, наред с всичко друго, тя изпита облекчение. Призова в спомените си неговото красиво, момчешко лице. „Толкова много кръв!“, прошепна Клавдия. Отвори очи и пак се загледа в решетката. Изпитваше чувството, че тя и Феликс са получили правосъдието, което им се полагаше. Сега можеше да помисли върху това, да отвори сърцето си за Муран и да затвори вратата пред тълпата призраци от миналото.

— Господарке? — Клавдия се обърна. Нарцис стоеше край нея и тъжно я гледаше. — Сега животът ни ще се промени ли?

— Разбира се, че ще се промени! — засмя се Клавдия — Не си ли го научил още? Животът ни постоянно се променя! Хайде, ела! — тя го хвана за ръка. — Време е двамата с теб да поговорим с чичо.

Край
Читателите на „Песента на гладиатора“ са прочели и: