Пол Дохърти
Песента на гладиатора (12)

Глава десета

Dux femina facti.

Водач на начинанието е жена.

Вергилий, „Енеида“, I

Когато излязоха от Ludus Magnus, Муран потисна собственото си безпокойство и се опита да възвърне увереността на Спицерий. След като свърнаха от главния път и тръгнаха по малките, странични улици, разговорът се оказа невъзможен. Муран се замисли за Клавдия и се питаше кога ще се върне. Беше чул приказките, мълвата, всякакви безсмислици от пратеници и слуги, че във вила „Пулхра“ не всичко е наред, но от тях разбра малко. Въртяха се слухове за някакви убийства и пожари, прокрадваха се всякакви новини, че вилата е била нападната. Сега на форума всички обсъждаха този слух, а от познати и приятели от градските гарнизони Муран научи, че крайбрежните отбранителни съоръжения са подсилени и че в морето обикалят бойни галери, макар сега, в разгара на лятото, да бе време за мир.

Муран размишляваше за всичко това, докато водеше Спицерий през шумните търговски квартали. Работата беше започнала малко преди залез слънце, доволни винопродавци изпълваха портиците на колонадите, завързали шишета и съдини към колоните, за да рекламират стоката си. Касапите и продавачите на риба също имаха работа. Бръснари бяха опънали тезгях под дърветата, сочеха тапицираните столове и натрапваха услугите си. Готвачи с подвижни печки на едната количка и дебели парчета кърваво месо на другата се въртяха наоколо и търсеха подходящо местенце, където да се установят и да започнат да продават по-далеч от бдителното око на нощните стражи. По-големите късметлии вече бяха заели първите места и енергично търгуваха, като предлагаха печено месо, посипано с подправки, пикантно и загънато в смокинови листа. Водопродавци шумно подканяха клиенти и твърдяха, че във ведрата си носят най-чистата вода, налята от новооткрития извор в околностите на Рим. Нагиздени с евтини пъстри джунджурийки, за да рекламират стоката си, продавачи предлагаха по две-три от тях с безплатна добавка от връзка клечки със серни глави.

Муран ги заобиколи и пое по една странична улица, където беше живял някога. Мястото не бе се променило. Острият мирис на нужник, помийна яма и бунище се смесваше с миризмата на растително олио, цвъртящи сосове, стар хляб и зеленчукова яхния. Те пресякоха един прашен площад, където парцалив учител декламираше под едно дърво поема; скупчени край него група деца повтаряха стиховете подире му и крясъкът им се извисяваше над ударите от чук и трополенето от бащините им работилници покрай площада. Истински и престорени просяци се тълпяха като мухи над фъшкия. Сред тях се промъкваха пияници и гуляйджии, още махмурлии от миналата нощ, с натежали глави и бунтуващи се стомаси, и се оглеждаха за сянка и вода. Неколцина разпознаха гладиаторите. Муран не им обърна внимание и отстъпи да даде път на преминаваща скъпа погребална процесия с флейтисти, тръбачи, актьори с маски, професионални оплаквачи и грачещи жреци с бръснати глави, които толкова бързо изричаха монотонните си заклинания, че никой не разбираше какво пеят. Зад тях се бяха присламчили още две бедняшки погребения, труповете лежаха на евтини ръчни колички с колела, а опечалените с готовност се възползваха от безплатната пищност на по-заможното шествие.

Сега Муран и Спицерий вече вървяха из копторите, където улици и проходи се разклоняваха като тунели в лабиринт. Във входовете се спотайваха сенки, проститутки с шепот примамваха клиенти, а сводници опипваха ножовете си и сочеха към тях. Тук сбиванията и свадите бяха всекидневие, въоръжени с тигани, черпаци, чукове и тояги мъже и жени се ругаеха във входовете или бродеха по улицата и търсеха с кого да се счепкат. Гълчавата изведнъж утихна, когато се появи екзекуционен отряд, воден от офицер с блестящи на гърдите му медали, който съпровождаше четирима затворници, убийци и взломаджии, към лобното място зад градските порти. Затворниците бяха голи с изключение на препаската през бедрата и сами носеха кръстовете, на които щяха да ги разпънат, за да умрат под палещите слънчеви лъчи.

След като мрачната процесия отмина, врявата се поднови, кожари и тепавичари предлагаха чаша вода на всеки, който се съгласеше да се изпикае в гърнетата им, за да може урината да се използва при обработката на кожата. Много от тези дребни занаятчии със страст подкрепяха борбите и бързо разпознаха Муран и Спицерий, въпреки, че шумните им приветствия бяха заглушени от викове „Нагласена работа!“ и „Страхливец!“. Добре, че хората крещяха обидите си на различни езици и диалекти, защото в предградията бяха струпани най-различни поданици на империята, от Британия в далечния запад до Каспийско море на изток. Муран от време на време хвърляше поглед към Спицерий, който изглеждаше разтревожен и уплашен. Муран също се измъчваше от безпокойство. Обикновено Спицерий беше арогантен и наперен, изпълнен с чувство за собственото си превъзходство, обичаше да се хвали със силата си, но от всеизвестния инцидент бе станал тих и вглъбен в себе си. Очевидно търсеше компанията на Муран и му беше благодарен, че гладиаторът не се бе възползвал от слабостта му на арената. Защита, помисли Муран, Спицерий сякаш търсеше защита, сякаш долавяше скрита заплаха и се надяваше Муран да го защити. Сега Спицерий често посещаваше „Магариците“ и единствените приятели, които като че ли виждаше с удоволствие, бяха старият военен лекар Валенс и жизнерадостната, бъбрива Агрипина.

Когато стигнаха в края на една тясна уличка, многоцветен блясък привлече погледа на Муран и той се обърна към един сенчест вход в дясно. Там стояха магьосник и вещица с боядисани лица, с огърлици и кости около вратовете. Между тях се гушеше грозен египетски бабуин на сребърна верига, а върху рамото на магьосника бе се настанил дресиран гарван с блестящи очи и остър клюн. Приличаха на страховити статуи с очертаните около очите си златни кръгове и сините шарки по страните си. Мъжът вдигна малко черно ветрило, направено от гарваново крило, и им махна с него. Муран плю и продължи пътя си.

Муран с облекчение стигна до кръчмата „Магариците“ с веселия Хермес и оброчната статуя на бога Приап^[1] във входа. Полибий, а след него и Попея, се измъкнаха от кухнята, за да ги поздравят. Останалите посетители ги приветстваха с викове и радостни наздравици. Те упражняваха всякакви занаяти и сега се бяха събрали тук да утолят жаждата и заситят глада си. Стоика Симон седеше и бъбреше с някакъв покрит с прах скитащ учен. Той очевидно бе го почерпил с вино и сега го отегчаваше до смърт. Сред изблици смях Сводника Петроний осведомяваше другите посетители, че ако дирниците им са много окосмени, може да им продаде прах, с който ще се отърват от излишните косми и задникът им ще лъсне като восък. Никой не му повярва, разбира се, затова Петроний обясни на своята съмняваща се аудитория, че е открил този лек, докато служел в редовете на войската, където спечелил Hasta Pura^[2] за отлична служба. Това му откровение беше посрещнато с възгласи „Докажи го!“ и „Къде ти е златното копие?“. Нападките бяха подети от Дракона, посивял ветеран от една квартира на третия етаж. Възрастният мъж винаги носеше със себе си draconarius, имитация на украсено по краищата с пера знаме, той твърдеше, че е носил този знак през Дунава и че може да изброи всички племена по южния му бряг, ако някой си направи труда да го изслуша — на което малцина се съгласяваха.

Докато бъбреше с Полибий и отговаряше на поздравите, Муран преднамерено се забави в залата за хранене. Искаше Спицерий да се почувства у дома си, да се развесели и успокои от тази пъстра сбирщина от мошеници и чудаци. С полюшващи се бедра, Януария плавно си проправи път и впи широко отворени очи в Спицерий. Муран запита Полибий има ли вести от Клавдия. Кръчмарят поклати глава и отвърна, че е чул слухове за някакви неприятности, обаче не знае подробности, но дали Муран иска да отидат в градината? Полибий пазеше тази привилегия за хората, които наричаше „скъпи гости“, както и за местните стражи, с които държеше да разговаря по-надалеч от любопитни очи и наострени уши.

Той ги поведе през трапезарията и край кухните. Устата на Муран се напълни със слюнка при мириса на дъхаво месо и лук, цвъртящи в сос с подправки. Взеха си по чаша, отминаха малкия гълъбарник и навлязоха в мястото, което Полибий величаеше като своята „овощна градина“ — един сенчест кът с каменни пейки и малко езерце за шарани. За кой ли път Муран трябваше да изслуша (без да има сърце да го прекъсне) как Полибий описва градината и лехите, където обилно растяха маруля и лук, кервел, кориандър, копър и магданоз, как надълго и нашироко разказва за плановете си да разшири градината и да започне да отглежда дюли и сливи. Предложи да им покаже малкото си лозе, но Муран се изсмя, тупна го по рамото и каза, че чиния ядене и кърчаг вино напълно ще ги задоволят. Двамата гладиатори седнаха в сянката, а Полибий им сервира, докато продължаваше да бъбри за виното си, кълнейки се в мъжката си гордост, че е най-доброто в Рим. Когато си тръгна, Муран вдигна чашата си за тост.

— Мир! — каза той. — Поне докато се срещаме!

Спицерий отпи голяма глътка.

— Видях ги! — прошепна той. — Знаеш за какво говоря, за магьосника и вещицата — той потисна тръпката си. — Направих знак против уроки срещу тях.

— Прогони черните мисли! — прекъсна го Муран. — Пази се за битката.

— Един от нас ще умре там.

— Не непременно! — весело отговори Муран. Спицерий отвърна взор:

— Искам да ти кажа нещо, Муране! — Остави чашата и протегна дясната си ръка. — Виждаш ли тази татуировка, пурпурния бокал? Казах ти, че я носят членове на общество на поклонниците на Бакхус.

— И аз ти повярвах.

— Би трябвало. Искам да накарам да я премахнат — никога няма да я нося повече. Разбираш ли, Муране, при някои мъже под бокала има кръг, който значи нещо друго: тези мъже ходят в специални бордеи, където могат да насилват деца.

Муран недоверчиво го изгледа.

— Такъв е светът, в който живеем, Муране — колкото по-дълбоко навлизаш в него, толкова по-мръсен става. Аз харесвам жените, особено богатите, закръгленичките, но има някои неща, о, те са като улици, по които никога не би тръгнал. Подозирам, че мъжът, нападнал твоята Клавдия, е един от онези. Когато миналия път се срещнахме, аз видях колко силно е разстроена и поразпитах тук-там. Това е нещо, което се укрива много добре, някои от хората, които посещават тези домове, са доста богати, независимо дали са гладиатори или сенатори — той поклати глава. — Това е всичко, което знам.

— А онзи инцидент? — запита Муран. — Отравянето?

— Не съм сигурен — отвърна Спицерий. — Онова вино не беше отровено, макар и после да откриха утайка. Сигурен съм, че съм бил отровен, преди да го изпия. Между другото, чу ли слуховете, Муране? Този път се обзалагат, че ще победиш мен, но не и Мелеагър.

Муран видя, че приятелят му е на ръба отново да потъне в мрачно настроение. Той започна да го разпитва за татуировката с пурпурния бокал, но Спицерий заяви, че му е казал достатъчно и Муран смени темата. Спицерий яде доста, но почти не пи и когато Муран го подкачи, се изсмя и обясни, че пази силите си за довечера, когато Агрипина му е обещала да празнуват заедно. Дошлият да събере чиниите Полибий го чу и като някакъв заговорник започна да се почесва по носа, да смига на Спицерий и обяви, че стаята ще е готова, когато самият той е готов.

Следобедът превали. На Спицерий му се доспа, той взе чашата си и отиде в стаята, която Полибий драматично описваше като „Покоите на Венера“. Заинтересуван, Муран реши да отиде с него. Стаята беше на втория етаж, гледаше към градината и в нея самохвално се кипреше огромно легло със здрави крака, дебел дюшек и дълга валчеста възглавница в розово и златно. На украсен квадратен скрин беше поставено доста мътно огледало. Подът бе от полирано дърво, доста рядко срещан вид. Полибий обясни, че го открил, когато видял за първи път стаята и решил да го полира. Стените бяха варосани и Муран едва потисна смеха си, когато съгледа грубите фрески, с които Полибий толкова се гордееше. В една градина палуваше дебела Венера, обиколена от възпълнички ангелчета, които изглеждаха толкова тежки, че едва ли можеха да летят.

Спицерий влезе и седна на леглото, а Муран се върна в градината и се настани на сянка. Скоро усети въздействието на виното и ленивата лятна горещина, започна да се унася и клепачите му все повече натежаваха, докато гледаше как една сияйна пеперуда пърхаше сред цветята. Събуди се след известно време и разбра, че е станало късно следобед по засилващия се вятър и удължените сенки. Но почувства и нещо друго: нечия ръка докосваше косите му. Той бързо се обърна.

— Клавдия! — Муран скочи от каменния стол и я притисна към себе си — Кога си…

— Почакай да си поема дъх! — изохка тя.

Той я пусна, тя седна на тревата и докато отскубваше по някой стрък, набързо започна да му описва случилото се във вила „Пулхра“ и как бе помолила императрицата да й позволи да си тръгне.

— Тъй или иначе, всички се връщат — усмихна му се тя. — След четири дни ще се изправиш срещу Спицерий. Къде е той, между другото?

— Спи, мисля. Все пак разкажи ми отново какво се случи.

Клавдия повтори всичко за убийствата, за пожара и за нападението. Мимоходом спомена, че се е срещнала с Мелеагър, но не изрече и дума за това кой е той в действителност и колко страшно е наранил живота й. Реши, че по-добре е да изчака. Искаше да бъде предпазлива; в края на краищата имаше и други проблеми, които бяха по-важни в този момент. Известно време двамата говориха за станалото във вила „Пулхра“ и събитията в Капуа. Муран й обясни как е опознал града, известен с голямата си християнска общност, много от чиито членове бяха пострадали при преследванията на Диоклециан. Той също беше срещал хората, за които тя говореше, но това бяха мимолетни познанства. Той бе заинтригуван от откритията на Клавдия, за това, което става при обзалаганията и че Крис е заложил хиляди сестерции на него.

— Загадъчна история! — потри лицето си Муран. — На борбите винаги се случват такива неща. Този е любимец на публиката, онзи не е и често някои се намесват да насочат парите натам, накъдето трябва Но сега чуй и моите новини!

И той й разказа за хората на Даций, за предчувствията на Спицерий и за собствените си страхове.

— До смърт ли ще се биете? — попита Клавдия.

— Съмнявам се! — отвърна Муран. — Когато сме във форма, двамата със Спицерий сме с почти равни възможности. Ще направим хубаво представление. Ако някой от нас двамата падне, тълпата няма да иска смъртта ни; същото се отнася и до Мелеагър. Не сме тук, за да проливаме кръв, а за да спечелим венеца на победителя — той погали Клавдия по лицето. — И не се тревожи за залозите. Кажи на чичо си, а и на Крис, да заложат всичко на мен. Няма да бъдат разочаровани. А сега ми обясни — той взе лицето й между дланите си, — защо в действителност се върна?

— Че какво толкова, дворът се връща.

— Не, истинската причина.

— За да те видя! — тя се засмя. — Освен това искам да говоря с Издирвача Салуст. Време е някой да ми помогне малко. О, между другото — тя посочи към къщата, — чичо ми си има нов помощник. Наричат го Спретнатия Нарцис. Този мъж ти описах. Няма какво да прави във вила „Пулхра“ и не познава никого в Рим, затова аз…

— Муране!

Женският глас долетя откъм градината. Гладиаторът изпъшка, когато се появи Агрипина, пристъпвайки в красива бяла, ленена роба и многоцветна стола^[3] през рамото. И днес всяко украшение, което носеше, било гривна или обици, сияеше в тъмночервен цвят.

— Муране! — тя с рязко движение отметна дългата си пригладена коса, едва докосвайки силно гримираното си лице, благоуханието, което се излъчваше от нея, изместваше всеки друг мирис. — Муране! — сложи ръце на хълбоците си и продължи, без да обръща внимание на Клавдия. — Кажи на онзи дебелак Полибий, че искам да видя Спицерий!

— Той е в стаята си и спи дълбоко — отговори Муран. — Оставих го там, вече те очаква.

— Какво пък, малко закъснях. Дойдох, но вратата беше заключена, никой не ми отговори. Онзи дебелак е твърде зает да се кикоти и да обсъжда с клиентите как човек може да лъсне задника си.

— Този дебелак е мой чичо! — скочи на крака Клавдия. — Ние сме много взискателни към гостите, които посещават кръчмата. По-добре ще е да дойдеш с мен.

Влязоха в трапезарията, където, облегнат на една от дървените колони, Петроний убеждаваше Полибий да лъсне задника му. Клавдия сграбчи ръката на чичо си и зашепна нещо в ухото му, той въздъхна, изтри чело и я поведе нагоре по стълбите. Застанаха пред „Покоите на Венера“ и започнаха да чукат и хлопат по вратата. Клавдия погледна надолу по коридора. Нарцис стоеше на площадката на стълбата и изглеждаше доста изплашен. Клавдия разбираше колко непривичен е за него шумът на една кръчма. Отнякъде изникна Океан и разблъска хората край себе си. Клавдия почувства как стомахът й се свива от вълнение. Нещо не беше наред, разбра го от лицето на Муран, когато Океан поклати невярващо глава и заяви, че е сигурен, че Спицерий не си е тръгнал.

Отново се опитаха да отворят вратата, сетне Полибий нареди на Океан и Муран да я разбият. Те опитаха първо с рамо, но Полибий се намеси, предупреди Муран да внимава да не се нарани, и накрая донесоха от избата една греда. Започнаха да блъскат по вратата, докато тя не се отвори и увисна на кожените панти. Клавдия направи така, че първа да влезе вътре. Спицерий се беше прострял на леглото с чашата вино край себе си. Беше полуоблегнат на възглавницата с клюмнало към едното си рамо лице, с отворена уста и изцъклени очи.

— О, богове! — започна да стене Полибий. — О, не, не тук!

Клавдия се качи на леглото. Тялото на Спицерий бе изгубило гъвкавостта и величествеността на воин; лицето му беше посивяло и сбръчкано като на старец, в ъгъла на устата му се очертаваше бяла струйка засъхнала слюнка. Тя пипна ръката му. Плътта беше студена. Агрипина започна да пищи. Надойдоха и други клиенти. Клавдия слезе от леглото, изтри ръцете си, вдигна чашата, помириса утайката и долови сладникаво-горчив мирис. Като се възползва от вълнението и хаоса, тя набързо претърси леглото и пода наоколо, но не откри нищо, освен квадратен къс пергамент с изписани любовни знаци по него. Бе пожълтял и смачкан, скрит сред гънките на дюшека.

— Трябва да извикаме служителите! — завайка се Полибий. — Ще започнат разпити и пак разпити!

Клавдия каза на чичо си да отведе долу крещящата Агрипина и накара Муран да въведе вътре Нарцис, после да заварди коридора и да не позволява на никого да излиза. Почувства как вътре в нея се надига гняв. Искаше й се да закрещи, не само поради опасността, която застрашаваше любимия й, но и заради начина, по който тази ужасна смърт разстройваше всичките й планове. Още с пристигането си в „Магариците“ замоли Полибий да изпрати едно от кухненските момчета да намери Издирвача Салуст. Разбираше, че в случая със свещения меч имаше съвсем малко време да докаже подозренията си и да върне реликвата. Загледа се в трупа и почувства вина заради гневните си мисли, сви се в края на леглото, стисна ръката на Спицерий и прокара пръст по студените му, вкочанени пръсти.

— Вината не е твоя! — прошепна тя. — Ако твоята сянка е някъде тук, искам да я изпратя с добро по пътя, който й предстои.

Тя се опита забрави собствените си грижи, изпитвайки дълбока тъга от жестоката смърт на този млад човек, някога преизпълнен с гордост, енергия и смелост. Клавдия силно стисна пръстите му:

— Ти заслужаваше по-добра смърт, отколкото да умреш сам в една кръчмарска стая, без славата и възторгът на тълпата да отекват в ушите ти!

Разбра, че Нарцис стои на прага и се извърна, за да прикрие лицето си. Трябваше да не забравя близкото другарство, което съществуваше между гладиаторите. Муран смяташе този мъж за свой приятел. Трябваше да направи всичко възможно, за да помогне.

Клавдия внимателно огледа трупа. Върху лицето на Спицерий се бе запечатала грозотата на ужасната, насилствена смърт: мускулите на страните и брадичката се вкочанясваха, очите бяха извърнати нагоре, устата зееше, устните се бяха отпуснали напред, сякаш Спицерий искаше да повърне. Гладиаторът бе облечен в проста туника; коланът и сандалите лежаха на пода. Тя ги придърпа към себе си, вдигна чашата и още веднъж долови онзи горчив мирис. Какво беше това? Отново пъхна носа си вътре и я подаде на Нарцис, като с жест му нареди да я пази.

Навън Муран крачеше нагоре-надолу като постови на стража. В трапезарията долу Агрипина продължаваше да пищи и да се вайка. Клавдия склони главата си встрани и напрегнато се заслуша. Тонът на тази порочна, богата безсрамница се бе променил. Дали скръбта не отстъпваше пред гнева? Не бяха ли виковете проклятия? Дали не обвиняваше? Щяха ли да обвинят Муран и Полибий?

Клавдия огледа безвкусната стая, толкова различна от вила „Пулхра“. Струваше й се, че от излизането на Нарцис е изминала цяла вечност. Клавдия имаше разрешението на августата, която й каза, че тя ще може да свърши по-добра работа в Рим, където дворът скоро щеше да се върне, отколкото ако остане във вилата. Освен това беше помолила Елена да държи останалите живи философи по-близо край себе си и да не им позволява да се завърнат по домовете си, преди загадката да намери решение. Отговорът на августата беше рязък, нелюбезен и сух. Тя освободи Клавдия, като щракна с пръсти, заповяда й да се върне в мизерното си предградие, но когато Клавдия тръгна да се оттегли, тя я придружи до входа на стаята и с груб глас заяви колко жалко е, че някои от слугите й не й служат толкова добре, както тя им служи. Когато вече никой не я виждаше, Клавдия направи неприличен жест към императорските покои, преди да побърза да събере надве-натри багажа си. Нарцис я следваше като сянка, той копнееше колкото е възможно по-скоро да избяга от вила „Пулхра“ и да се добере до Рим, но сега не беше толкова уверен, бе несигурен и изплашен от бъдещето. Клавдия затвори очи. Беше важно да държи Нарцис край себе си.

— Горчиви бадеми!

Клавдия пусна ръката на мъртвия мъж.

— Горчиви бадеми! — повтори Нарцис и й подаде чашата. — Горчиво-сладък мирис! — обясни той. — Сокът от някои семена може да бъде смъртоносна отрова; той има вкус на горчиви бадеми.

— Откъде знаеш?

— Защото съм разрязал повече трупове, отколкото ти парчета месо, господарке! — изломоти неясно Нарцис. — Но аз къде ще отседна, какво ще правя, как ще…

— Горчиви бадеми! — повтори Клавдия след него и вдигна ръка. — Зарежи всичко друго, Нарцисе. Ще спиш тук и ще имаш добра храна, не се безпокой, само ми разкажи за горчивите бадеми.

— Мляко от горчиви бадеми… — направи гримаса Нарцис — Така го наричаме в Сирия. Не е истинско мляко, а сок; събират го от някои семена и го дестилират. Много силна и бързодействаща отрова — приведе се напред със сериозен израз. — Не мога да ти кажа, господарке, колко пъти съм рязал трупове на мъже и жени, и съм усещал тази горчива миризма. О, аз не говоря много, но много знам! Иди в покрайнините, запитай някои локусти^[4], отровител искам да кажа, те ще ти разкажат всичко за нея. Отпиваш, ама отпиваш хубавичко и всичките ти грижи свършват. Знаеш ли, господарке, има отрови, от които сърцето ти спира, докато мигнеш с очи! — Нарцис заобиколи леглото. — Но не е нужно да ти разказвам всичко това, погледни само лицето на този нещастник. Цялата кожа е като напръскана с нещо, тук-там е започнала да посинява, мускулите на гърлото са стегнати, кожата е твърда на пипане, сякаш е мъртъв от часове. Но ти само почакай — предупреди я той, — след няколко часа ще се появят петна — Нарцис опипа отзад главата на гладиатора. — Аха, така и мислех. Има леки подутини там, където е удрял глава в предсмъртните си гърчове.

— Смъртта бърза ли е била?

— Като стрела в сърцето, господарке. Малко гърчове, болката трябва да е била ужасна. Но не може да го оставим така.

Клавдия помогна да сложат трупа на леглото така, че да легне изпънат възнак. Съскането на въздуха, който излезе от дробовете на мъртвия мъж я стресна.

— Не е мъртъв от много време — посочи чашата Нарцис. — Чудесен бокал, хубаво вино с вкус на плодове, ароматно. Чух Полибий да казва, че сам му го е поднесъл. Но преди да ме попиташ, господарке, ще ти кажа, че точно това е питието, което най-добре ще прикрие вкуса на отровата. Да не мислим за мъртвите сега. Какво става с живите? Твоят Муран, за него ми ли разказа по пътя насам? Гладиатор или не, победител или не, но той е в голяма опасност. Нали той ще трябва да се изправи срещу…

Клавдия стана и като заповяда на Нарцис да млъкне, започна да претърсва стаята. Огледа трупа и дрехите, опипа тялото на Спицерий, но освен няколко монети, кама, лични украшения и амулет за щастие не откри нищо. Знаеше, че в тази стая няма тайни места, но беше нелепо да мисли, че някой може да се е промъкнал през прозореца. И така, какво беше станало в действителност? Единственото, което намери, беше онова любовно заклинание върху парчето пергамент. Взе го и отново го разгледа. На него имаше грубо нарисувано сърце с думите AMOR VINCIT AGRIPPINAM и AMOR VINCIT SPICERIUM, „Любовта побеждава Агрипина“ и „Любовта побеждава Спицерий“, изписани над и под него. Тя опипа пергамента с пръст, подуши го, но единствената миризма беше благоуханието, което използваше Агрипина. Раздразнена, Клавдия седна на един стол.

— Нищо! — извика тя. — Нарцисе, върви да намериш Полибий и Муран. Кажи на Океан — ние го срещнахме, онзи едър и дебел мъж — да охранява стълбите. Повикай само Полибий и Муран да дойдат тук.

След малко двамата влязоха в стаята. Клавдия се опита да затвори вратата, но беше безполезно. Тя забеляза, че резетата горе и долу бяха тежки и здрави.

— Разкажете ми какво се случи! — подкани ги тя, върна се и седна на леглото.

Полибий и Муран обясниха как разговаряли със Спицерий в градината. Как хапнали и пили. Спицерий изглеждал малко разсеян, но очаквал да се срещне с Агрипина. Взел виното си и се качил в „Покоите на Венера“ да дремне, преди приятелката му да пристигне.

— И никой не се е качвал горе! — категорично заяви Полибий. — Преди теб, Клавдия, нито слуга, нито някой от клиентите на кръчмата са се качвали горе! Ако Спицерий би пожелал нещо, можел е да изпрати някого за него. Малко ме разтревожи неговата мълчаливост, но пак ще кажа, не обичам да безпокоя хората.

— И не се случи нищо подозрително?

— Нищо! — заяви Полибий — Никой не е влизал в градината, без аз да знам, и тук нямаше никакви подозрителни личност, освен — усмихна се той — някои обичайни клиенти следобеда.

— Муране? — обърна се Клавдия. Гладиаторът се облягаше на стената, вторачен в тавана. — Възможно ли е Спицерий да се е самоубил?

— Не, той беше борец, Клавдия, щеше да търси победа на арената. Единственото, от което се боеше, бе от още един нещастен случай, бедният!

— Значи, бил е убит — заключи Клавдия. — По някакъв начин някой е проникнал в тази стая и е сложил отрова в чашата му. И все пак, невъзможно е, както казваш, той беше войн, щеше да предизвика всеки, който е влязъл.

— Нещо по-важно, аз щях да знам, че е влизал — изпъшка Полибий. — Клавдия, ти знаеш какво ще кажат, нали? — погледна я изпод рошавите си вежди. — Ще ни обвинят, че аз или Муран, или и двамата сме сложили отровата в чашата преди той да си тръгне от градината. Онази тъпа кучка долу вече запя тази песен!

— Не й обръщай внимание.

— С радост — изохка Полибий, — но вътре и отвън вече се насъбра голяма тълпа.

— Харесвах Спицерий! — извика Муран. — Не съм го убил и той не се е самоубил, но всички ще кажат, че ръцете ми са изцапани с неговата кръв — той започна да диша учестено. — Сега ще трябва да се изправя срещу Мелеагър и всички ще залагат за него. О, между другото, долу край стълбата стоеше някакъв мъж и беше наострил уши. Сигурно от време на време е притичвал до слугите в кухнята да им занесе новини.

— О, този ли! — завъртя очи към небето Полибий. — Това е пратеникът Меркурий, разказвачът на приказки, вестоносецът — потупа Муран по рамото. — Ако Меркурий е дочул нещо от това, което се говори тук, с падането на нощта цял Рим ще го знае. Но хайде да слезем долу и да видим онези негодници.

На вратата се почука; в стаята влезе Валенс, старият военен лекар. Поклони се на Клавдия и като се зави плътно с опърпания си плащ, отиде до леглото и впи очи в трупа. Клавдия напрегнато го наблюдаваше и от потрепването на раменете му и от начина, по който бършеше сълзите си, разбра, че Валенс плаче. Беше сигурна също, че с пръстите си прави християнски знаци. Той я стрелна с поглед през рамо, после изцяло й обърна гръб. Наведе се, прошепна нещо в ухото на Спицерий и докосна челото, очите и устата му. Сетне, поклащайки се напред и назад, започна монотонно да казва някаква молитва, която Клавдия не можеше да разбере, дълбоко въздъхна и влизайки в ролята си на лекар, прегледа тялото и чашата. Когато свърши, придърпа стол и седна срещу Клавдия.

— Какво стана? — прошепна той.

Този мъж не се преструваше, не играеше роля, от него се излъчваше някаква сурова почтеност, която привличаше Клавдия, и тя му разказа всичко. Когато свърши, Валенс кимна в знак на съгласие.

— Диагнозата ти е правилна, господарке. Бих искал само да знам защо Спицерий е бил толкова изплашен, въпреки че — той се изкашля, — от друга страна мисля, че знам. Знам, че звучи противоречиво, но забеляза ли нещо по-различно у него?

Клавдия се загледа в трупа.

— Лицето му — обясни Валенс. — Престана да се гримира, това беше едната малка промяна. Съгласен съм с теб, той никога не би отнел сам живота си. Случилото се преди няколко дена на арената наистина го изплаши — един от най-добрите гладиатори в Рим губи мощта си, губи силата си толкова внезапно, толкова плашещо без каквото и да е предупреждение или обяснение. Нали знаеш, Клавдия, хората като твоя Муран очакват да умрат по един определен начин. Някога имах пациент, който мислеше, че ще умре от дизентерия и когато сърцето му започна да отказва, беше наистина потресен. Със Спицерий беше същото. Той мислеше, че ще умре при някаква героична битка, а не че ще повръща върху пясъка като някакъв заклет пияница — Валенс стана и подритна стола към старото му място. — Толкова очакваше днешния ден! Смяташе Муран за свой брат и толкова искаше да бъде с него! Искаше да се срещне с Агрипина и да прекара нощта на бурно пиршество.

— Обичаше ли Агрипина?

— Тя е безсрамна нахалница, но да! — Валенс потупа Клавдия по рамото. — Мисля, че я обичаше по своему, но страховете му… — Гласът на Валенс се прекърши и той пусна ръка към бедрата си. — Спицерий се измъчваше от страхове. Беше изгубил мъжествеността си; казваше, че ако победи Муран, ще си я върне.

— Мъжествеността си ли?

— Да, за известно време — засмя се Валенс. — Това често става при мъжете, няма нищо сериозно. Добре, ще изчакам нощните пазачи, после ще взема трупа му. Ще го занеса в Сизий, това е малко градче край Капуа, била ли си някога там?

— Не.

Валенс се отправи към вратата.

— А, ето ги, идват. Той се върна.

Нощните стражи бяха пристигнали. Клавдия чу тежките им стъпки по стълбите и след малко командирът на местната полиция Сатурнин заедно с облечените си в кожа подчинени влязоха в стаята заедно с Полибий, който й направи знак с глава да излезе. Клавдия разбра какво ще се случи. Нощните щяха да се скупчат около трупа, щяха да си поискат по чаша от най-доброто вино на кръчмата, щяха да вземат подкуп от Полибий и щяха да обявят, че смъртта няма нищо общо с престоя на Спицерий в кръчмата.

Клавдия слезе долу и се озова сред гълчавата в трапезарията. Обичайните клиенти бяха наобиколили Муран, но Клавдия забеляза в другия край насядали до Агрипина групичка непознати, които я утешаваха. Океан също слезе и застана да пази на вратата, като изкрещя, че кръчмата е препълнена и другите клиенти ще трябва да изчакат. По шума навън Клавдия разбра, че уличната тълпа от съседния проход се е надигнала, хората се събираха да разберат какво става и да разберат дали може да извлекат от станалото някаква облага. Муран й махна с ръка да иде при него, но Клавдия не му обърна внимание и като си проправи път през групичката, отиде направо при Агрипина.

— Господарке! — побутна я тя по рамото. — Трябва да поговорим.

— Не разговарям с кухненски пачаври и кръчмарски прислужнички!

Клавдия се приведе и прошепна нещо в ухото й. Агрипина скочи с разтревожено лице.

— Аз… ъ-ъ-ъ… — започна да заеква тя.

— В градината! — заповяда Клавдия и се обърна, без да изчака отговора й.

Светлината отслабваше, прахта се стелеше като мъгла. Клавдия прекоси моравата, седна на едно торфено възвишение и тупна с ръка до себе си да й посочи къде да седне.

— Никога не съм мислила, че наистина познаваш августата!

Агрипина седна до нея сред облак благоухания, придирчиво повдигнала робата си така, че да не докосва тревата.

— По-важното е — заяви Клавдия, — че августата познава мен. Колкото до Спицерий, наистина ми е мъчно, че умря. Харесвах го, както го харесваше и Муран. Ако започнеш да сипеш обвинения и глупави предположения, които не можеш да докажеш, ще се обърна за справедливост към августата.

— Разстроена съм! — проплака Агрипина.

— Замълчи! Успя ли да разбереш какво се случи със Спицерий на арената — говоря за причината, поради която той изпита внезапна слабост? — жената поклати глава отрицателно. — Или този следобед?

— Ти знаеш толкова, колкото знам и аз! — Агрипина отметна своята черна като нощта коса от лицето си. — Снощи видях Спицерий и се съгласих да се срещнем тук. Съжалявах, че съм закъсняла. Когато дойдох, той вече беше мъртъв — гласът й се пречупи. — Убит…

— Какво те кара да бъдеш толкова сигурна?

— Не разбираш ли, такъв здравеняк мъж, гладиатор… Дойдох в кръчмата да се срещна с любовник, не с труп. Отговорих на въпросите ти и не мога да ти кажа нищо друго.

Агрипина стана. Клавдия махна с ръка и я остави да си върви. Каква полза, безсрамницата щеше да й каже само онова, което искаше. Клавдия едва надаваше ухо към гълчавата от кръчмата и си позволи лъхащата от зеленината на градината прохлада да я унесе. Внезапен рев отвътре я накара да осъзнае, че нещата тръгват към по-лошо и тя побърза да влезе. Трапезарията се бе превърнала в арена. Муран и Полибий бяха застанали пред кухненската врата, а през главния вход в другия край на помещението се изсипваше група побойници, предвождани от облечен като проститутка мъж, който си вееше с розово ветрило. Новопристигналите очевидно бяха нахлули непосредствено след като нощните стражи си бяха отишли и сега предводителят им се опираше с ръка на рамото на Агрипина. Край него се тълпеше шайката му побойници с техните хрантутници, сводници и пъстро облечени проститутки от всякакви народности. Полибий с рев им заповядва да си тръгнат.

— Махайте се! — изкрещя той — Разбираш ли ме, Даций? Ти и цялата ти банда изроди!

— Или какво? — игриво пристъпи напред Даций със сандалите си на високи токове. Изглеждаше гротескно; не смешен, а извънредно опасен мъж, излязъл от свърталището на сенките, с грубо лице и подчертано женствена перука; с контешка кама и твърдо, мускулесто тяло; с бълбукащ глас, но с неприятен и заплашителен тон. Клавдия и преди беше срещала него и подобните нему, тази нечиста пяна на отходните канали, вихреща се из мизерните предградия като отрова, която замърсява всичко, до което се докосне. Тяхното присъствие я изплаши. Появяването им тук изглеждаше премного бързо. Това означаваше ли, че очакват новини? Или бяха дошли, за да предизвикат Муран, чийто избухлив нрав бе добре известен? В този момент гладиаторът беше сграбчил тиган и капака на една тенджера. Всеки друг щеше да изглеждаше смешен, но Муран бе извънредно опасен. На Клавдия не й хареса как Даций продължаваше да люлее бедра, да дразни Муран и често да поглежда към Агрипина, която престорено се хилеше отзад. Колкото повече я наблюдаваше Клавдия, толкова повече се убеждаваше, че тази жена има пръст в отравянето на Спицерий — и сега, и преди, но как можеше да го докаже? Нещо по-важно — какъв ли жесток капан бяха поставили за Муран? Щяха ли да го обвинят в убийство и така да смутят разсъдъка му и да разсеят неговата съсредоточеност?

Даций вдигна ръка, като свиваше и пак отваряше абсурдното си ветрило, и шайката му утихна.

— Виждаш ли, драги — провлечено започна той, сочейки с ветрилото към Муран — каквото и да правиш, мило момче, колкото и да се перчиш, хората ще си кажат… — той притисна ветрилото към брадичката си и изви очи към тавана, — … да, ето какво ще си кажат: че си се уплашил от Спицерий.

— Лъжа е, камилска фъшкио! — Даций се изсмя като цвилеща кобила.

— Мило момче, ще си кажат, че ти си последният човек, пил с него, че ти си го поканил тук. Единственото, което искам да знам, е как ще се справиш с Мелеагър — пристъпи напред и отметна десния ръкав на робата си. Клавдия съзря татуирания пурпурен бокал и кръгчето под него. Беше готова да скочи на крака, но Муран отвлече вниманието й, като се хвърли към Даций, докато Полибий и Океан му препречиха пътя и го издърпаха назад. Атмосферата в кръчмата ставаше все по-нажежена, някои започнаха да протягат ръце към ножовете, други, които искаха да избегнат битката, тръгнаха да се измъкват навън.

— Докажи, че греша! — подиграваше се Даций. — Направи нещо чутовно, удуши лъв с голи ръце!

— Теб ще удуша!

— Докажи своята невинност! — продължаваше да се подиграва Даций и хрантутниците му подеха думите:

— Докажи я! Докажи я! Докажи я!

— Ще я докажа! — изрева Муран и отблъсна Полибий. — Ще я докажа в деня на борбата, в същия този ден, когато застана срещу Мелеагър, ще участвам и във „венатгио“, ще застана там и ще убия всеки звяр, който изберете да пуснете срещу мен. Ще го предложа като дар за сянката на Спицерий и потвърждение за моята невинност!

Силен рев посрещна думите на Муран. Клавдия закри лице с ръцете си. Капанът беше заложен, Муран влезе в него и той щракна.

 

Презвитер Силвестър изумено гледаше осквернения гроб в галерията на мъчениците — един от най-големите тунели в катакомбите под гробището, където войникът свети Себастиан бил убит със стрели. Това беше най-свещеното място, където почиваха останките на жестоко избитите по време на последните преследвания на Диоклециан. Стените от двете страни на галерията представляваха истинска пчелна пита от широки лавици, дълги около метър и със същата дълбочина. Тук бяха останките на убитите във Флавиевия амфитеатър, идентифицирани, доколкото бе възможно, поръсени със светена вода, окадени с тамян и поставени в гробница. След това гробът беше грубо замазан и там, където бе възможно, бяха надраскали в мазилката букви, които обясняваха кой почива тук, положението му и годината, когато е умрял, наред с изсечени отдолу благочестиви надписи. Тези свети мъже и жени трябваше да бъдат почитани, а на мощите им да се покланят, докато Христос ги върнеше към живот в последния ден, когато щеше да дойде за Страшния съд.

Силвестър огледа осветените от светилници и факли проходи: зловещо, тъжно място, изпълнено със странно ехо, сякаш духовете на мъртвите разговаряха един с друг, тайнствено и все пак място на покой, крещяща противоположност на последните часове от живота на обитателите му, които лежаха тук. Днес катакомбите не се използваха, бяха изоставени, защото мнозина не смееха да се връщат на това място, където още отекваха спомените от дните на ужаса. Кой би могъл да се промъкне тук и да разхвърли прашасалите кости и черепи?

— Защо? Кога? Кой?

Силвестър разгневено се обърна към пазача на гробовете, възрастен писар с мършаво лице и опръскана с петна от мастило кожа, който извънредно сериозно се отнасяше към отговорностите си. Писарят дълбоко се бе извинил, че е довел тук презвитера, но какво друго можеше да стори? Защо бяха разбили една обикновена гробница? В нея нямаше съкровища. Вече бе изразил страховете си, че макар това да е свято място, където са погребани мъченици, то също е и място, където правят черни магии, където вещици и вещери се събират за кървави жертвоприношения под зловещата луна.

— Кога? — попита Силвестър.

— Преди дни, а може и седмици. Толкова много места трябва да наглеждам, а почти никой не ми помага.

— Да, да — Силвестър огледа парчетата мазилка по пода. — Хайде — нареди той, — погледни. Виж дали върху тях има някакво име, нещо, което да подсказва кой е лежал тук.

Силвестър отстъпи, докато писарят и един негов помощник с мърморене коленичиха и започнаха да събират парчетата, сякаш подреждаха мозайка. Силвестър се отдалечи в галерията и тихичко започна да се моли, но вече бе се разсеял. Беше доволен от събитията във вила „Пулхра“; съжаляваше за убитите и изчезването на свещения меч, но за това отговаряше Клавдия. Атанасий се бе справил добре. Беше спечелил благоволението на императрицата, съгласила се да се срещне с римския епископ Милтиад. Когато времето се захладеше и есенните ветрове донесяха малко облекчение в трескавия, напечен от жегата град, Силвестър щеше да е готов да убеди императрицата да даде повече привилегии, преди всичко да направи така, че Римската църква да има място във военния съвет, когато Константин поеме на изток.

— Магистре!

Силвестър тръгна обратно. Взе светилник от една ниша и се наведе да разгледа натрошената мазилка.

Въпреки, че отделни парчета липсваха и част от мазилката бе надробена, писарят бе свършил добра работа. Силвестър прокара пръст по надписите.

— LUCIUS ET OCTAVIA EX CAPUA, CHRISTIAN! — прочете той. — Християни от Капуа. — Проследи датата върху мазилката и разбра, че трябва да е последната година от владичеството на Диоклециан, преди няколко години. — Знаеш ли кои са били?

Писарят уморено се изправи.

— Както ти е известно, магистре, в стаичката си имам списък с християните от всеки град — обясни той, — след като господарят Крис предаде имената на проскрибираните, на осъдените от държавата. Ще трябва да видя там.

Силвестър кимна. Те тръгнаха по дългата галерия към една малка пещера, която писарят величаво нарече „кабинет“. Когато катакомбите бяха предадени на грижите на римския епископ, Силвестър незабавно изпрати пазачи и писари да поемат това свято място и да открият всички възможни документи, които биха могли да идентифицират погребаните. През гоненията хората бяха измъквани посред нощ от домовете им, осъждани без процес и незабавно убивани или изпращани на арената. Той беше поискал достъп до имперската канцелария и въпреки че някои документи преднамерено бяха унищожени, останалите бяха предадени и главният писар особено се гордееше от начина, по който ги бе систематизирал. Сега те бяха подредени в тръстикови кошници, дълги кутии и сандъци.

Запалиха светилници и писарят разпореди на помощниците си да потърсят нужните документи. Силвестър седна до прага и се загледа в една груба рисунка на стената, която изобразяваше идващия със слава Христос. Някога тази пещера беше свято място, където хлябът и виното се претворяваха в Тялото и Кръвта на Христос. Силвестър още веднъж се почуди колко бързо се променят нещата. Затвори очи и се опита да изрече вечерната молитва, но вместо това задряма, докато писарят не го побутна, за да го събуди.

— Магистре, открихме нещо много странно. Няма доказателства за християни, мъж и жена, или брат и сестра от Капуа, с тези имена. Обаче имаме списък на затворниците. Той е отпреди четири години и в него са вписани имената на някои си Луций и Октавия, собственици на малък имот. И, което е още по-важно, в документите се казва, че са нямали семейство или наследници.

— Значи имуществото им е било конфискувано от държавата?

— Точно така, магистре. Следователно, когато едиктът за веротърпимостта беше издаден преди две години, цялото това имущество е било върнато на църквата като компенсация.

Силвестър тупна с обутия си в сандал крак.

— Какво значи това? — прошепна той. — Мъж и жена, вероятно съпруг и съпруга, за които не знаем, и все пак очевидно убити като християни, а имуществото им е било конфискувано. Били са донесени тук да ги погребат, а сега костите им са преместени. Слушай! — изправи се той. — Имаш ли вестоносец? Искам да изпратя тези сведения на една жена на име Клавдия, отседнала в кръчмата „Магариците“ край Флавиевата порта…