Стела Камерън
Ангелът и грехът (8)

8

— Искаш ли да поговорим?

Синжун, който тъкмо искаше да пъхне лист хартия във факса, поставен на покритото с кожа бюро в стаята си, спря насред движението.

— Влез, Чък — каза той, когато приятелят му вече беше прекосил стаята, за да си налее сода от току-що отворената бутилка.

Чък вдигна чашата си за поздрав.

— Реши ли да я изпратиш обратно?

Синжун се направи, че не разбира.

— За какво говорим?

— За красивата руса биографка, мис Анджелика Дийн. Онази, която те кара да се държиш така нетипично.

— Аха. — Синжун грижливо пъхна листа с цифри в апарата и си представи с какъв копнеж го очакваше Мери Барет в Сиатъл. — Как ти хрумна, че съм решил да я отпратя?

Чък вдигна чашата и пи, докато късчета лед загракаха по зъбите му.

— Споменатото нетипично поведение ме наведе на тази мисъл. — Той изтри устата си с опакото на ръката. — Синжун Брейкър да крещи пред целия свят!

— Говориш глупости.

— Ами тази сутрин? На площадката! Очи в очи с красивата журналистка, а в погледа ти се четеше диво желание да й извиеш красивото вратле.

Факсът даде сигнал и изплю отговора.

— А аз си мислех, че си неразположен. Какво си направил? Да не си сложил телескоп на покрива?

— Кембъл Миджли — отговори ухилено Чък. Отвори си кутия с ядки и изсипа половината в шепата си.

— Малката би могла да ме накара да променя едно от най-важните правила в живота си — обясни мрачно Синжун.

— А именно?

— Никога да не губя търпение.

Няколко ядки паднаха на килимчето в краката на Синжун и Суифти стана от мястото си, за да ги събере.

— Искаш да кажеш, че вече си нарушил едно от най-строгите си правила два пъти за един ден.

— По дяволите! Къде е бил Кембъл?

— В еврокоптера.

— И какво е правил там?

— Момчето е лудо по хеликоптерите. Направихме обиколка. Каза, че отишъл да огледа и случайно чул разговора ти с момичето.

— Недей да ръсиш ядките по пода — промърмори сърдито Синжун. — Не са добри за кучетата. Кажи на Кембъл да стои далече от хеликоптера, иначе ще се наложи аз да му кажа. При това няма да загубя търпение, но въпреки това няма да му е приятно.

— Остави на мен. Искащ ли няколко ядки?

Синжун поклати глава.

— И защо Кембъл е изпитал потребността да разкаже тази история точно на теб?

— А аз си мислех, че си осведомен за Кембъл.

Синжун чакаше търпеливо.

— Откакто е тук за ваканцията, той е полудял по Лорейн.

— Какво? — Синжун се отпусна тежко в креслото си. — От Анджелика Дийн към Лорейн? Може би съм твърде ограничен, но не разбирам връзката.

— Много е просто. Още преди няколко седмици дойде при мен и ми каза да предприема нещо, защото ти не харесваш Лорейн.

— И ти се хвана на въдицата му?

Чък напълни устата си с ядки и извъртя очи.

— Какво означава това?

— Човече, аз си мислех, че си забелязал колко странно се държи малкият. Провъзгласил се е за защитник на всяко същество от женски пол, което живее на острова. Мисля, че днес искаше да ми каже следното: теб не те бива да общуваш с жени, които той нарича меки. Ти не си мил — това е негов израз, не мой, — държиш се зле с Лорейн, а днес се разкрещя на бедната малка мис Дийн.

— По дяволите.

— Прав си. И аз не бих могъл да го изразя по-добре. Всъщност това изобщо не ме интересува. Все ми е едно, че не харесваш Лорейн, даже като се има предвид фактът, че това не е истина. И двамата го знаем. Но дори и да беше така, тя щеше да остане напълно студена.

Синжун кимна. Как един толкова интелигентен мъж можеше да ослепее от любов по такава жена?

— Проблемът е, че… — продължи Чък, без да престава да дъвче. — Ами, бедната малка мис Дийн направи нещо, което се удава на твърде малко хора: успя да те извади от равновесие. Ако Кембъл е прав, ти си офейкал и си я оставил задяна в сълзи.

— Заляна в сълзи? Сигурен ли си?

— Така каза Кембъл.

— Не е плакала. Вниманието й беше съсредоточено в онова, което знае за мен. — Той отпи голяма глътка сода. — Не искам да я пусна. Искам да я задържа тук, докато открия какво точно иска и какво знае в действителност.

— Как ти хрумна, че тя може да знае нещо важно?

— И аз не знам. Например за живота ми в Блис. Какво ще кажеш за онези дни, Чъки? Звъни ли нещо в душата ти? Няма да говоря за щастието ти, когато клатиш леглото с Лорейн.

— Блис? — повтори съвсем тихо Чък.

— Ами да, Блис.

— Велики Боже… да не искаш да кажеш, че мис Дийн е открила всичко това?

— Ами да. Била е там.

— Не мога да повярвам.

— Даже се е сприятелила със старата мисис Калър.

— За да напише успешна биография, мис Дийн трябва да създаде добра смес от професионални и лични аспекти — обясни поучително Синжун. — Тя сама ми го каза. Грубо преведено, не може да продаде историята на живота ми, ако не я напълни с достатъчно мръсотия, за да накара хората да прелистват страниците.

— Открила ли е нещо за…

— Разбира се.

— И какво точно?

— За кръвоизлива. За… за бебето. — Синжун стана и обърна гръб на приятеля си. — Историята с боя.

— Велики Боже! — изсъска ядно Чък. — Съжалявам, че я доведох.

— Не съжалявай. Тя знае само онова, което й е казала мисис Калър, а то е нищо. Същото беше написано и в полицейския доклад.

— Сигурен ли си?

— Да. Тя се опита да ме предизвика. Това беше моментът, който е проследил Кембъл. Тя ме притиска до стената и се опитва да ме накара да кажа нещо, за което после ще съжалявам.

— Разкарай я оттук.

— Да, за да продължи да рови, докато намери търсеното съкровище? В никакъв случай. Тя ми даде да разбера, че може да напише биографията ми, все едно дали искам, или не. Сигурно познаваш неавторизираните гадости на книжния пазар и можеш да си представиш какво ще излезе.

— Сигурно има начин да я спрем.

— Разбира се, че има. Само ми дай време. — Синжун се обърна и погледна настойчиво приятеля си. — Остави тази работа на мен, моля те.

— Щом така искаш.

— Да, така искам.

Чък поклати замислено глава.

— Е, добре. Да сменим темата. Първо имам един въпрос. Помниш ли чартърния хеликоптер, за който говорихме?

Синжун се чувстваше безкрайно изтощен.

— Онзи, който се предлага за продажба?

— Точно той. Мисля, че собственикът му има парични затруднения. Все още се опитва да прикрие урагана с финансови инжекции. Машината е точно за нас. И без това имаме нужда от резервен хеликоптер. Вече я разгледах.

— Кога?

— Отведох Фран в Кауай.

Синжун смръщи чело и отново попита:

— Кога?

— Веднага след приятния ти разговор с Анджелика. Върнах се едва преди малко.

— И Кембъл беше с теб?

— Ами да. Но заговори за теб едва по обратния път.

Синжун потърка челото си.

— Защо имам глупавото чувство, че вече не контролирам живота на острова? Фран дори не намекна, че има намерение да отиде в Кауай.

— Според мен всички са на мнение, че предпочиташ да те оставят на спокойствие, Фран отиде да види приятелите си и ще остане през нощта. Обещах да отида да я взема утре следобед. Сигурно ще бъде много кисела, ако й се наложи да чака в работилницата.

— В работилницата?

— Струва ми се, че чувам лоши шумове при кацането на еврокоптера. Някъде в предната част. Записах си час в Лихуе и ще направим основна проверка с някой от механиците.

— Това може да трае дълго.

— Точно така. Затова би могъл да дойдеш с мен и… О, забрави.

— Не. Идеята е чудесна. Ще дойда с теб с другата машина. Ще я изпробвам и тъкмо ще доведа Фран. Две мухи с един удар.

— Мисля, че идеята не е добра, Син.

— Идеята е фантастична. Вече започва да ми писва да седя на едно място, пък и никой няма да узнае, че ще напусна Хел за няколко часа. Значи животът ми не е в опасност.

Чък изкриви лице и прехапа долната си устна.

— Хайде, махай се оттук — засмя се Синжун. — Върви и се обади на Фран. Кажи й, че я чака голямо щастие, защото съм решил да я отвлека. Уреди нещо с хората от чартъра и й кажи къде да ме чака. Уговорете точен час.

— Син…

— Марш оттук! — Телефонът иззвъня. — Хайде, Чък. И престани да се тревожиш за мен, чуваш ли?

Чък се запъти колебливо към вратата и Синжун посегна към слушалката.

— Ей, Чък?

— Да?

— Благодаря ти, приятел. За всичко.

— Моля, моля.

— Синжун Брейкър — проговори механично той в слушалката, докато следеше с поглед Чък, който вдигна палец за поздрав и излезе от стаята. — Кой е?

— Добре ли си? — попита мек женски глас.

— Кой говори?

След една не особено ласкателна дума женският глас продължи вече по-спокойно:

— М. А. Б. Мери Абернати Барет. Мери, Син. Твоята дясна ръка, човече. Онази, която събира в едно цяло частите на империята ти, докато ти се печеш на слънцето.

Синжун въздъхна облекчено.

— Здравей, Мери. Радвам се да те чуя.

— Има ли някой при теб?

Синжун извъртя очи към небето.

— Не, никой. — Той включи телевизора и намали тона.

— Гласът ти звучи странно — продължи Мери. — Трябва да обсъдим някои важни неща. Факсът, който ми изпрати. Не си записал цифрите на международната група.

— Така ли?

— Кой е при теб?

— Никой, Мери, само ти и аз, кълна се — отговори бързо той.

— Погледна ли цифрите на международната група, Син?

— Все още не съм видял подробностите. През последните два дни тук е много оживено.

Мълчанието на Мери Барет трябваше да му напомни, че просто е изчезнал от Сиатъл и е предоставил на нея да отблъсква възможните изстрели, които като нищо щяха да се посипят по „Керц-Брейкър“. Мери мислеше като повечето хора, а именно, че трите злополуки са били случайни. Тъй като беше корава делова жена, тя предполагаше, че той се е уплашил и реагира свръхчувствително — затова се е скрил на Хел. Синжун се питаше дали тя щеше да съумее да остане хладна, ако върху колата й беше връхлетял изгубил управление циментовоз — а тя беше сама вътре.

— Не можеш да си представиш какви работи стават тук — заговори най-после той. — Мога само да ти кажа, че сме се превърнали в нещо като централна гара.

— Как така? Ти твърдеше, че само най-близките ти сътрудници знаят, че си на острова и че никой не бива да научи, докато не решиш нещо друго!

Синжун обмисли грижливо следващите си думи.

— Реших, че това е подходящото време да се занимая с един личен проект, който отдавна ме вълнува. — Трябваше да внимава за формулировките. — Намерих човек, който да напише биографията ми, и сега работим заедно.

— Биография? — Възбуденият глас на Мери го нарани болезнено. — Защо, за Бога, ти трябва биография?

Точно там беше проблемът: той не можеше да признае, че малката журналистка буквално го беше изнудила да се съгласи. Но каквото и обяснение да дадеше, то щеше да прозвучи глупаво. Той пое дълбоко въздух.

— Мисля, че за всички ще бъде добре, ако престанат да обръщат толкова внимание на хора от света на развлеченията и научат нещо човече за важни личности в бизнеса и индустрията.

Мери едва успя да преглътне развеселеното си изпухтяване.

— Щом така искаш. Значи си имаш биограф? И си го поканил на Хел?

— Ами… да.

— Е, един биограф не може да се нарече стълпотворение.

— Пристигна и още някой.

— А именно?

Нямаше смисъл да крие от Мери. Ако не й кажеше, Фран, която много се стараеше да надмине Мери като негова довереница, непременно щеше да го направи.

— Дошъл е човек от компютърния бранш.

— И защо, по дяволите?

Синжун премести телефонната слушалка на другото си ухо.

— Стимулиране на комуникацията. — Защо да не приложи на практика уменията на Бренда Батърс? Тя беше способна жена.

— Какво каза? — В гласа на Мери прозвуча изумление. — Аз смятах да поръчам нова линия в тукашните ни комуникации. Имахме проблеми. Да не сме се отказали от учтивостите?

— Щом така смяташ.

Какво му ставаше? Обикновено нямаше търпение да се захване с поредния световен проблем.

— Наистина така смятам. Какво имаш от Лейбър? — Гарт Лейбър и проклетият му чудодеен крем за лице, сделката, която се опитваха да довършат, най-досадното нещо на света.

— Когато Лейбър изпадна във финансови затруднения, това беше щастлив ден за нас. Смятам, че ще стане голяма работа, Син. Огромна. Четеш ли докладите, които ти изпращам?

Понякога лъжата беше истинско облекчение.

— Не. — Мери много обичаше да подчертава прецизните си работни методи.

— Божичко, какво щастие е, че поне единият от двама ни е добре информиран. Впрочем онзи пикльо Ейкър е решил да води война с нас. Явно е повярвал, че когато ти не си наблизо, е осенен от Божията благословия и има право да бъде главнокомандващ.

Питър Ейкърс, специалист по дългосрочно планиране в „Керц-Брейкър“, беше интелигентен честолюбив мъж Син се ухили.

— Питър е добро момче. Дай му малко повече свобода. Вероятно се опитва да бъде галантен и да те ухажва.

— Пфу!

Син отдалечи слушалката от ухото си.

— Той знае, че ти си моето второ аз — обясни той, когато ухото му престана да бучи. — Ако ти не се справиш с него, ще се намеся аз.

— Разбира се, че ще се справя.

В някои отношения беше утешително да знае определени неща предварително.

— Така си и мислех. Обещай ми да следиш всяко движение на Лейбър и ме осведомявай какво става.

— Той настоява да се срещнете. Колкото се може по-скоро.

Синжун вдигна очи към тавана.

— Да, ясно. — Очакваше да чуе тези думи. — Щом мога, ще уредим среща.

— Как мислиш, не бих ли могла да го доведа при теб и да…

— Не.

Кратко мълчание.

— В момента всички вестници и списания съобщават за най-новите постижения на специалния му крем за лице. Ако се съди по рекламите, само след седмица четиридесетгодишната жена заприличва на тийнейджърка.

— Ами ако заприлича на бебе?

— Не говори глупости, Синжун. Пресата вдига голям шум около този глупав крем и според мен имаме добър шанс да се включим в играта.

— Ти си възбудена.

— Ти на друго мнение ли си?

И той беше възбуден, но по съвсем друга причина. „Тук е много оживено.“

— Да, да. — Той се претърколи по корем и се прокле наум.

— Какво каза, Синжун?

— Казах да. Играта наистина е възбуждаща. — Още веднъж по дяволите! Незнайно кога по време на разговора Анджелика беше изникнала в мислите му, с леко поклащащи се хълбоци, крехка и нежна, и реакцията му беше така бурна, че го накара да се почувства неловко. — Слушай, Мери, не е ли по-добре да отложим срещата с Лейбър?

— Невъзможно.

Тя беше права, той го съзнаваше.

— Не за дълго. Само до… — Докато успееше да предотврати тържественото си, но твърде ранно погребение.

Лейбър държи на лична среща.

— Ще го направим, но не много скоро.

Въздишката на Мери можеше да се чуе и без телефон от Сиатъл до Хел.

— Той предложи вторник. Мисля, че мога да го задържа още една седмица. Достатъчно ли е?

Десет дни. Десет дни, през които щеше да чака Анджелика Дийн — или който и да е друг, — да си разкрие картите и да премине в нападение. Времето трябваше да му стигне.

— Кажи на Лейбър, че ще се срещнем следващия вторник. — Ако останеше още малко в тази луксозна клетка, щеше да превърти. Принудителната изолация го подлудяваше до такава степен, че не можеше да мисли за нищо друго, освен как да доведе в леглото си жената, която беше твърдо решена да го извади от равновесие.

— Защо не дойдеш тук един ден по-рано? — попита с надежда Мери.

Синжун не отговори веднага.

— Вече ти казах, че ще ми е много трудно да дойда. — Той подръпна нервно бялата памучна завивка.

— Трябва да бъдеш отпочинал и в добра кондиция за срещата. Нали познаваш Лейбър. Той има нужда от пари, но с неудоволствие се разделя от онова, което му принадлежи.

— Дядо Коледа е мъртъв. Светът е жесток.

— Можем да вечеряме заедно, Син. — Гласът й стана учудващо нежен. — А после да обсъдим всичко, което ни е необходимо за преговорите.

Синжун потърка болезнено пулсиращото си чело.

— Не мисля, че… — Какво толкова, нямаше да го заболи, ако й дадеше онова, което желаеше. — Добре, можем да го направим. Звучи обещаващо.

— И ще стане, ще видиш. — Тонът й прозвуча като котешко мъркане, което доста време го бе топлило на най-подходящите места.

— Нека да отидем на някое спокойно местенце.

— Ще вечеряме у нас. Тук е най-спокойно.

По дяволите, той не искаше това.

— Не искам да ти създавам трудности.

— Ще сготвя с удоволствие за теб.

Каква каша забърка! Е, там поне нямаше да проверява стените и да търси пожарните стълби.

— Благодаря, Мери.

— Аз ти благодаря, Син. При някой от следващите разговори ще уточним подробностите. — Тя затвори телефона.

Дискретно чукане на вратата намекна, че някой беше очаквал телефонният разговор да свърши.

— Влез!

Ендерс влезе в спалнята с вирната брадичка и здраво стиснати устни под грижливо поддържаните мустачки.

— Съжалявам, ако ви попречих, мистър Брейкър. — Той затвори безшумно вратата и стъпи на топло кафявия дървен под. — Знаете ли… възложиха ми да ви съобщя, че в седем и тридесет ще има вечеря. Коктейлите са час преди това.

Синжун изръмжа недоволно и остави слушалката. Вече беше почти шест. Претърколи се настрана и седна в леглото.

— Някой да не е решил да даде парти?

— Така изглежда.

Имаше дни, в които много му се искаше наоколо да няма никой, който да му казва какво трябва да се прави.

— Май има нещо, което искате да ми кажете, Ендерс? Нещо ви мъчи?

Ендерс вдигна многозначително рамене и раздвижи рунтавите си вежди.

— Не, освен ако не се интересувате от нашите досадни или, по-добре казано, глупави дребни домакински проблеми. И то такива, които не биха се появили, ако не бяхме отворили острова и обятията си, фигуративно казано, за две напълно чужди лица. Доколкото си спомням, бяхме се споразумели да спазваме предпазливост.

— Аха. Е, кажете ми за какво става дума.

— Мис Батърс се обади на мисис Миджли. Възмущението в гласа на Ендерс беше така искрено, че Синжун с мъка успя да задържи смеха си.

— Наистина ли? — промърмори със сведена глава той. Никой не би посмял да се изсмее в лицето на Ендерс Лойд-Уорти. Синжун не можеше да разбере защо, но верният му слуга мразеше даже сянката на мис Батърс.

— Точно така — отговори възмутено Ендерс. — И не само се обади, ами и изказа предпочитанията си към определени ястия. Изреди й алергиите си. Изброи продуктите, които не понасяли на чувствителния й стомах, и така нататък, и така нататък.

— Божичко!

— Много добре, мистър Брейкър. — Ендерс издуха невидима прашинка от ръкава си. — За съжаление мисис Миджли не реагира правилно. Мис Батърс — впрочем тя размисли и обяви, че нямала нужда от почивка, та мис Батърс каза, че била свикнала да се храни редовно и по възможност разнообразно, а мисис Миджли отговори, че за нея е чест да изпълнява всяко желание на новата ни гостенка.

— Май не разбирам какво общо има всичко това с мен…

— Мисис Миджли реши да направи най-подходящото за случая. Съобщи ми, че според нея вашето желание е гостите ни да получават всичко необходимо. Така се стигна до идеята за вечеря и парти. Мистър Джил и приятелката му, онази мис Харт, вече заявиха присъствието си.

— Чък си отиде преди малко. Не каза нито дума за радостното събитие.

— Вероятно е загубил ума си от предстоящата нощ, сър. Вероятно е усещал, че не може да намери думи, с които да изрази въодушевлението си.

— Не разбирам.

— Уведомих мисис Миджли, че вие вероятно няма да споделите ентусиазма й. Според нея това не било толкова важно. Веднага възложи на Кембъл да отиде лично в бунгалото край лагуната и да връчи поканата. След това трябва да придружи мис Дийн до къщата. Очевидно съществуваха известни съмнения дали дамата ще е в подходящо настроение.

Синжун стана от леглото.

Усмивката на Ендерс беше повече от саркастична.

— Както вероятно знаете, мис Франс Симкокс е заминала. Иначе съм сигурен, че и тя щеше да дойде.

— Някой помисли ли да ме попита дали желая да организирате това проклето парти?

— Нали затова дойдох при вас, мистър Брейкър, да ви попитам. Само една дума, и ще се постарая да ви извиня.

— Направете го.

— Много добре. Ще попреча на Кембъл да отиде при мис Дийн. Когато дойдат другите, ще ги отпратя. С малко повече късмет, ще стигна и до Уилис, преди да е напуснал бунгалото си.

— Уилис? — Верният му приятел почти не говореше и никога досега не беше участвал в светски забавления. Той ненавиждаше подобни събирания. — Защо мисис Миджли е поканила и Уилис? Как, за Бога, е успяла да го накара да се съгласи?

— Това не е дело на мисис Миджли, сър.

— Но нали току-що казахте…

— Поканата е от мис Батърс. — Ендерс движеше шията си като нервна костенурка. — И той е приел.

В този момент Синжун се сети колко му бе скучно на острова.

— О, по дяволите! Защо да им развалям удоволствието, щом са решили да се забавляват? Какво като не съм в настроение? Нека заповядат.

Може би пък вечерта щеше да се окаже приятна.