Стела Камерън
Ангелът и грехът (13)

13

Освен ако смъртта ни раздели.

Анджелика усещаше с всяка фибра на тялото си силното излъчване на мъжа, който вървеше до нея през залата на летището в Сиатъл-Такома. Той крачеше право напред и хората автоматично се разстъпваха, за да му сторят път. Жените се зазяпваха подире му — даже и няколко мъже. Анджелика не можеше да им се сърди. Освен ако смъртта ни раздели.

Синжун беше преметнал тъмното си сако през рамо. Бялата риза подчертаваше бронзовия му тен. Разхлабената червена вратовръзка не го правеше да изглежда уморен от пътуването, а го обкръжаваше с ореол на небрежно самочувствие.

Синжун Брейкър очакваше да владее всичко, към което посегнеше, и внушаваше непосредствено това очакване. Настроението на Анджелика непрекъснато се люшкаше по тясната линия между страха и копнежа да играе важна роля в живота му. Да се съсредоточи върху унищожаването му — това беше станало мъчение за нея. Някъде в самолета между Хел и Сиатъл, докато наблюдаваше спящия мъж до себе си, тя бе започнала да се надява, че майка й се е излъгала.

Той й беше позволил да го наблюдава известно време, но изведнъж отвори очи и я погледна с безкрайно внимание. Тя изпита чувството, че е открила в очите му вътрешна борба и може би съжаление… но във всеки случай желание.

През часовете, след като напуснаха Хел, двамата почти не разговаряха, въпреки това Ейнджъл никога не беше усещала с такава сила присъствието на мъж до себе си. Дори не беше помисляла, че е възможна такава силна реакция на мъжката близост.

— Къде е Чък? — попита тя, опитвайки се да овладее треперенето на гласа си.

— Тръгна напред, за да вземе багажа.

— Ще се наложи да си купя някои неща — продължи тя. — Не мислех, че ще трае толкова дълго…

— Това лесно ще се уреди.

Когато спряха пред асансьора, той я пусна да мине пред него и през цялото време я държа за лакътя. Освен ако смъртта ни раздели.

Отново я обзе паника. Когато излязоха от асансьора, влакчето на подземната железница вече ги чакаше и Синжун бързо я бутна в един от вагоните.

— Седнете — покани я той и посочи оранжевата пластмасова седалка.

— Достатъчно дълго седях — възрази тя и се хвана за една от пречките. — Предпочитам да постоя.

Синжун стоеше срещу Анджелика, широката му длан с дълги пръсти беше върху нейната. Кокалчетата изглеждаха почти бели.

Дано най-после се появи истинският Синжун Брейкър.

Палецът на дясната му ръка помилва меко бузата й и тя се уплаши.

Той я погали отново, пръстите му се плъзнаха по ухото й.

— Изглеждате уморена.

Анджелика не можа да прикрие треперенето си.

— Добре съм.

— Има ли нещо, което много искате да ми кажете, Анджелика?

Гърлото й пресъхна.

— Нещо, от което искате да се освободите, за да ви олекне. — Пръстите му се заровиха в косата й и той вдигна лицето й към своето. — Отново имам странното чувство, че между нас е издигната бариера. Като че ли казвате едно, а мислите съвсем друго. Само да можех да проникна в мислите ви…

Значи тя беше единствената, която криеше истината?

— Много странно — промълви замислено тя. — И аз имам чувството, че вие не желаете да ми разкриете личните си тайни. Не мислите ли, че проектирате собственото си минало върху мен?

Вместо отговор той мушна зад ухото й една немирна къдрица. След това отпусна ръка, погледна осветената табела над вратата и се вслуша в пронизителния женски глас, който повтаряше часовете на полетите на японски.

Анджелика сведе глава и едва сега усети, че е спряла да диша. Отношенията им се усложняваха с всяка минута. Тя не можеше да избяга, даже да искаше. Колкото повече се доближаваше до този мъж, толкова по-близка ставаше целта й.

Прехапа долната си устна. Целта й вече не беше толкова ясна.

Щом стигнаха главния терминал, той отново я хвана за лакътя, за да я преведе през множеството.

— Току-що се сетих, че не съм ви задал един много важен въпрос — каза той. — Къде всъщност е домът ви?

Обзе я бегло смущение, което бързо изчезна.

— Никъде. — В този случай й беше лесно да отговори честно. — Работата ме отвежда в най-различни части на света, поне досега беше така. Когато съм в Ню Йорк, нощувам в жилището на една приятелка. Там са всичките ми вещи. Нямам кой знае какво.

— Имате ли приятел?

Тя го измери с остър поглед.

— Важно ли е това?

— Не.

Но все пак я беше попитал. Анджелика скри усмивката си и разбра, че това й беше харесало. Незнайно по каква причина за нея ставаше все по-важно Синжун да я възприема като жена.

Той продължи да върви все така бързо и тя трябваше да тича, за да не изостане. Излязоха от сградата през автоматичните врати и се запътиха право към улицата. Таксита, градски автобуси и лимузини идваха и заминаваха в постоянен ритъм, потоци пътници слизаха и се качваха.

Анджелика едва успя да поеме свежия летен въздух, когато пред тях спря тъмносива кола, а зад тях се появи Чък с багажа. Някой отвори багажника и Чък побърза да нареди куфарите.

— Качвайте се — покани я Синжун и Анджелика зае място на задната седалка.

Синжун седна до шофьора, а Чък се настани до Анджелика.

Една жена с гладка тъмна коса до брадичката, разделена на път по средата, седеше на кормилото. Тя хвърли изпитателен поглед към Анджелика през стъклото на скъпите си очила, после съсредоточи вниманието си върху Синжун.

Боже, тя буквално го изпиваше с поглед!

Анджелика се отпусна на меката кожена седалка и проследи как жената леко, но еднозначно се наклони към Синжун.

— Всички говорят — започна с тих, ясен глас тя. — Направих всичко възможно да предотвратя клюките, но…

— Това е Анджелика Дийн — представи я официално Синжун и се обърна назад, за да я погледне. — Анджелика, представям ви Мери Барет, моята главна финансова консултантка.

Анджелика отново бе удостоена с хладен поглед — и с една високо вдигната вежда.

— Вероятно двете ще се срещате често — продължи все така официално Синжун. — Анджелика пише биографията ми.

Тъмнокафявата вежда се вдигна още по-високо.

— Наистина ли? Странно.

Анджелика реши, че незабележимо учтивото промърморване беше най-добрият отговор.

— Вече ти казах, че пишат биографията ми — напомни Синжун.

— Да, каза ми. — Тонът на Мери издаваше, че не беше очаквала биографът да бъде жена. — Мислех да идем в жилището ми, както се бяхме уговорили.

— Ей сега ще ни изгонят оттук — обяви ухилено Чък, като видя идващия полицай.

Мери потегли и сръчно насочи автомобила към шосето покрай цяла редица чакащи коли. Тя мълча, докато минаха под първата табела за влизане в Сиатъл.

— Разговорът е насрочен за утре. Аз…

— Ще говорим за това по-късно — прекъсна я Синжун.

С други думи, двамата щяха да говорят за това, когато Анджелика не беше наблизо. Явно Синжун не беше склонен да я допусне до някои страни от живота си, макар че беше обещал друго.

— Били ли сте в Сиатъл, Анджелика? — попита Чък.

Каква странна ситуация. Тя беше близо до Синжун и пътуваше с хора, които не знаеха почти нищо за нея.

— О, да, и много ми харесва.

Беше израснала в Ийстсайд и бе живяла там до осемнадесетата си година, когато отиде в колежа.

Чък погледна от прозореца към белите брези, чиито светли листа трептяха от лекия бриз.

— Според мен тук е доста студено — оповести той. — Предпочитам горещината на Пацифика.

Или Монтана? Анджелика се запита каква ли информация щеше да получи от Чък Джил, ако успееше да го убеди да забрави предпазливостта и да заговори за мъжа, когото очевидно обожаваше.

— Къде живее семейството ви? — попита Мери Барет. Тя погледна Анджелика през рамо, прекоси бързо няколко платна и премина на магистралата. Жени като Мери Барет задаваха подобни въпроси особено хладно. Анджелика се изненада, че Чък й хвърли развеселен поглед. И този път можеше да отговори съвсем честно.

— Нямам семейство. Не познавам баща си, защото е починал почти веднага след раждането ми. Мама също почина. Обикновено давам адрес в Ню Йорк, за да ми изпращат пощата. — Всичко беше абсолютно вярно или почти. — Познавахте ли Фран Симкокс?

Елементът на изненадата подейства. В първия момент в колата се възцари пълна тишина, толкова оглушаваща, че ушите им забучаха. Докато Мери Барет отговори:

— Разбира се, че я познавах. Познавам всички, които познава и Синжун.

Освен мен. Наистина необикновен отговор. Анджелика се почувства изкушена да попита: Наистина ли всички? Но накрая реши да премълчи.

— Сигурно е било ужасно — продължи Мери и Анджелика видя как ръцете й стиснаха по-здраво кормилото. — Да се пръснеш във въздуха, ей така изведнъж…

— Никога не е ей така изведнъж — възрази Чък, и отново обърна лице към прозореца. — Казват, че всеки път има поне по една секунда, която е най-дългата в живота ти.

— Глупости — възрази Мери. — Това е чиста спекулация. Нали няма нито един човек, който би могъл да обясни как се е чувствал в миговете преди смъртта.

— Ти не си ли чувала за връщане към миналия живот?

— Достатъчно — намеси се меко Синжун. — За всеобщо съжаление пилотът не е направил запис. Затова нека приключим темата.

Чък не се отказа толкова лесно.

— Би било много по-добре, ако не трябваше да подтикваме Мери да каже една добра дума за Фран.

Синжун се обърна към приятеля си със смръщено чело, поклати глава, и отново се обърна напред.

— Всеки човек изживява скръбта по различен начин — защити се Мери.

Чък изпухтя пренебрежително.

— Фран и Син не бяха само работодател и служителка, но и добри приятели. Рядко съм виждал такава тясна връзка между мъж и жена, такава истинска дружба. Ти беснееше от завист и мразеше Фран. Не можеш да го отречеш.

— Стига толкова! — Този път Синжун се обърна рязко и изгледа Чък с присвити очи. — Всички скърбим. Край на темата.

— Няма нищо — проговори Мери с тон, който накара Анджелика да изскърца със зъби. — Очевидно проблемът не е в бедната жена, а в мен, нали, Чък?

— Синжун каза да приключим с темата.

— Прекрасно. Но въпреки това не бива да се преструваме, че не знаем кой ревнува истинските приятели на Синжун.

— Велики Боже! — Синжун запуши ушите си. — Надявам се, че прилежно записвате с невидимия си молив, Ейнджъл.

Мери рязко обърна глава встрани и измери с остър поглед Синжун, после се извърна към Анджелика. Не й беше убягнало, че тази забележка прозвуча твърде интимно — и какво име беше използвал.

— Ние със Син отиваме у нас — обяви Мери. — Къде да ви оставя?

— Имам да направя някои покупки. — Чък се приведе напред. — Вече сме в града. Остави ме при Колумбия-център. Ще ида да взема колата си от гаража. Ти ще останеш при Мери, докато дойда да те взема, нали, Син?

Синжун помълча малко, после кимна в знак на съгласие. Не изглеждаше особено въодушевен.

— А вие, Анджелика? — попита Мери.

— Тя ще дойде с нас — отговори спокойно Синжун.

— Да, но…

— Така е най-добре. — Синжун протегна ръка и я сложи на облегалката зад гърба на Мери. — Най-добре за мен.

Мери няма да посмее да възрази, помисли си Анджелика и се запита дали пък да не се откаже от това безнадеждно начинание, преди да е станало твърде късно. То беше много по-сложно, отколкото беше очаквала в най-смелите си мечти.

— Къде пазаруваш? — попита неочаквано Синжун.

Мери го погледна слисано.

— Какво?

— Къде си купуваш дрехи. И други подобни неща.

Мери смръщи гладкото си чело.

— При Нордстром, Ан Тайлър, Хелънс Ок Корс, Бали. Зависи какво имаш предвид.

— Много добре. — Той се обърна към задната седалка. — Запомни ли тези имена, Чък? Ейнджъл не беше подготвена за пътуването. Първата ти работа утре сутринта ще бъде да обиколиш магазините заедно с нея.

Анджелика се почувства подложена на недопустим натиск.

— Не мисля да…

— Няма нужда да мислите. Задачата ви е да се съсредоточите върху мен. Аз ще се грижа за вас.

Даже ако тя беше пропуснала възможното двойно значение на тази забележка, Мери със сигурност го бе разбрала. Изглеждаше, като че всеки момент ще откъсне кормилото на луксозната кола.

Чък слезе пред огромната черна колона на Колумбия-център и Мери продължи през града до елегантния жилищен комплекс, от който се виждаше целият Лейк Юниън.

Щом слязоха от колата, Мери мушна ръката си под лакътя на Синжун и му се усмихна подканващо.

— Толкова се радвам, че си отново тук. През последните дни беше някак… страшно.

Той отговори на усмивката и не се опита да издърпа ръката си.

— Там, където бяхме, също беше страшно. — Двамата вървяха съвсем близо един до друг, Мери притискаше добре оформеното си тяло към неговото. — Надали има по-страшна гледка от експлодиращия във въздуха хеликоптер, нали, Ейнджъл? — попита той и се обърна за миг към нея.

Анджелика вървеше след двамата и се чувстваше като шаферка, която не се сеща да остави новобрачните сами.

— Беше… ужасно.

— Мога да си представя. — Мери вървеше съвсем бавно, сякаш беше излязла на разходка, и непрекъснато гледаше Синжун. — Слава Богу, че ти не беше…

Луксозното й жилище беше на третия етаж на сградата. Синжун влезе в зелено-златната дневна като човек, който познава добре обстановката. Анджелика остана на прага и огледа смаяно блестящия тъмен дървен под, покрит с великолепен стар килим. Сцената беше повече от интересна. Мери свали сакото на Синжун и той се отпусна на тъмнозеления диван.

— Минерална вода? — попита с усмивка Мери. — Или сода?

Синжун кимна и затвори очи.

— Минерална вода. Ейнджъл, вие също сте уморена, нали?

Тя мълчеше, чакайки той да отвори очи.

Услужливата Мери шеташе наоколо, подаде чашата на Синжун, след това изчезна в тесния проход, който извеждаше от дневната.

— Извинете ме — проговори принудено учтиво тя. — Всеки от нас живее в свой собствен малък свят, нали? Защо не се разположите в моята стая? Син и аз имаме да обсъдим някои делови въпроси.

Анджелика погледна въпросително Синжун и когато той не каза нищо, кимна.

С указанието „да се чувства като у дома си“ и „да си поспи, ако има желание“ Мери спокойно, но с недопускащ възражение вид отведе Анджелика в спалнята си, толкова заслепяващо бяла, че гостенката усети болки в очите.

След половин час, по-точно след тридесет и две минути, Анджелика се насити на гледката, престана да поглежда нетърпеливо часовника си и се запъти към банята.

„Керц-Брейкър“ явно не плащаше лоши заплати. Ако бе само малко по-голяма, ваната спокойно можеше да се нарече басейн. Всеки който се къпеше сам в нея, сигурно се чувстваше самотен.

Анджелика тихо изсвири през зъби.

Тази баня би била чисто пилеене на пари, ако собственичката не я споделяше с някого.

Тя затвори вратата и се заключи, макар че не знаеше защо.

От вътрешната страна на вратата висяха два дебели бели халата, съвсем еднакви на дължина и ширина. Може би Мери Барет беше мисис Барет.

Бръсначът и одеколонът на мистър Барет бяха оставени на десния от двата големи мраморни умивалника, вградени в дълъг бял плот. Парфюмите и лосионите на мисис Барет, както и чифт перлени обици, украсяваха ръба на втория умивалник.

Анджелика се приближи предпазливо и отвори малката кутийка до бръснача.

Кутийката беше пълна с плоски опаковки.

Анджелика преглътна и бързо затвори капачето.

Беше глупаво, че влезе в банята. Освен това беше нередно.

Кърпите на Мери, окачени на дълги поставки вляво от ваната, бяха избродирани с инициалите й. М. А. Б. Явно дамата имаше вкус. Веднага й личеше.

Погледът на Анджелика се насочи към подходящите по цвят кърпи за ръце вдясно от ваната. Те не носеха инициали.

Зелените букви оповестяваха скромно: На Син.