Стела Камерън
Ангелът и грехът (5)

5

Слънцето я заслепяваше. Тя примигна, но го видя само като едра широкоплещеста сянка. Сведе очи към оръжието, което държеше с две ръце, и пръстите й затрепериха. Ситуацията беше толкова абсурдна, че й се искаше да се изсмее.

— Добро утро. — Нямаше нужда да поглежда Синжун Брейкър, за да знае, че именно той стои насреща й. Тялото й го усещаше.

— Ще стреляте ли?

Той беше врагът, не приятел, който е решил да намине на чашка кафе.

— Не веднага. — Тя отпусна ръце. Не можеше да му каже, че е купила пистолета, първия в живота си, само преди няколко дни. Беше решила, че сама жена между хора, които не познава и на които не може да се довери, трябва да вземе някои предпазни мерки. — Понякога е много важно да си в добра форма, нали?

Така ли смятате? — Той излезе напред и тя можа най-после да го види ясно. Снежнобяла риза от груб лен, отворена почти до кръста, и стари джинси, явно прани безброй пъти. Голямо рунтаво куче притича и седна зад него.

— Навсякъде ли носите пистолет? — попита със смръщено чело Брейкър.

— Разбира се.

— И защо? — попита раздразнено той.

— Живеем в свят на насилие, мистър Брейкър.

Синжун е достатъчно. Или Син, когато пожелаете да бъдете особено мила. Малко момиче като вас би могло да има повече трудности, ако носи в себе си оръжие, отколкото без него.

— Малко момиче? Тези думи се нуждаят от обяснение.

Той я измери с внимателен поглед.

— Много е просто — отговори спокойно той.

Още преди Анджелика да е успяла да разбере какво става, пистолетът в ръката й вече го нямаше.

— Добре ли обясних?

Тя примига смутено. Със същата ръка, с която й бе отнел оръжието, той я привлече нежно, но настойчиво към себе си. Не можеше да му се изплъзне. Стъпалата й се отделиха от земята.

— Недейте! — Анджелика зарита безпомощно с крака, за да намери опора, но не успя. — Ох!

Той я настани удобно в ръцете си и се засмя. В момента, когато тя очакваше да се стовари като чувал с картофи на песъчливата земя, той я обхвана с две ръце и я вдигна до гърдите си.

— Хванах ви, Ейнджъл Дийн — проговори засмяно той и показа силните си бели зъби. Гънчиците от смях около очите и трапчинките над устата се задълбочиха. — Достатъчно добре ли ви обясних?

— Разбирам какво искате да ми кажете.

Една от ръцете му беше под мишницата й, гърдите й се притискаха в неговите. Той погледна в лицето й и усмивката изчезна. На долната му челюст заигра нервно мускулче.

— Наистина ли разбрахте?

Стомахът й отново се разбунтува.

— Вие сте голям, силен мъж, мистър Брейкър. А аз съм дребна, слаба жена. Ако сте искали да ми кажете точно това, мисля, че ви разбрах напълно.

Погледът му се спусна към мястото, където меката закръгленост на гърдите й се притискаше към коравите му топли мускули. Двамата бяха отделени само от тънката материя на ризата й. Предвид обстоятелствата, при които се бяха срещнали за първи път, това не би трябвало да означава нищо, но Анджелика взе твърдото решение през следващите дни да не се разхожда без сутиен. Слънцето не беше единственото горещо нещо тук на острова.

— Имам подозрение, че най-силната част от вас остава невидима. — Той издърпа бавно ръката, с която придържаше краката й, и я пусна бавно по тялото си, докато босите й ходила се опряха в земята. — Очевидно имате остър ум. Но не разбирате нищо от оръжие, иначе нямаше да изберете толкова неподходящ пистолет.

— Малък, но ефективен — отговори тя с думите, които беше употребил търговецът.

— Барета, калибър 25 — гласеше краткият му коментар. Той повъртя пистолета в ръцете си и го върна на Анджелика. — Красива дръжка от слонова кост, удобна за женска ръка. Както чух, имало и с розови дръжки. Не преставам да се учудвам колко много неща се правят днес специално за жените!

Тя се престори, че шегите му не я засягаха.

— Пистолетът ми е необходим само за повече сигурност. — Ако той очакваше, че тя ще се развълнува от сексистките му изказвания, можеше да си чака много дълго. — Докато знам, че мога да убия някого с него, няма да го измъквам от чантата си.

Като видя как ъглите на устата му се извиха надолу, тя се изправи като свещ.

— Ако сте достатъчно близо, за да забиете дулото в ухото на нападателя — обясни развеселено той, — може би ще го улучите.

— Вие не знаете какво…

— Какво говоря? Може би. Но винаги можете да го промените според потребностите си.

Анджелика смръщи чело.

— И защо е нужно да го променям? Какво мога да направя?

— Да изпилите цепката на мерника.

Бръчките на челото й станаха още по-дълбоки.

— Да извиете надолу спусъка.

— Мисля, че не искам да чуя останалото. — Тя стоеше съвсем близо до него и това я объркваше.

Синжун се ухили.

— Оставете ме да довърша. Уверявам, ви, че краят е най-интересен: намажете целия пистолет с вазелин,, и ще видите как лекарят, който ще се опита да го измъкне, ще побеснее от гняв.

— Това е отвратително.

— Знам. Един малък карабинер ще ви улесни. Пистолетът не е зареден.

Тя бе забравила да го зареди!

— Аз… само се упражнявах.

— Да, разбира се. — Той сведе глава и я изгледа остро. — Упражнявахте се значи. Чувал съм, че сте смела и умна дама. Всъщност аз не знам за вас и половината от онова, което вие знаете за мен. Но водещата журналистка, която е напуснала „Вериги“ без убедителна причина, е голяма загуба за изданието. Всички там ще се радват много, ако се върне. Знаехте ли това?

— Намекнаха ми и аз бях поласкана. — Велики Боже, няма ли да ме остави да си свърша работата, без да се рови в миналото ми? — И вие сте си приготвили домашните.

Синжун сложи ръце на талията й.

— Има периоди, в които интелигентността не е достатъчна, Ейнджъл. На света има твърде много глупави, но важни хора, които с удоволствие показват на дребните хитреци колко безпомощни са в действителност.

Анджелика вирна брадичка и се опита да не забелязва, че палците му ритмично се плъзгаха по ребрата й.

— Трябваше да се сетя. Вие владеете съвършено всички видове оръжия, нали?

Палците му спряха — и я притиснаха силно.

— Не мисля, че има за какво да си спомняте.

— Е, може би не по отношение на оръжията, но по отношение на насилието.

Хватката му стана толкова здрава, че тя изпита болка.

— Съмнявам се, че ще намерите човек, който да ме нарече насилник.

Дали красивите линии около устата му можеха да станат жестоки? Дали можеше да оголи силните си зъби в пристъп на луд гняв? Тя сложи ръце на гърдите му и го отблъсна.

— Според мен не е чак толкова трудно да се намери човек, който да си спомни, че някога сте печелили пари с юмруците си.

Ето го и отговорът: устата му се опъна в тясна линия. Значи можеше да бъде жесток.

— Говорите като жена, повярвала, че е открила нещо мръсно.

— Аз намерих за вас всичко, което беше възможно. — Имаше някои наистина мръсни истории, но те я интересуваха само като оръжия срещу него. — Тук е много горещо. По-добре е да отидем зад бунгалото, там е сянка.

Той й кимна безмълвно и тя тръгна напред. При всяка крачка усещаше погледа му. Този мъж й ставаше все по-симпатичен, а това не беше част от плана й. Той беше човек, който използваше другите, даже ги убиваше. Що се отнася до последното му престъпление, там оръжието му беше равнодушие.

Въпреки това тя го намираше привлекателен. Каква глупачка беше!

Анджелика излезе на терасата, скрита под сянката на гъсто преплетените увивни растения, отрупани с разкошни бледовиолетови цветове.

— Наистина е мило, от ваша страна, че се съгласихте на това интервю.

Около устните му заигра усмивка, която не стигна до очите.

— Снощният разговор беше многообещаващ. Мисля, че с времето ще ми стане още по-приятно да разговарям с вас.

— Снощи бях напълно неподготвена. Мисля, че и с вас беше същото. Най-добре е просто да го забравим… Много се радвам, че съм на острова.

— Вие сте енергична жена.

— Добрият репортер не може да не бъде енергичен. Който е плах, не стига доникъде.

Той никога нямаше да узнае, че тя трепереше при всяко негово докосване.

— Значи добрият репортер трябва да се натрапва, така ли?

— Нещо подобно.

Мъжът наклони глава. Лек полъх на вятъра раздвижи гъстата черна коса. Танцуващите слънчеви лъчи смекчиха чертите на лицето му.

— Мисля, че красивото тяло също представлява известно предимство — заговори без преход той.

Анджелика не можа да предотврати изчервяването си.

— Обикновено не попадам в ситуации, където хората ме… изненадват в евино облекло, преди да ги интервюирам.

Странните му зелени очи, изпъстрени със златножълти точици, се разходиха от косата до пръстите на краката й, и отново се върнаха на лицето.

— Ами ако след това имат възможност да ви разгледат по-отблизо, Ейнджъл? Вие изглеждате като истинска нимфа и според мен това увеличава значително шансовете ви да задържите вниманието на жертвата си. Прав ли съм? Защо не седнете?

— Предпочитам да стоя права — отговори кратко тя. — Тук не става въпрос за мен. Ще позволите ли да ви задам няколко въпроса?

— Сигурна ли сте, че това е необходимо?

— Защо иначе съм тук?

Мъжът се намести удобно в креслото и кръстоса крака.

— Настъпи време да ми обясните по-подробно намеренията си. — Кожените връзки на обувките му висяха свободно, краката му леко се полюляваха. — Какви въпроси имате към мен, Ейнджъл? Смятате ли, че ще ви трябва много време, за да ги зададете?

Тя щеше да му задава въпроси, докато го изобличи като подъл опортюнист, безмилостно премахнал всички, дръзнали да се изпречат на пътя му.

— Ще ви отговоря честно, мистър Брейкър. Имам куп въпроси. За да напиша истинската ви биография, трябва да намеря подходящото съотношение между професионалния и частния живот.

— Искате да кажете, че книгата ви ще има успех само ако съдържа достатъчно, за предпочитане, пикантни подробности?

Тя се принуди да се усмихне.

— Подробностите винаги помагат. Но аз ще се задоволя и с добър материал за човешката ви страна.

— Като например с подробности, които засега ви липсват: за живота ми с вечно пияния баща или с майката, която ме е напуснала веднага след раждането ми? Това човешко ли е според вас?

Явно беше чувствителен на тази тема. Много добре. Тя щеше да се връща към нея винаги, когато той я притесняваше.

— Извинявам се за снощи. Вие ме хванахте в много… неподходящ момент. — Тя се постара да му се усмихне невинно и очарователно. — Затова отговорих на удара. Не беше много професионално, признавам.

— Извинението е прието. — Блестящият му поглед се спусна към гърдите й. — Е, колко време, Ейнджъл?

Тя едва устоя на изкушението да провери добре ли беше закопчана ризата й.

— Колко време искате да останете тук? — повтори въпроса си той.

Анджелика го погледна стреснато.

— Не мога да кажа със сигурност. Ще ми трябват много интервюта и най-добре ще бъде да ги разпределим през следващите няколко седмици. Е, понякога става и по-бързо. — Тя щеше да се постарае да побърза. Синжун Брейкър беше опасен човек, със силно еротично излъчване, и го знаеше. Нямаше съмнение, че гледа на нея като на потенциално завоевание. На този остров тя беше като негова пленница и трябваше да избяга колкото се може по-скоро.

Мъжът се извърна настрана и мушна едната си ръка в джоба на панталона. Дългият бедрен мускул се опъна под тесните износени джинси.

— Очевидно очаквате да останете дълго тук, за да можете да посрещнете гост. — Той й подаде сгънатия факс. — А може би този гост е само първият от цяла редица съмишленици, които сте поканили да ви правят компания.

Анджелика го погледна намръщено, прочете факса и усети как кръвта се качи в главата й.

— По дяволите!

Синжун избухна в смях.

— Прав ли съм в предположението си, че това посещение обърква плановете ви?

— Знаете ли, това е недоразумение. В действителност е съвсем различно.

— А именно? Да не искате да кажете, че не сте поканили австралийската си приятелка да ви прави компания на плажовете, които принадлежат на най-бързия цип в Дивия Запад?

— Господи, ще я удуша тая Бренда!

Първо отговорете на въпроса ми.

— Не — отговори глухо тя и сгъна факса. — Бренда е англичанка, не австралийка. Тя е най-добрата ми приятелка. Обадих й се от Кауай, но само за да й съобщя, че излитам за Хел. Тя се опитва да ме разсмее, нищо повече.

— Тази ваша приятелка явно си въобразява, че знае много неща за мен. Невероятно много.

Анджелика се отпусна в креслото си и въздъхна дълбоко.

— Бренда е от жените, които… ами, тя не обича мъжете.

— Да не е лесбийка?

— Тя наистина не харесва мъжете, но това съвсем не означава, че е лесбийка — изсъска разярено Анджелика.

Синжун измъкна ризата от джинсите си и отвори и останалите копчета.

— Така е по-хладно — обясни с усмивка той. — Значи и предложението й да дойде тук е само шега?

Анджелика сведе очи.

— Вероятно не.

— Не мислите ли, че първо трябваше да ме попитате?

— Господи, аз нямах представа, че тя е решила да дойде!

— Няма нужда да крещите.

— Не крещя. Бренда Батърс е решителна натура.

— А вие не сте ли?

— Тя знае, че си нямам никого, за да ме… — Глупачка! Жалка глупачка. Защо допусна тази непредпазливост? — Тя знае, че съм сама тук и вероятно мисли, че е редно да дойде и да ми прави компания. Това е в характера й. Бренда е много грижовна. Синжун не биваше да узнае нищо за приятелката й, камо ли пък за самата нея. Тя трябваше да запази в тайна от него, че е съвсем сама на света и че Бренда е единствената, която се тревожи за нея и се старае да я пази от неприятности.

— Островът е частно владение.

— Знам.

— Никой няма право да каца тук освен по моя изрична покана.

— Знам.

Изведнъж той се приведе напред и й протегна ръката си.

— Отпуснете се, Ейнджъл. Няма да ви изям.

Този мъж беше като живак. Допреди минута мрачен и заплашителен, в следващия миг озарен от слънце и безкрайно очарователен.

— Дайте ми ръката си.

Тя направи, каквото се искаше от нея, и потрепери, когато топлите му силни пръсти се сключиха около нейните.

— Вашата Бренда ще трябва да се свърже с нас, за да може да кацне на острова. Щом се обади, ще изпратя Чък Джип да я доведе.

Недоверието й отново се събуди.

— Това е много мило, от ваша страна. — Дали пък не беше заподозрял истинската причина за идването й? Дали този изпреварващ ход беше направен нарочно с цел да я успокои, за да може след това да нанесе удар?

— Преди малко споменахте, че сте научили много неща за мен, повечето от които неприятни. — Хватката му стана по-силна и той я привлече към себе си. — С нетърпение чакам да чуя какво са ви наговорили.

Анджелика преглътна мъчително. Кога щеше да дойде Бренда?

— Моето намерение беше да изведа на преден план достойнствата ви.

— А, наистина ли?

Ароматът му я удари право в носа, чист, с полъх от уханията на острова: червена земя и топъл морски въздух.

По всяко друго време, на всяко друго място тя щеше само да се изсмее. Какво знаеше тя за еротиката на мъжете? Нищо. Абсолютно нищо.

— За какво мислите, Ейнджъл? — Тя усети как той вдигна пръстите й към устните си и нежно ги потърка. — За всички онези ужасни неща, които знаете за мен?

— Точно така — отговори хладно тя. Не можеше да си позволи да загуби контрол над себе си нито за секунда. — Говорят се какви ли не неща за причината, поради която сте се скрили тук.

Синжун стисна до болка крехките й пръсти.

— Да се крия? Кой ви е казал, че се крия?

— Много хора. Най-известните, най-влиятелните личности, особено онези в Сиатъл, които не са получили извиненията ви за пропуснатите срещи и други подобни мероприятия, свързани с много разходи.

— Какъв ужас. Никой ли не е помислил, че просто не обичам светските забавления? Нека не говорим повече за това.

— Даже ако аз приема това обяснение, другите няма да го приемат.

— Все ми е едно какво си мислят за мен.

Анджелика издърпа пръстите си, но не се отдалечи от него.

— Защо се криете?

Бялата линия около устата му отново се появи.

— Всички репортери са еднакви. Сигурно го учите още в първите години на следването, нали? Ядосвай хората с неучтиви въпроси и се надявай да се изпуснат и да ти доверят някоя тайна.

— Добре го формулирахте.

— Това вони.

— Наистина ли смятате, че аз ви ядосвам и е вероятно да проявите непредпазливост и да ми доверите тайните си?

Усмивката му беше ледена.

— Никога не съм обичал свръхумните жени.

— И Ди-Ди Калър ли беше от тях?

Синжун присви очи и втренчи поглед в лицето й. След малко се отпусна назад в креслото си и попила лицето си с треперещи пръсти.

Улучих!

— Спомняте ли си Ди-Ди? Тя е била…

— Знам коя беше Ди-Ди.

Понякога Анджелика не харесваше професията си. Често добрият репортер трябваше да върши отвратителни неща. Постоянно си повтаряше, че не би трябвало да изпитва угризения, а да бомбардира Синжун Брейкър с добре подбрани коварни въпроси и да го засяга болезнено. Но въпреки това се срамуваше. Явно още не беше станала достатъчно твърда.

— Тя е била съвсем млада, когато вие…

— Беше на седемнадесет. Явно сте много добре осведомена за живота ми.

Каквото и да чуваше в гласа му, не биваше да го тълкува погрешно като болка — освен ако тази болка не беше от причиненото му неудобство.

— Бях в Монтана.

— По дяволите — прошепна задавено той.

— Нали ви казах, че знам всичко за Монтана.

— Вие не знаете нищичко за Монтана.

— На картата няма дори точка за онова място, където сте живели с баща си. Но когато попитах в Дилън…

— Там са ви осведомили къде се намират жалките дъсчени бараки без течаща вода и санитарни възли, освен ако не сте така добра да наречете с това име гадните дупки, над които набързо бяха сковани няколко дъски.

Чувствата, които безизразният му глас събуди в душата й, никак не й харесаха.

— Точно така. Казаха ми, че името му е…

— Блес, блаженство. — Той отпусна ръката си и опря глава на облегалката на креслото. Точно над главата му беше решетката, по която се виеха яркозелени растения, отрупаш! с цветове. През фината мрежа проникваха късчета синьо небе и ослепителни слънчеви лъчи. — Блаженство. Явно го е кръстил човек с дяволско чувство за хумор. Ще се съгласите ли с мен, Ейнджъл? Обзалагам се, че никога не сте виждали такава дупка.

— Онези жилища вече не съществуват — обясни тихо тя. — Част от хората са си отишли и…

— И са умрели. Нали това искате да кажете?

— Повечето били преселени. Наблизо има парк с каравани и ги настанили там. — Тя отново преглътна. — Знаехте ли това?

— Не.

— Отгатнете как са нарекли парка с караваните.

Той примигна.

— Блес — отвърна кратко тя. — Забележително, нали?

— Да не би да мислите, че след преселването си в добре обзаведените каравани хората са искали да забравят, колкото се може, по-бързо предишния си живот? Кой знае? Според мен много от тях са имали спомени, които с удоволствие са пазили в сърцата си.

— Чуйте ме…

— Що се отнася до мен, аз никога не съм живял там. Забравете го. Аз го забравих

— Сигурно и Ди-Ди Калър е искала да го забрави.

Мъжът замълча.

— Как се чувствате, когато мислите за нея?

— Това са въпросите, необходими за личната нотка, така ли?

— Точно така.

— Не е ли по-добре да си водите бележки?

— Имам фантастична памет. — Тя беше убедена, че запомня всяка дума.

— Аз не мисля за нея. Никога.

Тя беше готова да се обзаложи на милион долара, че той си спомняше. Гласът го издаваше.

— Намерих баба й. Това е най-старата жена, която съм виждала.

— По дяволите!

— Често го казвате. Мисис Калър ми разказа цялата история.

— Само че тя не знае всичко — процеди през здраво стиснати зъби Синжун.

— Знае, че сте се оженили за Ди-Ди.

Синжун обърна лице настрана.

— Това беше преди цяла вечност. В друг живот.

— Само че след това Ди-Ди не е имала дълъг живот.

Той обърна рязко глава.

— Изразявайте се по-ясно.

— Вие сте един от най-желаните ергени в света, Синжун. Животът ви е една от най-романтичните истории за издигане от нищото до върха.

— Да, да. Пепеляшка и други подобни мръсотии… Но да не употребявам изрази, които не ви харесват. Вече ви казах, че сравнението не ми е особено приятно.

— Ще го запомня и ще се постарая вече да не го използвам. Но погледнете фактите в очите: ако аз не напиша биографията ви, ще го стори някой друг. Моята ще бъде авторизирана биография. Това доказва, че сте много умен мъж, защото ще имате участие в крайния продукт. Ако се съгласите да ми сътрудничите, няма да напиша неавторизирана версия и да събера всички скандални материали за живота ви, до които мога да се добера.

Настана неловко мълчание. Синжун размишляваше усилено.

— Почти вярвам, че ще го направите. Но кой знае? Ще си помисля. Струва ми се обаче, че има още нещо, към което се стремите, Ейнджъл. Хайде, изплюйте камъчето!

— Ще трябва да работим на основата на взаимното доверие. — Гърлото й беше толкова стегнато, че я болеше. — Да станем екип.

Синжун стана, напусна терасата и се загледа към онази част от острова, която беше завладяна от гъстата растителност на джунглата. Профилът му беше корав и горд и тя не можеше да си представи, че човек с такъв профил някога е живял в Блис, Монтана — място, което даже не беше отбелязано на картата.

— Ще ми се доверите ли, Синжун? — Тя се готвеше да използва човека, който беше свикнал да използва другите. Щеше да го изсмуче по всички правила на изкуството и да се постарае да му остави, колкото се може, по-дълбок белег. За тази цел трябваше само постоянно да си припомня как изглеждаше майка й, когато за последен път беше при нея: красива, руса като Анджелика, с все още младежки вид. Марлен Дийн Голдън наистина изглеждаше красива в ковчега си. Анджелика стисна зъби.

— Можете да ме проверите. Препоръките ми са безупречни. — Безупречни, но изобличаващи. Той трябваше само да потърси подробностите.

— Е, добре — отговори той, без да я погледне. — Ставаме екип.

Анджелика се усмихна тържествуващо.

— Чудесно. Много ви благодаря. — Сега трябваше да дойде и последният истински удар. — Смятате ли, че ще понесете без сътресения онова, за което ще ви питам? Защото аз ще задавам въпроси за всичко и за всеки.

— Но, да, разбира се — кимна сериозно той.

— Понякога ще ви нервирам.

— Знам това, Ейнджъл. — Усмивката му беше цинична.

— Страх ли ви е, че нещо от миналото може да ви връхлети отново и да ви причини неприятности?

Прекрасните му очи бяха напълно спокойни.

— Да ме връхлети?

— Някой или нещо, което трябва да бъде погребано и забравено.

— В момента не се сещам за нищо такова.

Анджелика кръстоса крака и попита невинно:

— Даже когато се отнася за мъртвите? — Гневът превърна очите му в зелен лед и тя разбра, че мъртвото лице, което той виждаше пред себе си в момента, не принадлежеше на майка й.