Нора Робъртс
Тайна звезда (8)

ОСМА ГЛАВА

Когато Грейс се върна у Кейд, я чакаха цветя. Прекрасна кристална ваза, пълна със снежнобели рози с дълги дръжки. Сърцето й глупаво затуптя в гърлото. Тя грабна картичката и скъса плика.

После сърцето й се спука като балон.

Не бяха от Сет. Разбира се, бе глупаво от нейна страна да помисли, че той би си позволил такъв романтичен и екстравагантен жест. На картичката пишеше само:

Докато се срещнем отново.

Грегър

Посланикът със странно властните очи, спомни си Грейс и се наведе да помирише един нежен, едва разпъпил цвят. Много мило от негова страна. Малко прекалено, тъй като във вазата имаше поне три дузини рози, ала мило.

И с раздразнение помисли, че ако бяха от Сет, щеше да се размечтае над тях като влюбена гимназистка, вероятно щеше да изсуши една роза между страниците на някоя книга, може би да пролее няколко сълзи. Обвиняваше се, че бе сто пъти глупачка.

Ако тези ужасни подеми и сривове бяха страничният ефект от любовта, Грейс мислеше, че би почакала още малко, преди да изпита тора чувство. Понечи да захвърли картичката върху масата и в този момент телефонът иззвъня.

Поколеба се, защото колите и на Кейд, и на Джек бяха пред къщата, но когато звънна за трети път, вдигна слушалката.

— Домът на Парис.

— Там ли е Грейс Фонтейн? — прозвуча обработеният секретарски глас. — Посланик Де Вейн я търси.

— Да, на телефона.

— Моля, един момент, госпожице Фонтейн.

Грейс стисна устни и замислено потупа с картичката по дланта си. Този човек очевидно без никакъв труд я бе открил. И какво щеше да прави сега с него?

— Грейс — чу се гласът му в слушалката, — колко се радвам отново да говоря с вас.

— Грегър. — Тя отметна косата зад рамото си и седна на ръба на бюрото. — Колко разточително. Току-що се връщам и видях вашите рози. — Наведе се и отново ги помириса. — Прекрасни са.

— Просто един символичен подарък. Бях разочарован, че снощи не можах да прекарам повече време с вас. Вие си тръгнахте толкова рано.

Грейс помисли за дивото каране към къщата на Сет и за още по-дивия секс.

— Имах… Предварително уговорен ангажимент.

— Може би ще можем да наваксаме утре вечерта. Аз имам ложа в операта. „Тоска“. Нищо не би ми било по-приятно, отколкото да я споделя с вас, после може би да отидем на вечеря.

— Звучи чудесно. — Тя завъртя очи към цветята. Божичко, помисли си. Нищо нямаше да се получи. — Много се извинявам, Грегър, ала не съм свободна. — Без никакво съжаление остави картичката. — Всъщност в момента имам връзка, доста сериозна.

Поне за мен, добави наум. После погледна през стъклото на входната врата и лицето й грейна от изненада и удоволствие, когато видя, че отпред спира колата на Сет.

— Разбирам. — Грейс бе прекалено заета да успокоява своя внезапно забързал се пулс, за да забележи, че гласът му стана по-студен. — Кавалерът ви от снощи.

— Да. Ужасно съм поласкана, Грегър, и ако не бях толкова обвързана, с удоволствие щях да приема поканата. Надявам се да ме извините и да ме разберете. — Като се мъчеше да не подскача от радост, тя махна на Сет да влезе.

— Разбира се. Надявам се, че ако обстоятелствата се променят, ще си помислите отново.

— Непременно. — Със знойна усмивка прокара пръсти по гърдите на Сет. — Отново ви благодаря за цветята, Грегър. Божествени са.

— Удоволствието беше изцяло мое — отговори Де Вейн и затвори телефона. Стисна юмруци толкова силно, че кокал четата на пръстите му побеляха.

Бе го унизила, помисли той и яростно стисна зъби. Бе го отхвърлила заради една купчина мускули с полицейска значка.

Тя щеше да му плати, обеща си посланикът. Взе снимката й от папката си и почука леко по нея с добре оформения си нокът. Скъпо щеше да му плати. И то скоро.

В момента, в който затвори телефона, Грейс напълно забрави за посланика.

— Здравей, хубавецо.

Сет не я целуна, а погледна цветята и небрежно хвърлената картичка.

— Поредното завоевание?

— Очевидно. — Тя долови студенината в гласа му и не бе сигурна дали да се чувства поласкана, или раздразнена. Избра съвсем различно поведение. — Посланикът искаше да прекараме една вечер в операта… И така нататък.

Надигналата се ревност го вбеси. Това бе ново усещане и то го отвращаваше. Караше го да се чувства безпомощен, да му се иска да я сграбчи за косата, да я довлече до колата си и да я откара някъде, където ще я заключи и само той ще може да я вижда, докосва и вкусва.

Но нещо повече, той се страхуваше. За нея. Пронизващо костите усещане за опасност.

— Изглежда, че посланикът… И ти… Напредвате бързо.

Не, разбра Грейс, гневът щеше да дойде. Не можеше да го спре. Изправи се с ледена усмивка.

— Аз напредвам както ми харесва. Би трябвало да го знаеш.

— Да. — Сет пъхна ръце в джобовете си, за да не посегне към нея. — Би трябвало да го знам. Знам го.

Тя вдигна очи към него.

— И каква съм сега, лейтенант? Блудница или богиня? Принцеса от слонова кост върху пиедестала или лека жена? Била съм всичко това, зависи от мъжа и как иска да ме види той.

— Аз те гледам — отговори Сет спокойно. — И не знам какво виждам.

— Съобщи ми, когато разбереш. — Грейс понечи да го заобиколи и рязко спря, когато я хвана за ръката. — Не ме притискай. — Тръсна рязко глава и косите й се вдигнаха и бавно паднаха.

— Аз бих могъл да ти кажа същото.

Тя пое дълбоко въздух и издърпа ръката си.

— Ако те интересува, извиних се на посланика и му казах, че имам връзка с друг. — Усмихна се студено и тръгна към стълбите. — Това очевидно е било моя грешка.

Сет се намръщи след нея. Помисли да изкачи стълбите в тази къща, която не бе негова, и да довърши спора, по един или друг начин. Притисна пръсти към слепоочието си, което се раздираше от болка.

Бе преживял един отвратителен ден и го бе приключил след десет дълги часа, надвесен над снимките на бюрото си. Снимки на мъртви, които го чакаха да намери връзката.

И беше бесен на себе си, защото вече бе започнал да търси данни за Грегър Де Вейн. Не бе сигурен дали го правеше заради полицейската си интуиция или заради мъжкото чувство да пази територията си. Или заради сънищата. Това бяха въпроси, противоречия, пред каквито никога досега не се бе изправял.

Ала един отговор бе кристално ясен. Не можеше да се справи с Грейс.

Още стоеше до масата в коридора, мръщеше се към стълбите и претегляше какви възможности има, когато от задната част на къщата дойде Кейд.

— Бюкенън… — Кейд се почеса по брадата, изненадан, че вижда в своя коридор лейтенанта от отдел „Убийства“. — Ъ-ъ-ъ… Не знаех, че сте тук.

Нямаше работа тук, напомни си Сет.

— Извинявайте. Грейс ме покани.

— О… — Кейд само за миг усети напрежението, което още витаеше във въздуха. — О… — повтори той и мъдро сподави усмивката си. — Добре. Мога ли да направя нещо за вас?

— Не, аз точно си тръгвах.

— Сдърпахте ли се?

Сет обърна глава и спокойно посрещна очевидно развеселения поглед на Кейд.

— Моля?

— Питам дали не сте се скарали. С какво я ядосахте? — Сет не отговори, но Кейд забеляза, че погледът му за момент прескочи към розите. — О, да. Предполагам, че не са от вас, а? Ако някой изпрати на Бейли три дузини бели рози, сигурно ще трябва да му ги напъхам в гърлото, една по една.

В очите на Сет проблесна одобрение и може би това накара Кейд да промени отношението си. Дали все пак не би могъл да хареса лейтенант Бюкенън?

— Искате ли една бира?

Непринудената и дружелюбна покана извади Сет от равновесие.

— Аз… Не, аз тъкмо си тръгвах.

— Хайде, ние с Джек вече сме отворили по една. Ще запалим грила и ще покажем на жените как готвят истинските мъже. — Кейд се усмихна чаровно. — Освен това, човек като се смаже с две бири, по-лесно пълзи. Тъй и тъй ще пълзите, поне да ви е по-приятно.

Сет въздъхна.

— Защо не, по дяволите?

 

 

Грейс упорито стоя в стаята си един час. Чуваше смях, музика и глупавите звуци от удари на чук в топка от разгорещена игра на крикет. Знаеше, че колата на Сет е още отпред и си бе обещала, че няма да излезе, преди той да си тръгне.

Ала се чувстваше пренебрегната и гладна. Вече се бе преоблякла с шорти и тънка памучна блуза, така че спря пред огледалото само колкото да оправи червилото си и да си пръсне малко парфюм. Само за да го накара да страда, каза си тя и слезе.

Върху скарата цвърчаха пържоли, а Сет стоеше до нея с огромна вилица за барбекю. Бейли и Джек спореха за крикета, а Емджей се цупеше до масата и похапваше пържени картофи.

— Джек ме изхвърли от играта — оплака се тя и посочи с бирата в ръката си. — Продължавам да твърдя, че той ме излъга.

— Винаги, когато губиш — подчерта Грейс и си взе един картоф, — то е, защото някой те е излъгал. — После погледът й се насочи към Сет.

Бе си свалил вратовръзката и сакото, забеляза тя, но не и кобура. Сигурно защото не му се искаше да окачи пистолета си на клона на някое дърво. Той също държеше бира в ръка и наблюдаваше играта с привиден интерес.

— Още ли си тук?

— Да. — Бе изпил вече две бири, но не мислеше, че тази смазка ще направи пълзенето по-приятно. — Поканиха ме на вечеря.

— Колко мило. — Грейс забеляза нещо, което й заприлича на бутилка със специалния коктейл „Маргарита“ на Емджей, и си наля една чаша. Вкусът бе тръпчив, леден и прекрасен. Обърна гръб на Сет и се приближи към скарата да гледа.

— Знам какво правя — говореше Кейд. Като видя, че и Сет идва, му препречи пътя. — Аз лично съм мариновал тези зеленчуци. Изчезвайте и оставете човек да си свърши работата.

— Аз само питах дали предпочиташ гъбите препържени.

Кейд й хвърли един изпепеляващ поглед.

— Разкарай я от главата ми, Сет. Един художник не може да работи, когато критиците му дишат във врата и се заяждат с гъбите му.

— Да отидем там. — Сет хвана Грейс за лакътя. Бе подготвен, че тя ще се дръпне и без да я пуска, я насочи към розовата градина.

— Не искам да говоря с теб — ядоса се Грейс.

— Ти няма нужда да говориш. Аз ще говоря. — Ала му отне цяла минута. За човек, който е свикнал да не прави грешки, е трудно да се извинява. — Извинявай. Реагирах прекалено невъздържано. — Тя не каза нищо, само скръсти ръце и зачака. — Повече ли искаш? — Той кимна, без да си прави труда да въздиша. — Бях ревнив, нещо, което не е типично за мен, и го понесох зле. Извинявам се.

Тя поклати глава:

— Това е най-слабото подобие на извинение, което някога съм чувала. Не думите, Сет, а начинът, по който ги казваш. Но добре, ще го приема по същия начин, по който ми го предлагаш.

— Какво искаш от мен? — Бе толкова объркан, че повиши глас и хвана ръцете й. — Какво, по дяволите, искаш?

— Само това. — Тя отметна назад глава. — Малко чувство, малко страст. Не искам скованото ти извинение, както не искам и студеното ти и безстрастно поведение по повод на цветята. Това ледено самообладание не ми допада. Ако чувстваш нещо, каквото и да е то, покажи ми го.

Изненадано затаи дъх, когато Сет я грабна рязко и алчно се нахвърли върху устните й. А когато той най-после се отдръпна, я остави без сили, опърлена и разтреперана.

— Това достатъчно ли ти е? — Вдигна я на пръсти и впи ръце в нея. Очите му вече не бяха безстрастни, не бяха студени. Бяха бурни. Човешки. — Достатъчно страст, достатъчно чувство? Аз не обичам да губя самообладание. С тази професия не мога да си го позволя.

Дишането й бе накъсано, сърцето й летеше.

— Това не е работа.

— Не, ала трябваше да бъде. — Сет с усилие на волята отпусна пръсти. — Ти трябваше да бъдеш част от работата. Не мога да те изхвърля от главата си. По дяволите Грейс, не мога.

Тя сложи ръка на бузата му и почувства как мускулите му се стегнаха.

— И с мен е същото. Може би единствената разлика в момента е, че аз искам да бъде така.

Докога, чудеше се той. Но не го каза.

— Ела вкъщи с мен.

— Много бих искала. — Грейс се усмихна и го погали по косата. — Ала мисля, че трябва да останем поне за вечеря. Иначе ще разбием сърцето на Кейд.

— Тогава след вечеря. — Откри, че изобщо не бе трудно да поднесе ръцете й към устните си. После погледна в очите й. — Извинявай, Грейс. Но…

— Да?

— Ако Де Вейн отново ти се обади или ти изпрати цветя…

Устните й трепнаха.

— Да?

— Ще трябва да го убия.

Тя се засмя радостно и обви ръце около врата му.

— Това вече е разговор.

 

 

— Хубаво беше — въздъхна доволно Грейс и се отпусна на седалката в колата на Сет. Луната проблясваше в небето. — Обичам да ги виждам четиримата заедно. Но е странно, сякаш само съм мигнала и през това време всички са направили тази гигантска крачка напред.

— Червено, зелено.

Тя объркано го погледна.

— Какво?

— Онази детска игра. Нали знаеш, някой казва „Зелено“ и се обръща с гръб. Тогава всички могат да вървят напред. И после той казва „Червено“ и отново се обръща. Който види да се движи, трябва да се върне на старта. — Грейс се засмя приглушено и сега бе негов ред да я погледне изненадано. — Не си ли играла такива игри, когато си била малка?

— Не. Водеха ме на уроци, учеха ме на етикет и ме караха всеки ден да правя бързи разходки за тренировка. Понякога бягах — спомни си тя. — Бягах бързо, докато сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Ала мисля, че всеки път трябваше да се връщам на старта. — Размърда рамене, раздразнена от себе си. — Леле, това прозвуча жалко, а всъщност не беше така. Просто беше прекалено подредено. — Отметна назад косите си и му се усмихна. — И на какви други игри е играл младият Сет Бюкенън?

— На обичайните. — Не знаеше ли Грейс как се късаше сърцето му, когато чу копнежа в гласа й, като я видя как нехайно сви рамене, за да прекрати темата? — Нямаше ли приятели?

— Разбира се, че имах. — Тя погледна настрани. — Всъщност нямах. Но това няма значение. Сега имам. Най-добрите.

— Знаеш ли, че всяка от вас трите може да започне изречение, а някоя от другите две да го довърши?

— Ние не правим така.

— Правите. Само тази вечер поне десетина пъти. Дори не го осъзнавате. И имате тази система от знаци — продължи той. — Малки изражения и жестове. Емджей се усмихва с половин уста или завърта очи, Бейли изпърхва с мигли или навива кичур коса около пръста си. А ти вдигаш лявата си вежда, съвсем леко, или прехапваш език. По такъв начин си казвате, че тази шега е ваша малка тайна.

— Хм… — Изобщо не бе сигурна, че й бе приятно толкова лесно да я разгадават. — Много си наблюдателен.

— Това ми е работата. — Сет спря пред къщата си и се обърна към нея. — Не би трябвало да те дразни.

— Още не съм решила дали ме дразни, или не. Стана полицай, защото си наблюдателен, или си наблюдателен, защото си полицай?

— Трудно е да се каже. Всъщност никога не съм бил нищо друго.

— Дори когато си бил малък?

— Това винаги е било част от моя живот. Дядо ми беше полицай. Баща ми също. И чичо ми. Къщата ни беше пълна с полицаи.

— Така че от теб се очакваше това?

— Беше прието с разбиране — поправи я той. — Ако бях поискал да стана водопроводчик или автомонтьор, нямаше да има проблеми. Ала аз исках това.

— Защо?

— Има добро и зло.

— Толкова просто?

— Би трябвало. — Сет погледна пръстена си. — Баща ми беше добър полицай. Праволинеен. Честен. Стабилен. Човек не може да иска повече.

Грейс улови ръката му.

— Ти си го изгубил.

— При изпълнение на служебния дълг. Много отдавна. — Болката също бе преминала много отдавна и на нейно място бе останала само гордост. — Той беше добър полицай, добър баща и добър човек. Казваше, че човек винаги има избора да постъпи правилно или неправилно. И всеки избор си има цена. Но ако постъпиш правилно, плащаш цената и въпреки това всяка сутрин можеш да се погледнеш в очите.

Тя се наведе и леко го целуна.

— Той е направил за теб, каквото трябва.

— Винаги. Майка ми беше съпруга на полицай, твърда като скала. Сега е майка на полицаи и продължава да е твърда. Продължава да е до мен. Когато получих златната си значка, тя за нея означаваше не по-малко, отколкото за мен.

Между тях имаше връзка, помисли Грейс. Дълбока, истинска и безусловна.

— Сигурно се безпокои за теб.

— Малко. Ала го приема. Налага се — добави Сет с лека усмивка. — Имам брат и сестра, по-млади от мен. И двамата са полицаи.

— Ген — заключи тя. — Близки ли сте?

— Ние сме едно семейство — каза той простичко, после си спомни за нейното семейство и си каза, че такива неща не са прости. Те са безценни. — Да, близки сме.

Сет бе най-големият, мислеше Грейс. Сигурно е приел сериозно и семейната традиция, а когато баща му е загинал, и отговорностите на мъжа в къщата. Нищо чудно тогава, че авторитетът, чувството за отговорност и дълг при него изглеждаха толкова естествени. Помисли за оръжието, което носеше, и докосна с пръст кожената каишка.

— Случвало ли ти се е някога… — Вдигна очи към неговите. — Случвало ли се е да ти се налага?

— Да. Но все още сутрин мога да се погледна в очите.

Тя прие това без въпроси. Ала следващата тема бе по-трудна.

— Имаш белег, ето тук. — Спомняше си го съвсем ясно и посочи под дясното му рамо. — Ранен ли си бил?

— Преди пет години. Случва се. — Нямаше смисъл да се впуска в подробности. Арестът, който не се получи както трябваше, виковете и наелектризиращият ужас. Обидният куршум и ярката вцепеняваща болка. — Повечето полицейска работа е рутинна — документи, скука, повторения.

— Но не всичката.

— Да, не всичката. — Той искаше да я види отново да се усмихне, да продължи приятния интимен разговор в тъмната кола. Просто разговор, без в него да пращи секс. — Ти имаш татуировка на невероятно съвършеното си дупе.

Грейс се засмя и отметна назад косите си.

— Не предполагах, че си забелязал.

— Забелязах. Защо имаш татуировка на крилат кон върху дупето си, Грейс?

— Беше импулсивно, една от онези момичешки лудории, в които въвлякох Емджей и Бейли.

— И те ли имат крилати коне на…

— Не, и какво имат си е тяхна малка тайна. Аз исках пегас, защото е свободен. Не можеш да го хванеш, освен ако той самият не иска да бъде хванат. — Вдигна ръка към лицето му и неусетно смени настроението. — Никога не съм искала да бъда хваната. Досега.

Почти й вярваше. Наведе глава и срещна устните й. Целувката бе спокойна, без нетърпение. Бавна среща на устни, ленива промяна на ъгли, леки захапвания.

Тялото й плавно се изви, ръцете й се плъзнаха по гърдите му и се сключиха зад врата му.

— Отдавна не съм се натискала на предната седалка — измърка тя.

Сет отметна настрани косите й, за да достигне с устни до сладката и чувствителна извивка между шията и рамото.

— Искаш ли да опитаме задната седалка?

Грейс се засмя.

— Абсолютно.

Желанието се разля из него, прокрадна се в кръвта му и накара сърцето му да прескача.

— Ще влезем вътре.

Тя се облегна назад и му се усмихна под лунната светлина.

— Страхливец.

Той присви очи и усмивката й стана още по-широка.

— В къщата има много хубаво легло.

Грейс се засмя тихо, притисна се към тялото му и допря устни до неговите.

— Да си представим — прошепна тя, — че сме на тъмен изоставен път и ти ми казваш, че колата се е повредила.

Сет простена името й в изкусителните й устни. За нея това бе само още едно предизвикателство.

— А аз се преструвам, че ти вярвам, защото искам да останем там, искам ти да ме… Да ме убедиш. Ти казваш, че искаш само да ме прегърнеш, а аз се преструвам, че вярвам и на това. — Хвана ръката му, сложи я върху гърдите си и потрепери, когато пръстите му се затвориха. — Макар да знам, че това не е всичко, което искаш. Това не е всичко, което искаш, нали, Сет?

Това, което искаше, бе да проникне в нея. Ръцете му се плъзнаха под полата й, намериха плътта.

— Няма да го направим на задната седалка — предупреди я той.

Грейс само се засмя.

Когато най-после отключи входната си врата, Сет не бе сигурен дали бе доволен, или потресен от собственото си поведение. Дали е бил толкова див като момче? Толкова глупаво безразсъден? Или само Грейс можеше да направи такива неща като секс на предната седалка в колата пред къщата му още едно приключение?

Тя влезе вътре, вдигна косите от врата си и ги пусна да паднат с движение, от което сърцето му просто спря.

— Моята къща трябва да е готова утре, най-късно вдругиден. Ще трябва да отидем там. Можем да се натопим в басейна. Сега е толкова горещо.

— Много си красива. — Грейс се обърна, изненадана от смесицата от възмущение и желание в гласа му. Бе застанал точно на прага, сякаш всеки момент можеше да се обърне и да си излезе. — Това е опасно оръжие. Смъртоносно.

Тя се опита да се усмихне.

— Арестувай ме.

— Не обичаш да ти го казват — засмя се той. — Не обичаш да ти казват, че си красива.

— С нищо не съм заслужила начина, по който изглеждам.

Каза го така, помисли Сет, сякаш красотата бе по-скоро проклятие, отколкото дар. И в този момент почувства, че я разбира. Пристъпи напред, улови нежно в ръце лицето й и внимателно се вгледа в нея.

— Е, може би очите ти са малко прекалено близо.

Грейс прихна изненадано.

— Не са.

— И устата ти. Мисля, че е мъничко накриво. Чакай да проверя. — Измери я със своите устни и проточи целувката. — Да, само части от милиметъра, но сега като погледна, разваля нещата. И я да видим… — Обърна главата й наляво и надясно и се замисли. — Да-а-а. Отляво си по-слаба. И май започваш да правиш двойна брадичка.

Тя плесна ръката му, разкъсвана между обида и смях.

— Не е вярно.

— Наистина трябва да проверя. Не знам дали искам цялата тази история да продължава, ако правиш двойна брадичка.

Хвана косите й и леко ги дръпна назад, за да я захапе по шията. Грейс прихна — младежки, глупав звук — и се заизвива.

— Престани, идиот такъв. — Изпищя, когато я грабна на ръце.

— Между другото, не си и лека.

Тя присви очи.

— Добре, шегаджия такъв, дотук беше. Тръгвам си. Изпита истинско удоволствие, като го видя как се засмя — този бърз, момчешки смях в очите му.

— Забравих да ти кажа — подзе той и се запъти към стълбите. — Колата ми се развали. Бензинът свърши. Котката ми изяде домашното. Само ще те прегърна. — Успя да изкачи две стъпала, преди телефонът да иззвъни. — По дяволите. — Разсеяно я целуна по челото. — Трябва да се обадя.

— Няма нищо. Ще запомня докъде беше стигнал. — Макар да я бе пуснал, нямаше чувството, че краката й се допират до земята. Любовта бе като пухено облаче.

Ала усмивката й угасна, като видя как очите му се промениха и изведнъж отново станаха безизразни, неразгадаеми. Докато вървеше през стаята към него, разбра, че в един миг се бе превърнал от мъж в полицай.

— Къде? — Гласът му бе отново студен, овладян. — Местопроизшествието отцепено ли е? — Изруга тихо под носа си. — Отцепете го. Тръгвам. — Затвори и погледът му се фокусира върху нея. — Извинявай, Грейс. Трябва да отида.

Тя стисна устни.

— Лошо ли е?

— Трябва да отида — повтори само Сет. — Ще поръчам една полицейска кола да те откара у Кейд.

— Не може ли да те почакам тук?

— Не знам колко време ще отнеме.

— Няма значение. — Протегна ръка, ала не бе сигурна, че ще успее да стигне до него. — Искам да те чакам.

Никоя жена не го бе чакала. Тази мисъл мина бързо през ума му и го разсея.

— Ако ти омръзне да чакаш, обади се в участъка. Ще предупредя да те откарат у вас.

— Добре. — Но бе сигурна, че няма да се обади. Щеше да го чака. — Сет… — Прегърна го и докосна устни до неговите. — Ще се видим, когато се върнеш.