Нора Робъртс
Тайна звезда (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Грейс не се притисна към него. Не и този път. Просто чувствата й бяха прекалено болезнени, за да си позволи риска. Макар че устните й поддадоха под неговите, тя вдигна ръка и я опря на гърдите му, сякаш да го задържи на безопасно разстояние.

И въпреки това сърцето й прескочи.

Този път Грейс се сдържаше. Сет го почувства, усети натиска на ръката й. Не отказваше, ала се сдържаше. И с познание, което идваше от някъде дълбоко, той направи целувката по-нежна, целувка, която не само да прелъстява, а и да успокоява.

И въпреки това сърцето му започна да бие неравномерно.

— Недей… — От това гърлото я заболя, съзнанието й се замъгли, тялото й закопня. И бе прекалено много. Грейс се отдръпна от него и се загледа в малката затревена ливада, докато реши, че отново може да диша.

— Защо никога моментът не е подходящ? — зачуди се Сет на глас. — Защо е толкова трудно да намерим подходящия момент?

— Не знам. — Тя се обърна и го погледна. Хубав мъж. Тъмна коса и волево лице, неочаквани златисти отблясъци в очите. Но Грейс бе познавала много хубави мъже. Какво имаше точно в този, което променяше всичко и разклащаше света под нея? — Притесняваш ме, лейтенант Бюкенън.

Той й отговори с една от своите редки усмивки.

— Проблемът ни е общ, госпожице Фонтейн. Заради теб по цяла нощ не мога да заспя. Като пъзел, на който всички парченца ги има, ала пред очите ти си сменят формата. А дори когато го подредиш целия, или поне така си мислиш, той не си остава същият през цялото време.

— Аз не съм загадка, Сет.

— Ти си най-невероятната жена, която някога съм познавал. — Тя вдигна вежди и устните му отново трепнаха. — Това изобщо не е комплимент. И направо ме обърква. — Изправи се, но не пристъпи към нея. — Защо толкова се разстрои, че те видях тук?

— Това е нещо лично. — Тонът й отново бе студен и непредразполагащ. — Полагам големи усилия да го запазя лично.

— Защо?

— Защото така искам.

— Семейството ти не знае ли, че се занимаваш с това?

Гневът отново се появи в очите й, изгарящо студен.

— Семейството ми няма нищо общо. Нищо! Това не е инициатива на Фонтейн, не са техните благотворителни къшейчета хляб, които подхвърлят на пресата за доброто си име и за намаляване на данъците. Това е нещо мое.

— Да, виждам — съгласи се той спокойно. Роднините й я бяха наранили дори повече, отколкото бе очаквал. И повече, помисли Сет, отколкото би признала. — Защо деца, Грейс?

— Защото те са невинни. — Каза го, преди да бе осъзнала, че имаше намерение да го каже. Тя затвори очи и въздъхна. — Невинността е нещо ценно и малотрайно.

— Да, така е. А защо „Падаща звезда“? Твоята фондация. Така ли си ги представяш, като звезди, които прекалено бързо изгарят и падат?

Докосваше сърцето й само с това, че разбираше, виждаше какво има отвътре.

— Това няма нищо общо със случая, който разследваш. Защо ме притискаш?

— Защото се интересувам от теб.

Грейс му се усмихна — едновременно подканящо и саркастично.

— Така ли? Когато те поканих в леглото си, не изглеждаше да се интересуваш. Ала ме виждаш да държа едно болно дете и запяваш друга песен. — Бавно се приближи към него и плъзна пръст по ризата му. — Е, лейтенант, ако ти действа майчинският тип жена…

— Не постъпвай така със себе си. — Гласът му отново бе тих и овладян. Хвана ръката й. — Това е глупаво. И е дразнещо. Ти там не се преструваше. Ти наистина държиш на това.

— Да, много държа. А това не ме прави героиня и не ме прави по-различна, отколкото бях снощи. — Тя издърпа ръката си. — Аз те желая. Искам да спя с теб. Това те дразни, Сет. Не чувството, а че го казвам така направо. Игри ли предпочиташ? Да се преструвам, че не искам и да ти позволя да ме завладееш?

Де да беше нещо толкова просто.

— Може би искам да разбера коя си ти, преди да стигнем до леглото. Дълго време гледах лицето ти, твоя портрет в къщата ти. И докато гледах, се чудех. И аз те искам. Но искам също всички тези парченца да си дойдат на мястото.

— Може завършеният продукт да не ти хареса.

— Може — съгласи се той.

Грейс се замисли и наклони глава.

— Тази вечер имам ангажимент. Главният спонсор на болницата дава коктейл. Не мога да си позволя да го пропусна. Защо не дойдеш с мен? Пък ще видим какво ще стане след това.

Сет претегли плюсовете и минусите. Знаеше, че това бе стъпка, с възможните последствия от която можеше и да не се справи толкова лесно. Тя не бе просто жена, той не бе просто мъж. Отношенията между тях бяха далеч по-сложни.

Грейс го наблюдаваше.

— Винаги ли обмисляш всичко толкова внимателно?

— Да. — Ала в случая това сякаш нямаше значение, осъзна Сет. — Не мога да гарантирам, че вечерите ми ще бъдат свободни, докато приключа с този случай. — Прехвърляше наум разписания, срещи, писане на отчети. — Но ако успея, ще те взема.

— Осем часа. Ако не дойдеш до осем и петнадесет, ще разбирам, че си зает.

Никакви оплаквания, помисли той, никакви изисквания.

Повечето от жените, които бе познавал, веднага започваха да се цупят, ако работата му се окажеше по-важна.

— Ако не успея да дойда, ще позвъня.

— Както искаш. — Тя седна, отново успокоена. — Не вярвам да си дошъл да се запознаеш с моя таен живот, нито за да си уговориш несигурна среща за коктейл. — Сложи си тъмните очила. — Защо си тук?

Сет извади от вътрешния джоб на сакото си снимката. Грейс за миг зърна кобура и пистолета в него. И се зачуди дали някога му се бе случвало да го използва.

— Предполагам, че се занимаваш основно с административна работа. — Взе снимката от ръцете му, ала продължи да гледа към него. — Сигурно не участваш в много… Как да го кажа, арести?

Стори й се, че забеляза развеселено пламъче в очите му, но устните му оставаха сериозни.

— Предпочитам да участвам лично.

— Да — прошепна тя и си го представи как измъква пистолета. — Предполагам. — Насочи погледа си към фотографията и този път в нейните очи се появи смях. — А, Джо Кул. Или, по-вероятно, Хуан или Жан-Пол Кул.

— Познаваш ли го?

— Не лично, ала със сигурност като тип. Той вероятно може да казва нужните думи на три езика, желязно играе бакара, обича бренди и носи черно копринено бельо. Скъпият му часовник, златните копчета за ръкавели с монограми и пръстенът с диамант са подаръци от почитателки.

Сет заинтригувано седна до нея.

— И какви са нужните думи?

— Ти си най-красивата жена в стаята. Обожавам те. Когато погледна в очите ти, сърцето ми запява. Съпругът ти е глупак и, скъпа моя, трябва да престанеш да ми купуваш подаръци.

— Случвало ли ти се е?

— С известни вариации. Само че аз никога не съм била омъжена и не купувам дрънкулки. Очите му са студени — добави Грейс, — но много самотни жени виждат само блясъка. Това е всичко, което искат да видят. — Тя бързо пое въздух. — Това е човекът, който е убил Мелиса, нали?

Сет понечи да й даде стандартния отговор, ала Грейс погледна към него, а той бе достатъчно близо, за да разчете очите й зад кехлибарените стъкла.

— Така мисля. Навсякъде из къщата има негови отпечатъци. Някои от повърхностите са изтрити, но и много е пропуснал, което ме кара да мисля, че се е паникьосал. Или защото тя е паднала или защото не е успял да намери онова, за което е дошъл.

— А ти клониш към втората възможност, защото това не е типът мъж, който би се паникьосал, че е убил една жена.

— Да.

— Мелиса не е можела да му даде онова, за което е дошъл. Не е можела дори да знае за какво й говори той.

— Така е. Ала това не те прави отговорна. Ако си позволиш да се обвиняваш, ще трябва да обвиниш и Бейли.

Грейс отвори уста и отново я затвори. Пое дълбоко въздух.

— Неоспорима логика, лейтенант — каза след малко. — Значи свалям траура и обвинявам него. Намерихте ли го?

— Той е мъртъв. — Сет взе снимката и я прибра. — И неоспоримата логика ме кара да вярвам, че този, който го е наел, е решил да го уволни завинаги.

— Разбирам. — Грейс не изпитваше нищо, нито задоволство, нито облекчение. — Значи сме доникъде.

— Трите Звезди са под двадесет и четири часова охрана, ти, Емджей и Бейли сте в безопасност, а музеят ще си получи диамантите до няколко дни.

— И много хора умряха. Жертвоприношения на бога?

— От това, което съм чувал за Митра, той не иска кръв.

— Любов, познание и щедрост — тихо каза тя. — Силни елементи. Диамантът, който аз носех, беше като жив. Може би тази жизненост е същата като силата. Дали той ги иска, защото са красиви, безценни, древни или защото наистина вярва в легендата? Дали вярва, че ако ги има и трите в техния триъгълник, ще притежава силата на бога и неговото безсмъртие?

— Хората вярват в това, в което искат да вярват. Поради каквато и причина да ги иска, той убива заради тях. — Сет се загледа през поляната и наруши едно от основните си правила. Сподели мислите си с нея. — Движещата сила не са парите. Той вече е хвърлил повече от един милион. Той иска да ги притежава, да ги държи в ръцете си на каквато и да е цена. Това е нещо повече от желание. — Пред очите му изплува една мрачна сцена.

Мраморен олтар, златен триъгълник с три блестящи яркосини точки. Един тъмен мъж със светли очи и кървав меч.

— И ти мислиш, че той вече няма да се спре. Мислиш, че ще опита отново.

Объркан и смутен от видението, се отърси от него и се обърна отново към логиката и инстинкта.

— Да. — Очите му станаха безизразни. — Ще опита отново.

 

 

Сет успя да стигне у Кейд в осем часа и четиринадесет минути. Последната му среща за деня, с шефа на полицията, се бе проточила до след седем и той едва имаше време да стигне у дома си, да се преоблече и отново да излезе. Сто пъти си бе повторил, че ще е по-добре да си остане вкъщи, да остави отчетите и папките и да прекара една спокойна вечер, за да успокои ума си.

Пресконференцията, насрочена точно за девет сутринта на следващия ден, щеше да бъде изпитание с огън и трябваше да бъде във форма. И въпреки това сега седеше в колата си и се чувстваше глупаво нервен и неспокоен.

Бе преследвал наркоман убиец в разрушени сгради, без да се изпоти, бе разпитвал жестоки хладнокръвни убийци, без пулса му да се ускори. Но сега, когато белият кръг на слънцето бе увиснал ниско в небето, бе нервен като гимназист.

Мразеше коктейлите. Безсъдържателните разговори, глупавата храна, излъсканите физиономии, изобразяващи ентусиазъм или досада, в зависимост от стила на собствениците си.

Ала това, което го правеше нервен, не бе перспективата да прекара няколко часа в светски разговори с непознати. Бяха няколкото часа, които щеше да прекара с Грейс без буфера на работата между тях.

Никога никоя жена не му бе въздействала както нея. И не можеше да отрече — поне пред себе си — че тя му въздействаше дълбоко и неповторимо, от момента, в който видя портрета й.

Не помагаше да си казва, че бе повърхностна, разглезена жена, свикнала мъжете да се търкалят в краката й. Не му бе помогнало, когато откри, че Грейс бе нещо много повече.

Не можеше да твърди, че я разбира, но започваше да открива всички онези пластове и противоречия, които я правеха това, което беше.

И знаеше, че преди да бе превалила нощта, щяха да станат любовници.

Видя я как излиза от къщата — електриковосиньото на късата рокля, която обгръщаше плътно тялото й, дългият водопад абаносовочерни коси, безкрайните съвършени бедра.

Дали потрисаше така всеки мъж, който я погледнеше? Или той бе особено податлив? Сет реши, че и двата отговора са много трудни и излезе от колата.

При звука на отварящата се врата тя обърна глава и върху лицето й разцъфна спираща сърцето усмивка.

— Не вярвах, че ще успееш да дойдеш. — Приближи се към него, без да бърза, и докосна устни до неговите. — Радвам се, че успя.

— Казах, че ще се обадя, ако не успея.

— Наистина го каза. — Ала не бе разчитала на това. Бе оставила в къщата адреса на коктейла, но се бе примирила, че ще прекара вечерта без него. Отново се усмихна и приглади с ръка ревера на сакото му. — Аз никога не чакам до телефона. Отиваме в Джорджтаун. Твоята кола ли ще вземем, или моята?

— Аз ще карам. — Той знаеше, че Грейс очаква от него да направи някакъв коментар за външния й вид, затова нарочно замълча. Заобиколи колата и й отвори вратата.

Тя седна и с плавно движение подви краката си. Искаше му се да сложи ръце там, където късата рокля целуваше бедрата й. Където кожата сигурно бе нежна като зряла праскова и гладка като бял сатен.

Затвори вратата, мина от другата страна и седна зад кормилото.

— Къде в Джорджтаун?

Бе красива стара къща с високи тавани, тежки антики и топли дълбоки цветове. Ярката светлина се лееше върху важни, влиятелни и богати хора, които под парфюмите и одеколоните миришеха на власт.

Тук й бе мястото, помисли Сет. От момента, в който прекрачи прага и размени изискани целувки с домакинята, Грейс се смеси с цялото.

И въпреки това оставаше отделена. Насред всичкото черно и претенциозните пастелни цветове тя бе ярък син пламък, който предизвикваше всеки да го докосне и да се изгори.

Като диамантите, помисли той. Неповторима, силна… Неустоима.

— Лейтенант Бюкенън, нали?

Сет откъсна поглед от Грейс и погледна ниския оплешивяваш мъж с фигура на боксьор и костюм от френска модна къща.

— Да. Господин Роси, адвокат на защитата. Ако защитата има достатъчно дълбоки джобове.

Роси се засмя, без да се обижда.

— Мисля, че ви познах. Няколко пъти сме кръстосвали шпаги в съда. Вие сте костелив орех. Винаги съм вярвал, че щях да отърва Тримейн, или поне да омилостивя съдиите, ако можех да разклатя вашите показания.

— Той беше виновен.

— Абсолютно — съгласи се с готовност Роси. — Обаче щях да омилостивя съдиите.

Той започна да прави разбор на процеса и Сет се примири, че е въвлечен в скучен разговор.

В другия край на залата Грейс взе чаша от един преминаващ сервитьор. Слушаше с половин ухо клюките на своята домакиня. Знаеше кога да се засмее, кога да вдигне вежди, кога да свие устни или да направи някой интересен коментар. Всичко бе рутина.

Искаше й се веднага да си тръгне. Искаше да измъкне Сет от този тъмен костюм. Искаше да сложи ръце върху него, навсякъде върху него. Желанието се носеше през нея като горещ обрив. От глътките шампанско гърлото й не се разхлаждаше, само кръвта й кипеше още по-силно.

— Моя скъпа Сара!

— Грегър, колко се радвам да ви видя.

Грейс отпи и се усмихна на изискания мургав мъж с кадифения глас, който галантно се наведе да целуне ръката на домакинята. От Средиземноморието, прецени тя по акцента му. Към петдесетте, ала стегнат.

— Тази вечер изглеждате особено прекрасно — отбеляза той, без да пуска ръката на Сара. — И гостоприемството ви, както винаги, е несравнимо. И гостите ви. — Обърна усмихнатите си сребристосини очи към Грейс. — Съвършени.

— Грегър! — Сара се усмихна престорено, изпърха с мигли и се обърна към Грейс. — Мисля, че не познаваш Грегър, Грейс. Той е фатално чаровен, така че много внимавай. Посланик Де Вейн, позволете ми да ви представя Грейс Фонтейн, моя добра приятелка.

— За мен е чест. — Той вдигна ръката й и устните му бяха меки и топли. — И съм очарован.

— Посланик? — Грейс без усилие се включи в ролята. — Винаги съм мислела, че посланиците са стари и досадни. Всички, които съм срещала. Искам да кажа, досега.

— Ще ви оставя с Грейс, Грегър. Трябва да посрещна някои закъснели гости.

— Сигурен съм, че оставам в добри ръце. — С видимо нежелание той пусна пръстите на Грейс. — Може би имате някаква връзка с Найлс Фонтейн?

— Да, той ми е чичо.

— Ах. Имах удоволствието да се запозная с чичо ви и очарователната му съпруга преди няколко години в Капри. Ние имаме общо хоби, монетите.

— Да, чичо Найлс има доста голяма колекция. Луд е по монетите. — Грейс отметна назад косата си и я вдигна от голото си рамо. — А вие откъде сте, посланик Де Вейн?

— Грегър, моля ви, в такава приятелска обстановка. Тогава може да имам правото да ви наричам Грейс.

— Разбира се.

— Съмнявам се дали сте чували за моята мъничка страна. Ние сме само едно петънце в морето, известно със своите маслини и вино.

— Тереса?

— Сега отново съм поласкан, че такава красива жена познава моята скромна страна.

— Красив остров. Била съм там за малко, преди две години, и много ми хареса. Тереса е едно малко бижу в морето, стръмни скали на запад, пищни лозя на изток, плажове с пясък като захар.

Той й се усмихна и отново улови ръката й. Връзката бе също толкова неочаквана, колкото и жената, и Грегър се почувства принуден да я докосне. И да я задържи.

— Трябва да ми обещаете да се върнете и да ми позволите да ви покажа страната така, както трябва да бъде видяна. Имам малка вила на запад и гледката почти си струва вие да я видите.

— С удоволствие. Колко ли ви е трудно да прекарвате лятото в мъгливия Вашингтон, когато можете да се наслаждавате на морския бриз на Тереса.

— Изобщо не ми е трудно. Сега. — Той прокара пръст по дланта й. — Намирам съкровищата на вашата страна все по-привлекателни. Може би ще прекарате една вечер с мен. Обичате ли опера?

— Много.

— В такъв случай трябва да ми позволите да ви придружа. Може би… — Грегър замълча и по гладкото му лице премина сянка на раздразнение, когато Сет се приближи към тях.

— Посланик Грегър Де Вейн от Тереса, позволете ми да ви представя лейтенант Сет Бюкенън.

— Вие сте военен? — попита Де Вейн и му протегна ръка.

— Полицай — отсече Сет. Посланикът не му харесваше. Ни най-малко. Когато го видя с Грейс, изведнъж го обзе непреодолимото желание да посегне към оръжието си. Но, колкото и да бе странно, инстинктивно посегна не нагоре, към пистолета си, а към пояса си, където се носи меч.

— А, полиция. — Де Вейн премигна изненадано, макар че вече имаше пълното досие на Сет Бюкенън. — Колко очарователно. Надявам се да ме извините, ако кажа, че най-голямото ми желание е никога да не ми се налага да прибягвам до вашите услуги. — Той взе една чаша от преминаващия сервитьор, подаде я на Сет, после взе една и за себе си. — Ала може би трябва да пием за престъпността. Без нея не би имало нужда от вас.

Сет го изгледа спокойно. Когато очите им, бледосребристи и тъмнозлатисти, се срещнаха, изпита необяснимото и много неприятно чувство, че познава този човек.

— Предпочитам да пием за правосъдието.

— Разбира се. За везните на правосъдието, ако можем така да се изразим, и тяхната непрекъсната нужда да бъдат уравновесявани? — Грегър отпи и наклони глава. — Извинете ме, лейтенант Бюкенън, още не съм поздравил моя домакин. — Бях… — Обърна се към Грейс и отново целуна ръката й. — Бях се отклонил приятно от своите задължения.

— За мен беше удоволствие да се запозная с вас, Грегър.

— Надявам се да ви видя отново. — Той я погледна право в очите и задържа момента. — Много скоро.

В момента, в който се обърна, Грейс потрепери. В този последен, дълъг поглед имаше нещо почти собственическо.

— Какъв странен и очарователен човек — промълви тя.

Сет едва стоеше на едно място от струящата през него енергия, от нуждата да се сбие.

— Винаги ли оставяш странните и очарователни мъже да въздишат по теб пред публика?

Сигурно не говореше добре за нея, помисли Грейс, но изпита удоволствие от раздразнението в тона му.

— Разбира се. Защото не обичам да въздишат по мен насаме. — Обърна се към него, така че телата им леко се докоснаха, после го погледна изпод гъстите си ресници. — Ти нали нямаш намерение да въздишаш?

Бавният огън в него се разгоря с пращене. Идеше му да я проклина заради това.

— Свърши си чашата — каза той рязко — и кажи довиждане. Тръгваме си.

Грейс въздъхна театрално:

— О, как обичам властни мъже.

— Сега ще проверим. — Сет взе недопитата й чаша и я остави настрани. — Да вървим.

Де Вейн ги гледаше как си отиват, как Сет прегърна Грейс през кръста, за да я изведе през тълпата. Трябваше да накаже полицая, задето я докосва.

Грейс сега бе негова собственост, помисли той и до болка стисна зъби, за да сдържи яростта си. Тя бе предназначена за него. Разбра го в момента, в който хвана ръката й и погледна в очите й. Беше просто съвършена, безупречна. Не само Трите Звезди бяха определени от съдбата за него, а и жената, държала една от тях в ръцете си.

Грейс би разбрала тази сила. Би я умножила.

Заедно с Трите Звезди на Митра, закле се Де Вейн, Грейс Фонтейн щеше да бъде съкровището на неговата колекция.

Тя щеше да му донесе Звездите. И след това щеше да му принадлежи. Завинаги.

Когато излязоха навън, Грейс усети как отново потрепери. Изправи рамене да се стегне и погледна назад. През високите, изпълнени със светлина прозорци виждаше гостите.

Видя и Де Вейн, съвсем ясно. Би могла да се закълне, че за момент погледите им се срещнаха, само че този път в очите му нямаше чар. В сърцето й се сви безпричинен страх и я накара бързо да се обърне.

Когато Сет отвори вратата на колата, тя влезе вътре, без да възрази. Искаше да си отиде, да се махне от тези ярко осветени прозорци и от мъжа, който й се струваше, че я наблюдава иззад тях. Разтърка голите си ръце.

— Нямаше да ти е студено, ако се беше облякла — отбеляза Сет и завъртя ключа.

Студеният му тон я разсмя и прогони студа.

— Е, лейтенант, аз пък се чудех колко още би ме оставил да нося това, с което съм облечена.

— Не много дълго — обеща той и потегли.

— Добре. — Твърдо решена да се погрижи Сет да изпълни обещанието си, Грейс се извъртя и го захапа за ухото. — Хайде да нарушим някои закони — прошепна тя.

— Вече бих могъл да се дам под съд за престъпни намерения.

Грейс отново се засмя задъхано и той замръзна. Не бе сигурен как успяваше да кара колата, какво остава да мине през натовареното вашингтонско движение и обратно към Мериленд. Тя му разхлаби връзката, разкопча половината копчета на ризата му. Ръцете й бяха навсякъде, устните й гъделичкаха ухото му, врата му, брадичката му, дрезгаво шепнеха обещания, предложения.

Фантазиите, които събуждаше с безпогрешно умение, караха кръвта му да кипи.

Рязко спря в своята алея и я издърпа през седалката. Грейс изгуби едната си обувка в колата, а другата някъде по средата към къщата, докато я носеше. Смехът й, тъмен, див, подлудяващ, отекваше в главата му. Сет едва не разби собствената си врата, за да я вкара вътре. В момента, в който влязоха, притисна гърба й към стената и се нахвърли върху устните й.

Не мислеше. Не можеше да мисли. Бе останала само първична, яростна страст. Нетърпеливо вдигна полата й в полутъмния коридор, намери тънката дантелена преграда и я разкъса. После се освободи, сграбчи бедрата й и проникна в нея.

Тя извика, не от възмущение, не от шок, а от чисто, всепоглъщащо удоволствие. Обви се около него и се остави да я издига, връх след връх. И влезе в ритъм с ненаситното му движение.

Беше безразсъдно, горещо и ожесточено. И беше единственото, което имаше значение. Чисто животинско желание. Яростно животинско освобождаване.

Почувства как тялото й потрепери и омекна.

Той опря ръка на стената, за да запази равновесие. Мъчеше се да забави дишането си, да проясни трескавото си съзнание. Бяха само на една крачка от вратата, осъзна Сет, и й се бе нахвърлил като подивял бик.

Нямаше нужда от извинения. И двамата искаха да бързат. Не, „искаха“ бе прекалено слаба дума, реши той. Копнееха, както прегладнял звяр копнее за месо.

Ала никога не се бе отнасял към жена с по-малко внимание, никога толкова изцяло не бе пренебрегвал последствията.

— Щях да те измъкна от тази рокля — успя да каже и за негово удоволствие Грейс се засмя.

— Ще стигнем и до това.

— Има още нещо, до което не стигнах. — Сет се отдръпна и се вгледа в лицето й в полумрака. — Това ще създаде ли проблеми?

Тя разбра.

— Не. — И макар да бе глупаво и необмислено, изпита съжаление, че няма да има забързан живот в нея като резултат от тяхната нехайност. — Аз се грижа за себе си.

— Не исках да стане така. — Той улови брадичката й. — Трябваше да мога да държа ръцете си далеч от теб.

Очите й светнаха в тъмното — самоуверени и развеселени.

— Надявам се, не очакваш да съжалявам, че не успя. Искам ги пак върху мен. Искам моите върху теб.

Сет вдигна брадичката й малко по-високо.

— Докато моите са върху теб, ничии други няма да бъдат. Аз не деля.

Устните й бавно се извиха.

— Аз също. Той кимна.

— Да се качим горе. — Грабна я на ръце.