Лайза Клейпас
Диви нощи (3)

ВТОРА ГЛАВА

Лоугън се намираше в дърводелската работилница в дъното на театралната сграда и критично оглеждаше двойните декори. Те бяха измайсторени от конопено платно, опънато върху дървена рамка, укрепена с ребра.

— Никога досега не сме правили толкова големи декори — обърна се Лоугън към двамата дърводелци, които бяха изправили декорите за проверка. — Как ще ги закрепите за сцената?

— Според нас най-добре ще е да опънем поддържащи въжета — отговори Роби Клиъри. — Така ще бъдат стабилни по време на представлението.

Лоугън протегна едрата си ръка и хвана една от дъските, за да опита здравината й.

— По-добре ще е да приковете към пода подпори отзад. Не бива да се допусне възможност да паднат върху някого. Дяволски са тежки.

Роби кимна в знак на съгласие и отиде зад декора, за да го огледа отблизо. Той беше построен така, че предната рамка с платното да пада напред благодарение на собствената си тежест, за да открие второто рамкирано платно. Решението беше хитроумно, понеже комбинацията от сръчност и бързина спестяваше грешки.

Обърнат с гръб към декора, Лоугън поглади несъзнателно косата си.

— Хайде да видим как пада предният декор — каза той.

— Добре, господин Скот — отвърна Роби колебливо. — Но ви предупреждавам, че все още уточнявам как да стане това.

— Точно сега му е времето.

Джеф, слабоватото чираче, се втурна да помага на дърводелците.

С ъгъла на окото си Лоугън видя някой да влиза в работилницата — стройно момиче с метла, лопата и куп парцали за миене. „Новата“, сети се той с нотка на раздразнение. Тя явно не знаеше, че предстои изпробване, и се насочи точно към мястото, където падаше декорът.

— Внимавай, дявол те взел! — извика остро Лоугън.

Тя спря и го погледна с питащи като на новороден фавън очи, докато дървената рамка се стоварваше отгоре й.

Лоугън се спусна напред и я дръпна, закривайки я с тялото си. Тежкият декор се стовари върху раненото му рамо, той почувства непоносима болка и се олюля, като ругаеше.

За миг дъхът му спря. Все пак успя да се задържи на краката си. Пред погледа му се мержелееше как Роби и останалите се втурват да вдигат декора и да го отместят, а девойката отстъпи назад.

— Господин Скот, добре ли сте? — смутено попита тя. — Много съжалявам.

Лоугън леко кимна с глава, лицето му беше побеляло и цялото му същество се бореше да не повърне. Никога не би си позволил да го стори насред дърводелската работилница. Той държеше на авторитета си и никога не боледуваше, нито показваше слабост или нерешителност пред работниците си.

— О, рамото ви — възкликна Мадлин, като видя ризата, върху която бяха избили няколко кървави петна от отворилата се рана. — Какво да направя?

— Не се приближавайте — промърмори Лоугън, преодолял най-сетне напъна за повръщане. Той дълбоко си пое въздух. — Защо сте тук, за Бога?

— Канех се да измета треските и стърготините, да почистя инструментите и … Искате ли да направя нещо, господине?

— Вън! — процеди Лоугън и лицето му се смръщи. — Докато не съм те удушил.

— Да, господине — съгласи се тя покорно.

Всяка друга девойка на нейно място би избухнала в сълзи. Макар неохотно, той призна, че тя запази хладнокръвие. Всички останали в театъра трепереха от гнева му. Дори Джулия внимаваше да не го натоварва, когато беше в лошо настроение.

Мадлин погледна към Роби.

— Извинявам се, господин Клиъри. Ще дойда по-късно да измета пода.

— Добре, момичето ми.

Главният дърводелец изчака Мадлин да излезе и се обърна към Лоугън.

— Господин Скот — каза той укорително. — Не биваше да говорите така на момичето. То искаше да помогне.

— Тя е истинско бедствие.

— Но, господин Скот — каза чиракът Джеф, — на Мади й се случват разни несгоди само във ваше присъствие. Иначе тя работи добре.

— Не ме интересува — Лоугън притисна с ръка рамото си, което като че изгаряше. Главата му пулсираше от болка.

— Не я искам тук — изсумтя той и решително напусна работилницата.

Отиде в кабинета на Джулия с намерение да излее гнева си. Тя беше виновна, защото настоя да наеме тази девойка, затова тя самата трябваше да я уволни.

Джулия седеше на бюрото си и съсредоточено преглеждаше седмичната програма. Тя го погледна и лицето й побледня от изненада.

— Лоугън, какво се е случило? Като че си се бил с шестима?!

— По-лошо. Имах още един сблъсък с малкото ти протеже.

— Мадлин? — загрижено попита Джулия. — Какво стана?

Той й разказа накратко за случилото се в дърводелската работилница. Вместо да прояви очакваните внимание и тревога, Джулия намери случката за забавна.

— Горкият Лоугън — каза тя през смях. — Ясно защо си в лошо настроение. Е, не можеш да виниш Мади.

— Така ли? — попита той кисело.

— Днес е първият й ден тук. Трябва й време да свикне с обстановката.

— Първият й ден! — повтори Лоугън. — И последният! Джулия искам тя да напусне. Говоря сериозно.

— Просто не разбирам защо Мадлин Ридли ти е толкова неприятна — облегна се назад Джулия с израз на любопитство, което ядоса Лоугън.

— Млада е и нищо не разбира от театър.

— Всички сме били някога млади — отговори Джулия и го погледна с лек присмех. — Всички, освен теб, естествено. Ти май си се родил научен…

— Тя не е за тук — прекъсна я Лоугън. — Дори и ти не можеш да опровергаеш това.

— Може би — съгласи се тя. — Но Мадлин е хубава, интелигентна млада жена, която очевидно има някакви проблеми. Искам да й помогна.

— Единственият начин да го сториш е да я изпратиш там, откъдето е дошла.

— Ами ако е избягала от някаква опасна ситуация? Никак ли не те е грижа? Не си ли поне любопитен?

— Не.

Джулия въздъхна ядосано.

— Кой знае в какво положение може да изпадне, ако не работи тук? Ще плащам заплатата й от джоба си, щом така искаш.

— Не сме благотворително дружество, по дяволите!

— Имам нужда от помощничка — каза Джулия. — Отдавна се нуждая от човек. Мадлин отговаря на изискванията. Защо придаваш такова значение на проблема?

— Защото тя…

Лоугън рязко млъкна. Проблемът се състоеше в това, че девойката го притесняваше, без той да осъзнава защо. Може би защото беше смешно откровена и безпомощна… противно на собствената му същност. Тя го караше да се чувства неудобно; беше такава, каквато самият той никога не би искал да бъде и винаги се беше борил да промени характера си. Естествено Лоугън нямаше да достави на Джулия удоволствието, като й признае всичко това. Беше й неприятно, че той винаги успяваше да подреди живота и чувствата си с очевидна лекота.

— Лоугън, трябва да има някакво обяснение — каза Джулия нетърпеливо, като изобщо не се досети какви мисли се въртят в главата му.

— Достатъчен е фактът, че тя е една непохватна глупачка.

Джулия зяпна.

— На всеки може да му се случи нещо неприятно. Не ти прилича да проявяваш такава дребнавост!

— Тя напуска и повече нито дума по въпроса!

— Тогава ти сам я уволни! Аз сигурно ще се затрудня с обяснението.

— Аз пък нямам подобен проблем — каза й Лоугън. — Къде е тя?

— Изпратих я да помага на госпожа Литълтън за костюмите — рязко отвърна Джулия, обръщайки се към отрупаното с книги бюро.

Лоугън напусна кабинета й твърдо решен да открие девойката. Шивачницата се намираше в една по-отдалечена сграда, поради това че беше застрашена от пожар повече от другите работилници. Така при един евентуален пожар можеше да се изолира, без да засегне останалите постройки.

Госпожа Литълтън беше едра жизнерадостна жена с гъсти кестеняви къдрици. Тя имаше изключително сръчни ръце и създаваше най-изтънчените сценични костюми, които можеха да се видят някъде. Беше наела шест момичета да й помагат — те шиеха и кърпеха огромната колекция от костюми, подредени по лавиците. Колекцията на театър „Капитал“ беше много богата, защото и актьорите, и зрителите бяха наясно, че нищо не се жали за постигане на желания ефект.

— Господин Скот — каза весело шивачката. — Какво ще обичате? Да не би ризата, с която бяхте снощи, да ви е тясна в ръкавите? Още ще ги отпусна, ако трябва.

Лоугън не си губеше времето в дребнави разговори.

— Има едно ново момиче — госпожица Ридли. Искам да го видя.

— Ах, много е сладка, нали? Изпратих я оттатък с няколко костюма, които трябва да се изперат по специален начин. Коприната е много нежна, за да се суши в града, на този пълен със сажди въздух. Затова ще занесем костюмите извън града — там ще ги перем и сушим…

— Благодаря — прекъсна я Лоугън, който изобщо не се интересуваше от прането. — Приятен ден, госпожо Литълтън.

— След като натовари кошниците на каруцата — каза шивачката, — тя трябва да донесе в канцеларията ви скиците за костюма на Отело.

— Благодаря — процеди Лоугън, изпитвайки раздразнение или може би тревога, като разбра, че Мадлин ще посети кабинета му. Дано имаше късмет нищо лошо да не се случи, докато тя не си тръгне. Нали щом се появеше някъде, ставаше някакво нещастие.

Все пак, когато стигна до стаичката, която считаше за своя свещена територия, там нямаше никого… Но беше доста по-чиста, отколкото е била години наред. Свитъците бяха подредени на купчинки, прахът по полиците и мебелите беше избърсан, а хаосът на претрупаното му бюро беше оправен и то беше чисто.

Лоугън влезе в кабинета си и слисано се огледа.

— Как сега ще си открия нещата? — промърмори той. Вниманието му беше привлечено от едно цветно петно в стаята — полуразцъфнала червена роза, поставена в чаша вода върху бюрото му.

Изненадан, Лоугън докосна пурпурния цвят.

— Това е покана за помирение — гласът на Мадлин прозвуча зад него. Той се обърна и я видя до рамката на вратата приятелски усмихната. — Заедно с обещанието ми да не ви причинявам повече рани.

Объркан, Лоугън я гледаше мълчаливо. Уволнението, за което така бързаше да я уведоми, спря на устните му. Досега не беше почувствал никаква вина, но изпълненото с надежда хубаво лице на девойката, го накара да се почувства неудобно. Нещо повече, нямаше начин да я уволни сега, без да се покаже като страшилище пред всички останали. Той се питаше дали тя беше толкова невинна, колкото изглеждаше, или умело се преструваше. Големите й кафяви очи не даваха отговора.

За пръв път Лоугън осъзна, че Мадлин е хубава — не, красива! — с фини черти, с кожа като порцелан и уста, едновременно невинна и чувствена.

Фигурата й беше стройна и стегната, без онази чувствена закръгленост, която той предпочиташе у жената, но все пак привлекателна.

Лоугън седна на стола и я погледна внимателно.

— Откъде я взехте? — попита той, посочвайки розата.

— От пазара за цветя при Ковънт Гардън. Днес отидох рано сутринта. Кукловодите и продавачите на птици там са много интересни, а какво поразяващо разнообразие от плодове и зеленчуци…

— Но не е безопасно да ходите там сама, госпожице Ридли. Крадците и циганите набързо пребъркват наивници като вас.

— Не се страхувам, господин Скот — усмихна се тя лъчезарно. — Много мило, че се грижите за мен.

— Не се грижа — каза той бавно, барабанейки с пръсти по бюрото. — Просто съм свидетел на бедите, които ви съпътстват.

— Не е вярно — каза Мадлин без злоба. — Бих отбелязала, че досега никому не съм причинявала някаква беда. Водя съвсем тих живот.

— Тогава ми кажете защо едно явно добре възпитано момиче като вас търси работа в театър „Капитал“?

— За да съм близо до вас — отговори тя.

Лоугън поклати глава при безсрамните й думи. Изречени от девойка като нея, те нямаха смисъл. Невинността и липсата й на опит бяха повече от очевидни. Защо искаше да има любовна връзка с него?

— Семейството ви знае ли къде сте? — попита той.

— Да — отговори тя почти веднага. Устните му се свиха недоверчиво.

— Кой е баща ви? С какво се занимава?

— Той е … фермер — предпазливо отговори Мадлин.

— Добре печели, както личи.

Подозрителният му поглед се плъзна по леката вълнена тъкан и добре ушитата й рокля.

— Защо не сте у дома при близките си, госпожице Ридли?

Отговорите й ставаха все по-колебливи и Лоугън усети внезапното й безпокойство.

— Скарах се с тях.

— Защо? — попита той, като не пропусна да забележи как при лъжата по бузите й пламна руменина.

— Не бих искала да говоря…

— Мъж ли е замесен?

Лоугън забеляза в кафявите й очи искрица на изненада от точната забележка. Облегнат на стола, той студено я наблюдаваше.

— Ще спрем дотук, госпожице Ридли. Не искам да зная… и не ме интересува личния ви живот. Все пак нека ви напомня още веднъж, че ако храните някаква надежда вие и аз някога да …

— Разбирам — Каза тя сухо. — Вие не желаете да имате любовна връзка с мен.

Мадлин се отправи към вратата на кабинета, където поспря и добави:

— Все пак хората променят намеренията си.

— Но аз не — каза Лоугън, като се намръщи, щом тя изчезна от погледа му. За Бога, нима тя не разбира значението на думата „не“?

* * *

Цял ден Мадлин беше заета да кърпи костюмите, да оправя гримьорните на актьорите, да подрежда току-що напечатаните реклами и да преписва за господин Скот и другите актьори програмните разписания на дукесата.

Театралната трупа беше като едно голямо семейство — с всичките търкания между членовете й, което беше естествено. Особено любопитна беше пъстроцветната група от изпълнители. На Мадлин й се струваше, че актьорите са далеч по-интересни от обикновените хора, защото говореха и се шегуваха с една откровеност, която я поразяваше. Независимо какъв беше предметът на разговора им, в него винаги се споменаваше нещо за господин Скот. Те открито му се възхищаваха, дори го обожаваха и той беше образецът, по който сравняваха всички останали.

Мадлин метеше пода на общата актьорска стая, миеше мръсните чаши и чинии и слушаше спора между няколко от най-известните актьори на „Капитал“ на тема какво кара хората да се влюбват.

— Това не е нещо, което може да се планира — каза Арлис Бари, дребна, къдрокоса комична актриса. — То е нещо, което не показваш. Вземете господин Скот, например. Наблюдавайте го в която и да е роля и ще забележите, че той винаги прикрива нещо. Това е неговата тайна, която предизвиква интереса на хората към него или нея…

— За сцената ли говориш или за живота — попита Стивън Мейтлънд, русият господин, който неволно рани Скот в боя с шпаги.

— Има ли разлика? — запита Чарлз Хейвърсли, друг млад изпълнител, с преднамерено смущение и всички се засмяха.

— В този случай не — каза Арлис Бари. — Хората винаги искат онова, което не могат да притежават. Зрителите се влюбват в главния герой, защото той никога не прилича на някого от тях. В действителността е същото. Няма човек — мъж или жена, който да не се влюби в някого, който е недостижим.

Мадлин спря близо до тях с метла и лопата в ръце.

— Не съм сигурна дали съм съгласна — каза тя замислено. — Не съм много опитна в тези работи, но… ако някой е много добър към теб и те кара да се чувстваш сигурен и обичан… нима няма да ви привлече?

— Не зная — каза Чарлз, хилейки се двусмислено. — Може би ще трябва да изпробваш теорията си с мен, Мади, за да провериш дали е вярна.

— Мисля, че Мади вече я пробва с другиго — каза Арлис дяволито, като видя, че Мадлин се изчерви. — Прости ми, скъпа… Ние обичаме да се закачаме. Боя се, че трябва да свикваш с това.

Мадлин също се усмихна.

— Естествено, госпожице Бари.

— И с кого пробваш теорията си? — заинтересува се Чарлз. — Да не ми кажеш, че е господин Скот?

Той се престори на възмутен, като видя, че Мади почервеня още повече.

— Защо с него, а не е мен? Той е талантлив, богат, красив и известен… Но какво повече има той от мен освен тези качества?

Като се опитваше да се отърве от закачките му, Мадлин започна така усърдно да мете, та помете не само стаята, но и коридора.

— Горката — чу тя зад гърба си тихата забележка на Стивън. — Той изобщо няма да я забележи… много е сладникава за него все пак…

Мадлин се притесни, спря да мете и се облегна на вратата на една празна гримьорна. След като чу разговора между актьорите, а те бяха много по-опитни от нея, Мадлин започна да разбира, че беше сгрешила. Тя подходи погрешно към Скот, като смело обяви намеренията си и така изцяло се разкри, без да запази поне някоя малка тайна, с която да го съблазни. Не е чудно, че той почти не се интересуваше от нея. Но вече беше твърде късно да промени положението.

Мадлин въздъхна дълбоко и пожела да имаше някого — някоя мъдра и опитна жена, която би могла да й даде така нужните съвети. Дукесата … Но тя изобщо не би одобрила плановете на Мадлин. Изведнъж й хрумна нещо и челото й се проясни. Може би имаше човек, когото би могла да помоли за съвет.

 

 

Небето беше покрито с мрачни облаци, когато един файтон докара Мадлин до къщата на Съмърсет стрийт. Госпожа Флорънс седеше до огъня в гостната и вечеряше.

— Скъпа моя, идваш по-късно, отколкото очаквах. Много ли те товарят с работа в театъра? Сигурно си гладна. Ще поръчам още една вечеря.

Мадлин кимна с благодарност и седна до нея, като трепереше, докато не се стопли. По настояване на старата жена тя разказа за случилото се през деня, а после се втренчи в огъня.

— Госпожо Флорънс, бих искала да ме посъветвате за нещо, но мисля, че ще бъдете шокирана.

— Невъзможно е да бъда шокирана, дете. Живяла съм твърде дълго, за да се изненадам от нещо.

Възрастната жена се наведе напред и очите й озариха финото й лице.

— Е, ти изостри любопитството ми, не ме карай да чакам.

— Мисля, че с вашия опит… със знанията, натрупани през годините… Исках да ви попитам все пак… — Мадлин замълча и после изстреля думите. — Искам да съблазня един мъж.

Старицата се облегна назад с широко отворени очи.

— Ето че ви шокирах — каза Мадлин.

— Изненада ме е по-точната дума, скъпа моя. Не очаквах от теб подобен въпрос. Сигурна ли си, че знаеш какво правиш? Не искам да допуснеш грешка, от която след това да се срамуваш.

— Госпожо Флорънс — засегнато отговори Мадлин. — През целия си живот не съм успяла да направя нещо, от което наистина да се срамувам.

Очите на старицата внезапно заискриха весело.

— А сега искаш да поправиш това?

— Да! Иначе ще бъда безхарактерна и безволева.

— Не съм съгласна, скъпа моя. Ти имаш по-силен характер и воля от мнозина. Все пак, ако си решила да изпълниш намерението си, аз с радост ще те посъветвам. Познавам добре мъжете, по-скоро познавах ги. Осмелявам се да кажа, че те не са се променили много през последните десетина-двайсет години. Кажи ми, конкретен мъж ли искаш да съблазниш?

— Всъщност, това е господин Скот.

— Ах!

Госпожа Флорънс дълго я гледа — погледът й беше проницателен и същевременно резервиран. Като че ли някакъв стар спомен оживяваше пред очите й — спомен, който й носеше наслада.

— Не те виня ни най-малко — рече накрая тя. — И аз бих го съблазнила, ако бях хубава млада девойка като теб.

— Нима? — попита Мадлин, изненадана от думите й.

— О, така е. Мисля, че господин Скот е един от малкото мъже в Англия, които заслужават да бъдат съблазнени. Не бих се занимавала с женствените, самовлюбени същества, които днес минават за големи любовници. За жалост, никога не съм имала случай да се запозная лично с господин Скот, но съм го гледала на сцената. За първи път преди пет години. Играеше Яго в „Отело“… най-сполучливото изпълнение, което някога съм гледала. Чисто, съблазнително, подкупващо зло! Като актьор той заслужава най-голямо възхищение. Като мъж ми се струва доста опасен.

— Опасен?! — неспокойно повтори Мадлин.

— Да, за женското сърце. За брак са подходящи сигурните мъже. Опасните са за удоволствие. Просто трябва да си сигурна, че не желаеш от тях нещо повече.

Мадлин се наведе напред.

— Госпожо Флорънс, нали няма на никого да кажете какво съм намислила?

— Разбира се, че не. Това е нещо съвсем лично. Освен това няма гаранция, че ще успееш. Доколкото съм слушала за Лоугън Скот, а то е повече от Джулия, той не харесва жени от твоя тип. Има мъже с определени вкусове, които могат да бъдат задоволени само от много опитни жени, а ти… — Тя замълча и критично огледа Мадлин. — Нещо ми подсказва, че твоят репертоар е крайно ограничен.

— Аз дори нямам репертоар — тъжно каза Мадлин. Госпожа Флорънс подпря брадичка с набръчканата си ръка.

— Това затруднява работата. От друга страна, ти си млада и красива и това не бива да се подценява.

— Проблемът е, че вече сгреших. Трябваше да бъда по-тайнствена и сдържана, а вместо това аз открито и ясно показах намеренията си.

— Той знае ли, че го желаеш? — попита развеселена госпожа Флорънс.

— Да, и ясно ми показа, че не иска да има нещо общо с мен.

— Е, не е задължително прямотата ти да е погрешна — каза госпожа Флорънс. — Човек може да предположи, че мъж като Скот е напълно наясно с жени, които подхождат с изтънчени и светски увертюри. Може би си била права, като си го изкарала от равновесие.

— Аз не само го изкарах от равновесие — каза Мадлин простодушно. — Направих така, че той беше ранен.

— Какво си направила? — удиви се госпожа Флорънс и Мадлин й разказа за боя с шпаги. Старицата я гледаше с усмивка и недоверие.

— Ще ти кажа, дете… Ти ме предизвикваш. Нека помисля за момент.

Мадлин изчака, докато старата жена обмисляше положението.

— Жалко, че нямаш актьорски способности — каза тя. — Мястото, където мъж като Скот трябва да бъде атакуван, е сцената — там той е спокоен. Подозирам, че никога не сваля гарда, освен когато играе. Само в такива моменти на изострена чувствителност ти ще успееш да преодолееш неговата защита.

— Бих могла да подавам реплики на някои актьори и актриси, когато учат ролите си — колебливо каза Мадлин.

— Да, това е отлична идея.

— Но, госпожо Флорънс… Но какво да направя, ако успея да хвана господин Скот в такъв момент? Какво трябва да му кажа?

— Нека те води инстинктът! Помни само, че не бива да се натрапваш. Просто му покажи, че искаш да бъдеш негова… че му предлагаш удоволствие без обвързване. Няма мъж на света, който би устоял на това.

Мадлин послушно кимна.

— Има още нещо — добави госпожа Флорънс, като я гледаше замислено. — Ще ти трябва подходящо облекло. Въпреки че имаш привлекателна фигура, това едва ли се вижда под тези ученически дрехи.

Мадлин примирено се усмихна.

— Боя се, че няма как, мадам. Не мога да си позволя нова рокля.

— Ще си помисля — окуражи я старицата. — Ще измисля нещо.

Мадлин се усмихна, възхищавайки се от изобретателността и ентусиазма на госпожа Флорънс.

— Радвам се, че поисках съвета ви, мадам.

— Аз също, Мади. Това е най-голямото ми вълнение от много години насам — да участвам в твоя план. С моя помощ ти ще вкараш господин Скот в леглото си като агънце на заколение.

— Надявам се — отговори Мадлин. — Все пак… не си го представям като агънце.

— Това ти ще разбереш, скъпа моя. Според моя опит мъжете често са по-различни в леглото от това, което са извън него. Актьорите са най-непредсказуемите любовници. Човек никога не знае дали не играят някаква роля.

Тя обърна кроткото си лице към огъня, тихичко плетяща интригата, а прислужницата донесе вечеря за Мадлин.

Когато прислугата излезе, Мадлин отново попита.

— Госпожо Флорънс, може ли да се предвиди нещо? Старата жена я погледна въпросително, изпуснала нишката на разговора.

— Какъв може да бъде мъжът като любовник — поясни Мадлин.

— Мисля, че до голяма степен това личи от начина, по който се целува.

Изведнъж госпожа Флорънс се развесели и завъртя един кичур, паднал от бялата й коса с прасковен оттенък.

— Всъщност, това е много хубава идея. Защо не изненадаш господин Скот с една целувка? Смел и стилен ход! И сигурно ще го заинтригува.

— Но как? Кога?

— Оставям това на въображението ти, Мади. Ще намериш подходящ момент.

* * *

Да го изненада с целувка! На другия ден дяволитото предложение на госпожа Флорънс непрекъснато се въртеше в ума на Мадлин. Никога не би намерила подходящ момент за подобна постъпка. Ако беше хубава като Джъстин или пък умна като Алтия… Но тя беше едно обикновено момиче, а господин Скот беше… недостижим.

Мадлин видя как той въздейства на хората — тълпите аристократи, които се събираха в гримьорната му след представление, актьорите, които попиваха всеки негов съвет.„Всички искат нещо от него, дори аз“, помисли Мадлин простодушно. От него тя искаше нещо безкрайно лично и, ако имаше късмет, той нямаше да разбере причината.

С цел да научи нещо повече за Лоугън, Мадлин приседна до Арлис Бари, която пиеше чай в общата стая. Арлис беше извор на информация. Знаеше най-интимни подробности за всеки член на групата и обичаше да клюкарства.

— Искаш да научиш нещо повече за господин Скот, а? — попита я Арлис, похапвайки захаросани бисквити.

Макар че госпожа Литълтън мърмореше против твърде пищната фигура на Арлис, тя явно не можеше да овладее апетита си към сладките.

— Всички искаме това, Мади. Господин Скот е най-очарователният мъж, когото съм срещала и най-тайнственият. Той фанатично брани личния си живот. Никого не кани в дома си. Доколкото зная, никой от трупата, освен дукесата, не го е посещавал там.

Мадлин се намръщи.

— Дукесата и господин Скот били ли са…?

Арлис поклати глава, къдриците й се разтанцуваха.

— Те твърде много си приличат. Мисля, че тогава и двамата бяха толкова отдадени на театъра, че в сърцата им нямаше място за друго. После Джулия се срещна с дука и … Но това е друга история. Та да ти кажа — Джулия и господин Скот никога не са имали роман. Тя ми е казвала, че той считал влюбването за възможно най-лошото нещо, което би могло да му се случи.

— Но защо?

Арлис закачливо вдигна рамене.

— Това е тайната на господин Скот. Той е пълен с тайни. Тя заговори по-тихо и се наведе над чашата си.

— Ще ти кажа нещо, което малцина знаят: господин Скот е син на фермер-арендатор. Дори не е ходил на училище. Представяш ли си?

— Не, аз… — Мадлин беше потресена от изненада. — Той изглежда толкова културен, благороден…

— Така изглежда — съгласи се Арлис. — Но е от такъв произход, че пред него ние с теб би трябвало да сме от кралското семейство. Всъщност, веднъж Джулия ми намекна, че Скот е имал тежко детство — баща му го е биел и го оставял да гладува. Затова близките му изобщо не идват в театъра и не се допускат на представление. Той дори им плащал да не се мяркат тук.

Мадлин се замисли върху чутото, а Арлис се зарови в кутията с бисквити. Мадлин се опита да си представи Скот като момче, което живее в бедност и насилие, но беше невъзможно да свърже тази представа със силния, самоуверен собственик на театър „Капитал“. Той си беше изградил такъв образ в обществото и в нейните очи и тя трудно можеше да повярва, че в миналото е бил толкова плах, както разказваше Арлис.

Ето къде се е родил талантът на господин Скот, мислеше си Мадлин със съчувствие. Не можеше човек да е живял по един начин, а след това коренно да го е променил, без да притежава необикновено въображение … и решителност.

— Извинете, госпожице Бари — измънка Мадлин. — Имам си работа.

Арлис й намигна и взе пиесата, като четеше тихичко репликите, за да ги научи наизуст.

Мадлин отиде към кабинета на Скот, а сърцето й биеше силно, когато стигна до прага. Вратата беше отворена. Виждаше се гърбът му — той седеше зад голямото махагоново бюро. Бялата ленена риза, хубаво изгладена, падаше по широките му рамене… Беше свалил бледозеленото си сако, което носеше цял ден, и беше развързал черната си вратовръзка.

Странна гледка представляваше сега господин Скот — седеше тихо и спокойно, а през целия ден тичаше без умора. Изглеждаше да е събрал енергия за десетима и управляваше театъра като капитан на кораб. Режисираше актьорите по време на репетиция. Според случая ги хвалеше и им заповядваше, докато изпълнението му харесаше. После отиваше при бояджиите, местеше тежките декори, като обясняваше как иска да ги боядисат и само дето не грабваше четката да свърши сам работата.

Всеки член на трупата знаеше, че рано или късно работата му ще бъде взискателно прегледана и всички се стараеха Скот да бъде доволен. Когато ги похвалеше, хората грееха от удоволствие. Мадлин копнееше да получи подобно внимание от негова страна, да я забележи, но не като човек, правещ само бели.

Щом Мадлин спря на вратата, Скот се стегна и мускулите на гърба му се очертаха. Макар тя да стоеше безмълвна, той се обърна и я погледна въпросително през рамо.

— Господин Скот — каза тя. — Мисля, че бих могла да ви помогна за кореспонденцията. Забелязах колко писма са се натрупали, а… Бих могла да пиша, а вие да ми диктувате.

Тя забеляза, че той не я слуша и с надежда добави:

— Добра съм в краснописа.

Доста дълго време Скот мълча. Подреждаше купа с писма на бюрото си, а после я погледна. Бавно притегли близкия стол и премести няколкото книги, сложени на него.

— Защо не? — промърмори той.

 

 

Мадлин се настани и взе лист и перо — щеше да пише в ъгъла на бюрото. Скот дръпна един лист от върха на купчината и мълчаливо го прочете, приглаждайки косата си с ръка.

Девойката осъзнаваше насладата да бъде сама с него и продължи дискретно да го разглежда. Беше обут в сив панталон, мускулите му бяха издължени и добре оформени. Много от ролите, които изпълняваше, изискваха голяма атлетичност. Сцените с дуелите, които играеше всяка вечер, го поддържаха във великолепна физическа форма.

— Адресирайте писмото до мосю Жак Домие, рю дьо Бо Арт, Париж.

За изненада на Мадлин, Скот започна да диктува на френски език. Тя разбра, че той я изпитва дали наистина знае френски. Приемайки предизвикателството, тя започна прилежно да пише.

По време на диктовката Мадлин разбра, че Скот помага на директора на Комеди Франсез да наеме театрален салон в Лондон, в който да покаже на английската публика своите артисти.

— Извинете, господине — прекъсна го Мадлин в средата на изречението. — Мисля, че този глагол трябва да се спрегне в минало подчинително…

— Оставете!

Мадлин се замисли.

— Господин Скот, сигурна съм, че знаете колко държат французите на езика си…

— Сигурно знам много повече неща за французите от вас — отвърна той. — И ще спрягам проклетия глагол, както си искам.

— Много добре — наведе глава над листа Мадлин.

— Все пак грешите — промърмори тя.

Изведнъж раздразнението на Лоугън се смени с весело настроение. Той едва потисна напушилия го смях. Никой не беше си позволявал да говори с него така свободно. Аристократите, с които общуваше, се държаха покровителствено освен в случаите, когато му искаха нещо. Хората, които работеха за него, му казваха винаги онова, което той искаше да чуе. Единственият човек, който разговаряше с него като с равен, беше Джулия, но тя беше благородничка по произход и можеше да й се довери. Това момиче… Мадлин… нямаше нищо. Нейното съществуване зависеше изцяло от доброто му желание и въпреки това тя се опитваше да му противоречи.

— Тогава го променете — каза той и продължи да диктува, преди тя да реагира. Беше сигурен, че когато завършиха писмото, ръката я болеше, но тя не го помоли да диктува по-бавно.

Продължиха със следващото писмо, адресирано до директора на застрахователна компания. Лоугън предлагаше да се създаде фонд за подкрепа на пенсионирани актьори, а също и за благотворителни помощи за вдовици и деца на актьори, фондът трябваше да се попълва с годишни вноски от заплатите на актьорите и няколко благотворителни представления.

— Много мило от ваша страна — заключи Мадлин след края на писмото. — Предполагам, че повечето театрални директори не се грижат за положението на бившите си актьори.

— Не съм от тях — отговори Скот. — По този начин привличам най-добрите актьори в „Капитал“ и ги задържам тук. Колкото по-добри са спектаклите, толкова повече печеля.

— Сиреч, единственият ви мотив е печалбата?

— Точно така.

— Не вярвам, господин Скот. Вие сте добър… само че не искате хората да ви смятат за добър.

Той я погледна иронично.

— Защо мислите така, госпожице Ридли?

Мадлин го погледна, без да мигне.

— Вие не ме уволнихте дори тогава, когато имахте пълно право да го сторите. Сега пък правите постъпки да се погрижите за работниците си, когато остареят и не могат да се трудят. Това са действия на добър човек.

— Госпожице Ридли… — той поклати глава, за да й покаже, че не проумява наивността й. — Нищо не върша от добро сърце. Боже, как ли сте оцелели с тази ваша наивност? Вие нищо не знаете за миналото ми, не знаете на какво съм способен. Във ваш интерес е да не се доверявате на никого… включително и на мен.

— Но защо да се страхувам от вас?

Ръцете му се свиха в юмруци. Очите му бяха с цвета на синьо-виолетов пламък, когато втренчи поглед в нея. Тежка тишина надвисна над кабинета, а сърцето на Мадлин биеше все по-лудо.

— Нека се надяваме да не разберете защо — меко отговори Скот.

С всяка изречена дума Лоугън Скот разбиваше девическите й представи. Той беше мъж до мозъка на костите си, пълен с енергия. Ако тя успееше да го привлече в леглото, това завинаги щеше да я промени емоционално, а и физически. Тази мисъл я накара да се почувства неспокойна.

Мадлин отклони очи и се загледа в скута си, когато чу тихия му, леко презрителен смях.

— Достатъчно за днес.

— Да дойда ли утре? — попита тя.

Настъпи дълга тишина, а Лоугън се мръщеше над претрупаното си бюро. Джулия, дявол я взел, знаеше чудесно, че той има крещяща нужда от секретарка. Лоугън възнамеряваше от месеци да наеме някого за тази работа, но и досега не беше намерил време да беседва с кандидатите.

С помощта на Мадлин той би могъл да отхвърли натрупаната работа за два пъти по-кратко време, отколкото ако я вършеше сам. Вероятно нямаше да е зле тя да поработва час-два на ден в кабинета му. Освен… той изненадано осъзна, че нейната близост му… въздействаше. Възбуждаше го. Намръщи се и смени позата си, като я гледаше с присвити очи. Беше необичайно да реагира така на присъствието й. Тя беше толкова млада и наивна, а и той не беше от мъжете, които налитаха на девственици, независимо какво изкушение би представлявало това.

А Мадлин го изкушаваше, макар че Скот се мъчеше да не я забелязва. Тя притежаваше свежест и топлота, които му се струваха неповторими.

Ръцете му копнееха да се плъзнат по извивката на шията й и да погалят копринените кичури, измъкнали се изпод фибите. Смутен, той посочи вратата с нетърпелив жест и промърмори:

— Да, елате утре сутринта.

Мадлин се усмихна.

— Приятен ден, господин Скот.

Шумът от стъпките й постепенно заглъхна, а Лоугън продължаваше да гледа през отворената врата. Нетърпеливата пулсираща топлина в слабините му изчезваше много бавно. „Отдавна не съм бил с жена“, помисли си той. От няколко месеца. Беше твърде зает да търси замяна на бившата си любовница, а и никоя не предизвикваше интереса му… Досега…

Снизходителна усмивка изкриви устните му. Мисълта да легне с девствено или поне с неопитно момиче никога преди не му беше идвала на ум. Все пак Лоугън не можеше да не мисли за Мадлин Ридли… Как би се чувствала в прегръдките му, как би изглеждала гола в леглото му, как би се чувствал той, понесен от тази неукротима енергия…

Вероятно той щеше да я съблазни. Беше въпрос на време кога някой от тази цинична среда щеше да се възползва от нея … Защо да не е той? Поне щеше да е сигурен, че тя ще изпита наслада и това би компенсирало…

— По дяволите! — извика Лоугън, обезпокоен от посоката, а която течаха мислите му, и се помъчи да се съсредоточи върху работата си. С особена упоритост изчете куп договори, провери програмите и нахвърли бележки по музикалното и сценичното оформление. Докато работеше, чуваше как хората излизат от театъра. Актьорите и музикантите завършваха репетициите си, а дърводелците и бояджиите подготвяха работилниците за утрешния ден.

Лоугън се радваше на работата, която кипеше около него с ясното съзнание, че ако той не полага усилия, театър „Капитал“ не би просъществувал. Той беше плод на неговата амбиция, създаван постепенно и болезнено изстрадан. Провал се изключваше — Лоугън никога не си беше позволявал да обмисля подобна възможност. Един провал би означавал връщане към начина на живот, който бе водил като син на Пол и Мери Дженингс.

Изведнъж тишината беше нарушена от познат глас.

— Още ли работиш, Джими? Вече си богат, защо не се порадваш на богатството си?