Лайза Клейпас
Диви нощи (12)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Беше десет и половина вечерта, когато на връщане в Лондон Лоугън най-после пристигна в Бъкингамшир. Той беше сигурен, че Рочестър още не си е легнал. Графът спеше не повече от няколко часа. Той приличаше на стар паяк, който плете мрежите си късно през нощта с надеждата да хване някоя нещастна жертва на сутринта.

Рочестър умееше да открива уязвимите места на хората и да ги използва. Той например беше убедил една вдовица да му продаде къщата и имота си на цена, по-ниска от истинската, друг път беше принудил един свой роднина на смъртното му легло да подпише ново завещание, в което Рочестър е главният наследник, естествено. Андрю беше разказал тези случаи, както и много други, на Лоугън и двамата се бяха присмивали на алчността на стареца.

Каретата премина през селото, разположено до имението на Рочестър, и покрай двора на църквата, изпълнен с надгробни паметници и плочи, напомнящи славното минало на рода Дрейк. Мисълта, че е техен потомък… Боже, че е син на Рочестър… потресе Лоугън. Той винаги беше мразил графа — пресметлив, алчен негодник. Не можеше същата кръв да тече и в неговите вени. Беше по-отвратително, отколкото да е син на Пол Дженингс. Дженингс беше само един грубиян. А Рочестър беше далеч по-пресметлив, използваше хората за постигане на личните си цели, а после, когато не му трябваха, ги пренебрегваше.

Каретата премина покрай голяма къща, заобиколена с каменна ограда. Това беше домът, който Лоугън беше построил за семейство Дженингс преди няколко години. Мери, Пол и трите им деца тук живееха добре. Пол все така беше арендатор в имението на Рочестър. Но сега имаше възможност да наеме работници, затова посрещаше всяко утро в пияно състояние. Лоугън беше поел изцяло издръжката на семейство Дженингс при условие, че те няма да го посещават в Лондон. Все пак той считаше тази цена за малка в замяна на спокойствието си.

Стигнаха до голямата къща на имението, чиито познати очертания едва се долавяха в тъмнината. Голямата зала, построена още преди три поколения, беше от камък с арки от резбована дъбова ламперия. Както при предишните й собственици, така и сега от Рочестър Хол лъхаше едно сурово достойнство — всичко излъчваше непристъпност и негостоприемство. Дори прозорците бяха малки и тесни, сякаш да предпазват от всякакво натрапване.

Лоугън от детинство познаваше повечето от прислужниците в Рочестър Хол и влезе, без да се представя. Той дори не им позволи да уведомят господаря за пристигането му. Насочи се към библиотеката, където графът съсредоточено разглеждаше албум с художествени гравюри.

— Скот — каза Рочестър с присвити очи, — не очаквах да ме посетиш по това време.

Лоугън се поколеба и спря до вратата като прикован. Външно двамата не си приличаха, освен в осанката и телосложението. Все пак имаше нещо в линията на долната челюст на стареца, като че ли дялана с тесла, в острата линия на носа и решителните очертания на веждите… Боже мили, нима собствените му черти бяха по-различни?

Лоугън не обърна внимание на пулсирането в главата си и влезе в библиотеката.

— Май напоследък съм все неочакван гост — отговори той и се приближи до албума с гравюрите. Той забеляза една илюстрация върху фина чиния, изработена от английския гравьор и портретист Уилям Фейторн, и я докосна.

Рочестър изръмжа и дръпна книгата.

— Нима си дошъл да хленчиш, защото аз купих колекцията Харис въпреки големия ти залог?

— Никога не съм хленчил, милорд.

— Но го направи в онази смехотворна постановка на „Ричард Втори“, която имах нещастието да посетя преди няколко години. Надявам се повече да не видя подобно представление.

— Изпълних ролята така, както е написана от автора — спокойно отговори Лоугън.

— Съмнявам се дали Шекспир е имал подобни намерения, когато е хванал перото — забеляза Рочестър.

— Добре го познавате, нали? — попита Лоугън, а старецът се намръщи.

— Нагъл кучи син! Казвай за какво си дошъл и поемай по пътя си.

Лоугън дълго го гледа, за да преодолее желанието да си тръгне веднага без всякакви думи.

— Е? — Рочестър вдигна вежди въпросително.

Младият мъж се облегна на масата и отмести книгата с гравюрите, да си направи място.

— Искам да ви попитам нещо. Кажете ми, милорд… познавали ли сте се някога с госпожа Нел Флорънс?

Рочестър не реагира на името, освен че стисна лупата в златна рамка.

— Нел Флорънс? — повтори той бавно. — Името ми е непознато.

— Някога е била актриса на Друри Лейн.

— Трябва ли да имам нещо общо с подобна тривиална информация?

Той гледаше Лоугън, без да мига, като че ли нямаше какво да крие. Очите му бяха като на риба.

Нещо в душата на Лоугън се прекърши, защото той усети, че госпожа Флорънс му беше казала истината. Почувства болезнена празнина в гърдите и дълбоко си пое дъх.

— Вие сте един стар лъжец — каза той дрезгаво. — Години наред сте се упражнявали в това, нали?

— Може би ще се наложи да ми обясниш какво те накара да избухнеш така. Някоя клюка, която ти е казала госпожа Флорънс, а?

Лоугън сключи ръце, за да не почне да троши наред всичко в библиотеката. Знаеше, че е почервенял от гняв, и си мечтаеше да добие същото равнодушно изражение като Рочестър. Какво беше станало със самообладанието на Лоугън през последните месеци? Той винаги беше успявал да запази чувствата си само за сцената. А сега те извираха от всяка част на неговото същество.

— Как можеш да живееш със спокойна съвест, по дяволите? — попита Лоугън с разтреперан глас. — Как можа да дадеш собствения си син на грубиян като Дженингс?

Рочестър остави лупата настрана особено внимателно. Кожата му посивя.

— Да не си полудял, Скот? Нямам представа за какво говориш.

— Нека поосвежа паметта ти — каза яростно Лоугън. — Преди трийсет години ти си дал незаконния си син на Пол и Мери Дженингс, за да го отгледат като свое дете. Работата е там, че те не са способни да гледат кучетата си, камо ли едно дете. В следващите шестнайсет години безброй пъти бях пребиван до кръв от моя „баща“. През цялото време ти си знаел какво е ставало и не си направил нищо.

Рочестър най-сетне отклони поглед и се престори, че разглежда лупата, докато обмисляше отговора си. В следващия момент Лоугън осъзна, че е хванал стареца за ризата и почти го е вдигнал от стола му, докато очите им не се срещнаха.

— Длъжен си да ми кажеш истината, проклет да си! — процеди той. — Да признаеш, че съм твой син!

Лицето на Рочестър застина.

— Пусни ме!

Двамата останаха неподвижни задълго, после Лоугън отпусна ръце. Рочестър седна пак на стола и оправи ризата си.

— Много добре — каза той. — Ще го призная… Ти си копелето, което наследих от дъщерята на Нел Флорънс. Можех да сторя нещо по-лошо от това да те дам на семейство Дженингс. Можех да те изпратя в сиропиталище и да те забравя завинаги. Нещо повече, не съм стоял безучастен, когато този простак Дженингс те пребиваше. Когато побоищата зачестиха, аз го заплаших, че ще загуби земята и издръжката, която му плащах…

— Трябва ли да ти благодаря? — Лоугън изтри ръце в палтото си, понеже се бяха изпотили.

— Без съмнение ти мислиш, че си заслужил да получиш много повече от мен — каза старецът ледено. — Наистина, по едно време имах някои планове за теб, но ти се насочи към театъра. Щях да сторя за теб много повече, ако беше избрал друга професия.

— Сега разбирам защо винаги си мразел театъра — промърмори Лоугън. — Напомнял ти е за майка ми.

Гняв проблесна в очите на Рочестър.

— При мен Елизабет живя много по-добре, отколкото преди това. И още щеше да е жива, ако не беше ти. Беше твърде едър за нея… Тя почина, защото ти беше много голямо бебе, ненаситно зверче!

Обвинението отекна в стаята като изстрел. Лоугън едва не залитна.

— Боже! — изстена болезнено той.

Макар че Рочестър се държеше твърдо, както преди, сега тонът му беше поомекнал.

— Но вината не беше твоя — забеляза той.

Все още опрян на ръба на масата, Лоугън насочи празния си поглед към стареца.

— Казвал ли си за мен на Андрю? — чу той въпроса си.

Рочестър поклати глава.

— Не виждах смисъла. Като имам предвид последните му удоволствия, мисля, че ще бъде много засегнат, като разбере. Не съм го виждал трезвен от месеци. И сега това може да го довърши.

— Не обвинявам Андрю, че пие. Когато госпожа Флорънс ми каза, че ти си моят баща, аз също посегнах към бутилката.

— Нел… тази дърта котка! — каза Рочестър и потърка брадата си. — Винаги съм знаел, че ще ми докара някоя беда. Но защо точно сега реши да ти го каже?

Лоугън нямаше намерение да му разказва за Мадлин, нито пък за спешната си женитба. Щеше да остави Рочестър да го научи от други хора.

— Не зная.

— Е… какво ще предприемеш? Смяташ ли да се свържеш с Андрю и да му кажеш, че имате един и същи баща?

Лоугън поклати глава.

— Доколкото зависи от мен, не бих го оповестил.

Рочестър се изненада.

— Надявам се да ти е ясно, че дори и да те призная за свой син, няма да имаш законно право на наследство, поради незаконната връзка…

— Не желая да имам нищо общо с теб… нито дори един шилинг.

— Щом искаш да бъде така…

— Ти си поискал да бъде така в деня, когато съм се родил, — каза Лоугън горчиво. — С радост ще уважа желанието ти. Имаш само един син. Бог да го пази от вниманието на баща му.

— С Андрю съм се държал както трябва — отвърна старецът. — Ти направи от него пияницата и разсипника, какъвто е сега.

— Аз?! — Лоугън го погледна слисано.

— Не мисли, че не зная колко пъти си давал на Андрю пари. В своите криворазбрани опити да му помогнеш, ти влоши положението. Той ще пие и ще играе комар дотогава, докато има кой да изплаща дълговете му.

— Нима предпочиташ да го осакатят онези, на които дължи пари? Ще пратят някого да потроши костите му… и ще има късмет, ако е само това.

— Андрю трябва да приеме последствията на своите постъпки. В противен случай, когато умра, ще се озове в затвора за длъжници. Ще ти бъда благодарен, ако не се намесваш повече в живота му.

— С радост.

Лоугън беше леко зашеметен, но се отдръпна от масата и се отправи към вратата.

— Скот — каза тихо старецът.

Лоугън спря, без да се обръща. Той почака, докато чу гласа на Рочестър като ехо.

— Винаги съм се учудвал защо избра сцената. Можеше да успееш във всяко поприще… ти приличаш на мен в много отношения.

— Прав си — каза Лоугън с глас, изпълнен с омраза към самия себе си. Той се обърна към баща си. За свой ужас разбра, че у него има нещо повече от външната прилика с Рочестър. И двамата бяха сдържани и умееха да влияят, и двамата бяха по-склонни да влагат пари и време в изкуство и сделки, вместо да се погрижат за някого.

— С течение на времето сигурно ще се превърна в същия безмилостен мръсник, какъвто си ти. А към театъра се насочих, защото нямах друг избор. Той беше в кръвта ми.

— Като майка си — Рочестър го погледна изпитателно. — Признавам, че ти твърде много ми напомняше за Елизабет, което не ми беше приятно. Мога само да гадая какво е струвало на Нел да те гледа.

Лоугън не отговори, защото почувства как душата му се раздира от болка.

 

 

Мадлин седеше на края на леглото сред купища грижливо сгънати дрехи и гледаше денковете и кутиите, наредени до стената на стаята й. Повечето нейни вещи бяха вече опаковани и изпратени в дома на Лоугън в Лондон преди церемонията. Сватбата щеше да се състои след седмица в гостната на лондонското му имение. Въпреки настояванията на семейство Матюс, че ще е редно церемонията да се извърши в параклиса на тяхното имение, Лоугън беше отказал. Мадлин знаеше, че той държи да контролира всяка подробност на венчавката и че не позволява никаква намеса.

— Мадлин!

По-голямата й сестра Джъстин се изправи на вратата с блеснали от вълнение очи. Тя беше дошла да помогне около приготовленията за сватбата. Алтия пък беше изпратила сърдечните си поздравления, но за съжаление не можеше да присъства на церемонията, защото беше със съпруга си в Шотландия, където всеки момент очакваше да роди първото си дете.

— Той е тук! — извика Джъстин. — Каретата му идва по пътя.

Мадлин усети възел от нерви в стомаха си. Въпреки че Лоугън водеше кореспонденция с родителите й през миналата седмица, те не й разрешиха да прочете писмата. Тя не можеше да яде и да спи от тревога дали той няма да откаже женитбата с нея.

— Трябва да довършиш вечерята си — беше казала майка й предишната вечер. — Ако отслабнеш, твоят годеник сигурно ще обвини за това нас… а ако го стори, ще го изпратя там, където му е мястото.

Мадлин отиде до огледалото и се огледа, после поглади полите си и оправи блузата. Макар че беше отслабнала, гърдите й бяха наедрели и дрехата й изглеждаше тясна.

— Оправи си косата — посъветва я Джъстин нетърпеливо. — Много си разрошена.

Мадлин извади фуркетите от косата си, изчетка я и я зави механично на кок. Джъстин дойде до огледалото, нежно оправи своите руси букли, като пусна няколко къдрици над челото, наслюнчи пръста си и ги приглади. Възхитена от образа си в огледалото, тя доволно се засмя.

Още като дете Джъстин правеше впечатление с красотата си и забележителните си маниери. Беше от онези малки момичета, които никога не се държат лошо, не чупят играчките си, нито пък газят в калта. Когато я представиха в обществото, тя беше ухажвана от най-подходящите за женитба мъже в Лондон и дори от един френски благородник. Беше избрала лорд Багуърт, богат виконт. Джъстин беше и винаги щеше да остане гордостта на лейди и лорд Матюс… докато Мадлин беше черната овца в семейството.

Докато сестра й я подканяше да бърза, тя забоде последния фуркет в косата си и ощипа бузите си, за да се зачервят. Когато двете слязоха долу, Лоугън беше вече в приемната, където Агнес го беше приела с едва доловима любезност.

Той стоеше прав, когато младите жени влязоха в стаята. Изглеждаше необикновено едър за размерите на приемната, с широки рамене под изрядно ушитото черно сако, строен и стегнат в сива брокатена жилетка и черен панталон. Косата му беше скоро подстригана и тъмните му къдри блестяха с махагонов оттенък.

— Господин Скот — каза Мадлин, като се поколеба дали да се приближи.

Лоугън разреши веднага проблема й, като отиде до нея и взе ръката й. Вместо да я целуне, той я обърна и притисна устни към дланта й, което придаде на жеста му нежност и интимност. Всичко това беше направено заради майка й и сестра й, естествено. Но независимо от това Мадлин усети как сърцето й трепва от топлината на устните му.

Лоугън се изправи и я огледа до последната подробност. Веждите му се смръщиха.

— Не си се хранила добре — промърмори той така, че да бъде чут.

— Ти също — отговори Мадлин. Не й убягна, че тялото му като че беше станало още по-стройно.

Лоугън се засмя иронично на думите й и се обърна, за да бъде представен на Джъстин, която стоеше наблизо. Мадлин го представи на по-голямата си сестра според етикета и зачака да види изпълнения с възхищение поглед, който трябваше да се появи на лицето му. Мъжете реагираха така винаги, когато се запознаваха с нея. Странно, но безумната красота на Джъстин не направи голямо впечатление на Лоугън.

— За мен е удоволствие — промърмори той безразлично.

В очите на Джъстин блесна искрица недоволство.

— Добре дошли в семейството ни, господин Скот. Надявам се, че ще се отнасяте добре към по-малката ми сестра.

— Така мисля, лейди Багуърт. — Лоугън изгледа Джъстин с иронично повдигната лява вежда. Очевидно момичето очакваше той да бъде зашеметен. Тя беше привлекателна, но Мадлин всъщност беше по-красивата от двете — чертите й бяха по-нежни, очите й излъчваха топлина и интелигентност, която липсваше на сестра й.

Вниманието му се насочи към майката на Мадлин, Агнес, седнала в другия край на стаята.

— Лейди Матюс, боя се, че няма да се задържам. Надявам се, ще разрешите да остана няколко минути насаме с Мадлин.

Агнес беше смаяна от неговата молба.

— Би трябвало да знаете, господин Скот, че не е прието да разговаряте без присъствието на придружител.

— В нашата ситуация това едва ли се налага, нали? — попита той тихо, при което Мадлин се изчерви, а Джъстин се закикоти.

Агнес се смръщи на безсрамните му думи.

— Господин Скот, докато сте в моя дом, настоявам да се придържате към приличието… дори и да не го намирате за наложително. Можете да поговорите с Мадлин, но Джъстин ще остане като придружителка.

Тя спокойно излезе от стаята, като даде знак на по-голямата си дъщеря.

Тримата мълчаха. Джъстин ги погледна с престорена строгост и се оттегли в другата част на стаята. Тя застана до прозореца и с интерес се загледа в пейзажа навън, а Лоугън бутна Мадлин в ъгъла.

— Извинявай — каза притеснено Мадлин, за да оправдае студенината на майка си, но Лоугън притисна пръсти до устните й. Мадлин замълча, онемяла от близостта му. Той ухаеше на нещо познато — миризмата на лен, вълна и кожа на млад мъж, примесена с тютюн.

— Как се чувстваш? — попита той, като огледа строгата й, затворена рокля и лицето й.

Мадлин леко се изчерви.

— Много добре, благодаря.

— Още ли ти става лошо сутрин?

— Да.

— Ще продължи още месец-два. Дотогава гледай да хапваш по нещо.

— Откъде знаеш толкова подробно ти за тези работи? — осмели се да прошепне тя.

Лоугън се засмя дръзко.

— Моята заместничка често отсъстваше поради същото неразположение.

— Значи ти си нямал… — попита Мадлин, неспособна да прикрие безпокойството си.

— Не — каза Лоугън и изведнъж гласът му стана нежен. — Ти си първата жена, от която ще имам дете.

Той бръкна в джоба си и извади малък предмет.

— Дай ми ръката си.

Тя усети как той поставя на безименния пръст на лявата й ръка хладен и тежък пръстен и погледна надолу. Беше жълт диамант с тегло най-малко пет карата, заобиколен с ред кръгли бели диаманти, чийто блясък преливаше като огън. Смаяна от красотата на пръстена, Мадлин погледна Лоугън с разширени от изумление очи.

— Божичко! — чу се възклицанието на Джъстин от другия край на стаята. — Голям е като яйце!

— Благодаря ти — каза Мадлин на Лоугън трогната. — Никога не съм виждала по-прекрасно нещо.

Той безразлично сви рамене.

— Ако искаш, ще го сменим за нещо друго.

— О, не… възхитителен е!

Тя се взря в искрящия диамант, като търсеше подходящите думи, за да му благодари, но не ги откриваше.

Джъстин не можа да потисне любопитството си и побърза към тях.

— Нека да го видя, Мадлин! Божичко, какъв великолепен камък! Може ли да го изпробвам?

Преди да доизкаже молбата си, тя вече беше измъкнала пръстена от ръката на Мадлин и го разглеждаше с възхищение.

— Превъзходен! Какъв ефектен цвят!

Джъстин им хвърли лек поглед.

— Според мен такъв подарък заслужава нещо повече от едно „благодаря“. Мадлин, не е ли редно да целунеш господин Скот? Мама я няма, пък и аз… нищо няма да й кажа.

Мадлин погледна Лоугън и стоеше като вцепенена, неспособна да разгадае изражението на лицето му.

— Господин Скот е много сдържан… — каза тя, но Лоугън я прекъсна с дяволита усмивка.

— Не чак толкова сдържан, мила!

Той повдигна лицето й и устните му се притиснаха до нейните. Тя потръпна при лекия допир на устата му и от начина, по който я целуна, като че е нещо крехко. „Това е само за показ“, припомни си тя, да увери Джъстин, че са влюбени… но все пак усети приятната вълна, която мина по тялото й. Коленете й омекнаха и Мадлин се опря на Лоугън, замаяна от удоволствието от целувката му.

Той завърши целувката с леко движение на устните и се отдръпна да я погледне.

— Е, — чу се закачливият глас на Джъстин. — Вие май сте доста очарован от малката ми сестра, господин Скот. Да се чуди човек какво е намерил мъж с вашата изтънченост в момиче като нея.

Лоугън сви уста иронично. Беше ясно, че Джъстин изпитваше лека ревност.

— Мадлин има качества, които винаги съм искал съпругата ми да притежава — отговори той спокойно.

— Тя е своенравна — засмя се Джъстин. — Дано само вие имате повече късмет в обуздаването й от родителите ми.

— Джъстин — каза Мадлин, гледайки сестра си с присвити очи. — Няма нужда да говориш за мен като за непослушното домашно животно.

Лоугън внезапно се засмя, в очите му блесна искра на одобрение и той поведе Мадлин към канапето.

— После ще се заяждате — промърмори той. — Не разполагам с много време, а има някои подробности за сватбата, които искам да обсъдим.

— Няма ли да останеш за вечеря? — попита Мадлин.

Лоугън поклати глава.

— Нямам желание да измъчвам някои… поне себе си… в опити да водя разговор на трапезата на семейство Матюс.

— Това е твърде умно — забеляза Джъстин с леко учудване. — Едва ли е тайна фактът, че мама не ви одобрява. За жалост, все пак… Чувствам, че вие бихте били най-забавният гост по време на вечеря, господин Скот.

— Това ще каже сестра ви — отговори Лоугън и погледна Мадлин така, че тя си спомни последната им вечеря… и страстната нощ, която я последва. Беше ясно, че той се забавлява от нейното неудобство.

За щастие разговорът премина към делнични неща, но Мадлин не успя да се съсредоточи върху темата за сватбата. След една седмица тя ставаше съпруга на Лоугън и те щяха да споделят леглото, ако той поискаше това. Беше я предупредил, че няма да е така приятно, както преди. Мадлин предполагаше, че Лоугън имаше предвид това, че няма да го е грижа за нейното удоволствие. Или може би понякога щеше да й причинява болка, макар че тя не можеше да допусне подобно нещо. Лоугън не беше жесток човек, въпреки нрава си.

Агнес влезе, за да вземе участие в обсъждането на подробностите около сватбата. Тя имаше незначителни забележки към плана на Лоугън, докато не дойде ред до роклята на Мадлин. За нищо на света, увери го тя, нямаше да позволи на Мадлин да се облече в бяло.

— Това ще бъде върхът на лицемерието — каза твърдо Агнес. — Мадлин няма право на това.

Лоугън я погледна, без да мигне.

— Мадлин беше невинна, когато я срещнах. Тя ще бъде изцяло облечена в бяло.

— Мадлин не може да се облече в цвета на чистотата, когато давате обет пред Бога. Това би било богохулство! Не бих се изненадала, ако някоя светкавица пробие покрива!

Лоугън сви устни иронично.

— Макар да не минавам за религиозен, смятам, че Господ си има други грижи вместо да се занимава с цвета на роклята на Мади.

— Мади! — повтори Агнес, поклащайки глава в знак на възмущение при споменаването на галеното име на Мадлин. — Ще ви бъда много благодарна, ако не наричате дъщеря ми с име, което е подходящо за някоя кръчмарка…

— Мамо — прекъсна я Джъстин и сложи ръка върху рамото на майка си. Агнес се отдръпна, смръщена като градоносен облак.

Мадлин се овладя и леко докосна ръката на Лоугън.

— Моля те — каза тя с нежен глас. — Мама е права… Не бива да се обличам в бяло.

Макар да стана ясно, че Лоугън е склонен да спори, той свъси вежди и не отговори. Настъпи тишина.

— Благодаря ти — каза Мадлин с облекчение.

— Пет пари не давам, ако щеш да се появиш гола на сватбата — мърмореше той. — Искам само всичко да свърши, за да се отдам на работата си.

Като чу думите му, Агнес отново се напрегна и му хвърли свиреп поглед, но Джъстин я успокои.

Мадлин сведе очи. Тя разбираше нетърпението на Лоугън, защото знаеше, че театърът винаги ще бъде на първо място в живота му. Нито един човек не би могъл да го откъсне от любимия му театър.

След като се разбраха за сватбената рокля, разговорът замря и Лоугън си тръгна. След неговото заминаване вълненията на Мадлин поутихнаха. Леко потисната, тя се върна заедно с Джъстин в стаята, за да продължи опаковането на вещите си.

— Какъв необикновен мъж! — възкликна Джъстин, когато вратата зад тях се затвори. — Какво присъствие… и тези сини очи! Но все пак намирам, че най-забележителното нещо у него е гласът му. Мисля, че с този глас може да съблазни всяка жена… дори ако й рецитира математически уравнения!

Мадлин слушаше думите на възхищение на сестра си и почувства гордост. Досега Джъстин се беше отнасяла към нея с едно смесено чувство на обич и снизхождение. Днес за първи път тя долови нотка на завист в гласа на сестра си.

— Какво дяволче излезе от теб — каза Джъстин. — Нито Алтия, нито аз бихме повярвали и да го чуехме със собствените си уши, че си избягала от училище и си имала любовен роман с Лоугън Скот. Мисля, че е чудесно. Разбира се, жалко е, че се омъжваш за човек, който не е подходящ за теб.

Мадлин се сепна.

— Не смятам, че той не е подходящ за мен.

— Браво! Продължаваш в същия дух, като че ли не знаеш, че потеклото му е от по-низш ранг. — Джъстин се наведе напред; в очите й се четеше жив интерес. — Скот има много мъжествен вид. Предполагам, че е много опитен. Мадлин, разкажи ми как е, а?

— Не мога — възрази Мадлин, стъписана от въпроса. — Това е нещо интимно.

— Но аз съм ти сестра… С мен можеш да споделиш всичко. Ти сега ми разкажи за господин Скот, а пък аз ще ти разкажа всичко, което поискаш да узнаеш за лорд Багуърт.

Мадлин си представи ниския, кръглолик съпруг на Джъстин и се засмя.

— Джъстин… Прости ми, но едва ли си заслужава.

— Добре. — По-голямата й сестра се отдръпна и си придаде обиден вид. — Лорд Багуърт може да не е така изискан като господин Скот, но той има връзки в обществото, които са далеч по-големи от връзките на съпруга ти.

— Сигурна съм, че имаш право — отговори Мадлин и потисна смеха си.

Тя не очакваше подобна реакция от сестра си. Джъстин беше изглеждала винаги толкова доволна, дори самодоволна, че се е омъжила за мъж с титла и голямо имение в провинцията, с хубава къща в Лондон и множество прислуга да се грижи за нея. Но Лоугън Скот имаше по-голямо богатство, а отгоре на всичкото беше много елегантен, което призна самата Джъстин. Мадлин не даваше пет пари дали във вените му тече поне капка синя кръв. Лоугън беше най-очарователният и изискан мъж, когото беше срещала, и тя не би могла да претендира за по-достоен съпруг. Всъщност, Мадлин се надяваше и тя да бъде достойна за него.

 

 

Седмица по-късно те се венчаха в гостната на Лоугън, украсена с много картини и цветя. Подът блестеше като огледало. Мадлин почти не беше на себе си, докато стоеше зад семейството си: родителите й, сестра й Джъстин и лорд Багуърт.

Единствените гости, поканени от Лоугън за церемонията, бяха дукът и дукесата на Лийдс и, колкото и да е странно, госпожа Флорънс. Мадлин беше озадачена защо той беше пожелал старицата да присъства на сватбата му, понеже те се бяха запознали съвсем наскоро. Двамата проявяваха един към друг любезно внимание, но Мадлин чувстваше, че между тях съществува някаква тайна, за която никой не биваше да знае. Може би по-късно тя щеше да разбере каква точно е връзката между тях и защо изглеждаше, че двамата знаеха нещо повече за ситуацията от всички останали.

На въпросите на свещеника Лоугън отговаряше едносрично. Лицето му беше напрегнато, но сдържано — лице на актьор, който отлично владее чувствата си. Мадлин беше убедена, че гордостта на Лоугън се противеше на ситуацията като цяло. Той никога не беше си представял, че един ден ще се ожени за жената, която беше отблъсквал с всичките си сили… но тя го беше принудила да стигне дотук. Вярно е, че беше изявила желание сама да се погрижи за детето си… но все пак, дълбоко в душата си тя знаеше, че Лоугън не би отрекъл съществуването на детето, след като вече знае за него. Очите й се напълниха със сълзи на съжаление и срам.

Когато свещеникът ги призова да се обичат и почитат и произнесе обета, който ги свързва за вечни времена, Лоугън погледна към Мадлин и видя сълзите й. Той стисна зъби. Обявиха ги за съпруг и съпруга, Лоугън я целуна хладно по устата, с което церемонията завърши.

След това гостите бяха поканени на богат обяд във великолепната трапезария — ротонда с мраморен под и позлатени коринтски колони. На тавана беше изографисана сцена от „Бурята“, а стените бяха богато украсени с италианска мазилка.

Мадлин седеше в единия край на дългата маса и през свещниците от кристал и злато едва виждаше съпруга си отсреща. Очевидно беше, че нейните роднини бяха удивени от лукса и красотата на обстановката. Атмосферата значително се поразведри, когато напълниха кристалните чаши със скъпи френски вина и поднесоха блюда от френската кухня.

Съпругът на Джъстин, лорд Багуърт, изрази задоволството си от подбора на вината.

— Бих казал, Скот, че за човек, който не изпълнява роли в дома си, вие съвършено играете ролята на домакин.

Преди Лоугън да отговори, майката на Мадлин подбра момента да вдигне глава от украсената си със злато чиния и сприхаво рече:

— Човек трябва само да се надява, че господин Скот ще играе ролята на грижовен съпруг със същото умение.

Ако беше изказана в шеговит тон, забележката можеше да бъде приета като приятелска, но неприязънта на Агнес не можеше да се скрие.

Мадлин се напрегна в очакване на отговора на Лоугън. За нейно успокоение той отговори спокойно:

— Вярвам, че вие няма да имате оплаквания в този смисъл, лейди Матюс, нито пък моята съпруга.

— Не, разбира се — каза Мадлин. Тъй като беше мълчала почти през целия ден, при забележката й всички обърнаха изненадано глави към нея. Тя продължи с многозначителен тон. — Убедена съм, че майка ми искаше да ни увери, че големите й очаквания напълно ще се оправдаят, господин Скот.

— Зная какво имаше предвид — увери я Лоугън и сините му очи за пръв път през този ден светнаха шеговито.

Поднесоха сирене, вино и плодове, а после мъжете продължиха с чаша порто и пури, докато жените се оттеглиха на чай и разговори. Дукесата на Лийдс използва възможността да поговори лично с Мадлин, докато седяха, леко отдалечени от другите. Те се виждаха за първи път, откакто Мадлин беше напуснала „Капитал“.

— Честито, Мади — поздрави я Джулия. — Надявам се двамата да намерите щастието в брака си.

Мадлин тъжно се усмихна.

— Като си спомня как започна всичко, не съм си представяла, че може да завърши така.

Джулия кимна разбиращо.

— Не си първата, чийто брак започва със затруднения, нито ще си последната. Вярвам, че Лоугън ще почувства щастието да има съпруга и дете по начин, който той изобщо не подозира.

— Той никога няма да ми прости онова, което извърших — въздъхна Мадлин. — И аз не го осъждам за това.

— Глупости. Ти трябва да осъзнаеш, че Лоугън още те обича, Мади. Но се бои да ти повярва отново. Вярвам, че ще проявиш търпение. Няма да е лесно. Твърде е упорит, не е от идеалните хора. — Тя продължи с ободряващ и окуражаващ тон. — Не зная дали вече ти е казал, но той ме помоли да ти помогна да организираш бал, който да се проведе след около месец.

— Но защо?

— За да те покаже на цял Лондон, естествено.

Мадлин се слиса, лицето й побледня.

— Но всички ще ме гледат и ще си шепнат…

— Няма значение какво говорят — окуражи я Джулия. — От години съм обект на клюки и слухове, вярвай ми, а сега и с теб ще бъде същото, щом си се омъжила за известен човек като Лоугън. С времето ще свикнеш.

Госпожа Флорънс приближи до тях и седна, отклонявайки предложението на Джулия да й помогне. Тя изглеждаше царствено в тъмносинята си рокля, гарнирана с дантела, и няколкото реда перли на шията и китките. Трите размениха по няколко думи за обяда и великолепието в къщата на Лоугън.

— Актьорите са ужасно безпомощни, когато става дума за финансови въпроси — отбеляза госпожа Флорънс и огледа луксозната обстановка с необяснима гордост. — Изглежда, че твоят съпруг прави изключение, Мади. Ти си много щастлива жена.

— Щастлива съм в много отношения — отговори Мадлин с измъчена усмивка, която не заблуди другите две жени.

— Да, така е — каза нежно госпожа Флорънс и очите й проблеснаха весело. — С времето ще ти стане по-леко, дете. Повярвай ми!

Мадлин си пое дълбоко дъх и се поотпусна. Беше странно, че с тези две жени тя се чувстваше по-добре, отколкото с майка си и сестрите си. Тя импулсивно докосна ръката на госпожа Флорънс.

— Благодаря ви, че дойдохте на сватбата ми, мадам. Вашето присъствие ми помогна да преживея този ден по-спокойно.

— Трябва да кажа, че за нищо на света не бих пропуснала сватбата ти с господин Скот. Ти отвори пред мен много врати, дете, врати, за които и не подозираш, че съществуват.

Госпожа Флорънс изглеждаше доволна от изненадата, изписана на лицата на двете по-млади жени.

— Какви врати? — попита Джулия и се засмя, като заплаши с пръст приятелката си. — Имаш вид на котка, която е открила гърне със сметана. Трябва да разбера причината.

— Някой ден, може би — отговори тихо госпожа Флорънс. Тя не каза нищо повече, изпи само чаша чай и продължи да оглежда салона с видимо удоволствие.

 

 

Мадлин не си спомняше кога са си тръгнали гостите. Разбра това едва, когато вече нямаше никого освен прислужниците, които бързо почистиха всички следи от сватбеното тържество, и Лоугън, който беше съвсем безразличен към присъствието й в дома му. Той седна до масата и лениво допуши пурата си, протегнал крака. Мадлин пък се отпусна на един стол близо до него, все още облечена в сватбената си бледорозова рокля, украсена на шията и талията с рози в по-тъмен оттенък.

Ако не беше с толкова опънати нерви, тя с удоволствие би седяла така, вдъхвайки аромата на пурата му. В къщата сега беше съвсем тихо и изпитанието да водиш леки разговори вече беше свършило. Все пак предстоеше друго изпитание и Лоугън щеше да реши кога и дали то щеше да се случи.

Погледът му се плъзна по нея с подчертан интерес — така, като би разглеждал някоя картина или скулптура. Мадлин беше сигурна, че уверенията на Джулия, че Лоугън все още я обича, са напълно неверни. Никой мъж ни би гледал любимата жена като някоя вещ, която би могъл да вземе и да остави, когато си поиска. Тя измисли поне сто различни начина за започване на разговор, но ги отхвърли до един. Много странно, че преди тишината, царяща между тях, носеше спокойствие, а сега и двамата бяха напрегнати.

— Стаята ти е приготвена — каза най-сетне Лоугън и загаси пурата си в бронзова чиния. — Ще наредя на някой от прислугата да ти я покаже.

— Тогава ние няма да сме…

— Не. Ще имаме отделни стаи. Както знаеш, обикновено се прибирам и излизам в необичайни часове. Няма да нарушавам почивката ти, затова ще спим в отделни легла.

„А аз няма да нарушавам личния ти живот“, помисли си Мадлин, но се въздържа да го каже.

— Много мило — промърмори тя и стана.

Като любезен домакин Лоугън също стана.

— Естествено, запазвам си правото да те навестявам от време на време — каза той.

Мадлин кимна, като едва се сдържаше.

— А тази вечер? — попита тя с леко треперещ глас.

Сините му очи бяха безразлични, само се присвиха от тънката струйка дим.

— Ела в стаята ми, когато се приготвиш за сън.

— Много добре — преглътна с усилие Мадлин.

Лоугън седна, щом тя стигна до прага. Мадлин усещаше огледа му дори, когато излезе, защото този поглед сякаш изгаряше гърба й.

В личния апартамент на Лоугън имаше втора спалня. Сега бяха съборили една от стените и тя беше удвоила размера си. Стените бяха покрити с брокат в бяло и златисто и по тях бяха окачени картини с маслени бои в позлатени рамки. Едната изобразяваше деца, които си играят, а другите — жени и деца в домашна обстановка.

Мадлин се разходи из стаята, доволна от женствената обстановка, и огледа всяка промяна, включително златния часовник върху полицата на камината, дантелата по бялата копринена покривка и кутия за шев, инкрустирана със седеф.

Макар да не беше позвънила за прислужница, едно момиче дойде да й помогне да съблече сватбената си рокля. Мадлин седна пред тоалетната масичка, облечена в нощница с якичка около врата, и се замисли, докато прислужницата четкаше дългите й златисто-кафяви къдри.

Тя каза нещо и Мадлин я погледна със смутена усмивка.

— Какво? — попита тя. — Боя се, че се разсеях.

— Попитах дали ще се нуждаете от нещо друго, госпожо Скот.

— Госпожо Скот… — повтори Мадлин с усмивка. — Ти си първата, която ме нарича така.

Прислужницата също се усмихна, поклони й се и излезе.

Мадлин се вгледа в пепелявото си лице и механично ощипа и потупа бузите си, за да се позачервят. Нямаше никаква причина да се страхува от Лоугън. Той нямаше да я нарани. Не за друго, а защото в утробата си носеше неговото дете. От друга страна, можеше да направи живота й доста неприятен. Сега й беше съпруг и тя зависеше изцяло от милостта му. Никой нямаше да се намеси в нейна защита, ако той проявеше някаква жестокост.

Мадлин стана и провери всички копчета, които закопчаваха отпред бялата й ленена нощница. Тя вдигна решително брадичка и излезе от стаята.

Стаята на Лоугън се намираше само през няколко врати. Беше осветена от огъня в камината. Той се беше облегнал на рамката на леглото, вдигнал ръце на тила си. Беше гол и под завивките ясно се очертаваше всяка част на възбуденото му тяло. Светлината на огъня хвърляше върху лицето му отблясъци като от разтопен метал. Мадлин приближи до леглото и спря на няколко крачки от него, защото чу дълбокия му глас.

— Свали си нощницата!

Тя го погледна смутено.

— Хайде! — промърмори той, а очите му святкаха като на дебнещ звяр.

Мадлин разбра какво иска и се опита да се подчини, но пръстите не я слушаха. Лоугън чакаше с неестествено търпение и мълчаливо я наблюдаваше. Мадлин разкопчаваше дългия ред от копчета. Когато свърши, тя измъкна ръцете си от ръкавите и остави нощницата да се свлече на пода. Отдолу беше облечена само с тънката си риза. Кожата й гореше, защото осъзна, че светлината на огъня прозира през ризата и осветява всяка част от тялото й.

— Всичко! — каза непреклонно Лоугън.

Тя се взря в твърдото му лице и вдигна ръце да откопчее ризата си отзад на врата. Обзе я чувство, че е собственост, че е вещ за показ. Ако Лоугън искаше да я унизи, той беше постигнал целта си. Тя сграбчи ризата, започна да я съблича през глава но се поколеба. Не можеше!

— Веднага! — чу тя внезапно суровия му глас.

Затаила дъх, Мадлин се подчини с решително движение, вдигна нощницата и я запокити на пода. Студеният въздух обгърна цялото й тяло, тя настръхна и зърната на гърдите й се втвърдиха. Мадлин стоеше с изсъхнало гърло и ръце, отпуснати от двете й страни, а той втренчено я гледаше.

— Аз… студено ми е — отчаяно прошепна тя и й се прииска нещо, каквото и да е, да се загърне.

— Виждам — отвърна Лоугън, а погледът му опипваше гърдите й. Свали ръцете си, отметна завивките и с жест й показа да легне до него.

Мадлин не се сдържа да не покрие с ръце тялото си, докато отиваше към него. С едната ръка прикри гърдите си, а с другата — скута си.

Жестът й като че развесели Лоугън, дишането му стана по-дълбоко, когато тя стигна до леглото.

— Няма нужда от свенливост, мила моя. Нито една тайна не ще ти остане, когато дойде утрото.

Зъбите й тракаха, докато пропълзя по леглото и легна на мекия чаршаф. Всеки мускул на тялото й беше стегнат. Топлата ръка на Лоугън се плъзна по ханша й, докосването му я накара да потрепери. Противно на страховете й, той беше много нежен, почти безразличен, когато я обърна към себе си. Погали очертанията на тялото й, сякаш беше скулптор, пръстите му се движеха леко и нежно.

Начинът, по който я докосваше, беше съвсем различен и Мадлин разбра, че нетърпеливият любовник, когото тя беше познала първия път, сега беше заменен от някакъв пресметлив странник. Той я люби в чисто физическия смисъл на думата, чувствата му бяха заключени някъде дълбоко в него. Ако и тя можеше да реагира така… Но Мадлин не можеше да сдържи удоволствието, което изпита, когато той целуна гърдата й и в същото време ръката му се плъзна между бедрата й. Пръстите му галеха мекия пух и леко проникнаха в нея.

Мадлин се извиваше под него, гърдите търсеха устата му, докато възбудата й растеше все повече. На устните й трептяха думи и тя с много усилия се въздържа да не ги изрече… Обичам те… обичам те… Той обаче не желаеше любовта й.

Точно когато екстазът я обзе, Лоугън се отдръпна. Изпълнена с болка, Мадлин изстена в знак на протест и се спусна към него, за да почувства как той я отблъсна. Тя видя главата и раменете му над себе си и за момент си помисли, че той иска да я остави така — засрамена и трепереща от страст.

— Моля те — каза тя с глас, който сякаш не беше неин.

— Тихо.

Лоугън докосна устните й с пръсти, които носеха интимния й аромат.

Мадлин прехапа устни и остана неподвижна и задъхана. Тя се сви, когато почувства горещата му уста под гърдите си и после върху корема си. Неспокойно погали косата му, пръстите й потънаха в тъмните му къдрици. Лоугън отмести ръката й и продължи да изучава кътчетата на тялото й с устни, зъби и език… докато откри чувствителното място между бедрата й… нежната гънка, която беше навътре.

— Не… — изстена Мадлин и изтръпна от ужас, когато той стигна до чувствителното място. Тя не можеше да си представи, че той би могъл да направи подобно нещо. — Не…

Лоугън я хвана и я прикова на място, здраво стиснал китките й.

— Никога не ми казвай тази дума — каза той с метален глас. — Нито в леглото, нито извън него.

Думите му я поразиха. Мадлин разбра, че го е засегнала, и сега той й отмъщаваше, налагаше й своята воля.

— Не бива — опитваше се да каже тя, китките й се напрегнаха да се освободят. — Не искам така.

Лоугън подигравателно се изсмя и отново наведе глава. Сълзи на ярост и срам напълниха очите на Мадлин, тя усети устата му там, където никога не беше си представяла, че може да бъде. Макар че се опитваше да събере бедрата си, тялото й предателски се подчиняваше, разтваряше се за него. Устните му бяха горещи, изгаряха я, проникването на езика му я караше да стене от сподавено удоволствие. Тя престана да бъде Мадлин, превърна се в необуздано същество, което се извиваше буйно и страстно, докато не я заля необятната вълна на кулминацията, за да я остави после безволева и слаба.

Преди да отмине екстазът, Лоугън отново я прегърна. Тя усети как той прониква в нея и се опита да се възпротиви на силата му, като отблъскваше гърдите му. Но с няколко мощни движения той я облада, докато тя не се покори и не го прие. Започна с бавен ритъм, който усили, за да я изпрати отново в дълбините на страстта.

Мадлин свря лицето си между врата и рамото му и почувства, че чрез този акт той я беше направил своя като никога досега. Преди Лоугън беше партньор, учител, любим приятел. Сега той беше нейният господар, владетелят на тялото и душата й.

Тя отново усети върховно удоволствие, като че в нея гореше огън и изстена. Лоугън направи последно движение дълбоко навътре. Едрото му тяло потръпна облекчено. Потта по кожата сякаш ги съедини в здрава прегръдка. Тази прегръдка окуражи Мадлин, защото усети как Лоугън леко трепна, тя почувства дъха му по кожата си, биенето на сърцето му. Колкото и да се мъчеше, той не можеше да остане безразличен до нея. Лоугън се отпусна и тя с радост пое неговата тежест върху себе си. После той се отдръпна с въздишка.

Мадлин копнееше да я целуне, да я погали, или поне да задържи ръката й за момент, но той не я докосна. В стаята изведнъж пак стана студено. Мадлин се протегна към завивката и покри раменете си. Смутено се питаше дали той иска тя да си отиде.

— Да си вървя ли? — попита тя.

Лоугън дълго мълча.

— Не. Може да те пожелая още веднъж.

Тя стисна зъби при надменната му заповед, но се облегна на възглавниците. „Бъди търпелива“, беше я посъветвала Джулия… Е, може би си заслужаваше труда. Мадлин щеше да изкупи грешката си в миналото — дължеше му го. Обърна се и погледна към Лоугън. Той лежеше със затворени очи, но тя разбра, че му беше нужно доста време, за да заспи, а какви мисли витаеха в главата му… за това можеше само да гадае.

 

 

Бяха изминали вече десет години, откакто Лоугън основа театър „Капитал“. С много любов той беше възстановил старите сгради, беше събрал актьорска трупа, музиканти, художници, дърводелци, шивачи, сценични работници, реквизитори и други подобни. Да ги обучава за него беше истинско удоволствие. Освен това той никога не беше закъснявал за репетициите. До тази сутрин.

Обикновено се събуждаше лесно, но тази сутрин, когато видя до себе си спящата Мадлин, не можа да се въздържи. В просъница я привлече към себе си и отново я люби, а тя в полудрямка мъркаше и се извиваше като спящо котенце. Едва след всичко това той разбра колко е закъснял.

Лоугън ядосано изруга, облече се със светкавична бързина и препусна с каретата към театъра. Въпреки това пристигна там четиридесет и пет минути след уречения час. Влезе през задния вход и се втурна към общата стая. Актьорите сигурно щяха да се възмущават от закъснението му. Имаха право да се оплакват. Той никога не проявяваше снизхождение и ги глобяваше за подобно нарушение.

В стаята нямаше никого освен помощника Джеф.

— Господин Скот — извика той. — Питахме се дали изобщо ще дойдете днес…

— Къде са другите? — прекъсна го Лоугън и се намръщи.

— На сцената, господине. Дукесата започна репетицията, като видя, че ви няма.

Лоугън кимна и се насочи към задната част на сцената. Когато приближи, чу гласове и мърморене. Той изправи рамене, излезе на сцената и спря. Срещу себе си видя целия състав, нареден в полукръг с чаши в ръце. Чу се звук от отваряне на бутилки, всички му се усмихваха.

— Честито! — извика някой, а друг шеговито го обвини: — Закъснявате!

После избухна общ смях, чуваха се наздравици, когато в чашите наляха шампанско. Без да иска, Лоугън също се засмя.

— Кое чествате — закъснението или сватбата ми? — попита той.

Джулия излезе пред всички, прекрасното й лице грееше от радост.

— Да речем, че и двете събития очаквахме от дълго време. Внимавайте, господин Скот, защото може да си помислим, че и вие сте човек.

— Вярвам, че сме единодушни по въпроса — отговори Лоугън. — Искам всички да са наясно, че аз също ще платя глоба за закъснението си.

— О, няма защо — каза шеговито Арлис Бари. — Парите за шампанското са от касата във вашия кабинет.

Всички отново се засмяха, а Лоугън поклати глава с усмивка.

— За театър „Капитал“! — извика някой весело. — Банда крадливи пияници!

В общата веселба Лоугън вдигна чаша.

— За госпожа Скот! — каза той и всички с желание вдигнаха наздравицата.

— Наздраве! Наздраве!

— Бог да благослови госпожа Скот!

— Дано милостта Божия е с нея! — добави някой и всички пиха.