Катлийн Удиуиз
Шана (27)

Глава двадесет и седма

Радост и веселие царяха в големия салон на господарския дом на Бошан. Две влиятелни, богати и предприемчиви семейства от Новия и Стария свят току-що се бяха слели в едно. Сватосването още далеч не бе достигнало връхната си точка, когато към роднините се присъединиха отново двете главни действащи лица. Както Натаниел с тънка усмивка бе намекнал, дори и най-влюбената двойка не намира истинско удоволствие в усамотението, когато спалнята не може да се заключи.

Рурк се насочи направо към Трейхърн, взе ръката на господаря на острова и сложи в нея една продълговата кесия.

— В тази кесия — поясни Рурк — има златни монети, всяка на стойност 50 фунта, тридесет на брой. Цената на моето робство. Хиляда и петстотин фунта.

Преди да продължи, Рурк остави за миг стареца да премери с опитната си ръка на търговец тежестта на кесията.

— А сега ще съм ви много задължен, ако ми върнете обратно документите, не без потвърждаващия подпис, че дългът е изплатен и откупен.

Трейхърн бръкна във вътрешния джоб на кадифения си жакет и извади един пакет, който подаде неотворен на Рурк.

— Подписът вече е положен, откакто ми върнахте дъщерята у дома.

— Избързали сте, сър — усмихна се Рурк, — защото аз пак ви я взимам.

— По дяволите! — възмути се шеговито Трейхърн. — Това е тежка съдба, да загубя наведнъж единствената си дъщеря и най-ценния си роб.

— Нищо не губите, сър — успокои го Рурк, — никога няма да се отървете от нас. — Той нежно притегли Шана към себе си и я погледна с много обич в очите. — И ако е рекъл Господ, ще ви напълним къщата с малки дяволчета.

Старият Джордж Бошан въздъхна облекчено и си свали счупените очила.

— Най-сетне мога да махна това проклето чудо от носа си. Бяха ми забранили под страх от наказание да се показвам без очила, за да не откриете колко много си приличаме с Рурк. Толкова съм щастлив, че истината вече излезе наяве. Сега най-сетне виждам отново ясно света. — Златистите му очи примигнаха, когато взе ръката на Шана в своята. — Синът ми е направил добър избор. Вие сте чест за нашето семейство, Шана.

Гарланд пристъпи малко притеснено, държеше на ръце спящата си дъщеричка.

— Съжалявам, че причиних толкова много безпокойство. Смея да се надявам, че ще ми простите, че се изтърсих ей така.

— Изкушавах се да те натупам — ухили се Рурк кисело. — Но сега от плещите ни падна голяма тежест и следователно би трябвало всъщност да ти благодарим.

— Вие наистина ли сте близначката на Гейбриъл? — попита Шана.

Гарланд се усмихна развеселено.

— Да, но Рурк и аз си приличаме много. Това учудваше много хора. Ние двамата приличаме повече на баща си, докато другите приличат на мама.

Бебето се размърда в ръката на Гарланд и Шана загледа въодушевено как то се прозя и изпъна нежните си крачка.

— Ще ми разрешите ли да го подържа? — попита Шана плахо.

— Но разбира се — сияеше Гарланд от гордост и подаде детето в ръцете на снаха си. Шана го пое почти със страх, то бе леко като перце и меко като масло. На малкото ангелско личице се появи учудване, тъй като една непозната жена се навеждаше над него. Шана, която досега не бе виждала отблизо толкова малко дете, бе не по-малко учудена. Рурк очарован загледа племенницата си и прегърна Шана.

— Толкова е мъничко! — каза Шана.

— Всички в началото са малки — каза Гарланд — и вие скоро ще го разберете.

Орлан Трейхърн се облегна назад с доволна усмивка. Наистина имаше още много неща, които някой някога трябваше да му обясни, но и на това щеше да му дойде времето. За него сега бе важно само това, че дъщеря му далеч бе надминала очакванията му, тя му подари зет и внуче, и то наведнъж. В този момент Орлан Трейхърн бе много щастлив, дори болката в крака му не можеше да го разстрои.

Всички бяха щастливи, че от мъката на едно злощастие се бе родило толкова много щастие. Дори камериерката Хергъс, която толкова дълго бе страдала от тежестта на тайната, сега се усмихваше от вратата. А Питни дори се гордееше с ролята си, която — макар и доста съмнително — бе допринесла за успеха на този брак. И въпреки това той усещаше една несигурност да гризе душата му, защото все още на много въпроси нямаше отговор, а и някои трябваше тепърва да се поставят. А скоро това неприятно чувство щеше да завладее и останалите в салона.

Ралстон се върна и почти мигновено над фамилията премина сковаващ леден дъх. Слабият мъж хвърли шапката си към портиера и влезе в салона. Тясното му лице бе потънало в неясно учудване, той обходи всички с поглед, сякаш търсеше отговора на някаква загадка, най-накрая очите му се спряха на превързания крак на Орлан и на опърлените му коси.

— Аз… — започна той колебливо — исках да заведа коня си в конюшнята, но от пътя не можах да я съзра.

Трейхърн се засмя мрачно.

— Който иска да намери конюшнята, трябва да сведе много ниско поглед и да я търси по земята. Превърна се в пламъци тая нощ и не остана нищо, освен пепел. А вие къде бяхте?

— С ваше позволени, сър — побърза да обясни Ралстон, — чух за един стар познат, че живее в Милс плейс, и тръгнах натам, да го потърся. Казвате, конюшнята била изгоряла?

— Напълно — изсумтя Питни. — Изглежда сте пропуснали доста.

Ралстон сви рамене.

— Когато най-сетне го намерих, беше вече късно да се върна обратно, а и той настоя да преспя у него. Липсвах ли ви, сър?

Трейхърн махна с ръка.

— Съвсем не. Просто не знаех, че имате приятели в колониите.

— Вие, изглежда, сте си изгубили камшика, мистър Ралстон — каза внезапно Питни.

— Да съм го загубил? Ха! — започна той да обяснява ядосано. — Вчера го оставих настрана, докато оседлая коня, а когато исках да го възседна, него го нямаше никъде. За съжаление не ми остана време да се занимая с коняря, но бъдете сигурни, че той ще ми го върне, ако не иска жестоко да си изпати за лудориите.

Старият Бошан не изглеждаше склонен да понесе такива обвинения по адрес на прислугата си и набърчи чело, но мисис Амелия положи ръка върху неговата успокоително и едва забележимо поклати глава.

Ралстон извади часовника си и го свери с часовника върху камината. Разговорът не вървеше и отново и отново тягостно мълчание се възцаряваше в салона. Съвсем очевидно присъствието на Ралстон не допринасяше за доброто настроение.

Веднъж, в една такава дълго проточила се пауза, Орлан Трейхърн забарабани нервно с пръсти по облегалката на креслото. После спря, повдигна внимателно ръка и я загледа озадачено. Трополенето не искаше да престане и очите на всички се насочиха към него. Но постепенно барабаненето придоби по-ясен ритъм — беше конски тропот, който приближаваше. Шарлот пристъпи към прозореца, а отвън вече се чуваше и някакъв глас, който ревеше неясни заповеди.

— Войници — съобщи Шарлот от прозореца. — Поне дузина.

Във възбудата, която настана след тези думи в къщата, Питни май бе единственият, на който не му убягна доволната усмивка по лицето на Ралстон и несъмнено враждебният поглед, с който гледаше Рурк. Силно чукане отекна по вратата, малко по-късно един слуга въведе в салона английски офицер. Рурк, който стоеше при камината, се обърна с гръб към салона и се загледа в огъня. Двама войника с мускети последваха офицера и заеха място от двете страни на вратата.

— Майор Едуард Картър от ротата на Вирджиния на Девети кралски пехотен полк на Негово Величество! — представи се офицерът.

Джордж Бошан пристъпи напред към майора, назова името си и това, че по силата на кралска грамота за вечно владение е господар на този дом и на имението. Двамата си стиснаха ръце, но майор Картър остана неподвижен и официален.

— Идвам по служебно задължение — обясни той. — Моля за подслон за моите войници и конете ни с цялото полагащо ни се уважение.

Старият Бошан се усмихна тъжно.

— За съжаление тази нощ напълно изгоря конюшнята ни, г-н майор. Но пък имаме на разположение няколко плевни, а и за момчетата ви ще се погрижим.

— Както ви е удобно, сър. — Майорът, изглежда, се поотпусна. — Естествено, не искаме да ви създаваме неудобство. — Той се покашля. — А сега трябва да ви говоря за задачата си. Получихме известие, според което във вашето владение трябва да се намира избягал убиец. Според едно анонимно писмо, пуснато в Ричмънд, убиецът се казвал Джон Рурк.

Като покров мълчанието се разпростря над стаята. Само Ралстон не изглеждаше изненадан. Шана не смееше да се помръдне, но погледът й се прокрадна към Рурк. С въздишка на примирение Рурк се обърна, погледна смело майора, лаконична усмивка проигра по устните му.

— На ваше разположение съм, майор Картър. Няма да се опитвам да избягам. — Той кимна към двамата войника на вратата. — Няма да се наложи да използвате сила.

Погледите на майора обходиха салона, спряха се на напрегнатите лица на присъстващите.

— Добре. Приемам вашата декларация. Вие сте наясно, че сте под арест, нали?

Рурк кимна, а майорът заповяда на войниците да напуснат салона. Картър закова поглед в Рурк и горчива усмивка се плъзна по устните му.

— Бошан! Трябваше да се сетя! — Несъзнателно майорът повтори думите, които Шана бе изрекла само няколко часа по-рано. И потънал в един очевидно болезнен спомен, той си потърка брадичката. — Рурк Деверъл Бошан, ако не се лъжа.

Сега най-сетне Ралстон даде израз на почудата, която преди му липсваше. Той разтвори широко уста и направи несигурна крачка към майора.

— Ка… — Но езикът му бе скован като краката. — Тоя? Бошан? — Той отново посочи с показалец към Рурк. — Той? Но…

Мрачните му очи подскачаха от Джордж на Амелия, от Гейбриъл на Шана, оттам към Джеремая и Натаниел. Най-много се задържаха на Гарланд, която сладко му се усмихваше насреща.

— Ах — преглътна Ралстон. Той подръпваше ръкавицата на лявата си ръка и накрая съвсем я свали, докато се отдръпна към камината и на свой ред се вторачи в жарта.

— Последния път, когато се срещнахме, бяхте още капитан — каза Рурк и посочи към пагоните на Картър.

— Наистина — майорът отново се потърка брадичката, — спомням си много добре, мистър Бошан, и съм много радостен, че този път имам повечко войници с мен.

— Действително съжалявам, майоре — отвърна Рурк и извинението му звучеше искрено. — Мога да извиня поведението си само с това, че бях събуден доста грубо, без никакво обяснение. И това малко ме ядоса.

Майор Картър се засмя тъжно.

— Искрено желая да не ми се налага да съм наблизо, когато напълно ви събудят. Но не се притеснявайте прекалено много за счупената ми челюст. В мирни времена повишенията в чин са рядкост, а пък аз дължа на това нараняване — първо, че не ме уволниха, второ, че ме повишиха в чин майор. Е, да — той огледа всички, — вие очевидно сте член на семейството.

— Това е синът ми! — Гласът на мисис Амелия звучеше остро. — Всичко това трябва да е някаква ужасна грешка. Сигурна съм, че Рурк е напълно невинен. И ние сме решени да използваме всички средства, за да го докажем.

— Естествено, мадам — отвърна майорът учтиво. — Трябва да ви уверя, че случаят се проучва най-внимателно. Има доста неща за проверяване. — Той се обърна към господаря на дома. — Сър, дълго яздихме от Уилямбърг дотук. Предполагам, че е горе-долу време за чай, а и виждам, че имате. Мога ли да си позволя да ви помоля за една чаша?

— Виждам, че не се представям достатъчно добре като домакин — отвърна Джордж любезно. — Може би ще предпочетете нещо по-силно? Бих могъл да ви предложа превъзходно бренди.

— Сър, извънредно сте любезен към един служител на короната. — Майорът леко се усмихна, когато му подадоха една чаша, той отпи първо малка глътка и затвори блажено очи. — Благодат за един уморен боец — въздъхна той. Втората глътка му се услади не по-малко.

— За бога! — възкликна изведнъж майорът. — Ако продължава така, скоро ще си забравя и името. — Той затърси във вътрешния джоб на униформата си и най-накрая извади връзка пликове. — Има ли сред присъстващите капитан Бошан?

Натаниел пристъпи напред и каза, че това е той.

— В днешно време — каза майорът меланхолично, — ние, офицерите трябва да вършим всичко. Това са писма от Лондон за вас. Поне едно от тези писма носи кралския печат.

Натаниел взе писмата и се оттегли с тях до прозореца, където бе по-светло.

Шана застана до Рурк и го хвана под ръка, което предизвика у майора недоумение. Красавицата му бе направила впечатление още при влизането, а сега, когато Рурк му я представи, той въздъхна малко разочарован.

— Моята съпруга, сър, Шана Бошан.

Майорът се поклони отривисто.

— Моите комплименти за красотата ви, мадам! Слънчев лъч в пущинака, бих казал. Поразен съм. — Той се изправи и я погледна по-внимателно. — Как се казвахте? Шана? Да не би да сте Шана Трейхърн, е, респективно да сте били?

— Точно така — потвърди Шана мило. — А там виждате баща ми Орлан Трейхърн.

— Лорд Трейхърн! — Майорът, очевидно впечатлен, забърза към Орлан Трейхърн. — Слушал съм много за вас, сър.

— Хм! — Трейхърн издаде един неясен, но в никакъв случай не дружелюбен звук и не обърна внимание на подадената му ръка. — Само лоши неща, басирам се. Но настроението ми бързо ще се промени, щом тази безсмислица около младия Рурк се изясни. Спокойно можете да уведомите началниците си, г-н майоре, че ще използвам напълно влиянието и състоянието си, за да изясним тази история.

Офицерът не се чувстваше много удобно в униформата си. Ако имаше две имена и две състояния в империята, които да могат да създадат проблеми на короната, то те бяха събрани тук, в този салон.

— Спокойно! — успокои ги Натаниел от прозореца. Той бе прочел писмата и сега се насочи към Орлан. — Явно няма вече нужда да се използват пари за тази история. — Той подаде на майора една очевидно официална грамота, с множество печати. — Предполагам, че вие сте най-близкият офицер на короната. Готов ли сте да потвърдите, че сте получили писмото?

Офицерът на короната въздъхна колебливо и взе в ръка писмото. Започна да чете, като заедно с очите се движеха и устните му. Той хвърли един поглед към Рурк, остави чашата настрана и продължи да чете. Най-накрая изрече на глас:

„… И така, в светлината на нови доказателства и с оглед на една молба от страна на маркиз дьо Бошан, по случая Рурк Деверъл Бошан трябва да бъдат прекратени всички съдебни процедури, докато по-нататъшните разследвания не дадат възможност за нова, обективна преценка на фактите по случая…“

Майор Картър отпусна ръка и каза:

— Това писмо носи печата както на маркиза, така и на дворянския съд. Което очевидно означава, че сте свободен, мистър Бошан.

Шана се хвърли на врата на Рурк с радостен вик и едва не го удуши от радост. Навсякъде из салона се чуваха въздишки на облекчение.

— Да не искате да кажете с това, че — режещият глас на Ралстон премина като сабя през едва-що отново възвърналата се радост — един избягал убиец може просто ей така да бъде пуснат на свобода въз основа на един лист хартия? Това е несправедливост, смятам аз. Една ужасна съдебна грешка!

Майорът се изправи в цял ръст.

— Това писмо дава лаконично обяснение, сър. Жената, за която става въпрос, е била женена и освен това е поддържала връзки с други мъже. Още преди е имало сведения от мъже, които са били ограбвани от нея. В тях отново и отново е било изтъквано, че мъжете не си спомнят нищо повече, освен че са идвали в съзнание на известно разстояние от кръчмата. Също така има свидетелски показания от господа от Шотландия, които потвърждават, че мистър Бошан е дошъл при тях веднага след пристигането си от колониите. Следователно той не би могъл да е баща на детето на въпросната жена, тъй като същата е била в напреднала бременност. Освен това съществува подозрението, че съпругът й я е убил в пристъп на ревност.

— Едно порядъчно английско момиче бива убито по най-ужасяващ начин, при това е и бременно, а злосторникът се изплъзва ненаказан! — Ралстон разбираше само това, което искаше.

— Мистър Ралстон! — изрева Трейхърн.

Майор Картър небрежно се хвана за дръжката на сабята си.

— Поставяте под съмнение разпореждане на дворянския съд, сър?

Това двойно неодобрение, изразено от двама мъже с авторитет, на първо време затвори устата на пенещия се Ралстон. Но той започна да отстъпва, едва когато Шана тръгна към него с проблясващи в зелените й очи светкавици.

Той запелтечи.

— Но аз само исках да кажа… Не! Не! Разбира се, че не.

— Само да посмеете да изречете с мръсните си устни още веднъж името на съпруга ми — и ще ви избода очите! — Макар че гласът й не бе по-висок от шепот, думите й кънтяха в ушите му.

— Да! Да! Имам предвид… Не. Както желаете! — Ралстон замълча, докато тя не се отдръпна от него.

Едва тогава той вдигна крак от прага на камината и си отстрани горещата пепел от ботушите. Но най-лошото още му предстоеше.

— Мистър Ралстон, мисля, че намерих нещо, което ви принадлежи. — Питни бе пристъпил пред него и му поднесе под носа камшика, който преди вече бе показал на Рурк.

— Ах, да, наистина. Много благодаря. — Ралстон се престори на много облекчен и го взе. — Разбира се, моят е. Съвсем не беше така лесно, знаете ли, да яздя само с една лозова пръчка. Но какво лепне така?

— Кръв — изръмжа Питни. — И косми. Все от Атила. С този камшик е бит Атила, докато е започнал да цвили от болка, и с това е привлякъл Рурк в конюшнята. Но вие, естествено, не можете да знаете всичко това, защото цялата нощ сте били на път. Как се казваше вашият приятел?

— Блеки. Джул Блеки — отвърна разсеяно Ралстон.

— Блеки — намеси се от другата страна на стаята Джордж. — Познавам го. Живее в една дървена къща малко извън Милс плейс. Той беше споменавал за някакъв роднина в Англия, но това беше, нека да помисля — той заразглежда Ралстон, — неговият шурей, братът на жена му.

Ралстон бе вперил поглед в земята. Гласът му шепнеше, когато той най-сетне проговори.

— Сестра ми, тогава бях малко момче — бе несправедливо обвинена в кражба и продадена като робиня. Тя се омъжи за този мъж — мъж от колониите. — Позорът, който той изпитваше от това признание, очевидно надхвърляше силите му.

Майор Картър, който стоеше до Трейхърн, изслуша това с голям интерес. Сега той изпъна напред устни и извади от големия си джоб една дебела книга с разпоредби. Той вече я прелистваше, докато намери страницата, която трябваше да му помогне, после започна — потънал в дълбок размисъл — да обикаля в кръг. След като няколко пъти бе обиколил креслото на Трейхърн, той прекъсна разходката си и заговори:

— По-голямата част от службата си, уважаеми дами и господа, съм отслужил като офицер на фронта, като не вземаме предвид назначението в Лондон. — При това той кимна на Рурк. — Затова познавам военното изкуство. Но съвсем друга работа е да си офицер на короната в мирно време. Имайки предвид това, най-мъдрите глави в министерството издадоха една книга, един наръчник, която да помага на офицера, когато опитът му не е достатъчен. Но с тази книга е доста сложно. — Той я вдигна високо, за да могат да я видят всички. — От една страна, тя съдържа по-скоро препоръки, отколкото заповеди. От друга страна, тя дава на офицера две възможности — човек може да се придържа буквално към нея, но може и да не й обръща внимание, и така рискува военен съд. Аз предпочитам да се придържам към буквите на закона. А те казват: „Ако офицерът попадне в цивилния свят на случай, който му се струва невероятно объркан или/и подозрителен, то той трябва лично да поеме отговорността, за да изясни фактите“. — Той посочи с пръст страницата. — Колкото и надуто да ви звучи — едва ли бих намерил по-подходящи думи, за да опиша ситуацията, в която се намирам в момента.

Картър безстрашно посрещна всички погледи, насочени към него, а после се обърна към Питни.

— Историята с конюшнята, смятате, че е подпалена умишлено?

— Няма никакво съмнение — натъртено се намеси Натаниел. — Вратата на конюшнята бе затворена отвън, а брат ми лежеше вътре, ударен по главата.

По настояване на майора цялата история бе разказана.

— Джентълмени, трябва да ви помоля да проявите снизхождение. Опитвам се според силите си да се ориентирам, но нещата все повече се объркват за мен. Може би, би трябвало да започнем отначало. — Майор Картър се огледа и очите му се спряха на Рурк. — Мистър Бошан Рурк, бях във висша степен озадачен, когато видях името ви на заповедта за обесване. Но въпреки това ви виждам да стоите тук, пред мен, без да е паднал и косъм от главата ви. Как стана така?

Рурк разпери ръце.

— Знам само, че бях изваден от килията си и вкаран в една друга, където вече имаше двама мъже. После ме завлякоха на един кораб, който отплава за Лос Камелос. Но може би мистър Ралстон би могъл да ви обясни. Защото всъщност той бе подготвил всичко.

— Какво? — Трейхърн се изправи в креслото си и изви врат към Ралстон. — Купили сте го от Нюгейт?

— Купил вероятно не е точната дума за това, татко — отне Шана възможността на Ралстон да отговори. — Надзирателят мистър Хикс има добър слух за дрънкащи монети, както мога да потвърдя от собствен опит.

Тя погледна изпитателно Ралстон.

— Колко ви взе мистър Хикс за положените усилия? Сто фунта или двеста?

Ралстон устоя на погледа на Шана — стори му се, че му е хрумнала спасителна мисъл.

— Достатъчно често сте ме обвинявали и заплашвали, мадам. Но защо не обясните вие сега, мадам, как стана така, че се омъжихте за въпросния Рурк Бошан, докато той се намираше в Нюгейт?

Трейхърн се извърна в креслото си на другата страна.

— Хм — изсумтя той, — Шана, детето ми, това наистина би било във висша степен интересно.

Шана обстойно разглеждаше брошката си, постърга малко с хубавата си пантофка по килима, усмихна се меланхолично към Рурк, но после пое дълбоко дъх и погледна баща си право в очите.

— Отидох в Нюгейт, за да си избера там някое име, което би ви харесало и би отговаряло на вашите желания — и чийто притежател, както мислех, няма да ми е за дълго в тежест. И така, ние сключихме една сделка, двамата с Рурк. — Тя му се усмихна и потърси ръката му, а той я прегърна, закриляйки я. — Бе горчива лъжа, признавам си, и справедливо се обърна после срещу мен, защото когато осъзнах, че всъщност не бях вдовица, вече не можех да направя нищо. — Тя се облегна доволно на Рурк. — От сърце съжалявам за измамата, татко, но даже и да знаех докъде ще ме доведе всичко това, аз пак бих го сторила.

Трейхърн радостно се засмя.

— Все се питах колко време ще съумеете да изтърпите този ултиматум. Но сега трябва да призная, че имате повече Трейхърнова кръв, отколкото ви се полага.

Шана колебливо се обърна към майор Картър.

— В ковчега на Рурк е погребан друг мъж, може би безименен труп, който не е имал близки. Това е всичко, което знам.

Напред пристъпи Питни и продължи:

— Получих ковчега от мистър Хикс в Нюгейт. В него имаше един старец, сбръчкан и изсъхнал, може би умрял от глад, не знам. Но който и да е, той лежи под една красива надгробна плоча с достойно име, няма какво повече да се каже. Освен, дето намерих един мъж, който бе женен за убитата от Лондон. — Майорът си отбеляза нещо и искаше да зададе въпрос, но Питни вдигна ръка и го спря. — Знам, че този мъж е заподозрян. В момента се намира в Ричмънд. Когато го срещнах в Лондон, той бе доста пиян и не каза нищо повече, освен че Рурк не може да е бил убиецът.

Питни улови един колкото неразбиращ, толкова и обвиняващ поглед и побърза да добави:

— Когато разбрах, че Рурк се е измъкнал от ръцете на палача, не видях причина да разтръбявам случая. Едва в Ричмънд мъжът на убитата ми каза, че скоро щял да може да даде доказателство за невинността на Рурк. И затова оставих на него да постъпва така, както сметне за добре. Наистина може би е било хитрост, само да се измъкне от тази история. — Питни сви рамене. — Но аз му вярвам.

— На нашия остров също бе убито едно момиче — каза Трейхърн наслуки. — А в смъртната борба бе написала в пясъка едно „Р“.

— Вие обвинявате мен? — възмути се Ралстон. — Тази пачавра ми бе противна, но това не е мотив за убийство. За мен тя не значеше нищо.

Шана го загледа намръщено.

— Мили носеше в утробата си дете, а вие й дадохте пари. Рурк и аз — ние двамата — ви видяхме във входа на нашата къща.

Ралстон направи отрицателен знак с ръка.

— Трябваше да ми донесе риба, нищо повече.

— А защо на острова непрекъснато преследвахте Рурк? — искаше да узнае Питни. — Често съм ви улавял.

— Искате да хвърлите върху мен подозрението, че съм замислял да го убия, признайте си, че е така! — Слабият мъж се опитваше сега да се измъкне с атака. — Вие и Шана, вие двамата още в Лондон съзаклятничехте зад гърба ми, за да скалъпите женитбата с Рурк. Е, когато ви сварих на острова при мелницата при едно рандеву — гласът му стана ехиден, — тогава още нищо не знаех за сватбата. Мистър Рурк позволяваше на ръцете си такава свобода, че бях убеден, че имат любовна връзка. И тъй като в крайна сметка бях отговорен за престоя му на Лос Камелос, беше ясно, че ако го заставят да даде обяснения защо не оставя на мира дъщерята на господаря на острова, неприятни въпроси ще бъдат отправени и към мен. Че двамата са мъж и жена, свързани с брак, разбрах едва когато бяхме вече на път за насам, а като стъпихме на твърда земя, изпратих писмо до властите. За мен мистър Рурк бе все още убиец, не разбирате ли? Как бих могъл да се усъмня в думите на надзирателя!

Шана размени многозначителен поглед с Рурк — освен Питни, за тайната й женитба бе научила само Мили.

— Мистър Ралстон — каза Питни иронично, — вие сте не човек, а ангел.

— Г-н майор! — извика Ралстон. — Аз съм гражданин на Англия и изисквам цялата защита, която законът ми дължи! — Притиснат натясно, той си играеше с ръкавицата, която още стоеше на дясната му ръка, накрая я свали и нея и запрати и двете с трясък на масата. — Ако някой иска да предяви обвинение към мен, то нека се обърне към съда. Там ще отговарям на всякакви въпроси. Но няма да разреша да си играят така с мен сега. Очаквам офицерът на краля да ме защити, това е мое право.

Междувременно мисис Амелия бе пристъпила към сина си, а сега го побутна с лакът. Рурк я погледна въпросително, а тя отклони погледа му към вече оголената ръка на Ралстон.

— Откъде, мистър Ралстон — попита спокойно Рурк, — е този пръстен, който носите?

Ралстон вдигна ръка и погледна към пръстена, сякаш не вижда нищо странно в него.

— Пръстенът — обясни той снизходително — получих от един длъжник. Защо?

— От много поколения този пръстен бе притежание на моето семейство. Смятам, че ми бе откраднат.

— Откраднат! Глупости. Дадох на заем пари и тъй като мъжът не можа да ми ги върне, даде ми този пръстен.

Рурк се обърна наполовина към майора, наполовина към останалите.

— Майка ми ми даде този пръстен, за да мога да го дам като годежен пръстен на момичето, което избера за своя съпруга. Носех пръстена на една верижка на шията и той си беше там, когато се качих в стаята на онова момиче. Бе в нощта на убийството. Който и да е взел пръстена, той трябва да е бил в онази нощ в онази стая.

На Ралстон му увисна челюстта, като схвана какво означаваше това.

— Не! Не съм бил аз! Не съм я убил аз! — Той плувна в пот. — Не можете да ми припишете и това престъпление. Ето ви, вземете си проклетия пръстен! — Той го свали от пръста и го захвърли в салона, погледът му се вкопчи в Рурк. — Но как смеете да ме обвинявате! Никога не съм ви причинил нищо лошо! Платих дори, за да ви спася от бесилката! Това за вас вече нищо ли не означава?

На това място отново се намеси Орлан Трейхърн.

— Трябва ли да разбирам, мистър Ралстон, че сте имали навика да ми водите затворници, които ми казвахте, че сте купили на търга за длъжници? Трябва ли да разбирам, че сте ми представяли неверни сметки и че сте прибирали част от сумата, която плащах аз?

Ралстон видя своя малък свят да се сгромолясва, парчетата от него валяха върху му. Напразно се опитваше да спре треперенето на ръцете и коленете си.

Но Рурк сметна, че още не е получил отговор на своя въпрос.

— Кой, мистър Ралстон — настоя той с опасно благ глас, — ви даде този пръстен? Да не би да бе случайно сър Гейлърд?

Ралстон неочаквано се изсмя.

— О, да! Наистина! Сър Гейлърд ми го даде! Да, сега си спомням! За една сума, която му бях заел!

— А какво каза сър Гейлърд, откъде има пръстена? — Гласът на Рурк заглуши озадачения шепот в салона.

Ралстон сви рамене.

— Май от някакъв шотландец, ако добре си спомням. Също за сума пари, която този мъж пък дължал на сър Гейлърд.

— Джейми е шотландец — отбеляза Питни, набръчквайки чело. — Той наистина би могъл да го е взел от Рурк.

— Значи остава открит въпросът къде е сър Гейлърд — установи Рурк, — той излезе май да поязди?

— Никой не го е виждал — забеляза мисис Амелия.

— Ще проследим този въпрос докрай, щом той се върне — реши майорът.

Трейхърн обаче не бе свършил с търговския си агент.

— Та колко платихте за Рурк? — поиска да узнае той.

И Ралстон, който вече си мислеше, че се е измъкнал, отново изпадна в дълбоко отчаяние.

— Двеста фунта — призна тихо той.

— А ми казахте 1500 — отбеляза делово Трейхърн, — от което мога само да заключа, че и преди сте ме мамили. — Господарят на острова претегли в ръка кесията със златните монети, после я хвърли обратно на Рурк. — Никога не сте ми дължали нещо, мистър Рурк. С помощта, която ми оказвахте, отдавна вече всичко сте изплатили. — И без да поглежда повече Ралстон, продължи: — Сметките, с които разполага мистър Ралстон на Лос Камелос, ще му бъдат отнети като обезщетение за сумата, с която ме е лъгал.

Заеквайки, Ралстон се възпротиви:

— Но това е всичко, което притежавам на този свят!

— Тогава, за жалост, положението ви е сериозно — отвърна Трейхърн ледено, — защото вие вече не сте на работа при мен. Явно ще трябва да си търсите препитание в колониите.

Слабият мъж отпусна отчаяно рамене. В този миг той бе загубил повече, отколкото бе спечелил преди с всичките си хитрости. А и за него бе ужасен удар на съдбата, че ще трябва да прекара остатъка от дните си в омразните колонии. И ако Гейлърд не можеше да му върне остатъка от заетата сума, наистина щеше да изпадне в ужасно положение.

В салона стана тихо, когато Ралстон се строполи в първото кресло, което му попадна.

Връхната точка на напрежението бе преминала. Внезапно умора налегна Шана. Сутринта, която беше започнала с огнена страст, се бе оказала дълга — а освен това се бе прибавил и страхът, че войниците ще отведат обичния й Рурк. Шана се чувстваше напълно изтощена. Тя прошепна на Рурк няколко думи и предостави на него да я извини. Той я съпроводи до стаята й и спусна завесите на прозорците. Тя с мъка потисна една прозявка и се отпусна на леглото. Рурк я погледна със съчувствие.

— Наистина вратата не може да се заключва — усмихна се тя напрегнато. — Но осъзнавате ли какво значи, че вече няма нужда да се крием.

— А тъй като и аз сега открито мога да се върна в стаята си, предявявам претенции към всичко, което се намира в нея — обясни той, насочвайки се към скрина, от който си извади нова риза, но погледът му ясно й показа, че мислеше и за друг вид претенции.

— Но не и докато вратата е отворена. Охладете страстта си, сър, докато я оправите.

— Ще се погрижа за това, мадам, и ще се учудите колко бързо се оправя една разбита врата.

Шана го гледаше как съблича коженото си яке и си облича през главата новата риза.

— Нещо не ми даде мира, Рурк — каза тя. — Кой иска да ви убие?

— Подозирам някого — каза той изпод ризата си. — И ще го разкрия.

Той си пъхна ризата в панталоните и седна на леглото, наведе се над нея, потърси с уста устните й и се наслади на горещата й целувка.

— Обичам ви — пошепна Шана и обви с ръце врата му.

Ръцете на Рурк се плъзнаха по тялото й, дарявайки я с обич, надолу и все по-надолу, докато внезапно не прекъснаха разходката си над дясното коляно на Шана.

— Да не ви е пораснала на коляното мъртва кост? — попита я той озадачено.

Шана се изкикоти, повдигна си полите и ризата нависоко и му показа какво носи в чорапа: малката кама в красивата сребърна ножница.

— От тази сутрин — каза Шана сериозно — смятам, че трябва да ви пазя.

Рурк, естествено, бе по-впечатлен от вида на копринените бедра и погали голата кожа. Целувките му ставаха все по-смели и кръвта му кипна, изпълнена със страст.

— Вратата — прошепна бездиханна Шана. — Ако ни види някой!

— Изглежда, това вечно ще ни притеснява, че не можем да останем необезпокоявани — простена дрезгаво Рурк и целуна леко Шана по корема, преди да й смъкне с неохота полите надолу. — Значи тръгвам сега, за да видя как мога да накарам проклетата врата пак да се заключва. Само да не ми избягате отново.

Тя се вслушваше в стъпките му, как минаха по коридора и после по стълбите. Усмихна се и се сгуши във възглавниците. Рурк не си бе направил ни най-малък труд да приглуши стъпките си — а и това вече не бе нужно.

За няколко мига тя се отдаде на блаженството да не трябва никога вече да прикрива любовта си, после клепачите й натежаха и тя спокойно заспа.