Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Shanna, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 205 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
gaytanka (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Автор: Катлийн Удиуиз

Заглавие: Шана

Преводач: Колектив

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издател: Ирис

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Печатница: ДФ „Абагар“, Велико Търново

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Димова

ISBN: 954-455-010-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8533

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от Еми

Глава двадесет и пета

Шана се въртеше неспокойно в леглото до Хергъс, която вече хъркаше. Чудеше се колко ли е часът. Цялата странноприемница тънеше в тишина, не се чуваше нито глас, нито звук от кръчмата и от другите стаи. Можеше ли обаче да е сигурна, че всички са заспали?

— Хергъс! — прошепна тя и се зарадва, че не чу отговор.

Баща й и Питни можеха да бъдат проверени по същия метод. „Още половин час — помисли Шана. — И всички ще са дълбоко заспали…“

Тя предпазливо стана от леглото и се плъзна към стола, на който Хергъс бе оставила отворена пътната й чанта. Там беше и вълнената пелерина. Шана метна пелерината на раменете си, в светлината на тъмнеещата жарава краката й напипаха някакви пантофи. Дъждът все още се лееше по прозорците, вятърът зловещо виеше в покрива. Нощта бе мразовита, но това само улесняваше Шана.

Минутите едва се влачеха. Най-после тя се измъкна от стаята, спусна се по стълбите, премина като сянка през кръчмата и се намери навън. Дъждът плисна в лицето й. Свободна! Тя се затича, нозете й затъваха в ледените вирове, но сърцето й летеше пред нея.

Колибата бе някаква тъмна сянка под високите дървета на известно разстояние от странноприемницата.

Шана плахо почука на дъсчената врата, която изскърца и се отвори.

— Толкова се надявах, че ще дойдете! — я пресрещна хрипкавият шепот на Рурк. — Господи, колко ми липсвахте! — И без да мисли за ледените й мокри от дъжда дрехи, той я притисна до себе си. Устата му се спусна като граблива птица над устните й в дива, страстна целувка. Шана се вкопчи в него, сякаш той бе единствената здрава опора в един олюляващ се свят. Наметката й се плъзна на пода, тя вече не усещаше студа, проникнал чак в нощната й риза.

— Обичам ви! — прошепна тя. В очите й блестяха сълзи на радост, когато вдигна глава да го погледне. Дланите му обхванаха лицето й, държеше я здраво, търсеше истината в дъното на очите й.

А Шана продължаваше да повтаря своето признание — с устните си, със сърцето си, с очите си, с всичките сетива на едно женско тяло, разтърсвано от любов.

— О, Рурк, колко ви обичам!…

Преливащ от щастие, той я вдигна високо и я завъртя из стаята, след това я занесе по-близо до камината и я пусна. Стояха и се гледаха усмихнати. Рурк се наведе, сложи нежно длан на бузата й, а Шана плъзна по нея устните си в милувка. Тя цяла трепереше, в гърдите й се надигаше някакво всемогъщо чувство на щастие, струваше й се, че ще й се пръсне сърцето.

— Нека да ви стопля — каза Рурк. — Един миг само…

Той отстъпи крачка назад. Погледът й го следваше, като че самият му образ бе храна за душата й. Сега Рурк бе облечен в непознати дрехи — тесните панталони от дивечова кожа се опъваха върху твърдите му тесни бедра, палтото му бе от боброва кожа. Приличаше й на гъвкава дива котка. Шана изпита страх и гордост едновременно. Не, никой не можеше да укроти този звяр, никой не можеше да го унижи, и тя самата никога вече, дори и в мислите си, нямаше да си позволи да го нарече свой роб… Шана си спомни думите на баща си — ако наистина бе решил да избяга, Рурк щеше да я вземе със себе си, а тя бе готова да го последва където и да е.

Той откопча катарамите, смъкна бобровата шуба от плещите си и я загърна. Шана се сгуши в кожата, още топла от тялото му. Рурк нареди клонки върху жарта, лумна висок пламък. Шана плъзна поглед из помещението — колко чуждоземско изглеждаше всичко! Най-после тя спря очи на кревата — бе направен от дъски, завързани с въжета, нямаше и помен от дюшеци.

Рурк проследи погледа й.

— Не се бойте, ангел мой! — усмихна се той с развеселени очи. — Погрижил съм се да не ви липсват удобства.

— Звяр такъв! — засмя се Шана и се загърна по-добре в кожуха, като че той можеше да я защити. — Погрижили сте се? Заложили сте примка, в която да се оплета…

— Примка? — Рурк изхлузи през глава тясната си риза от фин лен. Шана затаи дъх — толкова красива гледка представляваше разкошното му голо тяло на трепкащата светлина на огъня. — Не е примка, за да ви оплета, сърце мое!… — Рурк погали златните кичури на дългата й вълниста коса. — Любовта е вълшебно питие, което боговете приготовляват за своите пиршества. Колкото по-често отпиваш от този нектар, толкова повече те опиянява. Богати крале са стигали до просешка тояга, само защото не са могли да се откажат от чашата с нектар, докато не я пресушат до дъно. Не са знаели, че от питието трябва да се отпива, само когато го споделяш с любимия човек. То губи силата си за онзи, който търси жадно сам да го изпие… Тогава остава само блудкав вкус…

Шана галеше ръката му, очите й грееха в лицето му с гордостта на притежател.

— Но когато съм при вас, любими, аз ставам винаги ужасно себична!

Той леко плъзна устните си върху устата й.

— И с мене е така, скъпа Шана.

Рурк коленичи и започна да развързва някакъв голям вързоп на пода. Вързопът изведнъж се разтвори като огромен цвят на някакво приказно растение — отвътре избухнаха пухкави, меки, въздушни кожи: бляскаво червеникави, златисти, тъмнокафяви, святкащо черни… Всяка една бе истинска скъпоценност, а всичките заедно сега щяха да бъдат постелята, върху която щеше да лежи тяхната любов тази нощ.

— Откъде?! — ахна само Шана.

— От каруцата — обясни той, като че ли нямаше нищо по-естествено от това. — Мои са.

— Притежавате такова нещо? Но как? Те са толкова скъпи… А и дрехите ви, и те са ваши, нали? Съвсем са ви по мярка…

— Да, така е. — Рурк коленичи пред нея върху своите кожи и се усмихна, вдигнал очи към лицето й. — Когато моето семейство научи, че си идвам, ми изпрати някои неща. Това е всичко.

— Вашето семейство? — Шана любопитно се приближи към него.

— Скоро, сърце мое — засмя се Рурк, — съвсем скоро ще ви заведа при тях.

Той отново се наведе към своите кожи, разстла ги и ги подреди, една отдели за завивка. Като го гледаше така клекнал, Шана изведнъж си представи образа на дивак — Рурк беше този дивак, полугол, със златиста бронзова кожа, косата, вързана на плитка отзад, седнал пред лагерния огън… О, боже! Ако някой си въобразяваше, че може да подчини този човек — все едно дали ставаше въпрос за Гейлърд, Ралстон или дори за собствения й баща — то този някой бе истински глупак.

Рурк се изправи, смъкна от раменете й тежката шуба, Шана усети как пръстите му развързаха нощницата й, как ръцете му обхванаха тръпнещите й гърди, гладките й като коприна хълбоци. Топлата трепкаща светлина на пламъците хвърляше златни отблясъци по кожата й. Сенки играеха по стройното й тяло, което бе много по-хубаво, отколкото той си го спомняше… От Шана струеше някаква светлина, която не бе забелязвал по-рано, някакво излъчване, ново и различно, без име…

— Прекрасна сте! — шепнеше Рурк с благоговение. — Никога не бих повярвал, че е възможно да станете още по-хубава отпреди. А точно това е станало. Любовта е направила някаква магия…

— Няма магия, любими! Очите ви заблуждават! Просто прекалено дълго сте постили и сега една овесена каша ви се струва царско лакомство!

— Хубава овесена каша! — провикна се Рурк с променен глас и я придърпа върху кожите.

С разтреперани ръце той се освободи от последните си дрехи и я привлече към себе си. Меките й гърди горяха кожата му, всичко бе по-красиво от сън, освобождение след безкрайните мъчения, които бе изпитал в самотата на своя кораб. Коприненонежните бедра се разтвориха под търсещия натиск на ръката му, от полуотворените й устни се изтръгна задавен стон на тръпнеща наслада. Рурк затвори устата й с целувка, изпиваща, жарка от любов и страст. Устните му се спуснаха надолу, разляха своята зовяща топлина по тръпнещите й гърди, които набъбнаха в очакване на прилива на желанието. Непосилна, но властна, възбудата обхвана всичките й нерви, Шана затвори очи под жадната алчност на устата му. Изтръпна от неговото проникване, някакъв пламтящ факел разрови жарта, която тлееше дълбоко в нея, разпали унищожителен пожар по цялото й тяло, струваше й се, че я блъскат вълни от разтопена лава, сърцето й бясно биеше до гърдите му, под дланите й играеха мускулите на хълбоците му, полудели в някакъв бесен ритъм, които се напрягаха и се отпускаха със силата на едно невероятно мъжество, отново и отново… Прибоят на желанието я заля и отнесе и двамата.

Дъждът продължаваше да чука по намаслената говежда кожа, опъната на прозорците, вятърът призрачно виеше в нощта, но двамата влюбени лежаха в прегръдка, спокойно отпуснати след бурята на страстта. Бяха вперили очи в пламъците на камината. Шана усещаше до гърба си гърдите му, в ямичката на коленете си — неговите колене. Гласовете им бяха приглушени и унесени, но всяка дума се връщаше от стените на колибата и вибрираше в тях като ехо. В безцелна и сладка игра ръцете им се вдигаха пред разжарената камина, преплитаха се, галеха се, търсещи и отдаващи любов…

— Ще построя за вас голяма къща — прошепна Рурк в ухото й.

Шана тихичко се засмя.

— Нима тази малка колиба не би била достатъчна, когато се съберем? — Тя се завъртя по гръб, за да може да се потопи в любовта, която излъчваха златистите му очи. — Останете при мен! Не ме оставяйте сама!

— Никога, любима! Никога повече. Обичам ви!

— И аз ви обичам!

Рурк приглади разбърканата й коса, която се бе разляла върху ръката му като бляскав поток, завря лицето си в този поток, за да вдъхне сладкия аромат.

— Мисля, че винаги съм ви обичала — призна Шана, самата тя учудена от това откритие. — Когато прогледнах, сама видях, че не сте демон, а онзи единствен мъж, когото сама съм си избрала.

— Но вие наистина ме избрахте, не знаете ли? — грейна в усмивка Рурк.

Шана се притисна към него и също се разсмя.

— Наистина ви избрах, така е! — Но изведнъж стана сериозна: — Вие познавате всичко тук, сякаш сте били по тия места и по-рано. Кажете ми откъде сте?

Рурк се понадигна вяло и направи неопределено движение с ръка:

— Там, където сте вие, там е моят дом.

Щастливите им погледи се потопиха един в друг.

— А ако домът ни е като този тук?

— Една колиба в пустошта, така ли? — прошепна той. — Безкрайни месеци, само ние двамата, съвсем сами?… Няма ли да скучаете, любима?

Шана заклати глава, бързо, като дете.

— Никога! Само не бива да ме изоставяте, никога вече!

Покорна и нежна, тя се отдаде на настойчивата му ръка, отвръщаше на всяка негова целувка.

— Та мога ли да оставя собственото си сърце, въздуха на моя живот?…

— А децата ни? — прошепна Шана.

— Ще имаме поне дузина! — отвърна самоуверено Рурк. — Но нямам нищо против и да са цяла сюрия!

— Няма ли като начало да е достатъчно и едно? — смееше се Шана.

— Едно или две, разбира се… — Милувките му ставаха все по-настойчиви.

— Ами първото… Ще имате ли нещо против, ако най-напред имаме момиченце?

Рурк замлъкна. Мълчанието ставаше все по-дълго и все по-дълго. С безкрайна нежност той отметна от нея кожата, откри голото й тяло под светлината на огъня, погали напращелите й гърди, нежното коремче.

— Сега вече зная какво се е променило във вас — засмя се той.

— Това лошо ли е? — въздъхна Шана в самите му устни.

— Боже мой! Не, разбира се! — Още объркан, той я зави с кожата. — От кога?

— Не мога да определя — въздъхна Шана. — Сигурно на пиратския остров…

Рурк се разсмя.

— С всеки изминат ден се убеждавам все повече и повече, че пиратският остров ни донесе само добро! — Той се наведе над нея и заговори напълно сериозно. — Имам нужда от вас, Шана!

Той я загали, потърси я и страстта им отново пламна.

Камината потъмня, въглените станаха черни. Дългата нощ отлетя толкова бързо, че те почти не я усетиха.

 

 

Бе още тъмно, когато Рурк заведе Шана в странноприемницата. Но зад хоризонта вече струяха първите слънчеви лъчи. В кръчмата бе тихо. Откъм студената камина се надигна куче и си потърси по-топло място върху някаква кожа, не ги удостои с поглед. Двамата се промъкнаха нагоре по стълбата и се разделиха пред вратата на стаята й с последна, отчаяна целувка, тя трябваше да им стигне за целия ден.

В странноприемницата отново настъпи тишина. Но в края на коридора се отвори врата и Ралстон излезе от стаята, която делеше със сър Гейлърд. За миг той поспря пред вратата на Шана, сложи пръст до бузата си.

— Така значи, жена на Джон Рурк, милейди!… — процеди през зъби той. — Чудесно! Скоро отново ще овдовеете. Кълна ви се…

 

 

Дъждът бе спрял, но със светлината на слънцето настъпи силен студ. Застанали във входа на странноприемницата, Шана и Рурк чакаха да впрегнат каретите. Трейхърн и Питни си пиеха все още кафето. Гейлърд стоеше на известно разстояние от влюбените и се опитваше да се разтъпква, за да се сгрее. Шана бе пъхнала нежните си ръце в маншона и се гушеше в кадифеното си манто, обточено с кожи. Трябваше да издържат още цял един ден пътуване, докато стигнат у семейство Бошан. Сега вече Шана страшно държеше да се представи възможно най-добре. Царско синьото кадифе на роклята й, с гарнитура от стари дантели около врата, чудесно подхождаше на необикновената й хубост. Беше вдигнала косите си под качулката на мантото и това й придаваше достойнство и благородство. Рурк, който не се насищаше да я гледа, отново се питаше коя ли от многобройните жени, въплътени в тази малка, крехка фигурка — от примамващата изкусителка до елегантната хладна дама — щеше да се появи тази сутрин.

С ехиден поглед Ралстон мина край тях.

— Дано сте си починали, мадам! — поздрави той Шана. — Беше ли приятна нощта?

Без да се колебае, Шана отвърна със сладка усмивка:

— Много приятна, сър! А вие как я прекарахте?

Той удари с малкия си камшик по ботуша си.

— Неспокойно. Почти цяла нощ не можах да мигна.

— Какво иска да каже? — обърна Шана въпросително очи към Рурк.

— Само той си знае, скъпа! — отвърна Рурк, загледан след Ралстон.

Трейхърн се намести тежко в каретата. Питни се качи и се настани до него, така меките седалки на едната страна бяха запълнени докрай. Орлан удари спътника си по коляното и се разсмя:

— Ама сега ще си прибирате разперените крилца, човече! Представям си с какви синини сте разкрасили ребрата на сър Гейлърд! При мене внимавайте!

Рурк помогна на Шана да се качи. Сър Гейлърд, който видя, че ще седи самичка, реши да се настани до нея. Той стъпи на стъпенката и грубо избута Рурк. Но си бе направил сметката без своенравния Трейхърн. Търговецът простря бастуна си и безучастно и най-невъзмутимо препречи пътя на англичанина.

— Ако не възразявате, качете се в другата кола! Искам да кажа няколко думи на моя роб.

Сър Гейлърд вирна глава.

— Щом настоявате, сър.

Трейхърн любезно се усмихна:

— Настоявам.

Отново пътят опъна платното си пред тях. Каретата безмилостно подскачаше, но Шана усещаше, че безсънната нощ си казва думата. Очите й се затваряха, започна да се прозява, на няколко пъти задрямва. И, разбира се, най-естественото нещо на света бе да отпусне глава на рамото на своя съпруг, докато ръката й го прихвана през кръста.

За Рурк този кръшен товар бе истинско удоволствие. Но погледите, които му хвърляше Трейхърн, явно му тежаха повече. Стана му неловко и леко се отдръпна от Шана. След това се поизкашля и погледна баща й:

— Не споменахте ли, че искате да размените с мен няколко думи?

Трейхърн сви устни, загледан в лицето на дъщеря си. Явно премисляше.

— Всъщност не. Но има много думи, които не бих искал да разменя със сър Гейлърд.

Рурк кимна и замълча.

— Струва ми се, че не ви е много удобно. Да не би Шана да ви тежи?

— О, моля ви! — проточи отговора си Рурк. Около устните му заигра усмивка. — Само че… виждате ли… досега никога не се е случвало момиче да лежи на гърдите ми, докато баща му е седнал срещу мене!…

— Не се безпокойте, мистър Рурк! — засмя се тихо Трейхърн. — Смятам, че е направо любезно от ваша страна да играете ролята на възглавница за дъщеря ми…

Питни нахлупи още по-ниско тривърхата си шапка, като само надничаше под периферията, а това съвсем не допринасяше за душевното спокойствие на Рурк. Той не можеше да се освободи от чувството, че исполинът знае много повече, отколкото предполагаха той и Шана.

Наближи пладне. Колите спряха край пътя, пътниците хапнаха от онова, което кръчмарят им бе приготвил. От тук нататък ги очакваше само изкачване. Долината с меките възвишения, обрасли с гори, остана зад тях. Тук вече дърветата не бяха зелени — цъфтяха в чудни есенни багри. Когато стигнаха до място, което Рурк нарече Вирът на змиорките, всички слязоха, за да погледнат панорамата. Гледката беше великолепна. От север до юг се простираше величествена планинска верига, в полите й горяха златисточервените пожари на есента, върховете се губеха в синкав дим. Затаила дъх, Шана гледаше великолепната картина, а за Рурк беше по-голямо удоволствие да наблюдава прехласнатото изражение на своята любима, възторга, с който оглеждаше позлатения от късното слънце пейзаж, блеснал в цветовете на медта и месинга. Тук избледняваха дори спомените за една мека замъглена парижка вечер, за пищните, добре гледани английски поля…

Шана бе респектирана от гордостта, с която бяха пропити думите на Рурк, когато им сочеше ту едно, ту друго пъстро петно от този есенен калейдоскоп. И го обичаше още повече, загдето иска с такава любов да й покаже всичко, да изживее заедно с нея красотата на света!

— Възможно е дъждът да е отнесъл или разкалял някои пътища — каза Рурк на Трейхърн, след като се качиха отново в колите. — Ще яздя напред и ще оставям за кочияшите знак. Пътят ви е известен, от тук нататък е повече спускане. Ще ви чакам или някъде по пътя, или у Бошан.

Той поздрави, като опря ръка до шапката си, и потегли, без да дочака отговор. Известно време се чуваше тропотът на копита, след това и той изчезна.

Кочияшите взеха поводите, изплющяха с камшиците, колите отново потеглиха.

Завоите следваха един след друг. Скоро оставиха зад себе си планинския гребен и заслизаха по серпентините към долината. Минаха край кръстопът със странноприемница и търговски склад, след това дойде някакво отклонение и каретата свърна на север. Сега вървяха успоредно на планината, слизаха все по-надолу. Конете препускаха, сякаш каретите изведнъж бяха станали по-леки, кочияшите натискаха с крак ръчката за спиране, спирачките на главините лудо скърцаха. В долината се ширеха обработени поля, само тук-там се виждаха купчинки дървета и храсти.

До каретата запрепуска ездач. През прозорчето Шана видя само сивата козина и позна Атила. Каретата с топуркане спря. Трейхърн се надвеси през прозореца, Рурк се наведе от седлото към него.

— Вече сме у Бошан, сър! Още съвсем малко. Дали на мадам Бошан няма да й бъде приятно да поязди дотам?

Трейхърн поиска да запита дъщеря си, но тя вече си слагаше ръкавиците. Шана застана на вратичката на каретата, Рурк я вдигна направо и я сложи върху Джезабел. Колите отново потеглиха. Наведен през прозорчето, Питни видя, че Рурк и Шана яздеха начело на малкия керван. Но все повече се откъсваха напред.

— Да, да! Неудържима младост! — въздъхна Трейхърн, облегна се назад и вдигна крака върху изпразнената отсреща седалка.

Питни вдигна в мълчалив поздрав чашата с бира, която беше взел със себе си.

— Стигаме — промълви той. — Не остава много.

Сега пътят бе прав. Отново грееше слънце. Рурк и Шана оставиха колите далеч зад себе си, бяха сами. Шана хвърли скришом поглед към него. Но той явно бе насочил цялото си внимание към пейзажа. Яздеше леко, в костюма от дивечова кожа, с бялата ленена риза отдолу. Рурк приличаше и на джентълмен, и на горски жител. Беше толкова хубав! Очите на Шана блестяха от гордост и любов.

Къщата от червени тухли се издигаше висока и просторна всред огромни дървета — ръцете на трима мъже не биха стигнали да обхванат дънера им. Шана имаше на какво да се диви. Това беше една от най-големите постройки, които бе видяла, откакто бяха слезли от кораба. Главната сграда се красеше от висок стръмен покрив с безброй еркери и високи комини; двете странични крила правеха къщата същински замък. Чуха се възбудени гласове. Щом двойката наближи господарската къща, голямата порта на входа се разтвори и на верандата изскочи млада жена.

— Мамо! Идват!

Струпа се цяло ято хора. Докато Рурк помагаше на Шана да слезе от коня, капитан Натаниел вече се спускаше по стъпалата на верандата. Засмян, той хвана Шана за ръка.

— Сега ще се запознаете с едно голямо семейство, няма да можете да запомните толкова много имена! — говореше той с грейнала усмивка. — А това тук далеч още не са всичките членове на семейство Бошан!

До една възрастна двойка стояха висока тъмнокоса жена и един младеж, който й се усмихна широко.

— Моите родители! — обяви Натаниел и поведе Шана към възрастната двойка. — Джордж и Амелия Бошан.

Шана потъна в дълбок реверанс. Татко Джордж изглеждаше чудесно — висок и слаб, с черна коса, широки плещи; по всичко изглеждаше, че обича да се смее. Той внимателно разглеждаше Шана през очилата си.

— Значи това е Шана — кимна той одобрително. — Красиво момиче. Ясно е, ще я признаем за една Бошан.

Възрастната дама със сиви кичури в кестенявата коса бе по-сдържана. Тя дълго — цяла вечност! — оглежда Шана, като хвърли неспокоен поглед към по-възрастния си син. Най-сетне, изглежда, решението й бе взето. Тя хвана с две ръце Шанината ръка.

— Шана? — каза ласкаво тя. — Колко хубаво име! — Сега най-после и тя се засмя. — Имаме да си разказваме толкова много!…

Начинът, по който я посрещна възрастната дама, се стори на Шана малко странен, но нямаше много време да мисли сега за това, защото Натаниел повика високата тъмнокоса жена.

— А това е моята съпруга Шарлот, лисичката! — ухили се той и сложи ръка около талията на жена си. — Ще имате достатъчно време да се запознаете и с челядта ни.

Шана се засмя и подаде на Шарлот тънката си ръка.

— Боя се, че името Бошан ще възбуди тук при нас голямо любопитство, или никакво, може би ще зависи от случая. Можем ли да ви наричаме просто Шана?

— Но, разбира се! — Приятно изненадана от грабващата сърцето любезност на младата жена, Шана отвърна топло на нейното ръкостискане.

— Джеремая Бошан — посочи Натаниел младежа с широката усмивка. — Най-малкият ми брат. Направи седемнадесет години и тъкмо започва да харесва нежния пол. Така че не се сърдете, дето е зяпнал във вас. Вие сте най-хубавото нещо, което е виждал от дълго време насам тук по нас.

Момъкът се изчерви, но усмивката не слизаше от лицето му. Беше висок и строен като баща си, но имаше кафявите очи и кестенявата коса на майка си.

— За мен е удоволствие, Джеремая — промълви Шана мило и му подаде ръка.

— А ето и сестра ми Габриела. — Натаниел хвана за брадичката девойката, която изприпка от къщата и направи реверанс. — Близначката на Габриела — Гарланд, ще видите малко по-късно.

— Намирам, че сте по-хубава, отколкото може да се опише! — възкликна Габриела. — Вярно ли, че в Париж сте била най-хубавата? Гарланд казва, че това бил един нечестив град. А какво правите, та да ви се държи така косата? Моята да е паднала по раменете още до обяд!

Шана не можа да отговори на този водопад от въпроси, само със сърдечен смях вдигна безпомощно рамене.

— Но, Габриела! — Амелия прегърна нежно девойката. — Нека да оставим Шана да си поеме дъх!

— Синът ми е постъпил изключително безотговорно! — се намеси отново татко Джордж. — Трябвало е да ви доведе по-рано! Добре дошла при нас, Шана!

В този момент на алеята пред къщата изскочиха двете потънали в кал и прах карети и рязко спряха пред входа. Конете, които бяха подушили края на пътя и своя обор, бяха изпреварили тежката каруца, която все още не се задаваше. Рурк спусна стъпалото на първата карета и отвори вратичката.

Трейхърн се надигна тежко от седалката, с мъка спусна крак на стъпалото. Натаниел се отправи към него да го посрещне. Питни слезе след Трейхърн и точно възстановяваше старото си познанство с капитана, когато се появи с напета походка и сър Гейлърд.

— Гейлърд Билингсхъм — се представи той сам и подаде изискано ръка. — Рицар на Кралството и придворен благородник. Преди няколко месеца ви писах, щом разбрах за предстоящото пътуване на господин Трейхърн…

— Спомням си — отвърна Натаниел. — Но мисля, че сега не е най-подходящо да говорим за сделки. Нека най-напред да се обърнем към житейските удоволствия!…

Натаниел представи на английския благородник своите родители. Никой, освен самия Гейлърд не забеляза, че го посрещнаха последен, или по-точно предпоследен, защото след него остана само Ралстон.

 

 

Слънцето опираше вече на хълмовете на запад, започваше да се свечерява, когато по-възрастната мисис Бошан сложи край на разговорите на моравата.

— Дами и господа! — обърна се тя към компанията с лек укор. — Да бъдем благоразумни! Ще се простудим тука, когато имаме толкова наблизо хубава и топла къща. Да вървим! — Тя хвана съпруга си и Шана за ръце. — Скоро ще вечеряме. Навярно господата ще пожелаят да пийнат нещо преди това. Стана ми студено, да ви кажа откровено!

Амелия поведе всички към къщата. След малко мъжете вече пиеха студено старо уиски. В чашата на Шана искреше шери. Въпреки че напитката бе съвсем слаба, тя отпиваше по малко, защото от сватбата на Гетлие изпитваше леко отвращение към спиртни напитки. Шана се усмихна с очи на Рурк, който ги бе последвал, но само до вратата.

Габриела се приближи към Натаниел, побутна го с лакът и кимна към Рурк.

— А този кой е?

— О, да… Това е… — Натаниел изглеждаше смутен. — Това е Джон Рурк, също сътрудник на господаря на острова Трейхърн.

— Охо, робът?! — възкликна Габриела по детски наивно. — Мамо! Разрешава ли се на такива да влизат в къщата?

Дъхът на Шана секна от ужас. Дали Бошан няма да го отблъснат шокирани? Не бе помислила за това. Но сър Гейлърд се хвана за забележката:

— Как умно говори госпожицата! — намеси се той. — Тя схваща тънкостите на класовите различия! В двореца тя би могла да стигне далеч!

Гейлърд улови ледения поглед на Шана, но не се смути, само се възхищаваше от умната си забележка.

— Шшт, Габриела! — смъмри строго момичето Амелия.

Но Габриела продължаваше да разглежда открито Джон Рурк, който отвърна на погледа й мрачно, като че искаше да я сплаши.

— Как е възможно човек да е толкова глупав — обърна се Габриела към Натаниел, — та да се продаде заради пари?!

Както винаги, Гейлърд имаше готово обяснение.

— Това са долни хора, млада госпожице! Негодни да се справят и с най-простите житейски несгоди.

Забележката на Гейлърд отекна в грубо мълчание.

— Габи! Стига приказки! — скара се Амелия Бошан на дъщеря си. — Мистър Рурк няма вина, че е станал роб.

Габриела смръщи носле от презрение.

— Нека да е какъвто ще, но аз във всеки случай никога няма да взема един роб за съпруг!

— Габи! — Гласът на Джордж Бошан бе все още ласкав, но даваше ясно да се разбере, че няма да търпи непослушание. — Майка ти има право. Не е по християнски да измъчваме онези, които са били по-малко облагодетелствани от съдбата!

— Да, татко — каза Габриела смирено.

Шана видя Питни да се хили, скрил лице в чашата си. „Здраво се е налял — помисли Шана. — А сега дори се забавлява от това, че се подиграват на Рурк!…“ Ала още по-силно я изуми изражението на самия Рурк. Той съвсем не изглеждаше обиден, имаше вид, че се забавлява, докато наблюдаваше как младото момиче напусна салона. А Габриела се извърна и го дари с най-невинна усмивка.

— В дома на Трейхърн се отнасят неподобаващо любезно с този тип — продължаваше сър Гейлърд поучително. — Като че е от семейството! Но така тая сган само се развращава. Мястото му е в колибите, при робите! Уверявам ви, че няма защо да се безпокоите за такива като него.

— При прислугата няма повече място — го изгледа Амелия със сдържан гняв. Джордж Бошан обхвана с ръка раменете й и тя продължи малко по-меко: — Би могъл да остане в къщата.

Благородникът посегна да си вземе щипка енфие.

— Този негодник разбира от коне. Нека да спи при тях.

— Аз не съм склонна… — започна Амелия още по-гневно, но Рурк я прекъсна:

— Моля за извинение, мадам, но нямам нищо против да си постеля при конете, ако не възразявате, разбира се!

Той стоеше облегнат на рамката на вратата, скръстил ръце на гърдите си.

Шана изведнъж изпита неудържимо желание да застане пред всички и да изкрещи истината в лицето им. Надигна се от стола. Изгаряше от желание да защити любовта си и брака си. Онова, което запечати устните й в последния момент, бе страхът, че Гейлърд ще отиде при баща си съдията и ще му донесе, че човекът, когото е осъдил на обесване, е жив и здрав…

— Мадам Бошан — обърна се Шана към господарката на къщата. Нямаше обаче сили да свали от челото си разтрепераната си ръка. — Дали ще е възможно да си полегна малко преди вечерята? Боя се, че пътуването ме е уморило повече, отколкото смятах…

Трейхърн отпусна чашата си. По лицето му бе изписана тревога. Шана винаги изглеждаше така, като че ли силите й са неизчерпаеми. Ето че и в това май се бе лъгал.

Рурк също се разтревожи, за миг дори поиска да отиде до Шана, ала Шарлот му препречи пътя. Амелия Бошан отиде до Шана и я хвана за рамото:

— Разбира се, дете мое — заговори тя успокоително. — Пътят е бил дълъг и уморителен. Сигурно искате да се поосвежите… — И пътьом нареди на роба: — Мистър Рурк, занесете багажа на Шана в стаята. Каруцата вече пристигна.

— Слушам, мадам! — отвърна той с уважение.

В ъгловата стая в задната част на къщата камината бе запалена. От стаята лъхаше някаква солидност, някаква мъжка сдържаност. Бе истинско удоволствие да се стъпва по дебелия тъмен килим, донесен от Ориента. Столовете и креслата от кожа обещаваха удобство. Балдахинът над леглото бе от червеникавокафяво кадифе, от същата материя бяха и завесите на прозорците.

— В тази стая живее синът ми, когато си е у дома — обясни господарката на къщата, докато палеше свещите в абажурите. — Надявам се, че нямате нищо против да се настаните тук. Оказва се, че стаите ни за гости са недостатъчно. За съжаление тук се чувства нуждата от женска ръка…

— Красива стая — каза Шана.

Рурк бе влязъл с моряшкия сандък на рамо и една по-малка ракла под мишница. Погледът на Шана потъна в очите му, които сякаш искаха да попитат нещо. Изведнъж Шана пламна — старата дама ги наблюдаваше.

— А голямата ракла… — каза Шана бързо. — Не я ли видяхте, мистър Рурк?

— Разбира се, сега ще я кача.

— Накарайте Дейвид да ви помогне, мистър Рурк — предложи Амелия.

Вратата се затвори след него. Мисис Амелия отгърна покривката на леглото.

— Изпратих камериерката ви да си ляга. Ще й занесат нещо за хапване в стаята й. Горкичката, изглеждаше убита от пътуването.

„Съвсем не е за чудене — помисли Шана. — През цялото време в една кола с Гейлърд и Ралстон…“ Но каза само:

— Хергъс никога не е могла да понася пътуването.

Някаква подвързана с кожа книга, която лежеше на писалищната маса под единия прозорец, привлече вниманието на Шана. Тя я запрелиства любопитно. Установи, че не разбира нито дума. Погледна въпросително мисис Амелия.

— Гръцки — каза старата дама, докато разбутваше въглените. — Като момче синът ми се занимаваше с какво ли не, винаги много четеше.

Леко почукване на вратата и Рурк се появи заедно с някакъв едър по-възрастен мъж, облечен в безупречна ливрея. Двамата настаниха огромния пътнически сандък на Шана до долния край на леглото. Дори Рурк се бе задъхал и като се изправи, в очите му проблесна шеговита закачка, преди да излезе след Дейвид.

— Ще ви помогна да се съблечете — каза мисис Амелия. — Да ви изпратя ли тук вечерята?

— Не, много благодаря. Ще си почина съвсем малко.

Шана се обърна и мисис Амелия развърза връзките на гърба й. Преди да си тръгне, тя се поспря на отворената вече врата и се загледа продължително в младото момиче.

— Мисля — каза тихо старата дама, — че когато един мъж успее да завоюва уважението на човек като вашия баща, както явно е успял да направи това мистър Рурк, то той ще е достатъчно сърцат да обърне и всичко друго към добро. Не се безпокойте, дете!

Шана остана седнала на ръба на леглото, загледана в затворената врата. Никога не бе предполагала, че чувствата й са изписани на лицето й и всеки може да ги прочете. Щом това бе видно дори за мисис Амелия, положително за един Орлан Трейхърн нямаше да остане дълго скрито, че тя обича неговия роб.

Някъде се хлопна врата. Шана се стресна. Лежеше напречно на леглото, все още по риза. Някой бе метнал върху нея пухкава покривка. Един малък часовник върху камината показваше девет и половина.

Шана подскочи. Искаше да си почине няколко минути, а бяха изминали часове! Ето че бе пропуснала вечерята. Внезапно усети страшен глад. Беше яла за последен път преди повече от десет часа.

Тя бързо потърси в сандъка някакъв пеньоар, облече го, решена да отиде ако трябва и до конюшнята, за да помоли Рурк да й намери нещо за ядене. Никога не я бе мъчил такъв глад.

„Детето иска своето!…“ — сети се тя изненадана. Да, тялото й се променяше. Това й беше приятно. Изведнъж я заля нетърпелив копнеж да държи в ръцете си едно мъничко създание. Момче или момиче — това нямаше значение. В този миг й се струваше, че би могла да обикне всяко дете на света. Колко се бе променило мисленето й в тази една година! Само преди година възможността да забременее от Рурк беше я плашила до смърт. Колко невинна е била все пак тогава, да мисли, че такова нещо е изобщо възможно. Срещата в каретата бе твърде кратка. И все пак още тогава Рурк бе проявил безсрамна дързост — да й отнеме девствеността в онази кола!… Ала само един истински смел мъж би могъл да спечели уважението й и любовта й.

Шана предпазливо се спусна по стълбата. В трапезарията и в салона бе тихо, светеше само една лампа.

Но — виж ти! — някъде от задната част на къщата се долавяха гласове. Навярно прислугата. Дали няма да й донесат нещо за ядене? Можеше поне да попита.

Шана тръгна по посока на гласовете, мина през хола при главния вход и влезе в една по-малка трапезария. Изведнъж усети приятна миризма на готвено. Шана забрави всичко. Бутна някаква врата, пресрещна я буря от смехове. Натаниел се смееше от все гърло, баща му до него също се смееше.

— Шана! — чу тя до себе си гласа на Шарлот, до нея стояха Амелия и Джеремая. От масата се надигна слисана Габриела. Доброто настроение на мъжете секна, щом я съзряха.

— Съжалявам — промълви Шана смутено, като разбра, че вечерята е строго семейна. — Не исках да преча…

— Влезте, дете мое! — Амелия вдигна ръка и се обърна към дъщеря си. — Габи, една чиния, моля!

— Но, мамо!…

— Стига! Горкото момиче е гладно.

— Аз не съм облечена… — засмя се Шана объркана. — По-добре да си вървя…

— Глупости! Запазили сме ви нещо топло. Елате, седнете при нас! — настоя Шарлот и сложи един стол.

Отвън долетя силно изсвирване, задната врата се отвори и влезе Рурк, натоварен с дърва за горене. Като съзря Шана, той застана на прага, вперил недоумяващи очи в лицата на присъстващите.

— Е, млади човече, какво чакате? Оставете дървата! — провикна се Джордж Бошан и посочи сандъка. — Нали казахте, че сте гладен?

— О, да, сър! — потвърди Рурк, хвърли наръча на посоченото място и в отговор на смаяния поглед на Шана добави ухилен: — Нали си заслужих яденето!

Амелия издаде някакъв неопределен звук и вдигна високо вежди.

Джеремая триеше длани о крачолите си.

— Мистър Рурк — започна младежът, като се приближи, — не бихте ли желали да дойдете утре на лов с мен? Забелязахме следи по хълма. Рано сутринта е най-удобно.

— Ще трябва да попитам първо господаря си — отвърна Рурк, хвърли първо няколко цепеници в огъня, а после погледна Шана.

Все още притеснена, че може би е попречила, Шана седна на мястото, което й предложи Шарлот и хвана ръцете си една в друга.

Габриела дотича и сложи пред нея димяща чиния. След това хукна към задното огнище за втора чиния.

Шарлот наля две големи чаши студено мляко. Рурк седна пред чинията си, сервирана до Шана. Разговорите ставаха все по-сърдечни, накрая и Шана се смееше заедно с всички. Леките закачки на Рурк подхождаха чудесно на веселия тон между членовете на семейството. За голямо удоволствие на Джеремая Рурк започна да разказва за някакъв лов в Шотландия. Всички чудесно се забавляваха. Шана — сама изненадана от този факт — се чувстваше едва ли не като член от семейството. А може би наистина да беше така? Може би Рурк да им е някакъв далечен братовчед? Наистина капитан Бошан го отрече… Или не го отрече? Трябваше да се опита да си припомни по-точно…

Когато удари единадесет часа, членовете на семейството започнаха да се разотиват по спалните си. Шана стана и пожела „лека нощ“ на стопанина и капитан Натаниел, които стояха прави до камината. Рурк също понечи да се надигне, но Джордж Бошан сложи ръка на рамото му и го натисна на мястото му.

— Искахте да ми разкажете за онзи жребец, а и аз имам да ви питам за много работи. Останете още малко, ако обичате.

Рурк не откъсна поглед от Шана, докато тя излизаше от стаята. На вратата тя също се обърна за миг.

Навън я обгърна тъмнината на къщата. Само една свещ в трапезарията й помогна да намери обратния път. В хола проникваше светлина от фенера в салона. Шана поспря за миг на прозореца и погледна луната, която пробягваше зад полуоголените клони на огромните дървета пред къщата.

Скърцането на кухненската врата прекъсна мечтанието й. В хола влезе Натаниел. Стресна се, като я видя:

— Шана? Мислех, че сте отдавна в леглото!

— Исках само да погледам — каза тихо тя, като че ли имаше да се извинява за нещо. — Толкова е красиво!

Сега и той погледна през кристалните стъкълца на прозореца, възхитен от омайната гледка.

— Гледате с очите на художник? — запита Натаниел.

Шана тихо се засмя:

— Едно време исках да стана художничка.

— Искате ли да поговорим? — запита Натаниел.

Шана се облегна на рамката на прозореца, взряна в мразовитата нощ.

— За какво, сър?

Той позабави своя отговор.

— Ами за онова, което е на сърцето ви.

— Какво смятате, че е на сърцето ми?

— Рурк — каза той тихо.

Тя погледна изпитателно лицето му — търсеше следа от неодобрение или дори от презрение, но срещна само приятелска усмивка в питащите му очи.

— Не мога да отрека — прошепна тя, насочила поглед отново към дърветата навън. Шана нервно въртеше малкия златен пръстен на пръста си. — Вече ни видяхте веднъж заедно… Може би няма да срещна вашето одобрение, но аз го обичам. Нося неговото дете под сърцето си…

— Щом е така — гласът на Натаниел бе ласкав и топъл, — защо са всичките тези фокуси? Толкова ли е страшно да се каже истината?

— Ние сме в клопка — въздъхна Шана отчаяно. — Има причини, поради които той не може да обяви за нас открито. А и аз трябва да търся пътища и средства, за да не навлека върху ни гнева на баща ми… — Шана поклати глава взряна в ръцете си. — Не мога да искам да ми обещаете, че ще мълчите, защото това би ви превърнало в мой съучастник в измамата. Мога само да се надявам, че ще запазите моята тайна. Вече не е далеч денят, когато всичко трябва да излезе на бял свят.

Натаниел мълча дълго, преди да заговори.

— Можете да разчитате на моята дискретност, Шана, но искам да ви каже нещо друго. — Той пое дълбоко въздух. — Мисля, че вие двамата сте ужасно несправедливи към всички нас. Смятате ли, че господин баща ви е някакво мрачно чудовище? Дали той наистина би пожелал да ви накаже, защото сърцето ви е изпълнено с любов? Нима виждате около себе си само врагове? Не би ли било по-добре, ако приемете, че имате съюзници и приятели, които биха ви помогнали с радост? Никога и никъде аз и моите близки не бихме оставили една жена в беда. А искам да вярвам, че и баща ви ще ви брани със зъби и нокти, ако му признаете любовта си. Нима го считате за някакъв изкуфял старец, който не си спомня огъня на собствената си младост? За мене Орлан Трейхърн е много разумен човек с оригинален дух и много пламенност!

Натаниел направи няколко крачки към стълбището, но се обърна отново:

— Така е, така е! Вие и двамата сте несправедливи към нас. Но аз ще мълча, докато сама решите, че е дошло време. — Натаниел протегна ръка към нея: — Елате, Шана, ще ви придружа до стаята ви. Късно става.

Той тихичко се засмя. Скоро доброто му настроение се предаде и на Шана.

Но Натаниел не можа да се сдържи да не каже:

— Любопитен съм все пак, колко ли време още ще можете да запазите тайната си…