Джули Гарууд
Танц в сенките (27)

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

— Какво, за бога, става тук? — Гласът на Джо трепереше. Стоеше с Джордан и Ноа на тротоара срещу къщата, наета от професора и наблюдаваше как бушуващите пламъци я поглъщат.

Той пъхна ръце в джобовете си.

— Миналата нощ се изля голям порой. Би трябвало водата да се е просмукала в покрива и още да е влажен, но явно не е. Погледни този пожар. — Поклати глава. — Никога досега не съм виждал огън да обхваща толкова бързо някоя къща.

В момента една буря щеше да е добре дошла, помисли си Джордан. Засенчи очи с ръка и погледна към небето. Ала за съжаление нямаше и следа от облак. Както обикновено, пустинното слънце грееше ярко и безмилостно над главите им.

— Не, сър — промърмори Джо. — Никога не съм виждал нещо подобно.

Макар да не се съмняваше, че палежът е умишлен, все пак се нуждаеше от доказателства.

— Погледнете огъня — къщата гори от четирите страни. Сякаш е била залята с напалм. — Джо се извърна към Ноа. — Знам, че началникът на пожарната трябва да го потвърди, но се обзалагам, че е умишлен палеж. Не си ли съгласен?

— Така изглежда — отвърна без колебание Ноа. — Бих казал, че е използвано много силно запалително средство, за да се подпали и поддържа огъня.

— Никога не съм виждал къща да изгаря толкова бързо — повтори Джо, искрено впечатлен. — Макар че не го проумявам. Защо е трябвало да я изгарят до основи? Детективите и криминалистите от Бърбън я изследваха от горе до долу и каквото, и доказателство да са открили, вече е в лабораторията им. Вие също бяхте в къщата. Видяхте какво бе останало. Само стари вестници и овехтели мебели. Видяхте ли нещо, заради което да си струва да бъде изгорена? Аз със сигурност не забелязах.

Джо се премести, за да вижда Джордан, която бе застанала от другата страна на Ноа.

— Съжалявам за онези кутии с документи. Знам, че се надяваше да ги получиш.

Тя не изясни недоразумението. Дейвис очевидно бе забравил, че е направила копия. Или смяташе, че е искала да направи още, но това вече нямаше значение. Информацията им беше част от наследството на професора, а и тя вече не се нуждаеше от нея.

— Не мисля, че някой би си създал подобно главоболие само за да се отърве от някакви исторически изследвания — заключи Джо.

Джордан наблюдаваше работата на пожарникарите. Те всячески се опитваха да спасят къщата, както и да предотвратят разрастването на пожара. Ако вятърът подемеше пламъците, цялата улица щеше да бъде обхваната от огъня.

— Уверихте ли се, че всички съседи са изведени от домовете си? — попита тя.

Джо кимна.

— Само старата госпожа Скот ми създаде неприятности. Не ми даваше да я приближа и да я сваля по стълбите. Един от пожарникарите я изнесе на ръце, докато тя риташе и пищеше. И знаете ли какво викаше? Че не искала да си пропусне сериала по телевизията.

— Защо не е искала да я доближаваш?

— Смята, че никой не прави нищо за нея. Като трън в петата е. Един ден се обажда на шериф Ранди, а на следващия звъни на мен, за да се оплаче от нещо. Хич не се интересува от правомощията на полицията. Всеки, който мине през двора й или зад къщата, е нарушител. Онзи ден ми се обади, за да се оплаче, че някакви деца стъпкали цветята на предната й веранда. — Посочи надясно. — Къщата й е през две къщи от тази на Макена. Можете ли да наречете тези плевели цветя?

— Говори ли със съседите? — прекъсна Ноа оплакванията на началника на полицията. — Попита ли ги дали не са забелязали някой да се мотае около къщата на Макена?

— Още не съм ги разпитал — призна Джо. — Пристигнах само няколко минути преди вас и бях зает да ги изкарвам от къщите им. Сега ще започна да задавам въпроси. Ще ми помогнеш ли? — Понечи да се запъти към една групичка, скупчена в ъгъла, но се спря. — Наистина ми дойде много. Нямам достатъчно опит и не мога едновременно да бъда навсякъде. Мисля, че не е зле да получа помощ от приятелите ти от ФБР. Защо не им се обадиш?

Крайно време беше, помисли си Ноа.

— С удоволствие — каза на глас. Побърза да набере номера, преди Джо да е размислил. Попадна на гласовата поща на Чадик и му остави съобщение.

— Къде са заместник-началниците? — попита Джордан, докато вървяха към съседите. — Знам, че шерифът на Грейди е на Хаваите, но не помоли ли заместниците му за помощ?

— Те ми помагат — обясни Джо. — В момента обикалят района, за да търсят Джей Ди. Хиляди са местата, на които може да се крие, но те ще продължат да го търсят и рано или късно ще го доведат на разпит.

Съседите на Макена изгаряха от желание да споделят какво са видели, но за съжаление, то не беше много. Не били забелязали нищо необичайно. Една жена спомена, че по улицата минал микробус на фирма за почистване на килими, но беше напълно сигурна, че е продължил към съседната пресечка.

Госпожа Скот разполагаше с ценна информация, но всеки път, когато Джо се опиташе да поговори с нея, тя му обръщаше гръб и вдигаше поглед към небето. Оставиха Ноа да я очарова. Бяха нужни само няколко усмивки и един-два съчувствени погледа и тя се впусна в многословна тирада за цветята си.

— Всъщност видях някого — заяви тя. — Забелязах онзи непрокопсаник Дики да минава през задния ми двор. Видях го съвсем ясно. Стоях си до кухненската мивка и си приготвях черешовия коктейл, защото обичам да си пийвам от него, докато гледам любимите си сериали. — Млъкна и изгледа кръвнишки Джо. — Тогава видях Дики да се промъква отзад. Носеше нещо с голяма дръжка, приличаше на газова бутилка. Запътих се към задната врата, за да му викна да се маха от собствеността ми, но той се движеше толкова бързо, че беше изчезнал, преди да успея да махна второто резе. Нямаше и пет минути по-късно, когато чух викове, че имало пожар, затова увеличих звука на телевизора, за да чувам по-добре. — Отново хвърли свиреп поглед към Дейвис.

— Сигурна ли сте, че е бил Джей Ди? — попита Джо.

— Сигурна съм, че не говоря с теб — сряза го възрастната дама. — Ако този джентълмен ме попита, ще кажа, че да, беше Джулиъс Дики. Не мога да сбъркам онази огромна катарама на колана му. Той беше.

Джо и Ноа благодариха на съседите и закрачиха надолу по улицата. Джордан остана, за да поговори с няколко жени. Забелязал, че не е с него, Ноа се обърна и видя госпожа Скот да размахва пръст пред лицето на Джордан. Върна се, за да я подкани да тръгва.

— Само оттук ли си тръгваме, или напускаме Серенити? — попита го Джордан, след като си взе довиждане със съседите.

Честно казано и той не знаеше. Нямаше търпение да я измъкне от този град и да я качи на първия полет за Бостън. Ноа беше убеден, че Джордан е в центъра на тази лудост и докато не разбереше защо убиецът прави всевъзможни усилия да я замеси и да я задържи колкото се може по-дълго в Серенити, нямаше да я остави сама нито секунда. Изведнъж го осени друга мисъл: никога не искаше да я оставя сама.

Поклати глава, опитвайки се да я проясни.

— Знаеш ли как ме нарече госпожа Скот? — попита Джордан.

Той забави крачка.

— Как?

— Ти там.

Той се усмихна.

— И?

— Искаше да узнае защо ти там — това съм аз — съм дошла в Серенити.

— И ти какво й каза?

— За да предизвикам хаос.

— Добър отговор.

— Серенити — каза ми тя — беше толкова спокойно и мирно място.

— Докато ти не си дошла в града.

— Освен това искаше да знае кога си тръгвам. Доколкото разбрах, смята да остане барикадирана в дома си, докато не го направя.

Той се засмя.

— Ще е много скоро — обеща й. — След два часа ще сме потеглили. Джо ме помоли да изчакам Чадик и Стрийт да пристигнат. Доста е нервен. Случаят е голям и той не иска да се издъни. Знам, че нямаш търпение да си тръгнеш…

— Аз… съм объркана — колебливо го прекъсна тя.

— Така ли? Защо?

— Искам да си тръгна, но в същото време искам да разбера кой, какво и защо. Имам странното чувство, че отговорът ще ми избоде очите, а аз не го виждам.

— Можеш да прочетеш останалото във вестниците, когато случаят приключи.

Споменаването на вестници раздвижи нещо в паметта на Джордан, но то й се изплъзна, преди да успее да го улови.

— След като ме оставиш на летището, ще се върнеш ли тук?

— Сладурче, никъде няма да те оставям.

Той я поведе към колата. Тя се озърна през рамо и видя Джо да стои на средата на улицата и да говори с един пожарникар.

— Какъв е планът? — попита Джордан.

— Ще пътувам с теб до Бостън, така че колкото и да ми се ще да помогна, няма да се върна. А и това не е мой периметър на действие. Вече Чадик командва парада — или поне ще е така, след като отговори на обаждането ми, — а той си знае работата. От доста време се занимава с подобни случаи и е натрупал опит.

Когато стигнаха до колата, Ноа й подаде ключовете.

— Защо не включиш двигателя и не пуснеш климатика? Ей сега се връщам.

Джордан седна зад волана, завъртя стартера и нагласи климатика. Наблюдаваше Ноа в страничното огледало. Сега двамата с Джо говореха с пожарникаря. После Дейвис извади мобилния си телефон и проведе някакъв разговор, докато Ноа закрачи обратно към колата. Клатеше глава и изглеждаше объркан. Запъти се към седалката до шофьора, но тя побърза да се премести и му даде знак, че той ще шофира. По врата му се стичаха струйки пот и тя завъртя вентилатора към него.

— Защо не искаш да караш? — попита той.

— Заради трафика — обясни Джордан. — Мразя да карам, когато движението е натоварено.

Отне й секунда, за да осъзнае какво бе казала. Ноа се засмя.

— Какво означава натоварено движение в Серенити? Три-четири коли пред теб?

— Добре, мразя да шофирам. Какво става с Джо? — попита тя, преди той да успее да направи някакъв коментар за шофирането.

— Смята да получи заповед за обиск на къщата на Джей Ди. В момента говори със съдията в Бърбън.

— Искам да вляза там с теб — заяви Джордан. — Обзалагам се, че ще намеря лаптопа си. А ако го намеря…

— Какво? Какво ще направиш?

— Нещо. Всичките ми файлове са там, всичките ми сметки…

— Притесняваш се, че някой ще се добере до лична информация?

— Не — поклати глава Джордан. — Всичко е кодирано. Никой не може да прочете файловете ми.

— Тогава защо се тревожиш?

— Просто знам, че ако разполагам с правилната информация и данни, ще успея да разреша тази загадка.

Той погледна през прозореца.

— Питам се колко време ще отнеме на Джо да се качи в проклетата си кола и да отиде в къщата на Джей Ди.

— Бих казала, около пет секунди. — Предположението й се базираше на факта, че в момента Дейвис тичаше към тях.

— Заповедта е подписана! — изкрещя той на Ноа. — Но и без това можем да влезем. Един съсед се обади току-що. Предната врата била широко отворена.

Миг по-късно вече бяха на път.

— Не трябва ли някой да се обади на шериф Ранди?

Той сви рамене.

— Оставям тази работа на Джо.

Тя се размърда на седалката.

— Шерифът коренно смени поведението си. Беше почти… смирен в полицейския участък, но когато пристигна на паркинга пред магазина с брат си и го видя да ме удря, се държа много гадно.

— Опитва се да предпази брат си. Знае, че…

— Какво знае?

— Джей Ди е изгубена кауза. Макар че разбирам лоялността му. Той му е брат.

— А дали Джей Ди притежава някаква лоялност? Обзалагам се, че не. За шериф Ранди ще е много по-добре, ако Джей Ди се върне в затвора. — Тя потърка ръце, сякаш внезапно й бе станало студено. — Трябва да си много внимателен, ако Джей Ди е в къщата. В очите му има нещо налудничаво. Не знам как да го обясня. Той е зъл… и от него ме побиват тръпки.

— Нямам търпение да се запознаем. Аз също мога да бъда дяволски зъл.

— Спомни си, че е невинен до доказване на противното.

— Той те е ударил. Само това помня.

Джо паркира колата си на алеята за коли пред дома на Джей Ди. Ноа спря зад него.

— Ти чакай тук. И дръж вратите заключени — нареди й той.

Изскочи навън, извади пистолета от кобура и настигна Джо пред предната врата.

— След като влезем, ти се насочи наляво, а аз ще тръгна надясно.

Сърцето на Джордан подскочи в гърдите й, когато Ноа хукна към къщата с пистолет в ръка. Каза си, че всичко ще е наред. Той беше федерален агент, обучен да се защитава. Беше чувала доста истории за критичните ситуации, в които се бе озовавал, а и белезите му го доказваха. Знаеше какво прави. Нищо лошо нямаше да му се случи. Кимна, за да се увери. Въпреки това ставаха злополуки, а понякога дебнеха и изненади… някои доста опасни.

Напразно се самонавиваше, както би казала майка й. Ноа излезе и явно всичко беше наред. Къщата на Джей Ди бе толкова малка, че бяха нужни само няколко минути, за да се уверят, че вътре няма никой.

Джордан отключи вратата на колата, за да влезе. Ноа я отвори и рече:

— Изглежда, че Джей Ди е бързал и не е затворил добре вратата. Почакай, докато…

Джо ги прекъсна. Изхвръкна от къщата, крещейки:

— Намерили са Джей Ди!