Джули Гарууд
Танц в сенките (15)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Добрите граждани на Серенити продължиха да обсъждат събитията, разтърсили спокойния им град, но след час Ноа се извини и настоя двамата с Джордан да тръгват. Навън ги посрещна все още задушният и горещ тексаски нощен въздух. Ноа включи климатика в новата им кола, а Джордан нададе възторжени възгласи във възхвала на работещото чудо.

Откри чантата си на задната седалка и се пресегна да я вземе. Обърна се отново за лаптопа, но той не беше там. Погледна на пода зад гърба си. Никакъв лаптоп.

— О, не! — изпъшка тя.

— Какво не е наред? — попита Ноа.

— Лаптопа ми го няма. — Обърна се и погледна под предната седалка. — Сутринта беше в колата, която бях наела.

— Видя ли някой да го взема, докато си била пред магазина? — попита я той.

— Не, когато шефката на полицията Хейдън ме отведе в полицейския участък, не ми позволи да взема нищо от колата.

— Утре ще проведем няколко разговора и ще го намерим — увери я Ноа.

Паркира седана в задния двор на мотела. Върнаха се във фоайето, където Амилия Ан ги очакваше с ключ за Ноа. Той не каза нищо, когато тя му съобщи, че стаята му е съседна на тази на Джордан. Отключи вратата, отиде до свързващата врата, отключи и нея, а после последва Джордан в стаята й.

— Ще оставим свързващата врата широко отворена — заяви той.

Млъкна и зачака съгласието й.

— Добре, но без изненади — подразни го младата жена. — Ти ще бъдеш в твоята стая, а аз — в моята.

Той се засмя, докато излизаше.

— Не е нужно да се тревожиш за това.

Джордан се смая колко я нараниха думите му. Ако си бе дал труда да я погледне, щеше да види болката в очите й. За щастие той не го направи. Собствената й реакция я озадачи. Нямаше смисъл. Тя не искаше да го привлича, нали?

Не, разбира се, че не. Тези странни и налудничави мисли се въртяха в главата й само защото бе уморена и стресирана. Това беше всичко.

Но не можеше да спре да мисли. Ноа й каза, че нямало защо да се тревожи. Защо не? Какво не й бе наред? Та този мъж се сваляше с почти всяка жена, която се мернеше пред погледа му. Думите му, че нямало защо да се тревожи, означаваха, че тя просто не го интересуваше. Но защо?

Джордан влезе в банята, погледна се в огледалото и сви рамене. Добре, трябваше да признае, че не е кралица на красотата, а тази вечер определено не бе в най-добрата си форма. Очите й бяха зачервени от контактните лещи; косата й висеше на кичури около лицето, лишено от всякакъв цвят, ако не се брои огромната морава синина под окото.

Стига самокритично наблюдение. А и бездруго не можеше да направи нищо за външността си, поне не тази вечер. Най-добре беше да се опита да възстанови силите си.

Свалянето на лещите и един горещ душ щеше да й помогне. Изми косата си, но не си даде труда да я подсуши. От нея все още капеше вода, докато я сресваше назад. Облече сива памучна тениска и шорти на сиви и бели райета. След като си изми зъбите, надяна на носа очилата с рогови рамки и отново се погледна в огледалото.

Страхотно, сега изглеждаше като реклама за крем против псориазис. Толкова енергично бе търкала лицето си, че то цялото представляваше едно голямо червено петно.

Засмя се на отражението си. О, да, тази вечер определено беше истинска кралица на секса, но поне вече не й се спеше. Може би все пак щеше да успее да прочете нещо.

Върна се в спалнята, махна покривката, сгъна я и я пъхна в ъгъла до нощното шкафче. Придърпа горния чаршаф, грабна сноп от все още некопираните листове от третата и последна кутия и се настани в средата на голямото легло, готова за четене.

От време на време хвърляше погледи към съседната стая, но Ноа никакъв не се виждаше. Леглото й бе успоредно на неговото, което означаваше, че ако пожелае, можеше да го гледа как спи. Съсредоточи се върху проучванията на професора, каза си тя и взе най-горния лист.

По полето отново имаше надраскани бележки, както и цифрата, която бе видяла и преди: 1284. Навярно през тази година се бе случило нещо значително за родовете Бюканън и Макена. Но какво? Дали тогава бе започнала враждата, или е било откраднато съкровището? Какво се бе случило през 1284-а?

Объркването й растеше. Ако лаптопът й бе с нея и имаше достъп до интернет, щеше още в същата минута да започне разследването си. Но тъй като бе лишена и от двете, щеше да се наложи да почака, докато се върне в Бостън.

Тя въздъхна.

— Добре — прошепна и започна да чете. — Да видим какво са направили този път безнравствените Бюканън.

Въпросната история се бе случила през 1673-а. Лейди Елспет Бюканън, единствената дъщеря на безмилостния леърд Юън Бюканън, присъствала на годишния фестивал близо до Файнъли Форд. Там случайно се запознала с Алуин Макена, любим син на уважавания леърд Оуен Макена. По-късно семейство Бюканън обвинило Алуин, че се е промъкнал в лагера им и омагьосал красивата дама, докато Макена твърдели, че Елспет му е направила черна магия.

Но както често се случва, били достатъчни само два погледа, за да се влюби Елспет безумно в Алуин. В крайна сметка, според потомците на клана Макена, той бил един от най-красивите и смели воини, които някога се били раждали.

Тъй като бил в плен на магия, Алуин обикнал Елспет също толкова силно, но и двамата знаели, че никога не биха могли да бъдат заедно. При все това не можели един без друг. Елспет умолявала Алуин да се откаже от семейството, от положението си и честта си и да избяга с нея.

В нощта преди да се срещнат в гората, за да осъществят плана си, леърд Бюканън узнал за намеренията на дъщеря си. Изпълнен с гняв, той я заключил в кулата на замъка и призовал воините си. Заповядал им да открият Алуин и да го убият.

Ужасена, че баща й знае къде ще я чака любимият, Елспет решила да го предупреди, но докато слизала по тесните стълби, се подхлъзнала, паднала и загинала на място.

Накрая пишеше, че девойката умряла, нашепвайки името му.

Когато Джордан прочете как бедната Елспет умряла, зовейки любимия си, по лицето й се затъркаляха сълзи. Може би се дължаха на умората. Не бе типично за нея да проявява подобна чувствителност.

— Какво става, по дяволите?

Гласът на Ноа я сепна. Вдигна глава и го видя да стои на прага на свързващата врата и да се мръщи насреща й. Очевидно току-що бе излязъл изпод душа. Беше си облякъл джинси, но нищо друго.

— Какво се е случило? — настоятелно попита той и влезе в стаята й, като пътьом си нахлузи тениската.

— Нищо не се е случило. — Тя се пресегна и взе кутията с книжните кърпички, оставена върху нощната масичка.

— Да не би да си болна или има нещо друго?

Джордан опита да се овладее, но не можа да спре сълзите си. Издърпа книжна салфетка и ги избърса.

— Не съм болна.

— Тогава какво, по дяволите, става, Джордан?

Ноа прокара пръсти през косата си и около петнайсет секунди остана неподвижен, втренчил поглед в нея. Накрая седна на леглото и я придърпа към себе си.

— Кажи ми — настоя той.

— Ами просто… — Тя издърпа още една салфетка. — Беше толкова…

Той помисли, че е отгатнал какво я измъчва, и се наведе към нея.

— Всичко е наред, сладурче. Знам, че днес ти се струпаха много неща. Навярно нервите ти не са издържали. Поплачи си, щом искаш. Излей всичко. Знам, че ти е било много тежко.

Тя понечи да се съгласи с него, после спря и поклати глава.

— Какво? Не, не става дума за това. Просто е толкова тъжно…

— Тъжно ли? Не бих нарекъл днешното ти преживяване тъжно. По-скоро е било мъчително.

— Не… историята…

Той галеше ръката й и това я разсея. Внезапно осъзна, че се опитва да я утеши. Не беше ли прекрасно? И толкова мило и грижовно… и… ооох.

О, мили боже, тя започваше да го харесва, при това не само като добър приятел. Ноа можеше да бъде чувствителен. Досега никога не бе забелязвала това му качество. Спомни си колко мил беше с Кари днес следобед в полицейския участък. Беше я накарал да се почувства значима и хубава. А сега, осъзна Джордан, се опитваше да я успокои и да не се чувства толкова самотна.

— Мислиш ли, че скоро ще спреш да плачеш?

Тя го погледна и немощно му се усмихна. Беше само на сантиметри от прекрасните му очи… устните му… Отдръпна се рязко назад и припряно извърна поглед.

— Свърших — заяви Джордан. — Виждаш ли? Край на сълзите.

— Свърши ли? Тогава какъв беше този воден порой, дето се изля от очите ти?

Тя го смушка в рамото.

— Спри да бъдеш мил с мен. Това ме плаши.

Ноа се засмя.

— Трябва да ти призная, че когато те видях да плачеш на сватбата, реших, че е временна аномалия, а ето че отново го правиш. Тук си различна — заключи накрая.

— Какво ми е различното?

— Всеки път, когато те видя в Нейтънс Бей, носът ти е заврян в някоя книга или в екрана на компютъра. Винаги си толкова делова и сериозна.

И скучна, добави мислено младата жена.

— Е, може би и ти си по-различен тук — парира го тя.

— Какво ми е различното? — на свой ред се изненада Ноа.

— Не зная. Предполагам, че изглеждаш някак си… по-мил. Може би защото си близо до дома си. Израснал си в Тексас, нали?

— Семейството ми се премести в Хюстън, когато бях на осем години. Преди това живеехме в Монтана.

— Баща ти е бил адвокат, преди да се пенсионира.

— Правилно.

— А дядо ти и неговият баща…

— Потомък съм на доста поколения адвокати — довърши Ноа.

Отново започна да я гали по ръката. Сега жестът му не й подейства разсейващо. Беше й приятно.

— Ник ми е казвал, че носиш със себе си компас, който някога е принадлежал на твоя прапрадядо.

— Казвал се е Коул Клейборн и е бил адвокат в Монтана. Баща ми ми даде компаса, когато започнах работа при доктор Моргенстърн.

— За да не се загубиш. Това ми е казвала моята майка.

— Така ли?

— Знаеш ли какво още ми е казвала за теб?

— Какво?

— Казвала ми е, че е единствената жена на този свят, която може да ти казва какво да правиш.

Той се засмя.

— Права е.

Прекъсна ги почукване на вратата на Ноа. Той отиде в стаята си да отвори и завари на прага Амилия Ан с кофа с лед, в която се изстудяваха няколко бутилки бира.

Амилия Ан се поколеба няколко секунди, сетне каза:

— Здрасти. Хм… знам, че днес си имал доста натоварен ден… пътуването и всичко останало… и… помислих си, че може би си жаден. — Подаде му кофата с леда и бирите.

Ноа я пое и топло й се усмихна.

— Това е ужасно мило от твоя страна. Благодаря ти.

— Ако си гладен — продължи жената, — мога да ти направя малко пуканки или нещо друго.

— Не, благодаря. Бирата наистина ще ми дойде добре. — Той започна да затваря вратата. — Лека нощ.

Амилия Ан наклони глава, за да надникне в стаята зад него.

— Ако има нещо друго, което мога да направя… всичко, от което се нуждаеш… само се обади на рецепцията.

— Непременно. Благодаря — рече той и затвори вратата.

Когато се върна в стаята при Джордан, отваряше капачката на бирената бутилка.

— Дамата, която държи този мотел… как й беше името? — започна той.

— Амилия Ан? — подсказа му Джордан.

— Да, Амилия Ан. Току-що ни донесе бира. Много мило, нали? Искаш ли една? — предложи й Ноа.

— Не, благодаря. И не мисля, че е искала да бъде мила към „нас“.

Той отпи голяма глътка от бутилката.

— Все още не си ми казала защо плачеше — напомни й.

— Глупаво е.

— Нищо, кажи ми.

— Прочетох една история, която е записал професорът и тя ме развълнува. Искаш ли да ти я прочета? Тогава може би ще разбереш.

— Разбира се, давай — кимна Ноа и седна на леглото.

Тя започна да чете с ясен и отчетлив глас, но когато стигна до края на трагичната история, гласът й трепереше, а очите й отново бяха плувнали в сълзи.

Ноа се засмя. Просто не можа да се сдържи.

— Ти наистина си пълна с изненади — отбеляза, докато й подаваше поредната книжна кърпичка. — Никога не бих предположил.

— Да предположиш какво?

— Че си романтичка.

— Няма нищо лошо в това да си романтичен.

Джордан се върна отново към изследователския труд на професор Макена и прочете още една абсурдна история за кръвожадните варвари Бюканън. Тази легенда не беше романтична, а подробно описание на кръвопролитна битка, започната, според професор Макена, от Бюканън.

— Нищо изненадващо — промърмори на себе си тя.

— Каза ли нещо?

— За бога, та този човек е преподавал история! Средновековна история. Сигурно курсът му се е наричал „Фантастика“, защото тъкмо това им е говорел.

Ноа се усмихна. Когато Джордан се запалеше от нещо, цялото й лице светваше. Как не го бе забелязал досега?

— И така, как ще го наречеш? Фантастика 101? — попита той.

— Не, бих го нарекла Да си съчиним фантасмагория 101.

Ноа се засмя.

— Бих се записал в неговия курс. Изпитът ще е фасулска работа. Има ли изобщо някое достоверно изследваме? — попита я и се облегна на таблата на леглото.

— Не знам. Колкото по-назад се връща в историята, толкова по-безумни стават легендите. Но постоянно се споменава за някакво откраднато съкровище.

— Нали знаеш какво казват хората?

Джордан взе бутилката от ръката му и отпи глътка.

— И какво казват хората?

— Че във всяка лъжа има доза истина. Има ли някакво предположение какво е било това съкровище?

Тя отпи още една глътка от бирата, преди да му върне бутилката.

— В няколко различни истории се споменава за корона със скъпоценности, но някъде пише и за богато украсен меч.

Джордан взе отново бутилката, изпразни я на един дъх и му я подаде. Ноа не каза нищо. Стана и донесе още две бири.

— Чети по-нататък, сладурче — подкани я той и се отпусна до нея.

Тя се отдръпна. Когато й предложи едната бутилка, поклати отрицателно глава.

— Не, благодаря. Тази вечер не съм в настроение за бира.

Събра листовете и ги сложи в кутията.

— Дори и проучванията на професора да са силно изопачени и пристрастни, той наистина е вярвал в съществуването на някакво съкровище. Сигурна съм, бил е убеден, че семейство Бюканън са го откраднали от рода Макена.

— Наистина ли смяташ, че е имало съкровище?

— Да — малко засрамено призна тя, но побърза да добави: — Май се поувлякох с всичко това. Сигурно позволих на въображението си да се развихри прекалено силно. — Облегна се назад и протегна крака. — Макар че някои от историите са… наистина са забавни, защото са толкова… далеч от настоящето.

— Така ли? Я ми разкажи още една история за преди лягане.

Той остави недокоснатата бира на нощната масичка до тази, която бе предложил на Джордан, кръстоса глезени и затвори очи.

— Готов съм, сладурче. Имало едно време… Прочети ми нещо кърваво.

Тя запрелиства изследването, докато не откри една наистина кървава история. Описанията бяха много живописни и подробни и навярно затова на Ноа му харесаха толкова много. Когато свърши, му разказа за една друга битка.

— Според легендата, двама ангели се спуснали на земята, за да придружат душата на един убит воин в рая. Това се случило по време на жестоки сражения. Твърди се, че всички воини от двете страни на бойното поле видели идването на ангелите. Внезапно времето спряло своя ход. Някои от бойците тъкмо вдигали мечовете си, а други се канели да хвърлят копията или боздуганите си, когато всички замръзнали на място. Гледали като омагьосани как воинът се издига в небето.

— И какво се случило после?

Тя сви рамене.

— Предполагам, че са дошли на себе си и са продължили да се бият.

— Хареса ми. Прочети още една — примоли се той.

— Какво искаш да е — романтично или кърваво?

— Чакай да си помисля — рече той, без да отваря очи. — Аз съм в леглото, а до мен е оскъдно облечена жена, която отчаяно копнее за малко действие…

Тя го сръга в ребрата.

— Не съм толкова оскъдно облечена. Имам тениска и шорти. Няма нищо оскъдно в облеклото ми.

Очите му останаха затворени, но устните му се разтеглиха в усмивка.

— Да, но затова пък знам, че под тениската и шортите не носиш нищо друго.

Младата жена бързо погледна гърдите си. Слава богу, нищо не се виждаше през тениската.

— Само ти можеш да си помислиш подобно нещо.

— Всеки мъж би го направил.

— Не го вярвам — изсумтя тя.

— Такива сме ние — засмя се Ноа.

Джордан се опита да придърпа чаршафа към гърдите си, но той го бе затиснал с крак.

— Ами опитай се да не мислиш за това.

Той отвори едното си око.

— Да не мисля за това?

— Искаш ли да чуеш друга история или не?

— Хм.

Тя въздъхна.

— Какво беше това „хм“?

— Ти не възрази, че се нуждаеш от малко действие от моя страна.

Сега вече я хвана натясно.

— Не смятам за нужно да отговарям на подобна безсмислица. Каква история би искал да чуеш?

Отново бе успял да я раздразни. Не разбираше с какво го е предизвикал, но го бе направил.

— Ядосах ли те с нещо, сладурче?

Тя завъртя очи. О, господи!

— Изобщо не си ме ядосал. Ще прибера листовете — заплаши го.

— Извинявай. Просто ти толкова лесно…

— Това ми казват всички момчета — пошегува се Джордан.

— Нима? А добра ли си?

В очите й проблеснаха закачливи искрици.

— А ти как мислиш?

Ноа не каза нищо. Взря се в невероятните й сини очи и изгуби нишката на мисълта си. Сексуалните задявки му бяха станали втора природа, но внезапно не знаеше какво да отговори. Представата за Джордан — без тениска, без шорти, как се люби — изплува в съзнанието му и го остави безмълвен.

Грабна двете бутилки бира и се запъти към стаята си.

Когато най-после заговори, гласът му прозвуча дрезгаво:

— Мисля, че е по-добре да си лягам.