Даяна Палмър
Опасна клопка (8)

Седма глава

Когато Александър почука на вратата, Джоуди току-що си бе облякла екипа и правеше закуска.

И той като нея бе със сив спортен екип и със сиви маратонки. Изгледа я с оценяващ поглед и отбеляза:

— Не харесвам косата ти на кок.

— Не мога да бягам, ако е разпусната. Заплита се и ми пречи.

Александър подуши въздуха.

— Закуска? — попита с надежда.

— Само бекон с яйца и бисквити.

— „Само“? Аз ядох овесени ядки. — Тя се засмя нервно. За нея бе ново той да бъде в апартамента й, да иска да бъде с нея. Не разбираше как така отношението му се бе променило, а и всъщност не му вярваше особено. Ала бе дотолкова запленена, че не можеше да мисли за това. — Ако ме нахраниш — предложи Александър, — ще се оставя да ме изпревариш, докато бягаме.

— Това звучи като подкуп. — Джоуди тръгна към масата. — Какво ще кажат шефовете ти?

— Ти не си клиент — подчерта той и се разположи до масата. — Нито престъпник. Така че не се брои.

Наля му чаша кафе и я сложи до чинията му, намръщи се, като забеляза, че няма една чиния и чаша, които да си подхождат, няма дори и прилични прибори. Масата — нейната гордост от една разпродажба — бе забележимо изподраскана и нямаше покривка.

— Какво падение трябва да е това за теб — смотолеви тя, като извади буркана със сладко от боровинки и го сложи на масата заедно с поредната лъжица, която не подхождаше на вилиците.

Александър я погледна странно.

— Аз не правя сравнения, Джоуди — каза тихо. — Ти живееш според възможностите си и се справяш изключително добре. Би се изненадала колко много хора са затънали в дългове, за да си направят пломбите, просто за да се харесат на познатите си. Което, по стечение на обстоятелствата, обяснява защо много от тях свършват в затвора, опитвайки се да направят бързи пари, като продават наркотици.

— По-скоро бих гладувала.

— Аз също. — Той захапа една бисквита и тихо простена: — Де да можеше и Джеси да ги прави като теб!

Тя се усмихна, поласкана от комплимента, защото Джеси бе отлична готвачка.

— Това е единственото, което мога да правя като хората.

— Не е. — Александър опита сладкото. — Не знаех, че продават сладко от боровинки.

— Продават. Но аз обичам да го правя сама. Това е от боровинките, които набрах миналото лято на ранчото. Всъщност тези боровинки са си твои.

— Бери колкото искаш, ако ми даваш от това сладко — предложи той и си взе още една бисквита.

— Радвам се, че ти харесва.

Ядяха мълчаливо и когато тя наля втората чаша силно кафе, вече не бяха останали бисквити.

— Сега вече наистина трябва да потичам, за да сваля килограмите, които натрупах. Кафето също е хубаво. Благодаря, Джоуди.

— Просто беше гладен.

Александър се облегна назад, хванал чашата с кафе, и я погледна.

— Така и не си се научила да приемаш комплименти. Ти правиш много неща по-добре от другите хора, ала си дотолкова скромна, че сама се принизяваш.

— Обичам да готвя — сви рамене тя.

Той отпи от кафето, без да отмества поглед от нея. Бе красива рано сутрин, помисли си. Лицето й бе свежо като розов цвят, без грим и червило, и устните й бяха сочни и възбуждащи. Спомни си какво бе да ги целува и до болка му се прииска да го направи отново. Но това за нея бе нова територия. Не биваше да бърза. Ако я стреснеше, щеше да я изгуби. Тази мисъл, някога без значение, изведнъж се оказа изключително важна. Едва сега започваше да осъзнава доколко Джоуди вече се бе превърнала в част от живота му. Идеше му да се изрита заради нещата, които й бе казал на онова нещастно празненство.

— Рожденият ден беше пълен провал — съобщи Александър неочаквано.

Очите й се разшириха.

— Моля?

— Кири отваряше подаръците и коментираше колко струват и колко са полезни, докато гостите се насочиха към концентрати — започна той и очите му блеснаха. — После се разсърди, когато се оказа, че бивша нейна приятелка ходи с бивше нейно гадже и направи сцена. Метна се на едно такси и си замина, преди още да сме стигнали до живия оркестър.

Джоуди едва се пребори с напиращата усмивка. Бе трудно да не се разсмее, като си представяше положението, в което бе изпаднала Кири. Тази жена бе истинско изпитание, дори за хора като Марджи, които искаха да са й приятели.

— Предполагам, че в този момент са се изпарили надеждите на Марджи за модна слава.

— Кири никога не би й помогнала — заяви Александър безгрижно и допи кафето си. — Тя никога не си е и помисляла, че може да рискува работата си, за да даде шанс на нов моделиер. Само подлъгваше Марджи, за да може да виси у нас. Още преди събота се опитваше да се измъкне.

— Много жалко — каза Джоуди, защото не знаеше какво друго да каже.

— Никога не сме били любовници — изтърси неочаквано той.

Тя се изчерви и затаи дъх.

— Александър…

— Искам да знаеш това, в случай че чуеш нещо за отношенията ми с нея — добави той много сериозно. — Никога не е имало нищо повече от повърхностно привличане. Не мога да понасям жена, която спи гримирана.

Нямаше да попита, нямаше да попита, нямаше…

— Откъде знаеш?

— Марджи ми каза — ухили се Александър. — Тя питала Кири защо и Кири й обяснила, че една жена никога не знае дали някой господин няма да почука на вратата й след полунощ. — Наведе се напред. — Аз никога не съм чукал на вратата й.

— Нямаше да те питам!

— Разбира се, че щеше. — Погледът му се плъзна по красивите й гърди, красиво, ала не крещящо очертани под сивото горнище на екипа й. — Ти ме ревнуваш. Не искаш, но ме ревнуваш.

Джоуди губеше почва под краката си. Стана и съсредоточено се зае да проверява дали връзките на маратонките й бяха завързани.

— Не трябва ли да тръгваме?

Той се изправи, протегна се лениво и започна да разчиства масата. Тя бе потресена.

— Никога не си правил това!

— Ако се оженя, а бих могъл, мисля, че бракът би трябвало да означава поделени отговорности. Няма нищо романтично в един мъж, който лежи с мръсна тениска и гледа футбол, докато жена му се трепе в кухнята. — Намръщи се. — Като си помисля, аз изобщо не обичам футбол.

— Ти не носиш и мръсни тениски — допълни Джоуди. Изведнъж й стана тъжно, защото Александър бе споменал за брак. Може би в живота му имаше и друга жена, освен Кири.

Той се засмя:

— Освен ако не си поправям колата. — Заобиколи масата, остави чиниите в умивалника и нежно я хвана за раменете. — Никога не сме говорили за лични неща. Знам за теб по-малко от някой непознат. Обичаш ли деца? Искаш ли да имаш? Или в момента най-важното за теб е кариерата? — Въпросите му почти я ужасиха. До вчера Александър се отнасяше към нея с пълно безразличие, сега показваше настойчив интерес и всичко това се случваше прекалено бързо. — Няма значение — каза бързо той, като видя изражението й. — Не се стряскай от тези въпроси, това не е нещо важно.

Тя се отпусна, ала само малко.

— Аз… Обичам децата. Приятно ми е да работя или поне би ми било приятно, ако имам интересна работа. Но това не значи, че бих се отказала да имам деца, ако се омъжа. Майка ми работеше, докато бях малка, ала винаги беше до мен, когато имах нужда от нея, и никога не поставяше работата преди семейството си. Аз също не бих го правила. — Потърси очите му с мисълта какъв красив оттенък на зеленото бяха и за дечицата, които биха имали същите очи. Изражението й стана замечтано. — Славата и богатството може да звучат изкусително, но те не могат да ти заменят хората, които те обичат. — Сви рамене. — Сигурно това ти звучи старомодно.

— Всъщност звучи много зряло. — Александър се наведе и докосна устни до нейните, почти неуловим контакт, който не искаше нищо. — И аз го чувствам по същия начин.

— Така ли? — Джоуди несъзнателно протегна ръце към него в опит да продължи контакта. Притесняваше я, че и най-лекото му докосване можеше да й въздейства толкова силно. Искаше повече. Искаше той да я смачка в прегръдките си и да я целува до забрава.

Александър леко захапа горната й устна.

— Не е достатъчно, нали?

— Ами… Не…

Той я повдигна и впи устни в нейните в изгаряща целувка. Тя простена безпомощно и се вкопчи в него.

Александър се отдръпна на един дъх разстояние и когато заговори, гласът му бе напрегнат:

— Имаш ли някаква представа какво правят с мен тези звуци?

— Звуци? — повтори Джоуди неразбиращо и се вторачи в устните му.

— Няма значение. — Отново я целуна. Стенанията й го опияняваха. Вече измерваше разстоянието от кухнята до спалнята й, когато осъзна колко бързо става всичко.

Отдръпна я от себе си, стиснал зъби в опита си да се овладее.

— Александър… — промълви тя умолително и го погледна със замъглен поглед.

— Аз почти никога не правя бебета в понеделник, ала това може да е изключение. — Очите й се разшириха, когато думите му достигнаха до съзнанието й. Той избухна в смях и се отдръпна още повече. — Когато бягам, нося само личната си карта и двадесет долара — обясни Александър. — Останалите неща, които нося в портфейла си, са още в апартамента ми — добави изразително. Джоуди разбра и се изчерви. Отметна разрошената си коса от челото и се опита да възвърне самообладанието си. — Разбира се, много съвременни жени са винаги подготвени — продължи той. — Предполагам, че имаш цяла кутия в аптечката си. — Тя се изчерви още повече. Александър се засмя. — Родителите ти бяха много строги — спомни си той. — И дълбоко религиозни. Все още вярваш в тези стари правила, че не бива да се прави секс преди брака, нали? — Джоуди кимна намръщено. — Не се извинявай. След около десетина минути болката ще премине и аз ще мога отново да се изправя… Господи, Джоуди! — прихна Александър, като видя ужасеното й изражение. — Шегувам се!

— Ти си ужасен човек — проплака тя.

— Не, просто съм нормален. Нищо не бих искал повече, отколкото няколко часа в леглото с теб. Но не съм такъв негодник, че да те прелъстя. Освен това — въздъхна той, — твоята съвест би убила и двама ни.

— Може да прихванеш нещо от нея.

Александър сви рамене:

— Би се изненадала колко много жени в службата ми се въздържат от връзки и отхвърлят поканите на перспективни ергени, които искат да излязат с тях. — Усмихна й се нежно. — Обикновено си мислим, че те са закоравели индивидуалистки, прекалено здравомислещи, за да рискуват. — Наведе се напред. — Ала всъщност и някои от младите мъже се държат по същия начин.

— Шегуваш се!

Той с усмивка поклати глава:

— Може би това става модно. Нали знаеш, в началото на двадесети век повечето мъже и жени са заставали пред олтара девствени. За мъж с лоша репутация е било също толкова трудно да се ожени, колкото и за жена с лоша репутация.

— Мога да се обзаложа, че никога през живота си не си казвал на някоя жена, че ще се въздържиш — заяде се Джоуди.

Александър не отвърна на усмивката й, а вместо това се вгледа продължително в нея.

— На теб ти го казвам. Поне в обозримо бъдеще. — Тя не знаеше как да приеме това и си пролича. — Не съм непорочен като теб — призна той. — Но не съм и развратник. Напоследък нямам желание към други жени. Само към теб. — Сви рамене. — Внимавай, може да е заразно. — Джоуди се засмя и цялото й лице се озари. Бе красива. Александър я привлече към себе си и я целуна много бързо, преди отново да се отдръпне. — Трябва да тръгваме. В десет имам среща в службата. После може да обядваме заедно.

— Добре — съгласи се тя. Чувстваше се безгрижно. Тръгна към вратата и спря насред крачка. — Може ли да ти задам един въпрос?

— Давай.

— Вярно ли е, че търсиш моята компания, защото разследваш Броуди за контрабанда на наркотици?

Той я погледна замислено.

— Умна си, Джоуди. Трябва да внимавам какво говоря пред теб.

— Значи няма да ми кажеш?

— Няма — засмя се Александър. Изведе я в коридора и я изчака да заключи вратата. — Тя пусна ключа в джоба си. — Не си ли носиш личната карта? — попита той, когато се спуснаха долу и се затичаха по тротоара.

— Не, само ключ и пет долара, ако ми потрябва да си купя бутилка вода или нещо такова.

Александър въздъхна.

— Една от нашите съдебни художнички винаги ни натяква, че трябва да носим документи за самоличност. Казва, че е по-лесно да има нещо, по което да те идентифицира, вместо да трябва да възстановява лицето ти по черепа. Помага ни да разкрием самоличностите на много от жертвите, ала има и много други, които и тя не може да идентифицира. Казва, че лицата я преследват.

— Преди две седмици гледах по телевизията предаване за съдебните художници.

— Знам го, и аз го гледах. Това е нашата художничка — отговори той с нотка на гордост. — Тя е истинско чудо.

— Сигурно не би ми пречило да си нося шофьорската книжка — реши Джоуди.

Александър не каза нищо, но се усмихна вътрешно.

 

 

В съвещанието участваха един специален агент от бюрото на ФБР в Хюстън, една хюстънска полицейска детективка, която се занимаваше с местните банди, един тексаски рейнджър, един митничар и една жена — заместник-шериф от окръг Харис, която оглавяваше отдела за борба с наркотиците.

Седяха в заседателната зала в най-близкия хюстънски полицейски участък и обсъждаха разузнавателните данни.

— Имаме сигурни сведения за новия шеф на картела Кулебра в Мексико — съобщи Александър, когато бе негов ред да говори. — Знаем, че той има свой човек в корпорацията „Ритър Ойл“ и че пренася наркотиците през склад, в който се съхранява оборудване за нефтени сонди, преди да се изпрати на югозапад. Тъй като паркингът на този склад се отключва с код, шефът трябва да има вътрешен човек.

— Знаем ли как и кога се пренасят наркотиците? — попита агентът на ФБР.

Александър имаше подозрения, ала нямаше конкретни доказателства.

— Чакаме да ни съобщят кога. Но имаме информатор, един младеж, който се уплашил и дошъл в митническата служба с информация за контрабандата на наркотици. Разпитах го с помощта на митничарите — добави той и кимна към дребната брюнетка, която бе представител на митническата служба.

— Това трябва да съм била аз — усмихна се тя.

— Информаторът съобщи, че насам пътува пратка обработен кокаин, най-голямата от няколко години насам. Изпратена е от полуостров Гуахира в Колумбия към Централна Америка и е прехвърлена със самолет на усамотено летище в селските райони на Мексико. Оттам е пренесена в склад в Мексико Сити, собственост на филиал на петролна компания тук, в Хюстън. Опакована е заедно с оборудване за нефтопреработване, произведено в Европа, в кашони с двойно дъно. Пратката е доставена официално в окръжния клон на нефтопреработвателната компания в Галвистън, където е минала бърза проверка и е пусната през митницата.

— Тази нефтопреработвателна компания никога не е била свързана с никаква незаконна дейност — обади се представителят на митническите служби, — така че нашият служител не е търсел контрабанда.

— Да продължа — каза Александър. — Пратката ще бъде доставена в хюстънския склад през хюстънския канал като вътрешна доставка от Галвистън.

— Което означава, че няма да минава през други митнически проверки — заключи тексаският рейнджър.

— Точно така — потвърди Александър.

Митническата служителка поклати глава:

— Нашите инспектори залавят някои пратки, ала не много. Ние също имаме контакти навсякъде и един от тях ни намекна за младежа, който иска да ни информира за предстоящата пратка кокаин. Така че си вързахме гащите.

— Вие имахте контактите, които аз ви дадох, не забравяйте — подчерта русата лейтенантка от детективската служба в Хюстън и с усмивка си оправи якичката.

— Имаме ли изобщо заподозрян? — попита митническата служителка.

Александър кимна:

— Имаме човек в „Ритър Ойл“. И наблюдаваме потенциален заподозрян. Нямам достатъчно доказателства, за да направя обвинение, но се надявам скоро да ги получа. Работя под прикритие, така че информацията не трябва да излиза от тази стая. За заблуда разпространявам, че разследваме друга компания, „Торн Ойл“. При никакви обстоятелства не трябва да обсъждате нищо от тази среща, дори с друг агент от Агенцията за борба с наркотиците… Особено с друг агент от Агенцията за борба с наркотиците. Това е много важно.

Полицейската лейтенантка го изгледа втренчено.

— Мога ли да попитам защо?

— Защото петролната корпорация не е единствената организация, която си пази информацията. И това е всичко, което мога да кажа в момента.

— Можете да разчитате на нас — увери го тексаският рейнджър. — Няма да издухаме прикритието ви. Човекът, когото наблюдавате… Можете ли да ни кажете защо го наблюдавате?

— За да използва този склад за съхранение на наркотици, наркобаронът трябва да има достъп до него — обясни Александър. — Готов съм да се обзаложа, че той по някакъв начин има достъп до заключената врата и че плаща на нощния пазач да гледа на другата страна.

— Това звучи разумно — съгласи се мрачно митническата служителка. — Тези хора знаят колко малко вършат охранителите. Те лесно могат да предложат на един зле платен нощен пазач шестцифрено „дарение“, просто за да си обърне главата в подходящия момент.

— Такава сума би изкушила и почтен гражданин — отбеляза Александър. — Ала понякога необходимостта принуждава човек да забрави за почтеността. Съпругата на един шериф в друг щат умираше от рак и нямаше застраховка. Той получи петдесет хиляди долара, за да не забележи една доставка на наркотици в своя окръг.

— Хванаха ли го? — попита полицайката.

— Да. Не го биваше много за мошеник. Призна си още преди да го заподозрат, че е забъркан.

— Колко хора в агенцията знаят за това? — попита заместник-шерифът.

— За момента никой. И трябва така да си остане, докато нанесем удара. Ще зависи от всички вас да ми помогнете и да ми пазите гърба. Тези говеда, които работят за новия наркобарон, носят автоматично оръжие и са убили толкова много хора, че няма да се поколебаят да застрелят всеки, който се изпречи на пътя им.

— Добре че президентът на Мексико не се плаши от тях — отбеляза с усмивка митничарката. — Той е направил за проследяване на наркоканалите повече от всеки друг президент досега.

— Бива си го — съгласи се Александър. — Да се надяваме, че ще приключим успешно тази операция, преди да е загинало още някое дете.

— Амин — заключи сериозно агентът на ФБР.

 

 

Александър дойде в канцеларията на Джоуди по-обнадежден, отколкото се бе чувствал от седмици насам. Приближаваше се към ареста, но следващите няколко дни щяха да са критични. След срещата бе получил информация, че пратката от наркотици пристига в Хюстън следващата седмица. Трябваше да е нащрек и трябваше да прекарва доста време в службата на Джоуди, за да не пропусне нещо.

Заведе я на обед, ала бе угрижен.

— Мислиш за нещо — забеляза тя.

Той се усмихна.

— Нещо голямо. Как би ти харесало да се включиш в наблюдението?

— Аз? Уха! Може ли да нося пистолет?

— Не.

Джоуди сви рамене.

— Добре. Но не очаквай от мен да ти спасявам живота, ако не ми дадеш пистолет.

— Може би ще спаси живота ми именно това, че не съм ти дал.

Тя не обърна внимание на подигравката.

— Наблюдение? Какво ще наблюдаваме?

— Ще разбереш, когато започнем. И нито дума на никой.

— Добре. Как се прави наблюдение?

— Седим в паркирана кола, пием кафе и ни се иска да гледахме телевизия — призна Александър. — Става ти непоносимо скучно. Не чак толкова, ако имаш компания. Тук е твоята роля — обясни с усмивка. — Можем да седим в колата, да се натискаме и никой няма да разбере, че всъщност го следим.

— В ягуар — измърмори Джоуди като на себе си. — Разбира се, никой няма да ни забележи в такава кола.

Той я погледна замислено.

— Ще бъдем в служебна кола.

— Точно така. В кола с регистрационни номера на Агенцията за борба с наркотиците, с четири антени и с онези малки кръгли лампички…

— Ще престанеш ли? — изръмжа Александър.

— Извинявай. — Тя му се усмихна над кафето си. — Обаче това за натискането ми хареса.

Той стисна устни и я погледна закачливо.

— На мен също.

Връщаха се към неговия ягуар, когато пристигна агентът от Агенцията за борба с наркотиците Кенеди. Той слезе от колата си и ги поздрави с широка усмивка.

— Здрасти, Коб. Как е?

— Страхотно — отвърна Александър добродушно. — Какво ново?

— О, нищо. Още работя по онази контрабанда. — Погледна с любопитство към Александър. — Чувал ли си нещо за нов отряд за борба с наркотиците?

— Само слухове — отговори Александър, като наблюдаваше реакцията му. — Ще ти кажа, ако чуя нещо по-определено.

— Благодаря. — Кенеди сви рамене. — Винаги се носят разни слухове.

— Имаш ли някой в „Торн Ойл“, в случай че стане нужда?

Кенеди се прокашля и се засмя:

— Съвсем никой. Защо?

— Просто така. Приятен обед.

— Благодаря. Напоследък не те виждам на служебните съвещания. Нещо под прикритие ли работиш?

Александър демонстративно привлече Джоуди към себе си и я изгледа с поглед, от който би кипнало кафе.

— Нещо — отговори той с усмивка. — До скоро.

— До скоро. — Кенеди тръгна към ресторанта малко объркан.

Джоуди изчака да се приближат до колата на Александър и едва тогава отбеляза:

— Ти не му каза нищо вярно.

— Кенеди има дълъг език. Не бива да му се казва нищо, което не искаш да се повтори. Честно казано, по-лош е и от Марджи.

— Вярно — засмя се тя. — Просто се чудех. Не е ли странно, че непрекъснато се появява там, където обядваме?

— Много хора обядват там, където ходим ние — отвърна той безгрижно. — Всички знаем къде храната е хубава.

— Ти със сигурност знаеш — трябваше да признае Джоуди. — Пържолата беше чудесна.

— Радвам се, че ти е харесала.

— Някой път ще ти сготвя — предложи тя и веднага се изчерви от смелостта си.

— След като привърша с този случай — съгласи се Александър с топла усмивка. — А дотогава имам много работа.

Джоуди продължи да се чуди какво бе имал предвид и след като я остави в службата й. Още мислеше за това и когато излезе от асансьора на своя етаж и налетя на Броуди.

— О, извинявай — възкликна и едва тогава забеляза, че Кара бе с него. — Здравей — поздрави я тя и спря да отчете пропуска си.

Кара не бе в настроение да се държи любезно. Тя хвърли един студен поглед към Джоуди и отново се обърна към Броуди:

— Не разбирам защо да не можеш да ми направиш тази дребна услуга. Не ти искам често услуги.

— Да, скъпа, ала това е странно място като да си оставиш колата. Има си гаражи…

— Моята кола е много скъпа — подчерта Кара и лекият й акцент се засили, както и гневът в черните й очи. — Всичко, което искам от теб, е да ме пуснеш да вляза, нищо повече.

Джоуди наостри уши. Престори се, че не успява да прекара картата си през устройството и нарочно си затананика, макар и не много силно, за да може да чува разговора им.

— Правилата на компанията… — започна той.

— Правила, правила! Нали щеше да ставаш началник? Трябва ли да искаш разрешение за такава дреболия? Или не си достатъчно мъж, за да вземаш сам решения?

— Приятно ми беше да се срещнем — обади се Джоуди и се отдалечи, но не много бързо. Престори се, че рови в чантичката си и забави крачка. Бе любопитна какво иска Кара.

— Предполагам, че веднъж по изключение бих могъл — предаде се Броуди. — Ала нали знаеш, скъпа, складът не е толкова сигурен, колкото охраняем паркинг.

Сърцето на Джоуди прескочи.

— Твоят склад определено е сигурен. Нали имате въоръжена охрана? Освен това, аз работя във филиал на „Ритър Ойл“. Не е като да нямам право да си оставя колата, когато отивам в града да върша работа на компанията.

— Добре, добре — съгласи се Броуди. — Значи утре вечер. По кое време?

— Шест и половина. Ще бъде тъмно, така че ми светни два пъти с фаровете, за да знам, че си ти.

Продължиха да говорят, но Джоуди вече се бе отдалечила дотолкова, че не ги чуваше. Бе чула достатъчно от този подозрителен разговор, за да има за какво да се чуди. Ала бе прекалено предпазлива, за да се обади на Александър от служебния си телефон. Трябваше да чака до края на работния ден, дори ако това я побъркваше. Междувременно се преструваше, че не е забелязала нищо.

Броуди дойде в кабинката й късно следобед, точно преди края на работното време. Тя дописваше едно писмо, което й бе продиктувал.

— С какво мога да ти бъда полезна? — попита машинално и се усмихна.

Той отвърна на усмивката й, но изглеждаше притеснен.

— Всъщност няма нищо. Просто се чудех какво мислиш за това, което ме помоли Кара.

Джоуди го погледна неразбиращо.

— Какво те е помолила? Извинявай, току-що се връщах от обед с Александър. — Усмихна се, въздъхна и свенливо сведе очи. — Честно казано, не обръщах внимание на нищо, освен на часовника. Какво те помоли Кара? — Отвори широко очи.

— Няма значение. Обади се и направи някакъв коментар по повод на това, че си била тук. Няма нищо.

Тя отново му се усмихна:

— Хареса ли ти концертът снощи?

— Да, всъщност да, въпреки че Кара отиде до тоалетната и цял час не се върна. — Броуди поклати глава. — Честно казано, тази жена е толкова загадъчна! Никога не я знам какво мисли.

— Много е печена… Искам да кажа, много решителна и енергична. Сигурно добре се справя с маркетинга.

— Такава е — въздъхна той. — Поне аз така си мисля. Не съм чувал много неща за работата й от голямото началство. Всъщност преди един или два месеца се говореше, че ще я уволняват, защото изпуснала някакъв договор. Странно, по това време беше заминала точно за да преговаря по този договор, а клиентът казал, че изобщо не я е виждал. Господин Ритър го склони да не се отказва, ала след това имаха разговор с Кара.

— Може би това е било, когато майка й беше болна — предположи Джоуди.

— Майка й никога не е била болна, доколкото знам — измърмори Броуди. — Тя наистина се премести от Перу в Мексико, но ти знаеш за това. — Пъхна ръце в джобовете си. — Тя иска от мен да направя нещо, което не е много редно, и аз се притеснявам. Предстои ми повишение и не искам да се забърквам в нищо, което е дори и малко подозрително.

— Защо, какво иска да направиш? — попита Джоуди невинно.

Той я погледна, понечи да заговори и после се усмихна глуповато.

— Всъщност нищо особено, просто услуга. — Сви рамене. — Сигурно правя от мухата слон. Никога не си ми казвала, че приятелят ти работи в Агенцията за борба с наркотиците.

— Той не парадира с това — заекна тя. — Често работи нощем под прикритие.

— Разбирам — въздъхна Броуди. — Е, ще те оставя да си довършиш работата. Вие с Коб изглежда добре се разбирате.

— Познавам го много отдавна.

— Сигурно. Ала и мен ме познаваш много отдавна — добави той.

— Не чак толкова отдавна. Само от три години.

— Така ли? Струваше ми се повече. — Започна да мачка вратовръзката си. — Вие с него май прекарвате много време заедно.

— Не колкото бихме искали. — Джоуди видя шанс да помогне на Александър да проследи Кара. — И от няколко дни ми е на гости една братовчедка, която живее у нас, така че доста време прекарваме да се натискаме в паркирани коли.

Броуди направо се изчерви.

— О… — Погледна часовника си и се намръщи. — В четири имам среща с вицепрезидента по човешките ресурси. По-добре да вървя. До скоро.

— До скоро, Броуди.

Бе много доволна, че се бе научила да пази тайна. Това, което бе изпуснала приятелката на Броуди, можеше да се окаже взривоопасна информация, дори да беше само съвпадение. Много неща имаше да казва на Александър, когато го видеше. Освен това вече му бе осигурила някакво прикритие, като каза на Броуди, че нощно време се натискат по колите. Александър щеше да се гордее с нея, беше сигурна.