Даяна Палмър
Опасна клопка (3)

Втора глава

— Не може така да се ровиш в личния живот на хората! — възкликна Джоуди разгорещено. — Не е редно!

— Търся високопоставен административен ръководител, който работи за новия наркобарон в района на Хюстън — отвърна Александър спокойно. — Проверявам всеки, който би могъл да има понятие какво става. — Леко наклони глава. — Проверих дори и теб.

— Мен!

Той я изгледа многозначително.

— Би трябвало да те познавам достатъчно, за да знам, че не е било необходимо. Ако водех твоя светски живот, щях да отида в манастир.

— Представям си те с дълга пола…

— Такава е приказката — сопна й се Александър. — От две години не си ходила на среща. Изненадващо, като се има предвид колко са подходящите ергени само в твоя блок, да не говорим за цял Хюстън. — Обърна се към нея.

— Сигурна ли си, че не си още хлътнала по мен?

Тя пое дълбоко въздух.

— О, разбира се, че съм. Дойдох тук само за да мога да си седя, да си мечтая за теб и да измислям как да отровя всичките ти приятелки.

Той не можа да сдържи смеха си.

— Добре, разбрах.

— Кого точно подозираш от нашия блок? — поинтересува се Джоуди.

Александър се поколеба и свъси вежди.

— Не мога да ти кажа. Засега е само подозрение.

— Мога да ти помогна да го спипаш — предложи услугите си тя. — Искам да кажа, ако имам пистолет. Няма да ти помагам, ако трябва да съм невъоръжена.

Той отново се засмя.

— Ти стреляш както караш кола.

Джоуди изръмжа сърдито.

— Можех да стрелям много хубаво, ако достатъчно се упражнявах. Аз ли съм виновна, че хазяинът не обича да стреляме по мишени в блока?

— Накарай Марджи да те покани само за да постреляш. Тя може да те научи не по-зле от мен.

Това бе доста неприятно напомняне, че той не изгаряше от желание да бъде с нея.

— Не помня да съм те молила да ме учиш на каквото и да било.

— Е, поне не напоследък — принуди се да се съгласи Александър и спря пред къщата.

Марджи чу колата и изтича на верандата. И тя като брат си бе висока и със зелени очи, ала тъмната й коса имаше кестеняви отблясъци. Бе хубава, за разлика от горката Джоуди, и се обличаше с вкус. Сама измисляше и шиеше дрехите си и те бяха красиви. Бързо изтича към Джоуди и със смях я прегърна.

— Толкова се радвам, че дойде!

— Мислех, че ще ме посрещнеш на летището.

Марджи за момент се обърка.

— О, имах такова намерение, наистина, обаче бях заета с подготовката на колекцията и просто изгубих представа за времето. Освен това Лекс вече беше отишъл на летището да посрещне Кири, обаче тя не успяла да се свърже с мобилния му телефон и ми се обади, че ще пристигне чак утре следобед. Той и без това беше там, така че му звъннах да те докара. — Кири бе сегашната приятелка на Александър. Тя бе доставчик на модни дрехи и току-що се бе върнала от покупки в Париж. На Марджи и през ум не й бе минало, че пътуването от летището до ранчото с Александър и приятелката му би било истинско мъчение. Но пък Марджи никога не се замисляше. И трябваше да й се признае, че тя и представа си нямаше, че Джоуди бе още луда по брат й. — Кири идва утре да види някои от новите ми модели — продължаваше Марджи — и, разбира се, да присъства на тържеството, което организираме в нейна чест. Винаги е толкова заета.

Джоуди усети как сърцето й отива в петите. Една събота и неделя да гледа как Кири и Александър си гукат. Защо не бе по-твърда и не си остана у дома?

Александър погледна часовника си.

— Трябва да завъртя няколко телефона, после отивам в града да видя какво става с оградата, която съм поръчал.

— За това си имаме управител — напомни му Марджи.

— Чейс си замина за Джорджия за през почивните дни. Баща му е в болница.

— Не си ми казал!

— Трябва ли ти да знаеш?

— И аз живея тук — извика подире му Марджи, ала бе късно. Той вече бе влязъл в къщата.

— Само ще се пречкам, ако тържеството е за Кири — обади се притеснено Джоуди. — Наистина, Марджи, не трябваше да ме каниш. Нищо чудно, че Александър е толкова сърдит.

— Тази къща е и моя и аз мога да каня, когото си поискам — отсече Марджи, намеквайки, че двамата с брат й бяха спорили за присъствието на Джоуди. Това бе още по-обидно. — Ти си най-добрата ми приятелка, Джоуди, и аз имам нужда малко да си повдигна самочувствието — продължи Марджи невъзмутимо. — Кири е толкова светска и изтънчена. Тя мрази да идва тук и ме кара да се чувствам неуверена. Но аз имам нужда от помощта й, за да изложа моделите си в магазина, в който работи. Така че ти си ми параванът. — Хвана Джоуди за ръка. — Освен това Кири и Лекс заедно ми играят по нервите.

Ами моите нерви, помисли Джоуди. Ами моето сърце, когато ще трябва да гледам Кири и Александър заедно? Ала само се усмихна и се престори, че това няма никакво значение за нея. Тя бе приятелка на Марджи и й бе много задължена. Дори ако това означаваше сърцето й да се къса, като гледа как мъжът, когото обича, се върти около красивата Кири Дейн.

Марджи спря точно преди да влязат в къщата. Изглеждаше разтревожена.

— Нали вече не си влюбена в брат ми?

— Ох, вие с брат ти ще ме убиете — въздъхна Джоуди. — Прекалено съм голяма за ученическа любов — излъга тя през зъби. — Освен това в службата има един чудесен мъж, когото страшно харесвам. Само дето си има приятелка.

Марджи направи гримаса.

— Горкичката. Все така ти се случва.

— Мен хич не ме мисли, давай.

Марджи се изчерви.

— Аз съм прасе. Извинявай, Джоуди. Не знам какво ми става… Всъщност знам — поправи се веднага. — Тази сутрин неочаквано пристигна братовчедът Дерек. Джеси вече се беше заканила да го изпържи с яйца, а един от каубоите мина с трактора си през една ограда, опитвайки се да избяга от него. Тогава Джеси си спомни, че може да си вземе почивни дни, когато поиска, така че замина за Далас да се види с брат си. И аз се оказах с насрочено за утре празненство и без готвачка.

— Освен мен? — изтръгна се от Джоуди и сърцето й веднага се сви, като видя изражението на Марджи. Нищо чудно, че приятелката й толкова бе настоявала. Нямаше да има никаква храна, ако нямаше кой да я сготви, а Марджи не можеше да готви.

— Нали нямаш нищо против? — попита Марджи бързо. — В края на краищата, ти правиш най-страхотните канапета и си велика готвачка. Дори Джеси ти иска рецептите.

— Не — излъга Джоуди. — Нямам нищо против.

— И ще ми помогнеш да държа Дерек далеч от Александър?

— Дерек… — Очите на Джоуди светнаха. Харесваше пропадналия им братовчед от Оклахома. Той бе каубой, който участваше в родео, и печелеше награди от всички състезания, в които участваше, бе метър и деветдесет изваяни мускули, с красиво лице и скромно поведение… Когато не бе намислил някоя дяволия. Подлудяваше икономките и другите каубои с лудориите си, а Александър едва го понасяше. Бе любимият братовчед на Марджи. Всъщност не им беше истински братовчед, само по сватовство, но Марджи, разбира се, не знаеше това. Дерек веднъж го каза на Джоуди, ала я помоли да не казва на никого. Тя се чудеше защо.

— Да не си и помисляш да му помагаш да направи някоя щуротия, докато сте тук — предупреди я Марджи. — Лекс още не знае, че е пристигнал. Аз… Ъъъ… Не съм му казала.

— Марджи! — разнесе се рев откъм кабинета на Александър.

— Ох! — изпъшка Марджи. — Май че вече знае.

— Куфарът ми… — Подзе Джоуди в опит навреме да се изтегли от огневата линия.

— Лекс ще ти го донесе, миличка, ела. — Марджи почти я помъкна към къщата.

Дерек се бе облегнал на перилата на стълбите, красив като дявол, със закачливи кафяви очи и гарвановочерна коса. Пред него бе застанал Александър, хванал за врата едно гумено пиле.

— Мислех, че обичаш пилета — провлече Дерек.

— Готвени — скастри го Александър. — Не и на стола до бюрото ми, правещи се на възглавница.

— И това можеш да го сготвиш, но от пушека всички със сигурност ще избягат от кухнята — засмя се Дерек.

Александър хвърли пилето към него, обърна се, влезе в кабинета си и затръшна вратата. През петте сантиметра махагон се чуха приглушени ругатни.

— Дерек, как можа! — завайка се Марджи.

Той й подхвърли пилето, грабна я и звучно я целуна по носа.

— Хайде, не можеш да очакваш от мен да се държа прилично. Просто не ми е в природата. Здрасти, малката! — добави той, пусна Марджи и завъртя Джоуди в мечешка прегръдка. — Как е най-добрата ми приятелка?

— Добре — отговори тя и го целуна по бузата. — Изглеждаш страхотно.

— Ти също. — Проницателните му очи се плъзнаха по пламналото й лице. — Коб ли те докара? — попита лениво.

— Защо вие двамата не можете да го наричате Лекс, както го наричам аз? — поинтересува се Марджи.

— Той не прилича на Лекс — обясни Дерек.

— Винаги се заяжда с мен — оплака се Джоуди, когато той я пусна на земята. — Ако има списък с хора, които мрази, аз съм на първо място.

— Мисля, че можем да спорим за първото място. — Дерек огледа с одобрение Марджи. — Нови парцалки? Тази пола ми харесва.

— Аз съм я шила — засия тя.

— Браво на теб. Кога ще направиш изложба на всички тези красиви неща, които шиеш?

— Точно това се мъча да направя. Кири, приятелката на Лекс, се опитва да уреди в нейния магазин ревю с мои дрехи.

— Кири… — Сбръчка нос Дерек. — Бавна отрова. А той си мислеше, че Рейчъл е лоша.

— Не споменавай за Рейчъл — предупреди го бързо Марджи.

— В сравнение с Кири тя е църковна мишка. Единственото, което иска Кири, е да се издигне в обществото, единственото, което вижда, са долари. Помни ми думата, не се е втурнала след брат ти заради тялото му.

— Той я харесва — отговори Марджи.

— Коб обича и черен дроб с лук. — Джоуди прихна и Дерек се обърна към нея: — Защо изобщо не поглежда към теб, малката? Ти би била идеална за него.

— Глупости — възрази тя с насилена усмивка. — Аз изобщо не съм неговият тип.

— Ти не си сметкаджийка. Готова си да се жертваш за всеки, който е в беда. Обичаш котки, кучета и деца и не обичаш нощния живот. Ти си съвършена.

— Той обича опера и театър — отвърна Джоуди.

— А ти не ги ли обичаш?

Марджи го хвана за ръката.

— Хайде, ела да пием кафе и да ни разкажеш за последното си победно родео.

— Откъде знаеш, че е било победно?

— Че кога си губил състезание? — засмя се тя. Джоуди тръгна след тях, вече притеснена за двата дни, които й предстояха. Имаше чувството, че няма да са най-приятните в живота й.

 

 

По-късно Джоуди избяга от закачките между Марджи и братовчед й и отиде до ограденото място край обора да види новите теленца. Един от по-възрастните работници, Джони, дойде при нея. Той беше без един преден зъб, избит от копитото на бик, и без два пръста заради едно прекалено стегнато въже, което му се бе изплъзнало. Дрехите, шапката и ботушите му бяха износени и кални, ала имаше златно сърце и Джоуди го обичаше. Напомняше й за покойния й баща.

— Здрасти, Джони — поздрави го тя и стъпи на дървената ограда, облечена със стари джинси, синя карирана риза с дълъг ръкав и ботуши. Бе вързала косата си на конска опашка и изглеждаше на около дванадесет години.

— Здрасти, Джоуди — отвърна на усмивката й той. — Дошла си да видиш моите бебчета, а?

— Разбира се.

— Не са ли сладки? — Той седна до нея на оградата.

— Много — въздъхна тя, вперила поглед в красивите мънички телета. — Липсва ми това в Хюстън. Най-много в града да дойде някое родео.

Джони трепна.

— Горката. Изгуби всичко накуп, преди толкоз години.

Това бе вярно. Беше изгубила едновременно родителите си и дома си. Ако Александър не я бе записал в колежа, където живееше на общежитие, щеше да остане бездомна. Усмихна му се.

— Времето лекува и най-тежките рани, Джони. Освен това от време на време пак идвам тук.

Той помръкна.

— Де да идваше по-често от оная Дейн — измърмори под носа си. — Не може да понася добитък и прах, не харесва кравари, гледа ни, сякаш ще се изцапа само като говори с нас.

Джоуди го потупа по рамото.

— Всеки си носи кръста, Джони.

Той въздъхна.

— Сигурно. Защо не се върнеш тук? Сега в Джейкъбсвил има доста работа. Чух, че шефът на полицията си търси нова секретарка.

Тя се засмя.

— Няма да работя при Кеш Грайър. Казват, че последната му секретарка изсипала върху главата му кошчето с боклук, а то било пълно с недопити чаши кафе.

— Е, на някои полицейската работа не им иде отръки — заключи той и се усмихна.

— Ти нямаш ли какво да правиш, Джони? — разнесе се зад тях дълбок дрезгав глас.

Джони веднага се изправи.

— Тъкмо бях почнал да чистя обора, шефе. Дойдох само да кажа здрасти на госпожица Джоуди.

— Радвам се, че се видяхме, Джони — каза тя.

— И аз, госпожице. — Той докосна с пръст ръба на шапката си и бавно влезе обратно в хамбара.

— Не разсейвай работниците — скастри я Александър.

Джоуди слезе от оградата. С обувките си без токчета бе много по-ниска от него.

— Той беше приятел на баща ми — напомни му тя. — Просто се държах любезно с него. — Обърна се и тръгна към къщата.

— Бягаш, а?

Джоуди спря и го погледна.

— Няма да ти бъда паж.

Александър вдигна вежди.

— И да искаш, не можеш, не си момче.

— Знаеш какво имам предвид. Ти си бесен, че Дерек е тук, а Кири не е, и търсиш на кого да си го изкараш.

Той се размърда неспокойно и се намръщи.

— Не го прави.

Тя знаеше за какво говори. Винаги бе успявала да види причините за лошото му настроение, нещо, което сестра му никога не можеше да направи.

— Дерек ще си замине сутринта, а Кири ще пристигне следобед. Дерек не може да направи кой знае колко поразии за една нощ. Освен това знаеш колко са близки с Марджи.

— Дерек е прекалено вятърничав като за нея, далечен роднина или не.

Джоуди въздъхна и вдигна към него очи, пълни със спомени.

— Като мен — промълви тихо.

— Моля? — намръщи се Александър.

— Това винаги е било най-голямото ти възражение срещу мен, че съм прекалено вятърничава. Затова не ти хареса, когато преди три години Дерек се опитваше да ме накара да тръгна с него.

— Казал ли съм такова нещо?

Тя поклати глава и се обърна.

— Трябва да помогна на Марджи с храната и напитките. Ако оставим на нея, ще ядем пуйка и бекон и ще пием минерална вода.

— А ти какво си представяш? — попита той развеселен.

— Хубаво печено пиле, картофено пюре с лук и чесън, плодова салата, домашни хлебчета и бисквити, сок, пресни аспержи и за десерт шоколадов кейк — отвърна Джоуди разсеяно.

— Ти можеш да готвиш? — изненада се Александър.

Тя го погледна през рамо.

— Не си ли забелязал? Всеки път, когато съм била тук, Марджи не е сготвила и едно ястие, освен веднъж барбекю, когато каубоите опекоха телешка плешка.

Той не каза нищо повече, ала изглеждаше необичайно замислен.

 

 

Яденето се получи превъзходно. Докато го сложи на масата, Джоуди се бе зачервила от топлината в кухнята и косата й бе разрошена, но бе сготвила прекрасна вечеря. Марджи ентусиазирано хвалеше всяко блюдо, което опитваше, Дерек също. Александър бе необичайно мълчалив. Дояде си кейка, изпи втора чаша кафе и погледна мрачно към сестра си.

— Казвала си ми, че когато Джеси я няма, а Джоуди е тук, ти готвиш всичко.

Марджи пламна, изпусна вилицата си и не можа да срещне изненадания поглед на Джоуди.

— Ти винаги правиш такъв въпрос, че си каня гости, когато Джеси я няма — възрази тя, без да усеща, че прави нещата само още по-лоши.

Александър забеляза изражението на Джоуди и стисна зъби. Хвърли салфетката си и шумно се изправи.

— Ти си безчувствена като дърво, Марджи!

— А ти да не си по-добър? — сопна му се Марджи. — Ти си този, който винаги мърмори, когато поканя Джоуди, макар да знаеш, че тя няма никакви други близки, освен нас… О, Божичко!

Джоуди вече бе станала и събираше мръсните чинии. Правеше се, че не забелязва препирнята. Ала я чувстваше. Болеше я от това, че Александър едва я понася, болеше я почти толкова, колкото от това, че през всичките тези години Марджи си бе приписвала нейното готвене.

— Ще ти помогна да разчистиш, скъпа — предложи Дерек и изгледа многозначително брата и сестрата. — И двамата имате нужда да се научите на малко съобразителност. През цялото време тъпчете чувствата на Джоуди, без дори да забелязвате. — Избута Джоуди пред себе си в кухнята и затвори вратата. Като никога изглеждаше ядосан.

Тя му се усмихна.

— Не го приемай толкова лично. Обидите просто отскачат от мен. Вече съм му толкова свикнала на Александър, че почти не го слушам.

Дерек повдигна брадичката й и видя болката в очите й.

— Той ти мачка сърцето всеки път, когато говори с теб. Дори не забелязва какво чувстваш, когато и слепец може да го види.

Джоуди го потупа по бузата.

— Ти си добър човек, Дерек.

Той сви рамене.

— Винаги съм бил добър, и какво? Жените се лепят по такива като Коб, които им се мръщят и ги обиждат.

— Някой ден една хубава и мила жена ще дойде, ще те вземе и всеки ден ще благодари на Бога за теб.

— Ти искаш ли да ме вземеш? — засмя се Дерек.

— Много си сладък, но точно сега съм хвърлила око на един много симпатичен мъж в службата. Той също е сладък, а приятелката му се отнася с него като с боклук. Заслужава нещо по-добро.

— Щастлив е, че има теб.

Тя му се усмихна.

Точно в този момент вратата се отвори, Александър влетя в стаята и замръзна, очевидно стреснат от това, което мислеше, че вижда. Особено когато Джоуди рязко дръпна ръка от бузата на Дерек, а той пусна брадичката й.

— Забравил си да кажеш нещо на Джоуди за нежеланото й присъствие в живота ти ли? — попита Дерек и за момент усмихнатият мил мъж, когото тя познаваше, стана заплашителен.

Александър се намръщи.

— Марджи нямаше предвид да прозвучи така.

— Марджи никога няма предвид нещата да прозвучат така, както звучат — отвърна студено Дерек. — Обаче и никога не се замисля колко могат да нараняват думите. Тя винаги се движи като в унес, погълната от самата себе си. Дори и сега Джоуди е тук само защото може да направи канапетата за празненството утре вечер… Или ти не знаеше?

Марджи влезе след брат си, унила и притихнала. Трепна, като срещна обвинителния поглед на Дерек.

— Аз съм свиня — призна тя. — Наистина не искам да обиждам хората. Обичам Джоуди и тя го знае, макар че ти може и да не знаеш.

— Намерила си страхотен начин да й го покажеш, сладурче — скастри я Дерек, малко по-малко враждебен към нея, отколкото към брат й. — Да я поканиш само за да сготви за купона.

Марджи наведе очи.

— Можеш да си отидеш, ако искаш, Джоуди. Наистина много извинявай.

— О, за бога, нямам нищо против да готвя. — Джоуди отиде до Марджи и я прегърна силно. — Винаги можех да откажа, ако не исках да го правя. Дерек просто е много мил.

Марджи погледна намръщено към братовчед си.

— Мил…

Той също й се намръщи в отговор.

— Разбира се. Семейна черта. Радвам се, че си тук, Джоуди, искаш ли да ми измиеш и лъснеш колата, като свършиш с чиниите?

— Престани! — ядоса се Марджи.

— Тогава й помогнете да измие чиниите. Или ръцете ви ще се стопят от топлата вода?

— Ние имаме миялна машина — намеси се Александър.

— Я! Значи наистина си я виждал! — възкликна Дерек.

Александър изпсува и излетя от кухнята.

— Един свалихме — заяви Дерек със светнали очи и погледна към Марджи. — Един е аут.

— Спри, иначе тя ще те изхвърли и аз цяла събота и неделя ще съм вързана тук с тях и Кири — каза тихо Джоуди.

— Кири? — ахна той и се обърна към Марджи. — Поканила си Кири?

Марджи стисна зъби и сви малките си ръце в юмруци.

— Тя е почетният гост!

— Господи, дай ми билет за автобус! — Дерек тръгна към вратата. — Извинявай, сладурче, ама не съм мазохист, а една нощ с неподправената Кири ще ме вкара в лудница. Тръгвам си.

— Но ти току-що дойде! — изхленчи Марджи.

Той се обърна на вратата.

— Трябваше да ми кажеш кой ще бъде на купона. Още щях да съм си в Сан Антонио. Искаш ли да дойдеш с мен, Джоуди? Ще те заведа на фиеста.

Марджи имаше вид, сякаш иска да го убие.

— Тя ми е приятелка!

— Със сигурност не ти е приятелка, иначе нямаше да я измъчваш цяла събота и неделя с Кири.

— Дайте ми една минутка да се оттегля от полесражението, а? — Джоуди вдигна ръце и с насилена усмивка се върна в хола да събере чиниите.

Дерек затвори зад нея вратата и се приближи към Марджи.

— Нали не се опитваш да ме убеждаваш, че не знаеш за чувствата на Джоуди към брат ти?

— Тя е преживяла това увлечение още преди години, така ми каза.

— Излъгала те е. Продължава да е все така влюбена в него, а вие и двамата не забелязвате. Убива я просто да е около него, а ти отгоре на всичко й натрисаш и Кири. Как си мислиш, че ще се чувства, като цяла вечер гледа как Кири се лигави с Коб?

Марджи прехапа устни.

— Но тя каза…

— О, разбира се, ще дойде и ще ти каже, че е влюбена в Коб. — Той поклати глава. — Страхотни инстинкти, Мардж.

— Не ме наричай Мардж!

Той се наведе и дръзко я целуна по разтворените устни. Присви очи, като усети неволния й отговор.

— И за мен никога не си мислила така, нали?

— Ти… Ти си ми братовчед — заекна Марджи.

— Изобщо не съм ти близък роднина, въпреки враждебността на Коб. Един ден ще те метна на рамо и ще те изнеса оттук, а Коб да върви по дяволите. — Намигна й. — До скоро, мила моя. — Обърна се и спокойно излезе.

Когато Джоуди се върна със следващата купчина чинии, Марджи още гледаше безпомощно след него, притиснала ръка към устните си.

— Какво ти е? — попита Джоуди.

— Дерек ме целуна — отговори тя дрезгаво.

— Той винаги те целува.

Марджи преглътна мъчително.

— Не така.

Джоуди вдигна вежди и се усмихна широко.

— Мисля, че беше крайно време.

— Какво?

— Нищо. Би ли отворила миялната машина? Ръцете ми са заети. — Марджи излезе от вцепенението и тръгна да й помогне. — Не позволявай на Дерек да те стресне — каза Джоуди тихо. — Той мисли, че ми прави услуга, ала не е така. Нямам нищо против да помагам с всичко, което мога. Толкова съм задължена на теб и на Коб…

— Нищо не ни дължиш! — възрази веднага Марджи. — О, Джоуди, не трябваше да ме оставяш така да те използвам. Трябваше да си кажеш. Не го правиш достатъчно.

— Знам — съгласи се Джоуди. — Затова и не напредвам в службата. Просто не обичам да се карам.

— Достатъчно си се нагледала на скандали като дете, нали? — попита Марджи.

Джоуди се изчерви.

— Аз обичах родителите си. Наистина ги обичах.

— Но и те се караха, също като нашите. Майка ни мразеше баща ни, дори и след като той почина. Все пиеше и пиеше, опитваше се да го забрави. Заради нея брат ми мрази жените. Заяждаше се с него, откак беше шестгодишен, и с всяка година ставаше все по-лошо. Когато беше в гимназията, той имаше страшен комплекс за малоценност.

— Така ли? Е, очевидно вече го е преодолял — отбеляза язвително Джоуди.

Марджи поклати глава.

— Не съвсем. Ако беше така, нямаше да се хване с Кири.

— Мислех, че я харесваш.

Марджи изглеждаше засрамена.

— Харесвам я донякъде. Ами, тя има важна работа и наистина може да ми помогне да пробия в „Уестън“, този изключителен магазин, в който работи.

— Ох, Марджи… — въздъхна уморено Джоуди и поклати глава.

— Аз използвам хората — призна Марджи. — Ала се опитвам да го правя мило — добави бодро. — Винаги след това изпращам цветя или подаръци, нали?

Джоуди се засмя безпомощно.

— Да — призна тя. — Хайде, помогни ми да заредим миялната машина, а после можеш да ми кажеш какви канапета искаш за утре.

Не добави, че ще прекара целия утрешен ден да ги прави, защото на празненството бяха поканени почти четиридесет души, а трябваше да се приготви и обед. Щеше да е кошмар. Но Джоуди можеше да се справи. Бе го правила и преди. А Марджи бе най-добрата й приятелка.