Катрин Каултър
Наследницата (8)

ОСМА ГЛАВА

На следната сутрин Арабела слезе по главните стълби на Ившам Аби. Чувстваше се обезсърчена, а това усещане й беше непривично. Не понасяше да се чувства слаба. Откакто се бе събудила, обмисляше ситуацията. Положението й не беше за завиждане. Или трябваше да напусне Ившам Аби, или да се омъжи за новия граф. И всъщност решението беше съвсем просто. Дълбоко в себе си знаеше, че не би могла да напусне дома си. Що се отнася до новия граф — не го харесваше, не искаше да го вижда край себе си, не искаше да разговаря с него, всъщност искаше й се дори той да не съществува. Въпреки това знаеше, че ще се омъжи за него.

Така да бъде.

Премина през големия вестибюл, под тежкия свод, по един тесен коридор към малкия салон за закуска. Само тя и баща й закусваха толкова рано, така че очакваше да се наслади на спокойствие на препечените филийки и любимия си ягодов конфитюр.

— Лейди Арабела?

Тя се обърна и видя госпожа Тъкър, която крепеше голяма кана с кафе в едната си ръка и купчина препечени филии в другата.

— Добро утро, госпожо Тъкър. Изглеждате добре. Радвам се, че сте ми приготвили закуската, както обикновено. Моля ви, не забравяйте ягодовото сладко. Денят ще бъде хубав, нали?

— Да, да, разбира се, лейди Арабела. Аз наистина съм добре и съм хубава. Ъъъ… исках да кажа, денят ще бъде хубав — изрече жената и двойната й брадичка се разтресе над бялата й яка. После сбърчи нос, за да попречи на очилата й да паднат. — По-добре ли се чувствате тази сутрин? Трябва да ви кажа, че не ми харесват тези драскотини на бедните ви бели бузки. А брадичката ви — ожулена е така, както коленете ви, когато бяхте момиченце, но все пак си остава една хубава брадичка.

— Добре съм, госпожо Тъкър, наистина съм добре. И брадата ми е добре — усмихна се тя на икономката. Не можеше да не й се усмихне. Тя живееше с майка й още преди Арабела да се бе появила на белия свят. Освен това бе свикнала с безкрайните й приказки. Местният викарий обаче не беше. Очите му винаги се изцъкляха уплашено, щом жената успееше да го приклещи в някой ъгъл за разговор.

Арабела отвори вратата широко и отстъпи на госпожа Тъкър да влезе първа в салона. Не искаше заради нея добрата жена да разлее кафето или да изпусне хляба.

Понечи да я последва, вдигна глава и замръзна на място. Изненадата я накара да занемее. Новият граф седеше начело на масата, отрупана с подноси с бъркани яйца, бекон и един голям бут полуизпечено говеждо, а очите му бяха вперени в един лондонски вестник. Вдигна глава, видя, че Арабела се е вкаменила от изненада при вида му, и стана.

— Благодаря ви, госпожо Тъкър — любезно каза той. — Засега това е всичко. Моля ви, предайте на готвачката, че говеждото беше много вкусно. Беше съвършено опечено или по-скоро недопечено.

— Да, милорд — кимна икономката и вложи цялото си умение в едно подобие на поклон. След това оправи бялото си боне с подобните си на наденички пръсти и излезе от стаята, като потупа Арабела по рамото, докато минаваше край нея.

Девойката се обърна и подвикна след нея:

— Моля ви, не забравяйте ягодовото ми сладко!

— Ще ми направите ли компания, лейди Арабела? Мога ли все пак да ви наричам така?

— Не.

— Много добре, мадам. Ще благоволите ли да седнете тук? — Той издърпа един стол до себе си. — Не, по изражението ви си личи, че по-скоро бихте взели закуската си, за да я изядете в конюшнята. Всякъде другаде, само не с мен. Аз обаче ще съм ви много признателен, ако останете. Мисля, че има няколко въпроса, които са от особена важност за двама ни, колкото й темата им да ви е неприятна.

Арабела седна. Нямаше друг избор. Искаше й се да се държи грубо, но доколкото виждаше, нямаше да спечели нищо от това. Явно трябваше да се омъжи за него.

В такъв случай защо да не разговаря с него? Рано или късно щеше да й се наложи.

— Винаги ли закусвате толкова рано? Може би обикновено закусвате по-късно? Да не би днешния ден да е по-специален за вас и това да ви е накарало да подраните?

— Съжалявам, мадам, но всеки ден ставам по това време. Моля, седнете. Говеждото ми изстива. — Той се усмихна, като забеляза дрехите й за езда, и добави: — Не само закусвам рано, но обичам също така да яздя рано сутрин. Веднага след закуска. Изглежда, мадам, че вие имате подобни навици. Може би това подсказва едно добро бъдеще? За двама ни, искам да кажа.

— Вероятно е така — отвърна тя. Прие помощта му, докато сядаше, и започна да си сипва бекон и яйца в чинията, преди той още да беше се върнал на мястото си. Ягодовото й сладко беше оставено до чинията й. Но как госпожа Тъкър се бе досетила къде ще седне? А, разбира се. Той й е казал. Зае се да си слага конфитюр на една препечена филия.

— Не мислите ли, че щеше да бъде много по-любезно, ако бяхте сдържали апетита си, докато домакинът ви седне на мястото си?

Ръката й неволно стисна дръжката на ножа. Домакин ли? Колко лесно вилицата можеше да се забие в сърцето му! Не, не си струваше да го убива заради едно такова дребно злорадство. Много по-подходящо щеше да бъде, ако забиеше вилицата в ръката му.

— Всъщност вие не сте домакинът, сър — заяви най-накрая. — Вие сте просто един щастлив мъж, роден от подходящите родители в подходящото време. Ни повече, ни по-малко.

— Както и вие, мадам.

— Но аз не твърдя, че съм ваша домакиня. Аз съм само една жертва, захвърлена върху брачния олтар от почитаемия си баща.

Джъстин реши, че предпочита да чуе от нея нещо остроумно, вместо както досега върху главата му да се сипят ругатни.

— В такъв случай — каза той — изчакайте секунда, докато си взема парче от печеното. Ето така. А сега можете да продължите с яйцата. Между другото, разбрах, че обичате този конфитюр. Някакъв специален ли е?

— Да. Готвачката започна да го прави за мен още когато бях дете. Често се вмъквах в кухнята и тя ми го мажеше на кифли, бисквити…

Джъстин довърши едно дебело парче недопечено говеждо, взе вестника си и се задълбочи в него.

— Бихте ли ми подали кафето?

Графът я изгледа над вестника.

— Ако, разбира се, домакинът се занимава с подобни неща — добави тя.

— Разбира се, мадам. Мисля, че домакинът трябва да прави всичко възможно, за да не спира корабът. Чудя се дали няма да започнете да ме смятате и за ваш господар. Ето, заповядайте.

Господар ли? Проклети да са тези негови сиви очи, които бяха всъщност нейните сиви очи.

— И една-две страници от вестника, ако обичате.

— На вашите услуги, мадам. Разбирам, че всъщност не е прието дамите да четат от вестниците друго освен дворцовата и светската хроника, но в края на краищата вие сте лейди Арабела от Ившам Аби. Като ваш любезен домакин би било неуместно да ви давам напътствия. Имате ли някакви специални предпочитания към определена страница?

— Не искам да ви лишавам от удоволствието ви, така че ще се задоволя с някоя страница, която вече сте прочели.

— Ето, заповядайте, мадам.

Арабела издърпа страниците от протегнатата му ръка и това му даде възможност да забележи драскотините на лявата й длан. Освен това ясно се виждаха обелената й брадичка и одраната й буза. Какви ли други рани имаше под дрехите си? Ето една интересна мисъл. Лесно можеше да си представи, че гърдите й са наистина хубави и заоблени. Ръката му неволно стисна в шепа чашата кафе. Що се отнася до останалото… той преглътна кафето си и се задави. Арабела се загледа в него без особен интерес, докато той не спря да кашля.

— Щях да направя нещо, ако бяхте започнали да посинявате, честна дума — изрече тя с глас мек като завесите на прозорците.

— Благодаря ви. Вече съм по-добре. Бях се замислил за нещо, което ме разсея. Надявам се, че тази сутрин се чувствате по-добре. Ето, вземете си още яйца. Трябва да се храните по-добре.

— Баща ми винаги повтаряше, че една жена не трябва да е пълна. Това било отблъскващо.

— Отблъскващо за кого?

— Ами за джентълмените, предполагам.

— А джентълмените трябва ли да напълняват?

— Предполагам, че те могат да правят каквото си поискат, без да се боят особено, че ще последва някакво възмездие. Какво в края на краищата може да каже една жена, която се издържа от парите на мъжа си — че не харесва пълните му бузи или големия му корем?

— Казано точно на място. Аз обаче нямам нищо против. Хранете се. Ще ви кажа, когато изядете достатъчно по моя преценка.

Арабела се предаде. Протегна ръка и пусна вестника на килима.

— Да, изпитвам истинско облекчение, че изглеждате напълно възстановена. Нищо чудно. Доктор Брениън още снощи ме увери, че до сутринта ще бъдете в нормалната си форма. Тъй като думите му сепнаха останалите присъстващи, аз предположих, че обичайното ви състояние е нещо, което представлява заплаха за всички.

— Не, не съм заплаха. Може би по-скоро искате да кажете, че съм изпитание за всички. Е, за вас може би съм, но това е напълно разбираемо. Не ви харесвам. Иска ми се да не се бяхте появявал изобщо. Всъщност знам, че трябва да сте тук, след като вие сте новият граф, но това не ми харесва. Проклет да сте.

Вилицата трепереше в ръката й, но тя побърза да я поднесе към устата си.

— Казахте доста неща. Някои от тях самият аз бих искал да кажа за вас, но съм джентълмен. Учтив съм. Аз съм домакин, значи трябва да съм учтив. Бихте ли желали да излезете на езда с мен, мадам? Разбира се, след като закусите. Аз самият почти привърших. Ще ми бъде приятно, ако направите с мен една обиколка на имението. Ако, разбира се, можете да се заставите да го сторите.

Искаше й се да му откаже. По-добре да го остави да язди сам и да се изгуби. А може би конят щеше да го хвърли в езерото, но от това нямаше да има голяма полза, тъй като то беше само няколко стъпки дълбоко.

— Ще ви разведа наоколо — отвърна тя. — Имам достатъчно разум, за да не се държа непоследователно.

Джъстин повдигна лявата си вежда точно по съшия начин, както го правеше тя. И както го правеше баща й. Баща й. Усети, че гърлото й се стяга. Проклета болка. Беше добре дошла от една страна, но, от друга страна, я мразеше, защото я правеше беззащитна.

Джъстин забеляза болката й, но се досети, че би й било неприятно, ако й го покаже. Затова просто каза:

— Отлично! Кой кон яздите, мадам? Ще се разпоредя да го оседлаят.

— Коня на графа — отвърна, без да се замисли Арабела погълната от мъката си.

На Джъстин не му допадаха тези нейни мрачни мисли.

— О, така ли? — възкликна той. — Не мислите ли, че ще ви е малко неудобно в допълнителното седло? Не че аз непременно ще поискам да деля коня си с вас. Поне докато не се позакръглите малко. Тогава пък на горкото животно няма да му е много приятно да носи двама ни.

Номерът му сполучи. Тя го изгледа така, сякаш й се искаше да го удуши. Той й се ухили в отговор.

— Нарочно направихте това. Добре знаете, че нямам предвид проклетия ви кон. Исках да кажа коня на графа, тоест коня на моя баща…

— Имате предвид Луцифер?

— Знаехте го през цялото време и внимавайте, стрелям много добре — каза тя, като блъсна назад стола си с движение, което му напомни случката в библиотеката предния следобед.

— Ще съм ви много благодарен, мадам, ако съумеете да бъдете по-внимателна към мебелите ми.

Не намери думи, с които да му отвърне. Сигурно защото беше изморена. Сигурно защото напоследък се чувстваше така празна. Задоволи се само да го погледне с надеждата, че той ще забележи убийствения блясък в очите й.

— Елате, уважаема мадам — каза той, като стана и се приближи до нея. — Не мислите ли, че тази сутрин си разменихме достатъчно остроти? Аз например предпочитам да закусвам спокойно.

Арабела продължаваше да мълчи. Всъщност можеше да я чуе как скърца със зъби.

— Ще ви подаря Луцифер — добави той с усмивка. — Скоро ще го преименуваме на „коня на графинята“.

— Това са просташки приказки.

— Естествено, нали съм простак.

Тя изсумтя, сигурен бе, че я чу. Беше готова да се разсмее. Скръбта по баща й скоро щеше да намалее, бавно, но щеше да затихне. А той щеше да й помага, стига тя да му позволеше. Странно, днес не я намираше за скандалджийка. Предишния ден, когато я срещна, Джъстин си помисли, че е умрял и е отишъл в ада. Беше му причинила повече неудобства от нови ботуши. Мислеше си, че е невъзможно един мъж да съжителства с подобна жена. Днес беше по-друго. Почти успя да я накара да се засмее. А тя му бе показала какъв пъргав ум има. Всъщност бе чул прояви на истинско остроумие и духовитост.

Измъкна часовника си и го погледна.

— Идвате ли, мадам?

— Да — кимна тя, загледана в трапчинката на брадата му. — Идвам.

 

 

Доктор Брениън застина като статуя, докато лейди Ан повдигаше полата си, за да прескочи един разцъфтял дребен розов храст. Красиви глезени. Всъщност мнението му беше, че тя е красива жена. Не носеше боне и гъстата й руса коса сияеше на обедното слънце като злато. В дясната си ръка държеше букет рози. Лицето й сияеше от жизненост и здраве. Познаваше я добре. Сигурен бе, че преценката му не е предубедена.

В същото време, докато прескачаше розовия храст, лейди Ан се чудеше къде ли може да бъде Пол. Ставаше късно, а той все още не се бе обадил. Стисна по-здраво букета нарциси и рози и вдигна глава, смръщила леко чело. Видя Пол само на няколко крачки от себе си, застанал неподвижно и загледан в нея. Просто я гледаше. Колко ли дълго стоеше там и я гледаше? И защо ли я гледаше по този начин? Ан се изчерви. Не, тора беше глупаво. Та тя беше трийсет и шест годишна жена. Не би трябвало да се изчервява само заради това, че някой я гледа. Да, просто стои там, не казва нищо и я гледа.

Държаха се като деца.

— Пол, все пак ме намерихте — престраши се първа тя.

— Крупър е много наблюдателен. Само преди миг дойдох. Всъщност дори по-малко от миг.

Е, бе стоял малко по-дълго, но имаше ли значение?

— Няма нищо.

Значи все пак не я беше наблюдавал мълчаливо. Е, добре, стига глупости! Де да можеше да ругае умело и грубо като Арабела. Но, уви, не можеше. Всеки път, щом понечеше, си представяше лицето на майка си и пребледняваше. Скъпата й майка я караше да яде сапун, щом само прошепнеше най-леката ругатня.

Какво ли можеше да каже, за да не го смути? Налагаше се да опита.

— Помислих, че може би сте прекалено зает с пациентите си, за да дойдете.

Навярно това беше най-невинното начало на разговор.

— Нищо друго освен раждането на три близначета не би ме възпряло да дойда. Скъпа, ще ми позволите ли да нося тези заплашителни ножици?

— Да, благодаря, Пол. — Подаде му ножиците и откри, че това земно действие им даваше възможност отново да се върнат към старите си отношения. Да, всичко между тях бе отново както преди, а Пол беше пак нейният стар приятел. Нейният стар приятел! Колко потискащо звучаха тези думи. Все пак не можеше да си спомни някога да е забелязвала колко добре му стои този тъмен костюм от рипсено кадифе. А очите му, които имаха почти същия цвят, излъчваха интелигентност и хумор. И нещо странно — изглеждаха толкова ярки днес.

Доктор Брениън се изравни с нея и двамата тръгнаха по украсената алея към предната морава.

— Как е днес нашата Арабела?

— Физическото й здраве ли имате предвид или отношенията й с Джъстин?

Той се засмя и я погледна.

— Ами, доколкото познавам моята малка Бела, тя отново е здрава като онзи черен звяр, когото постоянно настоява да язди. Що се отнася до Джъстин — той е болното място. Мисля, че ще успее да се справи с нея. Не ми изглежда глупав. Предполагам, че е доста добър в избора на подходяща стратегия.

— Не знам каква му е стратегията, но тази сутрин излязоха да яздят двамата. Нямам представа какво е станало между тях. Дори не съм се опитвала да разбера. Хубавото е, че на обяд и двамата не изглеждаха по-зле от сутринта.

— Искате да кажете, че не си личеше да са се били?

— Именно. Макар Арабела да не беше разговорлива както обикновено, поне не се държа грубо с графа. Ако не греша, двамата в момента са в библиотеката и внимателно проучват сметките на Ившам Аби. Тя знае почти колкото баща си за управлението на имението. Бедното дете! Спомням си как той й втълпяваше факт след факт в малката главица. Уважаемият господин Блекуотър, агентът на графа, едва не си глътна езика, когато веднъж Арабела, която още не бе навършила шестнайсет, му предаде собствените си нареждания.

— Какво каза той? Помните ли?

— Доколкото си спомням, тя ми беше казала, че зяпнал срещу нея като уловена пъстърва. А баща й само го изгледал. Както сам знаете, на него му бе достатъчен само един поглед, за да накара хората да действат. Всички хора, освен Арабела. Все още чувам как той крещи по нея, а тя също му крещи. Направо се разтрепервах от страх. Но накрая двамата излизаха от библиотеката, усмихвайки се един на друг като най-добри приятели. Знаете ли, той я обожаваше така, както и тя него.

— О, да, знам това. Виждал съм ги един-два пъти. Не си спомням да съм чувал за тази случка — разсмя се Брениън. Гласът му беше така дълбок и плътен, че за миг нарцисите и розите се разтрепериха в ръцете на лейди Ан. Мили Боже, ако не успееше да се овладее, до края на седмицата щеше да полудее.

— Как смятате, че ще се отнесе графът към тази изключително неженска компетентност на Бела в една област, която по традиция е запазена за мъжете? Освен това да не забравяме, че тя е осем години по-млада от него.

— Ще ви призная нещо, Пол, но не мислете, че съм пристрастна — смятам, че Арабела ще му допадне извънредно много. Всъщност мисля, че той най-безсрамно ще се възползва от нея. Според мен Джъстин няма особено влечение към счетоводството.

Доктор Брениън спря и сложи ръка на рамото на лейди Ан, като го стисна за миг. Тя се сепна и се обърна към него.

— Мисля, че сте права, Ан. Те са много по-подходящи един за друг от други семейства, при все че лесно мога да си ги представя как спорят разгорещено. Мъжът на Арабела трябва да е с голяма душевна сила, иначе тя ще направи живота му черен. Що се отнася до Джъстин, ако той попадне на някоя покорна, хрисима жена, бързо ще се превърне в абсолютен тиранин.

Лейди Ан се надяваше на някакви други думи. Е, всъщност Пол беше напълно прав за графа и Арабела. Молеше се единствено те също да видят нещата в същата светлина. Искаше й се да въздъхне, но не можеше да си го позволи. Вместо това възкликна усмихнато:

— Как бързо се справихте с всичките ми притеснения!

Дали наистина се бе притеснила? Не мислеше така.

Но нали трябваше да каже нещо. Измъкна нарцис от букета и с шеговита любезност промуши стеблото през илика на палтото му.

— Сега и аз приличам на наперен петел — усмихна й се нежно той.

Тя преглътна мъчително. Това негово изражение сигурно бе свързано с нещо, за което си мислеше. Не бе възможно мислите му да са за нея. Погледът му беше прекалено нежен, прекалено интимен.

— О, Боже, забравих за Елзбет — сепна се виновно жената. — Горкото дете, ще си помисли, че изобщо не се сещам за него. А това е самата истина, поне през последните петнайсет минути. Хайде, трябва да я намерим. Време е за чай.

Чаят не я интересуваше, но си знаеше задълженията — поне през повечето време. Проклятие!

Доктор Брениън кимна утвърдително, после отстъпи крачка назад и съвсем неочаквано избухна в смях.

— Това пък какво е?

— Сетих се, скъпа Ан, че вече трябва да ви наричаме вдовстващата графиня Страфорд. Вие вдовица? Звучи невероятно. Та вие изглеждате като сестра на Арабела, а не като нейна майка. О, как само ще се дразнят и ще ви гледат, и какви самодоволни погледи ще ви хвърлят! Някои от старите гъски сигурно ще бъдат във възторг. Без съмнение ще се опитват да се убедят, че след като сте станали вдовица, цялата сте се покрили с бръчки и сте побелели, а може би даже оплешивели.

— Е, аз всъщност съм доста зряла жена. Скоро наистина ще имам бели коси. Божичко, наистина ли мислите, че косата ми ще опада? Наистина ли смятате, че когато наистина остарея, ще съм плешива?

— Можете да си дърпате и скубете косата колкото поискате. Обещавам да ви купя колкото поискате перуки, стига да ви потрябват. Освен това още отсега ще започна да ви помагам. Ето, ще ви подам ръка, за да ви подкрепя. А когато съвсем няма да можете да ходите, ще ви предпиша бастун.

Лейди Ан изобщо нямаше представа, че сините й очи танцуват диво, досущ като онзи нов леконравен валс от Германия. Брениън обаче ги виждаше. Беше направо омагьосан от нея. О, Господи, той беше крал Артур! Беше Мерлин. Беше всичко на света, което можеше да бъде омагьосано, запленено и очаровано. Беше така влюбен, че едва дишаше. Не откъсваше очи от устните й, които казаха:

— Бастун? Каква прекрасна идея! Ако някой ме обиди, ще му счупя главата с него.