Катрин Каултър
Наследницата (22)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Тя го възнагради с възхитителна усмивка.

— Не, просто дойдох да те видя. Освен това… ами, имах един доста шумен спор с Джъстин относно Арабела. Нямах намерение да започвам, но се случи. А след това самата тя влезе при нас. Пол, тя е ужасена от него, просто ужасена. Що се отнася до графа, един Господ знае какво мисли. Но ти беше прав за всичко. Той е убеден, че тя му е изневерила с Жервез. Попитах го какво точно го е накарало да мисли така, но не пожела да ми каже. Обаче смятам, че го познавам достатъчно добре. Щом той си е въобразил нещо толкова абсурдно, значи има причина — въздъхна тя. — Добре щеше да бъде, ако я беше споделил с мен.

— Чудя се дали вече е заповядал на онзи младеж да се маха от Ившам Аби. Трябва да го направи. След това може би неразбирателствата между него и Арабела ще се изгладят.

— Мразя Ившам Аби! Сега ми се струва дори още по-студено и пусто от преди. Дори когато в него има хора, пак изглежда пусто. Господи, винаги съм мразила това място.

— Тогава ще живееш тук, при мен.

Лейди Ан се сепна, после избухна в смях.

— Наистина ли ще ми позволиш да живея тук с теб? Нали няма да решиш да отидем някъде, където би сметнал, че е достатъчно величествено за мен?

— Не, ще живееш тук, при мен, а госпожа Мълдун ще ни хока двамата и ще те обича така, както може да обича една майка. Не като мен, защото аз ще бъда твой съпруг и любовник. Знам, че тази къща ще ти хареса, Ан. Знам също, че ще ми кажеш, ако нещо не ти е приятно.

Тя стана от канапето и отиде при него. Отпусна се в скута му и го прегърна през шията.

— Да — прошепна на ухото му. — Ще ти кажа, ако нещо не ми хареса. В момента обаче не се сещам за нищо такова.

А после го целуна. Лейди Ан, тази изключително порядъчна, изключително красива жена, която бе обикнал още преди деветнайсет години. Господ беше добър.

Когато най-сетне Ан вдигна глава, дишането й беше учестено, а гърдите й бяха натежали. Пол се чувстваше толкова щастлив, че направо щеше да се пръсне.

— Ан, предполагам, че не искаш чай.

— Бях забравила за него. Ако ми покажеш къде е кухнята, ще се постарая да го приготвя сама. Разбира се, ако предпочиташ досадния чай.

— Пред какво да го предпочитам?

— Пред мен — каза тя и отново се отпусна в скута му.

Не искаше да се любят в салона. Не, искаше я в леглото си, където щяха да спят всяка нощ до края на дните си. Желаеше я отчаяно.

— Ела с мен, Ан.

— Къде? В кухнята ли?

— Не, в спалнята.

Тя погали бузата му с меката си длан.

— Мисля, че с теб съм готова да отида дори в Талгарт Хол.

— Това е истинска любов — рече той и стана, без да я изпуска от ръце.

Ан се разсмя. Това беше най-прекрасният звук, който Пол някога бе чувал.

 

 

След един доста наситен със събития час тя прошепна до ухото му:

— Аз съм една разпътна жена. Ако не се ожениш за мен, ще трябва да се хвърля в кладенеца. Нали знаеш, при всички тези угризения на съвестта и чувството на вина за греховете ми…

Той я целуна, после сериозно я попита:

— Подготвена ли си за злобните клюки на съседите?

— Всичките могат да вървят по дяволите — рече тя, а той така се сепна, че накрая все пак се разсмя.

— Ами Арабела?

— Не се притеснявам за нея, Пол, поне що се отнася до нас двамата. Предполагам, че се е досетила. Дори Джъстин го знае. Тя е много привързана към теб. Защо би трябвало да има нещо против, че скъпата й майка най-сетне е открила щастието си?

Искаше му се да й каже, че е напълно възможно да го намрази. Но това също не беше сигурно. Всичко беше странно и непривично. Нищо не беше както трябва да бъде. Освен тях двамата, мислено добави той и целуна Ан по носа. Не, ето това беше също нещо непривично.

Помогна й да се облече. Намери това за много приятно. Двамата излязоха заедно от къщата.

 

 

Лейди Ан пристигна в Ившам Аби доста късно, така че едва й остана време да се преоблече за вечеря.

— След малко ще дойда при теб. Пол — прошепна тя. После се обърна към иконома: — Крупър, кажи на готвачката, че доктор Брениън ще остане с нас за вечеря.

— Да, милейди — кимна той. Не беше сляп. Господарката му изглеждаше по-красива от всякога и това се дължеше изцяло на доктор Брениън.

Крупър подаде на госта чаша шери и го погледна изпитателно. Макар докторът да не беше аристократ, той си оставаше изискан джентълмен. Тръгна по покритите с каменни плочи стълби към кухнята и се замисли. За пръв път виждаше лейди Ан толкова сияеща. Вярно, че беше съвсем наскоро след смъртта на негова светлост, но имаше ли значение? Лейди Арабела беше задомена за новия граф, а животът беше твърде кратък, за да се занимават с подобни подробности. Крупър приглади рядката си сива коса и се зачуди дали лейди Ан и доктор Брениън ще останат да живеят в Ившам Аби, след като се оженят.

 

 

Ако лейди Ан не беше така извънмерно щастлива, тя със сигурност щеше да почувства скритото напрежение на масата. В края на вечерята Пол сгъна салфетката си.

Той покашля се и се изправи.

— Джъстин, — заяви той с ясен глас. — бих искал да направя едно съобщение, преди дамите да са се оттеглили.

Графът вдигна глава, погледна лейди Ан и се усмихна. Кимна утвърдително на доктор Брениън. Арабела ги погледна нехайно. Единственото й желание беше час по-скоро да напусне трапезарията и да бъде по-далеч от Джъстин.

Доктор Брениън отново се изкашля.

— Лейди Ан ми оказа честта да приеме предложението ми за брак. Ще се венчаем при първа възможност, но, разбира се, ще живеем тихо, докато не измине едната година траур.

Графът стана бързо и вдигна чаша.

— Поздравления. Пол! Не е голяма изненада, но все пак събитието е радостно. Предлагам да вдигнем тост за доктор Брениън и лейди Ан. Нека им пожелаем дълъг живот и щастие.

Арабела седеше като вкаменена. Не била голяма изненада ли? Майка й и доктор Брениън? Не, не беше възможно, просто не беше възможно. Та баща й току-що беше умрял. Тялото му още гниеше в някакво разрушено село в Португалия, а майка й кроеше планове да се омъжи за друг човек. Не можеше да понесе тази мисъл.

Гневът се надигна в гърдите й. Погледна майка си от другата страна на масата и с едва сдържана ярост забеляза блясъка в очите й и розовите петна на бузите й. Майка й беше една проститутка.

— Арабела! Тостът, скъпа.

Тя обърна глава към графа. Нейният съпруг. Мъжът, който я мразеше. Мъжът, който щеше да я наказва през остатъка от живота й за нещо, което не беше извършила. Долови заповедта в гласа му. За Бога, та той одобряваше този брак! Погледна към Елзбет и Жервез. Видя ги като едно същество. Тъмните очи и коса на Елзбет се сливаха в едно подобие на чертите на Жервез, сякаш нарисувани с четката на един и същ художник. Сякаш я гледаха с един чифт бадемови очи, с едни и съши мисли, от едно и също тяло. Не, не беше възможно. Жервез и Елзбет? Че кой друг? Сюзан определено имаше право. Бяха любовници.

Реакцията им на съобщението на доктор Брениън беше само лека изненада и нищо повече. Само тя ли единствена не се беше досетила?

— Арабела, дете мое, добре ли си? — дочу нежния загрижен глас на майка си. А нямаше ли и една нотка на молба? Дали не търсеше одобрение от дъщеря си? Дали не търсеше прошка за изневярата си? Колко изненадан от мълчанието й изглеждаше доктор Брениън! А дали наистина беше изненадан? Той със сигурност знаеше колко много й липсва баща й, колко го бе обичала. Значи той също я бе предал. Двамата я бяха предали. Нея и баща й. Дали не бяха любовници от години? Дали само не бяха чакали баща й да тръгне нанякъде, за да се вмъкнат в леглото му?

— Арабела!

Отново графът! Този път в гласа му имаше укор. Но той я укоряваше още от сватбата им. Как би могла да очаква от него да види истината, да разбере какво бяха направили майка й и доктор Брениън?

Арабела бавно се изправи и стисна ръба на масата с такава сила, че пръстите й побеляха. Чувстваше се смазана от тежестта на собственото си неведение, смазана от предателството им. Толкова много измени и изневери, помисли си тя. Само тя беше невинна. Но не и те.

Гласът й прозвуча като падащ есенен лист, а гърбът й не беше по-прав от този на смазано животно.

— Да, майко, добре съм. Тост ли споменахте, милорд? Съжалявам, но… виждате ли, нямам какво да кажа. — Замаяна видя как графът гневно скача от стола си. Обърна се и се втурна навън.

Джъстин хвърли салфетката си върху масата.

— Пол, Ан, не й обръщайте внимание. Ако обичате, кафето ви очаква в Кадифената стая. Моля да ме извините, но се налага да поговоря с жена си.

Лицето на лейди Ан беше пребледняло. Устните й се бяха събрали в една тънка черта. Видя яростта в очите на графа. О, Господи, трябваше да защити Арабела от гнева му! Тя стана с мъка от стола си и протегна ръка към графа.

— Джъстин, почакайте. Не е нужно да се безпокоите, за нея беше голям удар. Сигурно знаете колко много обичаше баща си. Не, моля ви…

Но той вече беше излязъл от трапезарията.

Доктор Брениън застана до нея и стисна ръката й.

— Точно от това се боях — каза тихо, така че да чуе само тя. — Знаеш, че Арабела не е особено щастлива. Предполагам, че е търсила опора в спомените за баща си, за да преодолее трудностите с Джъстин. Моля те, Ан, не позволявай на думите й да те наранят, защото тя не целеше това. В нея има толкова много гняв и болка. Хайде, нека отидем в Кадифената стая и да се опитаме да се държим естествено, поне заради Елзбет. Що се отнася до французина, за него ще бъде най-добре, ако си тръгне още в този миг, но едва ли ще го стори. Хайде, ела, любима.

— Колко съм глупава! Трябваше да се досетя каква ще бъде реакцията на Арабела — тъжно рече лейди Ан. — Предполагам, че не съм се замислила достатъчно. Много съм искала да получа своето щастие.

Жервез беше толкова изненадан от избухването на Арабела, че се задоволи само да кимне мълчаливо. После хвана Елзбет под ръка и двамата тръгнаха след лейди Ан и доктор Брениън. Тъкмо минаваха покрай слугите с каменни лица, които бяха чули всичко, когато братовчедка му неочаквано се освободи от ръката му и спря.

— О, Жервез, какво ще правим сега? — почти през сълзи попита тя.

Не можеше да я остави да плаче пред лейди Ан и доктор Брениън. Хвана ръцете й и ги стисна почти до болка.

— Чуй ме, Елзбет! Както вече ти казах, тези подробности са без значение. Ще измисля някакъв план. Не се безпокой. Хайде, стегни се. Не плачи. Не прави сцени като сестра си. Ти си възпитана и любезна и можеш да се владееш.

— Да, Жервез, да, ще се опитам — подсмъркна тя и избърса очи с ръка. — А поведението на Арабела наистина беше ужасно. Защо постъпи така? Баща ни не беше любвеобилен човек. А мен направо мразеше. Е, добре, обичаше Арабела, но все пак как можа да се държи така ужасно с майка си?

 

 

Джъстин излезе в големия вестибюл и се насочи направо към стълбището. Взимаше стъпалата по две-три наведнъж и беше вече стигнал до площадката на стълбището, когато Крупър осъзна накъде е тръгнал. Махна с ръка към графа, който беше с гръб към него. Отговор не последва, така че той само поклати глава и се върна на поста си край парадния вход. Просто не можеше да извика след негова светлост. Подобно нещо никога не беше правено, поне в Ившам Аби.

Гневът на графа беше очевиден дори за Грейс, прислужницата на Арабела, която предвидливо отскочи от пътя му в мига, в който видя лицето му. По дяволите, как бе посмяла да нанесе на майка си такъв удар? Нямаше ли очи, за да види чувствата на лейди Ан, които тя не криеше? Щеше да я удуши, само да я откриеше.

Опита се да отвори вратата на спалнята. Беше заключена, както и предполагаше. Това само усили гнева му. Втурна се към съседната стая. Слугата му Грубс залитна назад от изненада.

— Какво има, милорд? Какво се е случило?

Джъстин дори не го погледна и само миг по-късно стоеше насред графската спалня. Понечи да извика името й, но видя, че стаята е пуста.

— Проклятие! — изруга той тихо, завъртя се и тръгна обратно по стълбите. — Крупър, виждал ли си нейна светлост?

— Да, милорд — отвърна той.

— Е? Къде е тя, по дяволите?

— Нейна светлост излезе от къщата, милорд. Много бързо, бих казал.

— По дяволите, човече, защо не ми каза преди малко?

— Простете волността ми, милорд, но ваша светлост беше вече почти горе, когато забелязах присъствието ви.

— Ама че глупости — почти изкрещя графът и изтича покрай иконома.

Дори не му хрумна мисълта просто да я остави да се върне, когато пожелае. Мислено изброи любимите й места — развалините на стария манастир, езерото с рибките, може би гробницата на Девърилови. По някаква причина той реши, че тя едва ли е отишла на някое от обичайните места. Арабела се опитваше да избяга — от Ившам Аби, от майка си, но преди всичко да избяга от самия него.

Луцифер! Готов бе да заложи всичките си пари, че тя препуска с жребеца си.

Втурна се към конюшнята. Пристигна тъкмо навреме, за да види как Арабела изчезва в нощта, възседнала по мъжки препускащия кон.

— Джеймс! — извика той.

Кльощавият главен коняр надникна от вратата на конюшнята и очите му се ококориха при вида на побеснелия му господар.

— Оседлай ми коня, Джеймс. Побързай.

Графът пресмяташе преднината, която Арабела имаше пред него. Дорестият му жребец беше добре обучен и имаше арабска кръв. Но проклетият Луцифер имаше сили за десет коня и беше бърз като вятър. Сигурно тя щеше да е в съседното графство, преди той самият да е успял да излезе на пътя.

— Побързай, Джеймс! — Искаше му се да я удуши.

Искаше му се да й крещи, докато не я накара да признае, че е сбъркала. Отчаяно искаше да я накара да признае грешката си, да му се извини, да му каже, че съжалява и че през останалата част от живота си ще се постарае да поправи стореното.

Освен това искаше да я види, просто да я види и да й каже, че я разбира. Поклати глава, учуден от самия себе си. Променяше се. Беше започнал да се успокоява. Беше дори готов да й прости. Искаше да убие французина, но не и нея. Не Арабела. Не можеше сам себе си да разбере, но беше факт.

Е, по дяволите!