Катрин Каултър
Наследницата (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Колко много лилии са нацъфтели!

— Законите на природата го изискват. Трябва да има по една лилия за всяка жаба.

Лейди Ан спря и му се усмихна.

— Струва ми се, че просто се опитвам да ти отвлека вниманието.

Тя пое дълбоко дъх. Имаше толкова много неща, които искаше да му каже. Искаше й се да говори, да говори, докато излее до дъно душата си.

Доктор Брениън обхвана лицето й в длани.

— Достатъчно ми е само да те погледна, за да забравя за всичко друго. Нали не искаш точно сега да ми обясниш колко големи са стъблата на тръстиката?

Ан целуна ръката му. Кожата му беше топла. Почувства го как трепна от целувката й. Беше го накарала да потрепери? Целуна отново ръката на Пол и вдигна глава.

— Да, наистина. Тръстиките са доста дълги, но не чак толкова, че да можем да ги наречем неприятно дълги.

— Напълно съм съгласен. Ще постеля сакото си, така че да се настаниш удобно сред тези толкова високи зелени тръстики.

Но тя не помръдна. Искаше й се да остане така през остатъка от живота си и да го гледа. Обичаше лицето му — слабо и гладко. Обичаше гънките от двете страни на устата му — професионални бръчки, както веднъж се бе пошегувала с него. Очите му имаха бледозелен цвят като дъбови листа, заблестели под силното следобедно слънце. Осъзна, че й се иска нещо повече от целувка, нещо повече от прегръдка дори. Не беше напълно сигурно, но си помисли, че ще й хареса да я целуне по шията, може би дори още по-надолу — по гърдите. Примигна, изненадана от самата себе си. По гърдите ли? Очевидно не беше същата жена, каквато бе само допреди десет минути. Не, сега беше жена, която изискваше. За пръв път в живота си искаше да почувства как я докосва мъж.

Доктор Брениън я хвана за ръка и я отведе до отсрещната страна на езерото. Намери подходящо място, сложи сакото си върху еластичния килим от мъх и трева и й се поклони.

— Позволете ми да ви настаня, Ан. Искам да се чувствате удобно.

Тя се отпусна изящно на сакото му и изпъна воланите на роклята си над глезените си. След това размисли и я придърпа нагоре към прасците си. Искаше той да види глезените й.

— Тези чорапи са нови — рече. — Харесват ли ти?

Доктор Брениън преглътна мъчително. Гледаше към краката й, към глезените й.

— Може би трябваше да взема една кошница за пикник — добави тя, тъй като той продължаваше да стои неподвижен с поглед вперен в краката й. Това я ласкаеше. Помисли си дали да не повдигне роклята си по-нагоре, но не посмя.

— Мисля, че след осемнайсет години и нещо отгоре не бих искал между нас да стои някакво печено пиле — отвърна той, като примигна сепнато. — Чорапите ти са чудесни.

— О, а аз мислех, че гледаш към земята.

— Не, не гледах към земята — разсмя се той. — Нали знаеш, че тръстиката не представлява никакъв интерес за мен.

Настани се до нея. Ан почувства как я облива топла вълна. С несигурни пръсти развърза шапката си и я свали от главата си.

Доктор Брениън взе шапката и внимателно я остави настрана. Бавно вдигна ръка и прекара пръсти по гладката й буза, а после по правия й нос. Накрая спря върху розовите й устни.

— Глезените ти са хубави, косата ти е чудесна, но ти имаш такава огромна красота, че ме караш да се чудя дали те заслужавам.

— Дали ме заслужаваш? За Бога, Пол, точно обратното е. Не аз, а ти си съвършен. Още не съм видяла глезените ти, но ми се иска да заровя пръсти в косата ти и просто да те гледам. Ще ми позволиш ли да те гледам през следващите петдесет години?

Думите й бяха изключително приятни, нещо, което не бе очаквал.

— Предложение ли ми правиш? — Нежно постави ръка на тила й, притисна гъстите руси къдрици и я притегли към себе си. Помисли си, че Ан се държи като младо момиче, което ще се целува за пръв път. Имаше достатъчно здрав разум и търпение, за да осъзнае, че засега тя само го поставя на изпитание, макар в думите й наистина да се криеше предложение. Надяваше се то да е за брак. Ан гледаше устните му, без да му отговори. Пол я целуна нежно. Почувства как тя трепетно му отвръща. Сложи ръце на раменете й и леко я притисна по гръб. Тя в миг отвори очи и в тях той прочете несигурност, а може би дори страх. По-скоро страх. Прекалено бързаше. Веднага я пусна и се подпря на лакът до нея. Знаеше, че графът не се бе отнасял добре с нея. Въпреки това в нея още живееше една крехка невинност, която дори грубостите на графа не бяха успели да изличат. Може би някой ден, след като се оженеха, тя щеше да сподели с него преживяното.

— Предложение ли искаше да ми направиш, Ан? Бракът определено е единственото възможно решение, ако искаш да ме имаш постоянно пред очите си. Той е единственият начин да избегнем клюките на съседите.

Ан му се усмихна дяволито, забравила за страховете си, и отвърна:

— Наистина, Пол, мисля, че трябва да го направим. Самата аз бих се помислила за разпътна жена, ако целуна един мъж, без да съм венчана за него.

— В такъв случай ще те целуна отново, за да затвърдя решението ти.

Тя още се смееше, когато я целуна. Езикът му влезе в устата й. Незабавно я прониза един забравен страх, който я накара неочаквано за Пол да стисне зъби. В този миг той сякаш беше графът, който се мъчеше да я нарани, да я накара насила да отвори устните си. Как само бе мразила влажния му, търсещ език. Не че много често си бе губил времето да я целува. Просто искаше да я вижда по гръб, гола и безмълвна, разтворена за него и очакваща.

Доктор Брениън се отдръпна.

— Аз не съм проклетият граф — изрече без капчица нежност в очите си. — Погледни ме, Ан. Аз не съм мъжът, който те е наранявал и унижавал. — Цялото й тяло започна да се тресе. Пол взе ръката й и целуна пръстите й. — Никога няма да ти причиня болка. Никога няма да те унижа. Никога няма да те накарам да се чувстваш незначителна. И ти го знаеш. Познаваш ме добре. Знаеш, че бих те защитил дори с цената на живота си.

— Знам, Пол, знам, че е така. Няма повече да правя така.

— Дори да се случи, за мен е без значение. Скоро ще го забравиш напълно. Вярваш ли ми?

— Как само го мразех! Мразех го толкова силно, колкото Арабела го обичаше.

Искаше му се да узнае какво й бе сторил онзи негодник, но нямаше да бъде честно да я разпитва точно в този момент. Щеше сама да му каже, ако искаше. Трябваше да не забравя, че копелето е мъртво, а той — жив. Спомените й за него щяха да избледнеят и да изчезнат. След това тя щеше да бъде негова завинаги.

— Вярваш ли ми, Ан? — тихо попита той.

Тя докосна с пръсти устните му.

— Вярвам ти повече, отколкото се боях от него — простичко изрече.

Пол я прегърна и нежно я притисна към себе си. Сложи ръка на кръста й и почувства как тя се сгушва в прегръдката му. Усещаше натиска на заоблените й гърди и на бедрата й. Ан обхвана шията му с ръце и зарови лице в гърдите му. Самият факт, че тя беше така близо до него, го караше да се чувства преизпълнен с щастие.

Надяваше се тя да не почувства члена му, който се притискаше към корема й. Това беше един от редките случаи в живота му, когато бе благодарен за множеството дрехи, които жените носят. Искаше му се да погали бедрата й, да покрие с целувки всяка нежна извивка по тялото й, но се застави да остане неподвижен.

 

 

Събудиха го нежни целувки. Беше заспал. Не можеше да повярва.

— По дяволите! — възкликна той, като повдигна лицето й и я целуна по устата. — От колко време се възползваш от безпомощното ми състояние? Тя се отдръпна, после се усмихна. А след това, напълно неочаквано за него, се претърколи отгоре му. Сложи ръце на раменете му и покри лицето му с пламенни целувки. Косата й се бе разпуснала и падаше като плътна завеса. Уханието й го подлуди. Не искаше да я плаши, но не можа да задържи стенанието си, дълбоко и дрезгаво.

Ан изобщо не изглеждаше изплашена. Дори сякаш доби още по-голяма увереност. Най-голямото му желание беше още в същия миг да проникне в нея, но прояви достатъчно разум да не избързва. В края на краищата беше лекар, а не някое невежо хлапе. Така че се задоволи само да изпъшка, а бедрата му се повдигнаха нагоре.

— Ан, ако го направим, би се изпълнило най-голямото ми желание. Осемнайсет години са прекалено дълъг период на чакане, за да те имам.

Тя вдигна глава и го погледна право в очите.

— Осемнайсет години са абсурдно дълъг период — отвърна. — Ненужно дълъг. Ако изчакаш дори само още една минута, отново ще се събуди интересът ми към водните растения.

Тя се засмя, скочи на крака и припряно започна да разкопчава роклята си без колебание или страх. Единствено красивото й лице се бе зачервило от вълнение при мисълта за предстоящото. Двамата не преставаха да се усмихват един на друг, когато секунди по-късно се озоваха върху сакото му голи, притиснати един към друг. И когато той най-сетне проникна в нея, тя го прие с тих стон. Той прие стенанията й в устата си, отдавайки й се напълно.

Мислеше, че е заспала, когато тя изведнъж се обади:

— Пол, за пръв път изпитах удоволствие. Никога не съм могла дори да си представя, че е възможно. Винаги ли с нас ще бъде така?

— Обещавам да си прережа вените, ако не е така.

— Не знаех…

Той я целуна по ухото.

— Знам, че не си знаела. Но сега вече го научи. Останалото трябва да забравиш. Сега сме само ти и аз. Ще ти доставям удоволствие, докато не преминем в отвъдното.

— А аз доставих ли ти удоволствие?

Питаше така несигурно, може би дори изплашено. Пол я целуна но върха на носа.

— Ако ми дадеш още малко, ще ми трябва лекар — прозя се той.

Тя го ухапа леко по рамото и отново го целуна.

— Това удоволствие… не, не ме възбуждай отново… е толкова необичайно. Знаех, че нещо се случи, но нямах представа, че ще ме разтърси цялата и ще накара косата ми да се изправи.

— Има толкова много начини, за да получиш удоволствие, Ан — погали косата й той.

Тя се претърколи върху него, подпря се на лакът и леко захапа долната му устна.

— Колко много?

— Ще ме довършиш още преди края на тази година — простена той. — Стига толкова, Ан. Страхувам се да не те нараня. А сега хайде да сменим темата. Повече никакви разговори за удоволствия. Искам само да ти кажа нещо. Нещо, което е изключително важно за мен. Обичам те. Само теб. Винаги съм обичал само теб.

Наистина я обичаше. Само нея.

— И аз те обичам — прошепна тя, притисната до рамото му. Чувстваше се така чудно и странно, че й се искаше да не губи това усещане до края на живота си. Въздъхна и целуна Пол по устата.

— Хайде, кажи нещо друго, Ан. Моля те.

— Какво мислиш да правим с Арабела и Джъстин? — попита тя, като се смръщи леко.

— Ама че рязък скок! Очаквах по-плавен, по-бавен преход от насладата към житейските проблеми. Та аз съм само един беден човек, чиято жена току-що се е възползвала от тялото му за свое удоволствие. Вече ме изстиска докрай. Само черупката е останала от мен. Освен това не обръщаш внимание, че ръцете ми все още са върху красивото ти дупе. — Ан се размърда и Пол изпъшка. — Престани или никога няма да бъда в състояние да кажа нещо смислено. Хайде, смени темата. Обещавам, че повече няма да протестирам. Поне десет минути. Беше започнала да ми казваш за безпокойството си за Бела и графа.

Знаеше, че ако не се откъснеха един от друг, нямаше да успее дълго време да задържи вниманието си върху нещо странично. Не му се искаше да го прави, но стана и започна да се облича. Ан го последва. След малко вече й помагаше да закопчае роклята си. Наведе се и я целуна. Кожата й беше влажна от пот и имаше чудесен вкус.

— Знаеш ли, Ан — додаде той замислено, — мисля, че проблемите им са свързани по някакъв начин с французина.

— С Жервез? — озадачено го погледна тя. — Но откъде накъде? Не мога да си представя как Жервез би могъл да има нещо общо с техните проблеми.

— Достатъчно ми бе да видя как го гледа Джъстин. Очевидно е, че той го мрази и презира. Бих се обзаложил, че ще го предизвика на дуел, ако това не беше противозаконно. Джъстин има достатъчно разум, за да е наясно, че ще му се наложи да напусне страната, ако го убие. А ако го предизвика на дуел, той най-вероятно ще го убие. Обаче усещам, че точно това иска. Тази мисъл го гложди постоянно. Освен това не вярва нито дума на младия човек. Мисля дори, че е започнал проучване за него в Лондон. Но все още едва ли е получил отговор. Опитах се да си обясня откъде идва тази ненавист и стигнах до извода, че единственото възможно обяснение е, че Джъстин ревнува Бела от него.

— Ревнува Бела? — повтори бавно тя, докато прибираше непокорните си къдрици. — Значи ревнува Бела от него? И затова го мрази? Как Джъстин би могъл да я ревнува от друг мъж? Той е красив, учтив и е пер. — Въздъхна. — Може би си прав, но ми се струва малко вероятно. Та Арабела почти не забелязва, че Жервез съществува. Готова съм да се закълна в това. Мисля дори, че се отнася с пренебрежение към него. Може би заради френската му кръв? Не съм сигурна, но е възможно. В края на краищата в толкова много неща тя се стараеше да копира баща си, а той никога не е имал високо мнение за чужденците. — Замълча за миг, после добави: — Знаеш ли, Пол, Джъстин я е наранил лошо през първата брачна нощ.

— Е, тя все пак е била девствена.

— Не, беше много по-лошо. — Тя му разказа за разкъсаната нощница и за кръвта по леглото. — На другия ден говорих с Джъстин и мога да ти кажа, че той беше не само нещастен, но и разгневен. Успяваше да се сдържа благодарение на желязната си воля. Но защо? Не пожела да ми каже. Що се отнася до Арабела, тя се опита да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Но ти сам видя, че не всичко е наред.

— Нямах представа — каза той. Подаде й ръка и я поведе покрай езерото. — Мислех си, че нашата самоуверена Бела с лекота ще съблазни младоженеца. А що се отнася до Джъстин, не мога да повярвам, че е неопитен дотолкова, че да я изплаши. Значи има нещо друго. По дяволите, трудно ми е да говоря за това, Ан. Смяташ ли, че я е насилил?

— Да, точно това мисля. Тя се страхува от него. За пръв път виждам дъщеря ми да се бои от нещо! Наблюдавах я внимателно. Тя не желае никой да разбере за страха й, но това е самата истина. Трябва да направим нещо, Пол. Знам, че просто мога да кажа на Жервез да си върви. Ако си замине, може би Джъстин ще изживее по-лесно ревността си.

— Не, Ан, това не трябва да бъде твое решение. Щом Джъстин по някаква причина смята, че Арабела предпочита Жервез пред него, тогава негово трябва да бъде решението какво да се прави. Щом не е убил младия човек и щом не му е заповядал да напусне Ившам Аби, значи има нещо друго наум. Джъстин е потаен. Доколкото знам, той е известен сред военните с умните си стратегически ходове. Бих му се доверил. Освен това на практика нямаме друг избор.

— Знаеш ли, сега започвам да се чудя защо ме разпитваше така надълго и нашироко за Магдален.

— Боже. Жервез е искал да узнае нещо за Магдален? Защо? Какво те е питал?

— Искаше да му разкажа за живота й в Англия. Аз, разбира се, не знам почти нищо за нея. Тя е починала много преди аз да вляза в семейството. После Жервез продължи да ми разказва, обръщам ти внимание, една доста необичайна история за някакво съглашение между графа и баща й относно размера на зестрата й. Наистина не знам защо той ми разказа всичко това, особено като се има предвид, че Магдален е умряла доста бързо след завръщането си от Франция — само две години, след като се е омъжила за графа. — Тя спря изведнъж и на устните й се изписа усмивка. — Пол, колко съм глупава! Та нали ти си присъствал при смъртта й. Жервез трябва да разговаря с теб, ако иска да научи нещо повече за леля си.

Доктор Брениън извърна глава. Когато най-сетне заговори, гласът му беше необикновено суров:

— Да, бях там, когато Магдален почина. Що се отнася до зестрата й, не знам нищичко относно семейните уговорки на графа. Чудя се обаче защо все пак нашето малко френско петле ти е разказало цялата тази история? Не ти ли обясни какво е предизвикало любопитството му?

— Не.

Междувременно бяха излезли сред оформените на правилни геометрични фигури цветни лехи на парка пред къщата.

— Той разпитва ли те за нещо друго?

— За нищо важно. А, най-смешното е, че ме попита за семейните бижута на Страфордови. Мислеше си, че като съм графиня, сигурно скъпоценностите ми са достатъчни за кралски откуп. Аз му казах, че случаят изобщо не е такъв.

— Хмм… — беше всичко, което отвърна доктор Брениън, докато се изкачваха по стълбището на Ившам Аби. Той хвана ръката й и я стисна леко. После се взря в красивите й очи. — Чуй ме, Ан. Сега си моя. Ще те обичам до сетния си ден, а след това ще продължа да те обичам с душата си. Нека да не чакаме още осем месеца. Омъжи се за мен, Ан. Омъжи се час по-скоро.

Тя не откъсваше поглед от устата му.

— Час по-скоро — повтори той с несигурен глас. — Нали знаеш, хората лесно познават, когато една жена е любена. Очите ти блестят, а усмивката ти е сияйна.

— Утре прекалено късно ли е?

Той се разсмя и я прегърна, без да го е грижа дори ако ги гледаха всички слуги на Ившам Аби.

— Нека изчакаме само докато се уреди тази история между Джъстин и Арабела. Тогава нищо друго, освен нас самите няма да занимава мислите ни.

— Още сега ще говоря с Джъстин. — Той я целуна по носа.

— Не, нека го обмислим още малко. Остави ме да поговоря с Арабела.

— Добре, но побързай. Може би ще успеем да разрешим проблемите им преди петък, а?

— Ще опитам всичко, което е по силите ми, Ан.

— Обещаваш ли? — Плъзна длани по гърдите му. Той ги сграбчи и ги стисна здраво.

— Нищо против ли няма да имаш да бъдеш омъжена за един обикновен лекар?

Този въпрос беше напълно сериозен. Отговори му спокойно, но със сияещо лице:

— Винаги съм смятала, че си изключително интелигентен. Никога не съм смятала, че си обикновен. Въпросът ти беше глупав.

Доктор Брениън отметна глава назад и се разсмя.

— Щях да се омъжа за теб, дори ако беше прост фермер — добави тя с тих глас толкова сериозно, че той почувства как нещо свива гърлото му. — За мен това е без значение. Този дом е на Арабела, а не мой. Никога не е бил мой. Моят дом е при теб, Пол. Искам само да бъда с теб. Завинаги.

— Радвам се, че животът ни събра — каза той. После я целуна и леко докосна с пръсти устните й, преди да си тръгне.