Закритата кола продължаваше да изкачва с лекота планинския път. Колелата й бяха обшити с гума като на каляските от типа ландо. Това беше една от онези коли, които обикновено се използуваха в града за разходка или като такси, на които не само седалките, а и цялата каросерия бяха тапицирани с черно кадифе и приличаше на някогашните карети. Навярно поради това пътуването й по трудния планински път беше много по-леко, отколкото се предполагаше, и може би изобщо нямаше да се почувствува, ако не бе тропотът на подковите и цвиленето на конете, които кадифената облицовка на колата нямаше как да приглуши.

Бесиан Ворпси, без да пуска ръката на съпругата си, приближи лице до стъклото на прозорчето, сякаш да се увери, че малкото градче, откъдето бяха тръгнали преди половин час, последното в подножието на най-голямото плато на Северна Албания, най-сетне се е скрило от погледа им. Сега пред тях и встрани се виждаха само заоблени стръмнини, някаква чудновата местност — ни равнина, ни планина, ни възвишения. Още не бяха започнали да изкачват планините, но присъствието им отдавна се чувствуваше и, изглежда, то пречеше на тази местност да се нарече низина. Високото плато, простиращо се между планините и равнината, бе пусто и почти ненаселено. От време на време ситните дъждовни капки се стичаха по стъклата на прозорчетата.

— Ето ги Прокълнатите планини — каза той с тих и леко развълнуван глас, както може да се изрече името на нещо, чието появяване си очаквал твърде дълго. Той почувствува, че това предизвика и у жена му възторжени тръпки и му стана приятно.

Тя приближи прозорчето откъм неговата страна, за да види по-добре, и той усети приятния мирис, който го лъхна от шията й.

— Къде са?

Той кимна с глава, след това показа е ръка нататък, но там, накъдето сочеше, тя не можа да види нищо друго, освен гъста мъгла.

— Не се виждат ясно — обясни той. — Още сме твърде далеч.

Тя отново постави ръката си върху неговата и се облегна назад. От подрусването на колата вестникът, който бяха купили в малкия град преди тръгване и на чиято първа страница пишеше за тях, се плъзна и падна в краката им, но никой от двамата не се наведе да го вдигне. Тя несъзнателно се усмихна, като си спомни заглавието на написаното във вестника за тяхното пътуване. „Една приятна сензация. Писателят Бесиан Ворпси и младата му съпруга Диана решиха да прекарат медения си месец в Северен Рафш.“ Написаното по-нататък беше малко неясно. Не се разбираше дали авторът, някой си А.Г. (може би техният добър приятел Адриан Гума) одобряваше, или се отнасяше; с лека насмешка към това пътешествие.

И на нея, когато чу за пръв път от бъдещия си съпруг две седмици преди сватбата, идеята за това пътуване й се бе сторила твърде странна. Няма защо да се учудваш — казваха приятелките й. След като се омъжваш за един необикновен човек, можеш да очакваш от него и най-невероятни неща. Не ни остава нищо друго, освен да те облажаваме.

Всъщност Диана се чувствуваше щастлива. През всичките онези дни преди сватбата им, сред светските и артистични среди в Тирана се говореше само за тяхното бъдещо пътешествие. Повечето бяха въодушевени: ти ще се откъснеш от реалния свят и ще навлезеш в света на легендите, сред истинския епос, който рядко може да се срещне толкова жив някъде другаде на земното кълбо. И следваха разкази за вили и самодиви, за народни гуслари — последните омировци в света, и за страшния канон, който по величие нямал равен на себе си. Останалите повдигаха рамене при тези възторжени изблици, като се мъчеха да прикрият доколкото може своите съмнения, свързани преди всичко с удобствата, още повече че ставаше дума за едно сватбено пътешествие, за нещо по-деликатно, а в Албанските Алпи беше все още студено и епичните къщи с кули бяха каменни. Но въпреки всичко само малцина слушаха това с известно отегчение, сякаш искаха да кажат: „Вървете, вървете на север сред самодивите, може би ще е добре и за двама ви, особено за Бесиан Ворпси.“

И ето те сега пътуваха към мрачния Северен Рафш. Този Рафш, за който тя толкова много бе слушала и чела, докато учеше в девическия институт „Майката кралица“, и особено след това, като годеница на Бесиан Ворпси, и тези места едновременно я привличаха и плашеха. Всъщност, макар че доста бе слушала и чела, в това число и написаното от Бесиан, на нея й бе трудно да си представи какъв е точно животът по високите планини, сред вечните мъгли. Струваше й се, че всичко, което се говореше за Рафш, бе двусмислено и някак забулено в мъгла. Бесиан Ворпси беше писал полутрагични, полуфилософски разкази за Севера, посрещнати различно в печата — едни го поздравяваха, че е изписал истински шедьоври, други го критикуваха, че са лишени от реализъм. На няколко пъти на Диана й мина през ум, че може би не толкова за да й покаже рядкостите на Севера, колкото сам да се убеди в нещо, което го вълнуваше, съпругът й бе предприел това необикновено пътуване. Но по-късно отхвърли тези предположения, като размисли, че ако беше така, той би могъл да дойде много по-отдавна, и то сам.

Сега тя крадешком поглеждаше профила му и от напрегнатите скули и начина, по който гледаше през прозорчето, разбра, че той едва прикрива нетърпението си. Стана й ясно защо той бе в постоянно очакване. Навярно се безпокоеше, че целият онзи полувъображаем, полуепичен свят, за който й беше говорил дни наред, все още не се появяваше. Отвъд стъклото продължаваше да се шири пустеещото, ненаселено плато, обсипано с безбройни, постоянно изложени на дъждовете бледокафеникави камънаци. Той се страхува да не би да съм започнала да се разочаровам — помисли тя и на няколко пъти понечи да му каже: Не се отчайвай, Бесиан, няма и час, откакто пътуваме, и освен това аз не съм толкова нетърпелива, нито пък толкова наивна, за да смятам, че всички забележителности на Севера изведнъж ще се появят пред нас. Но не му каза нищо, задоволи се само с едно непринудено движение да облегне глава на рамото му. Интуицията й подсказа, че това е по-успокояващо от каквито и да било думи и тя дълго остана така, като гледаше с крайчеца на окото си как светлокестенявите й коси се поклащат леко на рамото му ведно с движенията на колата.

Беше почти задрямала, когато почувствува, че той се размърда.

— Диана, виж! — каза той тихо, като хвана ръката й.

Край пътя в далечината се открояваха два тъмни силуета.

— Планинци ли са?

— Да.

С приближаването на колата силуетите се удължаваха. Двамата почти бяха прилепили лица на прозорчето и на няколко пъти изтриха изпотеното от дъха им стъкло.

— Какво държат в ръце, чадъри ли? — попита тя едва чуто, когато колата приближи планинците.

— Изглежда — процеди той през зъби. — Хъм, откъде накъде пък чадъри?

Най-сетне колата мина край планинците, които я проследиха с очи. Бесиан извърна глава, сякаш да се убеди, че онова, което държаха в ръце, наистина бяха стари чадъри с изпотрошени пръчки и окъсано горнище.

— Не бях виждал досега планинец с чадър — измърмори той.

Диана също се изненада, но не изрази учудването си, за да не дразни мъжа си.

По-нататък, когато видяха друга група планинци, двама от които нарамили чували, тя се престори, че не ги забеляза. Бесиан Ворпси ги проследи известно време с очи.

— Царевица — обади се той накрая, но Диана нищо не му отговори. Тя отново облегна глава на рамото му и косите й пак взеха плавно да се разпиляват от полюшкването на колата.

Той продължаваше да гледа пътя, а тя се помъчи да мисли за други, по-весели неща. В края на краищата не е кой знае какво чудо, че някакъв планинец юначага носи на рамо чувал царевица или държи овехтял чадър, за да се предпази от дъжда. Нима не беше виждала десетки планинци, които изпълваха улиците, на града в навечерието на зимата с брадви на рамо, да викат прегракнали, сякаш не с човешки, а с гласове, наподобяващи крясък на птица „Дърва за цепене“? Но Бесиан й бе казал, че дърварите не били истинските представители на планинците. Напускайки по най-различни причини своите епични краища, като дървета, изтръгнати от почвата си, те се обезличавали и изгубвали качествата на патриархалния героизъм. Истинските планинци са в Рафш — й бе заявил той, посочвайки с ръка по-скоро небесните висини, отколкото някаква точка на хоризонта, сякаш искаше да каже, че Северен Рафш се намира на небето, а не на земята.

Надвесен на прозорчето, Бесиан не откъсваше поглед от високото плато, сякаш нащрек жена му да не го попита: „Тези ли нещастници с чадъри, от които са останали само пръчките, или онези, с изкривените от тежестта на царевицата гърбини, са истинските планински юнаци?“ Но на Диана, дори и напълно да се разочароваше от всичко, и през ум нямаше да й мине да му отправи подобен въпрос.

Облегната на него, отваряйки от време на време очи от подрусването на колата, което отчасти пропъждаше тъгата, навявана от тази безплодна пустош, тя си припомняше различни неща след срещата си с Бесиан Ворпси — деня, в който ги запознаха, и първата седмица след годежа им. Кестените край широкия булевард, кафе-сладкарниците, проблясването на пръстените по ръцете им по време на прегръдките, скамейките в парка с нападалите есенни листа и десетки други неща, които тя щедро разпръскваше над тези безкрайни чукари с надеждата, че все някак ще може да одухотвори тяхната пустош. Но чукарите стояха неизменни. Тяхната влажност и голота бе в състояние да погълне за миг не само разпръскваните от Диана щастливи спомени, а може би и цялото щастие, натрупано от редица човешки поколения. Диана никога през живота си не бе виждала такава пустош. Не случайно оттук започваха Прокълнатите планини.

От това полусънно състояние накрая я изтръгна едно движение на рамото му, а след него и предпазливият глас на съпруга й:

— Диана, виж една църква.

Тя приближи прозорчето и погледът й веднага различи кръста над каменната камбанария на църквата. Понеже се издигаше на някакво скалисто възвишение, а пътят минаваше твърде ниско под нея, църквата изглеждаше висока до небето и черният й кръст застрашително стърчеше сред облаците. Тя беше още далеч, но когато приближиха, те видяха камбаната с бледожълтеникави отблясъци, които се разпръскваха е някаква насмешка под угрозата на черния кръст.

— Колко е красиво! — възкликна Диана.

Съпругът й само потвърди с глава. Всъщност мрачният кръст и присмехулната камбана стояха над всичко наоколо и сигурно се виждаха много отдалеч кога заедно, кога поотделно.

— Ето ги и планинските къщи с каменни кули — каза той.

Диана едва откъсна очи от църквата, за да потърси с поглед къщите.

— Къде са? Къде са?

— Ей там, на хълма — посочи той с ръка. — Ето и една по-нататък, на другия баир.

— А, да.

Той изведнъж се оживи и очите му жадно затърсиха на хоризонта.

— Планинци — обади се тя, като посочи с ръка прозорчето пред тях, точно зад гърба на кочияша.

Планинците се задаваха насреща им, но още бяха твърде далеч и не се виждаха ясно.

— Трябва да има някое голямо село наблизо.

Колата приближаваше планинците и Диана почувствува с какво напрежение съпругът й гледаше през изпотеното стъкло на прозорчето.

— С пушки на рамо са — обади се тя.

— Да — отвърна той някак облекчен, без да откъсва поглед от стъклото. Очите му сякаш търсеха да видят още нещо. Планинците вече бяха на около двадесетина крачки от тях.

— Ето — извика той най-сетне, като дръпна силно Диана за рамото. — Ето я черната лента, пришита на десния им ръкав. Виждаш ли я?

— Да, да.

— Ето и още един със знака на обречените. Ето и трети.

От вълнение дишането му бе зачестило.

— Колко ужасно! — промълви тя несъзнателно.

— Какво?

— Исках да кажа колко красиво и колко ужасно едновременно.

— Така е, това е една величава красота, която навява ужас, един ужас, от който лъха красота, както искаш, така го наречи.

Той изведнъж се извърна към нея с някакъв необикновен блясък в очите, сякаш искаше да каже: „И ти не вярваше във всичко това.“ Но всъщност тя никога не бе изразявала подобно съмнение.

Колата задмина планинците и Бесиан се облегна назад. По лицето му пробягна лека усмивка.

— Приближаваме територията на привиденията — каза той сякаш повече на себе си, — там, където законите на смъртта са по-силни от тези на живота.

— По какво се различават хората, които трябва да: извършат кръвно отмъщение, от онези, които са обречени? — попита тя. — Нали черна лента носят и едните, и другите, или не е така?

— Да, черната лента е еднаква. Печатът на смъртта е един и същ както за тези, които ще убият някого, така и за онези, които ги дебне смъртта.

— Какъв ужас!

— Няма друга страна в света, където да срещнеш по пътя човек, който да носи на себе си белега на смъртта като белязаните за сеч в гората дървета.

Диана го погледна нежно. Очите му искряха от някакъв вътрешен огън с онзи блясък, който идеше след едно уморително очакване. Сега за тях вече онези планинци със смешно окъсаните чадъри и чували царевица на гръб сякаш никога не бяха съществували.

— Ето пак планинци — обади се той.

Този път Диана първа видя черната лентичка на ръкава на един от тях.

— Да, вече можем да кажем, че сме навлезли в царството на смъртта — рече Бесиан, без да откъсва поглед от стъклото.

Навън дъждът продължаваше да вали ситен и ката че ли примесен е мъгла.

Диана Ворпси несъзнателно дълбоко въздъхна.

— Да — обади се съпругът й, — навлизаме в царството на смъртта като Одисеи, с тази разлика, че той; се спуска под земята, за да влезе в него, а ние се изкачваме нагоре.

Тя го слушаше, без да откъсва очи от него. Той бе опрял чело на изпотеното прозорче. Отвъд стъклото светът изглеждаше обезформен.

— Сноват из пътищата с тази черна лента на ръкава: сред мъглата като призраци — каза той.

Тя го слушаше занемяла. Колко пъти преди тръгването бяха разговаряли за всичко това, но сега думите му придобиваха сякаш съвсем друг смисъл. Зад тях като на филмова лента, с поясняващ зад кадъра глас, пейзажът ставаше все по-мрачен. Диана искаше да го попита дали ще срещнат и хора да крачат със саван наглава, както й бе разправял някога, но нещо я накара да не му зададе този въпрос. Може би я възпря някакъв наивен страх, че ако заговори за това, ще предизвика съдбата наистина да се появи такъв човек, а тя не желаеше да види подобно нещо.

Колата доста се бе отдалечила и селото не се виждаше вече. Само кръстът на църквата се поклащаше на хоризонта, леко накривен встрани, както кръстовете в гробищата, а небето бе така надвиснало, както се сляга пръста по гробовете.

— Ето и една могила — обади се той, като посочи с ръка край пътя.

Диана се надвеси, за да види по-добре. Това бяха купчина камъни, малко по-светли от обикновените, нахвърляни безразборно един върху друг. На нея й се стори, че ако денят не бе дъждовен, те нямаше да изглеждат толкова тъжни. Сподели това с него, но той се усмихна, като поклати отрицателно глава.

— Могилите винаги навяват тъга — каза той. — Дори колкото по-красива е гледката наоколо, толкова по-печални изглеждат.

— Може би.

— Аз съм виждал най-различни гробове и гробници с какви ли не светци и символи по тях — продължи Бесиан, — но по-величествен гроб от обикновената могила, която нашите планинци издигат, като всеки хвърля камък точно там, където е убит човекът, не е възможно да се намери.

— Да — каза тя. — Но твърде тъжен е видът им.

— Права си, защото тези струпани голи камъни навяват само болка, както и самото им име — могила.

Тя потвърди с глава и отново въздъхна. Бесиан, въодушевен от собствените си думи, продължи. Той й говори за това колко безсмислен е животът и колко реална смъртта според човека от Севера и как го оценяват главно по отношението му към смъртта; за пожеланието, всяващо ужас, което планинците отправят към новороденото: „Да ти е дълъг животът и пушка да те повали“, нещо, което показва, че естествената смърт от болест или старост е срам за човека от планините и накрая — за стремежа и единствената цел на планинеца приживе: да натрупа колкото се може повече чест, която като капитал да му стигне за издигането на паметник след смъртта.

— Чувала съм някои песни за убити — каза тя. — И те са като могилите им.

— Така е. Когато ги слушаш, тежат на душата ти като купчина камъни. Впрочем и песните, и могилите са изградени според едно и също схващане.

Диана Ворпси едва овладя следващата си въздишка. От време на време у нея нахлуваше някаква мъка, която я потискаше. Той почувствува празнотата, която я завладява, и побърза да каже, че всичко това, макар и печално, е същевременно и величествено. Помъчи се да й обясни, че в края на краищата измеренията на смъртта оставят нещо непреходно в живота на хората от Севера и именно това измерение без завършек и без край им помага да се издигнат над дребнавото и пошлото в живота.

— Да можеш да мериш дните на живота си с аршина на смъртта, преди всичко трябва да си способен на подобно нещо — каза той, — не е ли така?

Тя се усмихна, като повдигна рамене.

— Такъв е канонът, особено в онази си част, отнасяща се до смъртта — продължи Бесиан. — Спомняш ли си я?

— Да — отвърна тя, — много добре си я спомням. — Това е една истинска конституция на смъртта — рече той, като изведнъж се извърна към нея. — За канона говорят много и най-различни неща, но въпреки всичко колкото суров и безпощаден да е, в едно съм убеден, че е една от най-внушителните конституции, създадени на земното кълбо, и ние, албанците, трябва да се гордеем с това.

Той изчака, навярно да чуе от нея нещо за или против, но Диана дума не обели, само продължи да го гледа, както и досега, с топлота в очите.

— Да, наистина трябва да се гордеем — продължи той. — Рафш е единственият район в Европа, образец на модерна държава, повтарям, образец на една модерна европейска държава, а не изостанало, примитивно населено място, която е премахнала законите, променила юридическата си структура, отхвърлила полицията, съдилищата, с една дума заменила изцяло познатите държавни органи, унищожила ги е, разбиращ ли ме, някога ги е имала, след това ги е премахнала, заменяйки ги с други, морални закони, и то толкова безусловни, че са принудили чуждите администрации на окупаторите, а по-късно и администрацията на независимата албанска държава, да ги признаят и така да оставят Рафш, тоест почти половината от кралството, извън държавния контрол.

Диана следеше с поглед ту движенията на устните му, ту очите на мъжа си.

— Историята им е невероятно древна — продължи, той. — Тези закони са започнали да се налагат още когато Костандин според легендата се е вдигнал от гроба, за да изпълни дадената беса. Спомняш си за баладата още от училище. Бесата, за която се говори в нея, е един от основните камъни на тази колкото величествена, толкова и всяваща ужас сграда. Защото канонът е не само конституция — продължи той разпалено, — а и един колосален мит, облечен в рухото на конституция. Това е такова световно богатство, пред, което законите на Хамурапи и други подобни след него наподобяват детски играчки. Разбираш ли ме? Ето защо за канона не може да се поставя въпросът добър ли е или не, както питат децата за различните неща. Като всяко величествено нещо, канонът е надхвърлил и доброто, и злото. Той е над него…

Тя почувствува как страните й се зачервяват от неудобство. Преди месец именно тя му бе задала въпроса: „Добър ли е или не канонът?“ Тогава той само се бе усмихнал, без да й отговори, докато сега…

— Не е уместна иронията ти — прекъсна го тя, ката се отдръпна колкото може в другия край на седалката.

— Какво?

Трябваше да минат няколко минути, докато се разберат защо се засегна Диана. Той се разсмя на глас, като й се закле, че не го е казал преднамерено, че дори изобщо не си спомнял за зададения някога от нея въпрос и накрая й поиска хиляди извинения.

Тази незначителна случка сякаш ги оживи. Те се прегърнаха и започнаха да се галят по косите, след което тя отвори чантата си, извади малко огледалце и погледна дали не се е изтрило червилото от устните и. Тези добре познати нему движения породиха за известно време разговори за дома, за познатите им в. Тирана и на нея изведнъж й се стори, че много отдавна са напуснали града. Когато отново заговориха за канона, думите им вече не бяха така тягостни и студени като острието на старинен меч, а много по-естествени. Навярно промяната настъпи и от това, че сега разговаряха предимно за другите точки от канона, които се отнасяха до задълженията в ежедневния живот. Когато в навечерието на годежа им той й подари едно луксозно издание на канона, именно тази част тя бе прехвърлила набързо и повечето от нещата, на които той сега се спираше, тя едва си спомняше.

От време на време те отново разговаряха за столицата и за общите си познати, но достатъчно бе на хоризонта да се появи някоя воденица, стадо овце или самотен пътник, за да ги накара да си припомнят съответните точки от канона за дадения случай.

— Канонът е всеобхватен — бе казал той веднъж — и няма икономическа или морална сфера, която да не е застъпил.

Някъде към обед срещнаха на пътя сватбарски керван и Бесиан й обясни за строго определения ред, по който той е длъжен да се движи, и че най-малкото потъпкване на правилата може да превърне сватбата в погребение. Ето го кума — посочваше с ръка той, — виж на края на кервана бащата или брата на невестата, който с юзди в ръка води коня си.

Диана, опряла лице в стъклото, не можеше да откъсне прехласнатия си поглед от носиите на жените. „Каква красота, ах, колко са красиви“ — си казваше наум, а той зад гърба й изреждаше шепнешком различните точки от канона за задълженията на сватовете: „Денят на сватбата никога не се отлага. Сватовете вземат невестата дори и да е на смъртно легло, ще я носят ли, ще я влачат ли, но ще я заведат в дома на младоженеца. И мъртвец да има в къщата, сватовете пристигат. Невестата влиза вкъщи, мъртвецът излиза от дома. В едната стая ще се оплаква, в другата ще се пее.“

Когато задминаха сватбарския керван, двамата заговориха за „куршума“ и за израза „златна ти ръка“, за куршума, който според обичая семейството на невестата изпращаше на младоженеца, за да го използува, ако съпругата го напусне или му измени, и двамата взеха да се шегуват, като се питаха какво ли ще се случи, ако един от тях потъпче съпружеската вярност, започнаха да се задирят и да си дърпат ушите с упрек, като повтаряха: „Златна ти ръка!“

— Ти си същинско дете — каза Бесиан, след като мина първият изблик на нежност, и на нея й се стори, че той съжаляваше, загдето се пошегуваха с канона и че го направи само за да й достави удоволствие.

„С канона шеги не се правят“ — спомни си тя нечии думи, но начаса престана да мисли за това. Достатъчно бе само да погледне навън пейзажа, за да се помрачи веселото й настроение. Гледката се бе променила… виждаше се по-голяма част от небето, но това сякаш го правеше още по-потискащо. Стори й се, че видя птица и само дето не възкликна, като да виждаше нещо смекчаващо тази пустош или свързващо земята с небето, но се оказа, че това не бе птица, а кръст, лека наклонен встрани, както и останалите, които видяха сред спускащата се мъгла. Някъде нататък трябва да е манастирът на францисканците^[1] — помпели си тя, — а след него и женският им манастир.

Колата продължаваше напред с леки, еднообразни, поклащания. От време на време, почти задрямала, тя чуваше гласа на съпруга си, който й се струваше далечен и отекващ като ехо. Той продължаваше да изрежда различни точки от канона, отнасящи се главна до ежедневните задължения. Говореше за правилата на гостоприемството и, общо взето, й припомняше всичко, свързано с госта, който за албанеца бе несравняем и неприкосновен. Помниш ли определението за дома в; канона? — питаше я той. „Домът на албанеца е на бога и на госта.“ На бога и на госта — разбираш ли? Преди да е на собственика, той е на госта. Гостът е най-висшата етическа категория в живота на албанеца — продължаваше Бесиан. Той е нещо, което стои над кръвните връзки. За пролятата на бащата или сина кръв канонът може да прости, но за пролятата на госта кръв — никога.

Бесиан се връщаше и преповтаряше правилата на гостоприемството, а тя в просъница усещаше как древните точки на канона се въртят в съзнанието й ката ръждиви зъбчати колела на някакъв механизъм и от онази част, отнасяща се до ежедневните задължения в мирния живот, преминаваха към правилата на кръвното отмъщение, свързани със смъртта. Както и да се въртеше, разговорът за канона водеше все натам. Ето сега, с глас като ехо от пещера, той й разказваше една типична случка от канона. Тя продължаваше да стои със затворени очи, като се мъчеше да не се разсъни, защото чувствуваше, че само така гласът му ще запази това далечно ехо. Този глас й разказваше за един: далечен пътник, който вървил само по здрач край някакви планини. Пътникът бил обречен и отдавна се пазел от кръвния си враг. И изведнъж сред широкия друм в онзи вечерен час сърцето му се свило, обхвана то от лоши предчувствия. Местността наоколо била пуста, не се виждала ни къща, ни жива душа, за да отиде някъде като гост и да се спаси. Имало само стадо овце, и то без пастир. Човекът, за да си даде поне малко кураж или може би да не завърши живота си без каквато и да било следа, извикал три пъти овчаря на стадото. Никой не му отвърнал. Тогава той се обърнал към козела, водача на стадото: „Ей, козльо, с хлопатара, кажи на твоя стопанин, че ако ми се случи нещо преди да прехвърля билото, да знае, че съм бил негов гост.“ И както предчувствувал, няколко крачки по-нататък се прицелили в него и го убили.

Диана отвори очи.

— И после? — попита тя. — Какво станало след това?

Бесиан Ворпси горчиво се усмихна:

— Друг овчар, съсед на стопанина на стадото, чул последните думи на жертвата и ги предал на съседа си. Вдигнал се овчарят, който нито познавал, нито видял, нито пък чул някога името на убития, вдигнал се, зарязал стадото, семейството си и всякаква друга работа и тръгнал да отмъсти за непознатия мъж, който се нарекъл негов приятел и потърсил гостоприемството му, и така влязъл в кръговрата на кръвното отмъщение.

— Ужасно! — обади се Диана. — Но това е безсмислие. Това е просто злокобно.

— Наистина е така — отвърна той. — То е и ужасно, и безсмислено, и злокобно — като всеки подвиг.

— Като всеки подвиг? — повтори тя и отново се сви в ъгъла си. Беше й студено. Очите й гледаха втренчено открояващия се между двете планини хоризонт, сякаш търсеха сред застиналата му като сфинкс сивота обяснение на загадъчния подвиг.

— Защото гостът за албанеца е полубог — каза Бесиан Ворпси, като да отговаряше на незададения от нея въпрос.

Диана отново притвори очи, сякаш да не чува думите му в цялата им голота. Съпругът й още повече сниши глас и той пак придоби предишната си приглушеност много по-скоро, отколкото тя очакваше.

— Защото, както веднъж чух — продължи той, — докато много народи са запазили планините за божествата, нашите планинци, като видели, че това са единствените обитаеми за тях места, са били принудени или да изгонят божествата оттам, или да ги приспособят към себе си, така че да могат да живеят заедно. Разбираш ли, Диана? Това е обяснението на този полуреален, полувъображаем свят в Рафш, както в Омирови времена. Иначе не може да се обясни създаването на полубожества като „госта“.

Той замълча за известно време и несъзнателно се заслуша в потропването на колелата по каменистия път.

— Гостът е равен на полубог — продължи след малко — и фактът, че всеки обикновен човек като гост изведнъж може да се издигне до тази висота, не омаловажава, а напротив, още повече подчертава неговата божественост. Фактът, че това зачитане се спечелва ненадейно и случайно, в продължение на една вечер, само с едно почукване на портата, прави тази почит още по-убедителна. В мига, когато най-обикновеният пътник, с цървули и торба на рамо, почуква на портата, влиза в дома и търси твоята защита, той изведнъж се превръща в необикновен, независим и неприкосновен човек, изцяло закрилян от канона. Именно това мигновено превъплъщение е нещо характерно за божествата. Не се ли появяват внезапно и най-неочаквано божествата на древните гърци? Ето така се появява и гостът на портите на албанеца. И като всички божества, той е изпълнен с тайнство и иде направо от царството на съдбата или като злокоба, наречи го както искаш. Неговото почукване е толкова съдбоносно, че цели поколения могат да продължат да живеят или да се затрият от лицето на земята заради него. Ето това е гостът.

— Какъв ужас! — отвърна Диана.

Той се престори, че не я чу и само тъжно се усмихна на това, че тя бе толкова далеч от същността на този разговор.

— Затова потъпкването на дадената на госта беса е най-голямата беда за албанеца — продължи той, — истински край на света.

Тя погледна през прозорчето и й се стори, че трудно може да се намери друго, по-подходящо място на земята от тези планини, за да си представи човек края на света.

— Преди години по тези места се случи нещо, което би учудило всеки, но не и планинеца — каза Бесиан, като сложи ръка на рамото й. На Диана ръката му й се стори тежка като никога досега. — Да, една наистина покъртителна случка.

Но защо не я разкажеш? — питаше се тя, когато забеляза, че мина доста време, а той не продължи. Всъщност и самата тя не знаеше дали й се слуша друга покъртителна история.

— Станало едно убийство — продължи той неочаквано, — и то не в засада, а насред пазара.

Докато говореше, Диана крадешком следеше движенията на устните му. Той разказваше как убийството станало посред бял ден, сред глъчката на пазара и братята на жертвата, които също били там, веднага тръгнали по петите на кръвния враг, тъй като в първите часове след убийство, когато другата страна още не е поискала беса, канонът позволява да се отмъсти начаса. Кръвният враг успял да се избави от преследвачите, но в това време целият род на убития се вдигнал на крак и започнали да го търсят под дърво и камък. Свечерявало се и отмъстителят, който бил от някакво друго село и не познавал този край, изплашен, че ще го открият, почукал на първата порта, която се изпречила напреде му, и поискал беса. Стопанинът на къщата посрещнал госта според обичая и дал своята беса на непознатия.

— И можеш ли да си представиш в чий дом е бил посрещнат като гост? — попита Бесиан, почти докосвайки с уста шията й.

Диана рязко извърна глава. Очите й бяха широко разтворени и гледаха втрещено.

— В дома на онзи, когото току-що е убил.

— Ах! — възкликна Диана. — Така си и помислих. И после? Какво е станало след това?

Бесиан пое дълбоко дъх. Той й разказа как отначало и двете страни не са знаели истината. Отмъстителят разбрал, че в дома, където е приет като гост, току-що се е случило нещастие, но и през ум не му минало, че виновник за това е самият той. От друга страна, стопанинът на къщата, независимо от мъката по изгубения син, посрещнал според обичая госта, след като разбрал, че е убил някого и го преследват, без да допусне, че е убил именно неговия син. И така те стояли край огнището, вечеряли, пили кафе. Трупът на убития бил в другата стая.

Диана понечи да каже нещо, но почувствува, че пак ще повтори думите „невероятно“ и „злокобно“; затова замълча.

— Но късно вечерта, уморени и капнали от преследването, вкъщи се върнали братята на убития — продължи Бесиан — и още с влизането си, като видели госта край огнището, познали кръвния враг на брат си.

Бесиан извърна глава към жена си, за да види какво впечатление са й направили думите му.

— Не се плаши — каза той. — Нищо лошо не се е случило.

— Как?

— Да, нищо. В първия миг, разгневени, братята вдигнали оръжието, но била достатъчна само една дума на бащата и те начаса се укротили. Вярвам, че се досещаш каква е била тази дума.

Тя поклати тъжно глава.

— „Той е гост, не го докосвайте!“ — това били думите на стария.

— И после? — попита Диана. — Какво е станала след това?

— След това те стояли заедно с госта — кръвния им враг, толкова, колкото го изисква обичаят, и съвсем спокойно разговаряли. Постлали му да пренощува и на сутринта го изпратили жив и здрав чак до края на селото.

Диана бе сложила двата си пръста на челото между веждите, сякаш да пропъди някаква мисъл.

— Ето това е гостът.

Бесиан разказа всичко това между две паузи, така както човек поставя нещо на видно място с желанието то да се набие в очи. Той изчака Диана да каже както преди „това е ужасно“ или нещо подобно, но тя не продума, само продължаваше да държи пръстите си на челото, сякаш не можеха да намерят мисълта, която искаше да отстрани.

Отвън долиташе приглушено пръхтенето на конете и сегиз-тогиз подвикванията на кочияша. Наред с това Диана Ворпси чуваше и гласа на мъжа си, който отново бе станал спокоен и плавен.

— Изниква въпросът защо албанецът е създал всичко това? — продължи той.

Бесиан говореше с наклонена към рамото й глава, като че искаше да чуе поне едно нейно мнение или предположение, макар да приказваше толкова бързо, че не й даваше никаква възможност да се намеси. Той продължаваше да задава въпроси (но дали на себе си, на Диана или на някой друг, не можеше да се разбере), продължаваше да пита поради какви причини албанецът е създал закона за госта, поставяйки го над всички други човешки закони, дори и над кръвното отмъщение.

— Отговорът навярно трябва да се търси в демократичния характер на този закон — разсъждаваше гласно той. — Всеки обикновен човек един прекрасен ден или някоя нощ може да се издигне до най-голямата висота, наречена гост. Пътят към това временно изравняване с божествата винаги е открит за всеки. Не е ли така, Диана?

— Да — отвърна тя едва чуто, без да сваля ръка от челото си.

Бесиан така се размърда на седалката, сякаш заедно със стремежа да намери по-удобно място търсеше и подходящите думи, за да изрази мислите си.

— След като жезълът на госта може да се носи от всеки — продължи той — и след като този жезъл за албанеца стои по-високо от жезъла на който и да било владетел, защо да не приемем, че в изпълнения му с опасности и сиромашия живот може да съществува така нареченият гост, било то за двадесет и четири часа, било дори за четири часа, като вид отмора и забрава, като временно примирие, отлагане на злото за по-късно и защо не като едно бягство от ежедневния живот към един въображаем свят.

Той спря за миг и понеже тя почувствува, че трябва да каже нещо, сметна за по-лесно отново да облегне глава на рамото му, отколкото да отговори.

Познатият дъх на косите й обърка за миг реда на мислите му. И както раззеленяването по-добре от каквото и да било дава представа за пролетта или снегът за зимата, така и тези кестеняви коси, натежали на рамото му, изпълниха цялото му същество с доволство. Мисълта, че бе един щастлив човек, бегло проблясна в съзнанието му сред кадифените стени на колата, чийто разкош и тайнственост придаваха известна умора на тази мисъл.

— Уморена ли си, Диана?

— Малко.

Той обгърна с ръка рамото й, като леко я притисна към себе си, вдишвайки приятния мирис на тялото на жената, която току-що се бе омъжила за него и му бе толкова скъпа.

— Още малко и ще пристигнем.

Без да сваля ръка от рамото й, той се наведе към прозорчето и погледна навън.

— Още час, най-много час и половина и ще пристигнем — повтори той.

Отвъд стъклото, потънала в дъждовния мартенски следобед, се виждаше някаква назъбена планина.

— Коя е тази област?

Той погледна навън, но нищо не и отговори, само повдигна рамене. Диана отново си припомни дните преди тръгването им (дни, които сега й се струваха не от този месец март, а от някакъв друг, далечен като звездите), изпълнени с толкова разговори, смях, шеги, опасения и известна завист към „тяхната северна авантюра“, както бе нарекъл пътуването им Адриан Гума, когото срещнаха в пощата, като пращаха телеграма до приятеля, дето щеше да ги посрещне на север. Телеграма до жител на Рафш! — бе възкликнал той. Това е все едно да изпратиш телеграма до птиците или до гръмотевиците. Тогава и тримата се бяха разсмели в един глас, а между шегите Адриан Гума продължи да ги разпитва: „Наистина ли имате адрес? Моля да ме извините, но не мога да повярвам.“

— Още малко и ще пристигнем — каза отново Бесиан, като се наведе към прозорчето. Тя се учудваше откъде бе разбрал, че наближават, когато по пътя нямаше ни табели с надписи, нито крайпътни камъни с обозначени километри. А Бесиан в това време си мислеше, че не случайно бяха повели разговор за гостоприемството и госта точно когато ведно със спускането на здрача все повече приближаваха дома, в който щяха да нощуват.

— Още малко и тази вечер ние ще сложим на главите си короната на госта — каза й той шепнешком, като докосна с ръка дясната й страна. Тя извърна глава към него. Въпреки че дишането й зачести, както в мигове на интимна близост, този път то завърши само с една въздишка.

— Какво ти става?

— Нищо — отвърна тя спокойно. — Малко ме е страх.

— Сериозно? — засмя се той. — Но от какво?

— Не зная.

Той поклати глава повече на себе си, сякаш смехът бе запалена кибритена клечка пред лицето му, която се мъчеше да угаси.

— Помни ми думата, Диана, макар да се намираме в царството на смъртта, бъди уверена, че никога друг път в живота си няма да бъдеш като тази вечер защитена не само от нещастие, а и от най-малката обида. Дори нито едно кралско семейство никога не е имало по-предана стража, готова да се жертвува за него и начаса, и в бъдеще, каквато ще имаме ние тази нощ. Това не ти ли вдъхва сигурност?

— Друго исках да кажа — отвърна Диана, като се размърда на седалката. — Моят страх е съвсем различен, дори и сама не зная как да го нарека. Ти преди малко спомена думите божества, съдба и злокоба. Всичко това е привлекателно, но същевременно и плаши. Аз не желая на никого да причинявам нещастие.

— О! — възкликна той зарадван. — Като всеки владетел, тебе короната едновременно те блазни и плаши. Но това е съвсем естествено, защото в края на краищата всяка корона носи със себе си и блясък, и огорчения.

— Стига, Бесиан — прекъсна го нежно тя. — Не се шегувай.

— Не се шегувам — отвърна той със същата безобидна веселост. — И аз изпитвам същото чувство. Гостът, бесата и кръвното отмъщение са нето като отделни действия от античната трагедия и да участвуваш в нея, ще рече, да си подготвен и за евентуална драма. Въпреки това ние няма от какво да се боим, Диана. На сутринта ще свалим от главите си короните и до следващата вечер ще си починем от тежестта им.

Той почувствува как пръстите й галят шията му и допря глава до косите й. Как ли ще спим там, дали заедно, или поотделно — помисли тя, а него попита:

— Има ли още много път?

Бесиан открехна леко вратичката, за да запита кочияша, за когото почти бяха забравили. Заедно с отговора в колата нахлу и вълна студен въздух.

— Наближаваме — рече Бесиан.

— Б-р-р, колко е студено — отвърна тя.

Навън следобедът, който им се струваше безкраен, вече започваше да преваля. Пръхтенето на конете сега се чуваше по-силно и Диана си представи пяната, която излиза от устата им, докато теглят колата към непознатия дом, където те щяха да отседнат.

Още не беше се здрачило съвсем, когато колата спря и те слязоха. След продължителното трополене по каменистия път сега всичко наоколо им се струваше глухо като мъртвило. Кочияшът им посочи една от каменните къщи, които се издигаха отвъд пътя, но краката им бяха изтръпнали и те се чудеха как ще стигнат дотам.

Повъртяха се известно време край колата, качваха се, слизаха, като вземаха ту пътните си чанти, ту куфарите, докато накрая необикновеното шествие се запъти към къщата — двамата напред, хванати под ръка, следвани от кочияша, натоварен с кожените куфари.

Когато приближиха дома, Бесиан пусна жена си и с несигурни крачки взе да обикаля около каменната сграда. Високата тясна порта бе затворена, прозорците тъмнееха и на нея внезапно й мина през ум: „Дали са получили телеграмата ни?“

В това време Бесиан бе приближил каменния дом и с вдигната глава се канеше да извика според обичая: „Приемаш ли гости, стопанино?“ При други обстоятелства Диана сигурно би се разсмяла на глас, ако видеше така мъжа си, в ролята на планинец-гост, но сега нещо я възпираше. Може би сянката на къщата (камъкът хвърля тежка сянка — казваха старите) я потискаше.

Бесиан Ворпси повторно вдигна глава и изведнъж тялото му й се стори дребно и беззащитно край този студен хилядолетен каменен зид, под който той отново се готвеше да повика стопанина.

Отдавна бе минало полунощ, но Диана не можеше да заспи. Непрекъснато се въртеше под двата вълнени китеника и ту й се струваше, че й е топло, ту чувствуваше студ. Бяха й постлали направо на дъсчения под в стаята при невестите и девойките на горния кат. Бесиан спеше в стаята за гости. Едва ли и него ще го хване сън — помисли си тя.

През дюшемето под тях се чуваше преживянето на добитък. Отначало Диана се ужаси от този шум, но една от невестите до нея й прошепна да не се плаши, защото това бил волът Казил. От уроците по зоология тя си спомни, че кравите и воловете преживят така погълнатата през деня храна и се успокои. Но това не й помогна да заспи.

В съзнанието й се преплитаха всевъзможни откъслечни думи и фрази, чути отдавна или само преди няколко часа. По едно време й се стори, че именно тези объркани мисли са причина за безсънието й и се помъчи някак да ги подреди. Но това се оказа почти невъзможно. Едва успяваше да свърже едните, а в това време другите още повече се заплитаха. За известно време се помъчи да се съсредоточи върху сватбеното им пътешествие, така както го бе начертал Бесиан преди заминаването. Започна да пресмята дните, които щяха да прекарат в планините, различните домове, където ще отседнат, някъде при съвсем непознати хора, като например в крепостта Ороши, в която щяха да пристигнат утре и да бъдат посрещнати от загадъчния владетел на Северен Рафш. Диана се мъчеше да си представи как ще изглежда всичко това, но точно тогава мислите й отново се объркваха. Тя притисна с ръце слепоочията си, сякаш да спре ускореното им пулсиране, което според нея бе свързано с изострянето на мислите й, но след малко й се стори, че това притискане още повече ги обърква. Свали ръце и даде воля на мислите си. Но това се оказа непоносимо. Все пак трябва да мисля нещо последователно — си каза тя. Започна да си припомня онова, което преди няколко часа бяха разговаряли в стаята за гости. Ще преповторя всичко — помисли си, — както преживя волът долу под нас в обора. На Бесиан сигурно ще му хареса това сравнение. Той се държа твърде сърдечно с хората горе в стаята за гости. Обясни й някои неща, като предварително поиска съгласието на стопанина, защото в стаята на гостите или стаята на мъжете, както още я наричаха, не се разрешаваше шушука не или шепнене на ухо. В тази стая — обясни й Бесиан — се говорят само „мъжки приказки“, не се разрешава да се дрънкат врели-некипели, разни клюки или казано-речено, както и недомлъвки. Всеки разговор завършва с думите „добре го каза“ или „златна ти уста“. Ето, запомни това, което се говори — обърнал се бе към нея Бесиан. И тя внимателно следеше разговора, като се убеждаваше, че наистина бе така, както й бе разказал. След като домът на албанеца е една в истинския смисъл на думата крепост — обясняваше той — и след като вътрешното устройство на семейството според канона напомня структурата на малка държава, естествено е и разговорът на албанеца да бъде в етатизиран стил. След това по време на вечерята Бесиан отново се спря на любимата си тема за госта и гостоприемството, като й обясни, че понятието „гост“ като всяко рядко явление, наред със своите привилегии, има и своите абсурдни страни. Тази вечер ние тук сме всесилни като божествата — й бе казал той, — можем да направим каквото пожелаем, дори можем и да убием някого и за всяко наше безумие вината се поема от стопанина на дома, защото той ни е дал хляб (само да не оскверниш хляба — казва канонът), но въпреки това и за нас като божества има граници. И знаеш ли какви са те? На нас, които можем да извършим всичко, дори и убийство, не ни се разрешават две неща: първо, да оберем със залък чинията, в която сме яли, и второ, да пипаме огнището. Диана едва се сдържа да не се изсмее. Но това е смешно — бе отвърнала, — дори повече от смешно. Може да е така — бе казал мъжът и, — но въпреки това е истина. Ако аз тази вечер направя едно от тези две неща, стопанинът на къщата веднага ще стане, ще се приближи до прозореца и със страхотен вик ще извести селото, че трапезата му е осквернена от госта. От този миг гостът се превръща в смъртен враг. Но защо — попита Диана, — защо е така? Бесиан повдигаше рамене. Не зная, просто не зная как да ти го обясня. Може би това произтича от диалектиката на нещата, затова и у тези величествени божества са добавени и: някои недостатъци, не с цел да бъдат принизени, а навярно за да ги направят по-реални. Така говореше Бесиан, а тя поглеждаше крадешком наоколо и на няколко пъти понечи да му каже: „След като хората се отъждествяват с величествените божества, не може ли да има поне малко повече чистота? В края на краищата първото условие една жена да се сравни с горска самодива е да има къде да се окъпе, не е ли така?“ Но Диана не каза нищо от онова, което си мислеше, не защото се страхуваше, а от съжаление към него — да не спре полета на въображението му. Всъщност рядко се случваше да й мине нещо през ум и тя да не го сподели с мъжа си. Диана споделяше всичко, което мислеше, и той го знаеше, затова и никога не се обиждаше, ако тя, без да иска, с нещо го засегнеше, тъй като това бе данъкът, който плащаше за нейната искреност.

Диана може би за стотен път се обърна на другата: страна. Впрочем този хаос на мислите в главата й не започна, когато си легна, а още там горе, в гостната стая. Макар да се стараеше да следи всичко, което се говореше, още тогава мислите й започнаха да се пренасят от едно на друго. Сега, когато ги преживяше (и тя за втори път се засмя на себе си), ту чувствуваше боязливото приближаване на съня, ту отлитането му, било от някое изскърцване на пода, било от полазването на нещо по тялото й. Веднъж несъзнателно простена: „Защо ме доведе тук?“ — и сама се зачуди на гласа си, тъй като все още бе будна, макар да не разбра съвсем ясно думите. В просъница тя видя как пред нея се простират пустите чукари, откъдето минаха сутринта, само че покрити с чинии, които в никакъв случай не трябваше да обират със залък, а тя правеше точно; обратното, протягаше към тях ръка със залък хляб и; всичко наоколо започваше застрашително да се тресе.

Но това е мъчение — помисли тя и отвори очи. На тъмната стена отсреща различи бледо осветено, квадратче. Като омагьосана дълго не можа да свали, очи от светлото късче. Къде е било досега, че не съм го забелязала? Навън, изглежда, вече се разсъмваше. Диана не бе в състояние да откъсне поглед от тясното прозорче. Сред мъчителния мрак на стаята този още плах къс зора беше като повик на избавлението. Диана чувствуваше как под неговото успокояващо въздействие бързо се освобождаваше от своята потиснатост. Върху това квадратче със сивкава светлина са се появявали много утрини, иначе нямаше как то да е толкова трезво, спокойно и така безразлично към ужасните кошмари на нощта. С негова помощ Диана бързо заспа.

Колата отново тръгна по планинския път. Денят бе сив и глухият хоризонт се губеше в алпийските висини. Изпращачите току-що си бяха тръгнали обратно и те, свалили короната на госта, с уморени от изминалата нощ лица, отново седяха на кадифените седалки.

— Как спа? — попита я той. — Изобщо можа ли да заспиш?

— Едва някъде на разсъмване.

— А аз не можах да мигна.

— Така и предполагах.

Бесиан взе ръката й и я задържа в своята. Беше първата им нощ след сватбата, когато спаха поотделно. Известно време той гледа крадешком профила й. Диана му се стори бледа. Изпита желание да я прегърне, но кой знае защо, се въздържа.

После се загледа през прозорчето и без да извръща глава, от време на време с крайчеца на окото си наблюдаваше профила на жена си. Имаше нещо повече от обикновена бледина, лицето й му се стори студено, Ръката й отпуснато лежеше в неговата. Какво й става? — питаше се той, но нищо не й каза. Някаква едва доловима тревога се надигаше у него и изпълваше цялото му същество.

Може би е силно казано студенина. По-скоро някакво отдръпване или първата фаза на известно отчуждаване, ако можеше в случая да се употреби подобна дума.

Колата ритмично се поклащаше, а Бесиан продължаваше да разсъждава кое от двете неща можеше да бъде. Сигурно не е нито едното, нито другото — си каза накрая той. Навярно е нещо много по-просто. Запазване на известно разстояние или своего рода сдържаност, ако може така да се нарече, която всеки носи у себе си и която в края на краищата представлява една от тайните на личната привлекателност. У Диана тази сутрин просто имаше известна доза сдържаност и това му правеше впечатление, тъй като бе свикнал винаги да я разбира и да я чувствува близка.

Сивата светлина на деня оскъдно проникваше в колата и като че ли не стигаше това, та кадифената облицовка поглъщаше част от нея и вътре ставаше все по-мрачно. Бесиан Ворпси си мислеше, че претърпява първата фаза на поражението, когато все още не може да се разбере дали то е тежко, или не. С тънкия си усет той долавяше, че е в състояние да открие загубата там, където други още виждаха победата.

Бесиан се засмя на себе си и от това разбра, че съвсем не бе отчаян. В края на краищата сигурно и той понякога й се струва малко далечен и нямаше нищо лошо, ако и тя на свой ред запази известно разстояние. Дори в такива моменти я чувствуваше още по-желана.

Той се улови, че дълбоко въздъхна. Ще дойдат и други дни в живота им, когато ту единият, ту другият ще става временно така загадъчен, но Бесиан беше сигурен, че пак ще успява да възвръща предишните си позиции.

О, господи, какви позиции съм загубил, че трябва отново да ги спечелвам? — засмя се той на мислите си. Смехът му, тъй като не се появи на лицето, се разля сподавен в него. И сякаш за да се убеди в безсмислените си предположения, за четвърти път погледна крадешком жена си с надеждата да открие доказателства, опровергаващи онова, което мислеше. Но красивото лице на Диана не изразяваше нищо такова.

Вече няколко часа пътуваха, когато колата изведнъж спря насред пътя. Още преди да попитат какво се е случило, видяха кочияша да слиза и да приближава прозорчето откъм Бесиан. Той отвори вратичката и им каза, че има едно място, където могат да обядват.

Едва сега забелязаха, че са спрели пред някаква къща със стръмен покрив, навярно хан.

— До крепостта Ороши имаме още четири-пет часа път — обясни кочияшът на Бесиан — и не вярвам да намерим друго място, където бихме могли да хапнем Освен това и конете трябва малко да си починат.

Без да възрази, Бесиан пръв скочи от колата, ката, подаде ръка на жена си, за да й помогне да слезе. С едно леко движение Диана се озова на земята. Хванала под ръка мъжа си, тя гледаше към хана. Трима-четирима души вече бяха успели да излязат навън и с любопитство наблюдаваха новодошлите. Последният, който излезе от хана, ги приближи, като се олюляваше на кривите си крака.

— Заповядайте, господа — покани ги той.

Разбраха, че това бе ханджията и кочияшът го попита могат ли да обядват в хана и дали има храна за конете.

— Разбира се, разбира се. Влезте, моля ви — отвърна стопанинът, като посочи с ръка към вратата, докато погледът му беше отправен към стената, където нямаше ни врата, нито каквото и да било друго място за влизане. — Заповядайте, господа. Добре дошли!

Диана го гледаше в почуда, а Бесиан й прошепна, че е кривоглед.

Докато вървяха към вратата, ханджията минаваше ту от едната, ту от другата им страна. В движенията на разкривените му крайници наред с оживлението, че посреща такива гости, се долавяше и известно безпокойство.

— Имам една отделна стая — обясни той — и въпреки че масата в нея днес е заета, ще сложа още една за вас. От три дни при мене е отседнал Али Бинаку с помощниците си — добави с известна гордост той. — Лично Али Бинаку. Не го ли познавате?

Бесиан повдигна рамене.

— Вие от Шкодра ли идвате? А може би от Тирана? Ами, разбира се, с такава кола. Ще останете ли да нощувате?

— Не, ние пътуваме за крепостта Ороши.

— А, да, разбирам. Близо две години не съм виждал такава кола насам. Да не сте роднини на принца?

— Не, негови гости сме.

Когато прекосяваха общото помещение, за да влязат в стаята, Диана почувствува погледите на отседналите в хана, някои от които обядваха на дългата мръсна маса от дъбово дърво, а други се бяха свили по ъглите, седнали върху черните си шаячни торби. Неколцина, дето седяха направо на пода, се размърдаха, за да сторят път на малката група.

— От няколко дни има малко бъркотия в хана поради уточняване на някакви межди тук наблизо.

— Уточняване на межди ли? — попита Бесиан.

— Да, господине — отвърна ханджията, като бутна с кривата си ръка една врата. — Затова е дошъл и Али Бинаку с помощниците си.

Последните думи ханджията изрече едва чуто, точно когато новопристигналите от Тирана прекрачваха прага на стаята.

— Ето ги — прошепна той, като кимна с глава към един от празните ъгли на стаята. Но съпрузите вече знаеха, че той е кривоглед и погледнаха точно в противоположната посока, където на една също дъбова, но по-малка и по-чиста маса се хранеха трима души.

— Сега ще донеса и за вас една маса — каза ханджията и мигновено изчезна.

Двамата мъже погледнаха към новодошлите, докато третият продължаваше да се храни, без да повдига очи. Отвън се зачу шум от влачене на нещо по пода, прекъсван от откъслечно трополене, което все по-ясно се чуваше в стаята, и накрая на вратата се показаха първо двата крака на масата, след това част от тялото на ханджията и после масата заедно с пъшканията и ругатните на недъгавия стопанин.

Най-подир той постави масата и отново излезе, за да донесе и столовете.

— Сядайте, господа — покани ги той, като нареди и дървените столове около масата. — Седнете, госпожа. Какво ще желаете за обед?

Бесиан го попита какво има, а Диана се обади, че иска само две пържени яйца и малко сирене. При всяка тяхна дума ханджията отговаряше „както обичате“ и за известно време се повъртя притеснен из стаичката, явно с желание да обслужи новите посетители, но без да забравя и предишните. Докато се мотаеше между двете групи видни гости, личеше как цялото му същество се напряга в желанието си да разбере коя от тях е по-важна. От тези усилия, насочвайки се ту към едните, ту към другите гости, тялото му сякаш още повече се разкривяваше.

— Кой знае за какви знатни особи ни мисли — каза Диана.

Бесиан, без да повдига глава, поглеждаше крадешком към тримата мъже, които обядваха. Докато се навеждаше да изтрие с кърпа масата им, ханджията, разбира се, побърза да ги осведоми за току-що пристигналите от Тирана. Единият от тях, най-ниският, се правеше, че не го чува или наистина не го слушаше. Другият гледаше разсеяно със светлите си безизразни очи, които така подхождаха на отпуснатото му безгрижно лице. Третият, облечен с карирано сако, не откъсваше очи от Диана. Личеше, че бе пийнал.

— Къде ще стане това уточняване на межди? — попита Бесиан ханджията, когато донесе пържените яйца за Диана.

— В местността Вълча пътека, господине — отвърна той. — На около половин час път оттук. Ако искате да отидете, с колата е много по-близо.

— Да отидем ли, Диана? — обърна се към нея Бесиан. — За нас ще е нещо необикновено.

— Както искаш — отвърна тя.

— Да няма някоя стара вражда за тези межди? — продължи да разпитва Бесиан ханджията. — Имала ли е убийства?

Ханджията подсвирна с уста.

— Как да не е имало, господине. Това е една ивица земя, която само смърт познава. На всяка педя има могила още от незапомнени времена.

— Трябва на всяка цена да отидем — рече Бесиан.

— Както искаш — повтори съпругата му.

— Три пъти досега е идвал Али Бинаку, но нито враждата, нито проливането на кръв спряха — продължи ханджията.

В това време ниският мъж от съседната маса стана. По начина, по който веднага след него се вдигнаха и останалите двама, Бесиан разбра, че това ще да е Али Бинаку.

Той поздрави с леко кимване на глава, без да поглежда някого от тяхната маса, и излезе. Другите двама го последваха. Онзи с карираното сако вървеше последен и на излизане още веднъж обгърна с поглед Диана със зачервените си от алкохола очи.

— Какъв отвратителен тип — каза Диана.

Бесиан махна с ръка.

— Може би не трябва да го виним — рече той. — Кой знае от колко време обикаля планините, без да види жена, без развлечения. Ако се съди по облеклото му, е градски човек.

— Въпреки всичко може да не гледа с такива похотливи очи — отвърна Диана, като отмести чинията, в която едното яйце стоеше недокоснато.

Бесиан повика ханджията, за да плати.

— Ако господинът и госпожата желаят да отидат до Вълча пътека, току-що тръгна затам Али Бинаку с помощниците си. Те са на коне. Можете да ги последвате е колата. Иначе ще трябва някой да ви придружи…

— Не, ще тръгнем след тях — отвърна Бесиан.

Кочияшът още пиеше кафето си в общата стая, когато те излязоха. Той веднага стана и ги последва. Бесиан погледна часовника си.

— Имаме поне два часа на разположение и можем да видим едно определяне на межда.

Кочияшът колебливо поклати глава.

— Не зная какво да ви кажа, господине. Доста е пътят до Ороши. Но ако желаете…

— Смятам, че до довечера ще стигнем в крепостта. Още е следобед и има доста време. Това е един рядък случай, който не си струва да се изпусне — обърна се той към Диана.

Тя бе вдигнала кожената яка на палтото си и чакаше да решат.

След десетина минути колата настигна малката група на Али Бинаку. Те отбиха конете встрани, за да им направят път, но се наложи да спрат, докато кочияшът им обясни, че колата ще ги последва, тъй като не знаят пътя за Вълча пътека. Диана се бе свила в дъното на седалката, за да не могат натрапчивите очи на мъжа с карираното сако, който минаваше ту отдясно, ту отляво на колата, да я открият.

Вълча пътека се оказа по-далеч, отколкото рече ханджията. Още отдалеч те забелязаха откритото плато, по което хората, дето сновяха нагоре-надолу, изглеждаха като тъмни петънца. Докато приближаваха мястото, Бесиан Ворпси се мъчеше да си припомни какво пишеше в канона за синорите. Диана спокойно го слушаше. „Кости от гроб и граничен камък на синор никога не се местят“ — се казваше в него. „Преместили някой междата и това стане причина за убийство, тогава виновникът публично се прогонва от селото.“

— Да не би да отиваме да видим някое убийство? — попита Диана с нажален глас.

Бесиан се усмихна.

— Не се плаши. Навярно днес става дума за някакво разрешение по мирен начин, след като са повикали и този Али Бинаку, както го нарекоха.

— Изглеждаше много сериозен човек — обади се Диана, — докато единият от помощниците му, онзи със сако на палячо, е просто отвратителен.

— Какво толкова му обръщаш внимание — отвърна Бесиан, като гледаше напред, сякаш нямаше търпеше да стигнат мястото.

— Поставянето на граничните камъни е един изключително тържествен момент — каза той с поглед, вперен в далечината. — Не зная дали днес ще имаме щастието да присъствуваме на подобно нещо. Я виж една могила.

— Къде е?

— Ей там зад онзи храст вдясно…

— Да, да — отвърна Диана.

— Ето и още една.

— Видях я. И още една малко по-нататък.

— Сигурно това са могилите, за които ни говори ханджията — каза Бесиан. — Те служат като естествени гранични камъни между нивите и между собствениците им.

— Погледни още една — обади се Диана.

— Така се казва в канона — продължи Бесиан. — Когато стане убийство по време на разправия за межда, границата остава там, където е могилата.

Диана продължаваше да гледа през прозорчето.

— Могила, станала граница между две ниви, докато свят светува, никой не може да я помръдне — продължи Бесиан, — защото, както се казва в канона: „Тук се проля кръв, тук му остана главата.“

— Колко поводи да умре човек — отвърна Диана. Тя произнесе тези думи толкова близо до стъклото, че то се замъгли от дъха й, сякаш искаше да сложи преграда между нея и гледката навън.

Тримата ездачи пред тях слязоха от конете. Няколко крачки по-назад спря и колата. Още със слизането си те почувствуваха, че привлякоха вниманието на всички. Наоколо имаше мъже, жени и деца.

— Я виж, има й деца — обърна се Бесиан към Диана. — Определянето на междите е единственото значително събитие в живота на планинеца, на което присъствуват и децата, за да се запомнят добре границите от всички.

Те продължаваха да разговарят помежду си, защото им се струваше, че по този начин по-естествено отстояват любопитните погледи на планинците. Диана крадешком наблюдаваше младите жени, черните им джубета, които плавно се поклащаха при всяко тяхно движение. Косите на всички бяха боядисани в гарвановочерно и подстригани по един и същи начин — с бретон на челото и спускащи се от двете страни до под ушите прави коси, които напомняха завесата на театрална сцена. Те гледаха отдалеч току-що пристигналата двойка, като се мъчеха да прикрият любопитството си.

— Студено ли ти е? — попита Бесиан.

— Малко.

Всъщност мястото бе студено и синевата на околните алпийски планини като че ли придаваше още по-голяма студенина и сивота на платото.

— Добре, че не вали дъжд — каза Бесиан.

— Дъжд ли? — изненада се тя. За миг дъждът й се стори някак жалък и несъвместим с този зимен алпийски разкош.

Али Бинаку и помощниците му нещо разговаряха с група мъже насред платото.

— Да отидем там — предложи Бесиан. — Все нещо ще разберем.

Те бавно си пробиваха път сред скупчените хора, като дочуваха част от шушуканията им, но било поради това, че говореха твърде тихо, било от планинския им диалект почти нищо не можаха да разберат. Доловиха само думите „принцеса“ и „сестрата на краля“, при което на Диана за пръв път от сутринта й идеше да се разсмее на глас.

— Чу ли? — обърна се тя към Бесиан. — Мислят, че съм принцеса.

Зарадван от внезапната й веселост, той й стисна ръката.

— Мина ли ти поне малко умората?

— Да — отвърна тя. — Тук наистина е красиво.

Неусетно те приближиха групата на Али Бинаку. Запознаването им стана от само себе си сред струпалите се хора, сякаш нещо ги тласкаше един към друг. Бесиан се представи и каза откъде идва, същото направи и Али Бинаку — за всеобщо учудване на планинците, които смятаха, че той е известен по цялото земно кълбо… Докато двамата мъже разговаряха, кръгът наоколо ставаше все по-голям, като хората не откъсваха очи от тях, особено от Диана.

— Ханджията ни каза, че на това плато често са ставали разпри за межди — рече Бесиан.

— Да — отвърна Али Бинаку. Той говореше тихо, с монотонен глас, без какъвто и да било признак на въодушевление, нещо, навярно придобито от самата му работа като тълкувател на канона. — Вярвам, че сте видели могилите от двете страни на пътя.

Бесиан и Диана потвърдиха с глава.

— Толкова много убийства и въпросът пак не е разрешен — обади се Диана.

Али Бинаку я погледна спокойно. Слез любопитните погледи на тълпата, която ги заобикаляше, и особено след пламенните погледи на онзи с карираното сако, който се представи за геометър, очите на Али Бинаку се сториха на Диана като на класическа статуя.

— Разпрата не е за тази межда, която е установена с пролята кръв — обясни той. — Границата между тези земи завинаги е поставена върху лицето на земята. Онази, другата част, предизвиква разприте — и той посочи с ръка към края на платото.

— Онази, неокървавената част ли? — попита Диана.

— Именно тя, госпожо. От дълги години не стихва разпрата между двете села за това пасбище.

— Толкова ли е необходима смъртта, за да бъде границата постоянна? — прекъсна го Диана и сама се изненада от намесата си и особено от тона, в който не бе трудно да се отгатне известен протест, смесен с ирония.

Али Бинаку студено се усмихна.

— Ние именно затова сме тук, госпожо, за да не допуснем ново проливане на кръв.

Бесиан погледна въпросително жена си, сякаш искаше да й каже: „Какво ти става?“ Стори му се, че в очите й прочете непозната досега нему ненавист. Той побърза да заличи следите на тази малка неприятност и попита Али Бинаку за нещо, без да се съсредоточава да чуе отговора му.

Всички наоколо следяха с очи малката група, която разговаряше. Само неколцина старци стояха встрани, насядали на някакви големи камъни, съвсем равнодушни към всичко.

Али Бинаку продължаваше да говори бавно и само след минута Бесиан разбра, че го бе попитал за нещо, за което може би беше по-добре да не разпитва — за убийствата, предизвикани от разпри за межди.

— Ако се случи убитият да не бъде повален на място от пушка, а започне да се влачи кога прав, кога пълзешком към чуждата земя, там, където раненият падне и издъхне, се издига грамада и тя става граница во веки веков, макар и в чужда земя.

Не само във вида му, но и по начина, по който се изразяваше, имаше нещо студено и различно от обикновения говор.

— А ако двама души едновременно стрелят един срещу друг — попита Бесиан.

Али Бинаку повдигна очи. На Диана й се стори, че рядко бе срещала толкова нисък човек, чийто авторитет да не е засегнат ни най-малко от ръста му.

— Ако двама души стрелят едновременно на разстояние един от друг, междите остават там, където е паднал всеки от тях, а разстоянието помежду им се нарича „ничия земя“.

— Ничия земя — прошепна Диана. — Също като онази ивица на границите между държавите.

— Ето за това разговаряхме снощи — обърна се към нея Бесиан. — Не само в стила на говора, но и във всичките му мисли и постъпки, у жителя на Рафш има нещо държавническо.

— А когато още не е имало пушки? — попита Бесиан. — Канонът е по-стар от огнестрелното оръжие, не е ли така?

— Много по-стар, разбира се.

— Тогава се е използувал камъкът.

— Да — отвърна Али Бинаку. — Когато още не е имало пушки, се е използувал камъкът. При случай на разпра между две семейства, две села или два байрака спорещите страни са определяли хората, които ще носят камъка. Който отнасял на рамо камъка по-далеч, той е печелел.

— А днес какво ще правите? — попита Бесиан.

— Днес ще стане утвърждаването на границата на пасбището.

Али Бинаку обиколи с поглед пръснатата тълпа и накрая се спря на групата старци.

— Повикани са най-старите хора от байрака, за да докажат някогашната граница на пасбището.

Бесиан и Диана погледнаха нататък към старците, които продължаваха да стоят на големите камъни като актьори, очакващи да ги повикат на сцената. Бяха толкова възрастни, че сигурно от време на време забравяха за какво са дошли.

— Скоро ли ще започнете? — запита Бесиан.

Али Бинаку извади часовника, прикрепен с ланец за малкия джоб на жилетката му.

— Да — отвърна той. — Надявам се, че съвсем скоро ще започнем.

— Да останем ли? — обърна се Бесиан към Диана съвсем тихо.

— Както искаш.

Планинците, особено жените и децата, следяха с очи всяко тяхно движение, но те вече някак свикнаха с това. Диана гледаше да избягва само пиянските очи на геометъра. Двамата помощници, единият от които се представи за лекар, вървяха по петите на Али Бинаку, въпреки че той не се обърна нито веднъж за нищо към тях, като че ли изобщо не му трябваха.

От раздвижването на хората стана ясно, че наближава тържественият час. След като се разделиха, Али Бинаку, следван от помощниците си, приближи едната, после другата група хора. Едва след раздвижването на планинците Диана и Бесиан забелязаха камъните, определящи старата граница, които минаваха през цялото плато.

Изведнъж над мястото се почувствува някакво трепетно очакване. Диана хвана под ръка Бесиан и цялата се облегна на него.

— Ами ако се случи нещо? — прошепна тя.

— Какво?

— Не виждаш ли, че всички планинци са с пушки? Той я изгледа продължително и му мина през ум да й каже: „Ти видя двамина с изпокъсани чадъри и си помисли, че можеш да се подиграваш с Рафш, а сега се изплаши“? Но се сети, че тя не спомена нищо за хората с чадърите, а само той си го бе помислил и затова замълча.

— Убийство ли? Не вярвам.

Всъщност всички планинци бяха въоръжени и над платото тегнеше тревожна напрегнатост. Тук-таме по ръкавите на някои се виждаше черната лента. Диана се притисна още по-силно до мъжа си.

— Скоро ще започне — каза той, без да откъсва очи от възрастните старци, които вече бяха на крак.

Изведнъж Диана почувствува необяснима празнота в душата си. Докато се оглеждаше наоколо, погледът й несъзнателно се задържа на колата. Спряла в края на платото, черна, с извивките, на вратите в стил рококо и облицованото с кадифе купе като концертните ложи, тя стоеше встрани съвсем чужда сред сивия алпийски фон. Идеше й да разтърси ръката на Бесиан и да му каже: „Виж колата“, но в същия миг той й прошепна:

— Започват.

От групата на старците се отдели един, явно се подготвяше за нещо.

— Да приближим — каза Бесиан и дръпна жена си за ръката. — Изглежда двете спорещи страни са избрали този старец да определи границата.

Старецът направи няколко крачки и спря до един камък с току-що изровен до него чим. Над платото настъпи мълчание или поне на тях така им се стори, защото всъщност людската глъчка беше много по-слаба в сравнение с непрекъснатото свистене на планинския вятър, така че мълчанието нямаше как да надвие, но въпреки това се почувствува.

Старецът се наведе, хвана с две ръце камъка и го сложи на рамо. Някакъв друг постави на същото му рамо и чима. Сухото, със сивкави петна лице на стареца сякаш се вкамени. Тогава сред всеобщото мълчание звучен глас с метален ек, без да се разбере от коя страна идеше, извика:

— Върви, но ако не отсъдиш справедливо, иска този товар тежи на съвестта ти, докато си жив!

Очите на стареца останаха за няколко мига неподвижни. Човек трудно би повярвал, че нозете му ще пристъпят дори и крачка, без да се сгромоляса, но старецът продължи напред.

— Да приближим още малко — прошепна Бесиан.

Сега двамата бяха почти сред тълпата, която вървеше подир стареца.

— Кой извика така преди малко? — попита шепнешком Диана.

— Старецът — отвърна със същия глас Бесиан. — С камък и къс земя на рамо той се заклева, както се казва, в канона.

Гласът на стареца бе дълбок, сякаш идеше от дъното на пещера:

— В името на този камък и този къс земя, които съм нарамил, и в името на онова, което съм чул от деди и прадеди, тук е била някогашната граница на пасбището, тук я поставям и аз. Ако лъжа, този камък и тази пръст да ми тежат на душата до края на живота.

Старецът, следван от тълпата, тръгна бавно през платото. Чуха се още веднъж последните му думи: „Ако лъжа, този камък и тази пръст да ми тежат на душата на този и на онзи свят“ — и той пусна товара на земята.

Неколцина планинци, които вървяха непосредствено след него, веднага направиха по копка на мястото, отбелязано от стареца.

— Ето сега изваждат старите камъни и ги поставят по новата граница — обясни Бесиан на жена си.

Тук-таме се чуваха удари на чук. Някой извика: „Доведете децата! Доведете децата да видят!“

Диана гледаше разсеяно забиването на камъните. Изведнъж сред черните джубета забеляза карираното сако и се хвана за ръкава на мъжа си, сякаш търсеше помощ. Бесиан я погледна въпросително, но тя не успя да каже нищо, тъй като геометърът се озова пред тях. Усмивката правеше погледа му още по-мътен.

— Каква комедия — заговори той, като посочи с глава планинците. — Каква трагикомедия! Разбрах, че сте писател. Моля ви опишете тази идиотщина.

Бесиан само го изгледа с неприязън, но нищо не му отговори.

— Простете, че се намесих така нетактично. Моля да ме извините специално вие, госпожо.

Той направи лек, малко театрален поклон пред Диана и тя усети миризмата на алкохол.

— Какво искате? — попита тя студено, без да скрива отвращението си.

Онзи на няколко пъти понечи да заговори, но държането на Диана, изглежда, го смути. След това извърна глава към планинците и за известно време остана така с неподвижно лице, по което все още се долавяше противната му усмивка.

— Иде ти да завиеш на умряло — измърмори той след малко. — Никога и никъде по земното кълбо не е нанасяна по-голяма обида на геометрията.

— Какво?

— И как да говоря иначе? Ето, аз съм геометър. Учил съм именно за тази работа, разбирате ли ме? Да измервам земите. И/въпреки това години наред скитам из Рафш, без да упражнявам професията си, защото планинците не искат и да знаят за геометъра. Вие сами видяхте как определят границите. С камък на рамо, с проклятия и с не знам още какво. А моите уреди вече години наред стоят в пътната ми чанта. Захвърлил съм ги в един ъгъл на хана. Някой ден така и ще ги задигнат, ако не са го сторили досега. Но аз няма да оставя работата да стигне дотам. Ще ги продам й ще им изпия парите, преди да са ги откраднали. Ама че тежки дни. Тръгвам, господине, моят шеф Али Бинаку ми прави знак с ръка. Прощавайте, господин писателю, ако нещо съм сгрешил, извинете ме и вие, красива госпожо. Сбогом.

— Странен човек — каза Бесиан, когато онзи се отдалечи.

— Какво ще правим сега? — попита Диана.

Те затърсиха с очи кочияша сред оредялата тълпа, който, щом ги видя, веднага приближи.

— Ще тръгваме ли?

Бесиан кимна с глава.

Те се запътиха към колата точно когато старецът докосваше с ръка току-що поставените на новото място камъни, като произнасяше проклятие към онези, които биха дръзнали да ги преместят.

Докато се качваха в колата, Диана почувствува, че вниманието на планинците, което временно бе съсредоточено в определяне на новата граница, отново се насочи към тях. Тя влезе в колата, а Бесиан махна отдалеч още веднъж с ръка към Али Бинаку и помощниците му.

Диана се чувствуваше малко уморена и пътя до хана изминаха почти без да разговарят.

— Да пием ли по едно кафе, преди да тръгнем? — попита я Бесиан.

— Нямам нищо против.

Докато правеше кафето, ханджията им разказа за отделни спорни случаи, прекрасно разрешени от Али Бинаку, които се предаваха от уста на уста из планините. Веднага се долови, че той твърде много се гордее с отседналите в хана му гости.

— Когато идва в този край, Али Бинаку винаги отсяда при мене — рече ханджията.

— А къде живее постоянно? — запита го Бесиан, колкото да каже нещо.

— Никъде. Али Бинаку е навсякъде, затова няма дом. Той е винаги на път, защото все някъде има разправии и дрязги и хората имат нужда, от справедлив съдия.

Той продължи да разказва за Али Бинаку и за раздорите от векове, наред между, хората и когато им поднесе кафето, и след това, като прибираше чашите и парите, чак докато ги изпрати до колата.

Когато се качваха, Бесиан усети, че Диана му стисна ръката.

— Виж, Бесиан — прошепна тя.

На няколко крачки от тях един твърде блед млад планинец ги гледаше като втрещен. На ръкава му ясно се виждаше пришитата черна лента.

— Ето един обречен — каза Бесиан и се обърна към ханджията. — Познаваш ли го?

Ханджията извърна кривогледите си очи към планинеца. Личеше, че пътникът се канеше да влезе в хана и бе спрял, колкото да види тези редки гостих колата.

— Не го познавам — отвърна ханджията. — Преди три дни мина оттук на път за Ороши, където отиваше да плати кръвния си данък. — Ей, момко — извика той на непознатия, — как се казваш?

Извикването на ханджията, изглежда, дойде неочаквано за планинеца и той извърна очи към него. В това време Диана се качи в колата, а Бесиан остана за миг на стъпалото, за да види дали непознатият ще отговори. На синкавото стъкло на прозорчето се открои лицето на Диана.

— Гьорг — отвърна непознатият с несигурен глас и малко разчленено, като човек, който дълго време не е проговарял.

Бесиан влезе в колата и се отпусна на седалката до жена си.

— Убил е човек преди няколко дни. Сега се връщал от Ороши.

— Чух — отвърна — тя тихо, без да откъсва очи от стъклото.

От мястото, където стоеше като вцепенен, планинецът гледаше смаяно младата жена.

— Колко е блед — обади се Диана.

— Името му е Гьорг — отвърна Бесиан, докато се наместваше на седалката. Диана не откъсваше очи от прозорчето. Отвън се чуваше гласът на ханджията.

— Знаеш ли пътя? — питаше той кочияша. — Внимавай при Сватовските гробове, там всички се объркват, вместо да тръгнат надясно, хващат наляво.

Колата потегли. Очите на непознатия, които изглеждаха още по-черни на бледото му лице, продължаваха втренчено да следят малкото квадратче, върху което се открояваше Диана. Тя също, въпреки че не искаше да гледа нататък, нямаше сили да откъсне поглед от този, появил се така ненадейно край пътя, планинец. Докато колата се отдалечаваше, тя на няколко пъти изтри запотеното от дъха си стъкло, но то отново се замъгляваше; сякаш бързаше да спусне завеса между нея и пътища.

— Ти беше прав — обади се тя, като се облегна уморено назад, когато колата вече доста се бе отдалечила и навън не се виждаше жива душа.

Бесиан я погледна за миг учудено. Той понечи да я попита за какво смята, че е бил прав, но нещо го възпря. Всъщност по време на пътуването им през цялата тази сутрин той имаше впечатление, че за някои неща тя не бе съгласна с него. И след като сега сама потвърждаваше обратното, сметна за излишно, да не рече опасно, да иска тя да се доизкаже. Главното бе да не остане разочарована от това пътуване. А ето че тя току-що се съгласяваше за нещо с него. Бесиан се оживи. Макар и смътно, той се досещаше в какво смята, че е бил прав.

— Забеляза ли колко блед беше онзи планинец, който преди няколко дни е извършил кръвно отмъщение — попита Бесиан и несъзнателно спря поглед на венчалния й пръстен. — Когото току-що срещнахме?

— Наистина беше ужасно блед — потвърди Диана.

— Кой знае какво раздвоение и какви колебания е изпитвал, когато е тръгнал да убие човек? Нерешителността на Хамлет е нищо в сравнение с раздвоението на този Хамлет от нашите планини.

Тя го погледна с топлота.

— Може да ти се стори прекалено силно, че сравнявам датския принц с един планинец от Рафш.

— Ни най-малко — отвърна Диана. — Ти така увлекателно умееш да говориш за най-различни неща и знаеш колко много ценя това у тебе.

Мимоходом му мина през ум, че това бе едно от качествата, което му помогна да привлече и спечели Диана.

— Хамлет е тласнат от духа на баща си към отмъщение — продължи Бесиан разпалено. — А можеш ли да си представиш какъв ужасен призрак тласка планинеца към кръвно отмъщение?

Широко отворените очи на Диана го гледаха изпитателно.

— По домовете, чийто ред е да извършат кръвно отмъщение, на видно място е окачена окървавената риза на последната жертва, която не се сваля, докато не бъде отмъстено — продължи Бесиан. — Можеш ли да си представиш какъв ужас е това? Призракът на бащата на Хамлет се явява само два-три пъти в полунощ, и то за миг, а ризата, която чака разплата по къщите на нашите планинци, виси дни и нощи, месеци наред, през всички годишни времена, кървавите петна по нея променят цвета си и хората казват: „Ето, мъртвият няма търпение да отмъстят за него.“

— Може би затова той бе толкова блед — рече Диана.

— Кой?

— Онзи планинец, когото видяхме.

— А, да. Сигурно.

За миг на Бесиан му се стори, че Диана произнесе така думата „блед“, сякаш искаше да каже „красив“, но веднага отхвърли тази мисъл.

— И какво ще прави сега? — попита Диана.

— Кой?

— Онзи… планинецът.

— Какво ще прави ли? — и Бесиан повдигна рамене. — Ако е убил кръвния си враг преди четири-пет дни, както каза ханджията, и ако вече е получил голямата беса, тоест беса за един месец, тогава не му остава да живее повече от двадесет и пет дни.

Бесиан тъжно се усмихна, но нейното лице остана неподвижно.

— Това е нещо като известно право да живее на този свят — продължи Бесиан. — Прословутият израз, че живите не са нищо друго освен мъртъвци, дошли с разрешение на този свят, в нашите планини придобива съвсем конкретен смисъл.

— Така изглеждаше и той, като дошъл с разрешение от онзи свят — прошепна тя. — И с този знак на ръкава. Диана дълбоко въздъхна. — Ти много хубаво се изрази — продължи тя, — точно като Хамлет.

Бесиан гледаше навън със застинала на лицето усмивка.

— И само като си помислиш, че Хамлет, след като се убеждава, че така трябва да постъпи, извършва съвсем съзнателно убийството, а силата — и Бесиан посочи с ръка назад към пътя, — която тласка този, е извън него, дори понякога и извън времето, в което живее.

Диана съсредоточено то слушаше, въпреки че по нещо се губеше от смисъла на думите му.

— Необходима е исполинска воля, за да тръгнеш сам към смъртта, тласкан от една повеля от древни времена — продължи Бесиан. — Защото тази повеля в много случаи идва отдалеч, понякога дори от изчезнали човешки поколения.

Диана отново дълбоко въздъхна.

— Гьорг — прошепна тя. — Нали така се казваше? — Кой?

— Онзи планинец… при хана.

— Да, Гьорг. Точно така беше. Този човек ти направи силно впечатление, нали?

Тя потвърди с глава.

На няколко пъти се опита да завали, но дребните дъждовни капки сякаш потъваха в неизмеримото, пространство, без да достигнат земята. Само някои от тях се задържаха по стъклото на прозорчето и потрепваха като дребни сълзи. Известно време Диана гледа капките, от които стъклото изглеждаше като натъжено.

Тя изобщо не чувствуваше умората. Усещаше някаква необяснима вътрешна лекота, която за съжаление не я правеше по-радостна.

— Дълга се случи тази зима — обади се Бесиан. — Не ще и не ще да си отиде.

Диана продължаваше да гледа пейзажа навън. В него имаше нещо, което раздвояваше вниманието й и като че ли я облекчаваше и освобождаваше от всякакви напрегнати мисли. Диана взе да си припомня заплетените случаи и тълкуването на канона от страна на Али Бинаку, за които им разказа ханджията. Всъщност не целите случки, а отделни части от тях бавно изплуваха в съзнанието й. Ето двете повалени порти, които трябвало да разменят местата си. Едната, надупчена от някого с куршум в лятна вечер: Стопанинът на засегнатия дом трябвало да си отмъсти. Как да пролива кръв заради една пробита с куршум порта, но и нанесената обида не се търпяла. Тогава повиканият Али Бинаку решил: да се свали здравата порта от дома на виновника и на нейно място да се постави продупчената врата за цял живот, без да има право да я подменя.

Диана си представи пътуванията на Али Бинаку от село на село и от една област в друга, следван от двамата си помощници — лекаря и геометъра. По-чудновата от тази група човек трудно можеше да си представи. Или друга случка: една вечер пристигнал ненадейно някакъв гост у някого и той изпратил жена си до съседите (а най-близката къща била на около четвърт час от тях) да поиска в заем някои неща, за да посрещнат госта. Минали часове, а жена му не се завръщала, но той не се издал пред госта и таил безпокойството си чак до сутринта. Ала жена му не се завърнала нито на втория, нито на третия ден, защото се случило нещо, което никога не е ставало в Рафш — жената насила била задържана в плен в дома на съседите и всеки от тримата братя прекарал по една нощ с нея.

Диана само за миг си представи, че е на нейно място и настръхна от ужас. Тръсна глава, като че да се освободи от тази отвратителна мисъл, но не беше толкова лесно.

След третата нощ жената се върнала у дома и разказала всичко на мъжа си. Но какво да направи опозореният? Случката била толкова необикновена, че срамът можел да се заличи само с кръв. Но родът на развратените братя бил многоброен и силен и още през първата година на кръвното отмъщение семейството на опозорения щяло да се затрие. Освен това засегнатият не бил и от много смелите. И така за невероятната случка той поискал нещо, което рядко ще направи планинец — помощта на съда на старейшините. Съденето било трудно. Не било лесно да се осъди едно невиждано и нечувано дотогава деяние в Рафш, а още по-трудно било какво наказание да наложат на тримата братя. Повикали на помощ Али Бинаку и той предложил две разрешения: или тримата братя да изпратят поред своите жени за по една нощ при мъжа на опозорената, или единият от тях да бъде убит от потърпевшия, без да се търси след това кръвно отмъщение. Братята се посъветвали и избрали второто — един от тях да бъде убит, и то средният брат.

Онази част от разказа за смъртта на средния брат Диана си я припомни съвсем бавно, като на филмова лента. Средният брат поискал от старейшините тридесетдневна беса. След това на тридесетия ден опозореният го причакал в засада и съвсем спокойно го убил.

— И после? — бе попитал Бесиан.

— После нищо — продължи разказа си ханджията. — Бил човекът на тази земя и си отишъл, няма го повече и всичко това заради една глупост.

Зашеметена, Диана мислеше колко време му остава да живее на онзи планинец, наречен Гьорг. Броени дни — си каза тя и въздъхна.

— Ето една изгнаническа кула — обади се Бесиан и посочи с пръст на стъклото.

Диана погледна нататък.

— Онази, горната част, виждаш ли я? Вместо прозорци, тесни отвори като бойница.

— Колко е мрачна — отвърна Диана.

Тя често беше слушала да се говори за прословутите изгнанически кули, където обречените се затварят, след като изтече срокът на бесата и напуснат дома, за да избавят от опасност семействата си. Тя за пръв път виждаше изгнаническа кула и слушаше с интерес и най-малките подробности за нея.

— През тесните отвори на кулата се виждат всички пътища на селото, така че никой не може да приближи, без да бъде забелязан от изгнаниците — обясняваше Бесиан. — А един от отворите гледа към портите на църквата, та в случай на помирение изгнаникът да излезе от кулата, но това става твърде рядко.

— И колко време стоят хората там?

— В изгнаническата кула ли? О, с години, докато се случи някое такова събитие, което да промени отношението между пролятата кръв и предстоящото отмъщение.

— Пролятата кръв и предстоящото отмъщение — повтори Диана. — Ти говориш за това като за банкерски сметки.

Бесиан се усмихна.

— В известен смисъл е така. Канонът отначало докрай е пропит с една студена пресметливост.

— Това наистина е ужасно — отвърна Диана, но Бесиан не разбра дали онова, което тя каза, се отнасяше за изгнаническата кула, или за неговите последни думи.

Диана отново приближи глава до стъклото, за да погледне още веднъж мрачната кула, от която сега се виждаше само част. Тук ще влезе и онзи блед планинец — помисли си тя. Но не е изключено да го убият, преди да се затвори в тази каменна крепост. Гьорг — прошепна тя наум и почувствува как нещо сякаш я прободе в гърдите. Наред с болката изпита и някаква приятна отмалялост. Диана усещаше как губи онази опора, която чувствува всяка млада жена, когато е сгодена или има любим човек, и това я предпазва от опасността да обикне някой друг. За първи път от запознанството си с Бесиан тя си позволяваше да мисли свободно за някого. Мислеше за онзи непознат планинец, който бе получил разрешение да живее само известно време на този свят — както се изрази Бесиан, — а срокът бе твърде кратък, малко повече от три седмици и с всеки изминат ден се приближаваше към смъртта, а той бродеше из тези планини с черната лентичка на ръкава, която показваше, че е длъжник на кръвното отмъщение и навярно затова бе толкова блед този избраник на смъртта, белязан като дърво за сеч в гората — както го сравни Бесиан. Това говореха сякаш впитите му в нея очи: „Аз съм за кратко време на тази земя, непозната госпожо!“

Нито веднъж досега ничий мъжки поглед не бе вълнувал така Диана. Може би това идеше от присъствието на смъртта — мислеше тя — или от съжаление, че беше толкова красив. Трудно й бе да разбере дали тези няколко капки като сълзи бяха на стъклото, или в нейните очи.

— Какъв дълъг ден — каза тя и сама се учуди на думите си.

— Уморена ли си? — попита Бесиан.

— Малко.

— След час, най-много час и нещо трябва да пристигнем.

Той сложи ръка на рамото й и леко я притисна към себе си. Тя стоеше спокойно, без да се противи, но и без да се отпуска в прегръдката му, сякаш да може след това по-лесно да се отдръпне. Бесиан го почувствува, но приятният мирис, който го лъхна от шията й, го накара да наведе глава и да й пошепне на ухото:

— Как ще спим тази вечер?

Тя повдигна рамене, с което искаше да каже: „Откъде да зная?“

— Все пак крепостта Ороши е дом на принц и се надявам, че ще ни оставят да спим в една и съща стая — продължи той също тихо, с тайнствени нотки в гласа.

Очите на Бесиан се спираха гальовно на профила й със същата тайнственост, която се долавяше и в гласа му. Но Диана продължаваше да гледа напред, без да му отговаря. Изведнъж той отпусна леко рамото й и може би щеше да свали ръката си, ако тя в последния миг, навярно почувствувала, че го е засегнала, не беше заговорила.

— Какво?

— Попитах те дали принцът на Ороши има родствени връзки с кралското семейство?

— Никакви.

— Тогава как е възможно да се нарича принц?

Бесиан смръщи лице.

— Малко е объркано — каза той. — Всъщност той не е никакъв принц, въпреки че в определени кръгове го наричат така и хората от Рафш се обръщат към него с Prenk, което ще рече принц. Но тук той е известен повече с името „капедан“, макар че…

Бесиан се сети, че отдавна не е запалвал цигара. Като всеки човек, който рядко пуши, той се повъртя известно време, докато намери кутията с цигарите и кибрита. На Диана й се стори, че той прави така, когато иска да отложи поне за малко нещо, което го затруднява. Всъщност онова, което взе да й обяснява за крепостта Ороши (разговор, останал недовършен още в Тирана, когато от канцеларията на принца пристигна поканата, съвсем сдържана и доста странна, с която му съобщаваха, че е добре дошъл в Ороши по всяко време на годината, щом пожелае — било през деня, било през нощта), та това, което сега й разправяше в колата, не бе по-ясно от казаното преди в Тирана на чаша чай в кабинета му. Навярно и за самия него имаше нещо неясно, свързано с крепостта, в която отиваха на гости.

— Той не е принц по потекло — продължи Бесиан, — но въпреки това в известен смисъл е и повече от принц, не само поради факта, че фамилията, господствуваща в крепостта Ороши, е от много по-древен род, отколкото кралското семейство, а и поради това, че нейната власт се простира над цял Рафш.

Той взе да й обяснява, че това е един особен вид господство, осланящо се на канона, несравнимо с което и да било друго господство на земното кълбо. Още от незапомнени времена нито държавна администрация, нито полиция са се месили в работите на Рафш. Самата крепост няма ни полиция, ни административни органи и въпреки това цялата област е под неин контрол. Така е било и в турско време, и преди него, така е останало и по-късно, по време на сръбската и австрийска окупация, както и през Първата и Втора република, та до днес в кралска Албания. Дори преди няколко години в парламента група депутати се помъчили да наложат държавната администрация и в Рафш, но опитите им се провалили. Ние трябва да мечтаем канонът да разпростре своята власт във всяко кътче на нашата страна, отговорил представителят на Ороши, а не да се стремим да го премахнем от високите планини, въпреки че няма сила в света, която да може да го срази.

Диана пак попита нещо за потеклото на принца и за господарите от крепостта, а на Бесиан въпросът й му се стори толкова наивен, колкото когато една жена пита дали наистина накитите, които й показват, са златни, или не.

Той отвърна, че не вярва господарите на Ороши да произлизат от някоя древна фамилия на албански принц. Поне не е известно нещо подобно. Техният произход е забулен в мъглата на древността. Според него съществуваха две възможности: или семейството им да бе издънка от рода на някой древен, но не много известен феодал, който в миналото е успял да се избави от различните нашествия, или бе най-обикновено семейство, което поколение след поколение се е занимавало с тълкуването и прилагането на канона. Познати са такива родове, които са били нещо като юридически храмове, нещо между оракули и съдии, и с течение на времето са натрупали голяма мощ, постепенно се е забравил произходът им и така са се превърнали във владетели.

— Казах тълкуватели на канона — продължи да обяснява Бесиан, — защото крепостта Ороши и до ден днешен се посочва в канона като негов пазител.

— А самата крепост е извън канона, нали? — попита Диана. — Струва ми се, че веднъж така ми каза.

— Да, точно така е. В цял Рафш единствено крепостта е извън канона.

— За нея се разказват много мрачни легенди.

Бесиан за миг се замисли.

— Всъщност съвсем естествено е една такава вековна крепост да е забулена с тайнственост.

— Колко се радвам — възкликна Диана и неочаквано се притисна до него, както той преди малко. — Наистина е голямо удоволствие, че отиваме там на гости.

Бесиан въздъхна като след тежка умора. Притисна раменете й, погледна я нежно и е известен упрек, сякаш искаше да каже: „Защо ме измъчи с онова внезапно охладняване, когато всъщност си толкова мила?“

На лицето й отново се появи онази усмивка, която му позволяваше да вижда само двете й бузи, докато другите й черти сякаш се губеха някъде в далечината.

Той приближи глава до стъклото.

— Скоро ще мръкне.

— Вярвам, че крепостта не е далеч — отвърна тя.

Двамата я затърсиха с очи през прозорчетата. Късното следобедно небе тегнеше неподвижно. Облаците като че ли завинаги бяха застинали високо горе и ако все още се чувствуваше известно движение наоколо, то не бе на небето, а на земята. Сред ритмичното потропване на колата пред тях бавно се разстилаха планинските височини.

Двамата се държаха за ръка и продължаваха да търсят с очи крепостта на хоризонта. Нейната загадъчност още повече ги сближаваше. „Ето я!“ — извикаха на няколко пъти почти в един глас, но се оказа, че не бе крепостта. Бяха някакви огромни, натежали от сняг тъмни борове.

Всичко наоколо бе пусто, като че ли животът беше изтласкал назад останалите къщи, за да не смущават самотата на крепостта Ороши.

— Но къде е? — попита тъжно Диана.

Очите им търсеха крепостта по всички точки на хоризонта и появяването й в някоя цепнатина сред облаците, високо на небето, навярно би им се сторило толкова естествено, колкото и да я открият сред скалите на земята.

Светлината на медната лампа, носена от човека, който ги чакаше на третия етаж на крепостта, застрашително потрепваше по стените.

— Насам, господине — каза той за трети път, като отдалечи от себе си лампата, за да могат по-добре да видят накъде да вървят. Подът бе дъсчен и скърцаше сякаш още повече в този късен, среднощен час. — Насам, господине.

В стаята имаше друга, също медна лампа с лека вдигнат фитил, която разпръскваше бледа светлина по стените и шарките на килима с вишнев цвят. Диана несъзнателно въздъхна.

— Сега ще ви донеса завивките — каза човекът и безшумно излезе.

За известно време те останаха така прави, като не откъсваха очи един от друг, след това заоглеждаха стаята.

— Как ти се видя принцът? — попита той съвсем тихо.

— Как да ти кажа — рече Диана почти шепнешком. При други обстоятелства тя би отвърнала, че й се е сторил неуловим и някак неестествен, каквито бяха и думите в поканата му, но подобни обяснения в този късен след вечерята час й се видяха безсмислени. — Не зная как да ти кажа — повтори тя. — Но онзи, „кръвният надзорник“, както го нарекоха, не ми хареса.

— На мене също — отвърна Бесиан.

Погледите им на няколко пъти мимоходом се спряха на тежкото дъбово легло, покрито с тъмночервен китеник. На стената, точно над леглото, висеше кръст също от дъбово дърво.

Бесиан приближи един от прозорците. Още не беше се отдръпнал, когато на вратата отново се показа Човекът с медната лампа в ръка. С другата едва държеше двете тъкани вълнени одеяла.

Той още не бе оставил завивките, когато Бесиан, със долепено до стъклото на прозореца лице, го попита:

— Какво е това там?

Човекът се приближи с леки стъпки. Диана ги погледна за миг така надвесени, сякаш гледаха в някаква бездна.

— Това е една стая, господине, или нещо като сайвант, не зная как да го нарека, където идват хората от всички краища на Рафш, за да платят кръвния си данък.

— Аха — чу Диана гласа на мъжа си, който прозвуча съвсем неестествен, тъй като той почти бе залепил лице в стъклото. — Прословутата чакалня на кръвните отмъстители.

— На обречените, които вече са убили някого, господине.

— Да, на обречените… Зная, зная. Чувал съм за нея…

Бесиан продължаваше да стои до прозореца. Човекът безшумно се отдръпна.

— Лека нощ, господине. Лека нощ, госпожо.

— Лека нощ — отвърна Бесиан със същия неестествен глас.

— Лека нощ — обади се и Диана, без да повдига глава от току-що отворения куфар. Известно време тя бавно рови из нещата, като се колебаеше кое от тях да извади. Вечерята беше богата и сега чувствуваше неприятна тежест в стомаха. Погледна червения китеник на голямото легло и отново затърси из куфара, без да знае какво да облече за през нощта.

Диана още бъркаше из нещата, когато Бесиан я повика:

— Ела да видиш.

Тя стана и се приближи до прозореца. Той се отдръпна, за да й направи място и тя почувствува как студенината на стъклото сякаш премина през цялото й тяло. Отвъд прозореца нощта изглеждаше като надвиснала над бездна.

— Погледни там — рече Бесиан с отпаднал глас.

Тя заби поглед в мрака, но нищо не можа да различи, освен безкрайната нощ, от която я побиваха тръпки.

— Ей там — посочи той през стъклото — долу… Не виждаш ли светлинката?

— Къде?

— Там долу… Още по-нататък.

Най-сетне тя забеляза съвсем бледа светлина, по-скоро плахо пламъче в дъното на бездната.

— Видях, Но какво е това?

— Прословутият сайвант, където обречените чакат дни наред, а понякога и седмици, за да платят кръвния данък.

До себе си чуваше ускореното дишане на Диана.

— И защо чакат толкова? — попита тя.

— Не зная. Крепостта не приема веднага данъка. Може би за да има винаги чакащи в сайванта. На тебе ти е студено! Наметни се е нещо.

— Онзи планинец… при хана бил ли е тук?

— Да, разбира се. Нали и ханджията ни каза: „Преди три дни мина оттук, когато отиваше да плати кръвния си данък“ — не помниш ли?

— Да, точно така ни каза — и Диана несъзнателно въздъхна. — Значи е бил там долу?

— Всички обречени от Рафш без изключение минават през тази чакалня — отвърна Бесиан.

— Страшно е. Не ти ли се струва?

— Така е. Повече от четиристотин години, откакто съществува крепостта Ороши, ден и нощ, зиме и лете под този сайвант винаги има хора, които са убили някого.

Тя почувствува лицето му съвсем близо до челото си.

— Естествено, че е страшно, няма как да не е страшно. Обречени, които чакат да платят данъка си. Всъщност това е трагично, но в известен смисъл в него има и нещо величествено.

— Величествено?

— Не в буквалния смисъл… Но както и да е… онази светлинка в пазвата на нощта е като свещ над мъртвец… О, господи, в това наистина има нещо и страшно, и величаво. И като си помислиш, че не става дума само за смъртта на един човек, за светлинката над един гроб, а за стотици и хиляди… Но ти трепериш от студ? Казах ти да наметнеш нещо.

Те постояха така известно време, без да откъсват очи от светлинката долу, а Диана почувствува как студът прониква до мозъка на костите и.

— Наистина е много студено — каза тя и се отдръпна от прозореца. — Бесиан, не стой там — обърна се тя след малко към мъжа си, — ще се простудиш.

Той се обърна и направи няколко крачки към средата на стаята. В това време се зачуха тежки звуци, които накараха и двамата да трепнат — часовникът на стената, който досега не бяха забелязали, удари два след полунощ.

— Господи, колко се изплаших! — обади се Диана. Тя отново коленичи пред куфара и започна да рови из него.

— Да ти извадя ли пижамата?

Той смънка нещо и взе да се разхожда из стаята. Диана се приближи до поставеното над скрина огледало.

— Спи ли ти се? — попита я той след малко.

— Не, а на тебе?

— Също.

Той седна в края на леглото и запали цигара.

— Може би не трябваше да пием второто кафе — каза Бесиан.

Диана отвърна нещо, но тъй като фибата, с която се готвеше да прибере косите си, бе в устата й, думите й не се разбраха.

Облегнал глава на рамката на леглото, Бесиан с разсеян поглед следеше познатите движения на жена си пред огледалото. Скринът, огледалото, стенният часовник, както и леглото бяха подобни на останалите мебели в крепостта, напомнящи стил барок, но твърде опростен.

Докато решеше косите си пред огледалото, Диана поглеждаше крадешком цигарения дим, който обгръщаше разсеяното лице на мъжа й. Гребенът, кога по-бързо, кога по-бавно, но с известно колебание се движеше в косите й. След това ръката й за миг спря неподвижно във въздуха. Тя остави гребена на скрина и без да откъсва поглед от лицето на мъжа си в огледалото, спокойно, като се мъчеше да не привлече вниманието му, с леки стъпки се приближи до прозореца.

Отвъд стъклата застрашително чернееше нощта. Въпреки студените тръпки, които запълзяха по цялото й тяло, тя настойчиво затърси с очи сред този хаос плахата светлинка. Накрая я откри. Беше на същото място, там долу, като надвиснала над пропаст, бледа и потрепваща, готова всеки миг да бъде погълната от нощта. Диана дълго не можа да откъсне поглед от това плахо пламъче сред гъстия мрак. То беше като искрица от някакъв първобитен огън, като хилядолетна магма, чието бледо отражение сякаш идеше дълбоко от земните недра. Беше като вратите на ада. И изведнъж с неудържима болка Диана си спомни за онзи човек, който бе преминал през този ад. Гьорг — прошепна тя наум, като само размърда замръзналите си устни. Той бродеше из тези безкрайни пътища с повелята на смъртта по ръцете, ръкавите, крилете си. Наистина човек трябваше да е полубожество, за да устои на този мрак и допотопен хаос. И такъв необикновен и недостижим, Гьорг придобиваше неимоверни размери, летеше и се носеше стремглаво в нощта като стенание. Като че ли не й се вярваше, че го е срещнала и че и той я бе видял. Чувствуваше се безлична и лишена от каквато и да било тайнственост в сравнение с него. „Планинският Хамлет“ — повтори тя наум думите на Бесиан. Моят нещастен принц! Дали ще го срещне още веднъж? И там, край прозореца, с ледено чело от студеното стъкло, тя разбра, че бе готова да даде много за една такава среща.

В този миг усети зад гърба си дъха на Бесиан и почувствува ръката му на бедрото си. Няколко секунди той нежно гали онази част от тялото й, която особено много му харесваше, след което, въпреки че не можа да види израза на лицето й, тихо попита:

— Какво ти става?

Диана не отговори, а продължи да стои с лице към тъмното стъкло, сякаш подканяше и него да погледне нататък.

Бележки

[1] Монашески орден, основан през XIII век от Франциск Асизки, с влияние и сред католиците в Албания. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Исмаил Кадаре Посърналият април (3)

Метаданни

Данни

Кой доведе Дорунтина

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета глава

Исмаил Кадаре
Посърналият април (3)