Исмаил Кадаре
Посърналият април (2)

Втора глава

Вече няколко часа Гьорг вървеше по високото плато и въпреки това нямаше никакви признаци, че приближава крепостта Ороши.

Под ситния дъжд безименните ридове или по-право хълмовете, чиито имена той не знаеше, изникваха един след друг пред него оголени и тъжни. Зад тях в далечината едва се различаваха планините, защото бе такава мъгла, че човек по-скоро би повярвал, че зад воала й се крие бледото отражение на една-единствена планина, многократно пречупено като в миражите, а не купчина един от друг по-високи планински масиви. Мъглата сякаш ги бе превърнала в неосезаеми, но за учудване те изглеждаха още по-потискащи, отколкото при хубаво време, когато ясно се открояваха скалите и сипеите им.

Камъчетата по друма глухо трополяха под цървулите на Гьорг. По пътя рядко се срещаха селяни и още по-нарядко се виждаха в този край селища и ханове. Но дори и да имаше, Гьорг не възнамеряваше да спира където и да било. Той трябваше на всяка цена да стигне тази вечер, макар и късно, в крепостта Ороши, за да може на следващия ден да тръгне обратно за село.

В по-голямата си част пътят беше пуст. Сегиз-тогиз се мяркаше сред мъглата по някой и друг планинец, тръгнал като него нанякъде. В такъв мъглив ден отдалеч и селяните приличаха на сенки, като всичко наоколо.

И селищата също бяха смълчани като пътя. От стръмните покриви на къщите тук-таме се издигаше сивкав дим. „Къща се нарича и тази от камък с кули, и колибата, и всяко друго място, стига да има покрив и димящо огнище.“ И сам Гьорг не разбра защо си припомни това определение от канона за дома, което знаеше още от детство. „В къща не се влиза, без да повикаш и преди да ти отговори стопанинът“… Но аз не възнамерявам нито да чукам, нито да влизам където и да било — си каза той като за свое оправдание.

Дъждът не спираше. По пътя за трети път срещна група планинци. Те вървяха един след друг, нарамили по чувал царевица. Под тежестта на товара гърбините им изглеждаха още по-изкривени. Навярно царевицата се е намокрила — помисли си той. Веднъж и на него му се бе случило да носи чувал царевица от склада на областния град до село под дъжда.

Натоварените планинци останаха някъде назад и той отново се намери сам сред широкия друм. Канавките, които очертаваха пътя, на места бяха дълбоки, а някъде се изравняваха и от двете страни с него. Водите и свличането на пръстта тук-таме бяха стеснили и разкривили пътя. „Пътят трябва да е прав като стълб, на който се развява знаме“ — си каза той и в същия миг се улови, че несъзнателно вече на няколко пъти си припомняше определенията в канона за пътя. „По пътя минава човекът, минава и добитъкът, по него минава и живият, и мъртвият.“

Гьорг се засмя на себе си. Каквото и да правеше, не можеше да се избави от определенията на канона. Беше безсмислено да се самозалъгва. Канонът бе по-силен, отколкото изглеждаше. Той се простираше навсякъде, пълзеше по земята, по синорите край нивите, пъхаше се в основите на къщите, в гробовете, в църквите, сновеше из пътищата, из пазарите, обикаляше сватбите, изкачваше се чак до алпийските пасбища, дори и по-високо, стигаше до небето, откъдето идеше под формата на дъжд, за да напълни вадите по нивята, заради които ставаха една трета от кръвните отмъщения.

Отначало, когато вече разбра, че бе дошъл и неговият ред да убие човек, Гьорг неведнъж си припомняше онази част от канона, която се отнасяше до правилата, свързани с кръвното отмъщение. Да не забрави да заговори на жертвата, преди да стреля — си казваше. Това бе първото и най-важното нещо. След като убие, да не забрави да обърне трупа е лице и да постави оръжието до главата му. Това бе второто важно нещо. Другите неща бяха прости, много по-прости.

Но правилата, свързани с убийството при кръвно отмъщение, бяха само една малка част от канона, неговото въведение. С течение на времето Гьорг бе разбрал, че другата му част, онази обикновената, която не бе изцапана с кръв, беше неразривно свързана е кръвопролитието и никой не знаеше с точност границата между двете — къде завършваше едната и къде започваше другата, защото всичко бе свързано по такъв начин, че едното пораждаше другото — неопетнената с кръв част раждаше кръвопролитие, а кръвопролитието, от своя страна — първата част, и така е било открай време, и така е вървяло от поколение на поколение.

Отдалеч Гьорг видя да се задава цял керван хора на коне. Когато приближиха, той различи сред тях невестата и разбра, че са сватбари. Всички бяха измокрени и уморени и само звънчетата на конете с веселия си шум огласяха пътя.

Гьорг се отдръпна встрани, за да стори път на кервана. Сватбарите, както и той, държаха пушките си с цевта надолу, та да не се измокрят от дъжда. Докато следеше с очи разноцветните денкове с чеиза на невестата, Гьорг си помисли в кой ли от тях, в някоя кутия, джоб или бродиран елек, родителите й са сложили „куршума от чеиза“, с който според канона младоженецът имаше право да убие невестата, ако тя се опита да избяга. Тази мисъл събуди у Гьорг спомена за годеницата му, която поради продължителното си боледуване не можа да му стане жена. Винаги щом видеше сватбари, той си спомняше за нея, но този път, за учудване, наред с болката почувствува и известно утешение. Може би по-добре, че стана така. Хубаво, че тя: още като девойка отиде там, където съвсем скоро и той ще иде, вместо да остане вдовица и цял живот да се мъчи. А колкото до „куршума от чеиза“, който всеки родител смята за свой дълг да изпрати на младоженеца, за да го улесни да убие невестата, този куршум Гьорг сигурно би захвърлил в пропастта още през първата брачна нощ. А може би сега така му се струваше, защото нея я нямаше вече и да мислиш да убиваш някого, който не е между живите, беше все едно да мериш силите си с някаква сянка.

Сватбарите се бяха изгубили от погледа му, но в мислите си той продължаваше да е с тях. За известно време си ги представи как вървят по пътя според всички правила на канона, с кума начело, само с тази разлика, че вместо невестата той виждаше под булото своята някогашна годеница. „Денят на сватбата никога не се отлага — се казваше в канона. — Сватовете вземат невестата дори и да е на смъртно легло, ще я носят ли, ще я влачат ли, но ще я заведат в дома на младоженеца.“ Гьорг често бе чувал да се повтаря това по време на боледуването на годеницата му, когато у тях ставаше дума за приближаващия ден на сватбата. „И мъртвец да има в къщата, сватовете пристигат. Невестата влиза вкъщи, мъртвецът излиза от дома. В едната стая ще се оплаква, в другата ще се пее.“

Всичко това, което така натрапчиво кръжеше в мислите му, го умори и през по-голямата част от пътя той се помъчи да не мисли за нищо. От двете му страни се появиха високи ридове, след това пак безименни, каменисти сипеи. Някъде вдясно се мярна воденица, по-нататък стадо овце, после църква с гробище. Той мина край тях, без дори да извръща глава, но това не му помогна да отмине онази част от канона, която се отнасяше до воденицата, стадата овце, църквата и гробищата. „Свещеникът никога не встъпва в кръвно отмъщение. Сред гробовете на хора от един и същи род не може да се погребе чужд човек.“

Той искаше да каже „стига“, но нямаше смелост.

Сведе глава и продължи със същите крачки. Отдалеч се виждаше покривът на някакъв хан, по-нататък се издигаше женски манастир и пак стадо овце, а още по-далеч на хоризонта, навярно над някакво населено място, се виждаше дим и над всичко това стояха от стотици години правилата на канона. От тях нямаше къде да се денеш. От тях никога никой не можеше да се избави. Въпреки това… „свещеникът не встъпва в кръвно отмъщение“ — повтори Гьорг едно от познатите неща в Канона и докато вървеше през тази част от пътя, откъдето съвсем ясно се виждаше манастирът, мина му през ум, че само ако беше свещеник, нямаше да е застрашен от канона и навярно щеше да завърже такива отношения с някоя монахиня, каквито се говореше, че имало между тях и младите свещеници. При възможността за подобна връзка той мислено си представи до себе си една монахиня, но в същия миг се сети, че те са с обръснати глави, във въображението му изведнъж всичко рухна и той престана да мисли за това. Значи само ако беше свещеник, нямаше да е обвързан с канона — си каза. Въпреки че свещеникът бе свързан пък с други точки от канона, но нямаше нищо общо с онази му част, в която се предвиждаше смърт.

За известно време мисълта му сякаш се вцепени от онзи дял на канона, който засягаше кръвопролитието. В действителност това бе и неговата същност. Но утешението на Гьорг, че всички са оковани с веригите на канона, беше напразно. Всъщност не само свещеникът, но и голяма част от хората стояха извън законите на канона, предвиждащи кръвопролитие. За това бе размислял и друг път. Светът беше разделен на две: едната част Трябваше да пролива или да отмъщава за пролята кръв, а другата беше извън кръвното отмъщение.

Извън кръвно отмъщение… Той само дето не простена. Какъв ли е животът в тези семейства? Как ли се събуждат сутрин и как заспиват вечер? На него това му се струваше някак невероятно и толкова странно, може би като живота на птиците. И въпреки всичко имаше такива домове. В края на краищата такъв е бил и техният дом преди около седемдесет години, до онази мрачна нощ в късната есен, когато на портите им почукал някакъв човек.

Гьорг бе чул от баща си, а той от своя баща за историята на тяхната вражда с рода на Крюекюките. Това беше една най-обикновена история с по двадесет и два гроба от двете страни, всичко четиридесет и четири гроба; с по няколко изречени преди смъртта думи, а в повечето случаи и без думи — край само с един стон, с тежка предсмъртна въздишка, сред която не може да се изрече и последната заръка; само с три песни на гъдулар, едната от които заглъхнала по-късно, с гроба на жена, убита по погрешка, за чиято кръв бе заплатена глоба, както го изискват правилата; със затварянето един след друг на мъжете от двата рода в изгнаническите кули на домовете им; с едно усилие за помирение, което в последния миг се бе провалило; с едно убийство на сватба; с даването на малка и голяма беса; с погребалните трапези; с вика: „Еди-кой си от Беришите стреля срещу еди-кого си от Крюекюките“ или обратно; със запалените край селото огньове; с вика на глашатаите на смъртта от къща на къща и така подред до следобеда на седемнадесети март, когато дойде и редът на Гьорг да се хване на гибелното хоро.

И всичко това бе започнало преди седемдесет години, през онази студена октомврийска нощ, когато на •вратата на дома им почукал непознат човек. Какъв е бил този човек? — бе попитал малкият Гьорг, когато за пръв път чу историята. Този въпрос беше задавал много пъти, и като дете и по-късно, но никой не можа да му отговори, защото нито един от близките му никога не научи кой е бил този човек. Дори и сега Гьорг понякога се съмняваше дали изобщо на портите им бе почукал някой. По-скоро би повярвал, че е почукал призрак, самата съдба, отколкото непознат странник.

След почукването човекът заговорил иззад портите и поискал подслон да пренощува. Стопанинът на къщата, дядото на Гьорг, отворил вратата и въвел непознатия. Посрещнали го според обичая, нагостили го, постлали му да легне и рано на другата сутрин, както си му е редът, един от семейството — малкият брат на дядо му, изпроводил непознатия гост до края на селото. Там, след като се разделили, той чул изстрел и видял как непознатият се повалил мъртъв на земята. Бил убит точно на границата на землището. Според канона, ако гостът, когото изпращаш, бъде убит пред очите ти, на тебе се пада да отмъстиш за пролятата кръв. Ако вече си го изпратил, обърнал си се гърбом и в този миг убият госта, тогава си освободен от кръвно отмъщение. Изпращачът бил вече с гръб, когато убили непознатия гост, значи пролятата кръв не го задължавала, но никой не видял това. Било рано сутринта и наоколо нямало жив човек, за да потвърди, че в мига, когато гостът бил убит, изпращачът е бил с гръб към него. Въпреки това можело да се повярва и на думите на изпращача, защото канонът допуска подобно нещо, стига той да каже, че се е разделил с госта и е бил гърбом в мига на убийството, но при такива случаи се взема предвид посоката, в която е паднал трупът на убития. Незабавно свиканата комисия за уточняване дали отмъщението за непознатия пътник тежи, или не върху дома на Беришите изяснила с подробности всичко и стигнала до извода, че пролятата кръв задължава Беришите. Непознатият бил паднал ничком, но с лице към селото, а според канона домът, който му е дал хляб и подслон, е длъжен да запази и живота на непознатия, докато напусне землището на селото, следователно Беришите трябвало да отмъстят за пролятата кръв.

Мъжете от семейството на Беришите се върнали мълчаливи от мястото, където комисията часове наред доказвала край трупа вината им, а жените още от прозорците разбрали всичко. Прежълтели като восък, те чули кратките думи на мъжете и още повече пребледнели, но от устата им не се изтръгнало нито едно проклятие срещу пренощувалия непознат странник, който довел смъртта в дома им, защото според канона гостът е свято нещо, а къщата на планинеца, преди да е на близките му, принадлежи на бога и на госта.

В същия октомврийски ден се разбрало кой е стрелял срещу непознатия пътник. Кръвният отмъстител бил един младеж от семейството на Крюекюките, който отдавна дебнел жертвата си, за да я убие, тъй като този човек го бил обидил кой знае в кое кафене пред очите на някаква също непозната жена.

И така през онзи октомврийски ден Беришите замръкнали в кръвна вражда с Крюекюките. Родът на Гьорг, дотогава спокоен, най-сетне бил въвлечен в мощния механизъм на кръвното отмъщение. Четиридесет и четири гроба досега и кой знае още колко занапред и всичко това само заради едно безобидно потрепване на вратата в онази есенна нощ.

Много пъти в часове на уединение, когато мислите му течаха по-волно, Гьорг се бе опитвал да си представи как би изглеждал животът на техния род, ако онзи закъснял пътник не бе почукал в дома им, а малко по-нататък, на портата на съседите. Тогава, ех, тогава (и в такива мигове легендите му се струваха съвсем естествени) от тези четиридесет и четири гроба щяха да се отместят тежките плочи и да се вдигнат четиридесет и четирима мъртъвци, да отърсят калта от лицата си и отново да се върнат сред живите, а заедно с тях да дойдат и неродените им деца, след това и техните рожби и така подред и всичко би изглеждало съвсем иначе, съвсем иначе. И навярно така щеше да бъде, ако непознатият не бе спрял точно пред тяхната порта, а малко по-нататък. Малко по-нататък… Но той бе почукал точно на нея и това никой не можеше да предотврати, така както никой не можеше да промени посоката, в която е паднал трупът на жертвата след убийството, както не можеха да се изменят и точките на древния канон. Ако го нямаше това почукване, всичко щеше да бъде толкова различно, че той понякога се страхуваше да мисли за него, като се утешаваше, че навярно точно така е трябвало да стане, че животът извън кръговрата на кръвното отмъщение може би щеше да е по-спокоен, но в замяна на това пък още по-еднообразен и безсмислен. Той се мъчеше да си припомни семейства, които бяха извън кръвното отмъщение, но и в тях не откриваше някакви особени признаци на щастие. Дори му се струваше, че отдръпнали се настрани от тази угроза, те, кажи-речи, не познаваха истинската цена на живота и живееха много по-зле. А в домовете, където бе влязло кръвното отмъщение, дните и годишните времена течаха по съвсем друг начин, хората постоянно бяха като в треска и изглеждаха някак по-красиви, а и девойките по-често обикваха мъже от такива семейства. Ето и онези две монахини, дето преди малко минаха край него, щом видяха черната лента, пришита на десния му ръкав, която показваше, че или предстои да отмъсти, или е обречен — ще причини някому смърт, или го дебне смъртта, изведнъж го изгледаха някак особено. Но това не беше най-важното. Главното бе какво ставаше с него. Онова, което бушуваше в душата му, бе едновременно и красиво, и страшно. Дори и самият той не можеше определено да каже какво чувствуваше… Струваше му се, като че ли сърцето му е изскочило от гърдите и се е проснало нашир и надлъж и така проснато, лесно се нараняваше от всяко нещо, радваше се и се огорчаваше от съвсем незначителни неща, обиждаше се, изпитваше болка или бе щастливо, засягаше се от дребни и големи неща, сякаш бе пеперуда, лист, снежинка или отвратителен дъжд, като този днешния. Всичко падаше право върху него, отгоре му се сгромолясваха цели небеса и то издържаше, дори можеше да издържи и още по-тежки неща.

Вече няколко часа вървеше, без да спира, и му се струваше, че не чувствува умора, освен едно изтръпване в коленете. Продължаваше да ръми, но капките падаха по-нарядко, сякаш някой бе отсякъл корените на облаците. Гьорг бе сигурен, че отдавна е задминал техния край и сега върви в друга област. Гледката бе почти същата: планини, които се издигаха и надничаха една зад друга през рамо със студено любопитство, и някакви безмълвни села. Насреща му се зададе малка трупа планинци и той ги попита далеч ли е крепостта Ороши и този ли е пътят за там. Те му отвърнаха, че това е пътят и ако иска да стигне преди да мръкне, трябва да побърза. Докато му отговаряха, поглеждаха крадешком черната лента на ръкава му и, изглежда, тя стана причина да му повторят, че трябва да побърза.

Ще побързам, ще побързам — си каза Гьорг с известно безпокойство. Не се тревожете, ще успея да платя данъка, преди да мръкне. Несъзнателно — дали от внезапната тревога, която го обхвана, или просто за да изпълни съвета на непознатите пътници — той наистина ускори крачки.

Сега вървеше съвсем сам из пътя по една тясна падина, изпълнена със следи от някогашни потоци, които, кой знае защо, и от един такъв дъждовен ден не бяха се съживили. Всичко наоколо бе пусто и изоставено. Стори му се, че чува тътнеж на далечна гръмотевица и повдигна глава. Един самолет летеше бавно сред облаците. Съвсем прехласнат, той проследи за известно време с очи гюлета му. Беше чувал, че над съседната област веднъж седмично преминавал пътнически самолет, който свързвал Тирана с някаква чужда държава нататък в Европа, но той никога досега не беше го виждал.

Когато самолетът се изгуби сред облаците, Гьорг усети болка във врата и едва тогава разбра, че дълго бе гледал нагоре. Самолетът остави след себе си такава празнота в душата му, че той несъзнателно въздъхна. Изведнъж почувствува глад. Потърси с поглед някой пън или камък наоколо, за да седне и хапне от хляба и изварата, които бе взел със себе си за из пътя, но и от двете страни се простираха само плата със следи от пресъхнали потоци и нищо друго. Ще повървя още малко — си каза.

След около половин час още отдалеч забеляза покрива на някакъв хан. Измина почти тичешком пътя до портите му, спря за миг на прага, после влезе. Беше най-обикновен хан, като всички останали планински ханове — с много стръмен покрив, за да се свлича снегът, с едно голямо общо помещение, в което миришеше на слама, и без какъвто и да било надпис на вратата. В единия край имаше дълга дъбова маса, покрита е овъглени следи, и дървени столове, на които седяха неколцина пътника. Пред двама от тях имаше по една паница бобена чорба, от която бързо сърбаха. Друг бе подпрял с ръце глава и разсеяно гледаше обгорелите следи по масата.

Докато сядаше на един от свободните столове, Гьорг усети, че цевта на пушката му докосна пода и той свали оръжието от рамото си. Сложи пушката между коленете си и с едно рязко движение отметна от главата си мократа качулка на гуната. Зад гърба си почувствува присъствието и на други хора и едва тогава забеляза, че от двете страни на стълбите, които водеха към горните стаи на хана, бяха насядали върху черни кожи или на вълнените си торби и неколцина планинци. Някои от тях, подпрели гръб на стената, ядяха царевичник с извара. Гьорг понечи да стане от масата и да извади като другите от торбата си хляба и изварата, но в този миг миризмата на бобената чорба така го по-дразни, че той изпита неутолимо желание да изсърба една паница. Баща му бе дал един грош да има за всеки случай и Гьорг се чудеше дали да го похарчи, или да го върне. В това време ханджията, когото Гьорг дотогава не бе забелязал, застана напреде му, сякаш, изскочи изпод земята.

— За крепостта Ороши ли? — попита го той. — Откъде идеш?

— От Брезфтохт.

— Е, тогава сигурно си гладен. Искаш ли нещо?

Ханджията бе слаб човек с вече разкривено тяло, но явно голяма лисица — помисли си за него Гьорг, понеже докато го питаше: „Искаш ли нещо“, вместо да го гледа в очите, зяпаше черната лента на ръкава му, сякаш искаше да каже: „Ти, дето си тръгнал да платиш петстотин гроша за извършеното убийство, чудо голямо, че ще похарчиш няколко гроша в моя хан.“

— Искаш ли нещо? — попита отново ханджията, като най-сетне отмести очи от ръкава на Гьорг, но не го погледна в лицето, а загледа някъде встрани.

— Една паница фасул — отвърна Гьорг. — Колко струва? Хляб си нося.

Гьорг почувствува, че се изчервява, но бе принуден да попита. За нищо на света не би пипнал от парите за кръвния данък.

— Четвърт грош.

Гьорг облекчено въздъхна. Ханджията тръгна и след малко се върна с паница боб. Докато я поставяше на масата, Гьорг забеляза, че той е кривоглед. За да забрави всичко, наведе се над паницата и бързо започна да яде.

— Искаш ли едно кафе? — попита го ханджията, когато дойде да прибере празната паница.

Гьорг го погледна като обезумял. Очите му сякаш, казваха: „Не ме погубвай, ханджийо. Аз наистина имам кесия с петстотин гроша, но по-скоро бих дал главата си (о, господи — си каза той — та моята глава точно, толкова ще струва след… тридесет дни, дори не след тридесет, а след двадесет и осем дни), отколкото да взема грош от кесията за крепостта Ороши.“

Ханджията, като да бе прочел мислите му, добави:

— Съвсем евтино е, десет пари.

Гьорг с известно отегчение кимна, в знак на съгласие. Ханджията, като запатри сред столовете и масата, къде нещо прибираше, къде оставяше, отново изчезна, за да се появи накрая с филджана кафе.

Гьорг още сърбаше кафето, когато в хана влезе малка група мъже. От оживлението, което предизвика появяването им, по начина, по който хората извърнаха глави, и по посрещането от кьопавия ханджия той разбра, че новодошлите ще да са познати в този край. Единият от тях, който вървеше в средата, беше прекомерно нисък, със студено бяло лице. След него крачеше друг, облечен по градски, но доста чудновато — с карирано сако и натикани в ботушите панталони. Лицето на третия бе със заоблени черти и някак влажни очи. Веднага се долови, че вниманието на всички се насочи към ниския мъж.

Али Бинаку, Али Бинаку — чу Гьорг да шепнат наоколо. Той изблещи очи, сякаш не можеше да повярва, че се намира в един и същи хан с прочутия тълкувател на канона, чието име бе чувал още като малък.

Ханджията запатри и поведе малката група към съседната стая, изглежда, предназначена за най-знатни гости.

Ниският човек отправи едва чуто поздрав към всички и без да извръща глава ни вляво, ни вдясно, последва ханджията. Веднага се почувствува, че той знаеше славата си, но за учудване не проявяваше никакво високомерие, нещо обикновено, особено за ниските хора, когато се прославят, а напротив, в неговите движения, по лицето му и особено в очите се четеше лека умора.

Новодошлите минаха в съседната стая, но наоколо продължаваха да шушукат за тях. Гьорг бе привършил с кафето и макар да знаеше, че времето му е скъпо, искаше му се да постои и да чуе онова, което се говореше. За какво ли ще да е дошъл Али Бинаку? Сигурно в помощ на някой заплетен въпрос. Всъщност той цял живот с тази работа се бе занимавал. Викаха го от една област в друга и от байрак на байрак, за да каже своето мнение, когато е трудно нещо да се отсъди или съветът на старейшините е на различно становище при тълкуването на канона. Сред стотиците тълкуватели по тези безкрайни планински плата я имаше, я нямаше десетина-дванадесетина известни като Али Бинаку. Така, че той никъде не се появяваше без причина. Разправяха, че този път дошъл във връзка с уточняването на межди, което щяло да стане тези дни, може би още утре в съседния байрак. Ами онзи другият с навлажнелите очи, кой е? Наистина той пък какъв е? Казват, че бил лекар и Али Бинаку често го вземал със себе си, особено когато ставало дума за изброяване на нанесени рани, за които също се заплаща данък. Но ако е така, тогава Али Бинаку не е дошъл за подялба на земи, а за нещо друго, защото лекарят няма никаква работа при уточняване на межди. Навярно погрешно е разбрал причината, поради която го викат. Други разправяха, че пристигнал за някакъв твърде заплетен случай, който възникнал тези дни в областта отвъд платото. По време на някаква разправия, дето гърмели и пушки, била убита жена, която случайно се оказала там. Жената била бременна с мъжка рожба, както се установило, когато отворили корема й. Изглежда, на старейшините от селото е било трудно да решат кой трябва да отмъсти за пролятата кръв на нероденото. Навярно Али Бинаку е дошъл именно това да определи.

Ами онзи другият, дето се е облякъл като палячо, той пък какъв е? — питаха останалите. И винаги се намираше някой да даде точен отговор. Той е някакъв служител, който се занимава с измерването на земите, дори и името му е толкова заплетено, някакво дяволско име — ни ковач, ни мелничар, ни касиер, но имаше нещо с думата „метър“, разбирате ли, някакво шантаво име, дето не можеш да го изговориш, без да те хване страх, че ще ти се изкриви устата, гео, гео, ге… Ха, сетих се: геометър.

Тогава работата е за подялба на земя, след като е дошъл този геометър, както го нарече ти.

Гьорг имаше желание още да послуша разговорите, особено сега, когато предчувствуваше, че в хана ще се разкажат и други истории, но ако се забавеше още малко, имаше опасност да не стигне до довечера в крепостта. Изведнъж стана, за да не се колебае повече, плати за фасула и кафето и понечи да излезе, но в последния миг се сети да попита пак за пътя.

— Ще вървиш право по широкия друм — му каза ханджията, — после, като стигнеш до Сватовските гробове, там, където пътят се разделя на две, да внимаваш и да тръгнеш по онзи, който се пада от дясната ти страна, а не от лявата. Разбра ли, от дясната ти страна.

Когато Гьорг се озова навън, дъждовните капки бяха почти оредели, но беше влажно. Денят продължаваше да е все така намръщен, както от сутринта, и приличаше на онези жени, на които е трудно да определиш възрастта, та не можеше да се разбере колко е часът.

Гьорг вървеше, като се мъчеше да не мисли за нищо. Пътят минаваше през една сива песъчливо-чакълеста местност. Когато погледът му зърна няколко полуслегнали се гробове встрани, той си каза: това ще да са Сватовските гробове. Но пътят все още не се разделяше на две и Гьорг разбра, че Сватовските гробове ще да са по-нататък. И наистина така беше. След четвърт час те се появиха край пътя също така слегнати ката първите, но още по-печални и целите покрити с плесен. Минавайки край тях, той бе готов да повярва, че сватбарският керван, който срещна сутринта, не бе направил нищо друго, освен един кръг, за да дойде и се пъхне в тези гробове, като да бяха негово постоянно убежище.

Той пое по десния път, както го бе посъветвал ханджията, и едва се въздържа да не извърне глава да погледне още веднъж старите гробове. Известно време вървя без да мисли за нищо, завладян от странното чувство за някакво сходство между него и планинските възвишения, около които бавно кръжеше мъглата. И сам не разбра колко път измина така, вглъбен, с това усещане. Той би желал това чувство никога да не го напусне, но пред него се изпречи нещо, което бързо го откъсна от планините и мъглата. Бяха развалините на някаква къща.

Докато минаваше край тях, крадешком погледна купчината камъни, чиито следи от обгоряло отдавна бяха заличени от дъжда и вятъра, оставили на повърхността им само болезнена сивота, която сякаш по-лесно можеше да изтръгне от гърдите на минувача стон на отдавна насъбрала се мъка.

Гьорг повървя още малко, без да откъсва очи от развалините, и изведнъж с един скок прекрачи плитката канавка и се озова пред купчината камъни. Спря за миг неподвижен край тях, после като човек, изправен пред нечий труп, за който иска да разбере от каква рана или оръжие е намерил смъртта си убитият, той направи няколко крачки и отиде до единия от ъглите на къщата. Наведе се, отстрани с крак няколко камъка, после обиколи поред останалите ъгли и когато видя, че камъните от основите бяха извадени и от четирите ъгли, разбра, че се намира пред развалините на дом, който е потъпкал дадената беса. Беше чувал, че така се изважда по един камък от четирите ъгли на основите, след изгарянето на домовете, които според канона са извършили най-голямото престъпление — потъпкване дадената на приятел беса.

Гьорг си спомни, че преди години и в тяхното село се бе случило да накажат за потъпкване на беса. Убиецът бе насечен пред всички насред селото, без право на отмъщение. Домът, в който гостът намерил смъртта си, независимо че семейството нямаше вина, бе изгорен. Стопанинът сам водеше хората при разрушаването на къщата с главня и брадва, като викаше и проклинаше според обичая: „Отмъщавам за злото на селото и за байрака.“ След него с главни и брадви в ръце се изнизваше цялото село. После на стопанина на този дом години наред всичко му се подаваше с лявата ръка, провряна под коляното, за да му се напомня, че трябва да заплати за смъртта на госта. Знаеше се според канона, че за баща, брат, дори за убито дете можеше да му се прости, но за убит в дома му гост никога.

Какво ли ще да са извършили в тази къща — помисли той, като подритна два-три камъка, които глухо изтрополиха. Огледа се наоколо да види останалите къщи от селото, но не забеляза нищо, освен друга развалина на около двадесетина крачки. Това пък какво е? — си каза, той. Спусна се към развалината, обиколи ъглите и откри същото нещо. И от четирите ъгли бе изваден по един камък от основите. Възможно ли е цяло село да е потъпкало дадената беса? Когато огледа и третата развалина, се убеди, че е точно така. Нещо беше чувал преди години, че цяло едно село в някакъв далечен край потъпкало бесата и било наказано от байрака. Бил убит посредник при разправия за межди между две села. Убитият гост бил поискан чрез байрака на неговия край и понеже селото не отмъстило за кръвта му, взело се решение то да бъде унищожено.

С леки стъпки Гьорг дълго снова като сянка от развалина на развалина. Кой ли ще да е бил този човек, чиято смърт е станала причина за погубването на цяло село? Смълчаните развалини пораждаха болка. Някаква птица, за която Гьорг знаеше, че писука само нощем, сякаш подвикна „хей“, „хей“. Той се опомни, сети се, че закъснява и няма да стигне до крепостта и потърси с очи широкия друм. Птицата се обади още веднъж някъде отдалеч, когато топ пак се питаше кой ли ще да е бил този човек, чиято беса са потъпкали в това злочесто село. Птицата, като че ли да му отговори, отново се обади и на него му се стори, че произнесе името му: „Гьорг“, „Гьорг“. Той се засмя на себе си: „Я стига с тия глупости“, и се запъти към широкия друм.

След малко, когато отново бе на път, за да се освободи от потискащото го чувство, което остави у него сринатото село, той се помъчи да си припомни някои по-леки наказания от канона. Убийство на тост в даден дом не се случваше често, затова и рядко се изгаряха къщи, а още по-рядко се заличаваха цели села. Той си спомни, че при по-леки провинения се прилагаше изгонване на цялото семейство от територията на байрака.

Гьорг почувствува как, докато изреждаше наказанията от канона, несъзнателно ускоряваше и крачките си, сякаш по този начин щеше да се избави от тях. Наказанията бяха многобройни: отстраняване или отлъчване, както се наричаше в канона, когато човек се отстранява за цял живот от всички (отлъчва се до смъртта си, без право да ходи на сватби или да иска нещо в заем); оставяне на земите му пустеещи, придружено с изсичане на дърветата в градината му; забрана да се храни заедно със семейството си; отменяне правото да носи оръжие на рамо или на пояс за една, две седмици или по-дълго; завързване и затваряне в дома му; изключване на стопанина или стопанката на къщата като член на семейството.

Гьорг дълго бе душевно изтезаван, особено от наказанията, предвиждани в семейна среда. Това се случи по времето, когато дойде неговият ред да отмъсти за кръвта на убития си брат.

Още не можеше да забрави онази мразовита януарска утрин, когато баща му го повика в гостната стая на горния кат, за да разговаря с него на четири очи. Беше необикновено светло утро, небето и падналият сняг заслепяваха очите, всичко бе толкова прозрачно и блестящо, че му се струваше, като че ли целият свят може да се подхлъзне и да се разбие на милиони парчета от това кристално безумство. И в това утро бащата напомни на Гьорг за задължението му. Той стоеше край прозореца и слушаше баща си, който говореше за проливането на кръвта. И изведнъж пред погледа на Гьорг всичко наоколо се изпълни с червени петна. Те аленееха върху белия сняг, прерастваха в локви и се разпростираха навсякъде. После разбра, че този червен цвят само му се привиждаше. Слушаше баща си с наведена глава, без да му отговори. Но през следващите дни за пръв път на Гьорг несъзнателно му минаха през ум всички наказания, които колебаещият се човек можеше да понесе от семейството си. Не смееше да признае дори пред себе си, че няма никакво намерение да: убива когото и да било. Омразата, дето баща му се помъчи да разпали в гърдите му срещу Крюекюките в онази януарска утрин, като че ли изведнъж се стопи в сиянието на деня. Тогава Гьорг не разбра, че една от причините да не пламне у нето омраза беше тази, че и душата на баща му, който подклаждаше ненавист към кръвния им враг, бе леденостудена. Изглежда, полека-лека, през дългите години на кръвното отмъщение, омразата отдавна се беше стопила, а може би и никога не бе съществувала. Баща му говореше, а Гьорг почти е ужасяващ страх чувствуваше, че не бе способен да ненавижда бъдещата жертва. И когато през следващите дни мисълта му отскачаше от едно на друго и пак се връщаше на редицата наказания, които раздвоеният можеше да понесе от близките си, той започваше да осъзнава, че в себе си се подготвя да не пролива кръв. Взе да се убеждава, че е безсмислено да си блъска главата с наказанията в семейството, тъй като и той, както всички останали, твърде добре знаеше, че за неизпълнено кръвно отмъщение имаше и други, много по-тежки наказания.

При повторния им разговор по въпроса за отмъщението тонът на баща му беше по-суров. И денят бе съвсем друг — навъсен, но без дъжд, дори и без мъгла, а да не говорим за светкавици, които биха били лукс за такова безизразно небе. Гьорг се мъчеше да избегне погледа на баща си, но накрая очите му като в капан, от който не можеше да се избави, срещнаха неговите.

— Погледни ризата — каза баща му, посочвайки с глава окачената на отсрещната стена риза.

Гьорг извърна очи нататък. Стори му се, че вратните му жили изскърцаха, сякаш бяха хванали ръжда.

— Кървавите петна по ризата пожълтяват — продължи баща му. — Мъртвият иска разплата.

Засъхналата по ризата кръв наистина бе пожълтяла. Дори петната имаха ръждив цвят, какъвто придобива чучурът на отдавна пресъхнала чешма.

— Ти много закъсня, Гьорг — каза баща му. — Нашата чест и особено твоята…

Два пръста чест насред челото ни е дал всемогъщият бог. Стотици пъти бе повтарял Гьорг наум през следващите седмици тези думи от канона, които баща му изрече през онзи ден. Ако искащ, изтрий позора от лицето си, ако искаш, още повече го очерни. Твоя воля е да запазиш мъжеството си, твоя воля — да го опетниш.

Наистина ли съм свободен да решавам? — питаше се той по-късно, когато се изкачваше в стаята на горния кат, за да размисля. Наказанията, които баща му можеше да му наложи според канона за различните вини, бяха нищо в сравнение с опасността да загуби честта си.

Два пръста чест насред челото… И Гьорг докосваше с ръка челото си, сякаш да намери точно мястото, където можеше да бъде честта. А защо именно тук? — се питаше. Това бе израз, който се предаваше от, уста на уста, но никога не се изговаряше докрай. Сега той беше разкрил най-сетне истинския му смисъл. Честта стоеше насред челото, точно в средата, защото това бе мястото, където твоят куршум можеше да улучи главата на другия или нечий куршум твоето чело. Хубава пушка е стреляла — казваха старите, щом някой пронижеше кръвния си враг точно в челото или в главата. А когато куршумът улучеше стомаха или хълбоците, да не говорим за гърба, тогава казваха: ама че калпава пушка е стреляла.

Колчем се качеше горе, за да види ризата на Мъхил, струваше му се, че челото му пламва. Следите от кръвта по тъканта на платното все повече променяха цвета си. Ще се затопли времето и те съвсем ще пожълтеят — мислеше Гьорг. Тогава можеше да започнат да му подават кафето с провряна под коляното ръка, което според канона ще рече, че за близките си той е вече мъртъв.

Всички пътища за него бяха затворени. Нито изтърпяването на наказанията, нито каквито и да било други жертви можеха да го избавят. Кафето, подавано изпод коляното, което ужасяваше Гьорг повече от всичко друго, го очакваше занапред. Вратите на всички къщи бяха затворени за него, освен една. „За опозорения има само една отворена врата, тази към канона“ — се казваше в него. Единствената отворена за Гьорг врата бе убиването на някой от рода на Крюекюките. И така миналата година през пролетта той реши да отиде и да •чака в засада.

Изведнъж цялата къща се оживи, сякаш музика замени предишната й смълчаност. И зидът около дома му като че ли бодро надигна глава.

Гьорг още тогава би изпълнил кръвното отмъщение и сега щеше да е спокоен, затворен като обречен в кулата на дома им, или още по-спокоен в земята, убит от кръвния си враг, ако не беше се случило нещо непредвидено. Неочаквано пристигна една тяхна леля, омъжена в някакъв далечен край. Разтревожена и загрижена, тя бе прехвърлила седем или осем планини и минала почти през още толкова различни краища, за да дойде и попречи да се пролива кръв. Гьорг е последният мъж от семейството след бащата — каза тя. — Ето, ще убият и него, после ще умре и още един от Крюекюките и след това ще дойде редът на бащата, и родът на Беришите ще се заличи. Не правете тази глупост — умоляваше тя семейството, — недейте отсича дървото на рода. Поискайте потушаване на кръвната вражда.

Отначало не искаха и да чуят, след това, докато тя ги убеждаваше, мълчаха и накрая се стигна до онова раздвоение, когато нито се съгласяваха с нея, нито пък й противоречаха. Просто бяха уморени от всичко. А лелята не отстъпваше. Дни и нощи наред, като гостуваше ту в една, ту в друга къща у братовчеди и роднини, накрая постигна своето — след седемдесет години убийства и жалейки Беришите решиха да поискат от Крюекюките потушаване на кръвната вражда.

Искането за преустановяване на кръвното отмъщение, нещо толкова рядко за планинците, вдигна голям шум не само в селото, а и в целия край. Взеха се всички мерки това да стане според изискванията на канона. Посредниците за прекратяване на кръвната вражда, заедно с неколцина приятели на Беришите, които в такива случаи се наричат „кръвни помирители“, отидоха в дома на Крюекюките, за да хапнат от хляба на „кръвното помирение“. Според обичая те седнаха на софрата и обядваха заедно с онзи, който бе убил Мъхил на Беришите, като определиха цената, която Крюекюките трябваше да заплатят за пролятата кръв. След това оставаше само бащата на Гьорг, стопанинът на дома с наскоро пролята кръв, с брадва и длето да издълбае кръст на портите на Крюекюките, след което стопаните от двете враждуващи къщи да всмукнат по капка кръв от пръста си и да обявят помирението за цял живот. Но този толкова очакван миг никога не настъпи, тъй като един от старите чичовци на Беришите стана причина всичко да се развали. Това се случи, когато след завършване на обеда присъствуващите според обичая станаха и започнаха да влизат от стая в стая, да тропат с крака по пода, за да покажат, че сянката на кръвната вражда е пропъдена от всички ъгли на къщата. Тогава старият чичо на Гьорг неочаквано извика: „Не!“ Той беше кротък старец, който никога не бе повишавал глас в рода си, и от всеки друг, но най-малко от него очакваха подобно нещо. Всички застинаха по местата си, сведоха очи, а вратовете им и повдигнатите, за да ударят по-силно по пода, нозе безшумно се отпуснаха. „Не!“ — повтори отново старият чичо. Тогава свещеникът, като главен посредник на помирението, направи знак с ръка: „Кръвната вражда продължава“ — рече той.

Гьорг, който през цялото време стоеше незабележим настрана, отново стана център на внимание. Заедно с тревогата, от която временно се бе избавил, изпита и някакво доволство. Изглежда, му стана приятно, че отново си възвърна вниманието на окръжаващите го. Струваше му се, че сега не е в състояние да проумее дали е по-добър спокойният живот извън механизма на кръвното отмъщение, живот, забулен с воала на забравата, или другият, застрашен от проблясването на изстрела, в който открай докрай преминаваше една трепкаща светла ивица. Той бе вкусил и от двата и ако сега го попитаха кой от тях би избрал, Гьорг сигурно щеше да се подвоуми. Може би трябваха години, за да привикне със спокойния живот, така както бяха навярно необходим и много години, за да се научи човек да понася загубата. Механизмът на кръвното отмъщение бе такъв, че и когато привидно те изхвърлеше, дълго време продължаваше да те държи вътрешно обвързан.

През дните след проваляне на помирението, когато в пустата му душа отново надвиснаха облаците на опасността, Гьорг на няколко пъти си бе задавал въпроса: „Дали наистина беше добре, или стана още по-лошо от тези усилия за помирение?“ И не можеше да си отговори. Беше по-добре, защото това му даде още една година свободен живот, но, от друга страна, и по-лошо, тъй като сега трябваше отново да свиква с този живот, от който бе отвикнал, с мисълта, че трябва да убива някого. В най-скоро време той трябваше да „вдигне ръка“, както се казваше в канона за онези, чийто ред бе да убият. Тези, които вдигаха ръка, бяха нещо като избраници в рода, на които се падаше честта да убият, но същевременно и първи след това ставаха жертва на кръвното отмъщение. Когато на враждебния род му идваше редът да си отмъсти за пролятата кръв, той жадуваше да убие именно онзи, който бе вдигнал ръка. Само в случаи, когато това не бе възможно, на негово място се убиваше друг мъж от рода. В продължение на седемдесетгодишната си вражда с Крюекюките родът на Беришите бе дал двадесет и двама такива избраници, които по-късно бе покосил куршум. Тези отмъстители бяха цветът на един род, негов гръбнак и незаличима памет. Много неща от живота на рода се забравяха, хора и събития се покриваха с прах, само вдигналите ръка за продължение на кръвното отмъщение, като малки неугасващи пламъчета върху могилите на рода, никога не се забравяха.

Лятото дойде и отмина, кратко като никой друг път. Беришите бързаха да привършат с полските работи, така че след предстоящото кръвно отмъщение да могат да се затворят в дома си. Гьорг бе тъжен, но примирен. Душевното му състояние беше като на бъдещ младоженец.

В края на есента най-сетне той стреля срещу Зеф на Крюекюките, но не можа да го убие, а само го рани в челюстта. Дойдоха лечители, които се занимаваха с определяне на глобата, която трябваше да се заплати според канона при раняване на кръвния враг, и понеже бе ранена главата, оцениха глобата на три кесии грошове или половин кръвно отмъщение. Това означаваше, че Беришите могат да изберат едно от двете — или да заплатят глобата, или да признаят раняването за половин кръвно отмъщение. При втория случай, ако Беришите не заплатят глобата, а причислят раняването към кръвното отмъщение, те нямаха право повече да убиват човек от Крюекюките, тъй като с това се погасяваше половината кръвна вражда. Имаха право само да ранят някой друг от рода.

Естествено, че Беришите не се съгласиха да приемат раняването за половин кръвно отмъщение. Въпреки че глобата бе голяма, те отделиха част от спестяванията си и я платиха, така че кръвното отмъщение си остана ненакърнено.

През цялото време на тази история с глобата за раняването очите на бащата бяха непрекъснато като насълзени, пълни с презрение, гняв и огорчение. Тези очи казваха на Гьорг: „Не стига, че проточи толкова дълго кръвното отмъщение, а сега разори и дома ни.“

Гьорг в себе си чувствуваше, че всичко това стана поради предишната му нерешителност, която в последната секунда накара ръката му да трепне и погрешно да се прицели. Всъщност той и по-късно не бе в състояние да си обясни дали наистина ръката му трепна, когато се прицели, или сам сведе мерника от челото на жертвата към долната част на лицето.

След случая за него настъпи един период на вцепенение. Струваше му се, като че ли животът бе спрял на едно място. Раненият от Гьорг дълго се залежа. Разправяха, че куршумът бил строшил челюстта му, че раната му се подлютила. Зимата бе дълга и отегчителна, както никога досега. Върху спокойно натрупалия сняг (старите казваха, че отдавна не помнят да е падал такъв равномерен сняг, който никъде да не образува ни една лавина) свистеше ниско също такъв неизменен като снега вятър. Зеф на Крюекюките, единствената цел в живота на Гьорг, продължаваше да боледува, така че Гьорг се чувствуваше като човек без каквато и да било работа, който само безцелно се размотава нагоре-надолу.

Наистина зимата сякаш нямаше край. И точно когато казаха, че раненият оздравявал, Гьорг се разболя. Би изтърпял със стиснати зъби всякаква болест, само да не се просне на легло, преди да е изпълнил кръвното отмъщение. Прежълтял като восък, той изкара няколко дни на крак, след което падна. Близо два месеца не можа да се вдигне от постелята, точно когато Зеф на Крюекюките, възползувайки се от болестта му, започна свободно да ходи из село. От леглото в стаята на горния кат Гьорг виждаше през прозорчето само част от гледката навън и почти за нищо не мислеше. Беше съвсем зашеметен от продължителното боледуване. Отвъд прозорчето се простираше побелелият от сняг свят, с който освен да убие едного, вече нищо друго не го свързваше. Отдавна бе станал чужд, дори и излишен за този свят и ако все още го очакваха да се появи навън, то беше единствено за да изпълни кръвното отмъщение.

Часове наред той съзерцаваше покритата със сняг земя с известно пренебрежение, сякаш искаше да каже: „Ще дойда, скоро ще дойда да пролея онази локва кръв.“ Но не се задържаше дълго на тази мисъл, тъй като имаше мигове, в които му се струваше, че вече вижда малкото червено петно сред белоснежната повърхност.

През първите дни на март Гьорг се почувствува по-добре и на втората седмица стана. Краката му все още се олюляваха, когато излезе навън. Никой не предполагаше, че още зашеметен от болестта, с бяло като платно лице, той ще се запъти към пусията. Навярно и поради тази причина Зеф Крюекюки, смятайки кръвния си враг още за болен, изведнъж попадна в засада.

 

Дъждовните капки от време на време така оредяваха, че ти се струваше, като че ли дъждът ще спре, но точно тогава започваше отново да пръска по-силно. Трябваше да е още следобед, но Гьорг вече усещаше краката си изтръпнали. Беше същият сив ден като сутринта, само местността бе друга. Той разбра това по облеклото на планинците, които срещаше. Селата все повече се отдръпваха от главния път. Тук-таме в далечината едва се различаваха бледите отблясъци на някоя медна църковна камбана. След това километри наред наоколо бе пак пусто.

Насреща му все по-нарядко се задаваха минувачи. Гьорг отново попита за крепостта Ороши и веднъж му казаха, че е наблизо, докато по-нататък му отвърнаха, че тя е още твърде далеч. Но и двата пъти минувачите му посочиха с ръка една и съща посока, накъдето не се виждаше друго, освен мъгла.

На Гьорг му се струваше, че се свечерява, но това беше привидно. Продължаваше все същият безкраен следобед, в който селата се отдалечаваха от пътя, сякаш искаха завинаги да се скрият и от него, и от целия свят. Той отново попита за крепостта и му казаха, че вече е съвсем наблизо. Дори последният минувач му посочи е ръка малко по-нататък, където трябваше да бъде крепостта.

— Ще стигна ли до довечера? — попита Гьорг.

— Кълна се, че точно привечер ще пристигнеш — отвърна планинецът.

Гьорг продължи нататък. Чувствуваше се капнал и ту му се струваше, че вечерта се бави, отдалечавайки по този начин крепостта, ту пък обратното, че разстоянието до крепостта бе това, което държеше в неизвестност вечерта и не й позволяваше да се спусне над земята.

По едно време сякаш зърна очертанията на крепостта сред мъглата, но мрачната постройка се оказа някакъв манастир като онзи, който видя преди обед през този безконечен ден. Не след дълго отново му се стори, че приближава крепостта и дори, че най-сетне ясно различава очертанията й на някаква височина, но като повървя още малко, разбра, че това не бе крепостта Ороши, нито каквато и да било сграда, а някаква сгъстена, по-тъмна от другата мъгла.

Когато отново се озова сам сред широкия друм, надеждата, че най-после ще се появи крепостта, съвсем го напусна. Мъртвилото, което се ширеше от двете страни на пътя, с редките ниски храсти, поникнали тук-таме като със зла умисъл, увеличаваше още повече пустотата. Това пък какво е? — зачуди се Гьорг. Сега и села вече не се виждаха в далечината и най-страшното бе, че те като че ли никога и никъде нямаше да се появят.

Докато вървеше, от време на време повдигаше глава, за да потърси на хоризонта крепостта и пак му се струваше, че я забелязва, но вече не вярваше и на очите си. Още в детство беше чувал за крепостта на принца, която векове наред бдеше да не се погазва канонът, но въпреки това нито знаеше как тя изглежда, нито пък нещо друго за нея. Жителите от цял Рафш^[1] я наричаха просто Ороши, но и когато разказваха за нея, от приказките им не можеше да разбереш как изглежда. Дори и сега, когато Гьорг я виждаше отдалеч, не можеше да повярва, че това е тя и не бе в състояние да си я представи. По очертанията си сред мъглата не изглеждаше нито много висока, нито ниска. Ту се виждаше като разпростряна в ширина, ту по-прибрана. На Гьорг му се стори, че това е от пътя, който се изкачваше нагоре и непрекъснато се виеше, и променяше гледката. Но и когато я наближи, нищо не се изясни. Беше почти сигурен, че това е крепостта, но се и съмняваше, че може и да не е тя. Ту му се струваше, че вижда един общ покрив над няколко различни постройки, ту различни покриви на една и съща сграда. Колкото повече приближаваше, толкова повече гледката се променяше. Сега му се стори, че между няколкото кули се открояваше в средата една главна. Всички останали бяха като пристройки около нея. Повървя още малко и главната кула изчезна от погледа му, като останаха само по-ниските наоколо. След това и те започнаха да се разпръскват и когато пристигна, забеляза, че това не бяха кули, а нещо като жилищни сгради, дори част от тях повече приличаха на полуизоставени сайванти. Наоколо не се виждаше жива душа. Дали не съм блъскал път напразно? — си каза той. В същия миг насреща му застана човек, сякаш изскочил изпод земята.

— Данък за убит ли носиш? — попита той, като погледна крадешком десния ръкав на Гьорг и без да дочака отговор, посочи с ръка един от сайвантите.

Гьорг се запъти нататък. Струваше му се, че краката му вече не го държат. Озова се пред една твърде стара дървена врата. Извърна глава, за да попита човека, с когото говори, дали тук трябва да влезе, но той бе изчезнал. Гьорг погледна за миг вратата, преди да реши да почука. Дървото бе цялото проядено и между издълбаните дупки се виждаха най-различни гвоздеи и железа, безпричинно забити, повечето накриво. Ръждата по тях бе станала еднаква по цвят с отколешното дърво на вратата, както се променят и ноктите с остаряването на ръката.

Гьорг понечи да почука, но в същия миг забеляза, че на вратата със забитите всевъзможни железа липсваше чукало. Дори нямаше и брава. Едва тогава видя, че вратата е полуотворена. Гьорг направи нещо, което не бе сторил през целия си живот досега — бутна една врата, без да повика предварително: „Ей, стопанино!“

Вътре цареше полумрак. Отначало му се стори, че сайвантът е празен, но после в един от ъглите забеляза огън, който едва мъжделееше и напомняше за мокри дърва, тъй като от него се вдигаше повече дим, отколкото пламък. Преди да различи хората наоколо, той усети миризмата на влажните им шаячни дрехи, после видя и лицата им. Някои седяха на дървените скамейки, други се бяха свили по ъглите.

Гьорг се смести в един ъгъл, като сложи пушката между коленете си. Очите му полека-лека свикнаха е полумрака. Лютивият дим стегна гърлото му. Постепенно той различи по дрехите на мъжете черните ленти на ръкава и разбра, че и те като него са дошли да платят кръвния данък. Бяха всичко четирима души. След малко забеляза, че са петима. Но не мина много време и отново му се сториха четирима. Последният, когото първоначално не бе забелязал и после го сметна за пети човек, се оказа някакъв пън, подпрян бог знае защо в най-тъмния ъгъл.

— Откъде си? — попита го мъжът до него.

Гьорг му каза името на селото си.

Навън се бе спуснала вечерта. На Гьорг му се стори, че тя дойде изведнъж, докато прекрачи прага на сайванта, като онази развалина, която рухва зад гърба ти, щом се отдалечиш от сянката й.

— Ти не си бил и чак толкова отдалеч — отвърна съседът му. — На мене ми трябваха два дни и половина път дотук, без да спирам никъде.

Гьорг не знаеше какво да му каже.

Някой бутна вратата, която жално изскърца, и влезе. Носеше наръч съчки, които хвърли в огъня. Дървата бяха мокри, та угасиха и малките пламъчета светлина, които се разпръскваха наоколо. След това човекът, изглежда сакат, запали газена лампа и я окачи на един от многобройните, забити на стената пирони. Жълтеникавата светлина едва проникваше през опушеното стъкло и напразно се мъчеше да достигне до най-отдалечените кътчета на сайванта.

Всички мълчаха. Човекът излезе, а след това влезе някакъв друг. И той приличаше на първия, само че в ръцете си не носеше нищо. Изгледа всички поред, сякаш да ги преброи (на два-три пъти извърна очи към пъна, за да се увери, че там няма човек), и излезе. След малко отново се върна е голяма пръстена паница, следван от друг, който носеше няколко дървени гаванки и два царевичника. Той постави пред всекиго по една паничка и парче просеник, а другият им сипа от пръстената паница бобена чорба.

— Ти излезе късметлия — обърна се към Гьорг съседът му. — Дойде точно когато дават яденето. Иначе щеше да стоиш утре до обед гладен.

— Аз си нося малко хляб и извара — отвърна Гьорг.

— Защо? В крепостта два пъти на ден дават храна: на онези, които идват да си платят данъка.

— Аз не знаех — рече Гьорг, като пъхна един голям залък в устата си. Просеникът бе корав, но той беше доста изгладнял.

 

Гьорг усети, че нещо метално падна в скута му. Беше кутията с тютюн на съседа.

— Я си свий цигара!

— Отдавна ли чакаш тук? — попита го Гьорг.

— Още от обед.

Гьорг нищо не отвърна, но другият долови изненадата му.

— Защо се учудваш? Има хора, дето чакат още от вчера.

— Така ли? — слиса се Гьорг. — Аз пък си мислех, че още тази вечер ще предам парите и утре ще си тръгна.

— Ами — отвърна другият. — Ще имаш късмет, ако платиш до утре вечер. Иначе може да чакаш и два, дори и три дни.

— Три дни ли? Как е възможно?

— В крепостта никога не бързат да приберат парите за кръвния данък.

Вратата на сайванта отново изскърца и влезе онзи, който донесе паницата с бобената чорба. Той събра празните гаванки, пътьом стъкми огъня и излезе. Гьорг го проследи с очи.

— Това слугите на принца ли са? — попита той шепнешком съседа си.

Другият повдигна рамене:

— Как да ти кажа. Доколкото зная, те са някакви далечни негови братовчеди и са нещо като прислуга.

— Така ли?

— Видя ли сградите наоколо? В тях живеят много семейства, които имат родствени връзки с капедана^[2]. И понеже са му роднини, те са едновременно и стража, и служители. Не видя ли облеклото им? Нито е като на планинците, нито е градско.

— Прав си — рече Гьорг, — така са облечени.

— Я си свий една цигара — покани го другият.

— Благодаря ти, рядко пуша.

— Кога уби кръвния си враг?

— Онзи ден.

Навън се чуваше как ръми дъждът.

— Не ще да си отиде тази зима.

— Да — отвърна Гьорг. — Като че ли много продължи.

Далеч, някъде откъм многобройните постройки, може би от самата главна кула, се зачу тряскане на врата. После нещо като затваряне или отваряне на дървени капаци на прозорци, чието изскърцване се проточи дълго. След това някакъв крясък на птица, което можеше да бъде и вик на стражите, поздравления при посрещане или изпращане на скъп гост. Гьорг се сви в своя ъгъл. Не можеше да повярва, че се намира в Ороши.

 

Изскърцването на вратата изведнъж прекъсваше дрямката му. За трети път Гьорг отвори очи и видя сакатия да влиза е наръч дърва. След като сложи съчките в огъня, той отиде и повдигна фитила на газената лампа. От дървата се стичаше вода, което показваше, че дъждът навън още не беше спрял.

Сред бледата светлина на лампата Гьорг видя, че никой от хората не спеше. Усещаше студени тръпки по гърба, но се стесняваше да се приближи до огъня. Освен това му се струваше, че този огън не може да го стопли. Плахите пламъчета, просветващи сред тъмните като кръпки петна по суровите дървета, правеха още по-тягостно мълчанието на чакащите.

На няколко пъти Гьорг си помисли, че всичките тези хора бяха убили някого й имаха своя история. Но тези истории оставаха заключени дълбоко в тях. Не случайно устата им и особено челюстите под светлината на огъня напомняха някои от формите на старите брави. През целия път насам Гьорг се ужасяваше при мисълта, че някой може да го попита за неговата история. Най-голям бе страхът му, когато се озова в сайванта, но още с влизането нещо му подсказа, че няма такава опасност. Навярно сигурността дойде от онази вцепененост, която бе завладяла всички наоколо, или от пъна, който новодошлият отначало вземаше за човек и след това виждаше, че е дънер, или обратно, първоначално смяташе, че е пън, после му се струваше, като човек и когато се убедеше, че наистина е дънер, се смееше на себе си. Гьорг бе склонен да вярва, че този пън бе поставен там именно с тази цел.

Мокрите, току-що сложени от сакатия дърва, пращяха в огъня. Гьорг пое дълбоко дъх. Навън нощта сигурно бе станала още по-непрогледна. Някъде далеч развигорът свистеше ниско над земята. За учудване той изпита желанието да разкаже нещо на някого. Но това не го изненада толкова, колкото му направи впечатление нещо друго. Стори му се, че формите на челюстите на околните постепенно започваха да се променят. И както воловете през студените нощи преживяха храната, така и историите сякаш бяха заседнали в гърлата на хората и едва чакаха да се отронят от устата им. Преди колко дни отмъсти? Преди четири? А ти?

И полека-лека историите започнаха да напускат шаячните дрехи и тихомълком, като черни бръмбари, да се въртят наоколо и да се бутат едни други. Какво ще правиш с тридесетдневната беса? Какво ще правя през това време ли? — помисли си Гьорг.

Понякога му се струваше, че до края на живота си ще остане тук, затворен във влажния сайвант, край този огън, от който повече те втрисаше, вместо да те сгрее, тъй като никога нямаше да лумне, и край тези бръмбари, които пълзяха по пода.

Кога ли ще го повикат да плати данъка? Откакто дойде, само на един бяха приели парите. Наистина ли ще трябва да чака с дни? Ами ако мине седмица и него извикат? Ами ако изобщо не приемат данъка му?

Вратата се отвори и влезе някакъв човек. Личеше, че идва отдалеч. Огънят вдигна два-три презрителни пламъка, колкото да се види, че новодошлият е мокър до кости и целият в кал, след което го остави да потъне в полумрака като всички останали.

Смутен, човекът се запъти към един от ъглите и седна на дънера. Гьорг го наблюдаваше с крайчеца на окото си, сякаш да разбере как е изглеждал той, когато влезе преди няколко часа. Човекът отметна качулката на гуната и оклюма глава. Веднага си пролича, че историята му го е погълнала изцяло и все още е далеч от гърлото, за да я разкаже. А може би и не бе нахлула в него, а стоеше във вцепенените му ръце, с които току-що бе убил кръвния си враг. Навярно затова така нервно барабанеше с пръсти по коленете си.