Исмаил Кадаре
Посърналият април (1)

Първа глава

Щом почувствуваше, че краката му замръзват, той размърдваше колене и усещаше как камъчетата под тялото му с тревожно потракване се търкулват надолу. Всъщност цялото му същество бе изпълнено с безпокойство. Никога досега не беше му се случвало да стои толкова дълго време неподвижно в канавката край широкия друм и да чака някой да мине.

Денят преваляше. Завладян почти от панически страх, той доближи око до пушката и погледна през мерника. След малко ще се стъмни и пред мушката ще замъглее… „Сигурно ще мине, преди да мръкне — беше казал баща му. — Само имай търпение и чакай.“

Той бавно задвижи — цевта на пушката и мерникът мина над още неразтопените парчета сняг отвъд пътя. Нататък в дъбравата тук-таме стърчаха храстите на диви нарове. За стотен път му мина през ум, че това бе един необикновен ден в живота му. Мерникът на пушката отново се върна от дивите нарове към неразтопения сняг. И в този ден, смятан от него наистина за необикновен, нямаше нищо друго, освен купчинките напластен сняг и храстите, които сякаш дебнеха тук още от обед, за да видят какво ще направи.

Още малко и ще мръкне — помисли си — и аз няма да мога да го улуча. Всъщност той искаше колкото се може по-скоро да падне мрак, да се спусне нощта и той да побегне от тази проклета пусия. Но денят така бавно гаснеше и той трябваше още дълго да чака. Макар това да бе втората пусия на кръвно отмъщение в живота му, човекът, когото трябваше да убие, беше същият, когото бе чакал в засада и първия път, тъй че тази пусия се явяваше нещо като продължение на предишната.

Отново усети, че краката му замръзват и леко размърда колене, сякаш да попречи на студа да запълзи нагоре по тялото му, въпреки че той отдавна бе проникнал в корема, в гърдите, чак до главата му. Дори бе вледенил и мозъка му като парчетата сняг отвъд пътя.

Той не бе в състояние да мисли нещо свързано и логично. Изпитваше само някакво чувство на враждебност към дивите нарове и късовете сняг и от време на време му се струваше, че ако не бяха тук, отдавна би зарязал пусията. Но те стояха като неми свидетели насреща му и той не можеше да си отиде.

Край завоя на пътя за стотен път през този следобед му се привидя човекът, когото трябваше да убие. Той вървеше със ситни крачки, а над дясното му рамо, чернееща, стърчеше цевта на пушката. Човекът от пусията трепна — не, този път не му се привиждаше, очакваният наистина идеше.

Както стотици пъти досега, Гьорг мислено насочи цевта към човека, който се задаваше, и взе на мушка главата му. Стори му се, като че ли тя започна да се съпротивлява и по никакъв начин не искаше да я вземат на прицел, дори в последния миг сякаш онзи някак иронично се усмихна. Същото се бе случило и преди шест месеца и Гьорг, за да не обезобрази лицето на жертвата (кой знае защо, в последния момент изпита някакво съжаление), сведе мерника и вместо да го убие, само го рани във врата.

Очакваният приближаваше. Само да не го раня — помисли Гьорг, като да умоляваше себе си. Едва успяха да заплатят глобата за първото раняване и ако това се повтори, съвсем ще се разорят. Убиеш ли го, от тебе не се иска нищо повече.

Очакваният все повече приближаваше. По-добре куршумът ми да отиде на вятъра, отколкото само да го раня. Както стотици пъти досега, Гьорг повтори наум, че според обичая, преди да стреля, трябва да заговори на човека, който се задаваше. Но нито в онзи миг, нито по-късно можа да разбере дали действително му каза нещо, или устата му начаса бе занемяла. Наистина жертвата изведнъж извърна глава. Гьорг видя само рязкото движение на ръката му, е което онзи, изглежда, искаше да свали пушката от рамото си, и в този миг той стреля. После вдигна очи от пушката и почти учуден загледа какво става нататък. Убитият (човекът беше все още изправен, но Гьорг бе убеден, че е мъртъв) пристъпи крачка, пушката му падна на една страна, а след нея в противоположна посока се строполи и той.

Гьорг излезе от пусията и се запъти към убития. Широкият друм бе съвсем пуст, само стъпките му отекваха по пътя. Мъртвият бе паднал ничком. Гьорг се наведе и сложи ръка на рамото му, сякаш да го разбуди. Какво правя? — помисли си. Но несъзнателно ръката му пак докосна рамото на убития, като да го подканяше отново да се върне към живот. Защо правя това? — си рече и начаса се сети, че не беше се навел над убития, за да го събуди от вечния сън, а да го обърне по гръб. Не, той само трябваше да обърне трупа, така както го изискваше обичаят, Храстите на дивите нарове и парчетата неразтопен сняг стояха наоколо и гледаха.

Изправи се и понечи да тръгне, но веднага се сети, че трябваше да сложи и пушката до главата му.

Всичко това направи като насън. Усещаше, че му се повдига и на два-три пъти си каза: блъснала ме е кръвта. След малко той вече крачеше почти тичешком по безлюдния друм.

Здрачаваше се. На няколко пъти Гьорг несъзнателно извърна глава назад. Пътят продължаваше да е все така пуст, извиваше нататък сред храсталаците на дъбравата и потъваше в угасващия ден.

Някъде напред се зачуха звънци на мулета и след това гласове. Насреща му по широкия друм се зададоха хора. Те му приличаха ту на другоселци, тръгнали на гости, ту на планинци, завръщащи се от пазар. Озона се пред тях по-скоро, отколкото очакваше. Сред мъжете имаше млади невести и деца.

Те го поздравиха с „добър вечер“ и той забави крачки. Преди да заговори, Гьорг посочи с ръка назад.

— Там, при завоя на широкия друм, убих един човек — изрече със сподавен глас. — Обърнете го е лице и сложете пушката до главата му, добри хора.

Сред пътниците за миг настъпи мълчание.

— Да не те е блъснала кръвта? — запита нечий глас.

Гьорг не отговори. Мъжът нещо го посъветва как да се освободи от вцепенението, но той не го и чу. Отново бе тръгнал. Сега, когато заръча да обърнат трупа на убития, някак изведнъж му олекна. Изобщо не можеше да си спомни дали обърна трупа, или го остави ничком. В канона се вземаше предвид тази възбуденост при убийство и се разрешаваше да поръчаш на минувачите да направят това, което ти не си успял да сториш. Но да оставиш убития ничком и със захвърлена встрани пушка бе непростим грях.

Когато влезе в село, още не беше се стъмнило. Неговият необикновен ден все още не бе завършил. Завари вратата открехната. Бутна я с рамо и влезе.

— Е? — попита някой отвътре.

Той само потвърди с глава.

— Кога?

— Преди малко.

По дървените стълби се зачуха стъпки.

— Ръцете ти са целите в кръв — каза баща му. — Иди да се измиеш.

Гьорг учудено погледна ръцете си.

— Изглежда, когато съм го обръщал — рече.

Напразно се бе тревожил из пътя за трупа. Стигаше да погледне ръцете си, за да разбере, че всичко бе направил така, както трябва.

Из къщи се разнесе миризма на току-що изпечено кафе. Чудно, спеше му се. Дори на два пъти се прозина. Сияещите очи на малката му сестра до лявото му рамо се сториха на Гьорг далечни като две звезди отвъд хълма.

— А сега? — обади се неочаквано, без да се обръща към някого.

— Трябва да се разгласи за смъртта из село — отвърна баща му.

Едва тогава Гьорг забеляза, че той си връзваше цървулите. Когато навън се чу гласът на първия глашатай, Гьорг пиеше кафето, поднесено от майка му.

— Гьорг Бериша стреля срещу Зеф на Крюекюките.

В този глас се долавяха някакви особени звуци, имаше нещо от тона на глашатая, когато обявява правителствен декрет и нещо от старите псалми.

Този необикновен човешки глас сякаш изведнъж го пробуди. Стори му се, като че ли името му бе напуснало тялото, излязло от кожата и ребрата му и сега навън свирепо го разкъсваха. За пръв път изпитваше такова чувство. Гьорг Бериша — повтаряше безмилостният глашатай. Гьорг Бериша беше на двадесет и шест години и за пръв път името му влизаше в хрониките на битието.

Навън глашатаите на смъртта предаваха от уста на уста неговото име.

 

След половин час тялото на убития бе пренесено в селото. Бяха го поставили според обичая върху четири букови клона. Имаше съвсем малка надежда, че може би все още не е свършил.

Бащата на убития чакаше на крак пред вратата на къщата. Когато хората, носещи тялото, приближиха на около двадесетина крачки, той ги попита:

— Какво ми носите? Рана или смърт?

Отговорът бе кратък и отсечен:

— Смърт.

Езикът на бащата затърси дълбоко в устната кухина слюнката. Накрая, успя да свърже, думите:

— Внесете вкъщи мъртвеца и разгласете вестта за смъртта из село и сред близките ни.

 

Звънците на стадата, които се завръщаха в село Брезфтохт, звуците на вечерната камбана, както и всички други шумове, дето се разнасяха сред настъпващата нощ, като че ли бяха пропити от току-що пръсналата се вест за смъртта.

Из селските улички и пътеки цареше необикновено оживление. Няколко плахи отблясъци от деня, който все още не бе угаснал, разпръскваха пламъчета някъде в края на селото и изглеждаха още по-студени. В къщата на мъртвеца влизаха и излизаха хора, както и в дома на онзи, който го бе убил. Други по двама, по трима се запътваха нанякъде или се връщаха отнякъде.

От прозорците на пръснатите къщи се разменяха последните новини:

— Чухте ли, че Гьорг Бериша убил Зеф Крюекюки?

— Гьорг на Беришите отмъстил за брат си.

— Дали ще поискат Беришите беса за двадесет и четири часа?

— Сигурно.

От тесните прозорчета на горния кат на къщата се виждаше съвсем ясно движението по селските улички. Мракът беше паднал. Светлината на огньовете ставаше все по-ярка, сякаш се сгъстяваше. Постепенно пламъците придобиваха тъмночервен цвят като лавата на току-що изригнал от тайнствени глъбини вулкан. Неговите искри разпръскваха наоколо предчувствия за бъдещо кръвопролитие.

Ето четирима мъже, между които и един старец, се отправят към дома на убития.

— Посредниците отиват да поискат двадесет и четири часа беса за Беришите — обади се някой от един прозорец.

— Дали ще им дадат?

— Сигурно.

Въпреки това целият род на Беришите вземаше необходимите предпазни мерки. Тук-таме се чуваха гласове: Мураш, прибери се бързо вкъщи! Цени, затвори портата! Къде е Пренг?

Една след друга се затваряха вратите на близките или далечни на рода на Беришите домове, защото непосредствено след убийство бе най-опасното време, тъй като семейството на убития още не бе дало никаква беса, така че Крюекюките, заслепени от току-що пролятата кръв, имаха право според канона да си отмъстят и да стрелят по когото и да било от рода на Беришите.

По прозорчетата на къщите всички чакаха пратениците да излязат от дома на убития. Дали ще им дадат беса? — питаха час по час жените.

Най-после четиримата посредници излязоха. Разговорът им бе кратък. По вървежа им не можеше да се разбере нищо, но малко след това един глас разпръсна вестта:

— Семейството на Крюекюките даде беса.

Всички разбраха, че става дума за малката беса — отсрочка от двадесет и четири часа. Докато за голямата, тридесетдневна беса още никой не споменаваше, защото тя трябваше да се поиска не от семейството, а от селото, освен това голямата беса можеше да се даде само след погребението на убития. Вестта се носеше от къща на къща:

— Семейството на Крюекюките дало беса.

— Дали са им беса Крюекюките.

— Слава богу. Поне двадесет и четири часа няма да се пролива кръв — въздъхна пресипнал глас зад един прозорец.

 

Погребението се извърши на следващия ден към обед. Тъжачите се зададоха отдалеч, като дращеха с нокти лица и скубеха коси според обичая. Старите гробища при църквата почерняха от гуните на тъжачите. След погребението траурното шествие се запъти към дома на Крюекюките. Гьорг бе сред тях. Отначало той не искаше да отиде, но баща му настоя. Така го изисква канонът — му бе казал. — Ти си длъжен да присъствуваш на погребението, както и на погребалното угощение. Но аз съм извършил кръвното отмъщение — бе отвърнал Гьорг, — аз го убих, защо трябва да отивам? Именно защото ти си го убил, трябва да отидеш — го бе прекъснал баща му. — Всеки друг може да не присъствува на погребението или на трапезата след това, само ти не можеш да отсъствуваш. Но защо? — противопостави се за последен път Гьорг. — Защо трябва да направя това? Баща му го изгледа толкова учудено, че той не посмя да каже нищо повече.

Сега крачеше, поклащайки се блед сред тъжачите и чувствуваше отстрани погледите на хората, които само дето не го блъскаха да се махне по-нататък, да потъне в мъглата. Повечето от тях бяха от рода на убития. Кой знае за кой път той простена наум: защо трябваше да идвам!

В очите им нямаше ненавист, но бяха студени като този мартенски ден, както бяха студени, но без омраза и неговите очи ден преди това в пусията. Току-що заринатият гроб, каменните и дървени кръстове, повечето накривени встрани, жалните звуци на камбаната, всичко това днес беше пряко свързано с него. Лицата на тъжачите със страшните драскотини, оставени от ноктите им (о, господи, кога успяха толкова да пораснат тия нокти за двадесет и четири часа — помисли той), така жестоко проскубаните им коси, подпухналите очи, монотонните стъпки, които го заобикаляха от всички страни, цялата тази погребална обстановка бе създадена от него. И сякаш не стигаше всичко това, та бе принуден и той да крачи сред нея бавно, опечален като останалите.

Тъмните ивици по тъканите им дрехи бяха същите като неговите, истински черни змии с отровни уста, готови да ухапят. Когато пътьом приближаваха един до друг, тези ивици почти се докосваха, но Гьорг бе съвсем спокоен. Беше защитен от дадената за двадесет и четири часа беса по-добре от което и да било прозорче на кула или крепост. Дулата на пушките стърчаха над раменете им върху черните гуни, но сега-засега те нямаха право да стрелят срещу него. Утре, вдругиден… може би. А ако селото поискаше за него и беса от тридесет дни, тогава щеше да има още четири недели, спокоен живот. После…

Няколко крачки напред цевта на една манлихерка все се наклоняваше встрани, сякаш за да се различава от останалите. Отляво Гьорг забеляза дулото на една: къса пушка, другите стърчаха изправени наоколо. Коя ли от тях ще… В съзнанието му думите „Ще ме убие“ в последния миг, сякаш за да се чувствува по-леко, се промениха: „Ще стреля срещу мене?“

Пътят от гробищата до дома на убити, като че ли нямаше край. А сега предстоеше и погребалното угощение, където го очакваше ново, още по-голямо изпитание. Щеше да седне на трапезата заедно с рода на убития, напреде му ще сложат хляб и гостба, вилица и лъжица и той ще трябва да яде.

На два-три пъти му хрумна да се измъкне от това; безсмислено угощение, да побегне от тълпата на тъжачите, пък ако ще да го ругаят, да му се подиграват, да казват, че е потъпкал столетните обичаи, дори ако искат, нека и да стрелят зад гърба му, само да се махне, да се махне. Но той знаеше, че никога няма да го направи. Така, както не бе побягнал и от пусията вчера. Така, както не би могъл да избяга дядо му, прадядо, му и прапрадядо му преди петдесет, петстотин или преди хиляда години.

Ето, приближаваха дома на убития. По тесните прозорчета над кемера на портите бе сложен черен плат. Ох, къде да се дяна — простена той наум и въпреки че до кемера на ниските порти имаше още стотина крачки, предварително сведе глава, за да не се удари в каменния му свод.

 

Погребалното угощение стана по всички правила. През цялото време Гьорг си мислеше за погребалната трапеза, която щяха да наредят за него. Кой ли от тези тук ще дойде у тях, както той бе дошъл днес, както бяха ходили баща му, дядо му и прадядо му стотици години, поколение след поколение?

Лицата на тъжачите продължаваха да са изподрани и окървавени. Обичаят изискваше да не се измиват нито в селото, където бе смъртният случай, нито из пътя. Това можеха да направят едва след като се завърнат по селата си.

С тези драскотини по страните и челата те сякаш бяха с маски. Гьорг си мислеше как ли щяха да изглеждат с изподрани след нещастието лица хората от техния род. Сега на него му се струваше, че целият живот на тези човешки поколения не бе нищо друго освен едно безкрайно погребално угощение, на което ту едната, ту другата страна отиваше при кръвните си врагове. И всяка от тях, преди да отиде на погребалната трапеза, надяваше на лицето си окървавената маска.

 

Подир обед, след завършване на погребалното угощение, в селото отново се почувствува някакво необикновено раздвижване. Скоро щеше да изтече малката беса от двадесет и четири часа за Гьорг Бериша и още отсега старейшините на селото се готвеха да отидат, както бе редът, в дома на Крюекюките, за да поискат от името на селото голямата беса от тридесет дни за Гьорг.

Пред къщите, по прозорчетата на горния кат, където живееха жените, и по селските мегдани се говореше само за това. Като първо убийство на кръвно отмъщение през тази пролет бе съвсем естествено да се приказва най-подробно за всичко, свързано с него. Отмъщението бе извършено, както го изискваха правилата, и погребението, и погребалната трапеза, и бесата за двадесет и четири часа, и всичко останало бе според древния канон. Така че и бесата от тридесет дни, която старейшините се готвеха да поискат от Крюекюките, сигурно щеше да се даде.

Междувременно, докато се обсъждаха тези неща и се чакаха последните новини за тридесетдневната беса, хората си припомняха случаи и събития било от древни времена или от скоро, когато бе потъпкван канонът в тяхното село, по други краища наоколо или в още по-далечни места, докъдето се простираше това безкрайно високо плато. Спомняха си за онези, които бяха потъпкали канона, както и за суровите наказания спрямо тях. Сещаха се за отделни хора, осъдени от собствените си семейства, за цели родове, съдени според канона, дори и за цели села, обезумели след осъждането им от други селища или от Байрака^[1]. Но слава богу, в тяхното село отдавна не е имало подобен срам — казваха те с въздишка на облекчение. Всичко се вършеше по старите правила и наскоро на никого не беше му хрумвало да ги потъпква. И последното кръвопролитие стана, както си му е редът. Гьорг на Беришите, който отмъсти, макар и младеж, се държа добре както на погребението на кръвния си враг, така и на погребалната трапеза. Сигурно Крюекюките ще му дадат и тридесетдневната беса. Още повече че тази беса, както се иска по настояване на селото, така може да бъде и отменена от него, ако на убиеца, възползувал се от временната благосклонност, му хрумне да я използува, като снове нагоре-надолу из село и се пъчи с убийството. Но не, Гьорг Бериша не беше такъв. За него винаги казваха, че е твърде затворен и замислен, така че човек от всеки друг можеше да очаква подобна глупост, но не и от него.

Голямата беса бе дадена от Крюекюките късно подир обед, малко преди да изтече срокът на първата беса. Един от старейшините на селото, който бе ходил у Крюекюките, дойде в дома на Беришите и им съобщи за даването на тридесетдневната беса, като използува случая да повтори необходимите съвети, че Гьорг не трябва да злоупотребява с тази беса и други подобни.

И след като пратеникът си отиде, Гьорг продължи до стои все така вцепенен в един от ъглите на стаята. Оставаха му да живее още тридесет дни извън всякаква; опасност. След това от всички страни щеше да го дебне пусията на смъртта. Като прилеп, плашен от светлината, пълната луна и огньовете, той щеше да се движи само в мрака.

Тридесет дни — си каза. Изстрелът на пушката край канавката на широкия друм изведнъж бе разделил живота му на две — едната част представляваха досегашните му двадесет и шест години, а другата — тридесет дни, които започваха от днес, седемнадесети март, до седемнадесети април. По-нататък следваше животът му на прилеп, който живот още отсега той изобщо престана да брои.

С крайчеца на окото си Гьорг гледаше част от пейзажа, простиращ се отвъд тясното прозорче. Навън беше март, полуусмихнат, полумразовит, с онази, присъща само нему заслепяваща алпийска светлина. След това идеше април или по-точно неговата първа половина. Гьорг усети някаква болка в лявата страна на гърдите. Април още отсега изплуваше в съзнанието му с особена синева… Но на него малко или много април винаги му се е струвал такъв, месец, в който всичко се раззеленява и обновява. Април, месецът на любовта, както се казва в песните. Това ще бъде неговият недовършен април… И въпреки това по-добре че стана така — помисли си той, без и сам да знае кое е по-добре, че стана така — кръвното отмъщение, което извърши заради убийството на брат си, или това, че сега той бе обречен на кръвно отмъщение.

Беше изминал само половин час, откакто му дадоха тридесетдневната беса, и той сякаш едва сега разбра, че животът му е разделен на две части. Дори му се струваше, че това винаги е било така: едната част бяха цели двадесет и шест години, един муден, муден до отегчение живот, в който имаше двадесет и шест пъти март и април и също толкова зими и лета, докато другата половина бе кратка, само четири седмици, бурна, бърза като лавина, от половин март и половин април и приличаше на два прекършени клона с блестящи като скреж капчици.

Какво щеше да прави през тези тридесет дни, които му оставаха? Обикновено по време на голямата беса хората бързаха да свършат онова, което не бяха успели да изпълнят през първата част от живота си. А ако не беше останало да довършват нещо голямо, тогава се захващаха с най-обикновени работи. По време на сеитба бързаха да засеят, ако бе жетва, жънеха и връзваха снопите, а ако беше минало и едното, и другото, тогава се залавяха с още по-дребни неща — поправяха покрива на къщата, пък, ако и това не бе нужно, тогава просто отиваха нагоре да видят планините или гледаха как отлитат жеравите, или първата паднала слана през октомври. Неженените обикновено по това време се задомяваха, но Гьорг не възнамеряваше да се жени. Годеницата му от един край, далеч оттук, която той изобщо никога не бе видял, се разболя и преди година почина, а той не се сгоди повторно.

Без да откъсва очи от гледката, която се виждаше през прозорчето, макар и вече замъглено, той си мислеше какво ще прави през тези тридесет дни, които му оставаха. Отначало времето му се видя твърде малко, колко е един месец, нямаше да успее да свърши нищо, но след няколко минути тези тридесет дни му се сториха ужасно много, дълги и съвсем ненужни дни.

Седемнадесети март — прошепна той. Двадесет и първи март, двадесет и осми март, четвърти април, единадесети април, седемнадесети април. Осемнадесети… април — денят на смъртта. И така ще дойде смъртоносният април, смъртоносният април и нито веднъж май. Никога вече май.

И както изреждаше така през зъби различни дати ту от април, ту от март, той усети стъпките на баща си, който слизаше от горния кат. В ръце държеше запечатана с восък кожена кесия.

— Ето, Гьорг, петстотин гроша за пролятата кръв — каза той, като му подаде кесията.

Гьорг изблещи очи и скри ръце зад гърба си, сякаш да са колкото се може по-далеч от проклетата кесия.

— Какво? — попита той със сподавен глас. — Защо? Баща му го погледна учуден.

— Как защо? Забрави ли, че трябва да се плати кръвният данък?

— А, да — обади се Гьорг с известно облекчение. — Да.

Кесията още стоеше напреде му и той протегна ръка към нея.

— Вдругиден трябва да тръгнеш за крепостта Ороши — продължи баща му. — Един ден път имаш дотам.

Гьорг нямаше никакво желание да върви където и да било.

— Не може ли да почака тази работа, тате? Веднага ли трябва да се плати?

— Да, синко. Тази работа не търпи отлагане. Кръвният данък трябва да се плати веднага след проливане на кръвта.

Кесията беше в дясната ръка на Гьорг. Тя бе тежка. В нея бяха събрани спестяванията от различните годишни времена, седмица след седмица, месец след месец, докато чакаха кръвното отмъщение.

— Вдругиден — повтори баща му. — В крепостта Ороши.

Той се бе приближил до прозорчето и съсредоточено гледаше нещо навън. В ъглите на очите му блестеше доволство.

— Ела насам — обърна се бащата с мек глас.

Гьорг се приближи.

Долу на двора, на телта за простиране, бе окачена една риза.

— Ризата на твоя брат — почти прошепна баща му. — Ризата на Мъхил.

Гьорг не откъсваше очи от нея. Бяла, тя се поклащаше от вятъра, развяваше се и весело се издуваше на телта.

След година и половина, в деня, когато убиха брат му, най-сетне майка му бе изпрала ризата, която злочестият беше облякъл него ден. Близо година и половина ризата вися така окървавена, както го изискваше канонът, на горния кат, очаквайки да бъде изпрана едва след кръвното отмъщение. Казваха, че когато кървавите петна по ризата започнели да пожълтяват, това било знак, че мъртвият се тревожи, че още не са отмъстили за пролятата му кръв. Като безпогрешен барометър ризата показваше дали е още рано, или е станало късно за разплата. Чрез нея дълбоко от земята, в която лежеше, мъртвият изпращаше своето предупреждение.

Колко пъти в часове на самота Гьорг се качваше на горния кат, за да види злочестата риза. Кървавите петна все повече и повече пожълтяваха. Това показваше, че мъртвият няма покой. Много пъти Гьорг бе виждал насън как перат тази риза сред сапунената пяна и как тя се белва чиста като пролетно небе. Но на сутринта ризата отново висеше там цялата в керемиденочервени петна от засъхналата кръв.

И ето най-сетне опраната риза висеше на телта, но за учудване Гьорг не изпитваше от това някакво облекчение.

В същото време като ново знаме, което се вдига след свалянето на предшествуващото, на горния кат в дома на Крюекюките висеше окървавената риза на току-що убития.

Студът и жегата щяха да оказват своето влияние върху цвета на засъхналата кръв по платното на ризата, но на никой не му се искаше и да знае за това и всички настъпили промени щяха да се тълкуват единствено като тайнствени призиви, на които никой не може да се противопостави.