Уилям Уортън
Пилето (6)

Минават ден след ден. С Пилето опитваме какво ли не. Аз стоя с часове близо до хранилката. Докато съм до нея, Алфонсо се върти в задната част на кафеза си, понадига криле и отваря застрашително човка. Махна ли се, доближава се до хранилката и яде. Просто да не повярваш, че той и Пилето са от една и съща порода. Пилето все повече и повече е запленена от него, а той си остава враждебно настроен към нас. Тя каца върху клетката му, за да го гледа, обажда му се с „куиип“, „пиип“ и с трели, показва всичко, на което е способна. Единственият отговор е някое внезапно нападение, когато той сметне, че не му се обръща достатъчно внимание.

Решавам, че ако го държа един ден гладен и после му дам да яде, може да стане по-любезен. Нищо подобно, стана още по-зъл. Опитах с два дни глад. Пак нищо. А не можеш да държиш едно канарче три дена без храна. Опитвам с нещо по-завързано — парченца ябълка, листа от целина, от глухарче. Нищо не помага. Яде ги, но само след като се отдалеча на известно разстояние. Яде ги и всяка минута поглежда към мен, сякаш се бои, че може да се спусна изведнъж и да му ги взема. Ако и това не е смахната птица!

Дойде Свети Валентин^[1]. На тоя ден по традиция започва чифтосването на птиците, които се държат в кафез, но Алфонсо остава все така зъл и страни от нас. Тоя ден дадох на него и на Пилето голям лист от глухарче. Смята се, че глухарчето действува възбудително на птиците и ги кара да се чифтосват. Това ми го беше казал мистър Линкълн. Той ми беше обяснил още, че французите викат на глухарчето dendte lion, което означавало „лъвски зъб“. На мен такива неща са ми много интересни. Той ме беше предупредил да не ям нито листата, като цвета ни глухарчето, защото можело да се възбудя и изнервя и да подмокря леглото. Според него французите викали на глухарчето също pissenlit, което пък означавало „пикая в леглото“. Само че мистър Линкълн го каза другояче — уринирам. По-културен човек от него аз май не съм срещал.

Умирам да изкарам Алфонсо от кафеза, за да го наблюдавам как хвърчи. Един ден не се стърпях. Отворих вратата на кафеза и се отдръпнах в моя ъгъл в птичарника. Не му трябваше много време, за да разбере, че вратата е отворена. След около пет секунди той вече стоеше на прага и се озърташе, Алфонсо е страшно подозрителен и няколко пъти хвърли поглед към мен. За всеки случай аз държах Пилето в ръката си. Най-накрая той реши да рискува и излетя като стрела към най-горната пръчка на птичарника. Взе да бърше човката си по цялата й дължина; иска да каже, че пръчката е негова, а може би души да разбере къде е Пилето. Поглежда към мен. Изострената му глава, тънкото му тяло, дългите крака, изобщо целият му вид ме кара да се вълнувам. Изведнъж прави едно от типичните си пикирания с прибрани криле и се озовава до хранилката и чашката с водата. Вършее наоколо — изглежда, се бои от клопки, — после яде и пие вода. Той е невъзможен мърльо: разпилява по пода сума зърна, докато намери онова, което му харесва. След като се наяжда, заподскачва към нас, сякаш се готви да атакува. „Куиип“, „куиип“ — обажда се Пилето. Аз също. Той килва глава ту на една, ту на друга страна и се мъчи да ни огледа по-добре. Досега обикновено ни е гледал направо, колкото да види дали няма да направим някое бързо движение или да го издебнем отзад. Не се интересува от нашата личност; за него ние сме само някаква мъглява опасност, от която гледа да се предпази. Така е то. Бдителен ли си, по̀ няма вероятност да ти се случи нещо. Дремеш ли, ставаш по-уязвим.

И тъй, сега Алфонсо за първи път ни оглежда от глава, до пети. Мъчи се да разбере какви в същност сме ние. След петминутно проучване подхвръква на една близка пръчка и ни оглежда от нов ъгъл. Ние не мърдаме. Накрая надава едно хрипаво „пиип“. То звучи като глас на корабокрушенец, който зове минаващия кораб, след като двайсет години е прекарал на безлюдния остров. По-насилено „пиип“ не бях чувал. В мига, в който го изтърва, Алфонсо, струва ми се, съжали за това. Но ние с Пилето откликнахме въодушевено. Разменихме няколко „пиип“, обаче на него и това му омръзна. Той подхвръкна на кафеза си, скочи на прагчето на вратата и оттам — в кафеза. Ние изчакваме. Зная, че ме изпитва, иска да види дали няма да скоча и да го затворя вътре. От мястото си не мога да го видя, но съм сигурен, че се е сврял навътре, готов да излети, ако само понеча да тръгна към клетката.

Излиза отново. Мисля си да пусна Пилето, но ме е страх. Мистър Линкълн сигурно е прав. Не бива да излагам Пилето на никакви рискове. Изчаквам Алфонсо да кацне на някоя пръчка по-далеч от клетката, после се надигам предпазливо и пускам в нея Пилето. Тя пипика от гневно по-гневно, но аз се обръщам и излизам от птичарника. Искам да видя какво ще прави Алфонсо, когато аз не съм там.

Отначало той само се радва на просторния птичарник. Току прелита от единия до другия край и при всеки прелет се захваща някъде. После полита право нагоре и се мъчи да се задържи нависоко, непосредствено под пружината на леглото. След туй пикира няколко пъти. Алфонсо наистина умее да лети. Сега прилича на летец изпитател, който проверява дали всички механизми са в изправност, след като машината е стояла малко повечко на земята.

Слиза долу, отново разпилява сума зърна и изяжда само няколко. Умива лицето си в чашата с вода, но не се изкъпва. Разрошва перата си и отново ги приглажда; бързо, не едва-едва като Пилето.

В това време Пилето, кажи-речи, цяла се е подала извън кафеза и се мъчи да го следи с поглед. Тя като че ли е възприела моята стратегия. По този начин поне можем да го наблюдаваме какво прави.

След още няколко номера и допълнително изследване на птичарника Алфонсо кацва на кафеза. Пилето писука неистово вътре. Той подскача отгоре и се изцвъква така, че едва не нацвъква главата й. После скача и се спуска по телта откъм предната страна на кафеза, докато стига до празната хранилка върху пръчката, на която Пилето е кацнала. Тя се приближава до него и го поздравява с едно изящно „пиип“; той й отвръща неохотно с нещо, което прилича на ръмжене. Пилето обаче не мърда от мястото си и те остават така един до друг. Пилето пипика, а той я гледа, като че тя е животинка в зоологическа градина. Той дращи по кафеза и стига до другата хранилка и Пилето веднага скача до него. Тя пъха глава в съдинката да си вземе семенце, колкото за компания. Тогава Алфонсо изпада в дива ярост. Вилнее, пърха като бесен с криле, писука. И атакува кафеза. Пилето отскача навътре. Посъвзема се и се сгушва страхливо в другия му край. А глупакът Алфонсо продължава да атакува кафеза още пет минути. После каца на пода на птичарника и отново атакува. Върти се около вратата и сякаш се мъчи да я отвори. За миг си помислям; че не е изключено да успее. Тя е с щракалка, а на мен вече всичко ми се струва възможно. Същевременно започвам да си мисля, че може би съм направил грешка. Алфонсо изглежда безнадежден случай.

Нещата вървят по същия начин една седмица. Пилето се старае да бъде мила, а Алфонсо се държи като говедо. За да дам възможност на Пилето да си полети по-свободно, вечер, докато си пиша домашните или работя върху моделите, изваждам я от птичарника. Но тя все хвърчи около телта и се мъчи да привлече вниманието на Алфонсо. Работата ми с летящия модел върви много добре. Той вече лети продължително, но като безмоторен самолет. Двигателят не е достатъчно силен да задвижва крилата така, че той да се издига. Още не зная каква тежест може да понесе, но във всеки случай не много голяма. Трябва да направя някои изчисления върху съотношението между масата и обема на птиците.

Вечер, когато пускам Пилето да хвърчи из стаята, запалвам лампата в птичарника. Тя продължава да се върти все около телта. И толкова много пипика, че започва да ми пречи на работата, но Алфонсо не й обръща никакво внимание. Ще речеш, изобщо не обича птиците. Той, изглежда, не знае какво значи да си самотен, този въпрос не го занимава.

Почти бях решил да се предам и да го върна на мистър Линкълн, но се случи нещо неочаквано. Беше петък вечер. Аз четях в леглото. В стаята светеше само нощната ми лампа.

Отначало ми се стори, че някъде тече вода. Напрегнах слух и разбрах, че звукът идва изпод леглото. Той се поусили и вече не можеше да има съмнение — продължителен вибриращ напев. Най-после Алфонсо беше решил да запее. Пееше така, сякаш гледаше да не ни събуди, сякаш не искаше да го чуе никой, сякаш беше тромбонист, който преди концерта репетира под сурдинка, само за себе си, някакъв много сложен откъс.

Тоя напев, който половин минута трептя ту по-силен, ту по-слаб, завърши с три тихи, протяжни, почти плачевни нотки. Само те можеха да ти скъсат сърцето. После Алфонсо премина с кресчендо към нови височини и от тях преля бавно, мъчително в тон, който повече приличаше на звук от капчук, отколкото на птича песен. В началото точно този звук бе привлякъл вниманието ми.

И млъкна. Аз затаих дъх. Искаше ми се да го видя. Опитах се да определя по звука къде точно се намира, но не можах. Ето че пак започна: същият, напомнящ на капчук звук премина в мелодични тонове и се извиси нагоре най-малко цяла октава, но с различен регистър. Този път протяжната нотка беше само една, след което той премина стремително към финала: три пъти „пиип“, стакато, почти немелодични, и заглъхна. Млъкна. Стоях и чаках, но нищо повече не се случи. Угасих лампата. Няма как, ще трябва да го задържа. Като го слушах как пее в полумрака, имах усещането, че самият аз летя. Почувствувах се някак освободен.