Уилям Уортън
Пилето (13)

Този следобед останах да гледам още веднъж как ще хранят Пилето. Попитах Реналди може ли да вляза вътре. Отвърна, че било забранено, но той нямал нищо против. Отвори вратата с ключовете си и аз вкарах масичката след него.

Пилето клечи и ни гледа; обаче гледа преди всичко мен. Сигурен съм, че ме праща по дяволите. Преди може да не ме е пращал, но сега ме праща. Избутвам масичката встрани и заставам пред Пилето. Реналди минава от другата страна и отхлупва яденето.

— Е, Пиле, ето ме и мен. Аз съм Ал и ти, копеле, знаеш много добре това. Ама ти наистина ли мислиш да клечиш така и да пърхаш като канарче, докато това момче те храни?

Говоря му спокойно, а в това време Реналди се бъзика с яденето. Пилето е изцяло с лице срещу мен, а не ме поглежда ту с едното, ту с другото око, не, този път няма пилешки номера. Гледа ме и очите му дори не играят както преди. Не мога да кажа, че дава признаци да ме е познал, но ме гледа изпитателно, иска да види дали може да ми се довери. Това е Пилето, няма що, и все пак той е различен. Не е някогашното Пиле, което на всичко вярваше; видът му май говори, че сега не вярва на нищо. Като че ли не вярва и на самия себе си.

Реналди ми дава знак с купичката и лъжицата, че мога да нахраня Пилето, ако искам. Пресягам се и ги поемам от Реналди. Той проверява дали някой не надзърта през вратата. Какво могат да му направят, да го уволнят? Та те дори не му плащат. Опитали се да го набутат в армията, обаче той им е показал среден пръст. Не могат да го убият. Каква глупост е това, дето повечето хора добиват навика постоянно да проверяват дали някой не ги гледа, сякаш вършат нещо нередно. Защо е така ли? Някога, когато бяхме още деца, родителите ни и тъпите учители ни караха да се чувствуваме виновни, кажи-речи, за всяко нещо.

Държа яденето и лъжицата пред самото лице на Пилето. Той продължава да ме гледа право в очите и не поглежда храната.

— Хайде, Пиле, време е да размахаш криле и да започнеш да пипикаш. Но на мен тия не ми минават.

Той не се помръдва.

— Добре де, тъй или инак, аз ще те нахраня. Но всичко това е толкова смешно. Ако само можеш да видиш как клечиш и как аз ти бутам тоя буламач в гърлото, сигурно ще умреш от смях.

Поднасям лъжицата към устата му. Той обаче не я отваря и извръща глава.

— Хайде, Пиле, зини! Мамчето ще ти даде сега малко кашица. То е полезно.

Той извръща глава на другата страна. Реналди понечва да заобиколи масичката и да се приближи. Подсказвам му с поглед да стои настрана.

— Слушай, Пиле, това момче ми е дало изключителната възможност да те нахраня. Зини! Знам, че цялата тая работа е страшно недостойна, но какво от това? Той или аз, все някой трябва да те нахрани. Ако ще се правиш на глупава птица, бъди поне последователен. Много добре знаеш, че не кензаш като птица. Можеш да подскачаш колкото си щеш, обаче никога няма да излетиш оттук. Ще те държат в тая клетка до края на живота.

Пилето ме гледа в упор. Явно му писва. Много е трудно да вбесиш Пилето. Обикновено той не се впряга за нищо. Най-често съм го чувал да казва: „Няма значение.“ За него нищо няма значение. Аз се назлобя за нещо в училище, за майка му или за баща ми, а той ще каже: „Няма значение.“

В този миг виждам, че крилете му, тоест ръцете, се отделят от тялото. За секунда си помислям, че ще се нахвърли върху мен като зъл прилеп, но той ги вдига бавно пред лицето си и ги разглежда внимателно. Върти ги, отваря юмруци и едва-едва раздвижва пръстите си. После ме поглежда и посяга към купичката и лъжицата. Аз ги пъхам в ръцете му. Той не навежда поглед към тях, очите му ме гледат, та ще ме изгорят. Луд! Мисля си дали няма да нахлупи паницата на главата ми, но продължавам да го гледам право в очите. Нещо става в него, но иди разбери какво е.

Пробожда ме с погледа си около две минути, после поглежда към паничката и лъжицата. Няколко пъти обръща лъжицата в ръката си, сякаш се мъчи да си спомни как се държи. Иде ми да посегна и да му помогна, но не. За първи път ми става ясно колко далеч е Пилето. Много, много далеч е отишъл и трябва да измине дълъг път, за да стигне до настоящето. Той хваща лъжицата почти правилно и посяга към паничката, но същевременно отмества паничката. След като два пъти не успява да я улучи, на третия забива лъжицата в кашата и започва да я разбърква. Разбърква я най-малко три минути. Краката вече ме заболяват от клечането. Яд ме е, че съм с тия превръзки на главата, иначе Пилето по-лесно щеше да ме познае.

Най-после той загребва от съда малко каша и пъха лъжицата в устата си. После обаче едвам успява да я извади, понеже я е захапал. Все едно бебе, което тепърва се учи да яде; държи лакътя си високо. Може би си мисли, че е птица, която подражава на човек. Сигурно е така.

Тая процедура продължава повече от час и Пилето успява да погълне достатъчно количество ядене. Дори смогва да набоде с вилицата месото. Оставя ме да поемам от ръцете му купичката, вилицата и чиниите, но не реагира. Лицето му е все едно човка. Сякаш си е сложил маска, зад която проблясват само очите му.

Излизаме и Реналди е страшно възбуден. Казва, че това е голям успех; трябвало да съобщим на Уайс. Питам го какво, по дяволите, ще направи Уайс, освен да запише всичко в книжата си или да накара оня, плюещия, да го напише на машина; не е ли по-добре да си траем? Реналди ме изслушва. Отначало възразява, но накрая се съгласява с мен. Каква полза, му викам, ако Уайс дойде да наблюдава лично как яде Пилето? Каква полза?

Реналди ме оставя и аз заемам мястото си на стола между двете врати. Казва, че нямало начин да ме остави в клетката при Пилето.

Седя там доста време и наблюдавам Пилето. Той, струва ми се, започва да чувствува колко е глупаво да клечи непрекъснато. На два пъти протяга крак. Досега не е правил това. Отива до клозета да се измоча. Вместо да стъпи на чинията, както правеше преди, поизправя се, накланя се над нея, разкопчава пижамата си с едната ръка, а с другата се подпира на стената. Сигурно от месеци не е изправял гръб толкова. Повече от това май не може да се изправи. Реналди ми разправяше, че Пилето спял клекнал; не искал да използува леглото. Понякога се подпирал на стената и спял на един крак. Прекалява понякога това Пиле.

Като се изпика, пристъпи полуклекнал към средата на стаята — като мършавия гръбльо от „Парижката света Богородица“ или нещо подобно, — после пак зае старата клечаща поза.

— Пиле, сега никой не ни гледа. Изправи се като човек. Няма да кажа никому. Това съм аз, Ал, нямаш ли ми доверие?

Той ме гледа право в очите. Все още ми се струва, че го е яд на мене, което наистина рядко се случва с него. Както казах, много е трудно да накараш Пилето да се ядоса. Дори когато стана разправията с баща ми заради колата, Пилето не беше толкова ядосан, колкото отчаян. Той просто не можеше да повярва, че някой е способен на такава гадост. Беше сигурен, че е станало някакво недоразумение и че като поговори с купувача, всичко ще се изясни и оправи.

Помня само един случай, когато Пилето се вбеси. Тогава за първи път видях какво значи един алтав, затворен човек като него да се вбеси. И си дадох сметка, че никога в живота си не съм се вбесявал; случвало се е да ми писва, да се ядосам, но да се вбеся — не, то е като да си луд.

— Пиле, помниш ли когато онова копеле О’Нийл ти задигна колелото? Тогава се уплаших, че ще го убиеш, ей.

Това се случи скоро след като се запознахме с Пилето. Още бяхме в прогимназията. Учеха ни сестри монахини, което може да ти съсипе живота. Аз седях на най-задния чин и си представях как на сестрите им тече кръв между краката под тия дълги черни дрехи. Викаха им одеяния, на дрехите де.

В предния край на стаята вечно се мъдреше гипсова статуя на „светата майка“, облечена в светлосиня рокля, която падаше на дипли; в краката й лежаха стъпкани змия и цветя. Често се чудех дали под тая дреха има някакви цици. Класът ни беше смесен, но седяхме отделно — на едната редица момичетата, на другата момчетата. Момичетата носеха едни тъпи тъмносини униформи. Аз страшно се радвах, когато отидохме в гимназията.

Това стана точно когато си правехме новия гълъбарник на дървото в гората, преди падането от резервоара. Дървения материал крадяхме, но ни трябваха пари за мрежа, за панти и други работи.

На третия етаж на училището беше салонът. Там раздаваха закуските, а всеки петък даваха следобед филм, вход десет цента. Не отидеш ли да гледаш филма, значи, си последен бедняк, а и не почиташ бога. Майката си трака църквата, какво ли не измисля, за да обира париците на бедните.

Както и да е, на третия етаж имаше и едно разбрицано старо пиано. Половината от клавишите му не работеха и слоновата им кост беше все изпопадала, та пианото изглеждаше, сякаш са му избили зъбите.

Църквата получи като „дарение“ друго пиано и решиха старото да го изнесат. Носачите, които домъкнаха новото, поискаха пет долара да свалят долу оная развалина, но на отец О’Лири, пастора, това му се видя много и тя си остана в салона. Който не минеше оттам, само той не блъскаше по това пиано. Новото имаше ключ за капака на клавишите и учителката по музика го държеше все заключено. На него тя предаваше уроци по пиано — ето ти още двайсет цента на глава.

Пилето подметна на отец О’Лири, че е готов да изхвърли старото пиано за два долара.

Отецът се опита да го склони да свърши тая работа като „дарение в името господне“, обаче Пилето държеше да получи сухо. Той ми обясни какво е намислил и се хванахме двамата. Пилето смяташе да насечем пианото и да го изхвърлим през прозореца в училищния двор, когато всички са си отишли.

И тъй, един ден след училище Пилето домъкна брадвето и тежкия чук от техния гараж и двамата се заловихме да разбием и нацепим пианото. Да си кажа правото, захванахме се с това повече заради метала. Резонаторът е монтиран на чугунена рамка, за която вехтошарите от Грийнуд щяха да дадат най-малкото пет долара. Беше 1939-а и всичко живо продаваше метални отпадъци на японците, за да си правят те оръдия.

Работата вървеше бързо. Аз млатя, а Пилето изхвърля парчетиите през прозореца. Много весело ни беше. Блъскам аз с чука и шибаното пиано звънти и кънти, та се къса. Страхотна тренировка за мускулите. Бия по кордите и те гърмят едновременно — като небесна музика. Или пък прокарам по тях брадвето и те зазвучават като симфония. Бяхме се разбрали да изгорим дървенията в пещта, а метала да вземем.

Още тогава Пилето ходеше на училище с колело. Става дума за колелото, което полицаите после свиха в Уайлдуд. Той го връзваше за оградата до задната врата към спортните площадки. От салона колелото се виждаше. Пилето си беше отишъл до тях веднага след училище, да вземе брадвето и чука, и после беше оставил колелото на обичайното му място. Аз не знаех това, но излезе, че като се е върнал, не го е заключил.

Вече привършвахме. Двамата тъкмо се напъвахме да прехвърлим голямо парче чугун през прозореца, и видяхме едно момче да се качва на колелото на Пилето.

Пилето нищо не каза, само хукна надолу по стълбите. Аз крепя чугуна и крещя на момчето: „Остави колелото, копеле мръсно!“ Виждам го кой е. Джими О’Нийл, едно от най-тъпите момчета в училище. В нашето училище имаше шестима О’Нийловци, кой от кой по-тъп. И шестимата да ги събереш, пак няма да се получи един цял мозък. Този О’Нийл беше вече на шестнайсет години, а караше седми клас. Беше нисък и с големи мускули. И се мислеше за много як. Запомнил съм го с вечните сополи, които влизаха чак в устата му, и с протритите ръкави на пуловера, вкоравени от сополите. През междучасията само пердашеше шестокласниците и седмокласниците. Аз му бях разбивал мутрата два пъти, но той едва ли можеше да помни от единия до другия път. Втория път ме беше замерил с конска фъшкия. Просто да се чудиш как такъв тъпак го пускат да се показва пред хора, камо ли пък да ходи на училище. Още не знаеше да чете.

Разбра, че го видях, но се понесе с колелото. Беше толкова тъп, че и колело не можеше да язди както трябва. Затъркаля се на зигзаг през тротоара, хвана по Кларк авеню, позакрепи се и натисна по-силно педалите. След около половин минута Пилето се връща с изплезен език. „Запраши по Кларк.

Беше Джими О’Нийл“ — крещя му аз.

И Пилето пак хукна. Исках да го предупредя какво го очаква, като го настигне, ако изобщо можеш да настигнеш с тичане някой, който е на колело.

Свалям аз тежкия чугун на пода и също хуквам. Мисля си, че ако Пилето го догони, оня ще му отнесе главата. А пък аз само чакам О’Нийл да ми падне, та да му избия зъбките. Тоя път поне имам извинение, а и няма кой да спасява белия му ирландски задник, разните му монахини и отци отдавна са си отишли.

Когато стигам до ъгъла на Кларк авеню и булевард „Франклин“, оглеждам се в двете посоки. И виждам надолу по „Франклин“ колелото да лежи на земята; Пилето и О’Нийл са се вкопчили здравата. Затичвам се натам и какво да видя: О’Нийл се отскубва и побягва. Той тича право към мен, а Пилето го следва по петите. Обаче по едно време О’Нийл ме вижда и хуква в обратната посока.

Да не бях видял това с очите си, никога нямаше да го повярвам. Пилето скача във въздуха на височина най-малко пет-шест фута и се стоварва върху раменете на О’Нийл. О’Нийл продължава да тича, а Пилето го бие с крака в слабините и нанася юмруци по лицето му и по главата. О’Нийл се снишава. Отхвърля Пилето и се изправя. Лицето му е цялото окървавено. Побягва напряко през един двор към черквата. Черквата е непосредствено до училището. Пилето е отново по петите на О’Нийл. Аз намалявам темпото. Душата ми вече излиза от това тичане, но пък искам да видя какво ще направи Пилето. А в това време колелото си лежи безстопанствено на улицата.

Такова нещо ми беше необяснимо, като знаех как Пилето се отнасяше към своето колело. Купил го е със свои пари още когато е бил десетгодишен. Беше старомоден велосипед с огромни колела и със старомодни тънки гуми. Сега всички караха велосипеди с балони и гуми и с контра, обаче Пилето не можеше да понася балонни гуми и колела с малък диаметър. Помпаше гумите си до пръсване и караше тоя велосипед със страхотна скорост. А можеше да стои с него и на място, като само врътваше от време на време кормилото. Виждал съм го да стои така по петдесет минути, без да докосне с крак земята и да гледа някого, а после да отпрашва с пълна скорост. Правеше и друг номер: вдигаше предницата и се обръщаше кръгом на задното колело, както каубоите обръщат коня на задните му крака. Толкова се грижеше за велосипеда си, че спиците и шините му светеха като нови. Пилето направо живееше на тоя велосипед.

След като се запознахме, самият аз започнах да карам колелото си много по-често. В съботни дни си правехме какви ли не излети. В радиус на пет мили около нас нямаше нито едно място, до което Пилето да не беше ходил с колелото. Държеше на стената в стаята си карта, на която отбелязваше всичките си маршрути. Ще рече например; „Хайде да отпрашим до Абингтън“ — и веднага отпрашвахме.

Веднъж Пилето беше казал, че щом човек е на колело, той е почти напълно отделен от земята, освободен е фактически от всякакво притегляне и триене. Пилето все се тревожеше, че е прикован към земята.

Та като знаех всичко това, останах адски изненадан, че той заряза колелото и хукна да гони О’Нийл. Може да ме е видял и да е решил, че аз ще прибера колелото от улицата, но по̀ съм склонен да мисля, че толкова бе побеснял, та нищо не виждаше и нищо не го интересуваше. Отидох до колелото, изнесох го на тротоара и го подпрях на едно дърво.

И пак хукнах след Пилето и О’Нийл, Вече си мислех, че са безследно изчезнали, че са се провалили вдън земя, когато чух откъм черквата неистов писък. Влитам през задната врата и виждам, че Пилето е приклещил О’Нийл между краката си в началото на средната пътека и му обработва физиономията, а оня се мята като бесен и се мъчи да се измъкне. Пилето просто го е възседнал и дума не обелва, само набива — ляв, десен, ляв, десен. Притичвам до тях. О’Нийл квичи като недоклано прасе. Викам си: ще го чуе някой и ще долети. Къщата на директора и метохът са досам училището и черквата.

Откъсвам насила Пилето от жертвата му. Той ме гледа така, както ме гледаше преди малко с купата и лъжицата в ръце; като че ли не ме познава и а-а, да ме удари. Погледът му потъмнял, зениците разширени. Какво да говоря, обезумял човек.

„Зарежи го, Пиле! Дай да се омитаме, преди да е дошъл някой!“

Пилето поглежда О’Нийл така, сякаш и него не познава, нито пък разбира как е попаднал тук. Нищо не казва, само се обръща и тръгва по пътеката. Аз се навеждам над О’Нийл. Очите му са подпухнали, липсват му някои зъби. Не е голяма загуба, и без това всичките му зъби са криви и развалени.

„Слушай, тъпоглавецо! Ако кажеш на някого кой те е бил, ще те убия ей с тия ръце. То пък кой ли ще ти повярва?“

Той вдига поглед към мен. Посяга към устата си и опипва празнините и разклатените зъби. Устата му е пълна с кръв. После се преобръща на колене с глава към олтара. И така, коленичил, с ръце, опрени на пода, облян в кръв се разплаква. Викам си: това е все пак по-добре, отколкото да те изядат лъвовете. Може би, ако се помоли малко, ще му поолекне.

Връщам се на булевард „Франклин“ и сварвам Пилето да проверява колелото си. Няколко спици са изкривени и на кормилото има някоя и друга драскотина. Освен това предното колело е разцентровано, но веднага го оправяме. Оглеждам Пилето: по лицето му няма нищо, ни белег, ни дори драскотина. О’Нийл, изглежда, е намирал само въздуха с огромните си юмруци. Сигурно му се е сторило, че се бие с призрак или с някое джудже-магьосниче.

Пилето прави едно-две кръгчета да изпробва колелото. Добре е, казва, и все пак никога няма да бъде същото. В тоя миг ми напомня на старомоден сицилианец, чиято жена е била изнасилена. Макар да знае, че вината не е нейна, макар тя да е изпребита, понеже се е съпротивявала, той вече се държи другояче с нея. Та и Пилето така с колелото. Той затова искаше да го продаде в Уайлдуд и затова никога вече не се снабди със свястно колело. Обичаше тоя велосипед и след като върху него бе извършено насилие, не пожела друг. Иди, че се оправяй с такъв човек.

Гледам го сега как клечи пред мен беззащитен, безсилен, с празен поглед. И започвам да съзнавам, че и над него е било извършено някакво насилие. И той страни от самия себе си.