Филип К. Дик
Мечтаят ли роботите за електроовце? (9)

9

В огромната, подобна на китова паст, зала на старата опера, сътворена от стомана и бетон, Рик Декард завари в пълен разгар шумна, многогласна репетиция. Още с влизането позна музиката — „Вълшебната флейта“ от Моцарт, последната сцена на първо действие. Робините на музата — или с други думи хорът — бяха започнали своята песен малко по-рано от необходимото и с това бяха заглушили простичкия ритъм на вълшебните звънчета.

Каква приятна изненада — той обожаваше „Вълшебната флейта“. Рик седна в мекото кресло — изглежда никой не му обръщаше внимание — и се нагласи по-удобно. Тъкмо в този момент Папагено, облечен в своите фантастични одежди от птичи пера бе присъединил гласа си към песента на Памина и двамата запяха строфите, които винаги го караха да се просълзява:

Konnte jeder Mann

solche Glockchen finden

seine Feinde wurden dann

ohne Muhe schwinden.

„Жалко, — мислеше си Рик, — че на света няма такива чародейни звънчета, с чиято помощ врагът ти в миг да изчезне. Наистина жалко. А Моцарт е умрял малко след написването на «Вълшебната флейта», от бъбречно заболяване. Бил е едва тридесет и пет годишен. Погребали го в гробище за бедняци, дори не поставили плоча. Интересно, предчувствал ли е тогава, че краят му е близо, че вече е използвал малкото време, което му е било отредено? Дали и моето време не изтича? — мислеше си Рик, докато наблюдаваше репетицията. — Ето, тази репетиция ще свърши, някой ден бъде преустановено и представлението, един по един ще умрат певците, ще потъне в забрава музиката, накрая ще изчезне дори името Моцарт, над всичко това ще се спусне прах. Ако не на тази планета, то на някоя друга. Не можем вечно да отлагаме неизбежния край, също както андроидите не могат вечно да ми се изплъзват, за да спечелят поне още малко време. В края на краищата ги настигам — аз, или някой друг ловец. Защото подобно на всичко останало и аз съм неделима част от разрушителната сила на ентропията. Роузен създава, а аз разрушавам. Интересно, как ли изглежда всичко това от тяхна гледна точка?“

На сцената, Папагено и Памина изпълняваха своя диалог. Декард се заслуша в думите им:

Папагено: Дете мое, какво да кажем сега?

Памина: Истината — ето какво трябва да кажем.

Рик се наклони напред, загледан в Памина. Тя беше облечена в натруфена рокля, лицето и раменете й бяха покрити с воал. Рик сведе поглед към досието пред него, след това се облегна назад доволен от резултата.

„Ето го и третият Нексъс — мислеше си той. — Това без съмнение е Люба Люфт. Каква ирония на съдбата е да й се падне тъкмо тази роля.“ За един избягал андроид истината — особено тази за самия него — беше непостижим лукс.

В този миг Люба Люфт запя и Декард откри, че е очарован от красотата на нейния глас. Певческите й умения без съмнение не отстъпваха на най-добрите майстори от неговата собствена музикална колекция. Трябваше да признае, че в работата си, онези от „Роузен“ бяха ненадминати.

И отново Рик Декард се почувства като sub specie aeternitatis — разрушителят на формата, призован от онова, което бе чул и видял тук.

„Вероятно колкото по-добре функционира тя, колкото по-добра певица е, толкова повече съм нужен аз. Ако андроидите не бяха стигали такова съвършенство, ако бяха останали на нивото на старите К-40, произвеждани от «Дирейн асошиейтс» — тогава нямаше да има нужда и от моите умения. Кога ли да го направя? — запита се той. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. След края на репетицията, тя най-вероятно ще се прибере в гримьорната.“

В края на първо действие репетицията беше временно преустановена. Диригентът обяви, последователно на английски, френски и немски, че ще продължат отново след час и половина. След това напусна сцената, а музикантите оставиха инструментите си и също излязоха. Рик бавно се надигна и пое към съблекалните, следвайки тълпата музиканти.

„Така е по-добре — мислеше си той. — Всичко ще свърши съвсем бързо. Не бива да протакам много разговора с нея. А също и теста. Веднага след като се уверя…“ Но на практика, той не можеше да бъде сигурен, преди да приключи с изследването. Не беше изключено Дейв да греши. Дори се надяваше да е така, но знаеше, че е малко вероятно. Подсъзнателно вече бе уверен в противното, очевидно под влияние на професионалния инстинкт. За толкова години не се бе лъгал нито веднъж.

Декард попита един от статистите за стаята на Мис Люфт. Статистът, гримиран и облечен като египетски копиеносец му я показа. Декард спря пред посочената врата, на която беше окачен надпис: „МИС ЛЮФТ“ и почука.

— Влезте.

Той влезе. Момичето седеше пред гримьорната масичка и отбелязваше нещо с писалка върху разтворените на коленете й партитури. Все още беше облечена в сценичния си костюм, само воалът бе свален и заметнат на гърба на стола.

— Да? — погледна го въпросително тя. Изрисуваните й с плътен слой от грим очи изглеждаха невероятно големи. Бяха широко разтворени и неподвижни. — Не виждате ли, че съм заета — в английския й не се долавяше и следа от акцент.

— Бих могъл спокойно да ви сравня с Шварцкопф — произнесе Рик.

— Кой сте вие? — в гласът й повя хладина — от онази, която бе срещал в не един андроид. Така беше винаги — невероятен интелект, огромни възможности, но и това също. И все пак, без него едва ли щеше да му е толкова лесно да ги открива.

— Аз съм от полицейското управление на Сан Франциско — представи се той.

— Така ли? — огромните й очи дори не трепнаха. Нищо не се четеше в тях. — И какво търсите тук? — запита снизходително тя.

Рик седна в близкото кресло и постави до себе си куфарчето.

— Дойдох за да извърша стандартно изследване на вашия личностен психо-профил. Ще ни отнеме само няколко минути.

— Необходимо ли е това? — тя махна с ръка към натрупаните пред нея партитури. — Имам ужасно много работа.

И все пак в тона й се усещаше някакво трагично предчувствие.

— Да, необходимо е — той се зае да подрежда апаратурата.

— Това тест за интелектуално равнище ли е?

— Не, за емпатия.

— Трябва да си сложа очилата — тя се пресегна към полу-отвореното чекмедже на масичката.

— Щом можете да различавате нотите без очила, ще се справите и с теста. Трябва само да ви покажа няколко снимки и да ви задам въпроси към тях. А сега… — той се изправи наведе се над нея и прилепи датчика към бузата й. — Ще нагласим и светлината — обясняваше той докато насочваше светлинния източник към очите й — и ето че сме готови.

— Вие да не мислите, че съм андроид? Това ли е? — гласът й съвсем отпадна. — Аз не съм андроид. Никога не съм била на Марс, дори не знам как изглеждат тези андроиди! — изкуствено удължените й ресници неволно затрепериха. Рик забеляза, че тя отчаяно се мъчи да запази спокойствие. — Сигурно някой ви е съобщил, че тук в операта се крие андроид? С удоволствие ще ви помогна да го заловите. Нали ако аз самата бях андроид никога не би поискала да ви помогна?

— Андроидът, — обясни Декард, — обикновено е равнодушен към съдбата на другите андроиди. Това е една от характерните черти, които ни помагат да ги открием.

— В такъв случай, — заяви мис Люфт, — вие трябва да сте андроид.

Тези думи го накараха да замръзне. Той я погледна изненадан.

— Защото, — продължи тя, — вашата работа е да ги избивате, нали? Вие сте… как се наричат?

— Наемни ловци — помогна й Рик. — Но аз не съм андроид.

— А вие самият, — запита го тя с нараснало самочувствие, — подлагали ли сте се на този тест?

— Да — кимна Рик. — Преди доста време, когато постъпвах на работа в полицията.

— Ами ако тези спомени са фалшиви? Нали андроидите също понякога имат спомени, макар и изкуствени?

— Моят началник знае за този тест. Преминаването му е задължително.

— Но не е изключено вие да сте убили истинския човек, който някога е бил подлаган на този тест и след това да сте заели неговото място. Без да се досети вашият началник — тя го разглеждаше усмихната. Сякаш го подканваше да се съгласи.

— Да започваме с теста — рече той и извади листа с въпросите.

— Ще се подложа на вашия тест, — заяви Люба Люфт, ако преди мен се подложите вие.

Той отново я погледна изненадан.

— Не мислите ли, че така ще е по-справедливо? — запита го тя. — Така ще мога да бъда сигурна във вас. Не знам защо, но ми се струвате ужасно странен, дори страшен — тя потрепери, сетне се усмихна отново. Обнадеждващо.

— Едва ли ще можете да се справите с теста на Войт-Кампф. Това изисква немалък опит. А сега, моля слушайте внимателно. Въпросите се отнасят до ситуации, в които бихте могли да попаднете. От вас искам само да ми съобщите становището си, нищо повече. При това, ще ви моля да отговаряте колкото се може по-бързо. Един от измерваните параметри е времето за отговор — той подбра първия въпрос. — Седите пред телевизора и изведнъж забелязвате, че на ръката ви е кацнала оса.

Декард хвърли къс поглед на часовника и после провери двата индикатора.

— Какво е това оса? — запита го Люба Люфт.

— Жилещо летящо насекомо.

— О, колко интересно! — очите й се разшириха с детинско учудване, сякаш току що бе разкрил пред нея тайната на сътворението. — Наистина ли ги има още? Никога не съм виждала.

— Измрели са заради радиоактивния прах. Не знаете ли какво е това оса? Сигурно сте виждала, те са изчезнали само преди…

— Как е оса на немски?

Той се опита да си спомни немската дума, но не можа.

— Английският ви е чудесен — ядоса се Рик.

— По-скоро чудесно е произношението ми — поправи го тя. — Така и трябва да е, заради моите роли, заради Пърсъл, Уолтън и Уилиамс. Но речникът ми не е особено богат — Люба го погледна засрамено.

— Wespe — спомни си най-сетне той.

— Ах, да, eine Wespe — тя се засмя. — И какъв беше въпросът? Вече го забравих.

— Ще опитаме с друг.

И без това вече беше невъзможно да се отчете реакцията.

— Гледате стар довоенен филм по телевизията. Следва сцена на банкет, основното блюдо, — той пропусна останалото и завърши: — е варено кучешко, задушено с ориз.

— Никой не би убил и изял куче — отвърна Люба Люфт. — Та те струват цяло състояние. Сигурно става дума за имитация на куче, нали? Права ли съм? Само че изкуствените кучета са пълни с жици и моторчета и не стават за ядене.

— Но това е отпреди войната — възрази той.

— Преди войната не съм била родена.

— Но все пак сте гледала стари филми по телевизията?

— Този филм филипински ли е?

— Защо?

— Защото, — обясни Люба Люфт, — доколкото знам да се ядат пълнени кучета с ориз е филипински обичай. Някъде съм го чела.

— Аз искам от вас отговор, становище. Искам да разбера какво чувствате?

— Към филма ли? — тя се замисли. — Ще превключа на друга програма — с Бъстър Приятелчето.

— Защо?

— Ами, — сви рамене тя, — кой би искал да гледа някакъв стар филипински филм? Доколкото знам, там никога не се е случило нищо интересно — тя го погледна с невинна усмивка. Индикаторните стрелки на прибора танцуваха във всички посоки.

— Наемате бунгало в планината — продължи той след известна пауза.

— Ja — тя кимна. — Продължавайте. Чакам.

— В район, където все още има растителност.

— Моля? — тя постави ръка на ухото си. — Не ви разбрах.

— Все още има дървета и храсти. Бунгалото е построено от грубо сковани трупи, вътре има голяма каменна камина. По стените висят стари карти, гравюри на Къриър и Айвс, а над камината е окачена глава на елен с огромни разклонени рога. Вашите приятели се наслаждават на приятния интериор и…

— Не разбрах какво значат думите „Къриър“, „Айвс“ и „интериор“ — прекъсна го Люба. Имаше съвсем откровен вид. — Почакайте — тя вдигна ръка. — Поставя се на ориза, който върви с кучето. Къриър трябва да е къри, подправка за ориз. Така поне е на немски — „къри“.

Декард нямаше никаква представа дали семантичната мъгла, в която плуваше Люба беше предизвикана нарочно, или не. След като обсъди въпроса със себе си, той реши, че не му остава нищо друго освен да продължи.

— Имате среща с мъж, — не се отказваше той, — и той ви кани да посетите апартамента му. Докато сте…

— О, не — прекъсна го отново Люба. — Няма да отида. Ето ви един лесен отговор.

— Но въпросът не е в това!

— Погрешен въпрос ли избрахте? Но аз ви разбрах, защо смятате, че сте сбъркали? Нима мислите, че не бих могла да ви разбера? — тя се почеса нервно по бузата и сякаш без да иска отлепи датчика. Електрода падна на пода и се изтъркаля под масичката. — О, Боже — възкликна тя и се наведе да го вдигне. Разнесе се рязък звук от разкъсан плат. Изглежда бе пострадал сценичният костюм.

— Аз ще го взема — Рик я отмести, коленичи до масичката и напипа мъничкия диск.

Когато се изправи, право в лицето му бе насочено дулото на лазер.

— Въпросите ви, — заговори с хладен, безчувствен глас Люба, — се въртят около темата за секса. Така и предполагах, че ще стане. Вие не сте полицай, вие сте сексуален маниак.

— Бих могъл да ви покажа удостоверението си — той посегна към вътрешния си джоб. Но ръката му бе започнала да трепери видимо, също както при срещата с Полоков.

— Ако бръкнете вътре, — предупреди го Люба, — ще ви убия.

— Така или иначе ще го сторите.

Декард се питаше как ли щяха да се развият събитията, ако бе склонил да му помага Рейчъл. Но вече беше късно за това.

— Покажете ми останалите въпроси — тя протегна ръка и той й подаде неохотно списъка. — „В списание попадате на голяма цветна илюстрация на голо момиче“. Така, така. „Забременявате от мъж, който ви е обещал да се ожени за вас. Мъжът ви напуска заради вашата най-добра приятелка, а вие правите аборт“. Насоката на вашите въпроси е съвсем очевидна. Сега ще извикам полиция.

Без да отклонява встрани лазера, тя прекоси стаята, включи видеофона и се свърза с оператора.

— Дайте ми Полицейското управление на Сан Франциско — нареди Люба. — Нуждая се от спешна полицейска намеса.

— Това, което направихте, — въздъхна с облекчение Рик, — е възможно най-доброто.

Но въпреки това му се стори странно, че Люба постъпва така. Защо просто не го беше премахнала? Пристигне ли патрулната кола, тя нямаше никакви шансове да се измъкне.

„Сигурно се мисли за човек — реши той. — И няма представа за действителното положение.“

Само няколко минути по-късно, в течение на които Люба не сваляше пръст от спусъка на лазера, се появи и патрулният полицай — едър мъжага, облечен в архаична синя полицейска униформа, със звезда и масивен кобур.

— Добре — обърна се той към Люба, — а сега свалете това нещо.

Люба остави лазера на масичката и полицаят го разгледа, за да види дали е зареден.

— И така, какво става тук? — обърна се той към нея. Но преди Люба да успее да му отговори, полицаят се завъртя към Рик. — Кой сте вие? — запита той.

— Този човек нахлу в съблекалнята ми, — заобяснява Люба Люфт. — Никога преди това не съм го виждала. Заяви, че трябвало да ме подложи на тест. В началото се съгласих, но после той започна да ми задава неприлични въпроси.

— Имате ли удостоверение? — обърна се полицаят към Рик.

— Аз съм наемен ловец към полицейското управление — отвърна Декард и подаде удостоверението си.

— Познавам всички наемни ловци в района — рече мъжагата в полицейска униформа. — За полицейското управление на Сан Франциско ли говорите?

— Аз съм пряко подчинен на инспектор Хари Брайън — обясни Рик. — Поех работата от Дейв Холдън, след като го закараха в болница.

— Както вече казах, познавам всички наемни ловци в района — повтори с груб глас мъжагата. — И никога не съм ви виждал — той върна на Рик удостоверението.

— Обадете се на инспектор Брайън — настоя Рик.

— В управлението няма инспектор Брайън — отвърна мъжагата.

Едва сега Рик Декард осъзна какво става.

— Вие сте андроид — произнесе той. — Също като мис Люфт. — Той се приближи към видеофона и го включи. — Сега ще се свържа с управлението.

Питаше се, в кой момент ще го спрат андроидите.

— Номерът е…

— Зная го — Рик набра полицейското и каза на оператора: — Свържете ме с инспектор Брайън.

— Кой го търси, моля?

— Обажда се Рик Декард — той зачака нетърпеливо, а междувременно полицаят разпитваше за случилото се мис Люба Люфт без да му обръща никакво внимание.

След известна пауза на екрана се появи лицето на Брайън.

— Какво става? — запита той.

— Имам проблеми — обясни Рик. — Спипах следващия андроид от списъка на Дейв, но тя успя да повика полиция. Тук има някакъв патрулен полицай, който не приема удостоверението ми. Казва, че познавал всички наемни ловци в района, но никога не бил чувал за мен. Нито пък за теб — добави Рик.

— Дай ми да говоря с него — отвърна Брайън.

— Инспектор Брайън иска да разговаря с вас — Рик протегна слушалката на видеофона. Полицаят се приближи и я пое.

— Сержант Грамс — представи се стегнато той. Настъпи пауза. — Ало? — той се заслуша, после повтори още няколко пъти „ало“ и най-накрая се обърна към Рик. — Няма никой насреща. Екранът е празен.

Рик погледна и видя, че на екрана наистина не се вижда нищо. Той взе слушалката и повтори няколко пъти:

— Мистър Брайън?

След като почака безрезултатно, Рик затвори и повторно набра номера. Чуваше се свободен сигнал, но никой не се обади.

— Дайте аз да опитам — предложи сержант Грамс и взе слушалката от ръцете на Декард. — Сигурно сте сбъркали номера — той започна да набира. — Осем-четири-две…

— Зная номера — каза Рик.

— Обажда се сержант Грамс — произнесе мъжагата в полицейска униформа. — Интересувам се, дали в полицейското управлението има служител на име Брайън? — настъпи пауза. — А да има случайно наемен ловец Рик Декард? — повторна пауза. — Сигурен ли сте? Ако е постъпил наскоро… да, разбирам… добре, благодаря. Не, всичко е наред — сержант Грамс изключи връзката и се обърна към Рик.

— Но той беше на екрана — рече Рик. — Аз говорих с него и той ми каза, че иска да разговаря с вас. Сигурно веднага след това е прекъснала връзката. Нали сам видяхте — инспектор Брайън се появи на екрана и след това се изгуби.

Декард беше объркан.

— Вече приключих с разпита на мис Люфт — отвърна сержант Грамс. — А сега, Декард, време е да се отбием в управлението за да си поговоря с вас.

— Добре — съгласи се Рик. После се обърна към Люба Люфт: — След малко се връщам. Още не съм приключил с вас.

— Той е извратен — Люба Люфт хвърли уплашен поглед на сержант Грамс. — Побиват ме тръпки като го слушам — тя потрепери.

— За коя опера репетирате в момента? — запита я сержантът.

— „Вълшебната флейта“ — подхвърли Рик.

— Не питам вас, а нея — едрият полицай го погледна с отвращение.

— Нямам търпение по-скоро да отидем в управлението — отвърна Рик. — Там всичко ще се изясни.

Той подхвана дръжката на куфарчето и се отправи към вратата на гримьорната.

— Първо ще ви обискирам.

Сержантът плъзна ръце по него и извади пистолета и бойния лазер. Той разгледа внимателно и двете оръжия и подуши дулото на пистолета.

— С това нещо е стреляно неотдавна — отбеляза Грамс.

— Преди малко отстраних един андроид — обясни Рик. — Останките му се намират в колата ми, на покрива.

— Добре — рече сержант Грамс. — Да се качим и да погледнем.

Двамата се отправиха заедно към вратата. Мис Люфт ги следваше отзад.

— Няма да се върне обратно, нали сержант? — запита тя. — Ужасно ме е страх от него, той се държи толкова странно.

— Ако наистина горе в колата му открием нечие тяло, — обясни сержантът, — то тогава със сигурност няма да се върне.

Той сръга Рик пред себе си и го насочи към асансьора. Само след миг те бяха на покрива на операта.

Сержант Грамс разтвори вратата на хелимобила и мълчаливо разгледа тялото на Полоков.

— Това е андроид — обясни Рик. — Изпратиха ме да го открия. За малко той да ме спипа пръв. Престори се на…

— В управлението ще ви разпитат подробно за случая — прекъсна го сержант Грамс. После отвори вратата на своя хелимобил, с полицейски опознавателни знаци и го набута вътре. Седна до него, свърза се по радиото с управлението и нареди някой да дойде за Полоков.

— Добре, Декард — рече Грамс като приключи, — време е да тръгваме.

Патрулната кола се издигна с рев нагоре и полетя на юг.

Изведнъж Рик осъзна, че нещо не е съвсем както трябва. Сержант Грамс бе насочил колата в погрешна посока.

— Доколкото знам, — рече Декард, — Съдебната палата е на Ломбард стрийт.

— Това е старата Съдебна палата — отвърна полицаят. — Новата е на Мишън стрийт. Сградата на предишната отдавна трябва да е рухнала. Никой не я е използвал от години. Преди колко време казахте, че сте постъпили на работа?

— Закарайте ме там — не му обърна внимание Рик. — На Ломбард стрийт.

Едва сега бе прозрял целия план на андроидите. Вероятно не му оставаше още дълго да живее. Краят му беше близо, също както и за Дейв, но старият хитрец все пак се беше отървал.

— Ама певицата си я бива, а? — мърмореше сержантът. — Естествено, с този костюм е трудно да се различи фигурата. Но, обзалагам се, че е страхотна.

— Аз пък се обзалагам, че вие сте андроид — каза Рик.

— Кой аз? Не съм никакъв андроид. Никога досега не бях попадал на такъв смахнат — трепе хората и ги обвинява, че са андроиди. Сега разбирам, защо беше толкова изплашена мис Люфт. Добре, че успя да ни се обади на време.

— Ясно. Само ме закарайте на Ломбард стрийт.

— Както вече казах…

— Ще ни отнеме само три минути — прекъсна го Рик. — Искам да видя какво е станало със сградата. Всяка сутрин отивам там на работа. Просто не мога да повярвам, че е изоставена от години.

— Може би именно вие сте андроид — отбеляза замислено сержант Грамс. — С фалшива памет. Тази мисъл не ви ли е минавала през ума?

Той се ухили приятелски и продължи да кара на юг.

Рик се облегна назад, отчаян от неуспеха. Не му оставаше нищо друго, освен да се подчини на съдбата. Каквото и да бяха намислили андроидите, така или иначе вече бяха поставили ръка върху него.

„Но все пак успях да отстраня поне един от тях — мислеше си доволно Рик. — Успях да спипам Полоков. А Дейв отстрани още двама.“

В това време патрулната кола се спусна към Мишън стрийт и се приготви за кацане.