Филип К. Дик
Мечтаят ли роботите за електроовце? (15)

15

Гласуването беше извършено в почти тържествена, церемониална обстановка.

— Да останем тук — произнесе с нетърпящ възражение глас Ирмгард. — Тук, в тази сграда.

— Аз предлагам да премахнем Изидор и после да се скрием някъде другаде — обади се Рой. После двамата с Ирмгард погледнаха въпросително към Прис.

— Гласувам да останем тук — едва чуто прошепна Прис. А след това добави малко по-уверено: — Мисля, че предимствата от съжителството ни с мистър Изидор са повече от потенциалната опасност, че знае за нас. Очевидно, не можем да живеем дълго сред хората без да ни разкрият — тази заблуда погуби Полоков, Гарланд и Люба.

— А може би и те са постъпили също като нас? — подхвърли Рой Бети. — Повярвали са, доверили са се на някое човешко същество, за което са се надявали, че е различно от другите. Или както казахте — че е особено.

— Никога няма да узнаем — рече Ирмгард. — Това са само предположения. Струва ми се, че те сгрешиха, когато избраха да се крият сред хората и дори да пеят на сцената — като Люба. Ние се доверяваме прекалено много… да, точно така. Прекалено много се доверяваме на тази наша проклета интелигентност! — тя впери поглед в мъжа си, малките й гърди се повдигаха развълнувано. — Мислим се за ужасно умни — да, Рой, ти и сега го правиш!

— Мисля, че Ирм е права — потвърди Прис.

— Значи предлагате, — поде Рой, — да поверим живота си на един недоразвит, дегенерирал… — той преглътна погледна към Изидор. — Уморен съм. Пътят до тук е толкова дълъг, Джон. А тук за съжаление не ни остава още много.

— Надявам се, — заговори с радостен глас Изидор, — с моя помощ престоят ви на Земята да стане още по-приятен.

Чувстваше, че това е в предела на неговите възможности. Тази среща му се струваше като своеобразна кулминация на целия му съзнателен живот, повратен миг — който бе започнал с умело проведения разговор по видеофона.

Веднага след като приключи работния ден Рик Декард се отправи към големите магазини за животни в центъра на града — украсени с просторни витрини и ярко блестящи рекламни надписи. Депресията, която го бе налегнала почти през целия ден все още налагаше върху мислите му своя тежък отпечатък. Единствената възможност да се справи с нея бе приятната разходка из зоомагазините и предстоящото общуване с продавачи и техните питомци. Във всеки случай, досега видът на животните и възможността да получи някое от тях срещу доста крупна сума неизменно бяха оказвали положителен ефект.

— Да, сър? — обърна се към него един от продавачите, облечен в пъстроцветни дрехи. — Харесахте ли си нещо?

— Много неща — отвърна Рик. — Но това, което ме притеснява са цените.

— Винаги може да се намери начин да се споразумеем — отвърна продавачът. — Кажете ми само с какво животно имате желание да се сдобиете и как ще платите. Останалото оставете на мен — аз ще говоря със съдържателя.

— Имам три хиляди в брой — в края на работния ден от управлението му бяха изплатили възнаграждението за отстранените андроиди. — Колко струва заешкото семейство?

— Но, сър, щом разполагате с такава значителна сума, позволете да ви предложа нещо далеч по-сериозно от зайците. Какво ще кажете за една коза?

— Никога не изпитвал голям интерес към козите — отвърна Декард.

— Ще разрешите ли да се поинтесерувам, подобен род сделка необичайна ли е за вас?

— Е, трябва да призная, че не нося всеки ден със себе си три хиляди долара.

— И аз така си помислих, сър, особено след като се заинтересувахте от зайците. Но мисля, че крайно време е да влезете в кръга на онези хора, които притежават по-едри животни. Вие го заслужавате. Послушайте ме — приличате ми на човек, който е достоен да отглежда в дома си коза.

— И какви са предимствата й?

— Едно от малко известните предимства е, че козата може да се научи да удря ритник на всеки, който се опита да я открадне.

— Това едва ли ще помогне, ако я прострелят с приспивателна стрела и после я отвлекат с хелимобил — възрази Рик.

Но продавачът продължи, сякаш въобще не го чуваше.

— Козата лесно се привързва. Тя притежава свободолюбива, естествена натура, която никаква клетка не е в състояние да скове. Освен това, козите притежават една изключително характерна черта, за която, обзалагам се, досега не сте чували. В немалък брой случаи, след като инвестирате в някое животно известна сума и го отведете в къщи, някоя сутрин го намирате умряло — след като е погълнало нещо радиоактивно. Но изберете ли козата, тази тревога отпада. Козата спокойно поглъща заразени храни, при това в такива количества, които биха повалили кон, или дори бивол. Така че като дълготрайна инвестиция козата — особено женската — притежава особено ценни преимущества за истинския ценител.

— А това тук коза ли е или козел? — запита той като посочи едрия черен екземпляр, застанал неподвижно в средата на клетката. Рик се приближи към нея и продавачът го последва. Животното беше наистина много красиво.

— Това е коза. Черна нубийска коза, при това доста едра, както сам виждате. Едно великолепно украшение за нашия магазин, сър. Предлагаме я на необичайно ниска и привлекателна цена.

Рик извади своя смачкан Сидни и погледна в раздела — кози — черни — нубийски.

— В брой ли смятате да заплатите? — запита продавачът. — Или в замяна ще ни предложите вече използвано животно?

— Изцяло в брой — отвърна Рик.

Продавачът надраска цената на късче хартия и после за съвсем кратко, не повече от няколко секунди я показа на Рик.

— Твърде много — отбеляза Декард. Той дръпна листчето и написа една доста по-скромна цифра.

— Не можем да си позволим да ви продадем козата на подобна цена — възрази продавачът. Той написа нова цифра. — Тази коза няма и една година — представете си колко дълго ще живее.

Той показа новата цена на Рик.

— Дадено — кимна Декард.

Не след дълго постави подписа си под договора за покупка на изплащане, внесе началната сума от три хиляди долара — всичките пари от възнагражденията — и се отправи към паркирания недалеч хелимобил. Чувстваше се леко замаян, докато товареха клетката в колата.

„Ето че имам собствено животно — повтаряше си той. — Истинско, а не електрическо. За втори път в живота си. — Целият трепереше от напрежение. Сделката не беше никак дребна. — Трябваше да го направя — рече си той. — Особено след онова, което се случи с Фил Ресч. Трябва да възстановя вярата в себе си, в своите способности. В противен случай ще трябва да се разделя с работата си.“

Той стисна с изтръпнали пръсти кормилото, издигна се в небето и се насочи към своя апартамент, където го очакваше Айран.

„Божичко, как само ще се ядоса — досети се Рик. — Защото се страхува да поеме отговорността. А след като и без това е по цял ден вкъщи, тя ще трябва да поеме грижите.“

Той отново се почувства подтиснат.

След като приземи хелимобила на покрива, Рик поседя известно време в колата, мъчейки се да измисли някоя по-живописна версия. „Ще й кажа, — мислеше си той, — че от това зависи работата ми, моят престиж. Че не бива да държим повече тази електрическа овца защото, за нас това е морален тормоз. Дано да ми повярва.“

Декард излезе от колата, измъкна клетката от задната седалка и задъхан я постави на покрива. Козата, която през целия път се клатеше в клетката зад него, го разглеждаше с блестящи, проницателни очи, без да издава нито звук.

Рик слезе на своя етаж и пое по коридора към вратата на собствения си апартамент.

— Здравей — поздрави го от кухнята Айран, която тъкмо приготвяше вечерята. — Защо се забави?

— Ела с мен на покрива — рече той. — Искам да ти покажа нещо.

— Купил си животно — досети се тя. После приглади с ръка косите си и го последва към изхода. Двамата нетърпеливо забързаха по коридора. — Не биваше да го купуваш без мен — шептеше задъхано Айран. — В края на краищата, аз също имам право да участвам в решението, това е най-важната покупка в…

— Исках да бъде изненада — прекъсна я той.

— Значи днес си получил възнаграждение — в гласа й се долови упрек.

— Да — отвърна Рик. — Успях да отстраня три андита — влязоха в асансьора и се понесоха нагоре. — Трябваше да го купя — обясняваше задъхано Декард. — Нещо се случи с мен днес, докато ги отстранявах. Едва ли щях да намеря в себе си сили да продължа, ако не бях купил това животно.

Най-сетне асансьорът спря на покрива. Декард хвана жена си за ръка, включи осветлението и я поведе право към клетката. Когато наближиха, посочи мълчаливо козата, очаквайки нейната реакция.

— О, Божичко! — тихо възкликна Айран. Тя се приближи към клетката, надникна вътре, после я заобиколи и разгледа козата от всички страни. — Истинска ли е? — попита. — Кажи, нали не е изкуствена?

— Съвсем истинска е — каза Рик. — Освен ако не са ме измамили. — Но това бе малко вероятно. Глобата за подобно нарушение надвишаваше три пъти пазарната цена на истинското животно. — Не, мисля че не са.

— Това е коза — говореше по-скоро на себе си Айран. — Черна, нубийска коза.

— Вярно — кимна Рик. — Може би по-нататък ще й намерим подходящ съпруг. Ще имаме и достатъчно мляко за да си правим сирене.

— А можем ли да я пуснем? При овцата ли ще я настаним?

— Първо трябва да я вържем. Поне за няколко дена, докато свикне.

— „Моят живот е низ от любов и удоволствия“ — неочаквано произнесе Айран със странно променен глас. Помниш ли тази стара песен от Щраус? Когато се срещнахме за пръв път? — тя постави ръка на рамото му, наведе се и го целуна. — Много любов и още повече удоволствия.

— Благодаря ти — отвърна Рик и я прегърна.

— А сега да се спуснем в апартамента за да поблагодарим на Мерсер. След като приключим, можем да се качим отново и да й изберем име. Ще намеря въженце, за да я вържем.

Айран пое към асансьора.

Бил Барбър, застанал недалеч от тях пред своята кобила Джуди им махна с ръка:

— Здравейте, мистър Декард. Имате чудесна коза. Поздравления. Добър вечер, мисис Декард. Хей, какво ще кажете, ако ви се родят козленца? Можем да разменим няколко срещу моето потомство.

— Благодаря — кимна Рик без да изпуска ръката на Айран. — Не мислиш ли, — запита я той, — че няма по-добър лек за депресията от този? Поне за моята.

— И за моята също — рече Айран. — Вече няма смисъл да крием от останалите, че овцата е била изкуствена.

— Няма смисъл — повтори предпазливо той.

— Всъщност, ако искаме можем да го запазим в тайна. Най-сетне имаме нещо, за което винаги сме мечтали. И тази мечта се превърна в реалност — Айран отново се притисна до него и го целуна страстно, а горещият й дъх опари врата му. После се пресегна и натисна бутона на асансьора.

Дълбоко в него прозвуча тревожен сигнал. Почти несъзнателно Декард произнесе:

— Да не слизаме в апартамента, поне още малко. Хайде да останем при козата. Ще си поприказваме край нея и ще й дадем нещо за ядене. Когато тръгвах ми дадоха цяла торба с овесени ядки и наръчник за отглеждането — плаща се отделно. Можем да я наречем Юфимия. Айран, почакай — жена му вече влизаше в кабината на асансьора.

— Смятам че е неморално да лишаваме всички останали поклонници на Мерсер от съприкосновение с нашата радост — рече тя. — Днес вече поставях ръце на ръкохватките и това ми помогна да преодолея депресията — поне за известно време. Освен това ме удариха с камък — ето тук — тя вдигна китката си и той видя мъничък червеникав белег. — И постоянно мисля за това колко по-възвишени сме ние когато Мерсер е с нас. Въпреки болката, физическата болка. Но духовно ние всички сме заедно, чувствам докосването на хора от целия свят, решили да се слеят по между си. — Тя задържа спускащата се врата на асансьора. — Влизай, Рик. Няма да ни отнеме много време. Не е необходима да се сливаш с останалите, искам просто да им предадеш чувствата, които те вълнуват в момента — дължиш им го. Неморално е да го запазим само за нас.

Естествено, тя беше права и Рик неохотно я последва.

След като влязоха в хола Айран побърза да включи емпатичният генератор. Лицето й грееше от радост като ярка луна.

— Искам всички да научат — рече му тя. — Веднъж и с мен се случи нещо подобно. Тъкмо се слях и улових чувствата на някой, който се беше сдобил съвсем наскоро с ново животно. А веднъж… — за миг през лицето й премина сянка, — … веднъж се докоснах до някой, който току що бе изгубил завинаги своя домашен любимец. Но всички останали побързаха да предадат по малко от своите дребни радости за да го успокоят. Веднъж дори съумяхме да предотвратим потенциално самоубийство. Това което имаме, което чувстваме, може…

— Те ще получат нашата радост — каза Рик, но ние ще я изгубим. Защото ще заменим това което чувстваме ние, за това, което изпитват те. И радостта ни ще се изгуби.

На екрана на емпатичния генератор се появиха разноцветни безформени потоци от ярка светлина. Айран пое дълбоко дъх и стисна ръкохватките.

— Няма да изгубим нито частица от чувствата си, ако не загубим допира си с тях. Рик, ти никога не си бил напълно искрен в сливането, нали?

— Мисля че не — рече той. Но сега за пръв път долавяше значението, което имаше мерсеризма за хора като Айран. Може би инцидентът с Фил Ресч, ловецът на андроиди, беше довел до несъзнателна промяна в някоя от безчислените нервни връзки и последвала верижна реакция от промени.

— Айран — заговори разтревожено той и я дръпна от генератора. — Слушай, искам да ти разкажа за това, което ми се случи днес — той я заведе да кушетката и седна до нея. — Днес се запознах с един ловец на андроиди, когото досега не бях виждал. Той е като хищник, сякаш създаден за да ги унищожава. И за пръв път погледнах на андроидите по друг начин. Искам да кажа, че до преди тази среща аз също съм гледал на тях по начин подобен на неговия. Избрах един въпрос от теста и след като направих опит се убедих, че несъзнателно съм започнал да съчувствам на андроидите. Ти самата тази сутрин ги нарече „бедните андита“. Така че, разбираш какво чувствам. Ето затова купих козата. Може би това е депресия, също като твоята. Сега вече разбирам какво чувстваш когато си в депресия, винаги съм си мислел че ти харесва да си подтисната и че във всеки един момент можеш да излезеш от нея, ако не сама, то с помощта на емоционалния синтезатор. Но удари ли те веднъж истинската депресия, вече за нищо не те е грижа. Изпитваш апатия, губиш представа за смисъла на живота. А това означава, че изгубваш и желанието да променяш каквото и да е… включително и настроението си.

— Ами твоята работа? — прекъсна го с рязък тон Айран. — Какво ще стане? Колко е месечната вноска за козата? — тя протегна ръка и почти машинално Рик бръкна в джоба и извади договора. — Толкова много? — продължи Айран с притихнал глас. — А лихвата, мили Боже — погледни само лихвата. Затворил си си очите пред нея само защото си се почувствал в депресия. А не за да ме изненадаш — както твърдеше в началото — тя му подаде договора. — Добре де, няма значение. Все пак, радвам се, че си имаме коза. Харесвам я, въпреки че ще ни е в тежест.

Лицето й беше посивяло.

— Ще помоля да ме прехвърлят на друга работа. В управлението има десетина отдела — бих могъл да преследвам крадци на животни.

— Но ако престанеш да получаваш възнаграждения за лов на андроиди няма да можем да изплащаме месечните вноски на козата!

— А какво ще кажеш да удължим договора за изплащане от тридесет и шест на четиресет и осем месеца? — той извади писалка и започна да смята трескаво върху гърба на договора. — Това значително ще облекчи вноските — с петдесет и два долара на месец.

Видеофонът иззвъня.

— Ако ме беше послушала и бяхме останали на покрива при козата нямаше да чуем това позвъняване.

— От какво те е страх? — попита Айран докато протягаше ръка към видеофона. — Няма да си поискат обратно козата, поне не толкова скоро.

— Това е от управлението — рече той. — Кажи че ме няма — той се отправи към спалнята.

— Ало — каза зад гърба му Айран.

„Чакат ме още три андроида — мислеше си Декард. — А аз вместо да ги преследвам се прибрах у дома.“ Той зърна на екрана лицето на Хари Брайън и реши, че вече е късно да се крие. Не му оставаше нищо друго освен да се приближи към видеофона с вдървени крака.

— Да, тук е — произнасяше в този момент Айран. — Купихме си коза. Защо не дойдете да я видите, мистър Брайън? — настъпи пауза докато Айран слушаше, след това тя подаде слушалката на Рик. — Иска да говори с теб — Айран побърза да се върне при емпатичния генератор, настани се пред екрана и отново стисна ръкохватките. Почти мигновено влезе в контакт. Рик стоеше прав пред видеофона, осъзнавайки душевното й отсъствие. И своята собствена самота.

— Ало — рече той.

— Проследихме два от останалите андроиди — заговори Хари Брайън. Обаждаше се от службата, Рик видя зад него добре познатия му кабинет, бъркотията от документи по бюрото, по пода смачкани хартии и кипъл. — Изглежда, че са надушили нещо, защото са напуснали адреса, който научи от Дейв и сега се намират в… почакай малко — Хари затършува по бюрото и най-сетне намери листа с адреса. През това време Рик извади от джоба договора и се приготви да го запише на гърба. — Жилищен блок 3967-С. Незабавно се отправяй на там. Изглежда че по някакъв начин са узнали, че си успял да отстраниш Гарланд, Люфт и Полоков. Затова са избягали.

— Избягали са, — повтори Рик. — За да си спасят живота — рече на себе си.

— Айран ми каза, че сте си купили коза. Кога си успял — днес след работа?

— На път за вкъщи.

— Ще дойда да я видя след като отстраниш и останалите андроиди. Между другото — преди малко разговарях с Дейв. Разказах му за проблемите, които са ти създавали. Той ми поръча да те поздравя и да ти кажа да внимаваш. Каза още, че тези Нексъси са били по-умни, отколкото предполагал. Трябва да ти призная, че в началото дори не можа да повярва, че си успял да отстраниш трима и то за един ден.

— Три андроида — това е предела — каза Рик. — За днес ми стигат. Трябва да си почина.

— Утре вече ще са изчезнали — възрази инспектор Брайън. — Или поне ще са извън нашата юрисдикция.

— Едва ли ще са толкова бързи. Сигурно ще се притаят за известно време.

— Трябва да ги спипаш още тази вечер — рече Брайън. — Преди да прикрият следите. Сигурно няма да те очакват толкова скоро.

— Не ги познаваш — отвърна Декард. — Ще ме чакат със сигурност.

— Мартинките ли ти се разтрепериха? Този Полоков май ти е взел…

— Не ме е страх — прекъсна го Рик.

— Тогава какво?

— Добре де — съгласи се Рик. — Отивам — той понечи да затвори.

— Чакам от тебе да ми се обадиш колкото се може по-скоро. Тук — в службата.

— Ако ги спипам, после ще си купя овца — заяви Рик.

— Вече си имаш. И то откак те помня.

— Тя е електрическа — отвърна Рик и затвори.

„Този път ще си взема истинска — каза си той. — Трябва да я получа — като компенсация.“

Жена му се беше привела с отсъстващо лице пред емпатичния генератор. Рик постоя известно време редом с нея, положил ръка на гърдите й. Чувстваше как се повдигат и спускат равномерно, в такт с приливите и отливите на живота. Айран не го забелязваше, както винаги единението с Мерсер беше пълно.

На екрана се виждаше облечената в расо фигура на Мерсер, който се катереше нагоре по склона. Близо до него прелетя едър скален отломък. Рик неочаквано си помисли: „Боже мой, моето положение е по-лошо дори от неговото. На Мерсер не му се налага да върши нещо чуждо на неговата природа. Той страда, но от него не се изисква да насилва собствената си същност.“

Той се наведе и внимателно отлепи ръката на жена си от дръжките. Сетне, за пръв път от няколко седмици насам, се настани пред генератора. Всичко стана импулсивно, без Рик да го замисля предварително.

Пред него се простираше пустинен пейзаж, покрит с буренаци. Из въздуха се носеше тежката миризма на разцъфнали цветове. Беше горещо, земята беше напукана.

Пред него стоеше човек. В уморените му, тъжни очи блещукаха жалостиви пламъчета.

— Мерсер — произнесе Рик.

— Аз съм твой приятел — отвърна старецът. — Но трябва да продължиш своя път, сякаш не съществувам. Разбираш ли какво искам от теб?

Той вдигне ръце напред.

— Не — поклати глава Рик. — Не разбирам. Имам нужда от твоята помощ.

— Как да ти помогна, — запита старецът, — след като не мога да помогна на самия себе си? — той се усмихна. — Няма спасение.

— Тогава защо е всичко това? — настояваше Рик. — Защо те има теб?

— За да ти покажа, — рече Уилбър Мерсер, — че не си сам. Аз съм тук и винаги ще остана при теб. Иди и си върши работата, дори и да знаеш, че това, което правиш е погрешно.

— Защо? — вдигна глава Рик. — Защо трябва да го върша? Не е ли по-добре да се откажа и да емигрирам?

— Където и да отидеш, — заговори старецът, — от теб винаги ще искат да твориш зло. Такъв е основният принцип на живота — насилието спрямо собствената личност. Всяко живо същество в някой момент от живота си се изправя пред този избор. Това е неизбежната сянка, фаталната клопка на сътворението, проклятието, което се храни от всичко живо във вселената.

— И това ли е всичко, което ще ми кажеш? — запита Рик.

Към него неочаквано полетя камък, той се приведе и камъкът го удари по ухото. Рик побърза да пусне ръкохватките и мигновено се озова в собствения си хола, пред генератора, а до него стоеше жена му. Ухото го болеше от удара, той вдигна ръка и докосна стичащата се по лицето му кръв.

Айран попи раната с кърпичка.

— Изглежда трябва да съм ти благодарна, че ме дръпна своевременно. Ужасно мразя, когато ме удрят. Благодаря, че прие камъка вместо мен.

— Трябва да тръгвам — рече Рик.

— По работа?

— При това тройна — той притисна кърпичката към раната и се отправи към вратата. Чувстваше се леко замаян и му се гадеше.

— Успех — извика зад него Айран.

— Нищо не получих от генератора — подхвърли през рамо Рик. — Говорих с Мерсер, но и това не ми помогна. Той не знае нищо повече от мен. Мерсер е само един старец, който се изкачва нагоре по хълма към собствената си смърт.

— Това не е ли божествено откровение?

— Това откровение съм го виждал и друг път — каза Рик. — Ще се видим по-късно.

Декард затвори вратата зад себе си, извади документа от джоба и прочете номера на жилищния блок. „3967-С — това трябва да е някъде в покрайнините, където почти никой не живее. Чудесно място за скривалище. Само че светлините нощем се виждат отдалече. Ето по какво ще се ориентирам — по светлините. Ще летя право към тях като пеперудите. И това ще е краят. Ще се заема с нещо друго, за да си изкарвам прехраната. Тези тримата ще са последни. Мерсер беше прав — трябва да премина през това изпитание. Макар че едва ли ще имам сили. Проблемът вече не е морален, а практически — три андита за един ден — това е много. Сигурно няма да успея. Прекалено уморен съм след всичко, което се случи днес. Вероятно Мерсер го е знаел, може би дори е предвидил всичко това. Но аз знам откъде мога да получа помощ. Макар че веднъж я отказах.“

Той излезе на покрива, намери в мрака паркираната си наблизо кола, настани се вътре и натисна бутоните на видеофона.

— „Роузен Асосиейшън“ — обадиха се отсреща.

— Рейчъл Роузен — рече той.

— Моля, сър?

— Свържете ме с Рейчъл Роузен — изграка дрезгаво Рик.

— Мис Роузен очаква ли…

— Сигурен съм, че очаква — намеси се Рик. После зачака.

След близа десетина минути на екрана се появи миниатюрното мургаво лице на Рейчъл Роузен.

— Здравейте, мистър Декард.

— Заета ли сте в момента, или можете да ми отделите малко време — както предложихте по-рано днес?

Нима наистина беше станало днес? Струваше му се, че предишният им разговор се е състоял преди векове, време през което са се родили и умрели много поколения. И цялата тежест и умора на тази изминала епоха се беше събрала в тялото на Декард. „Сигурно е заради камъка“ — помисли си той и притисна кърпичката към разкървавеното си ухо.

— От ухото ви тече кръв — забеляза Рейчъл.

— Наистина ли знаехте, че ще ви се обадя? — запита я Рик.

— Вече ви казах, че без моя помощ някой от Нексъсите ще ви види сметката преди да успеете да го отстраните.

— Не познахте.

— Но въпреки това вие ми се обадихте. Искате ли да дойда в Сан Франциско?

— Довечера — рече той.

— Не, късно е вече. Ще дойда утре, пътят е не повече от час.

— Наредиха ми да се справя с тях още тази нощ — той замълча за миг и после продължи: — От първоначалните осем останаха само трима.

— Изглежда че здравата сте се потрудили.

— Ако не дойдете още тази вечер, — продължи Рик, — ще тръгна след тях сам и най-вероятно няма да успея да се справя с всичките. Току що си купих една коза, — добави той, — с парите от възнагражденията.

— Ах вие, хора — засмя се Рейчъл. — Козите миришат ужасно.

— Само мъжките. Прочетох го в наръчника, който върви с козата.

— Наистина изглеждате уморен — отбеляза Рейчъл. — И малко замаян. Уверен ли сте, че осъзнавате какво ви чака? Да застреляте още три Нексъса? Никой досега не е отстранявал шест андроида само за един ден.

— Миналата година в Чикаго Франклин Пауърз успя да отстрани седем — възрази Рик.

— Но те бяха от безнадеждно остарял тип — „Макмилан-4“. А сега положението е съвсем различно. Рик, не мога. Дори не съм вечеряла още.

— Имам нужда от теб — произнесе той. „Иначе ще умра — помисли си. — Знам го със сигурност. И Мерсер го знаеше. А мисля, че го знаеш и ти. Не, само си губя времето, като ти се моля. Няма смисъл да търсиш съчувствие у един андроид — защото той не знае какво е съчувствие.“

— Съжалявам, Рик, — повтори Рейчъл, — не мога да го направя тази вечер. Ще трябва да почакаш до утре.

— Мъстта на андроида — произнесе Рик.

— Какво?

— Връщаш си защото те спипах с теста на Войт-Кампф.

— Наистина ли мислиш, че е заради това? — тя го погледна с широко разтворени очи.

— Сбогом — отвърна Рик и посегна към видеофона.

— Слушай — заговори развълнувано Рейчъл. — Помисли преди да говориш.

— Така е. Защото вие Нексъсите се мислите за по-умни от хората.

— Вече нищо не разбирам — въздъхна Рейчъл. — Съвсем очевидно е, че нямаш никакво желание да се захващаш за тази работа довечера. а може би въобще нямаш желание. Нима наистина искаш аз да ти помогна в отстраняването на останалите три андроида? Или всъщност разчиташ, че ще те разубедя да не го правиш?

— Ела при мен — каза Рик. — Ще вземем стая в хотела.

— Защо?

— Защото днес ми казаха нещо — гласът му беше хрипкав. — За възможните взаимоотношения между мъже и андроиди от женски пол. Ако дойдеш тази вечер в Сан Франциско обещавам да се откажа от преследване на останалите три андроида. Имам по-добра идея.

— Добре — съгласи се тя неочаквано. — Ще взема хелимобила. Къде ще се срещнем?

— В „Сейнт Франсис“. Това е единственият свестен хотел в Залива.

— И обещаваш, че няма да предприемаш нищо докато не пристигна, нали?

— Ще те чакам в хотелската стая — отвърна той. — И ще гледам Бъстър Приятелчето. От три дена гост на предаването е Аманда Вернер. Страшно я харесвам — мога да я гледам цял живот без да ми омръзне. Като се засмее дори гърдите й се усмихват.

Рик затвори и поседя известно време неподвижно, без да мисли за нищо. Най-сетне студът в колата го подсети, че е време да тръгва. Декард запали двигателя и след миг вече се носеше към центъра на Сан Франциско, където се намираше хотелът „Сейнт Франсис“.