Филип К. Дик
Мечтаят ли роботите за електроовце? (6)

6

Телевизорът гърмеше с пълна сила. Докато се спускаше по покритата с гъст слой прах стълба на огромната пуста сграда, Джон Изидор разпозна приповдигнато-веселия глас на Бъстър Приятелчето, който заливаше с остроумия своята разпръсната из цялата планетна система аудитория от зрители.

— Хей, приятелчета! Чук-чук! Време е да ви кажа няколко приказки за атмосферните условия днес. Първо — Източното крайбрежие на САЩ. От спътника „Монгуста“ получихме прогноза, че радиоактивните валежи ще са особено изразени в ранния следобед, а след това постепенно ще намалеят. Така че онези от вас, приятелчета, които смятат да поизлязат на въздух, май ще е по-добре да изчакат до привечер, а? И като говорим за чакане, остават не повече от десет часа до обявяването на една страхотна новина. Лично ще ви поднеса голямата изненада. Кажете на приятелчетата си също да гледат. Имам нещо поразително за вас. А сега, време е вече за обичайните…

В момента, в който Изидор почука на вратата телевизорът млъкна сякаш бе потънал в небитието. Не беше утихнал, а беше престанал да съществува, сякаш уплашен до смърт от почукването.

Зад залостената врата Изидор долови присъствие на живот, различно от това на телевизора. Напрегнатите му докрай сетива долавяха кошмарен занемял страх, притаил се до най-далечната стена на апартамента в отчаян опит да избегне срещата с него.

— Ей — извика той. — Аз живея на горния етаж. Чух телевизора ви. Хайде да се запознаем, а? — Той зачака, ослушвайки се. Никакъв звук, никакво движение, Думите не бяха предизвикали никакъв ефект. — Донесох ви малко маргарин — продължи той като се приближи до вратата за да проникне гласа му през плътната преграда. — Името ми е Джон Р. Изидор и работя в лечебницата на известния ветеринар мистър Ханибал Слоут. Сигурно сте чували за него. Аз съм човек с репутация. Имам работа. Карам фургона на мистър Слоут.

Вратата се отвори едва-едва и в тясното пространство зад нея Изидор видя замряла от страх, разтреперана човешка фигура на момиче, което продължаваше да стиска дръжката, сякаш щеше да се строполи в мига, в който я пусне. Страхът изкривяваше чертите й, променяше очертанията й, караше я да изглежда сякаш някой я е прекършил злобно, а след това набързо я е слепил отново. Огромните й блестящи очи се впериха в неговите и тя направи опит да се усмихне.

— Мислели сте си, че в сградата няма никой — изведнъж разбра Изидор. — Че е изоставена.

— Да — прошепна момичето и кимна.

— Но няма нищо лошо в това да имаш съседи — опита се да я успокои Изидор. — Преди да се появите вие, аз си нямах никакви.

И това не беше никак весело, Изидор го знаеше.

— Вие сте единственият? — запита момичето. — Единственият освен мен в цялата тази сграда? — изглеждаше по-спокойна, тялото й се изпъна и тя приглади с ръка тъмните си коси. Едва сега Изидор забеляза, че има чудесна фигура, дребна, но добре сложена. Очите й бяха вълнуващо красиви, с надвиснали над тях дълги мигли. Заварена неподготвена, тя носеше само горнище на пижама. Изидор погледна през рамото й и видя, че в стаята зад нея цари безпорядък. По пода лежаха разхвърляни куфари, с изсипано наоколо съдържание. Но това беше напълно естествено, тя току що се беше настанила.

— Да, аз съм единственият освен вас — повтори Изидор. — И няма да ви притеснявам.

Чувстваше се подтиснат от това, че доброжелателната му съседска визита, традиционна още от времената преди войната, не беше приета. Момичето сякаш дори не осъзнаваше смисъла на жеста му. Или не знаеше за какво може да послужи кутийка с маргарин. Стори му се, че тя е по-объркана отколкото би трябвало да бъде в подобна ситуация. От нея сякаш продължаваше да извира страх и безпомощност.

— А, това е Бъстър Приятелчето — възкликна Джон с надежда да разсее напрежението. — Харесвате ли го? Гледам го всяка сутрин и вечер след работа. Следя го по време н вечеря, а после си лягам и заспивам с нощната му програма. И така ще е докато издържи телевизора.

— Кой? — понечи да заговори момичето, но после прехапа устни и на лицето й се изписа гняв. Ядосваше се на себе си.

— Бъстър Приятелчето — обясни той. Стори му се странно, че момичето не е чувало никога за най-известния телевизионен комик на Земята. — Откъде идвате? — запита той с любопитство.

— Не смятам, че това има някакво значение — тя му хвърли кратък поглед. Но въпреки това в позата й се долавяше далеч по-малко напрежение. — Но ми е приятно, че ще си имам компания… по-късно, след като се настаня. Сега, естествено, за това не може да става и дума.

— Но защо? — запита изненадано той. Всичко в това момиче го изненадваше.

„Изглежда — помисли си Джон, — прекалено дълго съм се усамотил тук. Заприличал съм на отшелник. Казват, че така ставало с пилешките глави“ — тази мисъл го накара да се чувства още по-подтиснат.

— Бих могъл да ви помогна с разопаковането — предложи той.

Вратата почти се затвори пред лицето му.

— Или с мебелите.

— Нямам никакви мебели — отвърна момичето. — Всички тези неща, — тя посочи с пръст през рамо — си бяха тук.

— Но те няма да ви свършат работа — упорстваше Изидор. А и това си личеше от пръв поглед. Креслата, килимът, масите — всичко беше пред разпадане, купчина от непотребни вехтории, жертви на деспотичната власт на времето. Забравени, изоставени. Никой не бе живял в този апартамент от много години, всичко се беше превърнало в руини. Не можеше да си представи как някой въобще може да обитава подобно място. — Вижте какво — предложи развълнувано Джон, — ще обиколя из сградата и ще събера вещи, които не са в такова окаяно състояние. Ще ви потърся лампа, маса.

— Мога и сама да го направя — рече момичето. — Благодаря.

— Ще тръгнете из тези апартаменти сама? — Той не можеше да повярва на ушите си.

— Защо не? — отвърне тя като потръпна нервно, сякаш осъзнала, че е казала нещо неправилно.

— Аз самият съм опитвал само веднъж — заговори Изидор. — След това просто се прибрах в моя апартамент и повече не помислих да го правя. Апартаментите, в които не живее никой са стотици и във всичките са останали вещи от предишните им обитатели като семейни снимки и дрехи. Умрелите така или иначе не биха могли да вземат нищо със себе си, а тези които са избягали из колониите просто не са искали. Цялата тази сграда — с изключение на моя апартамент — е напълно кипълизирана.

— „Кипълизирана“? — момичето го гледаше неразбиращо.

— Кипъл — това са безполезни предмети, като смачкани пощенски пликове, или празни кибритени кутии, използвани опаковки от дъвка, вчерашни вестници. Когато наоколо няма никой, кипълът се размножава. Например, ако си легнете без да сте почистили кипъла на пода на вашия апартамент, когато се събудите на следващата сутрин, той ще е два пъти повече. Кипълът винаги става все повече и повече.

— Разбирам — момичето го разглеждаше объркано, сякаш не знаеше дали да му повярва. Сякаш не знаеше, дали говори сериозно.

— Това е Първият закон на кипъла — произнесе тържествено той. — Кипълът измества некипъла. Като Закона на Гришъм за мръсните пари. А из тези апартаменти няма кой да води борба с кипъла.

— И затова той е победил — кимна момичето. — Сега вече разбирам.

— Така е и с вашия апартамент — завърши Изидор. — Той е прекалено кипълизиран. Можем да намалим стойността на кипълизиращия фактор, бихме могли — както вече предложих — да извършим рейд из празните апартаменти. Но… — той спря задъхан.

— На какво?

— Но не можем да победим — рече Изидор.

— Защо? — момичето отстъпи в хола и затвори вратата зад нея. После скръсти ръце върху малките си, добре оформени гърди и го погледна нетърпелива да разбере. Или поне така изглеждаше. Във всеки случай го слушаше внимателно.

— Никой не може да победи кипъла — продължи той, — освен временно и на някой отделни места, като моя апартамент, където съм успял да постигна равновесие между силите на кипъла и некипъла. Поне за известно време. Но някой ден, когато умра, или си замина кипълът отново ще се върне. Това е универсален принцип, който важи за цялата вселена. Вселената непрестанно се движи към един финален стадий на пълна, абсолютна кипълизация. С изключение, — добави той, — на възходящия път на Уилбър Мерсер.

— Не виждам никаква връзка — погледна го изненадано момичето.

— Точно в това се крие ролята на мерсеризма — обясни той, изненадан отново. — Вие не практикувате ли единение с Мерсер? Нямате ли си емпатична кутия?

— Не я нося със себе си — отвърна момичето, но след известна пауза. — Предполагах, че тук ще мога да си намеря друга.

— Но емпатичната кутия, — възкликна потресено Джон, — е най-личното нещо, което може да притежава един човек! Тя е като продължение на тялото ви, това е което ви помага да се докосвате до останалите човешки същества и да не страдате от самотата. Сигурен съм, че го знаете. Всеки го знае. Мерсер помага дори на хора като мен… — той прехапа уста. Но вече беше твърде късно, думите бяха произнесени и Изидор виждаше по изражението на лицето й, по сянката на надвисналото отвращение, че го е разбрала. — Съвсем малко не ми достигна, за да премина на този проклет тест за интелигентност — обясни й с нисък, разтреперан глас.

„Не съм особен, само леко увреден, не като другите, за които си чувала. Но Мерсер не го е грижа за това.“

— Доколкото ми е известно, — заяви момичето, — това е съществена пречка за практикуване на мерсеризма. — Гласът й беше ясен и лишен от емоции, просто отчиташе един факт и нищо повече. Показваше отношението си към пилешките глави.

— Най-добре ще е да се прибирам — каза Изидор и се отправи към вратата. В шепата си продължаваше да стиска кутийката с маргарин, пластмасата беше станала хлъзгава от потта му.

Момичето го проследи със същото безчувствено изражение. После неочаквано го повика:

— Почакай.

— Защо? — извърна се той.

— Имам нужда от теб. За да си намеря подходящи мебели. От другите апартаменти, както ти предложи — тя направи няколко грациозни крачки към него. Имаше стройно тяло, без грам излишна тлъстина. — Кога се връщаш от работа? Можеш да ми помогнеш като се прибереш.

— А ти ще можеш ли да направиш вечеря за двама? Ако донеса продуктите?

— Не, имам много работа. — Момичето отхвърли предложението дори без да се замисля. И както се стори на Изидор, без да разбира смисъла му. Сега, след като бе изчезнал първоначалният страх, в поведението й се долавяше нещо друго. Нещо неразбираемо и странно. Някаква хладина. Като вакуумното пространство между два обитаеми свята. Долавяше се не в онова, което бе казала и сторила, а в онова, което не бе казала и направила. — Може би някой друг път — произнесе тя и отстъпи към вратата на апартамента.

— Запомни ли името ми? — в гласът му се долови вълнение. — Джон Изидор, работя за…

— Вече ми каза за кого работиш — момичето се спря пред вратата и я отвори. — За някакъв тип, с невероятното име Ханибал Слоут, който бас държа съществува само в твоето въображение. А аз се казвам… — тя му хвърли прощален хладен поглед и след това прекрачи прага на апартамента си. — Името ми е Рейчъл Роузен.

— От „Роузен асосиейшън“? — запита той. — Най-големите производители на хуманоидни роботи в цялата планетна система?

Странно, неразгадаемо изражение премина за миг като сянка през лицето й.

— Не — поклати глава тя. — Дори не съм чувала за тях. Нито пък знам нещо. Пак някой от малоумните ти измишльотини, предполагам. Джон Изидор и неговия личен емпатичен генератор. Бедничкият мистър Изидор.

— Аз само предположих от името ти…

— Името ми, — прекъсна го тя, — е Прис Стратън. Така се наричам по мъж, винаги използвам тази фамилия. Можеш да ме наричаш Прис — тя се замисли за миг и се поправи: — Не, „мисис Стратън“ ще е по-добре. Защото ние с теб не се познаваме толкова добре. Или поне аз не те познавам.

Вратата се затвори и Джон изведнъж се озова сам на потъналото в прах стълбище.