Ерих Кестнер
Заможното джудже

Една вечер преди известно време седяхме в Ница у „Максим“, изпихме половин бутилка „Шабли Тет“ от 1945 година и с критично око наблюдавахме скромното парижко ревю, в което четири лесно събличащи се и затова полуголи момичета даваха развълнувано да се разбере, че са забравили дрехите си на гардероба от чисто недоглеждане. И тогава в локала влезе една млада дама, която, изглежда, поддържаше интимни отношения с по-голямата част от мъжете посетители, усмихна се многозначително и въпреки напредналия час държеше за ръка дете. При по-близко разглеждане се оказа, че това е джудже. Но не някакъв лилипут със старческо лице, а доста приятен малък човек с умен поглед. Трябва да имаше към тридесет години и бе сложен съвсем хармонично, на височина бе колкото дете, което през 1954 година е трябвало да тръгне на училище. Младата дама го погали по добре оформената главичка, постави го внимателно до светлокафявата стена, облицована в дърво, и все така усмихната, напусна заведението, навярно с намерението из алеите на английския парк край брега на Средиземно море и под обсипания със звезди небесен свод да се отдаде на оня занаят, пред чиито неписани закони великани, джуджета и нормални хора са равни.

А симпатичното джудже стоеше на мястото си — спретнато облечено, скръстило ръчички пред гърди, подобно играчка-пълководец — и намираше за съвсем естествено посетителите да не гледат повече голите госпожици, а заедно с тях да вперят омагьосани погледи в него. Посрещаше спокойно любопитството, с което хората реагираха на неговата ненормалност, и от своя страна наблюдаваше подскачащите парижки голишарчета с такъв интерес, сякаш Палечко на братя Грим се канеше да си купи бял слон, само че още не знаеше още кой да бъде. В това време към джуджето притича управителят на заведението, приведе се до устата му и, изглежда, прие някаква заповед, защото даде знак с ръка на келнера. А той, висок и строен, повдигна малкото човече, понесе го подобно илюзионист говореща кукла към една маса близо до подиума и внимателно го постави на стола. Така джуджето почти се изгуби от погледите ни. А съвсем се скри, когато келнерът донесе бутилка „Ирои“ в кофичка лед и наля на малкия посетител. Видяхме как две ръчички вдигат голямата чаша, видяхме една главичка, която се мъчи да погледне над масата и покрай кофичката с лед към салона. Видяхме как келнерът мина повторно и доля чашата му с шампанско.

Когато след около половин час се обърнахме, малкото човече беше изчезнало напълно. Но това бе само привидно. То бе положило главичката си върху покривката на масата и с полуотворени уста отспиваше в разхладителната сянка на кофичката с лед лилипутското си пиянство. Пет нормално големи чаши шампанско, отнесени към едно джудже, дават, естествено, съответно по-голям полезен ефект, отколкото при нас. Прикритите зад маската на суетно снизхождение усмивки на околните се умножиха, когато една от четирите гърли, използвайки паузата на ревюто и сега вече облечена, седна при джуджето. Келнерът я обслужи с шампанско и тя се зае с кадифени ръчички и плюшени погледи да разбуди задрямалия гост. Проведеният съзнателно и планомерно експеримент доведе до неочакван резултат. (Подобен не е рядкост при такива рисковани експерименти.) Джуджето се пробуди, погледна кисело в блузата на баядерката, даде знак, а също и няколко банкноти на келнера, нареди да го свалят от стола и промъквайки се несигурно между масите, при което стърчеше само перчемът му, напусна галантния храм на знойните музи. Навън то се покачи на един висок не повече от тридесет сантиметра велосипед и в самотно криволичене се заизкачва по едно тихо авеню.

— Сега ще падне! — заяви с вещина управителят на заведението. — Но няма да му стане нищо, не му е за първи път.

Речено — сторено. Велосипедът се преобърна. Малкото човече се изправи, качи се отново на превозното си средство и червената светлина на задния му калник изчезна със залитане в нощните сенки на палмите и кипарисите.

Както по-късно се разбра от разговора, това джудже бе доста заможно. То би могло, каза барманът, да си живее сравнително щастливо и доволно, но едно миниатюрно съществуване е свързано с големи разноски, а освен това е изпълнено с всевъзможни коварства. Така например ключовете от къщата са прекалено тежки. Ключалката недостижимо високо. Окачалките за дрехи твърде широки. Ключът за осветлението на астрономическо разстояние. Столът, по който малкото човече трябва да се изкачва, за да достигне бутона, е направо мебелно изкопаемо, моряшките костюмчета от магазина „Детски рай“ не са подходящи за тридесетгодишни джуджета, а костюмите по поръчка са по-скъпи от тези за великани. Особено много дразни размерът на по-едрите банкноти. Необходимият за тях портфейл изисква несъразмерни с костюма уродливи джобове. За едно джудже това е все едно някой от нас да натъпче в сакото си чанта с книжа. Малкото човече е подало вече няколко молби до държавата да пусне в употреба специални парични знаци за джуджета, но даже не са го удостоили с отговор. А понеже обичало музиката, джуджето си поръчало миниатюрен роял, за да може да взима октавите.

След третата чаша „Реми Мартен“ аз разказах на бармана за истинското удивление на служащите в противовъздушната отбрана, когато през войната заедно с мене пристигна и една прочута рота от лилипути, за да получат задължителните противогазови маски. По време на пробата джуджетата изглеждаха като гмурци в езеро със златни рибки от някоя картина на Босх. И най-малките номера газови маски се оказваха големи за малките бабаити.

Тогава мъжът зад бара доля чашата ми, вдигна своята и произнесе с пълни гърди:

— За здравето на обикновените хора!