Пол Верлен
Щом зората приижда…

Щом зората приижда, щом тя деня довежда,

щом най-после — как чаках, молих се унизен! —

ще долети отново истинската надежда,

щом ще има — как молих! — щастие и за мен,

 

глух ще стана за всяка мисъл мрачна и тежка,

глух за всички кошмари в сънищата. О, глух

и за устата, свити в иронична насмешка,

и за словата с Разум, стъпкал техния дух.

 

Стига свити юмруци! Ах, в една ли интрига —

глупава и случайна — аз съм кипял вбесен,

стига и злата памет ме озлобява, стига

сам съм търсил забрава в тоя проклет абсент!

 

Толкова малко искам — нека Душа сияйна

моята нощ бездънна да озари веднъж

с любовта — тая първа, тая безсмъртна тайна,

с нежности и усмивки — милост за всеки мъж;

 

тръгнал сам след очите с пламъчета златисти

и след дланта, в която тръпне моята длан,

бих вървял по пътеки с мъх и прохладни листи

или по път изровен, с остри тръни постлан.

 

Да прекося живота и смирен да възляза

на върха, отбелязан от самата Съдба,

без едно угризение, завист или омраза —

ето дългът завиден в тая бодра борба!

 

И да приспя по пътя сладостната умора,

бесело ще си пея и ще твърдя до край:

тя ще ме слуша с радост, с нежна вяра във взора.

И не ще и потърся друг, по-прекрасен рай.