Клифърд Саймък
Всичко живо е трева (7)

7.

— Здрасти! — радостно ме поздрави голото плашило. То започна да си брои пръстите и да се лигави.

Грешка не може да има — това беше той. Изминалите години не го бяха променили ни най-малко. Същата доволна безизразна физиономия, същата жабешка уста и мътни очи. От десет години не бях го виждал, а и не само аз, никой на го беше виждал, но той си изглеждаше все същият. Косата му пораснала до раменете, обаче си останал кьосе. Лицето му беше покрито с мъх, ала брада и мустаци не му бяха поникнали. Беше съвършено гол, ако не се смята фантастичната му шапка. Да, това беше той, Тъпър. Същият, непроменен. Винаги бих го познал.

Тъпър престана да си брои пръстите и преглътна слюнката си. После свали шапката и ми я подаде, за да я разгледам по-добре.

— Сам си я направих! — гордо заяви той.

— Чудесна е — казах аз.

Точно сега ли намери да ми се изтърси! Откъдето и да идваше, това бе най-неподходящият момент. Милвил си имаше достатъчно неприятности, за да се занимава с разни идиоти.

— А татко ти? — попита Тъпър. — къде е татко ти, Брад? Имам да му кажа нещо.

И този глас, нима можех да го сгреша с някой друг? Как така бях забравил, че Тъпър имаше чудната дарба да подражава? Той можеше да имитира всякакви птици, кучета и котки и неведнъж децата се събираха около него и се превиваха от смях, като го гледаха как с мимика и звуци им представя бой между куче и котка или свада между съседи.

— Татко ти? — повтори Тъпър.

— Хайде да влезем вътре — казах аз. — Ще ти намеря някакви дрехи. Не бива да се разхождаш гол.

Тъпър кимна разсеяно.

— Цветята — рече той. — Много, много красиви цветя.

И разпери ръце, за да ми покаже колко са цветята.

— Много декари. Нямат край. Навсякъде, където погледнеш. И до едно лилави. Толкова красиви, така хубаво миришат и са толкова добри към мен.

От говоренето по брадата му потекоха лиги и той ги изтри с ръка. После я избърса в бедрото си.

Аз го хванах за лакътя, обърнах го кръгом и го поведох към къщи.

— Ама къде е татко ти? — възпротиви се той. — Трябва да му разкажа всичко за цветята.

— По-късно — отвърнах аз.

Накарах го да се качи на верандата, бутнах го през вратата и влязох след него. Почувствувах се по-спокойно. Тъпър не представляваше подходяща гледка за милвилските улици. А и аз вече нямах сили. Предишната вечер Пияницата припадна в кухнята ми, сега пък Тъпър ми се изтърси гол, както майка го е родила. Нямам нищо против особняците, а в малък град като Милвил особняци колкото щеш, но в края на краищата на човек му идва до гуша.

Като го държах все така за лакътя, аз го насочих към спалнята.

— Стой тук — казах.

Той застана, без да мърда, и обгърна с блуждаещия си поглед стаята.

Намерих риза и панталони. Измъкнах и едни обувки, но след като зърнах краката му, ги прибрах обратно. Щяха да му бъдат малки. Краката на Тъпър бяха широки и разплескани. Явно години наред беше ходил бос.

Подадох му панталона и ризата.

— Хайде, облечи ги. А като се облечеш, стой тук. Да не мърдаш от стаята.

Той нито ми отговори, нито взе дрехите. Отново започна да си брои пръстите.

И едва сега се запитах — къде ли е бил през всичкото това време? Как е възможно човек да изчезне безследно за цели десет години и после също така внезапно да се появи отново?

Тъпър изчезна през същата година, когато постъпих в гимназията — спомням си много добре, защото ни разпуснаха от училище цяла седмица, за да помагаме в търсенето. Претърсихме миля по миля всички ниви и гори, като се движехме бавно на една ръка разстояние един от друг, и накрая вече търсехме труп, а не човек. Щатската полиция прерови дъното на реката и на всички околни езера. Отряд доброволци под командата на шерифа старателно претърси с дълги пръти блатото до колибата на Пияницата. Откри безброй пънове, няколко стари захвърлени бойлера и в най-далечния край на блатото — трупа на отдавна умряло куче. Но Тъпър не се намери.

— Хайде — повторих аз, — вземи тези дрехи и се облечи.

Той приключи с броенете на пръстите и благовъзпитано си изтри брадата.

— Трябва да се връщам — каза той. — Цветята не могат да чакат дълго. — Протегна ръка и взе дрехите. — А пък моите се износиха — просто изведнъж се накъсаха и паднаха от мен.

— Преди половин час видях майка ти — рекох аз. — Тя те търсеше.

Това бяха рисковани думи, защото от чешит като Тъпър човек никога не знаеше какво да очаква. Но аз рискувах умишлено, та дано да пробудя някаква мисъл в главата му.

— А! — каза той нехайно. — Тя постоянно ме търси. Все още ме има за малко дете и си мисли, че не мога да се грижа сам за себе си.

Като че ли не беше изчезвал. Като че ли не бяха изминали цели десет години. Като че ли бе излязъл от къщи преди половин час. Нима времето не значеше нищо за него? Кой знае, може би…

— Хайде, обличай се. Аз ей сега ще се върна.

Отидох във всекидневната и вдигнах слушалката на телефона. После набрах номера на доктор Фейбиън. Даде заето.

Поставих слушалката обратно на мястото й и започнах да мисля на кого другиго да се обадя. Можех да позвъня на Хайъръм Мартин. По всяка вероятност именно него трябваше да повикам. Но не ми се искаше. Докторът бе човекът, способен да се справи с тази работа — той умееше да се държи с хората, докато Хайъръм само знаеше да ги командува.

Отново позвъних у доктора, но пак ми даде заето.

Тръснах ядосано слушалката и забързах към спалнята. Не биваше да оставям Тъпър дълго самичък. Кой го знае какво може да направи.

Но въпреки всичко бях се забавил прекалено дълго. Как можах изобщо да го оставя!

Спалнята беше празна. Прозорецът разтворен, мрежата срещу комари скъсана и Тъпър го нямаше.

С два скока прекосих стаята, надвесих се през прозореца, но от Тъпър нямаше и следа.

Обзе ме панически страх, чак ми причерня пред очите. Не мога да си обясня защо. В момента бягството на Тъпър от спалнята ми не беше кой знае колко важно. Но подсъзнателно чувствувах, че на всяка цена трябва да го открия, да го върна обратно и повече да не го изпускам от очи.

Без да се замислям, отстъпих крачка назад, засилих се и скочих през прозореца. Приземих се на едно рамо, претърколих се и се изправих на крака.

Тъпър не се биждаше никъде, но все пак разбрах накъде е тръгнал. Краката му бяха оставили следи по покритата с роса, треба, които водеха зад къщата, към стария парник. Беше нагазил в запуснатия сега участък земя, буйно обрасъл с лилави цветя, където някога баща ми, а по-късно и аз отглеждахме какви ли не растения. Беше изминал двадесетина крачки в гъсталака от цветя, следите му личаха ясно, защото някои от стъпканите стъбълца още не се бяха изправили и тъмнееха, където росата се бе отронила от тях.

След двадесетина стъпки следата внезапно прекъсваше. По-нататък и около нея цветята бяха непокътнати, посребрени от ситни капчици роса.

Друга следа нямаше. Тъпър не се бе върнал обратно, нито пък минавал отдругаде. Само тази единствена следа, която водеше в гъсталака лилави цветя и внезапно прекъсваше. Или му бяха порасли крила и бе хвръкнал, или беше пропаднал вдън земя — друг отговор не виждах.

Впрочем, където и да отидеше, каквито и номера да играеше, едно беше сигурно — от Милвил той не можеше да избяга. Градът бе ограден отвсякъде с невидима стена.

Внезапно някакъв вой раздра простора — пронизителен, ужасен, той ечеше и се поглъщаше от самия себе си. Подскочих и се вцепених. Звукът заливаше света, издигаше се до небето и все повече и повече се усилваше.

Познах какво е това, но дълго останах втрещен и вътре в мен всичко се сви от непонятен ужас. Този метален вой бе върхът на всичко, което ми се струпа напоследък. За кратко време светът бе станал непоносим.

Лека-полека се съвзех и тръгнах към къщи. А градската сирена продължи да вие — пронизително, безмилостно, с пълен глас.