Клифърд Саймък
Всичко живо е трева (4)

4.

Минах бавно през хола, но от Нанси нямаше и следа, нямаше я и на верандата, където почти бях сигурен, че ще ме чака. Тя бе обещала да се видим по-късно и да си поговорим за много работи и аз, естествено, реших, че това ще стане още тази вечер. Но може да не е имала предвид същата вечер. Може да е мислила за някой друг път. Или може да ме е чакала, но да й е омръзнало да виси. В края на краищата аз доста време се забавих при баща й.

На безоблачното небе бе изгряла луната и не се чувствуваше ни най-слаб полъх на вятър. Огромните дъбове стояха неподвижни като издялани от камък, а лятната нощ бе изпълнена с блещукащи нишки лунна светлина. Слязох по стълбите и застанах неподвижен — можех да се закълна, че се намирам в омагьосан кръг. Нима това бе старата, позната земя — тези призрачни, замислени дъбове, тази прорязана от лунни лъчи тъма, тази притаена, бездиханна тишина, която обгръщаше всичко наоколо, и лекият неземен аромат, който се носеше над черната пръст?

После очарованието изчезна заедно с чудното сияние и аз отново се намерих в света, който познавах.

Почувствувах хлад в лятната нощ. Може би това беше хлад, довян от разочарованието, че ме изхвърлиха от приказната земя, от това, че зърнах съществуването на един свят, където никога не ще бъда допуснат. Под краката си усетих асфалта на алеята и видях, че черните дъбове са само дъбове, а не издялани паметници.

Отърсих се като куче, което излиза от вода, събрах мислите си и тръгнах по алеята. Приближих колата, порових се в джоба за ключовете и отворих предната врата. Почти се бях настанил, когато забелязах, че Нанси седи на другата седалка.

— Вече бях решила, — че никога няма да дойдеш. За какво говорихте толкова дълго с татко?

— За най-различни работи. Нищо важно.

— Често ли ходиш при него?

— Не. Не много често.

Странно, ала не ми се искаше да й кажа, че за първи път бях при баща й.

В тъмното пипнешком пъхнах ключа в контакта.

— Искаш ли да се поразходим с колата? Или да отидем някъде да пийнем по чашка?

— Не, благодаря. Предпочитам да поседим така и да си поприказваме.

Облегнах се назад.

— Хубава нощ — каза тя. — Чудно спокойна. Толкова рядко човек може да намери тихо място!

— Вие имате тук едно вълшебно място. Точно под верандата. Попаднах в него, без да искам. Плетеница от лунни лъчи и ухание на неземен аромат

— Това са цветята — отвърна тя.

— Кои цветя?

— Точно на забоя на алеята има една леха от чудните цветя, които баща ти намери в гората.

— Значи и вие имате от тях? Изглежда, че целият град си е засял по една леха.

— Баща ти беше най-добрият човек, когото познавам. Когато бях малка, винаги ми даваше цветя. Мина ли покрай вас, винаги ще ми откъсне.

„Да — помислих си аз, — за татко може да се каже, че беше добър човек. Добър, силен и при това малко странен, но въпреки силата и чудатостта си той имаше изключително нежна душа. Живееше в света на цветята и на всякакви други растения. Доматите, които отглеждаше, израстваха високи, с дебели тъмнозелени стъбла, и през пролетта целият град идваше при него за разсад.“

Спомням си деня, когато отиде в Дарк Холоу да занесе на вдовицата Хиклин домати и зеле за разсад и една кошница многогодишни растения и се върна в къщи с няколко странни лилави диви цветя, които намерил край пътя, и ги донесе грижливо увити в зебло.

Никой не бе виждал такива цветя. Той ги засади в отделна леха и ги обсипа с грижи, а те бурно разцъфтяха под вещите му ръце. Оттогава едва ли има двор в целия град, където да няма лилави цветя, татковите цветя.

— Той откри ли някога що за цветя са това? — попита Нанси.

— Не — отговорих аз. — Не можа.

— Трябваше да изпрати няколко от тях в някой университет или институт. Оттам щяха да му кажат какви са.

— Той все се канеше, но не успя да го стори. Беше толкова зает. Винаги имаше някаква работа. Около парниците има много тичане.

— Ти май не ги обичаш много, Брад?

— Не може да се каже, че не ги обичам. Аз съм израснал край нашия парник и знам как да се оправям с тази работа, но нямам дарба за нея. Под моите грижи растенията просто линеят.

Тя се протегна и допря с юмруци покрива на колата.

— Толкова е хубаво човек да се завърне вкъщи. Мисля да остана известно време тук. Струва ми се, че татко се чувствува самотен.

— Той каза, че имаш намерение да пишеш.

— Нима ти каза?

— Да. Струва ми се, не знаеше, че трябва да го пази в тайна.

— О, всъщност няма значение. Просто не е прието да се говори за това, поне докато не си започнал вече да пишеш. Толкова неща могат да попречат на намеренията ти. Не ми се ще да съм от ония псевдописатели, дето все нещо пишат и никога не го свършват. Или постоянно говорят, че ще пишат, и никога не започват.

— А ти като почнеш, за какво смяташ да пишеш?

— За това, което е около нас. За нашия град.

— За Милвил?

— Ами да, разбира се. За града и за хората.

— Но няма какво да се пише за нас!

Тя се засмя, протегна ръка и докосна рамото ми.

— Има дори много за писане. Толкова знаменитости! Такива оригинални характери!

— Знаменитости? — възкликнах аз поразен.

— Разбира се! Известната писателка Бел Симпсън Ноулс, прочутият адвокат по наказателни дела Бен Джаксън, Джон М. Хартфърд, деканът на Историческия факултет в…

— Но те всички са напуснали града. Нямало е какво да правят тук. Заминали са, направили са кариера и много от тях не са стъпили повече в Милвил, дори на гости не са идвали.

— Да, но нали именно тук са направили първите стъпки. Способността и дарбите им са съществували много преди да напуснат града. Прекъсна ме, затова не успях да изредя всички знаменитости. Има и много други. Милвил, макар малък и забутан, е дал много повече големи хора от кой да е друг такъв град.

— Сигурна ли си? — попитах аз. Изпитах желание да се засмея на нейната сериозност, но не посмях.

— Ще проверя. Обаче не са никак малко.

— Що се отнася до оригиналните характери, мисля, че си права. Милвил е доста богат в това отношение. И Грант Пияницата, и Флойд Колдуел, и кметът Хиги…

— Те не са истински характери — каза Нанси. — Поне не в пълния смисъл на думата. Аз даже не бих ги нарекла характери. Те са личности. Израсли са напълно свободни, никой не ги е принуждавал да се подчиняват направила, не са ги подлагали на ограничения и затова са се запазили такива, каквито ги е създала природата. Според мен в наше време такива болни личности могат да се срещнат само в малко градче като Милвил.

За първи път в живота си чувах подобно нещо. Никой досега не ми беше казвал, че Хиги Морис е личност. Пък и що за личност е той! Просто един надут, самодоволен пуяк. И Хайъръм Мартин, и той бил личност! Във всеки случай не и за мен. Само един побойник, от когото не можа да излезе нищо друго освен тъп стражар.

— Ти не си ли съгласен? — попита Нанси.

— Не знам. Никога не съм се замислял по този въпрос.

А всъщност си мислех: ето на, веднага пролича и образованието, и годините, прекарани в колежа, и увлечението й по обществена работа в нюйоркския „Център за подобряване благосъстоянието на населението“, и едногодишният й престой в Европа. Беше толкова уверена в това, което говореше, толкова пълна със знания и какви ли не теории! Милвил вече не беше неин дом, тя не го чувствуваше, не го разбираше, защото човек не може да седне и да проанализира хладнокръвно собствения си дом. Може би тя все още го нарича така, но това не променя нещата. А впрочем бил ли е Милвил някога неин дом? Може ли едно момиче да нарича свой дом такова бедно градче, ако живее в единствената голяма къща, с която това градче се гордее, ако баща му се вози в „кадилак“ и имат готвач, прислуга и градинар? Не, тя не се беше завърнала вкъщи. По-скоро бе дошла в един град, който ще й даде материал за социологически проучвания. Тя ще оглежда Милвил от висотата на Шъруудова-та къща и ще го подложи на проучвания и анализи, ще ни разголи и ще ни показва на света, за да забавлява читателите на своята книга.

— Струва ми се — продължи тя, — че в Милвил има нещо, което може да бъде от полза за хората, нещо, което не се среща често по света. Бих го нарекла катализатор, който запалва искрата на творческата мисъл, или вътрешен глад, който поражда стремеж към величие.

— Що се отнася до вътрешния глад, в Милвил има много семейства, които могат подробно да ти разкажат за него — подхвърлих аз.

Не се шегувах. В Милвил наистина имаше много семейства, които хронически не си дояждаха — не че умираха от глад, естествено, но никога не се изхранваха до насита, а и самата им храна не би могла да се нарече висококалорична. Можех да назова, без да се замислям, поне три такива семейства.

— Брад — каза тя, — ти май не одобряваш идеята ми за книгата.

— Моля ти се, откъде-накъде ще имам нещо против твоята книга! Само ще те помоля, като я пишеш, да не заемаш позицията на чужд човек, който ни наблюдава отстрани и се забавлява, а да я пишеш като част от самите нас. Опитай се да проявиш разбиране, да влезеш в кожата на хората, за които пишеш. Няма да ти бъде трудно, достатъчно дълго си живяла сред нас.

Тя се разсмя, но смехът й не беше радостен.

— Имам ужасното предчувствие, че никога няма да я напиша. Ще я започна и дори ще напиша една част, но постоянно ще се връщам назад и ще я преработвам, защото и самите хора ще се променят или аз самата с течение на времето ще започна да ги виждам иначе и в крайна сметка книгата никога няма да бъде завършена. Така че няма за какво да се безпокоиш.

„Нищо чудно да е права — мислех аз. — Трябва да изпитваш силен глад, особен вид глад, за да напишеш книга.“ Но по-скоро се съмнявах, отколкото вярвах у нея действително да има такъв глад.

— Дано да е така — рекох аз. — Искам да кажа, дано да я напишеш. И съм сигурен, че ще е добра. Другояче не може и да бъде.

Опитвах се да замажа казаното преди и тя, изглежда, разбра, но се направи, че не забелязва.

„Постъпих глупаво и наивно, като същински провинциалист“ — рекох си наум. Какво ми влизаше всичко това в работата? И то на мен, който през същия този следобед бях стоял насред улицата и изпитвал ненавист към нищожната точица на картата, обозначена с името Милвил.

Та това е Нанси Шърууд! Момичето, с което вървяхме ръка за ръка, когато светът беше много по-млад. Момичето, за което си бях мислил през същия този ден, когато вървях покрай реката и бягах, от самия себе си.

„Какво става?“ — питах се аз.

— Какво става, Брад? — попита тя.

— Не знам. Нима нещо става?

— Превземаш се. Много добре знаеш, че нещо не е наред. Нещо със самите нас.

— Права си — казах аз. — Нещо не върви както трябва. Мислех си, че ще бъде съвсем друго, като се върнеш.

Искаше ми се да протегна ръце и да я прегърна, но не тази Нанси Шърууд, която седеше сега до мен, а момичето от онова време.

Седяхме мълчаливи. После тя каза:

— Нека да опитаме някой друг път. Да забравим днешното. Някоя вечер ще облека най-хубавата си рокля и ще отидем да вечеряме.

Аз се обърнах към нея и протегнах ръка, но тя вече беше отворила вратата и почти излязла навън.

— Лека нощ, Брад — каза тя и се затича по алеята.

Чух как Нанси прекоси алеята и после верандата, как затвори входната врата, но продължавах да седя в колата, а ехото на стъпките й отекваше сякаш в самия ми мозък.