Клифърд Саймък
Всичко живо е трева (16)

16.

Те седяха във всекиднебната. Още щом се появих на вратата, Хайъръм Мартин ме видя.

— Ето го! — изрева той, като скочи и се втурна към кухнята. Но посред път се спря и ме загледа както котка мишка.

— Доста време те нямаше — процеди той.

Не му отговорих. Мълчаливо сложих увитата в сакото ми машина върху кухненската маса. Единият край на дрехата се смъкна и на светлината на лампата запремигваха безбройните лещи. Хайъръм отстъпи крачка назад.

— Какво е това? — попита той.

— Нося го оттам — казах аз. — Мисля, че е машина на времето.

На газовата печка върху слаб огън вреше кафеничето. Мивката беше пълна с неизмите кафеени чаши. Захарницата беше отворена и на масата имаше разсипана захар.

Всички се преместиха от всекиднебната и се струпаха в кухнята — не мислех, че са толкова много.

Нанси заобиколи Хайъръм и застана до мен. Тя ме хвана за ръката.

— Цял и невредим — рече ми тя.

— Отървах се с лека уплаха.

„Колко е красива — помислих си аз. — По-красива, отколкото я помнех, по-красива, отколкото в училище, когато а боготворях.“ Така, до мен, тя беше по-красива, отколкото я виждах и в мислите си.

Приближих и я прегърнах през раменете. Тя за миг отпусна глава на моето рамо, но веднага я изправи. Беше топла и нежна и не ми се искаше да се откъсвам от нея, но всички ни гледаха и чакаха.

— Аз позвъних тук-там — каза Джерълд Шърууд. — Сенаторът Гибс ще дойде и ще те изслуша. С него ще дойде и някой от Външното министерство. За такъв кратък срок не можех да направя повече, Брад.

— Това ще свърши работа — успокоих го аз.

Отново бях в моята кухня, до мен беше Нанси и всичко наоколо познато. В зората на настъпващия ден светлината на лампата избледняваше и онзи, другият свят, като че ли се оттегли някъде назад, очертанията му станаха неясни и скритата в него заплаха (ако изобщо имаше заплаха) — също смътна, неясна.

— Аз искам да знам — заяви Том Престън — какви са тия приказки, дето Джерълд ги разправя за цветята на баща ти.

— Да — подкрепи го Хиги Морис, — какво отношение имат те към цялата тази работа?

Хайъръм мълчеше и само злобно се хилеше.

— Господа — намеси се адбокатът Никълс, — не е това начинът да се пристъпи към въпроса. Нека бъдем справедливи. Да оставим въпросите за по-късно, а сега Брад да ни разкаже каквото знае.

— Каквото и да ни разкаже, все ще е повече от това, което знаем — рече Джо Евънс.

— Добре — отстъпи Хиги, — нека говори.

— Но най-напред аз искам да знам какво е това там на масата — обади се Хайъръм. — Може да е нещо опасно. Представете си, че е бомба!

— Не знам какво е — отговорих аз. — Има някаква връзка с времето… може да го управлява. Наречете го, ако искате, апарат на времето. С една дума, това е някаква машина на времето.

Том Престън изсумтя, а Хайъръм пак се захили злобно.

През цялото това време до вратата тихо стоеше отец Фланъгън, единственият католически свещеник в града, а до него се беше изправил Сайлъс Мидълтън, пасторът от отсрещната църква. Сега старият свещеник се обади за пръв път — толкова тихо, че едва го чувахме: гласът му беше слаб като избледняващата светлина на лампата.

— Аз съм последният човек — рече той, — който ще твърди, че времето може да бъде управлявано или че цветята могат да имат нещо общо с това, което става. И двете напълно противоречат на всичките ми убеждения. Но за разлика от някои от вас, аз искам първо да чуя, а след това да изразя своето мнение.

— Ще се опитам да ви разкажа — казах аз. — Ще се опитам да ви разкажа всичко. Така, както се случи.

— Алф Питърсън те търси по телефона — каза Нанси. — Звъня десетина пъти.

— Остави ли някакъв номер да му се обадя?

— Да, записах го.

— Той може да почака — рече Хиги. — Чакаме с нетърпение твоя разказ.

— Май ще бъде най-добре да ни кажеш веднага — предложи бащата на Нанси. — Я да се преместим във всекидневната, там ще е по-хубаво.

Отидохме всички във всекидневната и насядахме.

— Хайде, приятелю — каза Хиги най-любезно, — изплюй камъчето най-после.

Почаках, докато всички млъкнаха, и казах:

— Ще трябва да започна от вчера сутринта, когато се върнах вкъщи, след като колата ми се разби и намерих Тъпър Тайлър да се люлее в градината ми.

Хиги подскочи.

— Ти си луд! — извика той. — Тъпър изчезна преди десет години!

Хайъръм също скочи от мястото си.

— Аз ти казах, че Том е говорил с Тъпър, а ти значи си се подигравал с мен! — изрева той.

— Излъгах те — отговорих аз. — Трябваше да те излъжа. Още не знаех какво става, а ти ми беше опрял ножа в гърлото.

— Брад, ти следователно признаваш, че си излъгал? — попита преподобният Сайлъс Мидълтън.

— Разбира се, че признавам. Тази маймуна ме беше притиснала до стената…

— След като си излъгал веднъж, ти можеш лесно да излъжеш и втори път! — извика Том Престън. — как искаш сега да ти вярваме?

— Том — казах аз, — пет пари не давам дали ми вярваш, или не.

Те седнаха отново и се умълчаха. Знаех, че постъпих съвсем детински, но ми бяха дошли до гуша.

— Предлагам — каза отец Фланъгън — да започнем отначало и всеки от нас да положи геройско усилие да се сдържа.

— Да, аз също моля всички да си затворят устата — каза Хиги начумерено.

Огледах стаята — никой не произнесе дума. Джерълд Шърууд ми кимна мрачно.

Поех дълбоко дъх и рекох:

— Може би трябва да започна от още по-далече — от момента, когато Том Престън изпрати Ед Адлър да изключи телефона ми.

— Не си беше плащал телефона три месеца — изписка Престън. — Ти даже…

— Том! — сряза го адвокатът Никълс сърдито. Том намусено се облегна назад.

И аз започнах да разказвам всичко поред — за Грант Пияницата, за телефона, който намерих върху бюрото си, за това. Което ми довери Алф Питърсън, за това как отидох в бараката на Пияницата. Казах им всичко освен за Джерълд Шърууд и че именно той правеше телефоните. Чувствувах, че нямам право да им казват за това.

Попитах ги:

— Има ли въпроси?

— Има, много — отговори адвокатът Никълс, — но първо разкажи всичко до края. Някой да е против?

— Аз не съм — изсумтя Хиги Морис.

— Но аз съм. — каза злобно Престън. — Джерълд ни каза, че Нанси е говорила с Брад. Но не спомена как е направила това. Тя разбира се, е използувала един от ония телефони.

— По моя телефон — каза Шъруурд. — Имам един такъв от години.

— Никога досега не си споменавал подобно нещо, Джерълд — рече Хиги.

— Не съм се сетил — отвърна рязко Шъруурд.

— Струва ми се — каза Престън, — че тук много неща са ставали, а ние нищо не сме знаели за това.

— Ти си абсолютно прав — рече отец Фланъгън. — Но аз останах с впечатлението, че този млад човек едва започва разказа си.

И аз продължих. Стараех се да разказвам точно както беше и да предам и най-малките подробности.

Най-после, когато свърших, никой не помръдна — може би те бяха зашеметени, потресени, може би не вярваха на всичко, но за една малка част поне вярваха, че е истина.

Отец Фланъгън неловко се размърда.

— Ей, момче — попита той, — сигурен ли си, че това не халюцинация?

— Аз донесох със себе си машината на времето. Това поне не е халюцинация.

— Да, не можем да отречем, че тук стават някои странни неща — рече Никълс. — Това, което ни разказа Брад, не е по-странно от преградата около Милвил.

— Никой не може да управлява времето! — изкрещя Престън. — Времето, това е… то е…

— Точно това е, че никой нищо не знае за времето — каза Шърууд. — И колко още неща има в света, за които нищо не знаем! Например гравитацията. На света няма нито един човек, нито един, който да знае какво е гравитацията.

— Аз не вярвам нито дума от цялата тази история — отсече Хайъръм. — Той просто се е скрил някъде…

— Ние претърсихме целия град — обади се Джо Евънс. — Не остана дупка, където би могъл да се скрие.

— Всъщност — каза отец Фланъгън — няма никакво значение дали вярваме на това, което чухме, или не. Важното е дали тези, които идват от Вашингтон, ще повярват.

Хиги се поизправи на стола си и се обърна към Шърууд:

— Значи казваш, че Гибс щял да дойде с някаква голяма клечка.

— Да, човек от Външното министерство.

— Какво по-точно каза Гибс?

— Каза, че тръгва веднага. Разговорът му с Брад щял да бъде само предварителен, после трябвало да се върне и да направи подробен доклад. Каза, че въпросът може да се окаже не само от национално значение, а и от международно. Можело да се наложи Вашингтон да се съветва с правителствата на другите страни. Той искаше да научи нещо повече, но аз само казах, че един човек от нашия град настоява да даде изключително важни сведения.

— Сигурно ще ни чакат от другата страна на преградата. Най-вероятно на източното шосе.

— Сигурно — рече Шърууд. — Чак такива подробности не сме уточнявали. Той обеща да се обади по някой телефон веднага щом стигнат преградата.

— Всъщност — Хиги понижи глас, като че ли щеше да каже нещо кой знае колко поверително, — ако успеем да се измъкнем от тази каша, без да пострадаме, ще имаме голям късмет. Вижте колко се прославихме! Няма друг град в историята на страната, за който да се е говорило повече! И сега години наред ще идват туристи само да ни видят, само да кажат, че са били тук.

— Аз мисля, че ако това излезе вярно, можем да очакваме много по-сериозни последствия, отколкото е притокът на туристи.

— Да — каза Сайлъс Мидълтън. — Значи ние се срещаме с друга форма на животи на разум. И това как ние ще се справим, може да бъде въпрос на живот и смърт. Не само за нас, хората от нашия град, а за цялото човечество.

— Виж какво — изписука Престън, — да не би да искаш да кажеш, че някакви си нищожни цветя…

— Глупак — ядоса се Шърууд, — крайно време е да разбереш, че не са някакви си нищожни цветя.

— Точно така. Това не са просто цветя, а напълно различна форма на живот, при която растенията са разумни същества, а не животните — каза Джо Евънс.

— А освен това те са събрали и натрупали знанията на кой знае колко цивилизации — рекох аз. — Знаят страшно много неща, за които ние дори не сме се замисляли.

— Не виждам от какво трябва да се страхуваме — дръзко отсече Хиги. — като че ли е толкова трудно да се справим с няколко бурена. Само като ги напръскаме с…

— Ако решим да ги унищожим — казах аз, — няма да е толкова лесно, колкото си мислиш. Но като оставим засега това настрани, изниква въпросът дали искаме да ги унищожим.

— А какво, ти да не би да искаш да ги оставим да завземат земята ни? — изрева Хиги.

— Няма да я завземат. Ще дойдат да живеят с нас в дружба, ще си помагаме едни на други.

— А преградата? — изрева Хайъръм. — Всички забравихте за нея.

— Никой не е забравил — каза Никълс. — Преградата е само част от този проблем. Когато решим цялата задача, ще знаем какво да направим и с преградата.

— Боже мой — изстена Престън, — като ви слуша човек, може да си помисли, не вярвате в тая глупост.

— Може и да не вярваме всичко — възрази Сайлъс Мидълтън, — но това, което Брад каза, трябва да приемем за работна хипотеза. Не твърдя, че всичко, което чухме, е абсолютна истина. Възможно е той да не е разбрал напълно, да се е объркал, да е сгрешил. Но засега това е единствената информация, на която можем да се опираме.

— Не вярвам нито думичка — отсече Хайъръм. — Тук има някакъв мръсен заговор и аз…

Телефонът иззвъня остро и цялата стая прокънтя. Шърууд вдигна слушалката.

— За теб е — каза ми той. — Пак Алф.

Пресякох стаята и взех слушалката от ръката на Шърууд.

— Здрасти, Алф — казах аз.

— Мислех, че ще ми се обадиш — рече Алф. — Нали обеща да ми позвъниш след един час?

— Заплетох се в една история — отговорих.

— Мен ме изхвърлиха от мотела — каза той. — Евакуираха всички. Сега съм в един мотел малко на изток от Куун Вали. Смятам да се преместя в Елмор, този мотел е много лош, но преди това исках непременно да се свържа с теб.

— Много се радвам, че ме дочака — отговорих аз. — Искамда те попитам за някои неща. Във връзка с лабораторията в Грийнбрайър.

— Добре, питай.

— Какви проблеми разработвахте там?

— Най-различни.

— Работихте ли върху растения?

— Растения?

— Разбираш ли, цветя, плевели, зеленчуци.

— Аха, разбирам. Чакай да си спомня. Да, имаше няколко задачи за растенията.

— Какви бяха те?

— Имаше една: могат ли растенията да мислят?

— И какви бяха резултатите?

— Ти пък, Брад!

— Това е много важно, Алф.

— Е, щом настояваш… Колкото и да си блъсках главата, единственият извод, до който стигнах, беше, че това е невъзможно. Няма движеща сила, която да накара растенията да мислят. Липсва причина, за да станат те разумни. А дори и да можеха, каква полза от тоба? Те няма да могат да използуват разума и знанията си, да ги приложат на практика. Не са приспособени така, самият им строеж изключва тази възможност. За това са необходими сетива, с които да възприемат околната действителност, мозък, който да стане хранилище на знания и мислещ механизъм. Задачата всъщност е съвсем елементарна и отговорът идва от само себе си. Доста време ми отне тази задача, но затова пък накрая всичко беше просто и ясно.

— Това ли е всичко?

— Не, имаше и една друга подобна задача. Да се намери верен и сигурен метод за унищожаването на вредни плевели, които имат извънредно силна способност да се приспособяват и да си изграждат имунитет срещу всякакъв вид пагубни за тях въздействия.

— Предполагам, че не сте изнамерили такова средство — казах аз.

— Не, но все пак има възможност. Само че и тя не е кой знае колко голяма.

— По-точно?

— Радиацията. Но ако растенията наистина имат много висока способност за приспособяване, не може да се разчита дори на нея.

— Значи няма начин да се унищожи растение с такъв решителен характер.

— Според мен не. Поне не е по силите на хората. Слушай, Брад, защо задаваш всички тия въпроси? Какво става?

— Ние сега, изглежда, попаднахме в подобно положение — отговорих аз и му разказах набързо за Цветята.

Алф подсвирна.

— Сигурен ли си, че правилно си разбрал всичко?

— Не съм сигурен, Алф. Мисля, че съм разбрал правилно, но не мога да бъда сигурен. Знам, че Цветята живеят там, обаче…

— В Грийнбрайър ни поставиха и друг един въпрос. Съвсем съвпада с това, което разправяш ти. Искаха да знаят как бихме посрещнали пришълци от друг свят и какви отношения бихме установили с тях. Мислиш ли, че нашата лаборатория…

— Без съмнение — казах аз. — Ръководят я същите хора, които се занимават и с телефоните.

— Ние така си и помислихме. Спомняш ли си, когато се появи преградата и ние говорихме по телефона?

— Алф, а какъв беше отговорът на този въпрос? За срещата с пришълците.

Той се разсмя малко насила.

— Отговорите са един милион. Зависи от това какви са те. Освен това винаги съществува опасност.

— Това ли е всичко, което си спомняш? Искам да кажа, това ли са всички въпроси, които сте разработвали?

— В момента не мога да се сетя за други. Разкажи ми още нещо за това, което става при вас.

— С удоволствие, но не мога. Тук при мен има много хора. Ти значи тръгваш сега за Елмор?

— Да, ще ти се обадя оттам. Вкъщи ли ще си бъдеш?

— Няма къде другаде — отговорих аз.

Докато говорех с Алф, всички мълчаха като онемели. Седяха и слушаха. Но веднага щом оставих слушалката, Хиги се изправи важно.

— Мисля — каза той, — че вече е време да се стягаме да посрещнем сенатора. Аз трябва да назнача комисия по посрещането на високия гост. Разбира се, в нея ще влязат всички присъствуващи тук и може би и още пет-шест души. Доктор Фейбиън и може би…

— Един момент, кмете — прекъсна го Шърууд, — искам да напомня, че това не е официална визита, а нещо много по-важно и напълно неофициално. Сенаторът трябва да говори само с един човек, с Брад. Брад е единственият, който може да даде необходимите сведения и…

— Аз искам само да… — запротестира Хиги.

— Ние знаем какво искаш — отговори Шърууд. — Ще подчертая, че ако на Брад му трябва някаква комисия в помощ, той може сам да си я избере.

— Но мой служебен дълг е… — изблея Хиги.

— В тоя случай няма място за твоя служебен дълг — отряза го Шърууд.

— Джерълд! — извика кметът. — Винаги съм се стараел да имам най-хубаво мнение за тебе. Опитвах се да се убедя…

— Виж какво, кмете — каза Престън намръщено, — стига си заобикалял нещата. Хайде да си го кажем направо. Тук има някакъв тъмен заговор. Ясно, че Брад е замесен в него, Пияницата също…

— Щом сте толкова сигурни, че е заговор, аз също съм замесен в него. Аз правя телефоните.

Хиги чак се задави.

— Каквоо?

— Аз правя телефоните. Произвеждам ги във фабриката си.

— Значи ти си знаел през цялото време!

Шърууд поклати глава:

— Нищо не знаех. Само произвеждах телефоните.

Хиги седна пак на стола си разтреперан. Той току разтваряше и сключваше ръцете си и ги гледаше с невиждащи очи.

— Не разбирам — каза той. — Убий ме, нищо не разбирам.

А според мен вече разбра. Едва сега за пръв път разбра, че това не е просто някакво явление, което кротко ще отмине с времето и Милвил ще стане туристически обект, посещаван всяка година от хиляди любопитни. За пръв път кметът Хиги Морис разбра, че Милвил и целият свят са изправени пред проблем, който щастливият случай или Тьрговската палата няма да разрешат.

— Имам една молба — казах аз.

— Кажи — отзова се Хиги.

— Искам да ми върнете телефона. Оня, който беше в кантората ми, без шайбата.

Кметът погледна Хайъръм.

— Не, няма да му го върна — рече Хайъръм. — Той и без това направи много бели.

— Хайъръм! — каза само кметът.

— Е, добре де, дано се задави с него!

— Струва ми се, че всички ние постъпваме съвсем неразумно — каза отец Фланъгън. — Предлагам да обсъдим цялото събитие точка по точка и така…

Прекъсна го тиктакане — гръмко, зловещо, то се разнесе из цялата къща, сякаш отмерваше стъпките на съдбата. Още щом го чух, в главата ми проблесна, че всъщност то беше започнало отдавна, но съвсем тихо, едва доловимо и учудено се питах какво ли е това.

А сега с всеки удар то ставаше по-силно и по-остро и докато слушахме вцепенени от ужас, то прерасна в ръмжене, после в рев.

Всички наскачахме ужасени и през отворената врата видях, че стените на кухнята святкат, като че ли някой непрекъснато пускаше и спираше ослепителни прожектори, заливаше стаята с пулсираща светлина, изгасваше я, след това отново я запалваше.

— Знаех си аз! — изрева Хайъръм и се втурна към кухнята. — Още щом го видях, и разбрах, че е опасно!

Аз се хвърлих след него и извиках:

— Пази се! Не го докосвай!

Беше машината на времето. Издигнала се над масата, тя плуваше във въздуха, а в нея равномерно пулсираше огромна енергия и раздираше въздуха с мощен рев. Под нея, на масата, се търкаляше измачканото ми сако. Сграбчих Хайъръм за ръката и се опитах да го издърпам назад, но той се изтръгна от мен и вече изтегляше пистолета от кобура си.

Кълбото проблесна ослепително и се издигна към тавана.

— Не! — извиках аз, защото се страхувах, че ако то се удари в тавана, крехките лещи ще се натрошат на парчета.

Но то удари тавана и не се счупи. Без да намали дори за секунда скоростта си, проби целия таван. Така си и останах, зяпнал идеално кръглата дупка.

Зад себе си чух тропот на стъпки и трясък на врата и когато се обърнах, видях, че в стаята няма никого освен Нанси, която стоеше до камината.

— Бързо! — извиках аз и ние се затичахме към верандата. Всички се бяха събрали навън между верандата и живия плет и зяпаха към небето, в което една светлинка мигаше и стремително се издигаше.

Хвърлих поглед към покрива — машината го беше пробила, а по края на дупката стърчаха натрошени греди.

— Ето го! — каза Джерълд Шърууд до мене. — Бих искал да зная, какво е това чудо?

— Нямам представа — отговорих аз. — Те нарочно ми го подхвърлиха. Измамиха ме като последен глупак.

Бях потресен, задъхвах се от злоба и срам. Те ме бяха използували по най-елементарен начин. Прилъгаха ме да донеса на Земята нещо, което те самите не можеха да пренесат.

И нямаше никаква възможност да разберем с каква цел направиха това, въпреки че за мой най-голям ужас сигурно в скоро време щеше да ни стане ясно.

Хайъръм се обърна към мен побеснял.

— Е, какво, постигна ли си своето? — изсъска той. — И не се преструвай, че не си искал да го правиш и не си знаел какво е! Които и да са ония там, ти отлично си се погодил с тях!

Аз мълчах. Нямаше какво да му отговоря.

Хайъръм пристъпи по-близо.

— Стига! — изкрещя Хиги. — Да не си посмял да го пипнеш.

— Трябва да изтръгнем от него истината! — дереше се Хайъръм. — Ако разберем какво става, може би ще успеем да…

— Престани, чуваш ли какво ти казвам! — повтори Хиги.

— До гуша ми дойдеот теб! — казах аз на Хайъръм. — До гуша ми дойде от всички вас! Вървете по дяволите! Само че преди това искам да ми върнете телефона, и то незабавно!

— Мръсник! — изрева Хайъръм и направи още една крачка към мен.

Хиги скочи и го ритна в крака.

— Аз казах ли ти да престанеш, дяволите да те вземат! — изкрещя той побеснял.

Хайъръм заподскача на един крак и почна да разтрива пострадалото място на другия.

— Кмете — възнегодува той, — това на нищо не прилича!

— Иди и му донеси телефона — каза Том Престън. — Нека го държи при себе си, та да може да докладва каква хубава работа им е свършил.

Идеше ми да смажа от бой и тримата, особено Хайъръм и Том Престън. Но за жалост не можех. Хайъръм ме беше тупал толкова често, когато бяхме малки. че още му се боях.

Хиги хвана Хайъръм и го повлече към портата. Хайъръм леко oнакуцваше. Том Престън им подържа вратата, докато минат, и след това тримата гордо закрачиха по улицата, без да се оглеждат назад.

Чак сега забелязах, че и останалите не бяха на двора. Всички с изключение на отец Фланъгън, Джерълд Шърууд и Нанси, застанала на верандата, си бяха отишли. Свещеникът стоеше малко настрана и когато погледите ни се срещнаха, виновно разпери ръце.

— Не ги упреквай, че си отидоха — каза той. — Те са разтревожени, объркани. Затова побързаха да се приберат.

— А вие? — попитах аз. — Не сте ли разтревожен?

— Не, никак — отговори той. — Е, малко съм неспокоен… На теб мога да кажа — всичко това ми прилича на ерес.

— А може би ще кажете и че вземате за истина моя разказ — подхвърлих аз язвително.

— В мен се събудиха известни съмнения, от които още не съм се отървал — рече той. — Но тази дупка на покрива ти е един изключително силен довод дори срещу най-упоритите скептици. А аз не обичам съвременния цинизъм, който, изглежда, сега е много на мода. Мисля, че в нашия свят има достатъчно място и за малко мистика.

Можех да му кажа, че това не е никаква мистика, че другият свят е също така реален и съществува, че там също светят звезди, слънце и луна, че аз ходих по неговата земя и пих от неговата вода, дишах въздуха му и под ноктите ми още стои неговата пръст, защото бях ровил, за да изкопая човешки череп от склона под потока.

— Те ще се върнат — продължи отец Фланъгън. — Но им трябва малко време, за да смелят това, което чуха и видяха, не е лесно да се преглътне наведнъж. Те ще се върнат, аз също смятам да се върна, обаче сега отивам да се приготвя за служба.

Банда хлапета мина по улицата. Те спряха на известно разстояние от къщата ми и започнаха да сочат към покрива. Въртяха се, блъскаха се възбудено и крещяха.

Краят на слънчевия диск се подаде над хоризонта и дърветата пламнаха в ярката си лятна зеленина.

Аз кимнах към децата.

— Мълвата е плъзнала вече — казах — и след половин час целият град ще се изсипе на улицата и ще зяпа покрива.