Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Borders of Infinity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 62 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ГРАНИЦИТЕ НА БЕЗКРАЯ. 1998. Изд. Бард ООД, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.51. Превод: Георги СТОЯНОВ [Borders of Infinity, by Lois McMaster BUJOLD]. Ред. Иван Тотоманов. Формат: 130×200 мм. Страници: 356. Цена: 3000.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Mandor)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Планините на скръбта

Когато излезе от езерото и тръгна по хълма, Майлс чу женски плач. Не беше се избърсал, тъй като утринта обещаваше денят да бъде горещ. Водата се стичаше от косата по голите му гърди и гръб, изцеждаше се от шортите. Скобите на краката жулеха мократа му кожа. Той бързо се запромъква през шубраците към гласа. Краката му жвакаха в мокрите стари обувки.

Гласът на жената беше прегракнал от скръб и изтощение.

— Моля те, господарю, моля те. Търся справедливост.

Гласът на пазача при предната порта беше гневен и смутен.

— Не съм господар. Хайде, стани, жено. Върни се в селото и внеси оплакване в канцеларията на областния съдия.

— Нали ти казах, че идвам оттам! — Майлс излезе от храстите и спря. Жената беше коленичила. — Съдията ще се върне след седмици. Цели четири дни съм вървяла, за да дойда тук. Имам малко пари… — В гласа й прозвуча слаба надежда, тя бръкна в джоба на дрехата си и поднесе на пазача стиснатите в шепата си пари. — Една марка и двадесет пенса, това е всичко, което имам, но…

Ядосаният пазач видя Майлс и се отдръпна от жената, сякаш се изплаши Майлс да не заподозре, че е изкушен от такъв жалък подкуп.

— Махай се, жено!

Майлс се намръщи, пресече пътя и закуцука към портата.

— За какво става дума, ефрейтор? — попита спокойно той.

Ефрейторът беше нает от Имперската служба за сигурност. Носеше униформа на бараярската охрана — зелена куртка с висока яка. Беше плувнал в пот под яркото утринно слънце на тази южна област, но Майлс реши, че е бил ядосан още преди да застъпи на пост. Не беше местен. Говорът му показваше, че е от столицата, където с проблемите като този на коленичилата пред него жена се справяше бюрокрацията.

Жената беше местна. Дори нещо повече — от цялата й външност личеше, че живее някъде в пущинаците. Беше по-млада, отколкото можеше да се съди от прегракналия й глас. Висока, със зачервено от плач лице, с гъста руса коса, разпиляна по тясното, слабо лице, с изпъкнали очи. Ако беше измита, нахранена, отпочинала, щастлива и спокойна, може би щеше да изглежда дори красива, но сега съвсем не беше такава, въпреки стройната си фигура. Слаба, но едрогърда… не, поправи се Майлс, когато пресече пътя и стигна до портата. Корсажът й беше покрит с петна от засъхнало мляко, макар че не се виждаше бебе. Само временно едрогърда. Износената й дреха беше от фабрично тъкан плат, но шита на ръка — груба и проста. Краката й бяха боси, мазолести, напукани, разкървавени.

— Няма проблем — увери го пазачът, после изсъска на жената: — Махай се!

Тя седна безучастно на камъните.

— Ще извикам сержанта и той ще я изгони — каза пазачът и я изгледа строго.

— Почакай малко! — заповяда Майлс.

Жената вдигна очи към Майлс, очевидно без да знае дали да очаква от него помощ, или не. Нищо не й подсказваше какъв може да е той. Майлс вдигна брадичка и се усмихна. Имаше прекалено голяма глава, много къс, дебел врат, който се сливаше с изкривен гръбначен стълб, криви крака с крехки кости, много често чупени, привличащи погледа с блестящите хромирани шини. Ако жената се изправеше, главата му едва щеше да достигне до рамото й. Майлс чакаше, обхванат от скука, ръката й да направи обичайното за този край заклинание срещу проклетите аномалии, но тя само трепна и се сви в юмрук.

— Трябва да се срещна с моя господар, графа — каза неуверено жената. — Това е мое право. Баща ми даде живота си за него. Това е мое право.

— Министър-председателят граф Воркосиган — каза твърдо пазачът — е на почивка в извънградското си имение. Когато му свърши почивката, ще се върне във Ворбар Султана. — Личеше му, че той иска да се върне във Ворбар Султана.

Жената се възползва от моменталната тишина.

— Ти си човек от града, не разбираш. Той е мой граф. Имам право да се срещна с него.

— Защо искаш да видиш граф Воркосиган? — спокойно попита Майлс.

— Заради едно убийство — измърмори жената и пазачът леко трепна. — Искам да съобщя за едно убийство.

— Не трябва ли първо да докладваш на селския говорител? — попита Майлс и направи знак на пазача да мълчи.

— Докладвах му. Не ще да направи нищо. — В гласа й прозвучаха гняв и разочарование. — Казва, че всичко било свършило и нищо не можело да се направи. Не иска да запише обвиненията ми, казва, че били глупости. И щели да създадат на всички само неприятности. Не ме интересува! Аз търся справедливост!

Майлс се намръщи и я огледа. Подробностите потвърдиха силното, макар и подсъзнателно чувство, че тя казва истината, което може би убягваше на професионално подозрителния пазач.

— Вярно е, ефрейтор — каза Майлс. — Тя има право да се обърне първо към областния съд, след това да се отнесе към графския. А областният съдия ще се върне чак подир няколко седмици.

В тази част от владението на граф Воркосиган имаше само един областен съдия и той беше претрупан. Той обхождаше и района, обхващащ селото край езерото, но само един ден месечно. Тъй като районът на извънградското имение на министър-председателя бе пълен с агенти на Имперската сигурност не само когато великият лорд бе в резиденцията си, но и когато го нямаше, размирниците благоразумно го избягваха.

— Провери я и я пусни да влезе — нареди Майлс. — На моя отговорност.

Пазачът бе един от най-добрите в Имперската служба за сигурност, обучен да търси убийци и в собствената си сянка. Смутен, той прошепна на Майлс:

— Сър, ако пускам всеки местен да скита из имението когато пожелае…

— Ще я взема с мен. Аз отивам натам.

Пазачът повдигна безпомощно рамене, понечи да отдаде чест, но спря — Майлс не беше в униформа. После измъкна скенер и демонстративно отиде при жената. Майлс се зачуди дали дори няма да я съблече, за да я претърси. Когато свърши с демонстрацията на бдителност, съзнание и лоялност, пазачът допря длан до ключалката на портата, въведе в компютърния монитор протокола от проверката, включително и резултата от сканирането на ретината на очите, отстъпи настрана и застана мирно. Майлс се усмихна на мълчаливото му неодобрение, хвана опърпаната жена за лакътя и я поведе по виещата се алея.

При първата възможност жената се отдръпна от него. Все още не се решаваше да извърши заклинателните жестове, но любопитно го поглеждаше. Беше време, когато такова открито съзерцаване на уродливото му тяло караше Майлс да скърца със зъби. Сега го приемаше с хладнокръвна веселост, обагрена с леко огорчение. Те щяха да видят. Всички. Да разберат.

— При граф Воркосиган ли работиш, дребосък? — попита предпазливо жената.

Майлс помисли за момент, после каза:

— Да. — Отговорът, в края на краищата, беше верен във всякакъв смисъл освен в онзи, в който го беше задала жената. Той потисна изкушението да й каже, че е дворцов шут. Външният й вид показваше, че проблемите й са много по-големи от неговите.

Въпреки твърдото си решение при портата тя очевидно се притесняваше, защото докато се изкачваха към къщата, лицето й ставаше все по-напрегнато и бледо, почти болно.

— Как… как да му говоря? — попита задъхано тя. — Трябва ли да се поклоня? — Жената се погледна и сякаш за първи път видя колко е мръсна и потна, и жалка.

Майлс потисна желанието да се пошегува и да й каже: „Коленичи и си удари три пъти главата в пода преди да си отвориш устата. Така говорят хората от Генералния щаб.“

— Стой права и говори истината. Опитай се да бъдеш ясна. Той ще те разбере. На него, в края на краищата — Майлс присви устни, — не му липсва опит.

Жената преглътна.

Преди столетие лятната резиденция на Воркосиган е била казарма на охраната, част от предните укрепления на огромния замък върху скалата над село Воркосиган. Но замъкът бил изгорен. Останали само руини. Тогава преустроили казармите в удобна ниска каменна резиденция, модернизирана с артистично създаден ландшафт и красиви цветя. Бойниците били разширени в големи остъклени прозорци с изглед към езерото, на покрива монтирали комуникационни антени. Надолу по склона, скрити между дърветата, построили нови казарми, но без бойници.

Когато Майлс и жената приближиха замъка, отвътре излезе мъж с кафяво-сребърна ливрея на васал на графа. Беше нов човек. Как ли му беше името? Пим, да, така се казваше.

— Къде е господарят? — попита Майлс.

— В горния павилион. Закусва с господарката. — Пим погледна жената и зачака готов да изпълни поръчките на Майлс.

— Аха. Е, тази жена е вървяла четири дни да изложи молбата си пред областния съд. Съдът не е тук, но графът е, така че тя сега ще прескочи това средно ниво и ще се яви направо пред горното. Харесва ми нейната решимост. Заведи я горе, моля те.

— По време на закуската?! — попита Пим.

Майлс се обърна към жената.

— Закусвала ли си?

Тя поклати мълчаливо глава.

— Мисля, че не си. — Майлс протегна ръце с обърнати нагоре длани, сякаш символично я предаваше на васала. — Сега ще закусиш.

— Баща ми умря на служба при графа — тихо повтори жената. — Това е мое право. — Сега тя, изглежда, искаше да убеди както другите, така и себе си.

Пим не беше планинец, но беше роден в този район.

— Така е — съгласи се той и й направи знак да го следва без повече да се суети.

Очите й се разшириха от учудване. Преди да тръгне подире му, тя нервно погледна Майлс.

— Дребосък…?

— Стой права! Недей да коленичиш — каза й той. После я проследи с поглед до ъгъла, усмихна се и като вземаше по две стъпала наведнъж, тръгна към главния вход на резиденцията.

* * *

Майлс се обръсна, взе студен душ, отиде в стаята си, която гледаше към езерото, и започна да се облича. Обличаше се така грижливо, както се бе обличал преди два дни за церемонията в Академията за прегледа на Имперските сили. Чисто бельо, кремава риза с дълги ръкави, тъмнозелени панталони с кантове отстрани. Зелената куртка с висока яка беше скроена да прикрива телесните му недъзи. Новата светлосиня пластмасова значка на мичман втори ранг на яката неприятно го подпираше в челюстта. Той свали шините от краката си, обу лъснатите до огледален блясък ботуши и изтри няколко прашинки с крачола на пижамата си, която беше хвърлил на пода преди да отиде да плува.

Изправи се и се погледна в огледалото. Бледо лице с остри черти и още неразнесени торбички под сивите, не много кръвясали очи… уви, ограниченията на тялото му си казваха думата при офицерските веселби.

Спомни си последната и устата му се изкриви в усмивка, ехото от която още бучеше в главата му. Вече беше тръгнал по собствения си път, беше стъпил здраво на най-долното стъпало от най-високата йерархическа стълба на Бараяр — Имперската служба. В тази служба нищо не се даваше даром, дори ако си потомствен Вор. Човек трябваше сам да си го заслужи. Неговите братя-офицери знаеха това, макар външните хора да не бяха убедени. Най-после той беше в състояние да докаже на какво е способен, да премахне съмненията на всички невярващи. Нагоре и напред, и никога надолу и назад!

Хвърли последен поглед в огледалото, после взе необходимите му неща. Белите правоъгълни отличителни знаци от предишния му кадетски чин в Академията. Специално поръчаното за целта калиграфски изписано копие на документа за присвояване на офицерско звание в Бараярската Имперска служба. Копие от дипломата от тригодишното му обучение в Академията с всички похвали (и порицания). Всичко това нямаше смисъл, но беше важно за ритуала. В шкафа на долния етаж намери медно кандило и триножник, завити в плат, и пластмасова торба със суха хвойнова кора и химически благовонни пръчици.

Излезе и се заизкачва по хълма. Пътеката се раздвои: дясната водеше нагоре към павилиона, извисяващ се над всичко, лявата — към прилично на градина място, заобиколено с ниска стена от недялан камък. Майлс влезе в градината.

— Добро утро, луди прадеди — поздрави Майлс, после потисна шеговитото си настроение. Може би обръщението беше вярно, но дължимото за случая уважение не го допускаше.

Тръгна между гробовете, докато намери онзи, който търсеше. Коленичи и като напяваше, извади кандилото и триножника. Обикновен надгробен камък с надпис: „Генерал граф Пьотър Пиер Воркосиган“. И дати. Ако трябваше да изброят всички оказани му почести и всички негови успехи, трябваше да прибягнат до микропечат.

Майлс извади хвойновата кора, извади документите, извади късчетата плат и кичур коса от последното си стригане. Запали кандилото, клекна и загледа как всичко това гори. През годините стотици пъти си беше представял този ритуал в най-различни варианти — от тържествено публично изпълнение с музика до танц над гроба на стареца. Беше се спрял на тази уединена традиционна церемония, изпълнена непосредствено. Само между двамата.

— И така, дядо — промълви той, — най-сетне желанието ти се осъществи. Сега доволен ли си?

Целият хаос от церемонии по присвояване на чин, всичките усилия от последните три години, цялата изтърпяна болка — всичко това го бе довело до този кулминационен акт. Но гробът не отговори, не му каза: „Браво, момчето ми! Сега можеш да си отдъхнеш.“ Пепелта не предаде никакво послание, във виещия се нагоре пушек не се появи никакво видение. Кандилото догоря много бързо. Може би не беше достатъчно напълнено.

Майлс се изправи и мълчаливо изтупа прахта от коленете си. Какво бе очаквал? Поздравления? Защо беше дошъл тук? За последен анализ? Да засвидетелства изпълнение на мечтите на един мъртвец… изслужил своята служба? За кого беше важно това? За дядо му? За него самия? За бледоликия император Грегор?

— Е, старче — прошепна той, а след това извика високо: — Сега доволен ли си? — Ехото от скалите повтори думите му.

Зад него някой се покашля и Майлс се обърна бързо като котка, с разтуптяно сърце.

— Господарю? — предпазливо продума Пим. — Извинете, не исках да ви прекъсвам… да ви преча. Но графът ви вика в павилиона.

Майлс преглътна и изчака топлината, която чувстваше по бузите си, да изчезне.

— Добре — той вдигна рамене. — Огънят почти догоря. Ще го почистя по-късно. Никой да не го пипа.

После мина покрай Пим, без да се обръща.

* * *

Павилионът беше проста постройка от потъмняла от времето сребърна ела, отворена от всички страни за повече въздух. Тази сутрин от запад леко подухваше. Може би следобедът щеше да е добър за разходка с лодка по езерото. Оставаха само десет дни скъпоценна отпуска, а Майлс трябваше да свърши много неща, включително да прескочи до Ворбар Султана, за да види новия лек летателен апарат на братовчед си Иван. А след това щеше да получи първото си назначение — служба на космически кораб, както си мечтаеше. Трябваше да преодолее едно голямо изкушение — да не моли баща си да му осигури такава служба. Да приеме всякакво назначение, каквото му определи съдбата — това беше първото правило на играта. И да докаже на какво е способен.

След засилилия се вече пек навън в павилиона беше приятно прохладно. Беше мебелиран с удобни стари столове и маси, на една от които имаше остатъци от богата закуска… Майлс мислено си набеляза две самотни парчета маслен кейк на един поднос. Майка му, хванала чаша в ръка, му се усмихна.

Баща му, облечен небрежно с риза с отворена яка и по шорти, седеше на износен стол. Арал Воркосиган беше пълен, с посребрени коси, тежка челюст, гъсти вежди и многобройни белези. Лицето му даваше богат материал за злъчни карикатури — Майлс беше виждал няколко в опозиционната преса, в публикациите на враговете на Бараяр. Достатъчно беше да се притури само малко към острите, пронизващи очи, за да се превърнат в глупави, да се създаде пародия на военен диктатор.

Адмирал Арал Воркосиган — стратег по овладяването на Космоса, завоевател на Комар, герой от Ескобар, цели шестнадесет години регент на Империята и върховен господар на Бараяр във всичко освен в името. После лично турил край на всичко, пратил по дяволите и историята, и всички самоуверени свидетели, отказал се от всякакви почести и слава, доброволно оттеглил се и предал властта на император Грегор. Оттеглил се от регентството, но запазил поста си на министър-председател. И не проявяваше никакви признаци, че има намерение да го напусне.

И така, адмирал Арал продължаваше достойно делото на генерал Пьотър като играч със силни карти в ръка, но какво даваше това на мичман втори ранг Майлс? Два коза и един джокер. Той или трябваше да отстъпи, или да блъфира като луд…

Планинката седеше на тревата, стиснала в ръка парче маслен кейк, и гледаше зяпнала Майлс, застанал пред нея в цялото си величие и блясък. Той отвърна на погледа й, а тя стисна устни и очите й заблестяха. Изразът й беше странен… изпълнен с гняв? Въодушевление? Смущение? Радост? Или някаква странна смесица от всичко това? „А ти за какъв ме мислеше?“

Облякъл униформата си (парадиращ с униформата си), Майлс се обърна към баща си:

— Сър?

Граф Воркосиган тъкмо казваше на жената:

— Това е моят син. Ако го изпратя да ме представя, ще бъдеш ли доволна?

— О — въздъхна тя и устата й се изкриви в странна, безрадостна усмивка, — да, господарю.

— Добре. Ще стане.

„Какво ли ще стане?“ — запита се Майлс. Графът се облегна в стола. Имаше самодоволен вид, но в очите му се долавяше някакво опасно напрежение, загатващо за нещо, предизвикало гнева му. Не гняв към жената. Очевидно те бяха постигнали споразумение и — Майлс премисли постъпките си — не, не беше и той. Майлс тихо се прокашля, наведе глава и се усмихна на баща си. В усмивката му се четеше въпрос.

— Много интересен случай — каза графът. — Разбирам защо си я изпратил.

— Ясно — каза Майлс. Какво ли искаше да каже баща му? Той беше помогнал на жената в изблик на някакъв донкихотовски импулс, а може би от желание да разнообрази закуската на баща си. — Ясно.

Граф Воркосиган повдигна вежди.

— Ясно?

— Тя спомена убийство и че местните власти не искали да се занимават с въпроса. Помислих си, че ти ще й помогнеш да се добере до областния съдия.

Графът почеса покритата си с белези буза.

— Става дума за детеубийство.

Майлс почувства как в стомаха му се събира ледена буца. „Не искам да имам нищо общо със случая.“ Да, това обясняваше защо нямаше бебе.

— Ами… за такова нещо трябва да се съобщи.

— Ние се борим срещу старите обичаи повече от двадесет години — каза графът. — Обясняваме, пропагандираме… В градовете постигнахме добри резултати.

— В градовете — промърмори графинята, — хората имат алтернативи.

— Но в затънтените краища… почти нищо не се е променило. Всички знаем какво става, но няма доклади, няма официални оплаквания… а когато не само семейството, но и цялото село се сплотява, за да се защитят… трудно може да се направи нещо.

— Какво… — Майлс се покашля и се обърна към жената, — какво е било ненормалното при твоето бебе?

— Котешка уста. — Жената посочи с пръст горната си устна. — Имаше дупка в устата и трудно сучеше. Давеше се и плачеше, но все пак се оправяше…

— Заешка уста — промърмори тихо графинята, превеждайки бараярския термин на стандартен галактически език, — и, изглежда, разцепено небце. Хара, това не е аномалия. Това се случва и на Старата Земя. Просто… обичаен дефект по рождение, така да се каже. Не е наказание за странстването на твоите бараярски прадеди през бездните на Порока. Може лесно да се коригира с малка операция.

Планинката я гледаше потисната.

— Чувала съм — каза жената, — че моят господар бил построил болница в Хасадар. Смятах като се пооправя да я занеса там, макар че нямах пари. Ръчичките и краченцата й бяха здрави, главичката й беше добре оформена, всички виждаха… сигурно щяха да… — Тя стисна ръце, гласът й секна. — Но Лем я уби.

Седем дни ходене, пресметна Майлс — от далечните планини Дендарии до Хасадар в равнината. Естествено че една току-що родила жена ще отложи с няколко дни такова тежко пътуване. Един час път с въздушна кола…

— Е, най-накрая някой да докладва за детеубийство — каза граф Воркосиган. — И трябва да разглеждаме случая точно като такъв. Това е възможност да ни чуят и в най-отдалечените кътчета на графството. Ти, Майлс, ще бъдеш моят глас, който трябва да бъде чут там, където още не е достигнал. Ти ще наложиш графската справедливост върху този човек… и ще я обявиш така, че да я чуят всички. Крайно време е да се тури край на това варварство, на този срам пред всички галактики.

Майлс преглътна тежко.

— Областният съдия не е ли по-добре квалифициран за тази работа?

— Специално за този случай не мога да се сетя за никой по-подходящ от теб — усмихна се графът.

Божичко, отпуската му!

Майлс се почеса по врата.

— Кой, такова… кой е убил детето ти?

Искаше да каже — кого трябва да изправя до стената и да разстрелям?

— Мъжът ми — отвърна жената, загледана в лакирания под.

„Знаех, че работата ще е мръсна…“

— То непрекъснато плачеше — продължи жената, — не искаше да спи, не искаше да суче… И той ми извика да я накарам да млъкне…

— И после?

— Наруга ме и отиде да спи при майка си. Каза, че работата му била тежка и трябвало да се наспи. И аз не бях спала, но…

„Изглежда, този тип е истински тиранин.“ За момент Майлс си го представи — як мъж, с грубиянски маниери… и въпреки това чувстваше, че нещо в разказа на жената се губи.

Графът също го беше доловил. Защото слушаше внимателно. От полузатворените му, замислени очи, неправилно можеше да се заключи, че заспива. Това щеше да е голяма грешка.

— Имаш ли свидетели? — попита графът с измамливо благ тон, което за Майлс прозвуча като сигнал за повишено внимание.

— Намерих я мъртва рано сутринта, господарю.

— Значи влезе в спалнята и… — почна графиня Воркосиган.

— Ние имаме само една стая. — Жената погледна графинята, сякаш за първи път усъмнила се в нейното всемогъщество. — Детето спеше. Най-после. Излязох да набера къпини и когато се върнах… Трябваше да я взема с мен, но се радвах, че най-после заспа, и се страхувах да не я събудя… — от затворените очи на жената потекоха сълзи, — когато се върнах, не я събудих, оставих я да спи. Бях доволна, че ще мога да похапна и да си почина, но гърдите ми започнаха да се изпълват с мляко — ръката й инстинктивно се вдигна до гърдите — и отидох да я кърмя, и…

— Нямаше ли никакви следи по нея? Прерязано гърло? — попита графът. В този край обикновено така извършваха детеубийство — бърз и сигурен начин в сравнение с, например, оставянето на детето навън да измръзне.

Жената поклати глава.

— Мен ако питате, беше удушена, господарю. Жестоко, много жестоко! Селският говорител каза, че съм я била задушила със завивките и не щя да приеме жалбата ми срещу Лем. Не съм го направила, истина ви казвам, не съм! Тя си имаше люлка, Лем я направи още преди да се роди… — Жената трепереше цялата.

Графът погледна жена си и едва забележимо кимна. Графиня Воркосиган стана.

— Хайде, Хара, ела с мен. Трябва да се измиеш и да си починеш преди Майлс да те заведе у вас.

Планинката изглеждаше стъписана.

— О, не във вашата къща, господарко!

— Съжалявам, това е единственото място, където мога да те заведа. Освен ако не искаш да отидеш в казармата на охраната. Пазачите са добри момчета, но ти си жена и ще ги притесняваш… — И графинята я изведе.

— Ясно е, — каза граф Воркосиган, щом жените излязоха, — че ще трябва да провериш медицинските факти преди, хм, да издадеш присъдата. Вярвам, забеляза малкия проблем с идентифицирането на обвиняемия. Това може да се окаже идеален случай за желаната от нас публична демонстрация, но не бива да има никакви неясноти. Никакви кървави загадки.

— Аз не съм съдебен следовател — отвърна Майлс. Ех, да можеше да се отърве от тази неприятна задача…

— Няма проблем. Ще вземеш доктор Дий.

Лейтенант Дий беше помощник на личния лекар на министър-председателя. Майлс го беше виждал — амбициозен млад военен лекар, вечно недоволен, защото неговият началник никога не го допускаше до важните пациенти…

— О, той с радост ще изпълни тази задача — мрачно заключи Майлс.

— Да си вземе и докторските инструменти — продължи графът и се позасмя. — За всеки случай.

— Много предвидливо — отбеляза Майлс и извъртя очи. — Виж, хм… да предположим, че жената се окаже права и арестуваме мъжа й. Лично аз ли трябва да…

— Ще имаш официален телохранител. И… ако историята се окаже вярна… той ще е екзекуторът.

Това беше малко по-добре.

— Не можем ли да изчакаме завръщането на областния съдия?

— Той издава присъди вместо мен. Всяко обвинение, предявено от съда, е от мое име. Един ден това ще се прави от твое име. Време е ясно да разбереш целия съдебен механизъм. Исторически Вор е военна каста, но задълженията на лордовете Вор никога не са били само военни.

Очевидно нямаше отърваване. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Майлс въздъхна.

— Добре. Е… можем да вземем въздушна кола и да стигнем за два часа. Ще се спуснем от небето право върху тях, ще предадем посланието високо и ясно… и ще се върнем още преди вечеря. — „Бързо ще свършим.“

Графът го гледаше с притворени очи.

— Не… — бавно промълви той, — според мен не бива да отидеш с въздушна кола.

— Дотам няма пътища за наземна кола. Само горски пътеки — каза неспокойно Майлс. Сигурно баща му не мислеше да… — Ако ме видят да пристигам пеша, няма да са много сигурни, че съм човек от централната Имперска власт.

Графът погледна блестящата му униформа и се усмихна.

— О, не изглеждаш зле.

— Но си представи как ще изглеждам след три или четири дни промъкване през горските гъсталаци — възрази Майлс. — Не си ни виждал след походи. Нито си ни помирисвал.

— Забравяш, че и аз съм участвал в походи — сухо отвърна адмиралът. — От друга страна, прав си. Не пеша. Имам по-добра идея.

* * *

„Моят собствен кавалерийски ескадрон — мислеше с ирония Майлс. — Точно като на дядо.“ Всъщност беше съвсем сигурен, че старецът би направил доста язвителни забележки по адрес на хората, които яздеха подир него по горския път, по който графът някога беше препускал, демонстрирайки ездаческо майсторство. Воркосиганските конюшни се бяха свили силно, откакто старецът си беше отишъл. Конете за поло бяха разпродадени, малкото останали бяха стари и злонравни кавалерийски коне, пуснати постоянно на паша. Няколко ездитни коне бяха запазени поради лекия им ход и добър нрав, а не заради расовия им произход. Майлс дръпна юздата, притисна с прасци корема на животното и Дебелия Нини зави и спря. Този набит дорест кон не можеше да бъде сбъркан и от най-невежия жител на областта. Майлс го обожаваше заради тъмните му влажни очи, широкия кадифен нос и добрия нрав. Нини не се стряскаше нито от ревящи водопади, нито от бучащи въздушни коли — но Майлс най-много го ценеше заради точното изпълнение на всички команди. Умът пред красотата. Когато беше с него, Майлс се чувстваше спокоен. Животното му действаше като емоционален буфер, като мъркаща котка. Той потупа Дебелия Нини по врата и промърмори:

— Ако някой ме попита, ще му кажа, че се казваш Пълководец.

Дебелия Нини поклати влажния си нос и изпръхтя.

Старецът би се зарадвал на невероятния парад, който предвождаше Майлс. Като партизански генерал той беше прекарал младостта си в тези планини, беше се сражавал със сетаганданските нашественици, беше ги спрял, а след това и прогонил. Крайната победа се дължеше повече на нелегално внесените от друга планета заплатени с кръв оръжия за търсене и поразяване на топлинно неутрални летателни апарати, отколкото на кавалерийските коне, които според стареца бяха спасили неговите сили през най-суровата зима — главно като храна. Но в романтичните спомени от миналото те бяха представяни като символ на тази борба.

Майлс мислеше, че баща му е прекален оптимист да смята, че той ще разчита на останалото от славната борба на стареца. Тайните партизански складове и лагери се бяха превърнали в безформени камари от пръст и дървета. Минали бяха покрай няколко тази сутрин. Мъжете, водили борбата, отдавна бяха заровени в същата земя, като неговия дядо. Какво търсеше тук той? Той мечтаеше за кораб и топлинен скок, който да го изведе високо над всичко това. С бъдещето — не с миналото свързваше Майлс своята съдба.

Размишленията му бяха прекъснати от кобилата на доктор Дий, която спря пред един паднал на горския път клон и зацвили. Доктор Дий се преметна през главата й и изпъшка.

— Хвани юздата — посъветва го Майлс, смуши Дебелия Нини по горския път и тръгна към него.

Доктор Дий ставаше все по-добър в падането. Този път дори стана, посегна към провисналата юзда, но дорестата кобила се изплаши и се дръпна. Дий скочи към нея, но разбрало, че е свободно, животното развя опашка като знаме, сякаш казваше на своя конски език: „Хайде, хвани ме де!“ Доктор Дий хукна подир кобилата зачервен и разгневен.

— Недей да я гониш! — извика му Майлс.

— Как ще я хвана, ако не я гоня, по дяволите — озъби се Дий. — Медицинските ми инструменти са на това подло животно!

— А как мислиш, че ще я хванеш, ако тичаш? — отвърна Майлс. — Тя препуска много по-бързо от теб.

— Почакайте — каза Майлс на Хара и Пим, отпусна юздата на Дебелия Нини и бавно тръгна подир кобилата.

„Кой, аз ли? Нямам никакво намерение да те хващам. Просто се наслаждаваме на природата. Спри да похапнеш.“

Дорестата кобила спря да похапне някакви листенца, но не отместваше очи от приближаващия се Майлс.

Майлс я наближи, спря Дебелия Нини и слезе. Не тръгна към кобилата, а остана на място и затърси из джобовете си. Дебелия Нини протегна обнадеждено глава към него и той му даде бучка захар. Конят я лапна, облиза бърни и зачака още. Кобилата на доктор Дий също дойде, взе поредната бучка от шепата на Майлс, а той кротко хвана юздата й.

— Ето как става, доктор Дий. Така се хваща кон. Без тичане.

— Не е честно — промърмори Дий. — Ти си носиш захар.

— Разбира се, че си нося. Това се нарича предвидливост и планиране. Номерът не е да бъдеш по-бърз или по-силен от коня. По този начин човек само противопоставя своята слаба страна срещу неговите силни страни. Номерът е да си по-умен от него. Така човек противопоставя на неговата слабост своята сила, нали?

Дий пое юздата и се оплака:

— Тя ми се подиграва.

— Не ти се подиграва, а цвили — засмя се Майлс, потупа Дебелия Нини по предния ляв крак и конят покорно подви коляно. Майлс с лекота сложи крак на стремето и го възседна.

— Моята кобила прави ли го? — попита удивен доктор Дий.

— Съжалявам, не.

Дий погледна кобилата и изсумтя:

— Това животно е пълен идиот. Ще му дам да се разбере.

Дебелия Нини се изправи, а Майлс премълча един коментар по езда, който беше запомнил от дядо си: „Бъди по-умен от коня.“ Докторът официално беше заявил пред граф Воркосиган, че приема Майлс за ръководител в това разследване, но космическият хирург беше лейтенант и имаше по-висок чин от мичман Воркосиган. А когато командваш по-възрастен и с по-висок чин, трябва да проявяваш такт.

Горският път се разшири и Майлс остана назад и тръгна редом с Хара Ксърик. С приближаването към дома й нейната непримиримост и решителност от предишната сутрин при портата на замъка все повече намаляваха. Възможно беше и просто да е уморена. Сутринта приказва малко, а след обяд потъна в пълно мълчание. Дали нямаше да завлече Майлс в това затънтено село, а след това да започне да се самоосъжда…

— В каква част е служил баща ти, Хара? — попита Майлс, за да подхване разговор.

Тя приглади с пръсти косата си — повече от нерви, отколкото от суета. Очите й гледаха към него през тънките кичури с цвят на слама като набучени на плет плашила.

— В областната милиция, господарю. Аз всъщност не го помня. Умрял е, когато съм била съвсем малка.

— В бой?

Тя кимна.

— В бой край Ворбар Султана по време на Вордарианското претендентство.

Майлс не попита на чия страна е бил убит — повечето пехотинци не бяха имали голям избор, а амнистията се отнасяше както за живите, така и за мъртвите.

— А имаш ли роднини?

— Не, господарю. Само майка.

Той малко се поотпусна. Ако се стигнеше до екзекуция, една погрешна стъпка щеше да предизвика не чувството за справедливост, каквото графът желаеше Майлс да остави след себе си, а кръвна вражда между сватове. Колкото по-малко врагове, толкова по-добре.

— Ами семейството на съпруга ти?

— Те са седем. Четирима братя и три сестри.

— Хм. — Майлс си представи куп огромни, опасни планинци и хвърли поглед назад към Пим. Хората му не бяха достатъчни за такава задача. Беше го казал на графа още когато планираха експедицията.

— Селският говорител и неговите заместници ще те подкрепят — беше казал графът, — тъй както биха подкрепили областния съдия.

— А какво ще стане, ако откажат да сътрудничат? — нервно беше попитал Майлс.

— Един офицер, който се надява да командва императорски войски — отвърна графът, — трябва да може да измисли как да си осигури сътрудничеството на старейшината на един затънтен край.

С други думи, баща му беше решил, че това е изпитание, и нямаше намерение да му дава повече никакви указания. „Благодаря ти, татко.“

— Вие имате ли братя и сестри, господарю? — върна го към действителността Хара.

— Не. Но това сигурно се знае дори и в този пущинак.

— Много неща се говорят за вас — каза тя.

Майлс преглътна отвратителния въпрос като резен лимон. Нямаше да попита, нямаше да попита… не, не се стърпя.

— Какви например? — промълви той през стиснати зъби.

— Всички знаят, че синът на графа е мутант. — В очите й трепнаха предизвикателни огънчета. — Някои казват, че причина за това е чуждоземната жена, за която се бил оженил господин графът. Други смятат, че било от радиацията от войните или болест… такова де… от порочната младост на графа, когато с офицерите…

Последното беше ново за Майлс. Той вдигна вежди.

— … но според повечето е бил отровен от враговете си.

— Е, повечето са прави. Когато майка ми е била бременна с мен, е направен опит за покушение с газ солтоксин. Но това не е… — „Мутация?“ Мисълта му се зарея из гората… колко пъти им беше обяснявал, че е резултат от отклонение от нормалното развитие на плода, а не от генетични промени. „Аз не съм мутант, не съм…“ Какво значение, по дяволите, имаше този биохимичен въпрос за тази невежа, съкрушена жена? От практическа гледна точка… за нейната цел… нямаше никакво значение дали е мутант, или не. — Това не е важно — заключи той.

Тя го погледна под око.

— Пък някои разправят, че сте се били родили без крака и са ви отгледали в някаква каца. Други казват, че сте се родили без кости…

— … и съм държан в делва в мазето — промърмори Майлс.

— Клара казва, че ви видяла с дядо ви на панаира в Хасадар и че сте били болнав и дребен. Някои говорят, че графът ви е наредил на имперска служба, според други сте отишли на планетата на майка си и умът ви е превърнат в компютър, а тялото ви се хранело по тръби, по които се вливала течност…

— Знаех си аз, че няма да мине без делва — намръщи се Майлс. „Ти знаеше, че ще съжаляваш за този въпрос, не все пак го зададе.“ И неочаквано разбра, че жената му се подиграва. „Как смее!“… но в очите й нямаше присмех, само бдителност.

Тя беше изминала пеша целия този път, за да предяви обвинение за убийство, напук на установените обичаи, с което щеше да предизвика както семейството си, така и местните власти. И какво й даде графът да я защити и подкрепи, когато се изправи пред гнева на най-близките и най-скъпите си? Щеше ли да може той да се справи? Тя имаше право да си блъска главата над този проблем. Или той трябваше да претупа въпроса, да изпълни екзекуцията, да избяга и да я остави самичка срещу разгневените и жадуващи за отмъщение роднини?

Как му се щеше да я беше оставил да плаче пред портата!

Гората, плод на многогодишно развитие, неочаквано свърши пред долина, обрасла с кафяви местни храсти. По средата, поради някакъв случаен химически процес, в почвата се простираше широка половин километър ивица от зелено и розово. Майлс с изненада установи, че това са диви рози. Земни рози! Пътят влизаше в ароматната маса и се губеше.

Двамата с Пим се редуваха да разчистват с войсковите ножове. Розите бяха с дебели еластични стебла с големи бодли. При всеки замах се извиваха и отвръщаха на удара. Дебелия Нини даваше своя принос — полюляваше глава и похапваше от цветовете. Майлс не беше сигурен колко да му позволи да яде… това, че този храст не беше от Бараяр, съвсем не означаваше, че не е отровен за коне. Той смучеше убодените си пръсти и разсъждаваше върху печалната екологическа история на Бараяр.

Петдесет хиляди заселници от Земята трябвало да започнат колонизацията. След това поради гравитационна аномалия космическите коридори, през които дошли колонистите, се затворили необратимо и без предупреждение. Култивирането на планетата, започнало толкова внимателно и в началото контролирано, се провалило заедно с всичко друго. Донесените от Земята растителни и животински видове подивели, тъй като хората насочили цялото си внимание към неотложните проблеми — тоест към оцеляването. Биолозите все още съжаляваха за последвалото изчезване на местните видове, за ерозиите, сушите и наводненията, но в действителност — мислеше си Майлс — през столетията по Времето на изолацията най-добрите от двата свята бяха оцелели и постигнали съвършено ново екологично равновесие. Щом това бе постигнато, имаше ли значение как се е получило?

„Всички ние сме тук по една случайност. Като розите.“

* * *

Пренощуваха високо сред хълмовете, а сутринта продължиха надолу към подножието на планините. Бяха излезли от района, който Майлс познаваше от детските си години, и той често проверяваше посоката, сочена от Хара, по орбиталната си карта. На втория ден по залез-слънце спряха само на няколко часа пред крайната цел. Хара настояваше да продължат, но Майлс не искаше да пристигнат по тъмно на чуждо място — не беше сигурен как ще ги посрещнат.

На сутринта се изкъпа в един поток и облече новата си зелена униформа на имперски офицер. Пим, облякъл кафяво-сребърната воркосиганска ливрея, извади от дисагите телескопична алуминиева пръчка със знамето на графа и го закачи на лявото стреме. „Облечен да убива“ — мрачно си помисли Майлс. Доктор Дий носеше обикновена черна полева униформа. Майлс изобщо не беше сигурен дали тези дрехи ще говорят нещо на планинците.

Преди пладне спряха конете пред малка колиба на края на една кленова горичка, засадена Бог знае преди колко столетия и по-късно разраснала се нагоре по склона от разнесени от вятъра семена. Планинският въздух беше хладен, чист и прозрачен. Сред бурените се виждаха няколко пилета. По зеленясало дървено корито течеше вода, изливаше се в някаква вада и продължаваше надолу.

Хара придърпа и приглади полата си, отиде до прага и извика:

— Карал?

Майлс чакаше да установи първия контакт, без да слиза от коня. Никога не се отказваше от психологическото предимство.

— Хара? Ти ли си? — чу се отвътре мъжки глас. Карал отвори вратата и изскочи навън. — Къде беше, момиче? Пребродихме всичко да те търсим! Помислихме, че си се претрепала някъде… — Карал млъкна, като видя тримата мълчаливи конника.

— Ти не благоволи да запишеш моите обвинения, Карал — каза развълнувано Хара. Ръцете й мачкаха полата. — Затова отидох до областния съдия във Воркосиган Сърло да ги изложа сама.

— О, момиче… — отвърна неохотно Карал, — постъпила си глупаво… — Той разтревожено загледа конниците. Беше оплешивял, шестдесетинагодишен, сух и изтощен. Лявата му ръка завършваше с чукан. Още един ветеран.

— Говорител Сърдж Карал — започна строго Майлс. — Идвам от името на граф Воркосиган. Възложено ми е да разследвам престъплението, докладвано от Хара Ксърик пред съда на графа, а именно убийството на нейното пеленаче, момиченцето Рейна. Като говорител на долината Силви ти си длъжен и от теб се иска да ми помогнеш във всичко, отнасящо се до графската справедливост.

След това Майлс изостави предписаните формалности и каза онова, което смяташе за необходимо. Не продължи дълго. Бързо свърши и зачака. Дебелия Нини изцвили. Сребърнокафявото знаме тихо се развяваше от повяващия планински вятър.

— Областният съдия го нямаше — допълни Хара, — но графът беше там.

Карал гледаше пребледнял. После с усилие се овладя, съсредоточи се и се поклони.

— Кой… кой сте вие, господарю?

— Лорд Майлс Воркосиган.

Карал безмълвно движеше устни. Майлс не можеше да чете движението на устните, но беше съвсем сигурен, че казва нещо от рода на „О, по дяволите“.

— Мъжът в ливреята е моят сержант Пим, а другият е лекар-следовател, лейтенант Дий от Имперската служба.

— Вие сте син на моя господар, графа? — изкряка Карал.

— Точно той и единственият. — На Майлс неочаквано му опротивя позирането. Сигурно вече бе постигнал желаното впечатление. Той слезе от Нини. Карал проследи с очи тялото му. „Да, нисък съм. Но почакай да видиш какво мога!“

— Може ли да напоим конете си от твоето корито? — Майлс хвана юздата на Нини и тръгна към коритото.

— Хм, то е за хора, господарю — отвърна Карал. — Само минутка да донеса ведро. — Той повдигна торбестите си панталони и изтича в колибата. Последва минута неловка тишина, после се чу тихият глас на Карал:

— Къде си сложил ведрото за козата, Зед?

Последва лек, младежки глас:

— Зад дървата, татко. — Гласовете притихнаха. Карал се върна с очукано алуминиево ведро, остави го до коритото, измъкна един дървен чеп и от дупката се изви дъга от бистра вода и напълни коритото. Дебелия Нини потрепна с уши и зарови голямата си глава в Майлс, като остави по дрехите му червени и бели конски косми и едва не го събори. Карал погледна коня и се усмихна, след това очите му се спряха на собственика на коня и усмивката му угасна. Докато Дебелия Нини пиеше, Майлс видя източника на втория глас — едно приблизително дванадесетгодишно момче.

Карал им помогна да завържат конете. Майлс остави Пим да ги разседлава и последва Карал в колибата. Хара се залепи за Майлс като лепенка. Доктор Дий извади медицинските си инструменти и уморено ги последва. Ботушите на Майлс скърцаха силно и неравномерно по дъските на пода.

— Жена ми ще се върне по пладне — каза Карал и закрачи неуверено из стаята. Майлс и Дий седнаха на пейката, а Хара се сви на пода до огнището и обхвана с ръце коленете си. — Аз… ще направя чай, господарю. — Той изтича навън да напълни едно котле с вода от коритото преди Майлс да успее да каже: „Не, благодаря.“ Всъщност по-добре беше да го остави да се успокои с обичайни за него занимания. Тогава може би щеше да може да разбере колко от напрежението му се дължи на нерви и колко… може би… на чувство за вина. Когато Карал се върна и сложи котлето на огнището, вече се контролираше значително по-добре. Майлс реши да започне.

— Предпочитам веднага да преминем към разследването, говорителю. Няма да продължи дълго.

— Не трябва… изобщо да се провежда разследване, господарю. Бебето си умря от естествена смърт… нямаше следи от насилие. Беше слабо, имаше котешка уста и кой знае какво още. Умря в съня си.

— Прави впечатление — сухо отбеляза Майлс, — че в тази област много често се случват такива инциденти. Баща ми графът… също го е забелязал.

— Нямаше нужда да биете път чак дотук. — Карал погледна силно раздразнен към Хара. Тя седеше мълчалива, глуха за неговото внушение.

— Няма нищо — каза иронично Майлс.

— Наистина нямаше нужда, господарю — повтори тихо Карал. — Бебето сигурно се е задушило. В своята скръб Хара отхвърля тази възможност. Лем Ксърик е добро момче, грижи се добре за нея. Тя всъщност не е искала да ви безпокои, нейният разум временно е блокиран от мъка.

Очите на Хара, гледащи изпод гъстата й коса, бяха убийствено студени.

— Започвам да разбирам — каза Майлс. Гласът му прозвуча благ, окуражаващ.

Карал леко се ободри.

— Всичко ще се оправи. Само Хара трябва да бъде търпелива. Да преодолее скръбта си. Да се прибере с бедния Лем. Сигурен съм, че той не е убил бебето. Нека не започваме нещо, за което тя ще съжалява.

— Започвам да разбирам — повтори Майлс с леденостуден глас, — защо Хара Ксърик е трябвало да върви четири дни, за да бъде изслушана. Стоя и слушам размишления… оправдания… твърдения. Дошъл съм за факти, говорител Карал. Справедливостта на графа не се позовава на предположения. На нея те не са й необходими. Сега не сме във Времето на изолацията. Нито преди нея. Моето разследване на фактите ще започне сега. Присъдата няма… да бъде произнесена прибързано преди да се съберат достатъчно факти. Потвърждението на вината или невинността на Лем Ксърик ще дойде от собствената му уста под въздействие на фаст-пента, приложена от доктор Дий в присъствието на двама свидетели… ти и избран от теб човек. Просто, чисто и бързо. — „И може би още преди залез-слънце ще си тръгна от тази затънтена дупка.“ — Сега искам ти, говорителят, да отидеш и да доведеш Лем Ксърик за разпит. Сержант Пим ще ти помогне.

Карал спечели още една минута с наливането на гореща вода в голяма кафява кана, после заговори.

— Аз съм човек, който много е пътувал, господарю. Двадесет години съм служил на императора. Повечето хора никога не са излизали от долината Силви. За тях провеждането на разпит с използване на фаст-пента ще изглежда като магия. Те може би ще си помислят, че направеното по този начин признание е невярно.

— Ти и твоят човек ще им кажете, че грешат. Това не е като в „доброто старо време“, когато признанията са били измъквани с мъчения, Карал. Освен това, ако съпругът е невинен, както предполагаш ти… по този начин ще се оправдае, нали?

Карал с нежелание отиде в съседната стая. Върна се в овехтяла куртка от имперската си служба с нашивки на ефрейтор на яката. Копчетата на корема не можеха да се закопчаят. Куртката очевидно се пазеше за такива официални случаи. По цял Бараяр хората се подчиняваха на униформата, а не на човека, който я носи, така че гневът, предизвикан от едно непопулярно задължение, щеше да падне на службата, а не на лицето, което го изпълнява. Майлс оцени хода.

Карал се спря на вратата. Хара, все още потънала в мълчание, леко се полюшваше до огнището.

— Господарю — каза Карал. — Говорител съм на долината Силви вече шестнадесет години. През цялото това време на никого не се е налагало да ходи лично да се жалва на областния съд нито за водно право, нито за откраднато животно, нито за изнасилване, дори когато Нева обвини Борс за унищожаване на три кленови дървета. През цялото това време не сме имали кръвна вражда.

— Нямам намерение да разпалвам кръвна вражда, Карал. Искам само да науча фактите.

— Точно там е работата, господарю. Вече не харесвам фактите толкова много, колкото някога. Понякога те хапят. — Очите на Карал шареха неспокойно.

Всъщност той правеше всичко възможно, само дето не стоеше на главата си и не правеше фокуси, за да отклони вниманието на Майлс. Докъде можеха да стигнат тези пречки?

— Не можем да разрешим на долината Силви да има свое малко Време на изолация — предупреди Майлс. — Сега справедливостта на графа важи за всеки. Дори и за малките. И слабите. Ако са жертва на някакво престъпление. И дори ако не могат да говорят от свое име… говорителю.

Карал се изплаши и пребледня — очевидно бе разбрал казаното, и се затътри навън. Пим го последва и съобразително откопча кобура на стънера си.

Пиеха чай и чакаха. Майлс обиколи из колибата и разгледа, без да пипа нищо. Огнището беше единственият източник на топлина и очевидно служеше и за готвене. Имаше очукан метален умивалник, който се пълнеше на ръка от едно захлупено ведро. Водата от него изтичаше под верандата. Втората стая беше спалня с едно двойно легло и шкаф за дрехи. На тавана видя още три сламеника. Очевидно момчето имаше братя. Стаята беше претъпкана, но пометена, нещата бяха подредени по пода и закачени по стените.

На масата имаше един граждански радиоприемник и друг по-стар, военен модел. И двата отворени. Очевидно за отстраняване на някакви дребни повреди. И комплект нови батерии. Майлс откри едно чекмедже, пълно със стари части — всичките, за съжаление, за прости радиоприемници. Сигурно говорителят Карал работеше и като специалист по съобщенията в долината Силви. Значи тук можеха да приемат предаванията от радиостанцията в Хасадар, може би и мощните правителствени канали от столицата.

Никаква друго комуникационна техника, разбира се. Мощните сателитни приемници бяха скъпи. След време щеше да ги има и тук. В някои райони, почти толкова малки като този, но със силно развито икономическо сътрудничество, вече ги имаха. Долината Силви очевидно още не беше достигнала такова развитие и трябваше да чака, докато в областта се натрупа достатъчен излишък от средства, за да отделят за такъв приемник, ако този излишък не бъде изразходван за някоя друга, по-неотложна потребност. Ако Воркосиган Вашной не беше унищожен от сетаганданските атомни бомби, цялата област щеше да бъде години напред в икономическото си развитие.

Майлс излезе на верандата и се наведе над перилата. Синът на Карал се беше върнал. В края на двора стоеше вързан Дебелия Нини, вдигнал уши, сумтящ от удоволствие, а ухиленото момче го чешеше енергично под оглавника. Момчето вдигна глава, видя, че Майлс го гледа, побягна и се скри в храстите надолу по склона.

— Хм — промърмори Майлс.

Доктор Дий отиде при него.

— Доста се забавиха. Време ли е да приготвя фаст-пента?

— Не. По-скоро инструментите за аутопсия, бих казал.

Дий го погледна недоумяващо.

— Нали изпрати Пим да арестува убиеца.

— Не може да се арестува човек, който отсъства. Искаш ли да се обзаложим, докторе? Ще получиш една марка, ако се върнат с Ксърик. Не, почакай… може би греша, изглежда, че греша. Ето ги, връщат се…

Карал, Пим и един тромав навъсен млад мъж с големи ръце, гъсти вежди и дебел врат вървяха по пътя.

— Хара — извика Майлс, — това твоят мъж ли е? — Той погледна компанията. Боже Господи, точно както си го представяше. И четирима братя като него… само че по-големи, несъмнено…

Хара се изправи до Майлс.

— Не, господарю. Това е Алекс, заместникът на говорителя.

— О! — Майлс разочаровано стисна устни. „Е, трябваше да дам възможност всичко да стане просто.“

Карал дойде при него и започна подробно да обяснява защо идва с празни ръце. Майлс го прекъсна с повдигане на вежди.

— Пим?

— Офейкал е, господарю — отговори Пим. — Почти съм сигурен, че е предупреден.

— И аз така мисля. — Майлс погледна Карал и се намръщи. По-благоразумно беше да не приказва. Първо фактите. Решенията, като например колко души да изпрати да гонят беглеца. — Хара. Колко далече са гробищата?

— Надолу по потока, господарю, в дъното на долината. Около два километра.

— Вземи си инструментите, докторе. Ще направим малка разходка. Карал, донеси лопата!

— Господарю, защо да нарушаваме покоя на мъртвото? — възрази Карал.

— Защото трябва. В протокола, който взех от канцеларията на областния магистрат, има място за вписване на заключението от аутопсията. Когато се върна във Воркосиган Сърло, трябва да го попълня. Имам разрешение от най-близкия роднина… нали, Хара?

Жената мълчаливо кимна.

— Имам и задължителните двама свидетели — теб и този грубият, твоя заместник. И дневна светлина… ако не останем тук да спорим до залез-слънце. Трябва ни само лопата. Освен ако не искаш да копаеш с ръце, Карал. — Гласът на Майлс беше категоричен и остър. Ставаше опасен.

Оплешивяващата глава на Карал подскочи от изненада.

— Бащата… е по закон най-близкия роднина. Докато е жив и нямате неговото съг…

— Карал — извика Майлс.

— Да, господарю?

— Внимавай гробът, който ще копаеш, да не се окаже твоят. Вече си с един крак в него.

Карал разпери ръце от отчаяние.

— Ще… ще взема лопата, господарю.

* * *

Следобедът беше топъл, въздухът спокоен, времето сънливо. Лопатата в ръцете на заместника на Карал ритмично се забиваше в пръстта. Наблизо, покрай чисти заоблени камъни ромонеше бистър поток. Клекнала на пети, Хара гледаше мълчаливо и тъжно.

Когато големият Алекс извади малкия ковчег… толкова малък!… сержант Пим се отдалечи под претекст да провери какво става в гората. Майлс не го укори. Само се надяваше пред последните осем дни почвата да е била студена. Алекс отвори ковчега, доктор Дий го отпъди с ръка и заместникът също се отдалечи.

Дий разгледа увития в плат вързоп, извади го и го сложи на мушамата, постлана на земята под яркото слънце. Инструментите за аутопсията бяха подредени. Той разви ритуално сгънатия плат, Хара се доближи, изглади гънките, сгъна го за повторна употреба и се върна на мястото си.

Майлс стискаше носната си кърпа в джоба, готов да я сложи върху носа си, и гледаше над рамото на Дий. Лошо, но не чак толкова. Беше виждал и мирисал и по-лоши неща. Сложил маска на лицето си, Дий издиктува процедурите в магнетофона, огледа и опипа с облечена в ръкавица ръка трупчето, изследва го със скенер.

— Ето сър — каза Дий. — Почти съм сигурен, че това е причината за смъртта, макар че след малко ще извърша и тест за отрова. Вратът на бебето е счупен. На скенера се вижда къде е прекъснат гръбначният мозък. След това костите са наместени.

— Карал, Алекс — извика Майлс свидетелите. Те дойдоха неохотно.

— Може ли това да бъде случайност? — попита Майлс.

— Макар и много малко вероятно, не е изключено — отговори доктор Дий. — Наместването на костите обаче не е случайно.

— Дълго ли е продължило?

— Секунди. Смъртта е настъпила мигновено.

— Каква физическа сила изисква? На голям мъж или…

— О, съвсем малка. Всеки възрастен би могъл лесно да го извърши.

— Всеки физически мотивиран възрастен. — Стомахът на Майлс се сви на топка при описаната от Дий картина. Малката пухеста главичка в лапата на мъжа. Извиване, приглушено изпукване… ако имаше нещо, което Майлс знаеше наизуст, това беше дактилното усещане на чупеща се кост. О, как добре го знаеше!

— Мотивацията — каза Дий, — не е от моята компетентност. — Той замълча. — Трябва да отбележа, че при внимателен външен оглед не може да не се открие. Аз веднага го открих. Един опитен човек, дори да не е специалист… — той погледна студено Карал, — не би трябвало да го пропусне.

Майлс също загледа очаквателно Карал.

— Убито — изсъска Хара. Гласът й трепереше от презрение.

— Господарю — предпазливо се обади Карал, — аз наистина подозирах възможността…

„Подозирал, по дяволите! Ти си знаел!“

— Но бях убеден… и все още съм убеден — в очите му трепна скрито предизвикателство, — че една такава тревога само ще засили мъката на Хара. В онзи момент не можех да направя нищо, за да помогна на мъртвото бебе. Моите задължения са към живите.

— И моите, говорител Карал. Например към следващия малък поданик на империята, застрашен от смъртна опасност от онези, които трябва да бъдат негови или нейни защитници срещу сериозното провинение, че е — Майлс леко се усмихна — физически различен. Според възгледа на граф Воркосиган това не е просто съдебен процес. Това разследване е прецедент, средство за постигане на дадена цел в хиляди други случаи. Мъка… — изсъска той; Хара се полюшваше в такт с ритъма на неговия глас. — Вие още не сте видели какво значи мъка.

Карал притихна като попарен.

Последва един час на рязане и съобщаване главно на отрицателни данни: няма други счупени кости, белите дробове на пеленачето са чисти, в червата и кръвта няма токсични вещества с изключение на продуктите от разлагане. В мозъка няма скрити тумори. Заешката устна можела да се коригира с една съвсем проста пластична операция, ако по някакъв начин са можели да имат такава възможност. Майлс се чудеше колко успокоително може да е това за Хара. Дали изобщо е успокоително!

Дий завърши с изследването и Хара уви мъничкото телце по сложния ритуален начин. Докато грубиянинът заравяше гроба, докторът почисти инструментите си, прибра ги в медицинската чанта и си изми ръцете и лицето в потока доста по-старателно, според Майлс, отколкото изискваше хигиената.

Хара постави малко кандилце в пръстта върху гроба, сложи няколко вейки, парчета кора и един кичур от правата си коса.

Изненадан, Майлс зарови из джобовете си.

— Нямам никакво жертвоприношение, което гори — извини се той.

Хара го погледна изненадано.

— Няма значение, господарю. — Малката купчинка пламна и бързо изгоря, като живота на нейната Рейна.

„Има значение“ — помисли си Майлс.

„Спи в мир, малко момиченце, след нашето грубо посегателство. Аз ще ти направя по-добро жертвоприношение, кълна ти се. Пушекът от това жертвоприношение ще се види от този край на планините чак до другия.“

* * *

Майлс обвини Карал и Алекс за прикриване на Лем Ксърик. После взе Хара на Дебелия Нини зад себе си и тръгнаха към нейната колиба. Пим тръгна с тях.

По пътя минаха покрай няколко колиби. Пред една играеха две мръсни деца. Те затичаха подир конете, кикотеха се и правеха магически знаци към Майлс, докато майка им не ги видя и набързо не ги прибра вътре, като поглеждаше страхливо през рамо. По някакъв странен начин това беше почти успокояващо, като очакван прием, различен от напрегнатия, смутен, грижливо контролиран прием на Карал и Алекс. Животът на Рейна не би бил лек.

Колибата на Хара беше в началото на едно дере точно преди то да се стесни в клисура. Изглеждаше много тиха и усамотена сред пъстрите сенки.

— Сигурна ли си, че не искаш да отидеш при майка си? — попита колебливо Майлс.

Хара поклати глава и се смъкна от Нини. Майлс и Пим слязоха от конете и я последваха в колибата.

Беше като всички наоколо. Една стая с огнище от недялан камък и широка покрита веранда. Водата явно идваше от поточето от клисурата. Пим сложи ръка на стънера и влезе след Хара. Лем Ксърик може би се криеше в дома си. Пим беше оглеждал грижливо всички храсти по пътя дотук.

Колибата беше празна. Отскоро. В нея не царуваше прашната тишина, която човек би очаквал след осем дни в опустяло поради смърт жилище. На мивката имаше остатъци от набързо приготвена храна. В леглото бе спал някой — завивките бяха натрупани и неоправени. Из стаята бяха разхвърляни мъжки дрехи. Хара инстинктивно зашета, заоправя, потвърждавайки своето присъствие, своето съществуване, своето значение за дома. Ако не можеше да контролира събитията в живота си, можеше да контролира поне една малка стая.

Единствено недокосната беше люлката срещу леглото. Малките завивки бяха грижливо сгънати. Хара беше хукнала към Воркосиган Сърло само няколко часа след погребението.

Майлс обиколи стаята, погледна през прозорците.

— Ще ми покажеш ли къде си брала къпините, Хара?

Тя ги поведе към клисурата. Майлс засече времето. Пим разпредели вниманието си между храстите и Майлс, готов да предотврати всяко евентуално препъване, при което неговият господар можеше да си счупи костите. След като отклони три защитни намеси, Майлс беше готов да го отпрати в колибата, но си даде сметка, че ако падне и си счупи някой крайник, Пим трябва да го носи на гръб.

Храстите с къпини бяха почти километър нагоре в клисурата. Майлс откъсна няколко и разсеяно ги сложи в уста, като се оглеждаше наоколо, докато Карал и Пим почтително чакаха. Следобедното слънце проникваше през зелените и кафяви листа, но дъното на клисурата вече беше сиво и хладно от преждевременния сумрак. Пълзящите по скалите къпинови ластари висяха подканващо надолу, съблазнявайки човек да се пресегне и да си счупи врата. Майлс устоя на изкушението само защото не обичаше къпини.

— Ако някой извика от колибата, тук няма да го чуеш, нали? — попита Майлс.

— Не, господарю.

— Колко време бра къпини?

— Ами… — Хара вдигна рамене, — докато напълня кошницата.

Жената нямаше часовник.

— Един час. Плюс двадесет минути на отиване и още толкова на връщане. Около два часа онази сутрин. Колибата беше ли заключена?

— Само с резе, господарю.

— Хм.

„Метод, мотив и възможност“ се подчертаваше в инструкцията на областната магистратура. По дяволите. Методът беше установен и почти всеки би могъл да го използва. Възможността, изглежда, също беше достъпна за всеки. Всеки би могъл да се промъкне в колибата, да извърши жестокото дело и да си отиде ни видян, ни чут. Беше много късно за използване на детектор за аура, за проследяване на светещи духове в и вън от стаята, дори и да бяха донесли такъв.

Фактите! Те трябваше да подкрепят мотивите, тъмните дела на човешки умове. Нечие подозрение.

Майлс, както го изискваше инструкцията на областната магистратура, се стараеше да бъде непредубеден към обвинения, но ставаше все по-трудно да устоява на твърденията на Хара. Досега тя беше се оказала права във всичко.

Оставиха Хара в малкия й дом да се занимава със заниманията на нормалния живот, сякаш можеха да го възстановят.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Майлс, хвана юздата на Дебелия Нини и се метна на седлото. — Все ми се струва, че ако мъжът ти е из района, ще се появи. Ти казваш, че нищо не е взето. Следователно той вероятно не е бил тук преди нашето пристигане. Искаш ли някой да остане при теб?

— Не, господарю. — Застанала на верандата, тя стискаше в ръка метлата. — Искам… искам известно време да остана самичка.

— Е… щом така искаш. Ако се случи нещо важно, ще ти изпратя съобщение.

— Благодаря, господарю. — Гласът й беше неуверен. Хара всъщност не искаше да остава самичка. Майлс разбра какво иска да каже.

По пътя към дома на говорителя Пим и Майлс яздеха един до друг. Пим все оглеждаше храстите за засада.

— Господарю, според мен следващата ви логическа стъпка е да съберете всички здрави хора от селото и да ги изпратите да търсят този Ксърик. Вече стана ясно, че се касае за детеубийство!

„Детеубийство! Интересна дума — помисли си сухо Майлс. — Дори Пим не я намира за пресилена. О, мой беден Бараяр!“

— На пръв поглед изглежда разумно, сержант Пим. Но не ти ли идва наум, че половината от здравите мъже в това място вероятно са роднини на Лем Ксърик?

— Това може да има психологически ефект. Създайте достатъчно напрежение и някой може би ще ви го докара, за да се приключи по-бързо със случая.

— Хм, възможно е. При условие, че вече не е напуснал района още преди аутопсията.

— Само ако е имал транспорт. — Пим вдигна глава към ясното небе.

— Защото, доколкото знаем, един негов братовчед имал някакъв раздрънкан леколет. Но… той никога не е излизал от долината Силви. Не съм сигурен дали знае как да избяга, къде да отиде. Е, ако е напуснал района, това е проблем на Имперската служба за сигурност, не мой… — Весела мисъл. — Но… едно от нещата, което много ме безпокои, са несъответствията, които виждам в картината за главния заподозрян. Забеляза ли ги?

— Не мога да кажа, че съм ги забелязал, господарю.

— Хм. Впрочем къде те заведе Карал, за да арестувате този човек?

— В една пуста местност с дерета, обрасли с шубраци. Половин дузина мъже търсеха там Хара. Когато ги срещнахме, вече се връщаха. От това заключих, че пристигането ни не ги изненада.

— Дали Ксърик е бил там и е избягал, или пък Карал просто те е въртял в кръг?

— Мисля, че наистина е бил там, господарю. Мъжете отричаха, но както посочихте и вие самият, те са му роднини и освен това не умеят, хм, да лъжат добре. Бяха напрегнати. Карал може с нежелание да ви съдейства, но не мисля, че ще се осмели открито да не се подчини на вашите нареждания. В края на краищата той ръководи двадесет души.

„Като теб“ — помисли си Майлс. Личната гвардия на граф Воркосиган законно беше ограничена на двадесет души само за представителност, но поради политическото му положение тяхната функция практически се свеждаше до охранителна. Типичен пример беше Пим, ветеран със заслуги от Имперската служба, който беше се оттеглил и постъпил в тази елитна частна охрана. Не беше негова вината, че зае мястото на мъртъв човек, като замести покойния сержант Ботари. „Има ли някой друг във вселената освен мен, на когото му липсва умрелият вечно намръщен Ботари?“ — чудеше се тъжно Майлс.

— Бих искал да разпитам Карал под въздействието на фаст-пента — каза навъсено Майлс. — По всичко личи, че той знае какво точно е станало.

— Защо не го направите?

— Може и да го направя. Такъв разпит обаче има известен неблагоприятен ефект. Ако човекът е лоялен, може да не е в наш интерес да го срамим публично.

— Няма да стане публично.

— Така е, но той никога няма да забрави, че е бил превърнат в идиот. Необходима ми е… повече информация.

Пим погледна през рамо.

— Мислех, че вече имате цялата необходима ви информация.

— Имам факти. Физически данни. Цял куп от… безсмислени, безполезни факти. — Майлс се замисли. — Ако трябва, ще подложа на фаст-пента всички негодници в долината Силви, за да разнищя случая. Но този метод не е приятен.

— И проблемът не е приятен, господарю — сухо каза Пим.

* * *

Върнаха се и намериха жената на Карал под пълна пара: сечеше дърва, месеше, подреждаше, тичаше по стълбите до тавана да смени постелките на трите сламеника, гонеше тримата си сина да принасят и да отнасят. Доктор Дий развеселен вървеше подир нея, обясняваше, че са си донесли палатка и храна, благодареше за гостоприемството и се опитваше да я убеди, че нямат нужда от нищо. Това предизвикваше изпълнена с негодувание реакция от мама Карал.

— Собственият син на господаря ми е дошъл в къщата и да го оставя да нощува на полето като кон! Срамота! — И продължаваше да шета.

— Жената на Карал изглежда доста притеснена — каза Дий.

Майлс го хвана за лакътя и го изведе на верандата.

— Не й пречи, докторе. Длъжни сме да приемем гостоприемството. Това е задължение и на двете страни. Учтивостта изисква да се правим, че ни няма, докато тя се приготви.

Дий тихо каза:

— При дадените обстоятелства може би е по-добре да ядем само нашата пакетирана храна.

През отворения прозорец се чу тракането на нож, замириса на лук.

— О, мисля, че всичко от общото гърне ще е добро — каза Майлс. — Ако нещо те тревожи, можеш да го отделиш и да го провериш, но… дискретно, нали? Не бива да обиждаме никого.

Настаниха се на груби дървени столове и скоро едно момче на около десет години, най-малкото на Карал, им поднесе чай. То очевидно беше инструктирано от някой от родителите си как да се държи, защото подобно на възрастните, макар и не така изкусно, се правеше, че не забелязва деформациите в тялото на Майлс.

— В моето легло ли ще спите, господарю? — попита то. — Мама казва, че ние трябва да спим на верандата.

— Е, както казва майка ти, така ще бъде — отвърна Майлс. — Ти обичаш ли да спиш на верандата?

— Не. Последният път Зед ме избута и се изтърколих в тъмното.

— Ясно. Е, щом ще ти вземем леглото, може би ще се съгласиш в замяна да спиш в нашата палатка.

Момчето го погледна изненадано.

— Наистина ли?

— Разбира се. Защо не?

— Отивам да кажа на Зед. — То хукна зад колибата и извика: — Зед, ей, Зед!

— Е, след това ще трябва да опушим палатката — каза Дий.

Майлс изкриви устни.

— Те не са по-мръсни от теб, когато си бил на тяхната възраст. Или от мен. Когато ми разрешаваха да не се мия.

Късният следобед беше топъл. Майлс свали зелената си туника, закачи я на облегалката на стола, разкопча високата яка на кремавата си риза.

Дий вдигна вежди.

— Да не би да спазвате работното време на бюрокрацията, сър? Свършихме ли за днес?

— Не съвсем. — Майлс отпи замислено от чая си и се загледа в далечината. Една падина, след нея дългите склонове на същинската планина, които се издигаха високо към суров връх, все още покрит с преспи топящ се сняг.

— Там някъде е на свобода един убиец — каза Дий.

— Говориш като Пим. Аз просто чакам.

— Какво чакате?

— Не съм сигурен. Някаква информация, която да придаде смисъл на всичко това. Виж, докторе, съществуват само две възможности: Ксърик или е невинен, или е виновен. Ако е виновен, той няма да се покаже. Сигурно ще се обърне към роднините си да му помогнат да се скрие. Ако трябва, ще извикам по радиото подкрепление от Имперската гражданска сигурност в Хасадар. По всяко време. Двадесет души плюс апаратура. За два часа ще пристигнат с въздушна кола. Ще направим кордон. Брутален, грозен, вълнуващ… може да стане доста интересно. Лов на човек. С кървав завършек. От друга страна, възможно е Ксърик да е невинен, но изплашен, в който случай…

— Да?

— В който случай все пак има убийство. — Майлс отпи от чая си. — Просто искам да ти обясня, че ако човек иска да хване нещо и тича подир него, това не винаги е най-добрият начин.

Дий се изкашля и също отпи от чая си.

— Междувременно имам друго задължение. Ако твоят научен дух иска да прави нещо, за да си убие времето, опитай се да преброиш онези, които ще се появят тази нощ, за да видят един Вор.

* * *

Предсказаният от Майлс парад започна почти веднага. Отначало бяха главно жени. Носеха дарове като на задушница. При отсъствието на съобщителна система Майлс не можеше да разбере по каква телепатия бяха успели да се свържат една с друга, но всички носеха покрити блюда с храна, цветя, допълнителни постелки и си предлагаха услугите. Всички се представяха на Майлс с нервна любезност, но рядко оставаха да поговорят. Очевидно любопитството им се задоволяваше само с видяното. Мама Карал беше учтива, но даде ясно да се разбере, че владее положението, и постави донесените лакомства зад своите.

Някои от жените водеха и деца. Повечето бяха отпратени да си играят зад колибата, но няколко шепнещи момчета се промъкнаха и надзъртаха над верандата към Майлс. Той любезно остана на верандата с Дий и отбеляза, че оттук гледката била по-добра, без да уточни за кого. Правеше се, че не забелязва любопитната публика, дори направи с ръка знак на Пим да не ги гони. „Е, добре, гледайте, гледайте до насита — мислеше си Майлс, — това, което ще видите, ще ви е за до края на живота, или във всеки случай до края на моя живот. Свикнете с него“… Дочу гласа на Зед Карал, самоназначил се за гид на своя отряд от малчугани…

— Онзи големият е дошъл да убие Лем Ксърик!

— Зед — извика Майлс.

Под верандата внезапно настъпи пълна тишина.

— Ела тук — каза Майлс.

Сред притихнал шепот и нервно подсмиване средното момче на Карал се затътри предпазливо към него.

— Вие тримата… — Майлс посочи приготвилите се да побягнат момчета, — чакайте там. — Пим се намръщи, за да подсили заповедта. Приятелите на Зед спряха като парализирани, с широко отворени очи. Главите им стърчаха на нивото на пода на верандата като набити на колове за предупреждение на други злодеи.

— Какво каза на приятелите си, Зед? — тихо попита Майлс. — Повтори го!

Зед облиза устни.

— Казах, че сте дошли да убиете Лем Ксърик, господарю. — Очевидно Зед се чудеше дали намерението на Майлс не включва и непослушните и непочтителни момчета.

— Това не е вярно, Зед. Това е опасна лъжа.

Зед гледаше объркан.

— Но татко… го каза.

— Истината е, че дойдох да хвана човека, който е убил бебенцето на Лем Ксърик. Това може да е Лем Ксърик, но може и да не е. Схващаш ли разликата?

— Но Хара каза, че Лем го е убил, а тя сигурно знае, защото той й е мъж.

— Вратът на бебето е счупен от някого. Хара мисли, че е Лем, но не го е видяла с очите си. Ти и твоите приятели трябва да разберете, че аз няма да направя грешка. Не мога да осъдя невинен човек. Моето чувство за справедливост няма да ми позволи. Лем Ксърик трябва да дойде тук и лично да ми каже истината. Но ако е той? Какво трябва да направя с човек, който е убил бебе, Зед?

Зед пристъпваше от крак на крак.

— Е, тя беше мутантче… — Той млъкна, изчерви се и отмести очи от Майлс.

Може би беше прекалено много да очаква едно дванадесетгодишно момче да прояви съчувствие към някакво бебе, камо ли пък към мутантче… не, по дяволите. Не беше прекалено много. Но как да проникне през тази хлъзгава защитна обвивка? А ако не можеше да убеди едно начумерено дванадесетгодишно момче, как щеше да промени възгледите на възрастното население на цялата област? Обзе го отчаяние. Искаше му се да закрещи от гняв. Тези хора бяха адски невъзможни. Овладя се.

— Гордееш ли се, че твоят баща е служил на императора, Зед?

— Да, господарю. — Зед все така гледаше надолу.

Майлс продължи.

— Е, тази практика… убийството на мутанти… кара императора да се срамува, когато представя Бараяр пред галактиката. Бил съм там и зная. Наричат всички ни диваци, заради престъпленията, извършвани от малцина. Моят баща, графът, също се срамува пред другите графове, защото това слага петно на долината Силви. Един войник получава почести за убиване на въоръжен противник, не на бебе. Това убийство засяга моята чест като Воркосиган, Зед. Освен това — Майлс оголи зъби в жестока усмивка и се наведе напред, а Зед се сви… — освен това ще се изненадаш какво може да направи един мутант. Кълна се в костите на дядо си.

Зед се сви още повече. Майлс се облегна на стола и махна с ръка.

— Върви да играеш, момче.

Зед не се нуждаеше от повече подканяне. Той и приятелите му избягаха зад къщата като изстреляни.

Намръщен, Майлс барабанеше с пръсти по стола. Нито Пим, нито Дий се решаваха да нарушат тишината.

— Планинците са невежи, господарю — осмели се да каже Пим.

— Планинците са мои, Пим. Тяхното невежество е… срам за нашата фамилия. — Майлс се замисли. Как стана така, че прие като своя вината за цялата тази бъркотия? Не я беше създал той. Всъщност днес за първи път стъпваше тук. — Във всеки случай аз ще имам вина, ако невежеството им продължи. То е бреме, тежко като планина. — Толкова ли бе сложно? Толкова ли бе трудно за разбиране? „Повече не бива да убиват децата си.“ — Това не е като да искаме да учат… петизмерна навигационна математика. — Този предмет го беше измъчвал през последния семестър в Академията.

— За тях е трудно — вдигна рамене Дий. — На централните органи е лесно да създават закони, но тези хора тук носят ежеминутно последиците от тях. Те имат толкова малко средства за съществуване, а новите закони ги задължават да отделят и за непълноценни хора. Старите закони бяха справедливи за онези дни. Днес се чудим колко реформи можем да си позволим, като се опитваме да подражаваме на галактиките.

„И какво е твоето определение за непълноценни хора, Дий?“

— Но средствата им за съществуване нарастват — каза Майлс. — Места като това вече не са застрашени от гладна смърт през зимата. Не са изолирани, могат да получат помощ от един или друг областен център по разпореждане от канцеларията на императора… ние все по-често установяваме връзка. Освен това… освен това ти ги подценяваш, може би.

Дий иронично повдигна вежди. Пим проучваше със скенера си още една пътека в шубраците около колибата. Майлс се обърна да вземе изстиналата чаша чай и видя леко движение. Зад пердето на отворения прозорец мама Карал стоеше неподвижна и слушаше. Откога? Откогато беше извикал нейното момче, Зед, предположи Майлс, и с това беше привлякъл вниманието й. Очите му срещнаха нейните. Тя повдигна брадичка, подсмъркна и пусна края на пердето. Кимнаха си. Мама Карал се върна към работата си преди Дий, който наблюдаваше Пим, да я забележи.

* * *

Карал и Алекс се върнаха, по понятни причини, чак за вечеря.

— Изкарах шест души да търсят — докладва Карал на Майлс на верандата, която вече се оформяше като щабквартира. Очевидно не бе спирал от обяд. Лицето му бе потънало в пот и изопнато от физическо и емоционално напрежение. — Но все пак мисля, че Лем е избягал в планината. Може да минат дни преди да го открием. Има буквално стотици места, където може да се скрие.

Карал не можеше да не знае къде е Лем.

— А не мислиш ли, че може да е отишъл при роднини? — попита Майлс. — Ако възнамерява да се крие дълго, трябва да има възможност да получава информация. Ще го приемат ли?

— Трудно е да се каже. — Карал разпери ръце. — За тях това е… тежък проблем, господарю.

— Хм.

Колко дълго можеше да издържи Лем Ксърик сред шубраците все пак? Целия си живот… целия си скапан живот… е прекарал тук, в долината Силви. Майлс разсъждаваше върху внезапно настъпилата промяна. Преди една седмица Лем Ксърик е бил млад съпруг и всичко му е било наред: дом, жена, семейство, щастие. По стандартите на долината Силви той имаше комфорт и сигурност. Колибата му, Майлс не беше пропуснал да забележи, макар и проста, беше поддържана с любов и старание, нямаше мръсотия, нямаше нищета. Разбира се, през зимата е било трудно. Сега Ксърик беше преследван беглец, малкото, което бе притежавал, бе изгубено за един миг. Без да има какво да го крепи, щеше ли да продължи да се крие? Ако не се страхуваше от нищо, щеше ли да има желание да се върне към руините на своя живот?

Мисълта за полицейската сила в Хасадар само на няколко часа път не даваше мира на Майлс. Не беше ли време да ги извика преди кашата да е станала по-голяма? Но… ако трябваше да реши проблема със сила, защо графът не му разреши да дойде с въздушна кола? Майлс съжаляваше за двата дни, изгубени в път. Това му беше отнело предимството на изненадата, беше забавило пристигането му в долината Силви, беше му оставило възможност да затъне в съмнения. Беше ли ги предвидил графът? Какво знаеше той, което Майлс не знаеше? Какво би могъл да знае? По дяволите, защо това изпитание трябваше да бъде направено по-трудно, отколкото е? „Той иска аз да покажа колко съм умен — мислеше мрачно Майлс. — И което е още по-лошо, иска всички тук да видят, че съм умен.“ Майлс се молеше вместо това да не се покаже абсолютен глупак.

— Много добре, говорител Карал. Направил си всичко възможно за днес. Почивай през нощта. Извикай и хората си да почиват. Едва ли ще можете да намерите нещо по тъмно.

Пим измъкна скенера си, очевидно готов да тръгне да търси, но Майлс му махна с ръка да го прибере.

Карал, който не се нуждаеше от допълнително подканяне, изпрати Алекс да съобщи на другите, че търсенето се прекратява, и предпазливо се отдалечи от Майлс. Дали Майлс го беше озадачил толкова, колкото той беше озадачил него? Намусен, Майлс се надяваше, че е така.

След вечеря започнаха да идват мъжете: роднини на Карал, старейшини на долината Силви. Някои очевидно идваха редовно да слушат вечерните новини по радиото на Карал. Твърде много имена и Майлс не трябваше да забрави нито едно. Пристигна група задъхани пътуващи музиканти с домашно изработени инструменти. Беше ясно, че не са пропуснали по пътя си нито една голяма веселба в долината Силви. Според Майлс тази тук с всяка изминала минута все повече заприличваше на погребение.

Музикантите застанаха в средата на двора и засвириха. Щабквартирата на Майлс на верандата вече приличаше на аристократична театрална ложа. Трудно беше да се присъедини към музикантите, когато публиката толкова внимателно го наблюдаваше. Някои песни бяха сериозни, други, доста сериозни в началото, после ставаха весели.

Но една натрапчиво хубава песен… една жалба за изгубена любов… направи силно впечатление на Майлс. Елена… Старата болка се превърна в меланхолия — сладка и далечна. Песента беше като някакъв лек, създаваше усещане, че някой незабелязано го е излекувал от тази болка. Майлс едва не спря певците в този момент, когато всичко беше толкова съвършено, но се страхуваше да не си помислят, че е недоволен. След песента Майлс остана тих и вглъбен в сгъстяващия се мрак, почти глух за следващата песен.

Събраните следобед дърва вече догаряха. Майлс се страхуваше, че мама Карал и роднините й очакват той самичък да се справи с планините от лакомства.

Наведе се над перилата и погледна надолу. Дебелия Нини беше заобиколен от приятели. Рояк девойки се бяха струпали около него, галеха го, решеха го, вплитаха цветя и панделки в гривата и опашката му, хранеха го или просто допираха бузи до топлата му копринена кожа. Нини стоеше с полузатворени очи, самодоволен и сдържан.

„Господи — помисли си завистливо Майлс, — ако имах половината сексапил на този проклет кон, щях да имам много повече приятелки от братовчед ми Иван.“ Прецени набързо плюсовете и минусите да изкара един флирт с някоя необвързана жена. Не! Имаше някои роли на глупак, които не трябваше да играе, и тази беше от тях. Услугата, която се бе заклел да направи на нещастната Хара от долината Силви, беше единственото, което можеше да си позволи да извърши за една жена, без да стане смешен.

Обърна се, защото говорителят Карал тъкмо бе довел една жена, отдавна минала първа младост. Беше може би петдесетгодишна, слаба и дребна, повяхнала от работа женица, облякла отдавна остарелите си най-хубави дрехи. Посивялата й коса бе сресана назад и вързана на тила. Тя смутено хапеше устни.

— Това е мама Ксърик, господарю. Майката на Лем. — Говорителят Карал наведе глава, отстъпи и ги остави сами… „Върни се, страхливецо!“

— Добър вечер, госпожо — каза Майлс. Гърлото му беше сухо. По дяволите, Карал беше организирал публично представление… не, повечето други гости също се бяха оттеглили, за да не слушат.

— Господарю — каза мама Ксърик и нервно се поклони.

— Хм… седни. — С рязко движение на главата Майлс изгони доктор Дий от стола му и го посочи на жената. После завъртя своя стол и застана с лице срещу нея. Пим стоеше зад тях мълчалив като статуя, натегнат като лък. Дали не си представяше, че старата жена ще измъкне изпод полата си иглен имплодер? Не, Пим просто беше длъжен да предотврати всякаква опасност, за да може Майлс спокойно да се занимава с проблема. Пим беше почти толкова обект на проучване, колкото и Майлс. Той предвидливо стоеше настрана и несъмнено щеше да стои настрана, докато не свършеше мръсната работа.

— Господарю — започна отново мама Ксърик и млъкна. На Майлс не му оставаше нищо друго, освен да чака. Той се молеше само тя да не заплаче на коленете му или да не направи нещо друго неприятно. Щеше да е мъчително. „Дръж се, жено“ — молеше се безмълвно Майлс.

— Лем… — тя преглътна тежко, — сигурна съм, че не е убил бебето. Такова нещо никога не се е случвало в нашето семейство, кълна се! Той казва, че не е, и аз му вярвам.

— Чудесно — каза приветливо Майлс. — Нека дойде и каже същото под въздействие на фаст-пента и ще му повярвам.

— Хайде, мамо — подкани я един слаб млад мъж, който беше дошъл с нея и сега чакаше до стълбите, сякаш готов и при най-малкото движение да хукне в тъмнината. — Няма полза, не виждаш ли. — Той погледна Майлс и се намръщи.

Мама Ксърик отправи към момчето успокояващ поглед… друг от петте й синове?… обърна се към Майлс и затърси подходящи думи.

— Моят Лем е само на двадесет години, господарю.

— И аз съм само на двадесет години, мамо Ксърик — не се стърпя Майлс.

Отново настъпи кратка пауза.

— Виж, ще го кажа отново — нетърпеливо почна Майлс. — И ще го повтарям, докато не му го кажете. Не мога да осъдя невинен човек. Моите лекарства за признаване на истината няма да ми позволят. Лем самичък може да се оправдае. Трябва само да дойде. Кажи му, моля те! Наистина те моля!

Тя го гледаше подозрително.

— Аз… не съм го виждала, господарю.

— Но можеш да го видиш.

Мама Ксърик тръсна глава.

— А може и да не го видя. — Погледна Пим, после бързо отмести очи от него като от огън. Избродираните върху яката на Пим сребърни воркосигански монограми светеха в сумрака като очи на животно. Карал донесе на верандата лампи и се отдръпна.

— Госпожо — каза строго Майлс. — Графът, моят баща, ми нареди да проведа разследване за убийството на твоята внучка. Ако синът ти значи толкова много за теб, как може неговото дете да значи толкова малко? Тя… първа внучка ли ти беше?

Лицето й беше съсухрено.

— Не, господарю. По-голямата сестра на Лем има две. Нормални.

Майлс въздъхна.

— Ако наистина вярваш, че синът ти не е извършил това престъпление, трябва да му помогнеш да докаже своята невинност. Или… се съмняваш?

Жената неспокойно се размърда. В очите й се появи съмнение… тя не знаеше, дявол да го вземе. Сигурно щеше да е безполезно да прилага към нея фаст-пента. Изглежда, магическият чудотворен препарат, на който разчиташе Майлс, тук нямаше да доведе до нищо.

— Хайде, мамо — отново я подкани настойчиво младият мъж. — Няма полза. Господарят-мутант е дошъл тук да убива. Някой трябва да бъде наказан. Всичко друго е представление.

„Адски вярно — помисли си кисело Майлс. — Този млад твърдоглавец е доста схватлив.“

Мама Ксърик тръгна след разгневения си син. Обаче на стъпалата спря и горчиво каза през рамо:

— Лесно ти е на теб, нали?

„Сърцето ми се къса“ — помисли си Майлс.

Но преди вечерта да свърши, стана още по-лошо.

Чу се нисък и гневен глас на друга жена.

— Не ме спирай, Карал. Имам право хубаво да огледам този господар-мутант.

Беше висока и жилава, и здрава. „Като дъщеря си“ — помисли си Майлс. Не беше си направила труда да се измие и преоблече. От работните й дрехи се носеше мирис на пот. А колко ли път беше изминала? Сивата й коса висеше на плитки на гърба, няколко кичура висяха несплетени. Ако горчивината на мама Ксърик беше като пробождаща болка в очите, яростта на тази жена беше като разкъсваща топка в стомаха.

Тя отхвърли опита на Карал да я спре и застана пред Майлс.

— Аха!

— Хм… това е мама Матулич, господарю — представи я Карал. — Майката на Хара.

Майлс стана и се поклони.

— Здравейте, госпожо. — Веднага видя, че е с една глава по-нисък от нея. Прецени, че някога е била висока колкото Хара, но старческите й кости бяха започнали да се смаляват.

Тя само го гледаше. Черните петна около устата й показваха, че дъвче каучукови листа. Челюстите й премятаха някакво малко, дребничко, много твърдо парченце. Жената го разглеждаше безцеремонно, без хитрости или дори намек за извинение; оглеждаше главата, врата, гърба му, късите му изкривени крака. Майлс изпитваше неприятното чувство, че тя вижда всички зараснали счупвания на крехките му кости. Брадата му трепна два пъти в неволен спазматичен тик. Беше сигурен, че това го прави да изглежда нервен, и с големи усилия го овладя.

— Добре — каза грубо Карал, — видя го. Сега, за Бога, махай се, Мара. — Той разпери ръце за извинение. — Мара много се разстрои от всичко това, господарю. Простете й.

— Единственото ти внуче — каза й Майлс в старанието си да бъде любезен, но тя отблъсна любезността му с неприятно и обидно презрение.

— Разбирам мъката ти, мамо Матулич. Но съм се заклел да има справедливост за малката Рейна.

— Как може да има справедливост сега? — отвърна тя прегракнало, беше ядосана, дори озлобена. — Много е късно… за справедливост, мутантче. Каква ми е ползата от твоята проклета справедливост сега?

— Стига, Мара! — каза категорично Карал, стисна устни и я задърпа надолу по стълбата.

Последните останали посетители й направиха път с почтително съчувствие — с изключение на двама стоящи на края мършави тийнейджъри, които се отдръпнаха нея като от огън. Майлс беше принуден да ревизира представата си за братята Ксърик — ако тези двамата бяха от тях, тогава, в края на краищата, не съществуваше група от огромни, тромави планинци, които да го заплашват. Обаче имаше група от малки, мършави планински жители, което всъщност не беше по-добро, защото те, изглежда, можеха да се движат бързо като невестулки. Майлс сви устни.

* * *

Слава Богу, около полунощ всичко свърши. Последните приятели на Карал се оттеглиха към гората под светлината на фенерите. Поправеният и зареден с нови батерии радиоапарат беше взет от неговия собственик. За щастие тълпата беше от зрели и сериозни, дори трезви хора, а не пияни скандалджии или нещо от този род. Пим настани момчетата на Карал в палатката и се присъедини към Майлс и Дий на тавана. Сламениците бяха напълнени с ароматно прясно сено. Майлс искрено се надяваше, че няма да е алергичен към някои от билките в него. Мама Карал искаше да отстъпи собствената си спалня за господаря Майлс, а тя и мъжът й да се преместят на верандата. За щастие, Пим успя да я убеди, че настаняването на Майлс на тавана заедно с Дий и него е за предпочитане от гледна точна на сигурността.

Дий и Пим скоро захъркаха, но Майлс не го ловеше сън. Той се мяташе на сламеника и премисляше отново и отново казаното и стореното през деня. Не беше ли много бавен, много предпазлив, много консервативен? Това не беше изненадваща атака с превъзхождаща военна сила. Обстановката на верандата на Карал тази вечер беше в най-добрия случай двусмислена.

От друга страна, нямаше да е разумно да атакува прибързано и необмислено, както неговият съкурсник от Академията и братовчед Иван Ворпатрил, който на едни летни маневри се беше втурнал през едно блато. Наложи се да извикат тежък летателен апарат, за да измъкнат шестимата големи, силни, здрави, с пълна екипировка млади мъже от патрула на Иван, затънали до гърди в лепкавата черна кал. Иван беше получил моментално реванш обаче, когато атакуваният кадет „снайперист“ падна от дървото и си счупи ръката, докато се смееше истерично на бавно и красиво потъващите в тинята. Тиня, която един дребен човек с увита в мушама лазерна пушка можеше да прегази като жаба. Реферът на военната игра беше определил блатото като примамка. Майлс потри лакътя си, усмихна се на спомена и най-после заспа.

* * *

Събуди се посред нощ отведнъж, без преход от сън в полубудно състояние, с чувството, че нещо не е наред. В синята тъмнина се виждаше слаба оранжева светлина. Тихо, за да не събуди спящите си другари, той стана от сламеника и надникна в голямата стая. Светлината идваше от предния прозорец.

Майлс слезе по стълбите, погледна през вратата, после тихо извика:

— Пим.

Пим изхърка и се събуди.

— Случило ли се е нещо, господарю?

— Ела долу! Вземи си и стънера!

След секунди Пим застана до него. Той спеше с панталони, а стънерът и ботушите бяха до главата му.

— Какво има? — промърмори Пим и също погледна навън.

Светлината беше от огън. Върху палатката на Майлс тихо гореше катранива факла. Пим понечи да се втурне натам, но разбра какво мисли Майлс и внимателно пристъпи напред. Палатката беше от синтетичен материал, който нито се топеше, нито гореше.

Майлс се чудеше дали човекът, хвърлил факлата, знаеше това. Дали това беше предупреждение, или глупаво нападение? Ако палатката беше от обикновена материя и Майлс беше вътре, резултатът можеше да бъде доста неприятен. По-лошо щеше да е с момчетата на Карал… сред бушуващи пламъци… Майлс потрепери.

Пим разкопча кобура, извади стънера и застана решително до вратата.

— Откога гори?

— Не съм сигурен. Току-що се събудих.

Пим поклати глава, пое тихо дъх, вдигна стънера и скочи в позлатената от огъня тъмнина.

— Някаква неприятност ли, господарю? — чу се разтревоженият глас на Карал.

— Може би. Почакай… — спря го Майлс. — Пим проверява. Почакай, докато не каже, че всичко е чисто. Твоите момчета може би ще са в по-голяма безопасност в палатката.

Карал отиде до прозореца, пое дъх и изруга.

След няколко минути Пим се върна.

— На един километър наоколо няма никой — докладва кратко той, после помогна на Карал да изгасят факлата. Момчетата се събудиха.

— Мисля, че идеята да им отстъпим палатката не беше добра — обади се тихо Майлс от верандата. — Искрено съжалявам, говорител Карал. Не съм допускал, че може да се случи такова нещо.

— Не трябваше да се случи… — Карал запелтечи от гняв и страх. — Не трябваше да се случи, господарю. Аз се извинявам от… от името на долината Силви. — Той се обърна безпомощно и се взря в тъмнината. Прекрасното осеяно със звезди нощно небе сега изглеждаше застрашително.

Момчетата, след като фактите достигнаха до още неразсънените им мозъци, решиха, че всичко това е страхотно, и искаха да се върнат в палатката и да останат там в очакване на следващия убиец. Мама Карал обаче ги вкара вътре и им оправи в голямата стая. Мина цял час докато спрат да се оплакват от тази несправедливост и да заспят.

Майлс, възбуден почти до точката на издаване на безсмислени звуци, изобщо не заспа. Лежеше вдървено на сламеника си, слушаше тежкото дишане на Дий и едва доловимото дишане на Пим, което беше толкова тихо, сякаш изобщо не дишаше.

И тъкмо когато вече се готвеше да предложи на Пим да отидат на верандата и да прекарат остатъка от нощта там, тишината беше разтърсена от пронизително, страхотно, изпълнено с болка цвилене.

— Конете! — Майлс почувства болка в краката, сърцето му заудря лудешки. Той се спусна към стълбата. Пим направо скочи от тавана и стигна до вратата преди него. С добре усвоените рефлекси на телохранител той се опита да бутне Майлс вътре, но Майлс изкрещя:

— Върви по дяволите! Аз имам оръжие!

Пим, чиито добри намерения бяха осуетени, изскочи навън, следван по петите от Майлс. По средата на двора се разделиха — от тъмнината изскочи нещо голямо, тежко и пръхтящо и едва не ги събори. Дорестата кобила се беше отвързала. Друго изцвилване откъм мястото, където бяха завързали конете, повторно, наруши нощната тишина.

— Нини? — извика изплашен Майлс. Да, цвилеше Дебелия Нини. Майлс не беше чувал такова цвилене от нощта, когато конюшнята във Воркосиган Сърло се беше запалила. — Нини!

Последва ново цвилене и тъп звук като от удар с чук по тиква. Пим се запрепъва назад, пое тежко дъх, падна на земята и се сви. Очевидно не беше убит, защото ругаеше. Майлс коленичи до него, опипа черепа му… не, слава Богу, Нини го беше ритнал в гърдите. Ударът само му беше изкарал въздуха, най-много да имаше някое спукано ребро.

— Нини!

Дебелия Нини мяташе глава, опъваше въжето, опитваше се да се изправи на задните си крака. Изцвили отново, големите му очи светеха в тъмнината. Майлс изтича до него.

— Нини, какво има? — Лявата му ръка се плъзна по въжето до оглавника, дясната се протегна да го погали по хълбока. Дебелия Нини трепна, но престана да се опитва да се изправи на задните си крака, остана на мястото си разтреперан, после разтърси глава. Неочаквано главата и гърдите на Майлс бяха напръскани с нещо горещо, тъмно, лепкаво.

— Дий! — извика Майлс. — Дий!

Вече всички се бяха разбудили. Шест души изскочиха от верандата на двора, но никой не носеше фенер… не, от ръката на доктор Дий светна студена светлина, а мама Карал се мъчеше да запали фенер.

— Дий, ела светни тук! — заповяда Майлс и мъкна, за да понижи с една октава гласа си до грижливо усвоявания по-нисък регистър.

Дий изтича, насочи светлината към Майлс и ахна пребледнял.

— Сър! Ранен ли сте? — Тъмната течност по ризата на Майлс беше червена.

— Не аз — каза Майлс, погледна ужасѐн гърдите си, спомни си потъналото в кръв тяло на сержант Ботари, когото Пим беше заместил, и му се повдигна. По-добре да не го беше замествал.

Дий се обърна.

— Пим ли?

— Той е добре — каза Майлс. В тревата на няколко метра се чу продължително вдишване, изпъстрено с цветущи ругатни. — Нини го ритна. Донеси докторската си чанта! — Майлс взе фенерчето от ръката на доктора, а Дий се втурна назад в колибата.

Майлс вдигна високо светлината над Нини и тихо изруга. Огромна рана, дълга тридесет сантиметра и с кой знае каква дълбочина зееше на лъскавия врат на коня. Кръвта беше намокрила козината и се стичаше по предния му крак. Майлс се опита да затвори раната с ръце, но не успя. Нини разтърси глава от болка, кръвта затече по-силно. Майлс сложи ръка на носа на коня.

— Спокойно, Нини, спокойно!

Някой се беше опитал да пререже шийната вена на Нини и почти беше успял. Нини… кротко, галено, доверчиво животно… бе стоял мирно, докато ножът не се бе забил дълбоко.

Карал помагаше на Пим да се изправи, докато се върне доктор Дий. Майлс изчака Дий да свърши с прегледа на Пим, след това го извика:

— Насам, Дий!

Зед, който изглеждаше почти толкова ужасен, колкото и Майлс, помагаше да държат главата на Нини, докато Дий преглеждаше раната.

— Държах изпити — оплакваше се полугласно Дий, докато работеше. — Състезавах се с двадесет и шестима други кандидати за честта да стана личен лекар на министър-председателя. Практикувах процедурите на седемдесет възможни различни спешни случая от коронарни тромбози до опит за убийство. Никой… никой… не ми е казвал, че задълженията ми включват и зашиването на проклет конски врат посред нощ сред затънтена пустош… — Докато се оплакваше, той не спираше да работи, а Майлс мълчаливо потупваше Нини по носа, за да го успокои и умири. Най-после Нини се успокои достатъчно и положи муцуна на рамото му.

— Конете примат ли обезболяващи средства? — попита тъжно Дий, хванал медицинския си стънер така, сякаш не знаеше какво да прави с него.

— Този приема — отговори решително Майлс. — Отнасяй се към него като към човек, Дий. Това е последното животно, тренирано лично от моя дядо, графа. Той му даде име. Наблюдавах как се ожреби. Дядо ме водеше всеки ден при него, чак докато стана доста голямо. Двамата го обяздвахме. Конете са същества, които придобиват навици, казваше дядо, помнят първите впечатления. Нини си остана завинаги с мисълта, че аз съм по-голям от него.

Дий въздъхна и се зае да обработва раната с обезболяващ стънер, с почистващ разтвор, с антибиотици. С хирургическо майсторство той обръсна козината по краищата на раната и постави подсилваща мрежа. Зед неспокойно държеше фенера.

— Раната е чиста — каза Дий, — но има много извивки. Не съм сигурен, че конят може да бъде обездвижен в това положение. Не, едва ли. А това щеше много да помогне. Ако беше човек, щях да му кажа да остане спокойно.

— Ще бъде спокоен — обеща твърдо Майлс. — Така добре ли е?

— Предполагам. Откъде, по дяволите, мога да зная? — Дий изглеждаше много огорчен, но ръцете му с вещина опипаха направения шев.

— Генерал Пьотър щеше да е много доволен от работата ти — увери го Майлс. И почти чу старият генерал да се възмущава: „Проклети технократи. Не са нищо освен конски доктори с по-скъпи комплекти от играчки.“ — Ти… не познаваше дядо ми, нали?

— Не, сър — каза Дий. — Разбира се, изучавал съм живота и походите му.

— Естествено.

Пим държеше ръчно фенерче, куцукаше с Карал около коневръза и оглеждаше земята. Най-голямото момче на Карал беше хванало и завързало дорестата кобила. Въжето й беше скъсано, не беше прерязано! Беше ли жертвата на тайнствения убиец случайна, или добре пресметната? Дали беше атакувал Нини като символ на неговия господар, или знаеше колко много Майлс обича животното? Беше ли този вандализъм политическа декларация, или акт на прецизно насочена, садистична жестокост?

„Какво съм ти направил?“ — проплака мълчаливо Майлс всред заобикалящата го тъмнина.

— Избягали са — докладва Пим. — Излезли са извън обсега на скенера. Много съжалявам, господарю. Нищо не намерих.

Трябваше да има поне нож. Един нож с отпечатъци от пръсти върху окървавената с конска кръв дръжка щеше да бъде изключително полезен. Майлс въздъхна.

Докато Дий прибираше инструментите си, се появи мама Карал.

— Всичко това за един кон… — промърмори под носа си тя.

Майлс благоразумно се сдържа да не защити стойността на този особен кон. Защото през живота си в долината Силви мама Карал сигурно бе видяла много болни и умрели поради липса на много по-прости медицински инструменти от тези, които Дий носеше сега под мишница.

* * *

Майлс седна на верандата и наблюдаваше настъпването на зората. Беше си сменил ризата и се беше измил. Вътре Дий превързваше Пим. Майлс седеше с гръб към стената, със стънер в ръка, а нощните мъгли бавно изсветляваха. Долината представляваше сиво петно, забулено от мъгла, хълмовете тъмнееха в далечината. Точно над главата му сивото преминаваше в бледосиньо. Денят обещаваше да е хубав и горещ.

Сигурно вече беше време да извика помощ от Хасадар. Тук нещата започваха да стават доста необичайни. Неговият телохранител беше излязъл от строя… вярно, конят го беше наредил така, а не тайнственият нападател. Но това, че нападенията не бяха фатални, съвсем не означаваше, че не са замислени като такива. Може би третото нападение щеше да бъде извършено по-майсторски. Човек се усъвършенства с практиката.

Майлс беше разстроен, с изопнати от напрежение нерви. И защо? Заради един кон ли? Но Нини беше една от истински чистите души, които познаваше. Майлс си спомни друга такава чиста душа и потрепери във влажната утрин. „Беше жестоко, господарю, нещо жестоко…“ Пим беше прав. В този момент храстите може би бяха пълни с промъкващи се убийци.

По дяволите, храстите наистина бяха пълни… ей там нещо мръдна, едно клонче се разклати… от какво? Сърцето на Майлс се качи в зъбите. Той зареди стънера на пълна мощност, слезе тихо от верандата и тръгна дебнешком, навеждаше се ниско, криеше се във високата трева. Изведнъж спря напрегнат като дива котка — от мъглата се появи една фигура.

Беше слаб млад мъж, не много висок, в торбести панталони, които, изглежда, тук бяха стандартна дреха. Стоеше уморено до коневръза и гледаше към колибата на Карал. Остана така цели две минути. Ако направеше само едно движение към Нини…

Младият мъж неуверено се заразхожда напред-назад, после приклекна и продължи да оглежда двора. Извади нещо от джоба на разкопчаната си куртка… Майлс обра свободния ход на спусъка… не, мъжът просто бе извадил ябълка. Отхапа. Във влажния въздух ясно се чу изхрускването. Мъжът изяде половината, след това спря. Изглежда, имаше трудности с преглъщането. Майлс попипа ножа на колана си, провери дали калъфът е откопчан. Ноздрите на Нини се разшириха. Конят изцвили и привлече вниманието на младия мъж. Той стана и отиде при него.

Кръвта туптеше в ушите на Майлс, всеки следващ удар беше по-силен. Ръката, стискаща стънера, се овлажни, кокалчетата на пръстите му побеляха. Младият мъж даде ябълката на Нини. Конят я налапа. Виждаше се как голямата му челюст се движи под лъскавата козина, после Нини опъна бедро, тупна с едното задно копита и шумно изпръхтя. Ако не беше видял, че мъжът най-напред отхапа, Майлс може би щеше да го застреля на място. Ябълката обаче не можеше да е отровна… Мъжът потупа Нини по врата, ръката му напипа направената от Дий превръзка и той я отдръпна. Конят разтърси неспокойно глава. Майлс бавно се изправи и зачака. Мъжът почеса ухото на Нини, погледна още един път към колибата, пое дълбоко дъх, видя Майлс и спря.

— Лем Ксърик? — каза Майлс.

Последва пауза, вдървено кимване и младият мъж попита:

— Лорд Воркосиган?

Майлс на свой ред кимна.

— Господарю Вор — каза Лем с разтреперан глас, — държите ли на думата си?

Какъв странен начин за започване на разговор. Майлс вдигна вежди. По дяволите, продължавай.

— Да. Да се предадеш ли си дошъл?

— И да, и не.

— Как да го разбирам?

— Дошъл съм да направил сделка, господарю. Аз съм длъжен да я направя и се надявам, че вие ще удържите на думата си.

— Ако ти си убий Рейна…

— Не, господарю. Кълна се. Не съм я убил.

— В такъв случай няма защо да се страхуваш от мен.

Лем Ксърик присви устни в иронична усмивка. В какво, по дяволите, този мъж виждаше ирония?

— О, господарю — прошепна Ксърик, — ще ми се да е така. Но аз трябва да докажа на Хара. Тя трябва да ми повярва… вие трябва да я накарате да ми повярва, господарю!

— Най-напред трябва да ме накараш аз да ти повярвам. За щастие това не е трудно. Трябва само да влезеш в колибата и да направиш същата декларация под въздействието на фаст-пента. И аз ще обявя, че си невинен.

Ксърик поклати глава.

— Защо не? — търпеливо попита Майлс. Така Ксърик щеше по неоспорим начин да докаже своята невинност. Освен ако не си въобразяваше, че може да преодолее действието на лекарството. Майлс щеше да изчака още, о, поне три или четири секунди. После, ей Богу, щеше да го парализира със стънера, да го вкара вътре, да го завърже, докато дойде на себе си, и още преди закуска щеше да разбере истината.

— Фаст-пента… казват, че под негово въздействие човек казва всичко.

— Ти няма защо да се плашиш от това.

Ксърик замълча за момент.

— Да не би да се опитваш да прикриеш някакво по-малко престъпление, което ти лежи на съвестта? Това ли е сделката, която искаш да направим? За амнистия? Това… може би ще е възможно. Освен ако не е друго убийство.

— Не, господарю. Никога не съм убивал човек!

— В такъв случай може би ще се споразумеем. Трябва час по-скоро да разбера дали си невинен, иначе работата ми тук няма да е свършена.

— Това е… това е проблемът, господарю. — Ксърик се размърда неспокойно, след това, изглежда, стигна до някакво вътрешно решение и изправи рамене. — Ще вляза и ще рискувам. Но трябва да ми обещаете… закълнете се!… че няма да ме питате за… за нищо друго. За никой друг!

— Знаеш ли кой е убил дъщеря ти?

— Не съм сигурен. — Ксърик решително отметна глава. — Не съм видял нищо. Само подозирам.

— И аз подозирам.

— Подозрението ми може да се окаже истина, господарю. Не искам обаче да излезе от моята уста. За това искам да ви помоля.

Майлс прибра стънера в кобура и потри бузата си.

— Хм. — В крайчеца на устните му се появи едва видима усмивка. — Признавам, че може да бъде по-… по-елегантно да решим този случай чрез разсъждения и изводи, отколкото с груба сила. Дори и с такова деликатно средство като фаст-пента.

Ксърик наведе глава.

— Не зная дали е деликатно, или не, господарю. Но не искам да излезе от моята уста.

В ума на Майлс се оформи решение и той се изправи. Да. Сега той вече знаеше. Трябваше само да провери доказателствата стъпка по стъпка, да установи връзката между тях. Като при петизмерната космическа математика.

— Чудесно. Давам честна воркосиганска дума, че ще се огранича въпросите си до фактите, на които си бил свидетел. Няма да те питам за предположения, засягащи други хора или събития, на които не си присъствал. Това удовлетворява ли те?

Ксърик прехапа устна.

— Да, господарю. Ако спазите дадената дума.

— Можеш да провериш — предложи Майлс, като остави без внимание съдържащата се в думите на Ксърик обида. На устните му се изписа хитра усмивка.

Ксърик прекоси двора и застана до Майлс така, сякаш се изправя на ешафода. При тяхното влизане в колибата Карал и семейството му, струпани около дървената маса, където Дий пак преглеждаше Пим, се стъписаха.

— Доктор Дий, извади фаст-пента — каза Майлс. — Лем Ксърик е дошъл за разпит.

Майлс посочи на Лем един стол. Стиснал ръце, планинецът седна там. Пим, с червени и виолетови петна под краищата на превръзката на гърдите, извади от кобура стънера си и отстъпи назад.

Докато вадеше хипоспрея, доктор Дий промърмори под нос:

— Как го направихте?

Майлс бръкна в джоба си, извади бучка захар и се усмихна. Дий само изсумтя.

Хипоспреят изсъска върху ръката на Лем и той трепна, сякаш бе очаквал да го заболи.

— Брой от десет назад — инструктира го Дий. Когато Лем стигна до три, вече беше доста спокоен; при нула се закикоти.

— Карал, мама Карал, Пим, елате всички! — заповяда Майлс. — Вие ще сте свидетели. Момчета, отдръпнете се и пазете тишина. Никой да не говори.

Майлс започна предварителния разпит с половин дузина странични въпроси, предназначени да установят ритъма и да убият времето, докато фаст-пента подейства напълно. Лем Ксърик се усмихваше глупаво, полюшваше се на стола и отговаряше с готовност. Разпитите с фаст-пента бяха част от подготовката за военно разузнаване в Академията. Изглежда, препаратът работеше точно според рекламата. Много необичайно!

— Онази сутрин, след като прекара нощта при родителите си, в твоята колиба ли се върна?

— Да, господарю — усмихна се Лем.

— По кое време?

— След зазоряване.

Тук никой нямаше часовник това беше най-точният отговор, който Майлс можеше да получи.

— Какво направи след като се върна?

— Извиках Хара. Нея обаче я нямаше. Изплаших се, като не отговори. Можеше да ме е напуснала! — Лем изхълца. — Обичам Хара.

— След това какво направи? Бебето спеше ли?

— Спеше. Когато извиках Хара, се събуди. Веднага заплака. Лази ти по нервите.

— Ти какво направи?

Лем се опули.

— Какво да направя. Да го накърмя? То си искаше Хара.

— Взе ли го?

— Не, господарю. Оставих го да лежи. С нищо не можех да го успокоя. Хара почти не ми даваше да го пипам, нямаше ми доверие. Казваше, че ще го изпусна или ще му направя нещо друго.

— Значи не го полюля, за да спре да плаче?

— Не, господарю. Оставих го да лежи. Излязох да потърся Хара.

— След това къде отиде?

Лем примигна.

— При сестра си. Бях обещал да й помогна да пренесе дърва за нова колиба. Бела… другата ми сестра… се жени, разбирате, и…

Започна да се отклонява от въпросите, както нормално ставаше при това лекарство.

— Стоп — извика Майлс. Лем покорно млъкна и продължи леко да се олюлява на стола. Майлс внимателно обмисляше следващия си въпрос. Тук се приближаваше до дадената дума.

— Срещна ли някого на пътя? Отговори с „да“ или „не“.

— Да.

— Кого? Попитайте го кого е срещнал! — развълнувано се обади Дий.

Майлс вдигна ръка.

— Слагай противодействащото лекарство, доктор Дий.

— Няма ли да го попитате? Може да се окаже решаващо!

— Не мога. Дал съм дума. Слагай противодействащото, докторе!

За щастие объркването на двамата следователи попречи на Лем да даде желания от доктора отговор. Объркан, Дий натисна хипоспрея до ръката на Лем. След секунда Лем отвори очи, изправи се, потърка ръката и лицето си.

— Кого срещна на пътеката? — попита го Дий.

Лем стисна устни и погледна Майлс за спасение.

Дий също го погледна.

— Защо не го попитахте?

— Защото не ми е необходимо — отговори Майлс. — Зная кого е срещнал Лем на пътеката и защо е продължил, вместо да се върне. Срещнал е убиеца на Рейна. И след малко ще го докажа. И… обърни внимание на това, Карал, и ти, мамо Карал… научих го не от устата на Лем. Искам да го потвърдите!

Карал бавно кимна.

— Аз… разбирам, господарю. Постъпихте… много добре.

Майлс го погледна, стиснал устни в строга усмивка.

— И кога една тайна изобщо не е никаква тайна?

Карал се изчерви, замълча за момент и каза:

— Можете да продължите, господарю. Предполагам, че сега нищо не ви спира.

— Не.

* * *

Майлс изпрати хора да доведат свидетели. Мама Карал в една посока, Зед в друга, говорителя Карал и най-стария му син в трета. Лем, Дий, Пим и той останаха да чакат. Мама Карал, чийто маршрут беше най-къс, се върна първа и доведе мама Ксърик и двамата й сина.

Майката на Лем пристъпи към него и погледна страхливо към Майлс. По-малките братя останаха назад, но Пим вече се беше преместил между тях и вратата.

— Всичко е наред, мамо — успокои я Лем и я потупа по гърба. — Или… във всеки случай с мен всичко е наред. Невинен съм. Лорд Воркосиган ми повярва.

Тя се намръщи и продължи да държи ръката на Лем.

— Ти не позволи на този господар-мутант да ти даде онова отровно лекарство, нали?

— Не е отровно — обади се Майлс. — Всъщност може би то му спаси живота. Точно това проклето лекарство. Обаче — той се обърна към двамата братя на Лем и строго скръсти ръце, — кой от вас, млади идиоти, хвърли факлата върху палатката ми нощес?

По-малкият пребледня. По-големият забеляза изражението на брат си и ахна ужасено:

— Да не си…

— Никой — отвърна пребледнелият брат. — Не сме ние.

Майлс повдигна вежди. Настъпи кратка, тягостна тишина.

— Е, в такъв случай никой не е длъжен да се извини на говорителя Карал и мама Карал — каза Майлс, — защото там спяха техните синове. Аз и моите хора спахме на тавана.

Момчетата зейнаха от изненада. Най-малкият Карал се приближи до пребледнелия брат на Ксърик, негов връстник, и викна:

— Доно! Проклет идиот! Не знаеше ли, че палатката не гори? Това е палатка на Имперската служба!

Майлс стисна ръце зад гърба си и погледна строго към Ксърик.

— Да се върнем на въпроса. Това е опит за убийство на наследника на вашия граф. То е също такова предателство като опит за убийство на самия граф. Или може би Доно не е на това мнение?

Доно гледаше объркан. Нямаше нужда от фаст-пента, момчето не можеше да измисли никаква приемлива лъжа. Сега мама Ксърик държеше ръката на Доно, без да пуска и ръката на Лем, настръхнала като квачка с много пилета, която се опитва да ги защити от буря.

— Не исках да ви убивам, господарю! — извика Доно.

— А какво искаше да направиш?

— Вие дойдохте да убиете Лем. Аз исках… да ви накарам да си отидете. Да ви изплаша. Не мислех, че някой може да пострада… искам да кажа, смятах, че само палатката ще изгори.

— Виждала си пожари, нали, мамо Ксърик?

Майката на Лем кимна. Стискаше устни, явно разкъсвана между желанието да защити сина си от Майлс и желанието да нашиба Доно до кръв заради неговата глупост.

— Да, но по една случайност ти можеше да убиеш или смъртно да нараниш трима от приятелите си. Бъди благодарен, че не се случи. Заради твоята младост и очевидно умствената ти недоразвитост няма да те обвиня в предателство. В замяна говорителят Карал и твоите родители ще отговарят за доброто ти поведение в бъдеще и ще решат какво наказание да ти наложат.

Мама Ксърик се просълзи от облекчение и благодарност. Доно беше зяпнал. Брат му го сръга и прошепна: „Умствена недоразвитост!“. Мама Ксърик удари по главата подигравчията и той млъкна.

— Ами конят ви, господарю? — напомни Пим.

— Аз… не ги подозирам за коня — бавно отговори Майлс. — Опитът да запалят палатката е направен от глупост. Другото е… различно нещо.

Зед, на когото бяха разрешили да вземе коня на Пим, се върна. Зад него се появи Хара. Тя влезе, видя Лем, спря се и го погледна свирепо. Лем стоеше пред нея с разперени ръце, с широко отворени очи.

— Значи така, господарю — каза тя. — Хванахте го. — Беше стиснала устни в нерадостен триумф.

— Не съвсем — отвърна Майлс. — Той самичък се върна и се предаде. Разпитах го под въздействието на фаст-пента. Невинен е. Лем не е убил Рейна.

Хара огледа поред всички.

— Но аз го видях. Той беше вкъщи! Остави куртката си, взе триона и рендето и излезе. Знаех, че ще се върне, докато ме няма! Изглежда, нещо не е в ред с това лекарство!

Майлс поклати глава.

— Лекарството действа чудесно. Това, че Лем се е върнал, докато не си била в къщата, е вярно. Но когато е излязъл, Рейна е била жива и е плачела. Лем не е убиецът.

Тя се олюля.

— А кой?

— Мисля, че знаеш. Според мен ти упорито се мъчиш да го отречеш, затова така яростно обвиняваш Лем. Докато си била сигурна, че е Лем, не е трябвало да мислиш за другите възможности.

— Но кой друг може да има интерес от смъртта на Рейна? — извика Хара. — Кого другиго засяга?

— Кого, наистина? — въздъхна Майлс, отиде до прозореца и погледна към двора. Мъглата се вдигаше. Конете неспокойно се движеха. — Доктор Дий, приготви, моля те, втора доза фаст-пента. — Майлс се обърна и отиде до огнището. Въглените бяха затрупани с пепел за през нощта. Слабата топлина приятно загряваше гърба му.

Дий се огледа с хипоспрея в ръка. Очевидно недоумяваше на кого трябва да го приложи.

— Сър? — каза той и зачака нареждане.

— Не ти ли е ясно, докторе? — попита самодоволно Майлс.

— Не, сър.

— И на теб ли, Пим?

— Не… съвсем, господарю. — Пим неуверено насочи стънера към Хара.

— Е, това най-вероятно се дължи на факта, че не познаваше дядо ми — каза Майлс. — Той умря около година преди да постъпиш на служба при баща ми, Пим. Родил се е в края на Изолацията и е преживял всички наложени от времето промени върху Бараяр. Наричаха го последния от старите Вор, но всъщност той бе първият от новите. Той се промени с времето и от тактиката на конската кавалерия премина към бойните ескадрили, от мечовете — към атомните бомби. Успешно се промени. Нашата сегашна свобода от сетаганданската окупация е мярка за успеха на неговата промяна. После захвърли всичко, а след това се адаптира отново. В края на живота му го наричаха консервативен само защото Бараяр се беше променил толкова много в посоката, която той беше избрал, беше провокирал, беше посочвал и за която беше работил през целия си живот… Той се променил и адаптирал, преобразил се с промяната на времето. А след това, вече на възраст… защото баща ми бил най-малкия му и единствен оцелял син, който не се оженил, докато не станал на средна възраст… бил засегнат чрез мен. И трябвало да се променя отново. Не можал.

Майлс замълча за момент, после продължи:

— След като научили за възможните увреждания на плода, той молил майка ми да абортира. Цели пет години след моето раждане той и родителите ми не си говорели, не се виждали. Всички мислели, че баща ми ни е преместил в императорската резиденция, за да се домогне до трона, а всъщност той е бил принуден, защото дядо ми го изгонил от воркосиганското имение. Не е ли смешен този семеен конфликт? Членовете на едно семейство с кървящи рани, нанесени от самите тях. — Майлс се върна при прозореца и погледна навън. Да. Всичко си идваше на мястото.

— Помирението настъпи постепенно, когато станало ясно, че баща ми няма да има друг син — продължи Майлс. — Никаква драматична развръзка. Помогнало и това, че докторите ме изправили на крака. Важна роля изиграл и моят ум. Но най-важно от всичко беше, че старият генерал никога не ме видя да падна духом.

Никой не се осмели да прекъсне този господарски монолог, пък и от израженията им беше ясно, че смисълът на всичко им се изплъзва. Тъй като половината от смисъла на монолога беше да се убие времето, Майлс не се засегна много от това, че не следят думите му. На дървената веранда се чуха стъпки. Пим тихо се премести и зае подходящо за стрелба място.

— Доктор Дий — каза Майлс, загледан през прозореца, — ще бъдеш ли така любезен да приложиш фаст-пента на първия, който влезе?

— Нали не очаквате още някой доброволец, сър?

— Този път не.

Вратата се отвори и Дий пристъпи напред, вдигнал ръка. Хипоспреят изсъска. Мама Матулич се обърна, полите на работната й рокля се завъртяха около набраздените с изпъкнали вени прасци и тя викна в лицето на Дий:

— Как смееш! — Вдигна ръка да го удари, но Дий се дръпна и тя не можа да го докосне и политна. Говорителят Карал, който идваше след нея, я хвана за ръка и я задържа. — Как смееш! — извика отново мама Матулич, обърна се и видя не само Дий, но и всички свидетели, които чакаха: мама Ксърик, мама Карал, Лем, Хара, Пим. Раменете й се отпуснаха — лекарството беше започнало да действа. Тя стоеше кротко, на лицето й се появи глупавата усмивка.

Тази усмивка раздразни Майлс, но той се нуждаеше от нея.

— Сложете я да седне!

Дий и Карал я поведоха към стола, освободен преди малко от Лем Ксърик. Тя отчаяно се бореше срещу действието на лекарството, но изблиците на съпротива се разтопяваха в безсилно покорство. Мама Матулич седна на стола и безпомощно се усмихна. Майлс крадешком погледна към Хара. Тя стоеше пребледняла и мълчалива.

Няколко години след помирението Майлс никога не беше оставян с дядо си без своя личен телохранител. Сержант Ботари носеше ливрея на графа, но беше верен само на Майлс. „Единственият мъж, достатъчно опасен — казваха някои, — достатъчно луд да се опълчи на великия генерал.“ Не бе необходимо да обяснява на тези смаяни хора какъв инцидент беше накарал родителите му да мислят, че сержант Ботари е необходим като защитна мярка. Нека репутацията на генерал Пьотър остане неопетнена… и послужи сега на него. Очите на Майлс блестяха.

Лем наведе глава.

— Ако знаех… ако се бях сетил… нямаше да ги оставя заедно, господарю. Аз си мислех… че майката на Хара ще се погрижи за нея. Аз не можех… не знаех как…

Хара не гледаше към него. Не гледаше към нищо.

— Да приключим с разследването — въздъхна Майлс. После отново определи официални свидетели от присъстващите в стаята и предупреди всички да не говорят, тъй като това ще доведе до ненужно объркване на подложената на разпит.

И Майлс отново започна със стандартните неутрални въпроси — име, дата на раждане, имена на родителите… лесни за проверка биографични данни. Мама Матулич по-трудно се поддаваше на успокояване от съгласния да сътрудничи Лем. Нейните отговори бяха непоследователни, с чести прекъсвания. Майлс едва сдържаше нетърпението си. Защото въпреки измамливата лекота разпитът под фаст-пента изискваше голямо умение и търпение. А той беше отишъл вече достатъчно далече, за да се провали. Майлс постепенно формулираше въпросите си, докато стигна до първите критични.

— Къде беше при раждането на Рейна?

Гласът й беше нисък и отчужден, неясен.

— Раждането беше през нощта. Лем отишъл да вика акушерката Джийн. Синът на акушерката трябвало да ме извика, но заспал и не дошъл. Отидох чак на сутринта, но беше късно. Всички бяха видели.

— Какво са видели?

— Котешката устна, мръсната мутация. Чудовищата в нас. Заколете ги! Грозен дребосък! — Майлс разбра, че последното се отнася за него. Вниманието й хипнотично беше насочено към него. — Мутантите правят нови мутанти, те се размножават бързо, техният брой нараства… аз те видях как наблюдаваш момичетата. Ти искаш да направиш бебета-мутантчета на нормалните жени, да отровиш всички ни…

Време беше да я върне към основния въпрос.

— След това беше ли самичка с бебето?

— Не. Джийн се навърташе. Джийн ме познава, тя знае какво исках. Не й влизаше в работата. И Хара винаги беше там. Хара не трябваше да знае. Хара не бива… защо трябваше тя да се отърве толкова лесно? Отровата е в нея. Трябва да е дошла от баща й, нали спях с баща й и всички с изключение на едно бяха сбъркани.

Майлс замига.

— Какво искаш да кажеш с това „всички бяха сбъркани“? — Майлс видя как говорителят Карал стисна устни. Старейшината улови погледа на Майлс и наведе глава, забравил за разпита. Лем, отворил уста, беше потънал в размисъл. Момчетата слушаха разтревожени. Хара не помръдваше.

— Всичките ми бебета — каза мама Матулич.

Хара рязко вдигна глава. Очите й бяха широко отворени.

— Хара не беше ли единственото ти дете? — попита Майлс. Положи големи усилия да запази гласа си спокоен. А му се искаше да изкрещи. Искаше му се да се махне оттук…

— Не, разбира се, не. Тя беше единственото ми нормално дете, така поне си мислех. Но отровата трябва да е била скрита вътре в нея. Паднах на колене и благодарих на Бога, когато видях, че е нормална. Най-после едно нормално бебе след толкова много сбъркани, след толкова много болка… Мислех, че съм достатъчно наказана. Тя беше красиво бебе. Вярвах, че най-сетне се е свършило. Но в края на краищата и тя излезе мутант, скрит, потаен, подъл…

— Колко — Майлс преглътна, — колко бебета си имала?

— Четири освен Хара, последното.

— И всичките си убила? — Майлс видя, че говорителят Карал леко кимна, забил поглед в краката си.

— Не, не всичките! — отвърна мама Матулич. През опиянението от фаст-пента в съзнанието й за кратко изплува възмущение. — Две се родиха мъртви, първото и гърбавото. Едно беше с много пръсти и палци, а другото с издута глава. Тях убих. Заклах ги. Майка ми наблюдаваше да се увери, че съм ги убила. Но Хара… аз съжалих Хара. Аз го свърших вместо нея.

— Значи всъщност ти си убила не едно, а три бебета — каза ледено Майлс. Най-малките свидетели в стаята, момчетата на Карал и братята на Ксърик, гледаха ужасени. По-възрастните, съвременниците на мама Матулич, които сигурно бяха били свидетели на тези зверства, гледаха огорчени, споделяха нейния срам. Да, всички те сигурно знаеха.

— Убити! — каза мама Матулич. — Не! Аз ги заклах. Трябваше да ги заколя. Направих онова, което бях длъжна да направя. — Тя вдигна гордо глава, после я наведе. — Аз убих моите бебета да умилостивя, да умилостивя… не зная кого да умилостивя. И сега ти ме наричаш убийца? Върви по дяволите! Каква полза от твоята справедливост за мен сега? Тя ми трябваше тогава… къде беше ти тогава? — Неочаквано тя заплака, сълзите течаха като порой по лицето й. — Щом моите деца трябваше да умрат, и нейните трябва да умрат! Защо тя трябва да се измъкне така лесно? Глезех я… опитах се да направя всичко възможно, направих всичко възможно, не е справедливо…

Изглежда, фаст-пента преставаше да действа… Не, продължаваше да действа, но емоциите й бяха неудържими. Повишаването на дозата може би щеше да потисне това, но пък нямаше да доведе до по-пълни признания. Стомахът на Майлс се сви. Но трябваше да завърши.

— Защо счупи врата на Рейна вместо да й прережеш гърлото?

— Хара не трябваше да знае — каза мама Матулич. — Бедното бебе. Трябваше да изглежда като умряло.

Майлс погледна Лем, после говорителя Карал.

— Изглежда, мнозина споделят твоето мнение, че Хара не е трябвало да знае.

— Не исках да излезе от моите уста — повтори упорито Лем.

— Исках да й спестя тази двойна скръб, господарю — каза Карал. — Толкова много й се беше събрало…

Майлс погледна Хара.

— Аз мисля, че всички вие я подценявате. Твоята прекалена нежност обижда както нейната интелигентност, така и нейната воля. Тя произхожда от твърд род.

Хара пое дъх, овладя треперенето си и кимна на Майлс, сякаш искаше да каже: „Благодаря ти, дребосък“. Той й отговори с леко накланяне на глава: „Да, разбирам“.

— Не съм сигурен в какво се изразява вашата справедливост в този случай — каза Майлс, — но се кълна, че времето на колективното прикриване свърши. Вече няма да има среднощни престъпления. Настъпва просветление. А като говорим за престъпления през нощта — той се обърна към мама Матулич, — ти ли се опита да заколиш коня ми нощес?

— Аз — отвърна тя. Вече бе по-спокойна. — Но той се опита да ме стъпче.

— Защо точно моя кон? — Майлс не можа да прикрие силното си раздразнение, макар че според наръчника следователите, използващи фаст-пента, трябва да контролират дори гласа си.

— Не можех да стигна до теб — отвърна просто мама Матулич.

Майлс потърка чело и промърмори:

— Ретроактивно детеубийство.

— Ти — каза мама Матулич с пълен с омраза глас, — ти си най-лошият. Всичко премина, всичко, което бях сторила, цялата скръб — и накрая идваш ти. Един мутант, направен господар на всички нас, и всички правила се променят, предадени от слабостта на една жена, дошла от друг свят. Ти развали всичко! Мразя те! Мръсен мутант…

Майлс пое дълбоко дъх и огледа стаята. Всички мълчаха. Никой не се решаваше да наруши потискащата тишина.

— Вярвам — каза той, — че разследването на фактите по това дело приключи.

Загадката около смъртта на Рейна беше решена.

За нещастие оставаше проблемът за справедливостта.

* * *

Майлс излезе да се поразходи.

Гробището в малкото сечище беше спокойно и красиво под утринните слънчеви лъчи. Поточето весело ромонеше. Слаб ветрец, разкъсал последните остатъци от нощната мъгла, шепнеше между дърветата и малките животинки, които всички на Бараяр освен биолозите наричаха насекоми, пееха и цвърчаха в шубраците.

— Е, Рейна — въздъхна Майлс, — какво да правя сега? — Пим беше доста настрана, в покрайнините на сечището, за да остави Майлс самичък. — Всичко е наред — увери той малкото гробче. — Пим и преди ме е хващал да си говоря самичък. Сигурно си мисли, че съм луд. Но е прекалено добре обучен, за да го каже.

Пим не беше добре. Майлс се чувстваше много виновен, че го беше изкарал навън. Според лекарските предписания той трябваше да си почива на легло, но този път Майлс имаше непреодолима нужда от него. Пим не просто страдаше от болката, причинена му от Нини. Откакто Майлс изтръгна признанието от мама Матулич, той се беше затворил в себе си. Майлс не беше изненадан. Пим се беше мобилизирал да изпълни ролята на екзекутор над смятания от тях за престъпник планинец. Но замяната му с една луда старица очевидно го смущаваше. Нямаше съмнение обаче, че Пим ще се подчини на заповедта на Майлс.

И сега Майлс размишляваше върху особеностите на бараярския закон, гледаше потока и подритваше по някое камъче с обутия си в ботуш крак. Основният принцип беше ясен — духът господстваше над буквата, истината над формалностите. Прецедентът отстъпваше пред преценката на място. Уви, тази преценка трябваше да направи лично той. Нямаше никаква възможност да се скрие зад някакви правила, да се оправдае, че така казва законът, сякаш той е някакъв върховен господар с истински Глас. Единственият глас тук беше неговият.

И кой щеше да има полза от смъртта на тази почти малоумна жена? Хара? Връзката между майка и дъщеря беше прекъсната със смъртта на Рейна. Майлс го разбираше. И предпочиташе това, защото ако Хара настояваше за кръвно отмъщение, щяха да възникнат големи усложнения. Очевидната справедливост щеше да се окаже адски лоша награда за куража на жената да съобщи за престъплението. Рейна? Уви, още по-малко.

— Бих желал да заровя тази стара вещица в краката ти, малко момиченце — промърмори Майлс. — Имаш ли такова желание? Ще имаш ли полза от това? От какво ще имаш полза? — Беше ли това обещаното й от него голямо възмездие?

Каква присъда щеше да намери отзвук по планинската верига Дендарии? Трябваше ли наистина да жертва хора заради някаква цел, независимо от техните желания? Или трябваше да издаде присъда, задоволяваща само директно засегнатите от случая? Майлс взе едно камъче и го хвърли в потока.

Обърна се и видя говорителя Карал да чака в края на гробището. Карал поздрави с кимване и нерешително се приближи.

— Значи така, господарю — каза Карал.

— Така — отвърна Майлс.

— Взехте ли решение?

— Всъщност още не съм. — Майлс се огледа. — Изглежда, единственото справедливо наказание е… само смъртта на Матулич. И все пак аз не виждам полза от това.

— И аз не можах да взема решение. Главно поради това заех такава позиция.

— Не… — каза бавно Майлс. — Точно тук си сбъркал. На първо място ти едва не стана причина за смъртта на Лем Ксърик. Аз бях готов да изпратя наказателен отряд да го търси. Твоето мълчание едва не стана причина за скъсване на връзката между него и Хара. Истината е по-добра. Много по-добра. Най-малкото не е такава фатална грешка. Сигурно все ще мога… да направя нещо.

— Отначало не знаех какво мога да очаквам от вас, господарю — призна Карал.

Майлс поклати глава.

— Исках да направя промени. Реорганизация. Сега… не зная.

Говорителят Карал сбърчи чело.

— Но ние се променяме.

— Не е достатъчно. И е много бавно.

— Вие сте още млад, затова не виждате колко сме се променили, колко бързо се променяме. Вижте разликата между Хара и майка й. Господи… вижте разликата между мама Матулич и нейната майка. Навремето имаше даже вещици! — Говорителят Карал потрепери. — Много добре помня майката на мама Матулич. И въпреки това за времето си тя не беше толкова необикновена. Но сега, при сегашното състояние, не можете да спрете тази практика. В минутата, в която монтирате тук мощен сателитен приемник и създадете комуникационна мрежа, миналото ще бъде забравено. Щом подрастващите видят бъдещето… тяхното бъдеще… ще станат луди по него. Старите като мама Матулич няма да имат влияние върху тях. И старите го знаят, недейте да мислите, че не го знаят. Защо мислите все още нямаме макар и малък сателитен приемник тук? Не е заради парите! Старите са против. Те го наричат извънпланетна поквара, но истината е, че се плашат от бъдещето.

— Още толкова много има да се свърши.

— О, да. Ние сме отчаяни хора, честна дума. Но ние имаме надежда. Мисля, че вие не разбирате колко много направихте като дойдохте тук.

— Нищо не съм направил — каза горчиво Майлс. — Главно седях на верандата. Но кълна се, ще сложа край на тази практика… с което няма да направя нищо. И ще се върна у дома. По дяволите!

Говорителят Карал стисна устни, погледна в краката си, после към високите хълмове.

— Всяка минута вие правите нещо за нас. Мутант-господар! Да не мислите, че сте невидим?

Майлс злобно се усмихна.

— О, Карал, аз съм оркестър от един човек. Служа за реклама.

— Точно така, господарю. Обикновените хора имат нужда от необикновени примери. Защото тогава могат да си кажат: „Щом той може, сигурно и аз ще мога. И няма място за никакви оправдания.“

— Никаква милост, да. Зная тази игра. Цял живот я играя.

— Аз мисля — каза Карал, — че Бараяр има нужда от вас. Да му служите за пример.

— Бараяр ще ме изяде, ако може.

— Да — каза Карал, вперил поглед в хоризонта, — ще ви изяде. — Той погледна към гробището. — Но в края на краищата Бараяр ще погълне всички ни, нали? А вие ще надживеете старите.

— Поне в началото. Но не го казвай на мен. Кажи го на Рейна! — Майлс посочи надолу.

Карал отпусна рамене.

— Вярно. Прав сте. Вземете решението си, господарю. Аз ще ви подкрепя.

* * *

Майлс събра всички в двора на Карал да чуят решението му. Тук бяха говорителят Карал, мама Карал, техните деца, цялата фамилия Ксърик, повечето близки приятели, присъствали вечерта, мъже, жени, деца. Хара стоеше настрана. Лем се опитваше да й държи ръката, макар че от начина, по който тя я дърпаше, беше ясно, че не желае да я докосват. Мама Матулич стоеше до Майлс мълчалива и намусена. От двете й страни стояха Пим и унилият заместник на Карал, Алекс.

Майлс вдигна брадичка, изопна шия във високата яка на зелената униформа, стегнат и официален. Беше си заслужил униформата на Имперската служба. Знаеха ли това тези хора, или си мислеха, че е подарък от неговия баща, тоест получена с връзки? По дяволите, нямаше значение какво си мислят. Нали той знаеше, че я е заслужил. Майлс се изправи и се хвана за перилото на верандата.

— Завърших разследването по обвинение, представено пред графския съд от Хара Ксърик за убийството на нейната дъщеря Рейна. От доказателствата, свидетелите и нейните собствени признания намирам Мара Матулич виновна за това убийство. Тя е счупила врата на бебето, след това се е опитала да прикрие престъплението, с което е поставила своя зет Лем Ксърик под смъртна опасност по лъжливо обвинение. Предвид беззащитността на жертвата, жестокостта, страхливостта и егоизма на убийцата, както и опита за прикриване на убийството не мога да намеря никакви смекчаващи вината обстоятелство за това престъпление. Освен това Мара Матулич, по нейни признания, преди около двадесет години е извършила още две детеубийства на свои собствени деца. Тези факти ще бъдат съобщени от говорителя Карал във всяко кътче на долината Силви, докато всички научат за тях.

Чувстваше как погледът на мама Матулич пронизва гърба му. „Да, продължавай да ме мразиш, старо. Въпреки всичко аз ще те погреба и ти добре го знаеш.“ Майлс преглътна и продължи, официалният език му служеше като щит.

— Единственото справедливо наказание за това жестоко убийство е смърт. И такава е моята присъда. Но като изхождам от възрастта на убийцата и тесните роднински връзки със засегнатата страна, в този случай Хара Ксърик, аз реших да спра изпълнението на присъдата. За неопределено време. — С крайчеца на окото си Майлс видя, че внимателно и скрито Пим въздъхна с облекчение. Хара поглаждаше с пръсти бретона си с цвят на слама и слушаше съсредоточено.

— Но пред закона тя е мъртва. Цялата й собственост, дори дрехите на гърба й сега принадлежат на нейната дъщеря Хара и тя може да се разпорежда с тях както желае. Мара Матулич няма право да притежава собственост, да сключва споразумения, да дава под съд за нанесени щети, нито да изразява волята си в завещания. Тя не може да напуска долината Силви без разрешение на Хара. Хара има власт над нея като родител над дете или както в случай на старческо малоумие. Когато Хара отсъства, ще я замества говорителят Карал. Мара Матулич трябва да се следи да не извърши същото с друго дете.

Майлс замълча за малко, после продължи.

— Освен това тя ще умре без жертвоприношение. Нито Хара, нито някой друг ще прекади за нея, когато бъде погребана. Както тя уби бъдещето на Рейна, така и бъдещето на Матулич ще бъде смърт за нейния дух. Тя ще умре както умират бездетните, без помен.

Между по-възрастните в тълпата премина тих шепот. За първи път Мара Матулич наведе глава.

Майлс знаеше, че на някои това ще се стори само символично наказание. За други, в зависимост от силата на тяхната вяра, то беше буквално фатално, особено за фанатиците, които виждаха мутацията като грях, който трябва насилствено да бъде изкоренен. Но дори по-малко суеверните, Майлс видя по лицата им, разбраха ясно значението на наказанието.

Майлс се обърна към мама Матулич и тихо каза:

— От този момент всеки удар на сърцето си дължиш на моето милосърдие. Всяка хапка храна — на добрината на Хара. Ще живееш благодарение на добрината и милосърдието… каквито ти не оказа… Ти ще бъдеш мъртва жена.

— Имай милост, господарю-мутант. — Гласът й беше тих, уморен, смазан.

— Чу присъдата — процеди през зъби Майлс, поклони се безкрайно иронично и й обърна гръб. — Аз съм гласът на граф Воркосиган. С това приключвам моето слово.

* * *

След това Майлс извика в колибата на говорителя Хара и Лем.

— Имам едно предложение за вас. — Той спря да крачи нервно и застана пред тях. — Вие сте свободни да го отхвърлите или да го приемете. Зная, че сега сте много уморени. — „Както сме уморени всички.“ Наистина ли бе в долината Силви само от ден и половина? Струваше му се, че е минало цяло столетие. Главата му се пръскаше от умора. Очите му бяха зачервени. И Хара беше със зачервени очи. — Най-напред ми кажете можете ли да четете и пишете?

— Малко — призна Хара. — Говорителят Карал ни понаучи малко. А и мама Лание.

— Е, достатъчно за начало. Няма да започнете съвсем слепи. Вижте, преди няколко години в Хасадар беше открит колеж. Още не е много голям, но работи. Там има учени. Мога да уредя да ви приемат за обучение, ако се съгласите да живеете в Хасадар три години и да учите.

— Аз? — възкликна Хара. — Аз не мога да ходя в колеж! Почти нищо не разбирам… от тези работи.

— От вас ще се иска да усвоявате знания, не да давате. Вижте, там знаят какво става в този район. В колежа имат много курсове. Вярно е, че ще трябва да работите упорито, за да настигнете хората от града и от равнините. Но аз зная, че вие сте смели и имате силна воля. Останалото е да се въоръжите с търпение и да блъскате с глава стената на суеверието, докато не я съборите. Вече сте дали кръвна жертва, нали? Вие можете да се справите, кълна се.

Лем, седнал до Хара, гледаше разтревожено. Той взе ръката й отново.

— Три години? — промълви той. — Далеч оттук?

— Стипендията не е голяма — каза Майлс. — Но, Лем, разбрах, че ти си добър дърводелец. Точно сега в Хасадар много се строи. Според мен този град ще стане следващият Воркосиган Вашной. Сигурен съм, че ще си намериш работа и ще можете да преживявате.

— Но те ползват модерни инструменти… компютри… роботи…

— Не винаги. А и не са се родили научени. Щом те са могли да се научат, защо и вие да не можете? Освен това богаташите плащат богато за уникална, ръчна изработка, ако качеството е добро. Ще се погрижа да започнеш, което обикновено е най-трудно. След това ти сам ще се оправяш много добре.

— Да напуснем долината Силви… — промълви Хара изплашена.

— Само за да се върнете отново. Това е другата половина от нашето споразумение. Аз мога да изпратя тук съобщителна апаратура, с малък портативен захранващ блок, който трае една година. Веднъж годишно някой ще трябва да го сваля на гръб до Воркосиган Сърло за зареждане. Не е кой знае какъв проблем. Целият комплект няма да струва повече от, хм, един нов леколет. — Като онзи лъскав червен модел, който си беше пожелал в изложбената зала на търговеца във Ворбар Султана. Беше казал на родителите си, че е много подходящ подарък за дипломирането. Чекът за него вече беше в горното чекмедже на писалището му в къщата във Воркосиган Сърло. — Не трябват много средства за инсталиране на мощен приемник за долина Силви. Холографското видео ще хваща сателитните предавания от столицата. Едно монтирано в някоя централна кабина и две дузини кабелни за децата и се получава цяло училище. Ще трябва да го посещават всички деца. Отначало говорителят Карал ще ги кара насила, макар че след като открият холовидеото, майките им сигурно ще трябва с бой да ги прибират за спане. Аз — Майлс се покашля, — мисля, че можете да го кръстите „Начално училище «Рейна Ксърик»“.

— О — каза Хара и заплака, за първи път през този изтощителен ден. Лем непохватно стисна ръката й. Тя най-после му отговори.

— Мога да изпратя човек от равнината да преподава — каза Майлс. — Ще намеря някой, който да сключи краткосрочен договор, докато вие се подготвите. Но той няма да разбира долината Силви така добре като вас. Няма да разбира защо става всичко това. Вие… вие вече знаете. Вие знаете онова, което не може да се научи в никой колеж в равнината.

Хара потърка очи, погледна нагоре… не много нагоре… към него.

— Вие сте учили в Имперската академия, нали?

— Да. — Брадичката му трепна.

— Тогава и аз — каза разтреперано тя, — ще се справя… в Хасадарския колеж за учители. — Тя произнесе името неуверено. — Във всеки случай… ще се опитам, господарю.

— Обзалагам се, че ще се справите — подкрепи я Майлс. — И двамата. Просто — на устните му трепна усмивка и изчезна, — просто бъдете честни и говорете истината!

Хара кимна с разбиране. Лицето й се озари от усмивка, кратка като кимването.

— Обещавам, дребосък.

* * *

На следващата сутрин Дебелия Нини пътуваше за вкъщи в конски фургон заедно с Пим. Доктор Дий отиде с двамата си пациенти и неговата справедливо наказана за постъпката си дореста кобила. С коняря, който докара фургона от Воркосиган Сърло, пристигна телохранител. Той трябваше да помогне на Майлс да върнат останалите два коня. „Е — мислеше си Майлс, — във всеки случай това е по-добро от екскурзията, която планирахме да направим с Иван в планините по време на домашната отпуска.“ Облеченият в ливрея мъж беше лаконичният ветеран Естерхази, когото Майлс познаваше, откакто се помнеше. За разлика от Иван, той беше отлична компания за човек, който не иска да разговаря; можеше напълно да забрави за него. Майлс се чудеше дали Естерхази е изпратен случайно, или графът грижливо го е подбрал. Естерхази знаеше как да се оправя с коне.

За нощувка спряха край реката от рози. Майлс оглеждаше смрачаващата се долина и търсеше извора на тази река. Наистина цветната бариера, изглежда, постепенно изчезваше на два километра нагоре, сливаше се в по-малко непроходими храсти. Майлс откъсна една роза, обърна се да види дали Естерхази не е наблизо и любопитно я заразглежда. После лапна едно листо. Не, очевидно той не беше кон. Един букет живи рози нямаше да се запази, докато се върнат, за да го поднесе като деликатес на Нини. Конят трябваше да се задоволи с шепа овес.

Майлс наблюдаваше как вечерните сенки падат върху билото на планинската верига Дендарии — висока и масивна в далечината. Колко малки изглеждаха тези планини отдалеч! Като миниатюрни гънки върху глобус, които той можеше да закрие с длан, да направи цялата им смазваща тежест невидима. Кое беше илюзорно, далечината или близостта? Далечината, реши Майлс. Далечината е проклета лъжа. Знаеше ли това баща му? Майлс подозираше, че знае.

Той размишляваше върху желанието си да хвърли всичките си пари, не само стойността на един леколет, за тези планини. Да изостави всичко и да се посвети на обучение на децата, да ги научи да четат и да пишат или да построи клиника за безплатно лечение, или сателитна мрежа, или всичко това наведнъж. Но долината Силви беше само една от стотици такива общности, погребани в тези планини, една от хилядите из цял Бараяр. Данъците, събирани от същата тази област, помагаха за издръжката на елитното военно училище, което той току-що беше завършил… Колко от тези ресурси поглъщаше то? Колко трябва да върне, за да компенсира тази несправедливост? Той самият беше планетарен ресурс, обучението му го беше направило такъв.

„Онова, което Бог иска от теб — казваше силно вярващата в единния Бог майка на Майлс, — се разбира от талантите, с които те е надарил.“ Майлс бе постигнал успехите си чрез истинска къртовска работа. Но във военните игри, надхитрянето на противниците, излизането с едни гърди пред тях — задължителна необходимост във военното дело, той нямаше право да греши… Военните игри не бяха Божие дело. Съвсем неотдавна войната тук не беше игра. И може би скоро отново щеше да престане да е игра. „От теб се иска онова, което вършиш най-добре.“ Ако не друго, то по този въпрос, изглежда, Бог беше на едно мнение с императора.

Преди по-малко от две седмици Майлс се беше заклел да служи на императора, изпълнен с гордост от тази чест. Тайно в душата си той се беше надявал да изпълни тази клетва в кървави битки, в избиване на врагове, в разказване на извършеното, дори в споделяне с Иван на остроумни забележки след боя за архаичните богато украсени мечове и за хората, които настояват да ги носят.

Но в мрака на неуловимите изкушения, които нараняват без героични постъпки за утешение, той разбра, че за него императорът повече няма да бъде символ на Бараяр.

„Спи в мир, малко момиченце — мислеше той. — Ти спечели любовта на един сакат съвременен рицар и той ще те носи в сърцето си. Ние с теб се родихме в осакатен лош свят, който безмилостно ни отрече и безапелационно ни отхвърли. Но аз няма да се бия с вятърни мелници за теб. Аз ще изпратя сапьори да минират тези проклети лъжци и да ги взривят“…

Сега той знаеше на кого служи. И защо не бива да се провали.