Лоис Макмастър Бюджолд
Бараяр (9)

Девета глава

Около обед тя най-сетне заспа и се събуди изгубила представа за времето. Погледна учудено светлината на следобедното слънце, която проникваше през прозореца на болничната стая. Сивият дъжд бе изчезнал. Тя докосна корема си и се обърна на другата страна, за да открие, че на леглото до нея седи граф Пьотър.

Беше облечен в провинциалните си дрехи — стари униформени панталони, семпла риза и яке — които носеше само в езерното имение Воркосиган. Сигурно беше пристигнал направо в Имперската болница. Тънките му устни й се усмихваха тревожно. Очите му бяха уморени и безпокойни.

— Мило момиче. Не трябва да се събуждаш заради мен.

— Няма нищо. — Тя премига, за да проясни погледа си — чувстваше се по-стара от стареца. — Има ли нещо за пиене?

Той припряно й наля чаша студена вода и я наблюдаваше, докато я изпи.

— Още?

— Достатъчно е. Видяхте ли вече Арал?

Графът я потупа по ръката.

— Вече говорих с него. Сега си почива. Съжалявам, Корделия.

— Не е чак толкова лошо, колкото се страхувахме отначало. Все още има шанс. Надежда. Каза ли ви Арал за маточния репликатор?

— Малко. Но плодът сигурно вече е увреден. Безвъзвратно увреден.

— Увреден, да. Но никой не знае до каква степен. Дори капитан Вааген.

— Да, срещнах се с него преди малко — намръщи се Пьотър. — Амбициозен тип. Парвеню.

— Бараяр има нужда от парвенюта в добрия смисъл на думата. От нови хора. От технологично-образовано поколение.

— О, да. Затова се борихме и робувахме. Те са абсолютно необходими. И го разбират, някои от тях. — Нотка на самоирония смекчи устата му. — Но тази операция, която предлагаш, това прехвърляне… не звучи много безопасно.

— На колонията Бета е нещо обикновено — сви рамене Корделия. „Но тук, разбира се, не сме на колонията Бета.“

— Но има нещо по-просто, по-разбираемо — скоро ще можеш да опиташ отново. Операцията може да ти загуби много време.

— Времето… не това се тревожа да загубя. — Беше напълно безсмислено. Тя губеше по 26.7 часа всеки бараярски ден. — Във всеки случай, нямам намерение да преживея отново това. Схващам уроците бързо, сър.

На лицето му трепна тревога.

— Ще промениш решението си, когато се почувстваш по-добре. А сега това, което наистина има значение в момента — разговарях с капитан Вааген. Изглежда не се съмнява, че са настъпили силни увреждания.

— Ами, да. Не се знае обаче дали може да бъде направено нещо.

— Милото ми момиче. — Тревожната му усмивка ставаше все по-напрегната. — Значи така. Само плодът да беше момиче… или дори втори син… можехме да си позволим да задоволим твоите разбираеми, дори похвални майчински емоции. Но това нещо, ако оживее, някой ден ще стане граф Воркосиган. Не можем да си позволим един уродлив граф Воркосиган. — Той се отпусна на мястото си, сякаш бе направил някакво убедително изказване.

Корделия сбърчи вежди.

— Кои са тези „ние“?

— Родът Воркосиган. Ние сме един от най-старите велики родове на Бараяр. Навярно никога не сме били най-богатите, и рядко — най-силните, но това, което ни е липсвало по отношение на богатство, сме компенсирали с чест. Девет поколения бойци на Вор. Това би бил ужасен край след девет поколения, не разбираш ли?

— Родът Воркосиган в този момент се състои от двама души — вие и Арал — отбеляза Корделия, едновременно развеселена и объркана. — А графовете Воркосиган са стигали до ужасен край и по време на вашата история. Били сте взривявани, застрелвани, умирали сте от глад, от удавяне, били сте горени живи, обезглавявани, умирали сте от болести и сте обезумявали. Не сте умирали единствено в леглото си. Мислех си, че ужасите са ваш приоритет.

Той й отвърна с болезнена усмивка.

— Но никога не сме били мутанти.

— Според мен трябва отново да поговорите с Вааген. Той характеризира уврежданията на плода като тератогенни, а не като генетични, ако съм го разбрала правилно.

— Но хората ще си мислят, че е мутант.

— Да не би, по дяволите, да се интересувате какво си мисли някакъв невеж прол?

— Другите от класата Вор, скъпа.

— Вор, прол, те са еднакво невежи, уверявам ви.

Ръцете му потръпнаха. Той отвори уста, после пак я затвори, намръщи се и каза по-остро:

— Един граф Воркосиган никога не е бил експериментално лабораторно животно.

— И това ще стане. Той служи на Бараяр още преди да се е родил. Не е лошо начало за един живот, посветен на честта. — Навярно в края на краищата от това щеше да излезе нещо добро, щеше да се придобие някакво ново знание. И ако не можеше да помогне на тях, може би щеше да облекчи мъката на други родители.

Пьотър рязко вирна глава.

— За всички, вие, бетанците, изглеждате нежни, но имате някаква ужасно студенокръвна жилка.

— Рационална жилка, сър. Рационалността има своите достойнства. И вие, бараярците, понякога трябвала се опитвате да бъдете такива. — Тя прехапа език. — Но струва ми се, отиваме прекалено далеч, сър. Все още предстоят твърде много о… — „опасности“, — трудности. Прехвърлянето на плацента в толкова напреднала бременност е доста трудно дори за галактиците. Признавам, иска ми се да разполагахме с време, за да повикаме по-опитен хирург отвън. Но не разполагаме.

— Да… да… то може и да умре, права си. Не е необходимо да… но се страхувам и за теб, момичето ми. Струва ли си?

Струваше ли си какво? Откъде можеше да знае? Дробовете й горяха. Тя му се усмихна уморено и поклати глава, което предизвика болезнена напрегнатост в слепоочията и врата й.

— Татко — разнесе се стържещ глас откъм вратата. Там се беше облегнал Арал, облечен в зелената си пижама, и с преносим кислороден апарат, прикрепен към носа му. Откога беше стоял там? — Мисля, че Корделия има нужда от почивка.

Очите им се срещнаха над Пьотър. „Бъди благословен, любов моя…“

— Да, разбира се — изправи се граф Пьотър. — Съжалявам, ти си напълно прав. — Той стисна ръката на Корделия за пореден път — силно, със сухата си старческа ръка. — Поспи. После ще можеш да разсъждаваш по-ясно.

— Татко!

— И ти не трябва да ставаш, нали? — каза Пьотър, излизайки от стаята. — Върви и си лягай, момчето ми… — понесе се гласът му по коридора.

Арал се върна след като граф Пьотър най-после си беше тръгнал.

— Безпокоеше ли те татко? — попита той мрачно. Тя протегна ръка към него и той приседна до нея. Корделия премести главата си от възглавницата в скута му, допряла буза до мускулестия крак през тънката пижама. Той я погали по косата.

— Не повече от обикновено — въздъхна тя.

— Страхувах се да не те разстройва.

— Не че не съм разстроена и така. Просто съм прекалено уморена да тичам нагоре-надолу по коридора и да пищя.

— Охо. Значи все пак те е разстроил.

— Да. — Тя се поколеба. — В известен смисъл, той има право. Страхувах се толкова много и толкова дълго в очакване на удара — отнякъде, отникъде, отвсякъде. А после тази нощ… и най-лошото стана. Стана, но не е свършило. Иначе бих могла да спра, да се откажа. Но това ще продължава безкрайно. — Тя потри бузата си в пижамата му. — Съобщи ли ти нещо ново Илян? Стори ми се, че чух гласа му преди известно време.

Ръката му продължаваше да гали косата й.

— Приключил е с предварителния разпит на Евън Ворхалас. Сега прави обиск в стария арсенал, откъдето Евън е откраднал солтоксина. Оказва се, че Евън може и да не се е екипирал за случая така самостоятелно, както твърди. Оттам е изчезнал един завеждащ арсенала артилерийски майор — в самоволна отлъчка. Илян не е сигурен дали е бил ликвидиран, за да прочисти пътя на Евън, или всъщност му е помогнал и се е укрил.

— Може пък просто да се страхува. Ако е проявил немарливост.

— По-добре да се страхува. Ако му е бил съзнателен съучастник в това… — Пръстите му се свиха в косата й, той се усети, че я скубе, промълви „Извинявай“ и продължи да я милва. Корделия, която се чувстваше съвсем като ранено животно, се зарови още по-дълбоко в скута му, с ръка на коляното му.

— Що се отнася до татко — ако те разстройва пак, прати го при мен. Не трябва да се занимаваш с него. Казах му, че това е било твоето решение.

— Моето решение? — Ръката й беше отпусната, без да помръдва. — Не е ли наше решение?

Той се поколеба.

— Каквото и да решиш, ще те подкрепя.

— Но какво искаш ти? Кажи ми!

— Не споделям неговите страхове. Но… има нещо, което още не съм обсъждал с него, нито пък имам намерение да го правя. Следващото дете може да не дойде толкова лесно, колкото първото.

„Лесно? Наричаш това лесно?“

Той продължи:

— Един от по-малко известните странични ефекти на солтоксиновото натравяне е увреждането на тестикулите на микроравнище. Това може да намали оплодителната способност под точката, от която връщане няма. Или поне така ме предупреди лекарят.

— Глупости — каза Корделия. — Нуждаеш се само от които и да било две телесни клетки и репликатор. Само две клетки — от твоето кутре и от палеца на крака ми, ако това е всичко, което могат да изстържат от стените след следващата бомба — са достатъчни за възпроизвеждането на рода Воркосиган през следващия век. Можем да имаме колкото си искаме наследници. И те също.

— Но не и естествено. Не и без да напуснат Бараяр.

— Или да променят Бараяр. По дяволите. — Ръката му се отдръпна рязко от язвителния й тон. — Само да бях настояла да използваме репликатор още отначало, бебето нямаше да е изложено на никакъв риск. Знаех, че е по-безопасно, знаех, че има… — Гласът й пресекна.

— Шт-шт. Ех, ако не бях… приемал тази работа. Ако бях ви оставил в езерното имение Воркосиган. Ако бях простил на онзи идиот убиец Карл, за Бога. Ако бяхме спали в отделни стаи…

— Не! — стисна ръка на коляното му тя. — И отказвам да живея в някакво бомбоубежище през следващите петнайсет години. Арал, този свят трябва да се промени. Това е непоносимо. — „Ех, ако не бях дошла тук.“

Ако. Ако. Ако.

* * *

Операционната зала не бе съоръжена по галактическия стандарт, но поне изглеждаше чиста и светла. Отпуснала се на масата, Корделия обърна глава настрани, за да види колкото се може повече подробности. Лампи, монитори, операционната маса под нея, санитарят, проверяващ някаква бълбукаща банка с прозрачножълта течност…

За нея това не бе точката, от която няма връщане назад, а просто следващата логична стъпка.

Капитан Вааген и доктор Хенри стояха, облечени в стерилно облекло, и чакаха зад операционната маса. До тях бе поставен преносим маточен репликатор — контейнер от метал и пластмаса висок половин метър, с контролно табло и контакти. От двете му страни светеха зелена и кехлибареножълта лампичка. Почистен, стерилизиран, с презаредени банки хранителен разтвор и кислород, готов… Корделия го гледаше с дълбоко облекчение. Примитивната бараярска бременност в човекоподобен стил не бе нищо друго освен пълен неуспех на разума да надделее над емоцията. Тя бе искала да достави удоволствие, да се впише сред тях, да стане бараярка… „И сега детето ми плаща за това. Никога повече.“

Доктор Ритер, хирургът, беше висок и тъмнокос, със смугла кожа и дълги слаби пръсти. Корделия хареса пръстите му още в първия миг, щом ги видя. Толкова сигурни. Ритер и санитарят я наместиха на операционната маса и махнаха постелката отдолу й. Доктор Ритер й се усмихна успокояващо.

— Всичко е наред.

„Разбира се, че съм наред, та ние дори още не сме започнали“ — помисли си раздразнено Корделия. Доктор Ритер беше видимо нервен, но напрежението някак си свършваше до лактите му. Хирургът беше приятел на Вааген, който го беше привлякъл, след като прекараха заедно цял ден, преглеждайки списъка с по-опитните лекари, отказали да се заемат със случая.

Вааген беше обяснил на Корделия:

— Как наричате четири едри бандита с тояги в тъмна улица?

— Моля?

— Съдебен процес срещу ворски лорд, нарушил закона — изсмя се той. Хуморът на Вааген беше черен. Корделия би го прегърнала заради тези думи. Той бе единственият човек, позволил си да разкаже виц в нейно присъствие през последните три дни, и навярно най-рационалният и честен човек, когото бе срещала, откакто напусна колонията Бета. Беше щастлива, че е при нея.

Обърнаха я настрани и докоснаха гръбнака й с медицински зашеметител. Лек трепет и студените й стъпала внезапно се стоплиха, краката й се отпуснаха.

— Усещате ли това? — попита доктор Ритер.

— Кое?

— Добре. — Той кимна на санитаря и пак я обърнаха в старото положение. Санитарят разголи корема й и включи стерилизиращото поле. Хирургът я палпира, като наблюдаваше точното положение на бебето на холовизорните монитори.

— Сигурна ли сте, че не искате да спите по време на всичко това? — попита я за последен път доктор Ритер.

— Не. Искам да гледам. Раждам за пръв път. — „А може би и за последен.“

Той се усмихна.

— Смело момиче.

„Какво момиче, по дяволите, аз съм по-стара от теб.“ Тя усещаше, че доктор Ритер би предпочел да не го гледа.

Хирургът Ритер застана неподвижно, хвърляйки последен поглед наоколо, сякаш проверяваше мислено готовността на инструментите и хората. А също на волята и нервите.

— Хайде, Ритер, мой човек, да приключваме с това — каза Вааген, потропвайки нетърпеливо с пръсти. В гласа му преливаха странно нотки на саркастично подтикване и топло, искрено окуражаване. — Моите наблюдения показват, че излющването на костите вече е започнало. Ако процесът на разпадане се развие прекалено, няма да ми остане основна маса, от която да надграждам. Сега започвай да режеш, после ще си гризеш ноктите.

— Сам си гризи ноктите, Вааген — каза меко хирургът. — Само още един път ме сбутай с лакът и ще накарам санитаря да ти натика разширителя в гърлото.

Много стари приятели, прецени Корделия. Но хирургът вдигна ръце, пое дъх, стисна виброскалпела си и разряза корема й със съвършено овладян замах. Санитарят последва плавно движението му с хирургическия ръчен трактор, затваряйки кръвоносните съдове. Изтекоха само няколко мънички капчици. Корделия усети натиск, но не и болка. С още няколко разреза Ритер отвори матката й.

Прехвърлянето на плацента бе далеч по-трудно от обикновеното цезарово сечение. Деликатната плацента трябваше по химичен и хормонален път да бъде убедена да се освободи от богатата на кръвоносни съдове матка, без да бъдат силно увредени многобройните й устици, после да се освободи от маточната стена в течаща баня от силно обогатен с кислород хранителен разтвор. После репликаторната гъба трябваше да се приплъзне между плацентата и маточната стена, а плацентните устици трябваше поне частично да бъдат накарани да се съединят наново върху новата си матка, преди цялата каша да се извади от живото тяло на майката и да се постави в репликатора. Колкото по-напреднала беше бременността, толкова по-трудно бе прехвърлянето.

Пъпната връв между плацентата и бебето се наблюдаваше и при нужда с хипоспрей се инжектираше допълнителен кислород. На колонията Бета това би се извършвало от съвсем малък уред, а тук края нея кръжеше тревожен санитар.

Първият санитар започна да влива прозрачната яркожълта баня-разтвор в матката й. Тя я изпълни и преля, застича се по тялото й. Сега хирургът работеше на практика под вода. Прехвърлянето на плацента несъмнено бе сложна операция.

— Гъбата — каза меко хирургът. Вааген и Хенри избутаха маточния репликатор до Корделия и извадиха маточната гъба. Хирургът си играеше безкрайно с малкия ръчен трактор. Корделия погледна надолу към закръгления си — толкова леко закръглен — корем, но не видя ръцете му. Потрепери. Ритер се потеше.

— Докторе… — Санитарят посочи към нещо на видеомонитора.

— Мм — каза Ритер, вдигайки поглед. После продължи да бърка в нея. Санитарят мърмореше, Вааген и Хенри мърмореха — хладнокръвно, професионално, успокоително… беше й толкова студено… Течността, преливаща през бялата преграда на кожата й, промени рязко цвета си от розов в ярко, яркочервен и потече много бързо.

— Стегнете това — изсъска хирургът.

Корделия само мерна под ципата мънички ръце, крачета, влажна тъмна главичка, извиваща се под облечените в ръкавици ръце на хирурга — заприлича й на полуудавено котенце.

— Вааген! Сега можеш да вземеш това твое нещо, ако го искаш! — изръмжа Ритер. Вааген бръкна с ръце в корема й и сякаш черни облаци замъглиха погледа на Корделия, главата я заболя и внезапно избухна в блестящи искри. Мракът се изду и я погълна… Последното нещо, което чу, бе отчаяният съскащ глас на хирурга:

— О, по дяволите!…

* * *

Сънищата й бяха замъглени от болка. Най-лошо беше задушаването. Тя се задушаваше отново и отново, плачеше за глътка въздух. Гърлото й беше пълно с нещо, което го запушваше, и тя се опитваше да го издращи, докато не вързаха ръцете й. После сънува мъченията на Ворутиър, умножени и лудо оплетени, продължаваха с часове. Обезумелият Ботари бе коленичил на гърдите й и тя изобщо не можеше да си поеме дъх.

Накрая се събуди с прояснена глава, сякаш излезе от някакъв подземен адски затвор на Божия свят. Облекчението й бе така дълбоко, че отново заплака — без глас, без да отваря очи. Можеше да диша, макар да я болеше и да не можеше да се помръдне. Но можеше да диша. Това бе достатъчно.

— Шт-шт. — Един дебел, топъл пръст докосна клепките й, изтривайки влагата. — Всичко е наред.

— Наистина ли? — премига тя и отвори очи. Беше нощ и изкуствената светлина се разливаше топло из стаята. Лицето на Арал се надвеси над нея. — Нощ… ли… е? Какво стана?

— Шт. Беше много, много болна. Получи силен кръвоизлив по време на прехвърлянето на плацентата. Сърцето ти спира на два пъти. — Той овлажни устните си и продължи: — Травмата, като капак на натравянето, прерастна в солтоксинова пневмония. Вчера ти беше ужасно лош ден, но най-лошото мина.

— Колко… време?

— Три дена.

— Оо. Бебето, Арал, как… е? Подробности!

— Всичко е наред. Вааген докладва, че прехвърлянето е било успешно. Загубили са около трийсет процента от плацентната функция, но Хенри е компенсирал това с обогатен и повишен приток на окси-разтвор. Изглежда, всичко върви добре или поне толкова добре, колкото може да се очаква. Във всеки случай бебето е все още живо. Вааген е започнал първия си експеримент по лечението с калций и ни обещава да докладва скоро. — Той я погали по челото. — Осигурен му е приоритетен достъп до всякаква апаратура, доставки или санитари, включително и външни консултанти. При него са един цивилен педиатър и Хенри. Самият Вааген знае за военните отрови повече, отколкото всеки друг — на Бараяр или където и да било. В момента не можем да направим повече. Тъй че почивай, любов моя.

— Бебето — къде е?

— А, можеш да видиш къде е, ако искаш. — Той приповдигна главата й и посочи през прозореца. — Виждаш ли втората сграда с червените светлини на покрива? Това е отделът за биохимически изследвания. Лабораторията на Вааген и Хенри е на третия етаж.

— О, познах я веднага. Видяхме я от другата страна в деня, когато прибрахме Елена.

— Правилно. — Лицето му се смекчи. — Радвам се, че се връщаш, мили капитане. Да те виждам толкова болна… Не съм се чувствал толкова безпомощен и безполезен откакто бях на единайсет години.

Това бе годината, през която смъртния взвод на лудия император Юри бе убил майка му и брат му.

— Шт — каза тя на свой ред. — Не, не… така е добре.

На следващата сутрин й свалиха всички системи. Остана само кислородът. Последваха дни на спокойно ежедневие. Оздравяването й вървеше по-гладко от това на Арал. Както й се струваше, тълпи от хора, предвождани от министър Вортала, идваха да го виждат по всяко време. В стаята му бе инсталиран комуникационен пулт въпреки лекарските протести. Куделка беше с него по осем часа на ден в качеството си на негов заместник.

Куделка изглеждаше много мълчалив — потиснат като всички останали. Но не толкова болезнено, колкото хората, свързани с тяхната провалила се служба за сигурност. Дори Илян се сви, когато видя Корделия.

Арал я разхождаше внимателно нагоре-надолу по коридора по два пъти на ден. Виброскалпелът бе направил по-чист разрез през корема й, отколкото например от саблен удар, но не и по-плитък. Оздравяващата рана обаче я болеше по-малко от дробовете. Или от сърцето. Коремът й беше леко отпуснат, но определено не бе вече пълен. Тя бе сама и пуста, беше отново самата себе си след петте месеца на това странно, двойно съществувание.

Един ден доктор Хенри дойде с инвалидна количка и я отведе на кратко пътешествие до своята лаборатория, за да види къде е инсталиран репликаторът. Тя погледа как бебето й мърда на видеосканерите и проучи техническите отчети на екипа. Нервите, кожата и очите на техния обект даваха насърчителни резултати от тестуването, но Хенри не беше съвсем сигурен за слуха, поради фините кости в ушите. Хенри и Вааген бяха добре подготвени учени с почти бетански възгледи — тя ги благославяше мислено и им благодареше на глас, а после се върна в стаята си, чувствайки се невероятно по-добре.

Обаче когато капитан Вааген нахлу в стаята й на следващата сутрин, сърцето й слезе в петите. Лицето му беше като гръмоносен облак, а устните му — стиснати и сурови.

— Какво има, капитане? — попита припряно тя. — Да не би нещо с втората серия калций?

— Прекалено рано е да се каже. Не, състоянието на бебето ви е непроменено, миледи. Проблемът ни е свързан с вашия свекър. Генерал граф Воркосиган ни посети тази сутрин.

— Оо! Дошъл е да види бебето? А, добре. Той е ужасно объркан от тази нова технология. Може би най-накрая започва да преодолява емоционалните си задръжки. Графът възприема новите причиняващи смърт технологии достатъчно лесно, нали е стар ворски боец…

— На ваше място не бих бил такъв оптимист по отношение на него, миледи. — Той пое дълбоко дъх, намирайки убежище в официалността на стойката си. — Доктор Хенри си помисли същото като вас. Разведохме генерала из цялата лаборатория, показахме му апаратурата, обяснихме му теориите си за лечението. Бяхме абсолютно честни, както бяхме и с вас. Може би прекалено честни. Той поиска да разбере какви резултати очакваме. По дяволите, ние не знаем. И точно така му казахме. А той почна да подхвърля намеци… ами, накратко, генералът първо помоли, а после и заповяда на доктор Хенри да приеме подкуп, за да отвори спирачния кран. Да убие плода. Мутацията, както каза той. Пратихме го по дяволите. Но той се закле, че ще се върне.

Тя трепереше, но се овладя и каза с безизразно лице:

— Разбирам.

— Искам този старец да бъде държан далеч от лабораторията ми, миледи. И не ме интересува как ще го направите.

— Ще видя… почакайте тук. — Тя навлече халата над зелената си пижама и го завърза по-стегнато, намести кислородната маска и тръгна предпазливо по коридора. Арал, само по униформени панталони и риза, седеше на малка масичка до прозореца. Единственият белег за продължителното му боледуване бе кислородната маска на носа, с което лекуваше собствената си солтоксинова пневмония. Той разговаряше с един мъж, а Куделка си вземаше бележки. Слава Богу, мъжът не бе Пьотър, а само някакъв министерски секретар на Вортала.

— Арал! Трябваш ми.

— Неотложно ли е?

— Да.

Той стана от стола с кратко „Извинете ме за момент, господа“ и я последва в нейната стая. Корделия затвори вратата.

— Капитан Вааген, моля ви разкажете на Арал това, което току-що казахте на мен.

Мъничко по-нервен, Вааген повтори историята и за негова чест, не смекчи подробностите. Върху раменете на Арал сякаш се стовари някаква тежест.

— Благодаря ви, капитане. Постъпили сте правилно, като докладвате за случая. Ще се погрижа за него незабавно.

— Това ли е всичко? — Вааген погледна със съмнение Корделия.

Тя му подаде ръка.

— Чухте какво ви се каза.

Вааген сви рамене и се сбогува.

— Не се ли съмняваш в историята му? — попита Корделия.

— Слушам разсъжденията на графа, моя баща, по този въпрос вече цяла седмица, любов моя.

— Спорил си с него?

— Той спореше. Аз само слушах.

Арал се върна в собствената си стая и помоли Куделка и секретаря да почакат в коридора. Корделия седна на леглото му и го наблюдаваше как набира кода на комуникационния пулт.

— Тук е лорд Воркосиган. Искам да говоря едновременно с шефа на охраната на Имперската военна болница и с командир Саймън Илян. Свържете ме и с двамата, моля.

Последва кратко изчакване, докато ги намерят. Съдейки по неясния фон на визора, човекът от болницата бе в кабинета си някъде из болничния комплекс. Илян бе открит в съдебната лаборатория в генералния щаб на ИмпСи.

— Господа — започна със съвсем безизразно лице Арал. — Искам да анулирам един пропуск, издаден от Службата за сигурност. — И двамата мъже внимателно се приготвиха да записват на комуникационните си пултове. — Да бъде забранен достъпът на генерал граф Пьотър Воркосиган до Сграда Шест, отдел за биохимически изследвания в Имперската военна болница, до по-нататъшни разпореждания. Лично от мен.

Илян се поколеба.

— Сър, генерал Воркосиган има абсолютен пропуск по императорска заповед. Има го от години. Трябва ми императорска заповед, за да го отменя.

— Точно това правя, Илян. — В гласа на Воркосиган се промъкна нотка на нетърпение. — По заповед на Арал Воркосиган, регент на Негово Императорско Величество Грегор Ворбара. Достатъчно официално ли е?

Илян подсвирна леко, но лицето му веднага стана отново безизразно, щом видя как Воркосиган се намръщи.

— Да, сър. Ясно. Има ли нещо друго?

— Това е всичко. Само за онази сграда.

— Сър… — каза началникът на болничната охрана, — ами ако… генерал Воркосиган откаже да спре при заповед?

Корделия ясно си представи как някой нещастен млад часови ще си изпати от цялата тази история…

— Ако вашите хора са наистина чак толкова затруднени от един старец, могат да използват сила, включително да стрелят със зашеметител — отвърна твърдо Арал. — Свободни сте. Благодаря ви.

Човекът от болницата кимна предпазливо и преустанови връзката.

Илян се поколеба за миг.

— Сигурен ли сте, че е добра идея, на неговата възраст? Зашеметителят може да окаже вредно въздействие на сърцето. А и изобщо няма да му хареса, когато му кажем, че му е забранено да ходи там. Защо не… — Арал само го погледна студено и той преглътна. — Слушам, сър. — После отдаде чест и се изключи.

Арал се отпусна на мястото си, гледайки замислено празния екран на визора. После вдигна очи към Корделия и изкриви устни в иронично-страдалческа гримаса.

— Той е само един немощен старец.

— Този старец току-що се е опитал да убие сина ти. Това, което е останало от сина ти.

— Разбирам гледната му точка. Разбирам и страховете му.

— А разбираш ли и моите?

— Да.

— Ами ако се стигне до сблъсък — ако той се опита да се върне?

— Той е моето минало. — Той срещна погледа й. — Ти си моето бъдеще. А останалата част от живота ми принадлежи на бъдещето. Давам думата си на Воркосиган.

Корделия въздъхна и разтри врата и очите си. Боляха я.

Куделка потропа на вратата и надникна.

— Сър? Секретарят на министъра иска да знае…

— След малко, лейтенант — махна му да излезе Воркосиган.

— Да изчезваме оттук — каза неочаквано Корделия.

— Какво?

— Имперската болница. Имперската служба за сигурност, Имперската не-знам-какво-си — всичко това ми причинява ужасен пристъп на Имперска клаустрофобия. Хайде да отидем в езерното имение Воркосиган за няколко дни. Самият ти ще се възстановиш там по-бързо и за всичките ти всеотдайни любимци — тя тръсна глава към коридора, — ще бъде по-трудно да те открият там. Само ти и аз, момче. — Щеше ли да подейства? Ами ако се върнеха към сцената на лятното си щастие, а него вече го нямаше? Удавено в есенните дъждове… Тя усещаше как отчаянието в нея расте: жадуваше да възвърне загубеното им равновесие, да намери някаква стабилна опора.

Тон вдигна одобрително вежди.

— Превъзходна идея, мили капитане. Ще можем и да наглеждаме стареца.

— О, трябва ли… Оо. Да, разбирам. Добре. Непременно.