Лоис Макмастър Бюджолд
Бараяр (2)

Втора глава

На следната утрин Корделия се събуди и откри, че Воркосиган вече е заминал и че това е първият й ден на Бараяр без подкрепата на постоянните й придружители. Реши да го посвети на пазаруване — това й бе хрумнало вчера, докато наблюдаваше Куделка на спираловидно извитото стълбище. Подозираше, че Друшнакови ще е идеалният местен водач за целта, която си бе наумила.

Тя се облече и излезе да потърси телохранителката си. Не бе трудно да я открие — Друшнакови седеше в преддверието пред спалнята и вдигна глава при появата й. Наистина трябваше да носи униформа. Роклята правеше високото й тяло с прекрасна мускулатура да изглежда тромаво. Корделия се запита дали като съпруга на регента ще получи разрешение да облича служителите си в свои собствени ливреи и по време на закуската обмисляше униформа, която би прилегнала добре на момичето.

— Знаете ли, че сте първата бараярска телохранителка, с която се запознавам — отбеляза Корделия, след като свърши с яйцето и кафето си, и с някакъв задушен с масло местен булгур, който очевидно бе обичайната закуска на планетата. — Как започнахте тази работа?

— Ами, аз не съм истинска телохранителка, като онези облечени в ливреи мъже…

О, отново магията на униформите!

— … но баща ми и тримата ми братя са в службите. По-скоро съм истински войник, като вас.

Луда по войската, като всички бараярци.

— Нима?

— Навремето спортувах джудо. Но бях прекалено едра, за да се състезавам с жени. Не можех да тренирам истински с никого, а освен това изпълняването на всички кати бе страшно тъпо. Братята ми ме вкарваха тайно със себе си в мъжките групи. И едното доведе до другото. Като ученичка две години бях шампион на Бараяр при жените. После, преди три години, един от хората на капитан Негри дойде при баща ми и му предложи работа за мен. Обучиха ме да боравя с оръжие. Изглежда, че принцесата е молила за телохранителки в продължение на години, но не са можели да намерят жена, която да издържи всички тестове. Въпреки че — усмихна се тя самоиронично — дамата, която уби адмирал Ворутиър, едва ли се нуждае от скромните ми услуги.

Корделия прехапа език.

— Хм. Просто имах късмет. А освен това в момента бих предпочела да се въздържам от физически усилия. Нали знаете, бременна съм.

— Да, миледи. Споменаваше се в един от…

— Докладите на капитан Негри — довърши мисълта й Корделия. — Сигурна съм за това. Навярно е разбрал още преди мен.

— Да, миледи.

— Насърчаваха ли интересите ви, когато бяхте дете?

— Не… истински. Всички си мислеха, че съм просто особена. — Тя се намръщи и Корделия изпита усещането, че разбужда болезнени спомени.

— По-големите ви братя ли? — обърна се тя сериозно към момичето.

Друшнакови я погледна с големите си сини очи.

— Да, защо?

— Така предполагах. — „И се страхувах от Бараяр заради онова, което е сторил на синовете си. Не е странно, че не са успели да намерят жена, която да издържи тестовете.“ — Значи сте обучена да боравите с оръжие. Отлично. Ще можете да ми бъдете водач при днешното пазаруване.

В изражението на Друшнакови се промъкна едва забележима неприязън.

— Да, миледи. Какви дрехи търсите? — попита учтиво тя, криейки мрачното си разочарование от интересите на „истинския войник“.

— Откъде човек тук може да си купи приличен бастун със сабя?

Неприязненият поглед изчезна.

— О, знам едно място, откъдето ворските офицери и графовете снабдяват хората си с оръжие. Макар че никога не съм влизала вътре. Семейството ми не произхожда от Вор и затова, разбира се, не ни е разрешено да притежаваме лично оръжие. Само служебно. Но пък е от най-доброто.

Един от униформените стражи на граф Воркосиган ги придружи до магазина. Корделия се беше отпуснала и се наслаждаваше на гледката. Друшнакови обаче бе на поста си и стоеше нащрек — очите й непрестанно оглеждаха изпитателно тълпите. Корделия имаше чувството, че не пропуска нищо. От време на време докосваше с ръка зашеметителя си, скрит под украсеното й с бродерии болеро.

Свиха по една чиста тясна улица, от двете страни на която се издигаха стари сгради с изсечени от камък фасади. На витрината на оръжейния магазин с дискретни златни букви бе написано само „Сийглинг“ Очевидно, ако човек не знаеше къде е попаднал, не би трябвало да бъде тук. Униформеният им придружител изчака навън, а Корделия и Друшнакови влязоха в магазина. На пода беше постлан дебел килим, стените бяха покрити с дървена ламперия; във въздуха се носеше частичка от онази оръжейна атмосфера, която Корделия си спомняше от кораба си от Проекта — странният дъх на роден дом, когато си на чуждо място. Тя погледна скрито към дървената ламперия и пресметна наум стойността й в бетански долари. Ужасно много бетански долари. И все пак, изглежда, тук дървото бе разпространено почти толкова, колкото и пластмасата, и бе също толкова ниско ценено. Личните оръжия, които горните класи можеха да носят законно, бяха елегантно изложени във витрини и по стените. Освен зашеметители и ловно оръжие имаше внушително разнообразие от саби и ножове — очевидно жестоките декрети на императора срещу дуелите забраняваха само използването им, но не и тяхното притежаване.

Към тях се приближи продавачът — тесноок, възстар мъж с лека походка.

— С какво мога да ви бъда полезен, госпожи?

Отношението му бе достатъчно сърдечно. Корделия предполагаше, че тук понякога влизат жени от класата Вор — за да купят подаръци за мъжете или любовниците си. Но със същия тон продавачът можеше да каже и „С какво мога да ви бъда полезен, деца?“ Дали не ги омаловажаваше чрез езика на тялото си? Това нямаше значение.

— Търся бастун със сабя за мъж, висок около метър и осемдесет. — Куделка беше горе-долу толкова. — С пружинен механизъм, по възможност.

— Да, госпожо. — Продавачът изчезна и скоро се върна с бастун от светло дърво, украсен със сложна резба.

— Изглежда малко… не знам. — „Безвкусен“. — Как работи?

Продавачът демонстрира пружинния механизъм. Дървената ножница падна, разкривайки дългото тънко острие. Корделия протегна ръка и мъжът й подаде оръжието с явна неохота.

Тя се извърна леко, огледа сабята и я подаде на телохранителката.

— Как ви се струва?

Отначало Друшнакови се поусмихна, но после се намръщи съмнително.

— Не е много добре балансирана. — Тя погледна неуверено продавача.

— Помнете, че работите за мен, не за него — каза Корделия, определяйки вярно класовото съзнание в действие.

— Според мен тази сабя не е особено добра.

— Тя е отлична даркойска изработка, госпожо — защити се хладно продавачът.

Корделия я взе обратно с усмивка.

— Нека проверим вашата хипотеза.

Тя вдигна ненадейно оръжието за поздрав и нанесе къс удар към стената. Върхът му се заби в дървото, а Корделия наблегна на дръжката. Сабята се счупи. С иронична усмивка тя подаде парчетата на продавача.

— Как сте се задържали в този бизнес, при положение че клиентите ви не остават живи достатъчно дълго, за да пазаруват отново? Навярно „Сийглинг“ не е спечелил репутацията си, като продава подобни играчки. Донесете ми нещо подходящо за истински войник, а не боклуци за сводници.

— Госпожо — каза решително продавачът, — трябва да настоя да заплатите повредената стока.

— Много добре — отвърна му вече сериозно раздразнена Корделия. — Изпратете сметката на съпруга ми, адмирал Арал Воркосиган, замъкът Воркосиган. Можете да му обясните и защо сте се опитали да пробутате на жена му боклук, офицер. — Последното обръщение бе само предположение, основаващо се на възрастта и походката му, но Корделия разбра по очите му, че е познала.

Продавачът се поклони дълбоко.

— Моля за прошка, миледи. Мисля, че имам нещо по-подходящо, ако благоволите да почакате.

Той пак изчезна и Корделия въздъхна.

— Пазаруването с продавачи машини е далеч по-лесно. Но поне позоваването на неуместни авторитети от Щабквартирата върши работа съвсем като у дома.

Следващият бастун беше от неукрасено тъмно дърво, полирано до копринен блясък. Продавачът й го подаде неотворен и отново се поклони.

— Натиснете дръжката на това място, миледи.

Беше много по-тежък от първия бастун. Ножницата отскочи бързо и се приземи до стената в другия край на помещението толкова силно, че едва ли не представляваше оръжие сама по себе си. Корделия огледа и тази сабя. По продължение на острието се виждаше странен гравиран знак. Тя пак поздрави с жест стената и привлече погледа на продавача.

— От заплатата си ли ще трябва да плащате повредените оръжия?

— Можете спокойно да продължавате, миледи — отвърна той с едва доловим блясък на задоволство в очите. — Тази сабя няма да можете да счупите.

Корделия повтори предишното изпитание. Върхът проникна много по-дълбоко в дървото и макар да наблегна върху дръжката с цялата си сила, тя успя само лекичко да я огъне. Но сабята можеше да се огъне още повече — Корделия усещаше, че е далеч от границата на гъвкавостта й. Тя я подаде на Друшнакови, която я огледа внимателно.

— Тази е прекрасна, миледи. Наистина си струва.

— Сигурна съм, че ще бъде използвана повече като бастун, отколкото като сабя. Но въпреки това… наистина трябва да си струва. Ще я вземем.

Докато продавачът я опаковаше, Корделия разглеждаше витрината с украсени с емайл зашеметители.

— Искате да си купите ли, миледи? — попита Друшнакови.

— Аз… всъщност не искам. На Бараяр има достатъчно войници и без да ги внасят от колонията Бета. Не съм тук за това. А вие харесахте ли си нещо?

Очите на Друшнакови се изпълниха с копнеж, но тя поклати отрицателно глава, и плъзна ръка към болерото си.

— Оръжието на капитан Негри е най-доброто. Дори и в „Сийглинг“ нямат по-добро, а само по-красиво.

* * *

Късно същата вечер тримата — Воркосиган, Корделия и лейтенант Куделка седнаха да вечерят. Новият личен секретар на Воркосиган изглеждаше малко уморен.

— Какво правихте през целия ден? — попита Корделия.

— Брояхме хора, най-вече — отвърна Воркосиган. — Министър-председателят Вортала се съмнява в някои от гласовете и ги пресмятахме при закрити врати. Това, което ще видиш утре в залата на Съвета, всъщност не е бараярската политика в действие, а само нейните резултати. А ти как прекара деня?

— Отлично. Ходих на пазар. Един момент. — Тя извади бастуна със сабята и свали опаковката. — Просто искам да те предпазя от това да изтощиш окончателно Ку.

Куделка я погледна благодарно — само от учтивост, защото по очите му се разбираше, че е ядосан. Изражението му обаче се замени с изненада, когато пое бастуна и едва не го изпусна от неочакваната му тежина.

— Хей! Това не…

— Натисни дръжката на това място. Не го насочвай към…

Щрак!

— … прозореца!

За щастие ножницата уцели рамката и шумно отскочи. Ку и Арал скочиха от местата си.

Очите на Куделка блестяха, докато оглеждаше острието на сабята. Корделия му донесе ножницата.

— О, миледи! — Но после лицето му се отпусна безжизнено, той внимателно върна оръжието в бастуна и тъжно й го подаде. — Струва ми се, че не разбирате. Аз не съм Вор. Не е законно да притежавам лична сабя.

— Оо — натъжи се Корделия.

Воркосиган вдигна вежди.

— Мога ли да хвърля един поглед, Корделия? — Той разгледа оръжието, като го извади от ножницата вече по-предпазливо. — Хм. Прав ли съм да мисля, че е платено с моите пари?

— Ами, предполагам, че ще бъдеш прав, когато пристигне сметката. Макар да не смятам, че трябва да плащаш за сабята, която счупих. Но бих могла да върна бастуна в магазина.

— Разбирам — поусмихна се той. — Лейтенант Куделка, като ваш командир и втори васал на Ецар Ворбара, официално ви връчвам това мое оръжие, за да го носите в служба на императора, да бъде вечно царството му. — Неизбежната ирония на официалната фраза разтегна устните му, но той бързо смени изражението си и върна бастуна на Куделка, който отново засия.

— Благодаря ви, сър!

Корделия само поклати глава.

— Струва ми се, че никога няма да разбера тази планета.

— Ще поръчам на Ку да ти намери подходящи исторически книги. Но не тази вечер. Едва ще има време да сложи в ред днешните си бележки, преди тук да се появи Вортала с неколцина „скитници“. Можеш да работиш в библиотеката на баща ми, Ку. Ще се срещнем там.

Вечерята свърши. Куделка се оттегли в библиотеката да работи, а Воркосиган и Корделия отидоха да почетат в съседната й дневна, преди да започне нощното съвещание на Воркосиган. Имаше още доста доклади, които той прегледа набързо с ръчния си апарат за четене. Корделия подели времето си между прослушването на запис на бараярско-руски фразеологичен речник и на един още по-ужасен диск за отглеждането на деца. Тишината бе нарушавана от случайното мърморене на Воркосиган, отправено по-скоро към самия него, отколкото към нея: „Аха! Ето какво се готви да направи това копеле!“ или „По дяволите, тези схеми са странни. Ще трябва да ги проверим…“ Корделия също промърморваше по нещо от време на време: „О, Боже, питам се дали всички бебета са такива.“ А пък откъм стената на библиотеката се чуваше периодично „щрак!“, което ги караше да се споглеждат и да избухват в смях.

— О, Господи — каза Корделия след третото или четвъртото избухване, — надявам се, че не съм го отвлякла много от задълженията му.

— Ще се справи, щом се поуспокои. Личният секретар на Ворбара го взе да му показва как да се организира. Ку ще го следва по време на целия протокол по погребението и след това ще може да се оправя с всичко. Между другото, идеята за бастуна е гениална, благодаря ти.

— Да, забелязах, че е извънредно чувствителен по отношение на недъга си. Помислих си, че това може би ще заглади малко перушината му.

— Такова е нашето общество. То е… прекалено сурово с всеки, който има физически недостатъци.

— Разбирам. Странно… като го споменаваш сега, не си спомням да съм виждала по улиците или някъде другаде хора, които да не изглеждат здрави. Освен в болницата. Никакви деца в инвалидни колички, бутани от родители с празен поглед…

— И няма да видиш — мрачно я погледна Воркосиган. — Всички откриваеми проблеми се елиминират още преди раждането.

— Е, и ние правим така. Но обикновено преди зачеването.

— Също и при раждане. А и след това.

— Оо!

— Що се отнася до сакатите възрастни…

— Боже мили, да не би да ги подлагате на евтаназия?

— Вашият мичман Дюбауър не би могъл да живее тук.

Дюбауър бе уцелен в главата с невроразрушител и бе оцелял. Почти оцелял.

— Що се отнася до недъзи като този на Куделка или още по-лошо… обществото направо им лепва дамга. Наблюдавай го някой път в по-голяма група хора, не сред близките му приятели. Високият процент на самоубийствата сред уволнените по здравословни причини войници не е случаен.

— Това е ужасно!

— Някога го приемах за нещо нормално. Сега… вече не. Но мнозина все още мислят така.

— Ами проблеми като този на Ботари?

— Зависи. Той беше полезен луд. А безполезните… — провлачи Арал и погледна ботушите си. Корделия усети студ.

— Непрекъснато си мисля, че съм започнала да свиквам с тукашния живот. После завивам зад ъгъла и веднага попадам на нещо подобно.

— Изминали са едва осемдесет години, откакто Бараяр отново е установил контакт с галактическата цивилизация. По време на Периода на изолация не сме изгубили единствено технологията. Сега си я възвръщаме бързо, като взето назаем палто. Но под него… все още сме дяволски голи.

Не след дълго пристигнаха граф Вортала и неговите „скитници“ и Воркосиган изчезна в библиотеката. Старият граф Пьотър Воркосиган, бащата на Арал, пристигна малко по-късно — беше дошъл да участва в гласуването на пълния Съвет.

— Е, той си е обезпечил това гласуване — пошегува се Корделия със свекъра си, докато му помагаше да съблече дрехата си в настланото с каменни плочи преддверие.

— Ха! Ще има късмет, ако спечели. През последните няколко години издигна някои доста радикални мнения. Ако не ми беше син, щеше да има да взема. — Но набръчканото лице на Пьотър изглеждаше гордо.

Корделия премига при това описание на политическите възгледи на Арал Воркосиган.

— Признавам си, никога не съм си го представяла като революционер. „Радикален“ трябва да е доста по-разтегливо понятие, отколкото си мислех.

— О, той не се смята за такъв. Мисли си, че може да стигне до средата на пътя и после да се откаже. Според мен, ако още няколко години върви по този път, ще открие, че е яхнал тигър — мрачно поклати глава графът. — Но ела при мен, момичето ми, и седни да ми кажеш как си. Изглеждаш добре, наред ли е всичко?

Старият граф проявяваше искрен интерес към развитието на бъдещия си внук. Корделия чувстваше, че бременността й я е издигнала в очите му неимоверно — от едва поносим каприз на Арал до нещо, което опасно граничеше с полубожественост. Той я обсипваше с одобрението си, което беше почти непреодолимо, и тя никога не му се присмиваше, макар понякога да й се искаше.

Беше открила една рисунка на Арал, изобразяваща реакцията на баща му към нейната бременност в деня, когато тя донесе потвърждението за състоянието си. Беше се върнала в езерното имение Воркосиган през онзи летен ден и откри Арал на кея. Той се маеше край лодката си — беше разпънал платната да съхнат на слънце и джапаше в локвите.

Погледна я и я видя засмяна, неспособна да скрие щастието в очите си.

— Е? — той се изправи срещу нея.

— Ами… — опита се да си придаде тъжен и разочарован вид тя, за да го подразни, но не можа да удържи усмивката си и тя се разля по цялото й лице. — Докторът казва, че е момче!

— Оо! — От устните му се изплъзна дълга, красноречива въздишка и той я грабна в обятията си, завъртайки я в кръг.

— Арал! Да не ме изпуснеш! — Той не бе по-висок от нея, но много по-широк и едър.

— За нищо на света! — Той я пусна да стъпи на земята и се целунаха дълго, като накрая избухнаха в смях. — Баща ми ще полудее от радост.

— Самият ти изглеждаш полудял от радост.

— Да, но ти още нищо не си видяла! Чакай да видиш как един старомоден бараярски pater familiae изпада в транс при нарастването на семейното му дърво. От дълги години бях убедил бедния старец, че родът му завършва с мен.

— Дали ще ми прости, че съм плебей от друг свят?

— Той не е искал да те обиди, но така или иначе, не мисля, че отсега нататък ще го интересува каква жена съм довел у дома, при положение че тя се е оказала бременна. Мислиш, че преувеличавам? — прибави той, когато Корделия избухна в смях. — Ще видиш.

— Дали не е малко рано да мислим за име? — попита тя с глас, изпълнен с копнеж.

— Изобщо няма смисъл да мислим. Това е първородният син. Тук има строг обичай, според който детето получава имената на двамата си дядовци. Първото име е това на дядо му от страна на бащата, а второто — на дядо му по майка.

— О, значи затова историята ви е толкова объркана. Вечно ми се налагаше да правя справки, за да мога да разбера нещо. Пьотър Майлс. Хм. Е, предполагам, че ще мога да свикна. А пък аз си мислех за… нещо друго.

— Може би следващия път.

— Оо, много си амбициозен.

Последва кратко противоборство — Корделия отдавна бе направила полезното откритие, че в определени настроения Арал има повече гъдел от нея, така че успя да го надвие и завършиха битката смеейки се на тревата под яркото слънце.

— Изключително непочтено — оплака се Арал, щом тя го пусна.

— Да не би да се страхуваш, че ще шокирам рибарите на Негри?

— Те не се поддават на шокиране, гарантирам ти.

Корделия махна с ръка към далечната лодка, но човекът в нея не й обърна никакво внимание. Отначало се беше ядосала, а после смирено научи, че Арал е под постоянно наблюдение от страна на ИмпСи. Предполагаше, че такава е цената за включването му в тайната и фатална политика на Ескобарската война. Такова бе и наказанието за някои от по-зле приеманите му искрени позиции.

— Разбирам защо си превърнал опитите си да им се надсмиваш в свое хоби. Но може би трябва просто да се отпуснем и да ги поканим на обяд или нещо подобно. Чувствам, че досега вече трябва да са ме опознали достатъчно добре, тъй че и аз искам да ги опозная. — Дали човекът на Негри бе записал семейния разговор, който току-що бяха провели? Имаше ли подслушвателна апаратура в спалнята им? А в банята им?

Арал се усмихна.

— Няма да им разрешат. Не ядат и не пият нищо друго освен това, което носят със себе си.

— Боже мой, това е истинска параноя! Наистина ли е необходимо?

— Понякога. Работата им крие много опасности. Не им завиждам.

— Мислех си, че да се навъртат наоколо и да те наблюдават, за тях е една чудесна малка ваканция. Онзи човек там сигурно е хванал добър тен.

— Да се навъртат наоколо е най-трудната част от работата. Могат да се мотаят цяла година, а после да ги извикат за петминутна акция от жизнена важност. Но трябва да бъдат постоянно готови за тези пет минути, през цялата година. Това е ужасно напрежение. Много повече предпочитам атаката пред защитата.

— И все пак не разбирам защо някой трябва да те безпокои. Имам предвид това, че ти си само един преминал в запаса офицер, който живее в сянка. Сигурно има стотици други като теб, дори и от знатен, ворски произход.

— Хм — избягвайки отговора, той погледна към далечната лодка, после скочи на крака. — Хайде. Да отнесем добрата новина на баща ми.

Е, сега го разбираше. Граф Пьотър я накара да го хване под ръка и я отведе в трапезарията, където по време на късната му вечеря я разпита за последния преглед при акушер-гинеколога и я накара да опита от пресните градински лакомства, донесени от него от провинцията. Тя изяде покорно гроздето.

След като графът се навечеря, двамата излязоха, хванати под ръка, в преддверието. Корделия долови повишени гласове, носещи се откъм библиотеката. Думите се чуваха приглушено, но бяха остри и резки. Обезпокоена, тя спря.

След миг спорът завърши, вратата на библиотеката се отвори и оттам с горделива походка излезе някакъв мъж. През отворилия се процеп Корделия видя Арал и граф Вортала. Лицето на съпруга й беше решително, очите му горяха. Вортала, прегърбен от възрастта мъж с оплешивяваща побеляла коса, бе целият почервенял. С рязък жест излезлият даде знак на очакващия го униформен служител, който го последва пъргаво, с безизразно лице.

Непознатият бе около четирийсетгодишен, тъмнокос и облечен в скъпия стил на горната класа. Челото и долната му челюст бяха толкова силно издадени, че скриваха носа и мустаците му. Не беше нито красив, нито грозен и ако не бе толкова смръщен, човек можеше да каже, че притежава силни черти. Сега просто изглеждате кисел. Срещайки граф Пьотър в преддверието, той спря и кимна за поздрав.

— А, Воркосиган — каза гърлено той. Неохотният му полупоклон бе вместо „добър вечер“.

Старият граф наведе глава в отговор и вдигна вежди.

— Тръгвате ли вече, Вордариан? — В тона му прозвуча съвсем друг въпрос.

Устните на Вордариан бяха стиснати, дланите му се свиваха несъзнателно в ритъм с челюстта му.

— Запомнете думите ми — каза тежко той. — Вие и аз, и всеки друг знатен човек на Бараяр утре ще съжалява, че се е родил.

Пьотър стисна устни, в очите му проблесна тревога.

— Синът ми не ще предаде класата си, Вордариан.

— Заслепен сте. — Той хвърли кос поглед към Корделия, не достатъчно продължителен, за да бъде възприет като обида, но затова пък студен, ужасно студен. След него запознанството бе невъзможно. После с усилие си наложи минималната любезност да кимне за сбогом, обърна се и излезе със следващия го като сянка подчинен.

Арал и Вортала се показаха от библиотеката. Арал дойде в преддверието и мрачно се взря в мрака през гравираните стъкла от двете страни на вратата. Вортала постави успокоително ръка на рамото му.

— Оставете го да си върви — каза той. — И без неговия глас можем да се оправим утре.

— Нямам намерение да го гоня по улицата — озъби се Арал. — Но въпреки това… следващия път си спестете остроумието за хора, които могат да го оценят, а?

— Кой беше този сърдит човек? — попита Корделия, опитвайки се да приповдигне мрачното настроение.

— Граф Видал Вордариан — обърна се към нея Арал и дори успя да й се усмихне. — Комодор граф Вордариан. Работил съм с него от време на време, когато бях в Генералния щаб. Сега е лидер на нещо, което човек би нарекъл почти консервативна партия на Бараяр. Не са като онези умопобъркани от Периода на изолацията, а така да се каже, хора, които искрено се страхуват, че всяка промяна ще има отрицателни резултати. — Той погледна скришом граф Пьотър.

— С името му се спекулираше често по отношение на предстоящото регентство — отбеляза Вортала. — Силно се опасявам, че е разчитал да го изберат. Положи огромни усилия да обработи Карийн.

— Трябвало е да обработва Ецар — каза сухо Арал. — Може би нощният въздух ще го успокои. Опитайте пак да поговорите с него утре сутрин, Вортала — но този път малко по-скромно, а?

— Ласкаенето на егото на Вордариан може да отнеме цялото ми време — промърмори Вортала. — Той прекарва ужасно много време в изучаване на родословното си дърво.

— Не е единственият — смръщи лице Арал.

— Само да те беше чул — изръмжа Вортала.