Емилиян Станев
Сами (2)

2

Така прекарваха дните, скрити от бялата светлина. Но ушите им долавяха всички звуци от дневния свят. Чуваха подсвиркванията на косовете, непрестанното бъбрене на сойките, които виеха гнездата си, дълбоките и глухи като стонове гугукания на гълъбите. Гората се огласяше от птичи гласове, сякаш от сутрин до късна вечер там ставаше някакъв празник.

Изтомлени от страстта, двете птици дремеха свити една до друга, неподвижни като древни божества.

През тесния отвор на дупката се виждаше селцето с белите стълбове дим над къщите, воденичният яз под него, огрян от пролетното слънце, златистозелените ниви и далечните гори, които всеки ден ставаха все по-червеникави. По пътя долу под скалите често се чуваше плачливо скърцане на кола и тежки стъпки на добитък. Следобед шумът на реката се усилваше. Тя прииждаше от разтопените в планината снегове. Тогава откъм гората се промъкваше топъл, влажен полъх, замирисваше на гнила шума и дъб, а вечер потъмнялата земя изглеждаше под лъчите на луната сиво-зелена и мършава.

Двете птици се измъкнаха от дупката и безшумно хвръкнаха в нощта. Отначало летяха между клоните на гората, като че искаха да се скрият една от друга. Бухалката летеше напред, надаваше от време на време тихи, гърлени звуци, напомнящи човешки смях. После те се издигаха над върховете на гората и бързо се устремяваха към пълноликата луна, сякаш искаха да се изпепелят в нейната златиста жар.

Нощта наново разпалваше любовта им. Хрипливият хохот на бухала постепенно се превръщаше в глухо и страстно гугучене. Той се издигаше над женската и като я блъскаше с криле, стремеше се да я събори на земята, но тя ловко го отбягваше. Тогава той кацаше на някой клон и оттам я зовеше с дълбокия си глас, който караше заспалите птици да се разбуждат и настръхват.

Често се спущаха над нивите, примамени от писъка на някоя мишка или от бързата, неуловима сянка на младо зайче, излязло да поиграе на открито. А след полунощ гонеха прелитащите откъм планината патици, които се връщаха на север, към Дунава.