Уилям Фокнър
Победа в планината (4)

IV

Негърът влезе в кухнята през задната врата. Беше свалил брезентовата си забрадка и сега беше по синьо войнишко кепе, което, както и куртката, също му беше голямо, въртеше се на темето му тъй, че при всяка крачка халтавият му ръб потрепваше, сякаш има свой собствен живот. От него не се виждаше почти нищо, ако не се смята лицето между кепето и яката, напомнящо изсъхнал борнейски скалп и почти толкова малко, леко напрашено, като че в студа е стояло заровено в купчина пепел от дърва. Старата жена стоеше до печката, на която съскаше и пърпореше тиган; когато негърът влезе, тя не вдигна глава. Момичето стоеше сред стаята с празни ръце. Погледна негъра, проследи го с бавен, сериозен, потаен и немигащ поглед, а той прекоси кухнята с пресилена, окарикатурена самоувереност, вдигна един от пъновете до печката и седна отгоре му.

— Ако времето ви е винаги такова, каквото е сега, все ми е едно дали тая земя ще бъде на янките — каза той, разкопча куртката и показа нозете и ходилата си, безформени и огромни, омотани в някаква кална и безименна материя, наподобяваща кожа, в която приличаха на два кални звяра колкото излегнали се млади псета; премести се към момичето, а момичето си помисли: Това е кожа. Кой знае какво палто е нарязал да си омотае краката. — Ами да — продължи негърът, — един път да си отида у дома, пък ако щат янките всичко да вземат!

— А вие къде живеете? — попита момичето.

Негърът я погледна.

— В Мисисипи. В имението. Никога ли не сте чували за Къщата-околия?

— Къща-околия?

— Точно така. Дядо му я нарекъл Къща-околия, защото е по-голяма и от околия. И с муле да тръгнеш през нея, пак няма да я обходиш от изгрев до залез. Така е. — И той бавно потри длани о бедрата си. Лицето му сега бе обърнато към печката; смръкна шумно. Пепелявият цвят по страните му бе вече изчезнал и лицето съвсем почерня, съсухри се, устата му леко провисна, сякаш мускулите се бяха отпуснали от дълга употреба като остарели ластици, не мускулите за дъвчене, а тия, с които се говори. — Според мен май вече сме си близо. Познава се, най-малкото по миризмата на свинското, и при нас така мирише.

— Къща-околия — изрече момичето вглъбено и унесено, без да откъсва от негъра сериозните си немигащи очи. После извърна глава и погледна към стената с напълно спокойно лице, непроницаемо и бавно, дълбоко замислено.

— Точно така — рече негърът. — Дори янките са чували за Къщата-околия на господаря Френсиз Уедъл. Може и да сте го виждали по онова време, когато тръгна с каляската за Вашингтон да каже на вашия президент, че не одобрява това, което президентът прави с народа. Целия път до Вашингтон измина, все с каляската и с двама негри да я карат и да нагорещяват тухлите, с които си топлеше краката. А напред тръгна един от неговите с фургона и с резервните коне. Отнесе на президента ви цели две мечи кожи и осем бута, пушено еленско месо. Трябва да е минал точно ей тук, пред вашата къща. Сигурно баща ти или баща му са го забелязали. — Продължаваше да разказва, словоохотлив, с приспивателно напевен глас, лицето му постепенно се озаряваше, заблестя с някаква богата топлина, а майката все тъй се навеждаше над печката; момичето стоеше неподвижно и сковано, сгънало босите си гладки ходила до грубите бъчви, а огромното й меко и младо тяло повдигаше грубата дреха с гладкото си млечно богатство, нещо неизказано струеше през немигащите й очи, приковани в негъра, устата й бе леко отворена.

Негърът говореше ли говореше с притворени очи и равен непресекващ глас, надуто, лениво показващ, че не може да му се противоречи, сякаш се намираше у дома, сякаш никога не е имало война и никога не е чувал непонятните слухове за свобода и за промяна, просто като че тази вечер той (според домашната йерархия прост коняр) се намира в хижата си заедно с останалите полски ратаи; в това време старата напълни паниците с готовата гозба, излезе и затвори вратата. Той отвори очи от шума, погледна вратата, след това момичето. Тя се бе загледала към вратата, където изчезна майка й.

— На тебе не ти ли разрешават да ядеш с тях на масата? — попита я той.

Без да мига, момичето погледна негъра.

— Къща-околия — рече тя. — А Вач казваше, че и той бил негър.

— Кой? Той? Негър? Господарят Уедъл? А кой е Вач? — Момичето го гледаше. — Това е, защото никога никъде не сте ходили. И нищо не сте видели. Живеете си тука на голия хълм, дето и пушек не можеш да видиш. Той — негър, а? Да беше те чула майка му! — Той се огледа, отново съсухрен, очните му ябълки побеляха и се завъртяха насам-натам. Момичето продължаваше да го наблюдава.

— А там момичетата през цялото време ли носят обувки? — рече тя.

Негърът оглеждаше кухнята.

— Къде я държите тая изворна водица? Тук ли някъде?

— Изворна водица ли?

— Тази газ, дето се пие. — Негърът бавно примигна.

— Газ?

— Тая светлата газ за лампи, нали я пиете. Няма ли мъничко скрита някъде?

— О — каза момичето, — искаш да кажеш царевичното! — Отиде в единия ъгъл, вдигна от пода една разкована дъска (негърът не сваляше очи от нея) и измъкна още една пръстена кана. Напълни дебелостенна чаша, подаде му я, а той я изля на един дъх в гърлото си със затворени очи.

— Уф! — рече той и отри уста с опакото на ръката си. — Кажи сега, какво ме питаше?

— Носят ли момичетата в тази Къща-околия обувки?

— Жените носят. Пък ако нямат, Соши ще продаде стотина негри и ще им купи… Кой разправя, че Соши бил негър?

— Женен ли е? — попита момичето.

— Кой да е женен? Соши? — Тя не преставаше да го гледа. — Кога ще има време да се ожени, като от четири години се бием с янките? Четири години не си е бил в къщи, а там, дето бяхме, жени няма. — Вгледа се в момичето с леко кръвясали очи, а кожата му проблясваше ту тук, ту там, ту силно, ту по-слабо. Разтапяйки се от топлината, той сякаш се бе уголемил. — А теб к’во те засяга дали е женен?

Спогледаха се. Негърът чу дъха й. В следващия миг тя изобщо не го виждаше, макар че нито бе мигнала, нито бе отместила глава.

— Според мен едва ли ще му остане време за момиче без обувки — рече тя, приближи стената и се спря недалеч от цепнатината. Негърът я проследи с очи. Влезе старата, взе от печката още един съд и без да го погледне, отново хлопна вратата.