Робърт Б. Паркър
Версия „Торнадо“ (8)

8

Стаята ми се намираше на втория етаж в страничното крило на мотела и излизаше на балкон със стъпала от двете страни. В късния следобед Сю Потър почука на вратата.

— Почерпка за добре дошли — обяви тя, щом отворих.

— Виж ти — отвърнах, — боях се, че мъжът ти те е изпратил да ме размекнеш.

Носеше шапка с голяма периферия, бутилка шампанско в кофичка с лед и голяма сламена чанта. В погледа й имаше нещо особено, но не бе опасното пламъче, което помнех от вечерта, когато Пъд се опита да ме сплаши.

— О, Пъд е просто един пън.

— Алитерация! — възкликнах. — Колко мило.

Тя остави шампанското върху телевизора и обиколи стаята. Беше пъргава като скакалец, пък и изглеждаше много по-добре в розовата си ленена рокля с квадратно деколте и обувки в тон с роклята.

Да не искаш да кажеш, че ще живееш съвсем сам през цялото време, докато си тук? — попита тя.

Зависи дали ще ми провърви, ако се помотая до по-късно в залата за боулинг.

— Ей, глупчо, бас държа, че дори не играеш боулинг.

— А на теб мъжете май са ти ясни от пръв поглед.

— Имаш ли чаши за шампанското?

— Разполагам с две прекрасни пластмасови чаши — отвърнах й аз. — В банята са.

— Донеси ги тогава, защото наближава часът за коктейли, а аз не обичам да го посрещам трезва.

Отскочих до банята и се върнах с двете чаши, свалих лепнатото отгоре прозрачно фолио и ги поставих тържествено до кофичката с лед върху телевизора.

— Боя се, че отварянето на бутилка шампанско е непосилна за мен задача. Би ли ми оказал тази чест?

Отворих бутилката и налях по малко в чашите. Подадох й едната, а другата оставих за себе си. Сю протегна своята, сякаш искаше да се чукнем.

— Дзън-дзън — пропя тя.

Допрях чашата си до нейната.

— Щом са пластмасови, май по-добре е да кажеш „скръц-скръц“.

— Не и ако имаш романтична нагласа.

— Което при теб важи с пълна сила.

— И то към всичко без изключение, миличък.

Усмихнах се. И тя се усмихна, след което пресуши чашата си. Аз отново отпих предпазливо. Гостенката ми унесено огледа стаята. Чаках. Тя погледна кобура ми, оставен върху нощното шкафче.

— О, пистолет — рече.

— Няма как.

— Може ли да го разгледам?

— Разбира се.

— Може ли да го взема?

— Не.

Тя поднесе чашата си. Напълних я.

— Носеше ли го онази вечер, когато Пъд се държа ужасно?

— Да.

— Значи можеше да го застреляш.

— Е, чак пък толкоз…

— Държа се с него, сякаш е малко непослушно момче — заключи Сю.

Пийна още шампанско, както ме гледаше над ръба на чашата с огромни сини очи, пълни с енергия. Твърде рано бе, за да е подействало шампанското. Напрежението идеше от друго.

— Просто си вършех работата, мадам.

Усмихна ми се широко. Онова, което бях съзрял в очите й, се прокрадна и в усмивката.

— Пъд е играл футбол в Алабама. Дори са го пробвали за професионалист.

— Като защитник ли?

— Не знам дори точно в кой клуб. Мразя футбола.

— На каква позиция е играл?

— В защитата.

Кимнах разбиращо.

— И сега все в салона кисне. Ти обаче го подреди, сякаш е някакъв малък негодник.

— Направи да та спре дъхът, а?

— Ти си опасен — заяви тя и протегна чаша.

Налях й.

— Особено за пържените миди — продължих мисълта й. — Сложиш ли чиния с пържени миди пред мен, мигом изчезват.

— Разорах колко си опасен в мига, в който влезе.

Шампанското вече започваше да действа и тя леко заваляше думите.

— Според мен и Пъд го разбра, само дето беше прекалено пиян, за да се стресне от това. Какво щеше да направиш, ако ти беше налетял втори път?

— Трябваше тогава да ме попиташ, за да мога да ти отговоря.

— Щеше да го нараниш — настоя Сю, — видях го в очите ти.

— Не ми доставя удоволствие да наранявам когото и да било.

— Познавам мъжете, миличък. Всички останали в семейството разбират от коне. Аз пък познавам мъжете. Вие обичате да се биете.

— Всеки има нужда от хоби.

— А да се чукаш обичаш ли?

— Ей, ама ти наистина познаваш мъжете.

Тънка вертикална бръчица между веждите за миг проряза безупречния тен на лицето й и тутакси изчезна.

— Много мъже не обичат Всички се преструват, че им харесва, но не е така. Някои нямат желание или не могат, защото са пияни или пък се страхуват от жената, на която й се иска.

— А ти си жена, на която й се иска.

— Харесва ми. Харесва ми да го правя с едри мъже. Искам да видя колко и къде са мускулите ти.

— Много са — рекох. — Навсякъде.

— Трябва сама да се убедя, миличък.

— Това ще създаде проблем.

— Дори не си пиеш шампанското — отбеляза тя. — Ако не обичаш шампанско, имам и нещо по-силно.

— Няма нужда.

Сю обаче нехаеше за моите нужди.

— Женен ли си? — попита.

— Нещо такова.

— Не носиш венчална халка.

— Не съм точно женен.

— Как така? Искаш да кажеш, че си имаш приятелка?

— Нещо повече.

— Господи, да не си обратен?

— Не съм.

— Добре, за каквото и да става дума, ти си си наумил да останеш верен.

— Точно така.

— По дяволите!

Кимнах за пореден път.

— Като изневеряваш, е много по-забавно, миличък.

Шампанското в кръвта й вече правеше южняшкия й акцент съвсем изразителен.

— Невинаги забавлението е най-важното — казах аз.

— Че какво друго, по дяволите, може да има?

— Любов например.

— Любов? — присмя ми се тя. Звукът ме подразни. — Кой друг освен някой грамаден янки с опасен пистолет ще вземе да ти говори за любов. Любов, господи!

— Чувал съм, че любовта крепи света.

— Парите крепят света, миличък. А сексът го прави привлекателен. Секс и пари, миличък. Пари и секс.

— И двете звучат хубаво.

Сю грабна бутилката. Оказа се празна и тя я сложи отново на масата.

— По дяволите! — изруга тя и почти се напъха в голямата сламена чанта, а когато се показа, държеше бутилка „Джак Даниълс“. Подаде ми я, за да я отворя.

— Хубаво — засмя се тя отново с онзи неприятен смях. — Тук няма нищо хубаво, миличък. Нищо хубаво във фамилия Клайв.

Оставих отворената бутилка уиски на масата до кофичката с леда. Сю бръкна за няколко кубчета, които пусна в чашата, от която допреди малко бе пила шампанско, и отгоре си наля уиски. Изгледа ме с бутилката в ръка. Поклатих глава. Шампанското в моята чаша се бе стоплило. Сложих я на масата.

— Съвсем нищо? — попитах.

Сю отпи. Нито по женски превзето, нито по мъжки жадно, по-скоро както се бе справила с шампанското — делово, все едно че е работа, с която отдавна е свикнала.

— Е, всички сме красиви, а и добре възпитани. С изключение на мен. Май съм прекалено пряма, за да ме приемат като добре възпитана.

— Пряма — повторих и се усмихнах похотливо. — Какво не му е наред на твоето семейство?

— Да вървят по дяволите. А ти ще ми се нахвърлиш ли?

— Хайде да си поговорим — предложих аз.

— Само ако пийнеш с мен — изгледа ме тя лукаво.

Исках да чуя какво може да ми каже. Взех чашата си, отидох в банята и излях остатъка от шампанското в мивката. После се върнах, сложих няколко бучки лед и си налях малко уиски.

— Хайде пий — подкани ме Сю.

Почувствах се като деветокласничка на първата си среща с някой абитуриент. Отпихме мълчаливо, макар да бях готов да се обзаложа, че Сю няма да издържи дълго. Оказах се прав.

— Та какво ме питаше, миличък?

— Разкажи ми нещо за себе си.

Исках да я накарам да се разприказва.

— От фамилията Клайв съм.

— Това създава ли усложнения?

Тя тъжно поклати глава.

— Мисля, че някой от прадедите ни сигурно е откраднал нещо от нечий гроб.

— Семейно проклятие?

— Всички сме покварени. Пияници, лъжци, развратници.

— И ти ли?

— Най-вече аз. Че защо, по дяволите, мислиш, съм омъжена за Фред Флинтстоун?

— Любов?

Издаде отвратителен звук, който трябваше да наподобява презрителен смях.

— Ето че пак започваш. Татко искаше да види дъщерите си омъжени. Да престанат да обикалят клубовете и да лягат с когото им падне и да се омъжат. Искаше мъжете да наследят бизнеса. Пъд просто се оказа подръка.

— И Стоуни ли?

— Не ме заяждай за Стоуни и Корд.

— Защо?

— Просто не ме питай.

— Добре.

Сю надигна чашата.

— Ами Пени? — попитах. — Тя не е омъжена.

Малката Пенелопи — престорено въздъхна Сю. Четирите срички на дългото име й създадоха затруднение. — Понякога си мисля, че е била подменена при раждането.

— Защо, тя различна ли е?

— Да. Опъва се на татко.

— Е, и?

— Това му допада. И за всичко й вярва. А тя разбира от бизнеса дори по-добре от него.

— И затова не е необходимо да се омъжва.

Още не, но не бива да отлага прекалено дълго, ако иска да наследи нещо.

— Сериозно ли говориш?

— Мъж трябва да управлява — обясни Сю. — Жена не може да върти бизнеса.

— Дори ако в момента е поела близо половината?

— Татко все още командва.

Уискито вече затрудняваше говора й. Трябваше да науча колкото се може повече, преди да запелтечи неразбираемо.

— Какво не им е наред на Стоуни и Корд?

— Стоуни е толкова объркана, че е превъртяла на тема чистота. Все лъска топките на вратите.

— В какъв смисъл объркана?

Усмивката й бе отнесена, макар и все така отблъскваща.

— Заради неговите малки момченца — изломоти тя.

— Корд си пада по малки момченца?

Сю затвори очи, а главата й падна назад върху възглавничката на фотьойла.

— Аха.

След което заспа.