Емилио Салгари
Тронът на фараона (11)

11. В Мемфис

Когато приготвената ладия отплува от бреговете на острова, от Ато се изтръгна дълбока въздишка, а Миринри хвана ръката на Нефер и я притисна към устните си. Но лицето на Нефер беше бледно, очите й не блестяха, а веждите бяха събрани. Чародейката тревожно гледаше в далечината — там, дето гонена от ударите на веслата, като стрела се носеше леката лодка към царствения Мемфис.

Опасността от смъртта и всичко преживяно в храма на царете на Нубия им се струваше като странен сън, в който злият кошмар се преплиташе с чудесни видения и мечти.

За минута да бъдат пленници, осъдени на безславна гибел, без борба, в капан — и изведнъж да се озоват на свобода, да бъдат спасени именно от тази, която ги излъга и предаде… Освен това — да получат великолепен кораб, който се носи с бързината на стрела, и заветния пръстен на фараона, който дава възможност да се измами бдителността на шпионите на Пепи. И всичко това бегълците дължат само на съпровождащата ги девойка!…

По неволя у Миринри, когато ладията им беше вече далеч от Острова на сенките, се изтръгна възклицание:

— Коя си ти, Нефер? Искам да ми кажеш истината!

Нефер с печален глас, звучащ боязливо и искрено, отговори:

— Сама не зная, господарю! Аз смътно помня детинството си — като насън си спомням разкошен дворец. Аз не лъжех, когато разказах това… Само че това не беше в далечна Нубия, а тук, в Египет. А сетне станах робиня на Хер-Хор, жреца на Изида.

Като помълча известно време, тя продължи със задушевен тон:

— Не ме обвинявайте, не казвайте, че съм ви излъгала: аз само бях оръдие в чужди ръце. Аз се заклех със страшна клетва пред Изида. Заради Миринри наруших тази клетва и боговете жестоко ще ме накажат за това…

— Не! Клетвата е била изнудена с лъжа, а изпълнението на замислите на враговете ни би било велико нещастие за Египет и нарушение законите на Ра-Озирис. А когато Миринри стане най-сетне фараон — ти знаеш това, — по заповед на фараона върховният жрец може да отмени клетвата и боговете не ще те накажат. Кой ще ти попречи да принесеш на боговете умилостивителна жертва? И когато крилата на смъртта осенят челото ти и душата ти се отправи към Страшния съд в страната на сенките, направените от тебе добри дела ще свидетелствуват в твоя полза. Анубис ще поведе душата ти, пазейки те, защитавайки те от нападащите те слуги на Сета. И така душата ти ще достигне престола на Единния и ще се слее във вечно блаженство с душата на Предвечния! — каза, като претегляше всяка своя дума, старият жрец Оунис.

— Да бъде тъй, както казваш, мъдрий — отговори Нефер, но все пак, както и преди, на прекрасното й лице лежеше тревожна сянка и погледът й също така тревожно се взираше в лицето на младия фараон.

— От какво се тревожиш? — попита я Ато.

— От нищо и от всичко се боя! — замислено каза девойката. — Някакви предчувствия изпълват душата ми. Ей сега, в тази минута, като те погледнах, аз видях, че ръцете ти са без китки, отрязани чак до лактите, и мен ми стана страшно за тебе!

Ато побледня и се намръщи.

— На мене ще отрежат ръцете? На такова позорно наказание се подлагат само крадците. Аз съм воин! Ако попадна в ръцете на враговете, то тялото ми ще стане по-късо с главата. Аз зная това. Стотици пъти съм виждал смъртта в лицето. Нима аз се боя от нея?

Ато тръсна глава и се засмя, но смехът му беше измъчен.

— Погледни ме! — прекъсна разговора Миринри. — Кажи ми, може би ме виждаш в бъдещето?

Със замъглен поглед Нефер погледна юношата. И погледът й просветна.

— Да, аз те виждам, Син на Слънцето! — каза тя. — От храма на Долния Египет возят на позлатена ладия новия Апис, свещения бик. И цялото население на Мемфис в тържествена процесия излиза да го посрещне. А най-отпред е самият фараон. Това си ти, господарю!… Зад твоята колесница, в разкошна носилка, заобиколена със стража в златни лати, етиопски роби-атлети носят тази, която споделя съдбата ти, съпругата на фараона.

— Нитокрис? — извика Миринри.

— Не виждам. Лицата не виждам… — глухо простена Нефер.

И млъкна. Когато обезпокоеният от неподвижността и мълчанието й Оунис я погледна в лицето и взе ръката й, тя беше студена като лед, а лицето бледо. Нефер беше потънала в дълбок сън, граничещ със смъртта. И изминаха се много дълги часове, докато тя се свести.

А през това време ладията се носеше и носеше надолу по течението, все по-близо и по-близо до царствения Мемфис. И бягаха отстрани смеещите се брегове, меняха се чудни картини от нилски пейзажи.

От време на време минаваха край тях други ладии — ту огромни, натоварени до върха, ту празни, леки малки лодки. На едно място трябваше да минат край цяла рибарска флота, която беше простряла по дъното на Нил мрежите си и от рибарските лодки се чуха викове.

Като се вслуша, Оунис се намръщи.

— Новини! Какви новини има в Горни Египет! — викаха рибарите. — Разкажете, чужденци! Наистина ли се е появил лъжефараон? Истина ли е, че Горни Египет е обхванат от въстание и към Мемфис иде цяла войска, на която лъжефараонът е обещал, че ще предостави столицата за разграбване?

— Изглежда, че Пепи се старае да наплаши народа! — забеляза Ато, когато рибарските лодки останаха далеч назад.

— И изглежда, че той е предупреден за всичко, което сме предприели досега! — отговори Оунис мрачно.

— Но какво от това? — разпалено извика Миринри. — Рано или късно ние ще трябва да встъпим в открит бой. Колкото по-скоро, толкова по-добре!

— Не, не си прав, Миринри! — замислено каза Оунис, дърпайки бялата си брада. — Съкровищата още не са донесени в Тива и Мемфис. Оръжието няма да стигне. Много васали още не са дали определен отговор. С една дума — нашето спасение е в печеленето на време, а не в бързото действие.

Колкото повече се приближаваше ладията до Мемфис, толкова по-оживена изглеждаше великата река. Много по-често браздяха вълните й кораби от военната флота, препълнени с войници. Тези кораби, изглежда, имаха полицейска служба, и сега ладията на Миринри трябваше много често да спира и да бъде проверявана. Но достатъчно беше Оунис или Нефер вместо отговор да показват пръстен с печата на фараона, и воините почтително се прекланяха и отстраняваха, като даваха път на ладията.

— Какво щастие, че притежаваме тези пръстен! — казваше след всяка среща Ато. — И като си помисля, че аз исках да удавя тази девойка!

И ето че мина този ден, мина и нощта. На сутринта в далечината се показа великият град на древния Египет, колосалният Мемфис, който толкова столетия се считаше за най големия град в света. В златиста мъгла се виждаха очертанията на високите му храмове, тънките върхове на обелиските, зеленеещите се горички и градини.

На това място Нил вече приличаше на широка улица, толкова бяха оживени водите му от всякакви видове кораби. На някои места те се събираха в такова голямо количество, че ладията на Миринри трябваше да опира и изкусно лавирайки, да се промъква между другите кораби, както се промъква пешеходец сред препълнена улица от шумна и суетна тълпа. И тук едва не се разигра катастрофа: по Нил, плувайки към горното течение, се зададе разкошно украсена военна ладия, над която се развяваха пъстри знамена и султани от щраусови пера. На тази великолепна ладия пробиваха път полицейски кораби, като прогонваха всички други ладии от средното течение.

Като видя позлатената ладия, Оунис затрепера и стисна юмруци, а очите му страшно заблестяха.

— Какво ти е, мъдрий? — обърна внимание на вълнението му Миринри.

— Той! Той! Този, който осемнадесет години е на трона… откраднат от… истинския фараон! — задъхвайки се от гняв, промълви Оунис, показвайки ладията, която минаваше само на няколко метра разстояние от тях.

Лицето на Миринри пламна. Той се огледа и видя, че сред ладията имаше украсено със скъпи платове възвишение, служещо за трон. Върху този трон, под балдахин от щраусови пера, стоеше неподвижно като че не жив човек, а статуя, цяла покрита с украшения от чисто злато и скъпоценни камъни, висок старец на около петдесет години, с бледо, гордо лице.

Преди някой да успее да съобрази в какво се състои работата, Миринри хвана лежащия до него здраво изопнат лък, положи върху тетивата стрела… Един миг и стрелата би полетяла, носейки смърт на гордия повелител на Египет. Но Ато с бързината на мълния грабна стрелата тетивата жалко иззвъня, а лъкът падна от ръцете на Миринри, хванати от железните ръце на притеклия се Оунис.

— Безумец! — извика старият жрец, увличайки буйния Син на Слънцето в каютата. — Безумец! Ти не можеш да го убиеш: разстоянието е много голямо, а той е в ризница. Вестта за покушението би била сигнал за кърваво клане. Ние ще бъдем открити и хванати…

Трудно можа Оунис да успокои Миринри. За щастие опитът на Миринри остана незабелязан от никого.

Като се посъветва с Ато и Нефер, Оунис реши, като пристигнат в Мемфис, веднага да освободи гребците от лодките и да ги разпрати из околностите, за да известят на партизаните на младия фараон за неговото пристигане и че войската трябва да се събере в околността на постройките, заобикалящи пирамидата Декар. Известно време Миринри трябва да се крие от шпионите на Пепи. Но къде да се крие? Трудно е да се намери по-добро убежище от кварталите на чужденците. Коренните египтяни винаги са странели от чужденците, избягвайки общението с тях, а представителите на висшите касти са считали за унизително да разговарят с някакъв „дивак“, както египтяните високомерно наричат всички, които не принадлежат към гордата им раса.

Не дремеше и Нефер, този добър гений на младия Син на Слънцето: под нейно ръководство старият жрец стана просяк, странствуващ, из улиците на столицата, за да събира подаяния. Миринри стана незабелязан работник — носач на пазара, а самата чародейка се превърна в улична врачка и продавачка на лековити билки и мускали. Движенията и станаха несръчни, гласът креслив, очите блестяха, а няколко капки от някаква течност направиха, атлазената кожа на прелестното лице и оголените почти до раменете ръце да потъмнеят като изгорели от южното слънце.

Оунис така усвои новата си роля, че и най-опитният шпионин на фараона не би се усъмнил, че носещият този барабан от глинено гърне, обвито с добре изопната кожа от диво магаре, музикант е енергичният възпитател на Миринри. А и Миринри, когото занимаваше всичко и който зяпаше като дете величествените здания и многочислени храмове и дворци в Мемфис, не възбуждаше у никого и най-малкото подозрение. Оунис усърдно биеше барабана, силният юноша пробиваше път сред народа, а Нефер, като избереше удобно място до портите на някой храм или шумен площад, разстилаше на улицата едно килимче, сядаше на него и започваше да вика и хвали стоката си.

Обикновено тази оригинална група обръщаше върху си общото внимание и скоро ставаше център, заобиколен от гъста тълпа, състояща се повече от хора, желаещи да получат от заклинателната някакъв съвет или да си купят лекарство.