Емилио Салгари
Тронът на фараона (1)

1. Пророчеството на Оунис

Виолетова мъгла, предвестница на нощта, се издигаше на изток, като все повече се сгъстяваше и обхващаше все по-голямо пространство. А западът още гореше от огнения пурпур на залеза и слънцето — като грамадна нажежена топка — се готвеше да напусне земята, почти допирайки се с края си до вълнистата линия на хоризонта.

На самия бряг на Нил, облегнал гръб на тихо полюляваща се палма, с устремен, замислен и мечтателен поглед стоеше млад човек, облечен, както са се обличали преди пет хиляди години почти всички египтяни, непринадлежащи към знатен род. Стройното му силно тяло бе облечено в проста риза от платно, което се спущаше под коленете в меки и красиви дипли, в талията пристегната с широк платнен пояс. На гордата му глава имаше триъгълна кърпа с цветни краища, която се свързваше на челото с помощта на тънки ремъчета. Краищата на тази кърпа падаха върху плещите.

От пръв поглед се хвърляше в очи, че той, въпреки младостта си, беше закален и силен като истински воин и от всичките му движения лъхаше грация. В мечтателните черни очи гореше огън, който показваше, че душата на юношата е пълна с бурни страсти, с неукротима енергия и с презрение към опасността. С огнен поглед, позамъглен от красива тъга, юношата гледаше Нил, който тихо и плавно полюляваше край него могъщите си води, а устните му шепнеха отривисто:

— Ще ми я върне ли Нил? Ще я видя ли отново? Или завинаги, завинаги тя си отиде оттук? Кого покровителствуват боговете — набожните ли? Или само своите потомци — фараоните? Нима за тях не съществуват простосмъртните, в чиито гърди не тече кръвта на фараоните? Но тогава защо съществува цялото останало човечество, отритнато от боговете?

С дълбока въздишка той повдигна глава, устреми очи в потъмнялото небе, върху чийто свод тук и там вече бяха почнали да блестят с кротката си светлина вечерни звезди. Сетне неговият поглед се наведе, като се плъзна към запад, дето бързо бледнееше разсейващата се светлина на догарящата вечерна заря.

— Трябва да си тръгвам! — каза той тъжно. — Трябва, трябва! Оунис ще се безпокои за мене. Навярно той и сега броди край гората и ме търси.

Като хвърли още един прощален поглед върху струите на могъщия поток, юношата се обърна и направи две-три крачни, сетне се спря. Неговият орлов поглед беше забелязал, че между стъблата на рядката трева в подножието на палмата, която се намираше малко настрана, блесна нещо като слаба искра от огън.

Като мълния се спусна той нататък и с трепереща ръка сграбчи блестящия предмет при това от устните му се изтръгна полузаглушен вик на учудване, граничещ с уплаха. Когато се изправи, в ръката му лежеше скъпоценно украшение със странна форма, изобразяващо излята от злато и украсена с великолепен ярък емайл змия, като че готова да се нахвърли върху врага.

— Символът на правото на живот или смърт: уреус! — извика юношата.

По развълнуваното му лице премина лека бледност, сетне това лице порозовя, очите като приковани непрекъснато съзерцаваха уреуса, а ръцете леко трепереха.

— Да, уреус, няма никакво съмнение златният уреус, украшение, което имат право да носят само членовете от семейството на фараона и сам господарят на Египет. Колко пъти Оунис ме е учил да познавам това изображение, което украсява статуите на покойните царе на Египет и техните гробници в подземията на Некропол! Аз не мога да се излъжа. Но ако това е уреус, то… то кой го е изгубил тук? Тази ли, която аз спасих на този бряг от хищния крокодил миг преди да я разкъса?

Той потърка очите си, като че искаше да премахне мъглата, която ги застилаше. На високото прекрасно чело се появиха капчици студена пот.

— Помня, помня — бъбреше той с глух, развълнуван глас. — Аз видях това украшение: то блестеше на челото на девойката, полускрито в косите й, когато я извлякох от водата и я изнесох на брега.

— Аз съм безумец! — си каза той след минутно мълчание. — Аз съм истински безумец! Как се осмелих да погледна нея, тази, която не е простосмъртна, а една от богините, едно чудно небесно видение? И все пак… Все пак погледът и обгори крилете на душата ми, изгори сърцето ми и сега завинаги е изгубено спокойствието ми. Аз искам… да умра! Или… или отново да я видя, да дишам с нея един въздух, да се опивам от музиката на гласа й, да съзнавам, че тя ми е близка И че може би тя мисли за мене, както аз мисля за нея! Безумие! Безумие! О, богове, колко съм нещастен!

С колебливи крачки юношата тръгна към малката горичка от пресни палми, зад която смътно се рисуваха очертанията на постройка със странна форма, зад която се открояваха надгробни паметници, пирамиди от средна величина и полуразрушени колони на отдавна изоставени храмове.

— Миринри! — чу се оттам разтревожен старчески глас. — Къде си, Миринри? Обади се!

— Тук съм! — отзова се юношата, като се стараеше, да се овладее.

— Ти си жив! Слава на боговете, покровители на Египет! — извика, излизайки от горичката срещу юношата, висок здрав старец с бяла брада.

Той почти се завтече към младежа и като се изравни с него, сложи ръката си върху рамото му.

— Може ли така да правиш, Миринри? — каза той с тон на упрек. — Нима не видя, че слънцето залязва? Нима не чу, че хиените вече са напуснали леговищата си и бродят като сенки, огласявайки околността със зловещия си вой? Нима ти забрави, дете, че ние сме почти в пустинята, дето ни заобикалят хиляди опасности?

— Аз от нищо не се боя! — гордо и спокойно отговори Миринри и в прекрасните му черни очи блесна огън.

— Ти си бил при Нил? — продължаваше да говори старецът. — Ти си бродил сред тръстиките? Нима не видяхме днес как притаилият се в тинята огромен крокодил хвана с могъщите си челюсти главата на бика, който отиваше да пие вода. Нима не видяхме как царственият лъв се впи в тялото му изотзад, за да му вземе плячката?

— Аз не се боя нито от лъвове, нито от крокодили! — отново отговори Миринри на стареца.

— Но, дете, нали след залез-слънце от реката излизат водните духове, от недрата на земята — земните духове, излизат вампири, низши духове, сред които има тъй много стремящи се да причинят зло на човека! А ти не си правил заклинания, които биха могли да те предпазят от техните нападения.

Юношата трепна и се огледа.

Да, той не се боеше от хищниците на пустинята, не се боеше от среща с крокодил, е глутница кръвожадни и страхливи хиени. Но от тайнствените духове, която като невидими орляци се вмъкват под покривите нощем, търсещи плячка, се боеше. Неволно ръката му се зарови под пояса, там, където в широките дипли на простото му облекло се криеше остро наточеният меч.

— Върви, върви, Миринри! — продължаваше да го увлича със себе си Оунис. — Върви. Ти си забравил какво съм ти говорел. Днес е велик ден. Днес аз дълго ще ти говоря, както никога, може би цяла нощ, и нека всяка моя дума се вреже в паметта ти и да остави в нея такива дълбоки следи, каквито резецът на скулптора оставя в гранитната плоча, когато чертае йероглифите. Нима ти не разбиращ, че е дошъл денят, когато трябва да се изпълни пророчеството?

— Кое? — живо се отзова юношата.

Оунис не отговори. Обърна се и простря ръка към изток.

— Твоите млади очи виждат по-добре, отколкото моите, вече уморени и старчески. Кажи какво виждаш над хоризонта?

Миринри бързо се обърна в указаната посока.

— Звезда! — извика той с изменен глас. — Звезда, която по-рано нямаше. И тя… тя… има дълга като меч опашка, която се простира след нея като светъл облак. Тя е червена като кръв, тя всеки миг става все по-светла, какво значи всичко това, Оунис? Кажи по-скоро!

— Това — каза старецът с треперещ, развълнуван глас, — това е оня мъдър знак, за чието появяване е предсказано и той се появи в назначения срок. Това е велик знак, тайнствен, свят!

Той неочаквано коленичи и като хвана с двете си ръце, целуна края на дрехата му, произнасяйки като заклинание думите:

— Привет на тебе, бъдещ владетел на святата страна на нашите прадеди! Привет на тебе, чието идване е ознаменувано от появилия се на небето огнен меч! Той беше червен — ще се пролее кръв, защото мечът ще падне върху главите на грешните. Той просветля — това значи, че така светло ще бъде царуването ти. Привет на тебе, млади фараоне на Древния, Вечния Хуфу!

— Какво говориш? — избъбри поразеният юноша, мъчейки се да повдигне стареца. — Ти си болен, Оунис. Опомни се!

Старецът стана и олюлявайки се от обхваналото го вълнение, поде с хриплив глас:

— Не, аз не съм болен. Злите духове не са затъмнили съзнанието, ми, не! Осемнадесет години очаквах аз изгряването на тази звезда, явяването на този огнен меч на небето. И всеки ден гледах небето годините течаха, а великият Знак на Пророчеството не се явяваше и отчаяние завладяваше душата ми. И его днес се извърши предсказаното и кървавият меч заблестя над хоризонта. А аз вече мислех, че очите ми ще се затворят от гробен сън, преди да е дошъл желаният миг, и ще те оставя на земята сам, без да ти открия тайната си… Но хайде, скъпи Миринри! Да отидем в нашето жилище, което скоро ще трябва да напуснем.

Миринри изведнъж се спря, обзет от една мисъл:

— Ти говориш, старче, че ме очаква славно и велико бъдеще? — каза той, като втренчено гледаше събеседника си.

— Да, така са отсъдили вечните богове! — отговори Оунис.

— Ти си жрец и на тебе е известно много от това, което аз не зная — каза юношата, — но, Оунис, аз се боя — няма да се изпълни твоето пророчество! Боя се, че ще напусна жилището ни, но само за да се отдам на вълните на Нил. Нека те носят нещастното ми тяло към хладните вълни на далечното море!

— Какво искаш да кажеш с това? — обезпокои се старецът. — Да, Нил ще ни понесе, но ще ни понесе към светлината и висшата слава, а не към мрачни гробове!

— Добре. Нека бъде така! — унило отговори Миринри, задържайки въздишката си. — Позволи ми да помълча сега, както ти дълги години си мълчал. Аз също имам тайна, която измъчва душата ми, но още нямам сили да ти я открия.

— Каква?

— Ще дойде време и ти ще я узнаеш!

— Нека бъде по твоему, о, господарю! — отговори старият жрец. — Но да вървим, светлина на моите очи! Дойде часът и ние не трябва да губим нито минута! Предопределението от небесните вестители трябва да се изпълни! Законите на вселената са неизменни!

Юношата все още стоеше нерешително.

Старецът умолително го гледаше.

— Добре, да вървим! — проговори най-сетне Миринри и изтощеното лице на стария жрец блесна от радост.