Емилио Салгари
Тронът на фараона (10)

10. На Острова на сенките

— Да си кажа правото — шепнеше Ато на ухото на Оунис, когато се промъкваха сред мълчаливите, със загадъчна усмивка сфинксове, — не ми се харесва всичко това. Не ми се харесва, не ми се харесва! Боя се от нов капан. Защо мълчиш, мъдрий?

— Ще разберем по-късно! — сви рамене Оунис. — Но какво ни оставаше да правим, когато ладията ни потъна? Проклятие! Аз още не мога да се опомня от преживяното! Как можа да стане това? Корабът ти изглеждаше такъв здрав! Между хората ти няма ли изменници?

— За това се обзалагам! Корабът беше здрав и измяна не е имало в нашата среда, но тя се е промъкнала отвън и е погубила кораба ни: навярно през нощта някой от екипажа на тази проклета котешка ладия е доплувал и пробил няколко дупки на дъното на ладията ни, като ги е замазал с вещество, което лесно се размива.

— За наше щастие, добре че наблизо беше този остров.

— Или за наше нещастие! — намръщено избъбри Ато.

— Но тук не се вижда никой. Островът е пуст.

Действително нищо не говореше, че на Острова на сенките съществуват хора. И тишината на вълшебната нощ беше нарушавана само от шума на стъпките на странниците и от гласовете им.

— Ти като че и преди си била тук, Нефер! — казваше вървящият наред с нея Миринри. — Ти вървиш тъй спокойно, тъй уверено, като че ли тук ти е познато всяко стъпало и всяка зала.

— Всички храмове в Египет, Миринри, се строят по един същ план — отговори спокойно девойката. — Но ела тук! Ей сега ще се стъмни. Тук е тясно да вървим редом, върви напред, господарю мой.

Без да се грижи дали тя го следва, Миринри бързо измина плуващия в мрак коридор, отправяйки се към слабо светещия в далечината вход на голяма зала. Като направи няколко крачки по пода на залата, Миринри се огледа и веднага извика:

— Но де си… Нефер?

И наистина девойката я нямаше. Тя беше изчезнала като сянка, като призрак. В залата, страхливо притискайки се един до друг, стояха въоръжените негри-гребци на потъналата ладия. Наред с тях стоеше Оунис и закаленият воин Ато. Но Нефер я нямаше.

— Назад! В коридора! Това е капан! — извика Ато. Но изходът в коридора не се виждаше вече, също като че невидима ръка беше затворила вратите, като им беше отрязала единствения път към външния свят.

— Търсете вратата! Чупете! Удряйте! — изкомандва, без да губи кураж, Оунис.

Но не беше така лесно да се изпълни заповедта му: очевидно вратата на коридора се затваряше с остроумен механизъм — огромен каменен блок, цяла скала и краищата бяха така прилепнали, че не се образуваше ни Най-малък отвор.

— Предаде ни, погуби ни тази проклета жена! — изтръгна се от гърдите на Оунис.

— Но какво е това? О, богове! Мъртвите стават от гробовете! Озирис, помогни ни! — извика Ато, като бясно удряше с меча си по гранитните стени.

— Магия! Призраци! — викаха в хор негрите. Но виковете веднага замлъкнаха и се смениха с дълбоко мълчание: всички стояха и не смееха да се помръднат и да откъснат поглед от фантастичното зрелище.

По стените на залата, сред масивни квадратни колона, имаше изсечени от цели каменни блокове мрамор и гранит саркофази, затворени с тежки капаци. И в миг тези капаци се отхлупиха и беззвучно паднаха на земята, а от ковчезите станаха призраци-сенки. Но странно: това не бяха призраци на страшни и безпощадни воини, а на млади, прелестни девойки в леки облекла.

Някъде отдалеч се донесе мелодичният глас на двойна флейта, която свиреше позната на Миринри мелодия — мотив на една от любимите песни на предателката Нефер.

Сетне изведнъж на прага между две колони, също като дивно изваяние, се показа, цяла залята от светлина, женска фигура в богати одежди, с тежки златни гривни на алабастровите си ръце, с огърлици от скъпоценни камъни на мраморните си гърди.

— Нефер! Какво значи това? — скръбно извика Миринри.

— Предателка! Ти ще ми платиш с живота си за гибелта на фараона! — нахвърли се върху чародейката Ато, като издигна кинжала си.

Но Нефер презрително а гордо го погледна. И кинжалът падна от ръцете му.

— Нефер! Защо ни подмами тук? — питаше Миринри. — Защо ни излъга? Нима ти си ми враг?

— Аз? Как можеш така да мислиш? — отговори, пребледнявайки девойката, като сключи ръце на гърди.

— Но де сме ние? Какви са тези жени? — попита Оунис.

— Къде сте? На гости у мене, в пълна безопасност. А кои са тези жени? Дадени ми са на разположение от Хер-Хор по заповед на Пепи, жрици от храма на Изида. Коя съм аз? Посланица на Пепи, на която е поръчано да предаде в негови ръце младия син, на Тети — Миринри.

— Довърши предателството си! Викай убийците! Иде ще умрем като воини в бой! — каза Ато с искрящи очи и тежко дишайки.

— Това не би било трудно, Ато! — спокойно отговори Нефер, усмихвайки се на Миринри, който я гледаше с учудване и възторг. — Островът на сенките е пълен с воини на фараона. Пет големи ладии, препълнени с войска, чакат на брега. По един само знак от мен и тези палачи ще се нахвърлят върху ви. Но може би като виждате, че сте беззащитни, ще се предадете и ще станете мои пленници? Ха-ха-ха!…

И като слезе по мраморните стъпала на пода, тя с лукава усмивка хвана за ръка Миринри и го поведе след себе си. В същия миг се разтвори като по вълшебство едната стена на залата и цял поток светлина се вмъкна в отвора и пленниците видяха, че зад тази зала се намира друга, наредена с приказен разкош и приготвена за весело пиршество. До покритите с белоснежни покривки маси имаше разкошни кресла. На масите димяха блюда с най-разнообразни ястия, съдове от най-разнообразни стъкла и металически чаши за вино и разхладителни напитки. Гърмеше оркестър, пееше хор от хубави жени. И девойки се носеха във фантастичен танц, като едва докосваха с мрака мраморния под.

Миринри машинално зае мястото, което му показа чародейката. Неговия пример последваха спътниците му, поразени и озадачени.

— Аз съм хазяйката, а вие — моите гости! — каза Нефер, сядайки с Миринри. — Заповядайте!

И тя, смеейки се, даде знак на робините-прислужници да напълнят чашите с вино и да поднасят на гостите ядене.

— Нефер, Нефер! Аз не вярвам на очите и ушите си! — шепнеше Миринри. — Струва ми се, че спя, че съм в двореца на фараона…

— И че при тебе стои Нитокрис? — помрачи се лицето на чародейката и дълбока въздишка се изтръгна от гърдите й. Но тя скоро се справи със себе си. — Забрави грижите, приятелю. Пий, яж от всяко блюдо. Забрави за утрешния ден. Ти си уморен, трябва да си отдъхнеш. Ти си измъчен — трябва да се забравиш. Наслаждавай се сега. Може би сетне ти ще си спомниш този пир…

— Кога?

— Когато седнеш на трона на прадедите си и при тебе бъде Нитокрис, дъщерята на фараона! — отново въздъхна Нефер.

Като отпи една глътка от ароматното вино и като почувствува как то като огън се разля по жилите му, Миринри вдигна чашата:

— Пия в твоя чест, Нефер! Знаеш ли, че понякога ми се струва, че ти и Нитокрис сте едно и също!

— Когато мислите ти се объркват под влияние на виното? — с горчивина се отзова Нефер. — Не, не говори така, приятелю! Аз съм Нефер, просякиня, робиня. На мен ми е отсъдена гибел. На тебе — щастие, слава, могъщество, власт над великия Египет, двойната корана на Горния и Долния Египет. Но да забравим това, Миринри, до утре.

— Да забравим! — покорно отговори юношата, който всъщност едва се държеше от силна умора.

Във виното, подадено на гостите от прислужниците на Нефер, бе сипано някакво омайващо вещество, защото почти едновременно замлъкна несвързаният говор, склониха се уморените глави на осъдените на смърт пленници и сън завладя телата им. Затихна музиката, прекрати се пеенето. В залата се възцари полумрак. Бодърствуваше само един човек: това бе предателката Нефер.

Като погледна още веднъж втренчено лицето на задрямалия Миринри — то и в съня беше също така прекрасно, като изваян от длетото на изкусен скулптор образ на младия Озирис, Нефер със слаба въздишка стана и излезе от залата, като затвори вратата след себе си.

— Това си ти, Нефер? — извика я някой и зад една колона излезе насреща й мъжка фигура. При невярната светлина на две-три слабо светещи кандилца можеше да се види, че това е вече стар човек, облечен като върховен жрец на Изида, с гол череп, сбръчкано лице и две пълни с живот и енергия блестящи очи.

— Аз съм, повелителю! Твоята робиня чака по-нататъшни заповеди! — поклони се пред него предателката.

— Какво изпита? Говори по-скоро!

— Миринри е истински син на Тети! — твърдо каза Нефер.

— О, богове! Та кой спори за това? И не е ли все едно истински или неистински? Важното е, че оспорва трона на фараона. Значи, ще бъде унищожен. Но по-нататък: кой е този Оунис? Може би той фантазира, че е покойният Тети, загинал в боя против вавилонците? Веднъж вече се появи един такъв самозванец. Но фараонът има верни слуги и самозванецът изчезна. И тъй, кой е този Оунис?

— Ато каза, че е негов роднина! — промълви Нефер.

— Отлично. Те спят ли?

— Спят, господарю.

— Още сега ти ще се върнеш при тях и ще им вземеш оръжието. Сетне аз ще изпратя воини да ги избият.

— Всичките ли, господарю? — зададе въпрос Нефер с престорено равнодушен тон.

— Всичките, с изключение на най-важните, трима: Миринри, Ато и Оунис. Тях обаче още сега трябва да поставим на изпитания. Такава е волята на фараона. Ето дадения ми като удостоверение за пълномощното печат — пръстена на божествения цар на Египет, на когото всички трябва да се подчиняват.

И казвайки това, той подаде на девойката пръстен с печат и огромен скъпоценен камък. Нефер изплашено погледна този пръстен.

— От какво се боиш! Вземи го в ръцете си!

— Този пръстен дава на този, който го има, неограничена власт — каза тя, взимайки пръстена.

— Като самия фараон! Той може да съди, да наказва, да събаря до основите градове. Но дай ми го. Време е да вървим. Но какво правиш…

Хер-Хор не довърши: нежната атлазена ръка на девойката, която се притискаше към трепетно биещите гърди със съдбоносния пръстен на фараона, изведнъж се изправи в тази ръка блесна кинжал и острието се впи като змия в гърдите на жреца.

Като изпусна слаба въздишка, Хер-Хор, падна като подкосен.

Гледайки един миг падналия, Нефер ритна с крак тялото.

— Презряно… куче! — промърмори тя със стиснати зъби.

Сетне, държейки кинжала в ръка, тя се върна в залата и извика със звънък металически глас:

— Ставайте! По-скоро, по-скоро! Пробуждайте се, ако ви е скъп животът!

В един миг болшинството пленници бяха на крака.

— Какво значи това? Защо държиш кинжал? Ти си дошла да ни убиваш? — бъбреше Миринри, гледайки стоящата пред него чародейка.

— Кръв! Откъде е тя? — докосна се до гърдите на Нефер Оунис, показвайки кърваво петно върху белоснежната й ленена дреха.

— Това е кръв от най-злия враг на Миринри — отговори Нефер. — Аз току-що убих Хер-Хор, върховния жрец, чиято робиня бях от детинството.

— Но нас ще ни нападнат! — извика Ато, като дочу шум и тракане на оръжие.

И наистина отвсякъде в пиршествената зала влизаха тежко въоръжени воини, очакващи само знак, за да се нахвърлят върху пленниците, които се бяха събрали накуп и изтеглили мечове.

— В името на сина на Озириса, на божествения фараон, на благочестивия, великия, непобедимия! — със звънлив глас каза, излизайки напред Нефер и издигна високо пръстена на фараона. — Заповядвам ви, воини, да приготвите ей сега бързоходна ладия и да изведете оттук тези хора. А вие да останете, да не смеете да се отделяте от острова и да го пазите!

— Ще бъде изпълнено, повелителко! Ние познаваме пръстена, който държиш, и се подчиняваме!

— Фараонът ще награди слугите си! — завърши Нефер и тръгна напред. Пленниците й, поразени и недоумяващи, я последваха.