Густав Льобон
Психология на тълпите (4)

Втора глава
Чувства и морал на тълпите

След като посочихме съвсем накратко главните признаци на тълпите, сега ще ги разгледаме в подробности.

Много специфични за тълпите черти — импулсивност, възбудимост, неспособност за разсъждение, липса на мнение и на критичен дух, преувеличаване на чувствата и други, се наблюдават и при съществата, принадлежащи на по-низши форми на развитие, като например дивака и детето. Тази аналогия отбелязвам само между другото. Разкриването й би излязло от рамките на настоящия труд. Впрочем то би било ненужно за запознатите с психологията на първобитните хора и би било не особено убедително за незапознатите.

Сега се заемам с последователното разглеждане на различните и леснооткриваеми в повечето тълпи признаци.

1. Импулсивност, подвижност и раздразнимост на тълпите

Както посочихме при анализа на главните й белези, тълпата се води изключително от несъзнаваното. Действията й търпят много повече влиянието на гръбначния, отколкото на главния мозък. Действията може да са изрядни като изпълнение, но тъй като не са направени от мозъка, индивидът постъпва според прищевките на възбудата. Играчка на всички външни източници на възбуда, тълпата е отражение на безкрайните им разновидности. Така че тя е роб на получените импулси. Отделният човек може да бъде подложен на действието на същите дразнители, както човекът от тълпата; но след като разумът му подсказва лошите последствия от отстъпването пред тях, той не се поддава, физиологически погледнато, това явление може да се определи с извода, че отделната личност притежава умението да контролира рефлексите си, докато тълпата е лишена от него.

Разнообразните импулси, на които тълпите се подчиняват, ще бъдат, в зависимост от дразнителите, великодушни или жестоки, героични или малодушни, но във всички случаи ще са толкова властни, че самият интерес от съхранение ще отстъпва пред тях.

Поради многообразието на дразнителите, способни да насаждат внушения на тълпите, и след като те винаги им се подчиняват, тълпите са крайно подвижни. Виждаме ги да минават за миг от най-кръвожадна жестокост до съвършено великодушие или героизъм. Тълпата лесно става палач, но не по-малко лесно — мъченик. От нейната гръд са изтекли потоците кръв, нужни за тържеството на която и да е вяра. Не е необходимо да се връщаме към героичните времена, за да разберем на какво са способни тълпите. По време на вълнения те никога не се пазарят за живота си и не беше толкова отдавна, когато един генерал, добил внезапно популярност, можеше лесно да намери сто хиляди души, готови да загинат за неговата кауза.

Следователно нищо при тълпите не би могло да бъде предварително обмислено. Под влияние на моментни възбуди те могат да преминат цялата гама от най-противоречиви чувства. Те са като листата, които ураганът вдига, разпилява на всички посоки, после ги оставя да паднат. Анализът на някои типове революционни тълпи ще ни даде редица примери за изменчивостта на чувствата им.

Тази подвижност на тълпите ги прави много трудно управляеми, особено когато част от официалната власт се е оказала в ръцете им. Ако изискванията на ежедневния живот не създаваха нещо като невидим регулатор, демокрациите нямаше изобщо да просъществуват. Само че тълпите, които френетично искат нещата, не ги искат прекалено дълго. Те са неспособни както на трайно желание, така и на размисъл.

Тълпата е не само импулсивна и подвижна. Подобно на дивака, за нея няма преграда между желанието й и осъществяването му и тази увереност се подсилва от числото хора, придаващо й усещане за неудържима мощ. За индивида в тълпата понятието „невъзможност“ изчезва. Отделният човек добре схваща, че не би могъл сам да опожари дворец, да разграби магазин; следователно такова желание въобще няма да му дойде наум. Влезе ли в тълпата, той осъзнава силата, дължаща се на множеството, и веднага ще отстъпи на първия подтик към убийство или грабеж. Неочакваната преграда ще бъде френетично сломена. Ако човешкият организъм позволяваше яростта да е постоянна, би могло да се каже, че нормалното състояние на разсърдената тълпа е яростта.

Във възбудимостта на тълпите, в тяхната импулсивност и подвижност, както и във всички народни чувства, които ни предстои да изследваме, неизменно участват главните белези на племето. Те образуват постоянната почва, върху която покълват нашите чувства. Безспорно тълпите са възбудими и импулсивни, но в много различаващи се помежду си степени. Изумителна е например разликата между една латинска и една англосаксонска тълпа. Събитията от близката ни история хвърлят обилна светлина по въпроса. През 1870 г. публикуването на една обикновена телеграма, отразяваща предполагаема обида, бе достатъчно, за да предизвика взрив от ярост, чийто незабавен резултат бе една ужасна война. Няколко години по-късно телеграфическото съобщение за един незначителен неуспех при Лангсон провокира нов взрив, довел до моментното падане на правителството. В същото време много по-страшното поражение на един английски поход пред Хартум произведе съвсем слабо вълнение в Англия и никой министър не беше сменен. Навсякъде тълпите са женски, но най-женски от всички са латинските тълпи. Който разчита на тях, може да се изкачи твърде високо, и то много бързо, само че в постоянно съседство с Тарпейската скала^[1] и без да се съмнява, че един ден ще бъде бутнат от нея.

2. Податливост на внушение и доверчивост на тълпите

Казахме, че една от основните характерни черти на тълпите е крайната податливост на внушения, и показахме доколко едно внушение е заразително за цялата човешка общност; оттук и обяснението за бързо ориентиране на чувствата към една определена посока.

Колкото и да я смятаме за неутрална, тълпата се намира най-често в очаквателно положение, удобно за внушението. Още първото оформено внушение се предава моментално върху всички мозъци и не след дълго посоката е установена. При поддаващите се на внушение същества фикс-идеята се стреми да се превърне в действие. Дали ще се опожарява дворец, или трябва да се покаже себеотрицание, тълпата се поддава еднакво лесно. Всичко ще зависи от природата на възбудителя, а не вече, както е при отделния човек, от връзките между внушеното действие и количеството разум, способно да се противопостави на извършването му.

Заедно с това, блуждаеща безспир по ръба на несъзнаваното, изтърпяваща всички внушения, задвижена от силата на чувствата, която характеризира съществата, неподдаващи се на разумни влияния, лишена от критичен дух, тълпата не може да се изяви другояче, освен като крайно доверчива. Невероятното не съществува за нея и точно това трябва да си припомним, за да разберем лекотата, с която се създават и разпространяват най-големите небивалици^[2].

Създаването на така свободно разпространяващите се сред тълпите легенди е резултат не само на пълна доверчивост, но и на страхотните изопачавания на събитията във въображението на събрани на едно място индивиди. Най-обикновеното събитие веднага се изкривява, щом се пречупи през погледа на тълпата. Тя мисли образно, а всеки възникнал образ води цяла редица от други образи след себе си, без никаква логична връзка с първоначалния. Ние лесно възприемаме такова състояние, като се сещаме за чудноватите върволици от идеи, до които понякога ни довежда споменаването на нещо.

Разумът посочва колко разпокъсани са тези образи, но тълпата не го вижда; и онова, което изопачаващото й въображение прибавя към събитието, тя ще го обърка със самото събитие. Неспособна да различи субективното от обективното, тя приема за реални събудените в ума й образи, намиращи се в далечна връзка с наблюдавания обект.

Деформациите, на които тълпата подлага някакво събитие, на което е свидетел, на пръв поглед би следвало да са безбройни и многозначни поради твърде различния темперамент на съставящите я хора. Нищо подобно. Като следствие от увеличаването деформациите са еднотипни и еднозначни за всички отделни личности от общността. Първото изкривяване, възприето от един от тях, вече образува сърцевината на заразителното внушение. Преди да се появи на ерусалимските стени пред всички кръстоносци, свети Георги, естествено, е бил видян само от един от присъстващите. Чрез внушение и разпространяване от човек на човек съобщеното чудо било незабавно прието от всички.

Такъв с механизмът на тези колективни халюцинации, така често срещащи се в историята и които сякаш носят всички класически белези на достоверността, щом става дума за явления, установени от хиляди хора.

Умственото равнище на единиците, съставляващи тълпата, не противоречи на този принцип. Това равнище е без значение. Влязат ли в тълпата, и невежата, и ученият човек стават еднакво неспособни за наблюдение.

Тезата може да се стори парадоксална. За доказването й трябва да се приведат многобройни исторически факти, а за това не биха стигнали няколко тома.

Но понеже не искам да оставя читателя с впечатление за твърдения без доказателства, ще му посоча само няколко случайно избрани примера от всички възможни за цитиране.

Следващият случай е един от типичните, защото е изваден от колективни халюцинации, развихрили се сред тълпа от най-различни категории хора, както невежи, така и образовани. Той е преразказан случайно от лоцман Жюлиен Феликс в книгата му за морските течения.

Фрегатата „Красавицата“ кръстосвала морето, за да открие корветата „Люлката“, от която я откъснала силна буря. Било посред бял ден и слънцето осветявало навсякъде. Изведнъж морякът от наблюдателницата съобщава за изгубил се кораб. Екипажът насочва поглед към указаното място и всички, офицери и моряци, виждат ясно един сал, натоварен с хора и влачен от плавателни съдове, над които се носели сигнали за бедствие. Адмирал Дефосе заповядал да оборудват един кораб, който да се притече на помощ на корабокрушенците. Докато се приближавали, моряците и офицерите от спасителния съд виждали „тълпи от хора, които се вълнували и протягали ръце, а до ушите им достигал глухият и неясен шум от много гласове“. Щом стигнали до мнимия сал, те се озовали чисто и просто пред няколко клона от дървета, покрити с листа и изтръгнати от близкия бряг. Халюцинацията се изпарява пред толкова осезаема очевидност.

Този пример разкрива доста ясно механизма на колективната халюцинация, така както го обяснихме. От една страна, внимателно изчакваща тълпа; от друга — внушение, отправено от патрула, който съобщава за изгубил се в морето кораб, внушение, предало се от човек на човек и прието от всички присъстващи, офицери и моряци.

Не е нужно една тълпа да е многолюдна, за да изчезне свойството й да вижда правилно, а истинските неща да замества с халюцинации без връзка с тях. Няколко души, събрани заедно, образуват тълпа и дори да са известни учени, всички те приемат белезите на тълпите по повод на теми извън специалността им. Наблюдателността и критичният дух, които всеки един от тях притежава, изчезват. Един остроумен психолог — г-н Давей, ни дава доста любопитен пример в тази връзка, разказан в „Годишници на психологическите науки“ и заслужаващ да бъде представен тук. Г-н Давей, след като събрал изявени наблюдатели, сред които и един от първите учени на Англия — г-н Уолъс, и след като оставил гостите си да проверят предметите и да поставят знаци където искат, изпълнил пред тях всички класически сеанси на спиритистите: извикване на духове, писане на плочи и т.н. След това, като получил от прочутите си зрители потвърждения, че наблюдаваните явления не е можело да бъдат постигнати по друг начин, освен със свръхестествени средства, той им открил, че те са резултат от съвсем прости хитрости. „Най-учудващото във фокусничеството на г-н Давей — пише разказвачът — не е магията на самите фокуси, а крайно слабите отговори, които непосветените свидетели открили между тях. Така че, казва той, свидетелите могат да кажат много и положителни неща, които са съвършено грешни, но резултатът от които е, че ако описанията им се приемат като верни, описаните от тях явления са необясними с хитрости. Откритите от г-н Давей методи били толкова прости, че се изненадваме от дързостта му да ги прилага; той обаче е притежавал такава власт над тълпата, че е успявал да я убеди, че вижда това, което не вижда.“ И тук се проявява властта на хипнотизатора над хипнотизирания. Но когато виждаме проявите й над издигнати умове с предварителна недоверчива нагласа, тогава разбираме колко лесно се оставят на илюзии обикновените тълпи.

Има много аналогични примери. Преди няколко години вестниците разказаха за две малки удавнички, извадени от Сена. Първоначално децата били разпознати по най-категоричен начин от дузина свидетели. Пред толкова съвпадащи твърдения у следователя не останало никакво съмнение и той разрешил да се състави смъртният акт. Но точно когато щяло да почне заравянето на труповете, случайността помогнала да се разкрие, че предполагаемите жертви са живи и здрави и че всъщност приличали съвсем слабо на малките удавнички. Както в повечето от горепосочените примери, и тук твърдението на първия свидетел, жертва на илюзия, е било достатъчно да насади внушението у всички останали.

В подобни случаи отправната точка на внушението е винаги илюзията, възникваща у даден човек посредством повече или по-малко смътни реминисценции, следвани от разпространяването на тази първична илюзия по пътя на твърдението. Ако първият наблюдател е със силна впечатлителност, то ще е достатъчно трупът, който той мисли, че разпознава, да предоставя, извън всяка реална прилика, някаква особеност, белег или подробност от тоалета, която е в състояние да предизвика у него представата за друг човек. Тази предизвикана представа се превръща тогава в сърцевина на един вид кристализация, завладяваща сетивното поле и сковаваща всякаква критична способност. Това, което наблюдателят вижда в този миг, вече не е самият обект, а предизвиканият в съзнанието му образ. Така се обясняват погрешните разпознавания на детските трупове от родните им майки, потвърждение за което е следният, вече остарял случай, където се проявяват двата реда внушения, чийто механизъм току-що посочих.

Детето било разпознато от друго дете, което обаче се заблуждавало. С това започнала поредица от грешни разпознавания.

И хората присъствали на нещо изключително необичайно. На другия ден, след като някакъв ученик разпознал трупа, една жена се провикнала: „О, господи, детето ми!“

Довеждат я при трупа; тя разглежда белезите и открива един на челото. „Това е нещастният ми син, казва тя, изчезнал от юли м.г., той е. Откраднали са ми го и са ми го убили!“

Жената била слугиня на ул. „Дю Фур“ и се наричала Шавандре. Повикали девера й, който казал, без да се колебае: „Ето го малкия Филибер.“ Много обитатели от улицата разпознали Филибер Шабандре в детето, без да се брои собственият му учител, за когото медалът бил показател.

Е, добре! Съседите, деверът, учителят и майката се заблуждавали. След месец и половина самоличността на детето била установена. Оказало се от Бордо, убито в Бордо и докарано в Париж с бързата поща^[3].

Нека отбележим, че тези разпознавания се дължат най-вече на жена и деца, тоест най-впечатлителните създания. Те показват каква стойност могат да имат такива свидетелства пред съда. Също така и детските твърдения не би трябвало никога да се взимат под внимание. Магистратите повтарят като всеизвестна истина, че на тази възраст не се лъже. Ако имаха малко по-малко повърхностна психологическа култура, биха научили, че на тази възраст почти винаги се лъже. Лъжата, безспорно, е невинна, но все пак си остава лъжа. По-добре би било присъдата на някой обвиняем да бъде решена с теглене на жребий, както многократно е правено, отколкото по свидетелство на дете.

За да се върнем на наблюденията, направени от тълпите, ще заключим, че колективните наблюдения са най-грешни от всички и в повечето случаи представляват обикновена илюзия на отделен човек, предал по заразителен път някакво внушение на останалите.

Много факти потвърждават пълното недоверие, с което трябва да се посреща свидетелството на тълпите. Хиляди хора присъствали на прочутата кавалерийска атака в битката при Седан и все пак е невъзможно, при най-противоречащи си очевидци, да се научи от кого е била водена. В една излязла наскоро книга английският генерал Уолзли доказа, че най-грубите грешки досега са били свързани с най-важните обстоятелства от битката при Ватерлоо, обстоятелства, така или иначе, доказани от стотици свидетели^[4].

Всички тези примери, повтарям, показват колко струва свидетелството на тълпите. Трактатите по логика вкарват единодушието на многобройни свидетели в категорията на най-убедителните доказателства за точността на даден акт. Но това, което знаем за психологията на тълпите, показва илюзорността на такъв подход. Най-съмнителните събития са положително тези, които са били наблюдавани от най-голям брой хора. Каже ли се, че даден факт е установен от хиляди свидетели едновременно, това означава, че реалният факт като цяло доста се различава от приетата версия.

Казаното по-горе ясно ни насочва към извора, че на историческите книги трябва да се гледа като на творби, родени изцяло от въображението. Това са въображаеми разкази за недобре наблюдавани неща, придружени с новоизмислени обяснения. Ако миналото не ни бе завещало своите литературни, артистични и монументални творения, ние нямаше да знаем нищо истинско за него. Известна ли ни е една само истинска дума за живота на големите хора, изиграли главните роли за човечеството, като Херкулес, Буда, Иисус или Мохамед? Не, по всяка вероятност. Впрочем, ако се замислим, животът им, такъв, какъвто е бил, малко ни интересува. Съществата, направили впечатление на тълпите, са били легендарни, а не истински герои.

За съжаление самите легенди са напълно безсъдържателни. Въображението на тълпите ги преобразува безкрайно според времената и най-вече според племената. Голяма е разликата между кръвожадния Йехова от Библията и любвеобилния бог на света Тереза, а почитаният в Китай Буда вече няма нищо общо със съименника си в Индия.

Дори не е необходимо вековете да са минали над героите, за да може легендата за тях да бъде преобразена от тълпата. Случва се преобразяването да продължи няколко години. В наши дни видяхме как легендата на един от най-големите исторически герои се променя няколко пъти за по-малко от петдесет години. При Бурбоните Наполеон се превърнал в някакъв идиличен образ, филантроп и либерал, приятел на смирените, които, по думите на поетите, трябвало трайно да запазят в колибите си спомена за него. Трийсет години по-късно добродушният герой бе станал кръвожаден деспот, узурпатор на властта и на свободата, пожертвал три милиона души единствено за собствената си амбиция. В наше време легендата не е престанала да се променя. Щом я покрият десетина столетия, бъдещите учени, четейки тези противоречиви разкази, сигурно ще се усъмнят в съществуването на героя така, както ние се съмняваме понякога в съществуването на Буда, и ще виждат в него само някакъв слънчев мит или развитие на легендата за Херкулес. Няма съмнение, че те лесно ще преживеят тази неустановеност, защото, по-добре запознати от днес с психологията на тълпите, знаят, че историята може да увековечава само митове и нищо друго.

3. Преувеличеност и простота на чувствата на тълпите

Чувствата, които проявява една тълпа, добри или лоши, притежават двойното свойство на крайна простота и крайна преувеличеност. По този показател, както и по много други индивидът сред тълпата се приближава до първобитните същества. Тънкостите са недостижими за него и затова той вижда нещата в тяхната съвкупност и не познава преходите. В тълпата преувеличеното чувство се подсилва още повече от обстоятелството, че разпространявайки се много бързо чрез внушение и предаване от човек на човек, одобрението, което го обгръща, значително увеличава силата му.

Простотата и преувеличението на чувствата на тълпите ги предпазват от съмнение и несигурност. Подобно на жените, те веднага отиват до крайности. Изразеното подозрение тутакси се превръща в безспорна очевидност. Зараждащи се антипатия или неодобрение, които не биха се изострили у отделния човек, бързо прерастват в дива омраза у човека в тълпата.

Силата на чувствата на тълпите — и това важи най-вече за разнородните тълпи — е преувеличена и от отсъствието на отговорност. Благодарение на сигурната ненаказуемост, усещането за която се подсилва, колкото по-многобройна е тълпата, и на представата за значителна моментна власт, дължаща се на числото хора, невъзможни за отделния човек чувства и действия стават възможни за общността. В обкръжението на тълпите тъпакът, невежата и завистникът са освободени от чувството за своето нищожество и безпомощност, заместено от представата за груба, временна, ала огромна сила.

За съжаление преувеличението при тълпите се проявява често при лошите чувства, атавистичен остатък от инстинктите на първобитния човек, който чувства страх от наказание, което кара отделния и вменяем човек да се възпира. Така се обяснява лекотата, с която тълпите се отдават на най-лошите крайности.

Умело обработени по пътя на внушението, тълпите придобиват способност за героизъм и себеотрицание. Те даже са много по-надарени за това от отделния човек. Скоро ще имаме възможност да се върнем на въпроса, когато разглеждаме морала на тълпите.

Понеже е податлива само на крайни чувства, ораторът, който иска да съблазни тълпата, трябва да злоупотребява със силните твърдения. Преувеличавай, твърди, повтаряй и никога не се опитвай да доказваш каквото и да било по разумен път — такива са любимите средства за обосноваване на ораторите от народните сборища.

Освен това тълпата иска същото преувеличение в чувствата на своите герои. Видимите им качества и добродетели трябва винаги да са раздути. В театъра тълпата изисква от героя на пиесата такива добродетели, такава храброст и морал, каквито в живота не се срещат никога.

С основание се говореше за специалното отношение на театъра. Съществува някакво отношение, без съмнение, но правилата му най-често нямат нищо общо със здравия разум и логиката. Изкуството да говориш на тълпите е от по-нисък разряд, но изисква особено умение. Понякога, четейки ги, трудно си обясняваме успеха на някои пиеси. При получаването им самите директори на театрите са като цяло доста несигурни в успеха, тъй като, за да могат да преценят, трябва да се превърнат в тълпа^[5].

Няма смисъл да добавяме, че при тълпите преувеличението се отразява само на чувствата и по никакъв начин на интелигентността. Показах вече, че само защото индивидът е част от тълпа, интелектуалното му равнище спада значително. И г-н Тард стигна до същия извод след проучванията си над престъпленията на тълпите. Така че единствено в областта на чувствата те са в състояние да стигнат много далече или, обратно, да слязат много ниско.

4. Търпимост, авторитарност и консерватизъм на тълпите

След като познават само простите и крайни чувства, тълпите приемат или отхвърлят всички мнения, идеи и вярвания, които им се внушават и които за тях са или абсолютни истини, или не по-малко абсолютни грешки. Така става винаги с вярванията, предопределени по пътя на внушението, вместо да са се зародили по разумен път. Всеки знае нетърпимостта на религиозните вярвания и каква деспотична власт упражняват над душите.

Без да изпитва никакво съмнение към това, което смята за истина или за грешка, и въоръжена, от друга страна, с ясното съзнание за силата си, тълпата е не само нетолерантна, но и властна. Отделният човек може да приеме противоречието и спора, тълпата не ги понася никога. При публичните събирания най-слабото противоречие от страна на някой оратор се посреща незабавно с ревове на ярост и жестоки обиди, след които скоро идват саморазправата и изгонването, стига само ораторът да прояви настойчивост. Ако не беше сплашващото присъствие на органите на реда, противоречащият често би бил дори линчуван.

Авторитаризмът и нетърпимостта са всеобщи за всички категории тълпи, но се проявяват в твърде различна степен; и тук отново се намесва главното понятие — народността, господарка на чувствата и мислите на хората. Авторитарността и нетърпимостта са развити предимно сред латинските тълпи, и то до такава степен, че са унищожили чувството за лична независимост, така присъщо на англосаксонеца. Латинските тълпи са чувствителни само към колективната независимост на своята секта и характерното за тази независимост е нуждата всички другомислещи да бъдат незабавно и грубо подчинени на техните вярвания. У латинските народи якобинците от всички възрасти, като се почне с тези от Инквизицията, никога не са успявали да се издигнат до друго разбиране за свобода.

За тълпите авторитарността и нетърпимостта съставляват съвсем ясни чувства, които те еднакво лесно понасят и прилагат. Те уважават силата, а добротата им прави незначително впечатление и бързо я възприемат като вид слабост. Симпатиите им никога не са били насочени към добродушните господари, а към тираните, които грубо са ги владели. Все на тях те издигат най-големите статуи. Решат ли доброволно да стъпчат сваления деспот, то е, защото, веднъж загубил силата си, той е причислен към категорията на слабите, които мразиш и от които не се страхуваш. Типът герой, скъп на тълпите, винаги ще е изграден по подобие на Цезар. Блясъкът му ги привлича, властността му им импонира, а мечът му ги плаши.

Вечно готова да въстане срещу слаба власт, тълпата угоднически се прегъва пред силна власт. Ако действието на властта е постоянно, тълпата, подчиняваща се винаги на крайните си чувства, минава последователно от анархия към подчинение и обратно.

Всъщност би било израз на отричане на психологията на тълпите, ако се вярва, че при тях преобладават революционни инстинкти. Само грубостите им стигат, за да ни заблудят по този въпрос. Въстаническите и разрушителните взривове са винаги мимолетни. Тълпите се ръководят твърде много от несъзнаваното и съответно са и силно повлияни от вековна наследственост, за да не се изявяват като крайно консервативни. Оставени сами на себе си, скоро ги виждаме как, уморени от собственото си безредие, инстинктивно се насочват към подчинението. Най-гордите и най-необщителните якобинци бурно акламирали Бонапарт, когато той премахнал всички свободи и с твърдост накарал да се почувства желязната му ръка.

Историята на народните революции е почти непонятна, не се ли вземат под внимание дълбоко консервативните инстинкти на тълпите. Те силно желаят да променят имената на своите институции и понякога даже осъществяват бурни революции в името на тези промени; в основата обаче на тези институции лежи твърде дълбокият отзвук на наследствените нужди на племето, за да не започват тълпите отново и отново. Неспирната им подвижност важи само за повърхностните неща. В действителност те притежават непреклонни охранителни инстинкти и като всички първобитни, изпитват фетишистка почит към традициите и несъзнавания ужас от новостите, способни да променят реалните условия за съществуването им. Ако днешната мощ на демокрациите съществуваше в епохата, когато бяха открити механичните станове, парната машина и железниците, тези открития биха били неосъществими или само с цената на последователни революции. За щастие на напредъка на цивилизацията върховенството на тълпите се зароди едва когато големите научни и технически открития вече бяха факт.

5. Морал на тълпите

Ако на думата „морал“ придаваме смисъл на постоянно зачитане на някои обществени условности и също постоянно потискане на егоистичните импулси, то очевидно е, че тълпите са доста импулсивни и доста подвижни, за да са способни на морал. Решим ли обаче да включим в това понятие краткотрайната поява на редица качества като себеотрицание, преданост, безкористност, саможертва, нужда от справедливост, тогава можем да кажем, че, напротив, тълпите понякога са способни на много висока моралност.

Малцината психолози, които са ги изучавали, са го правели единствено от гледна точка на престъпните им деяния; честотата на тези деяния ги е накарала да поставят тълпите на много ниско морално равнище.

Няма съмнение, че самите те често го доказват. Но защо? Просто защото дивите разрушителни инстинкти са остатъци от първобитните времена, спящи дълбоко у всекиго от нас. За отделния човек би било опасно да ги удовлетворява, докато поглъщането му от една безотговорна тълпа, в която съответно ненаказуемостта е сигурна, му дава пълна свобода да ги следва. Поставени обикновено в невъзможност да изпробваме тези инстинкти на разрушението върху себеподобните ни, ние се ограничаваме да ги засищаме по отношение на животните. Страстта към лова и жестокостта на тълпите имат един и същ източник. Проява на долна жестокост е, когато тълпата бавно нарязва някоя беззащитна жертва. За философа обаче тази жестокост е твърде близка до жестокостта на ловците, трупащи се на дузини, за да изпитат удоволствието от мига, в който кучетата им изкормват някой нещастен елен.

Ако тълпата е способна на убийство, пожар и всякакви престъпления, тя е също толкова способна на саможертвени и безкористни постъпки, и то стоящи много по-високо от тези, на които е способен отделният човек. Чрез събудените чувства за слава, чест, религия и родина се въздейства преди всичко върху индивида в тълпа. Историята е пълна с примери, подобни на Кръстоносните походи и на доброволците от 1793 година. Само общностите са способни на голямо себеотрицание и безкористност. Колко тълпи героично са отишли на гибел в името на вери и идеи, които едва са схващали! Стачкуващите тълпи стачкуват много повече от подчинение на някаква парола, отколкото за да получат увеличение на надницата. Рядко личният интерес е силен двигател за тълпите, докато той е почти изключителният двигател за отделния човек. Очевидно не той е ръководил тълпите в толкова войни, най-често неразбираеми за техния ум и в които те се оставяли да гинат така лесно, както хипнотизираните от огледалото на ловеца чучулиги.

Дори съвършените негодяи само поради събирането им в тълпи понякога възприемат много строги принципи. Иполит Тен^[6] отбелязва, че септемврийските убийци оставяли на масата на комитетите портфейлите и накитите, намерени у жертвите им, които толкова лесно можели да откраднат. Ревящата, пъплеща и бедняшка тълпа, завладяла Тюйлери през революцията от 1848 г., не отмъкнала нито един от заслепилите я предмети, а само той би бил достатъчен да даде хляб за много дни.

Естествено това морализиране на индивида от тълпата не е постоянно правило, но се наблюдава често и дори в много по-малко сериозни обстоятелства от тези, които изброих. Посочих вече, че в театъра тълпата иска от героя на пиесата преувеличени добродетели, и една публика, макар и от низши елементи, понякога се изявява като доста лицемерно добродетелна. Истинският разсипник, сутеньорът, хулиганът подигравчия често мърморят по повод на някоя по-дръзка сцена или недомислена дума, които обаче бледнеят пред техните обичайни разговори.

И така, тълпите, често в плен на низки инстинкти, понякога дават и пример за високоморални постъпки. Ако безкористността, примирението, пълната преданост на един химеричен или реален идеал са морални добродетели, то можем да кажем, че в даден случай тълпите притежават тези добродетели до степен, рядко достигана и от най-мъдрите философи. Те, разбира се, ги прилагат несъзнавано, но какво от това? Ако тълпите разсъждаваха често и се допитваха до непосредствените си интереси, тогава сигурно никоя цивилизация нямаше да се развие на нашата планета, а човечеството би останало без история.