Густав Льобон
Психология на тълпите (14)

Четвърта глава
Изборните тълпи

Изборните тълпи, т.е. общностите, призвани да изберат изпълняващите редица длъжности, образуват хетерогенни групи; но тъй като изявата им е само в една определена насока — избор между различни кандидати, при тях се наблюдават само някои от досега описаните признаци. Най-характерните за тях са слабата склонност към съждение, отсъствието на критичен дух, раздразнимостта, лековерието и простотата. В решенията им откриваме също влиянието на вождовете и ролята на досега изброените фактори: твърдение, повторение, обаяние и заразителност.

Нека разгледаме начините те да бъдат съблазнени. Психологията им ясно ще се очертае от най-сполучливите средства за целта.

Първото качество, което кандидатът трябва да притежава, е обаянието. Личното обаяние може да бъде заместено единствено от авторитета на богатството. Талантът, дори геният, не са елементи на успеха.

Тази необходимост кандидатът да бъде обаятелен, да съумее впоследствие да се наложи безусловно, е от решаващо значение. Ако избирателите, предимно работници и селяни, посочват така рядко някого от своите за представител, то е, защото произлезлите от редиците им личности за тях са напълно лишени от обаяние. Посочат ли равен на тях човек, то е само по странични причини, например да се излезе срещу някоя знаменитост, срещу могъщ работодател, в чиято всекидневна зависимост се намира избирателят и така си създава илюзията, че се превръща, макар и за миг, в негов господар.

Да има обаяние обаче не е достатъчно, за да е сигурен успехът на кандидата. Избирателят държи да види как ласкаят ламтежите и суетата му; кандидатът трябва да го засипе с екстравагантни ласкателства, да не се колебае да му обещава най-невероятни неща. Говори ли пред работници — да използа всички възможни клетви за заклеймяване на работодателите им. Що се отнася до противниковия кандидат, ще се помъчим да го смачкаме, като с помощта на твърдението, повторението и заразителността го изкарваме последен негодяй и че за никого не са тайна многото му престъпления. От само себе си се разбира, че е безсмислено да се търси и сянка от доказателство. Ако противникът не познава добре психологията на тълпата, той ще потърси аргументи за оправдание, вместо просто да отговори на клеветническите твърдения с други, също клеветнически твърдения; от този момент нататък шансовете му за победа са нулеви.

Писмената програма на кандидата не бива да е много твърда, защото противниците му биха могли да му я противопоставят по-късно; затова пък устната му програма не трябва да се бои от крайности. Могат без страх да се обещават най-значими реформи. Тези преувеличения произвеждат голям ефект за момента, а в бъдеще не задължават с нищо. Всъщност избирателят ни най-малко не иска да знае впоследствие дали избраникът е спазил направената и харесала се декларация, която се предполага, че е основа на избора.

Тук разпознаваме всички фактори за убеждаване, описани по-горе. Ще ги преоткрием и във въздействието на думите и формулите, чието могъщо господство вече показахме. Ораторът, умеещ да ги използва, направлява по своя воля тълпите. Изрази като „подлият капитал“, „мръсните експлоататори“, „прекрасният работник“, „обобществяването на богатствата“ произвеждат винаги един и същ ефект, макар и вече да са се поизтъркали. Този кандидат обаче, който е в състояние да открие нова формула, добре изчистена от точен смисъл и съответно приспособима към най-разнообразни стремежи, постига неизбежен успех. Кървавата Испанска революция от 1873 г. се осъществи благодарение на една от онези вълшебни думи със сложен смисъл, които всеки може да тълкува според собствената си надежда. Един съвременен писател разказа как се е зародила тя и разказът му заслужава да бъде предаден.

„Радикалите се бяха досетили, че една унитарна република означава монархия с друго лице и за да им угодят, Кортесите бяха гласували единодушно федералната република, без нито един от гласувалите да може да каже за какво става дума. Ала всички бяха очаровани от формулировката и тя ги довеждаше до полуда, до опиянение. Току-що на Земята се бе установило царството на добродетелта и щастието. Републиканец, чийто противник не му признаваше званието «федералист», се засягаше като от смъртна обида. Хората по улиците се поздравяваха с думите: «Здравей и да живее Федералната република!» След което се запяваха химни за светата недисциплинираност и самостоятелността на войника. Какво толкова беше «Федералната република»? За едни тя означаваше равноправие за провинциите, учреждения, подобни на американските, или административна децентрализация; други се стремяха към унищожаването на всякаква власт, към скорошното начало на великата социална ликвидация. Социалистите от Барселона и Андалусия изповядваха пълния суверенитет на общините, възнамеряваха да дадат на Испания десет самоуправляващи се града по римски образец, които да са си единствени законодатели, премахвайки същевременно и армията, и жандармерията. Не след дълго видяхме как бунтът в южните провинции обхваща град след град, село след село. Направеше ли някоя провинция своето пронунсиаменто, първата му грижа беше да разруши телеграфа и жп линиите, за да прекъсне всичките си връзки със съседите и с Мадрид. Нямаше забутано градче, което да не смята да кара посвоему. Федерализмът бе отстъпил на груб, подпалвачески и убийствен кантонализъм и навсякъде се празнуваха кървави сатурналии.

Колкото до възможостта съжденията да влияят на съзнанието на тълпите, трябва човек никога да не е чел отчета на някое изборно събрание, за да не е наясно по въпроса. Разменят се твърдения, обиди, от време на време яки удари, никога доводи. Ако за миг настъпи тишина, причината е някой присъстващ с мъчен характер, който съобщава, че ще зададе на кандидата един от онези затруднителни въпроси, винаги забавляващи слушателите. Но задоволството на опонентите е краткотрайно, тъй като гласът на преждеговорившия бързо е заглушен от ревовете на противниците. Можем да приемем като типични за обществените събрания следните отчети, цитирани сред стотици други като тях и които взимам от ежедневници:

«След като някакъв организатор помолил присъстващите да изберат председател, бурята се развихря. Анархистите скачат на сцената, за да махнат масата. Социалистите я защитават енергично; удари, взаимни обвинения в доносничество, в продажност и т.н., а един гражданин се измъква с насинено око.

Най-после масата е поставена криво-ляво насред шумотевицата и трибуната е на разположение на съратника Х…

Ораторът изстрелва мигновен откос срещу социалистите, които го прекъсват, крещейки: „Кретен! Бандит! Разбойник!“, и други епитети, на които съратникът Х отговаря с краткото изложение на една теория, доказваща, че социалистите са „идиоти“ или „лъжци“.»

«… Снощи алеманистката партия организира в Търговската зала на ул. „Фобур дю Тампл“ голямо подготвително събрание за празника на трудещите се Първи май. Мотото беше: „Тишина и спокойствие“.

Съратникът Х… се отнася към социалистите като към „кретени“ и „търчи-лъжи“.

При тези думи оратори и слушатели се обиждат помежду си и стигат до бой; в действие влизат столовете, пейките, масите и т.н.»

Не трябва да смятаме, че подобен род дискусии са типични само за определена класа избиратели и се дължат на общественото им положение. Във всяко анонимно събрание, дори да е съставено изключително от начетени хора, спорът лесно придобива същите форми. Показах, че обединените в тълпа индивиди се стремят към умствено приравняване, и всеки момент откриваме доказателство за това. Като пример може да послужи един откъс от отчета на събрание с участието само на студенти:

«С падането на вечерта суматохата само се увеличаваше; не вярвам дори един оратор да е успял да каже две изречения, без да са го прекъснали. Във всеки момент виковете се разнасяха от една или друга страна или едновременно от всички; ръкопляскаха, свиреха; отприщваха се бурни спорове между различни слушатели; бастуни се размахваха заплашително; чуваха се ритмични удари по пода; прекъсващите биваха последвани от викове: „Вън! На трибуната!“

М. Ж. залива дружеството с епитетите „гнусно“ и „подло“, „чудовищно“, „гадно“, „продажно“ и „отмъстително“ и заявява, че иска да го разруши и т.н.»

Да се питаш как в подобни условия може да се изгради мнението на един избирател? Само че да се задава такъв въпрос, би било равносилно на странна заблуда по отношение на степента на свобода, с която се ползва една общност. Мненията на тълпите са наложени, никога осмислени. Тези мнения и гласуванията на избирателите са в ръцете на изборни комитети, ръководени най-често от разни винопродавци със силно влияние над работниците и вдъхващи им доверие. «Знаете ли какво е изборен комитет — пише един от най-ревностните защитници на демокрацията, г-н Шерер. Чисто и просто, това е ключът на нашите учреждения, главният механизъм на политическата машина. Днес Франция се управлява от комитетите.»^[1]

Освен това да им се въздейства, стига кандидатът да е приемлив и да притежава необходимите средства, не е много трудна работа. По признания на дарителите три милиона били достатъчни, за да се стигне до многократните избирания на генерал Буланже.

Такава е психологията на изборните тълпи. Тя е точно като психологията на останалите тълпи. Нито по-добра, нито по-лоша.

И така, аз няма да извлека от гореказаното никакво заключение, насочено срещу всеобщото гласуване. Ако съдбата му зависеше от мен, бих го съхранил такова, каквото е, по практически причини, дължащи се именно на нашата студия върху психологията на тълпите, които причини ще представя, след като преди това припомня неговите неудобства.

Неудобствата на всеобщото гласуване естествено са твърде видими, за да останат незабелязани. Не би могло да се оспори, че цивилизациите са били творение на ограничено малцинство от превъзхождащи умове, образуващи върха на една пирамида, чиито степени, разширяващи се успоредно с намаляването на умствената величина, представляват дълбоките слоеве на една нация. Величието на каквато и да е цивилизация положително не може да зависи от гласуването на нископоставени елементи, олицетворяващи единствено числото. Освен това няма съмнение, че гласуванията на тълпите често са твърде опасни. Те вече ни докараха не едно нещастия; а с триумфа на социализма фантазиите за народния суверенитет със сигурност ще ни струват още по-скъпо.

Тези възражения обаче, макар и теоретично издържани, губят практически цялата си сила, решим ли да си спомним за непобедимото могъщество на идеите, превърнати в догми. От философска гледна точка догмата за върховенството на тълпите е толкова незащитима, колкото и религиозните догми на Средновековието, но днес притежава присъщата за тях абсолютна мощ. Следователно тя е и толкова неатакуема, колкото са били едновремешните ни религиозни представи. Представете си един съвременен свободно мислещ човек, пренесен от вълшебна сила в разцвета на Средновековието. Мислите ли, че изправен пред властната мощ на господстващите тогава религиозни идеи, той би се опитал да ги обори? Озовал се в ръцете на съдия, желаещ да го изгори по обвинение, че е сключил договор с дявола или че е посещавал сборище на вещици, щеше ли да помисли да оспорва съществуването и на дявола, и на сборището? С вярванията на тълпите се спори толкова, колкото се спори с циклоните, не повече. Днес догмата на всеобщото гласуване е облечена в някогашната власт на християнските догми. Оратори и писатели говорят за него с почит и ласкателства, на каквито не се е радвал дори Людовик XIV. Така че отношението към него трябва да е същото като към всички религиозни догми, върху които въздейства единствено времето.

Опитът да се разклати тази догма би бил още по-безсмислен, след като причините са очевидни за самата нея:

«Във време на равенство — посочва правилно Токвил — хората, поради приликата помежду им, изобщо не си вярват едни на други; но същата тази прилика им дава почти неограничена вяра в общественото мнение; струва им се неправдоподобно, щом всички са еднакво просветени, истината да не принадлежи на мнозинството.»

Трябва ли при това положение да се предполага, че едно ограничено гласуване — ограничено до възможностите, ако щете — би довело до по-качествен вот на тълпите? И за миг не мога да го допусна, и то поради отбелязаните по-горе мотиви за по-ниското душевно равнище на всички общности, каквито и да са по състав. Попаднат ли в тълпа, повтарям, хората винаги се приравняват и по общи въпроси гласуването на 40 академици не стои по-високо от това на 40 водоносци. Не вярвам, че и един от толкова критикуваните вотове с всеобщо гласуване, например възстановяването на Империята, щеше да се различава, ако гласуващите бяха подбрани изключително сред учени и образовани хора. Това, че някой знае гръцки или разбира от математика, че е архитект, ветеринар, лекар или адвокат, не го надарява, що се отнася до чувствата, с особени познания. Всичките ни икономисти са начетени хора, професори и академици в по-голямата си част. Има ли един само общ въпрос, например протекционизмът, по който да са били съгласни? Изправени пред социални проблеми с хиляди неизвестни и под властта на мистичната или на афективната логика, всички форми на невежество се изравняват.

И така, ако претъпканите със знания хора образуваха самостоятелно изборното тяло, гласуването им нямаше да е по-качествено от днешното. Те биха се водили предимно от чувствата си и от духа на своята партия.

Ограничено или всеобщо, господстващо в република или в монархия, приложено във Франция, Белгия, Гърция, Португалия или Испания, гласуването на тълпите е едно и също и често разкрива несъзнаваните стремежи и нужди на племето. Средноаритметичното на избирателите е равно за всяка нация на средноаритметичната й родова душа. То почти не се променя с поколенията.

И ето че пак попадаме на това определящо и толкова пъти вече срещано понятие — народността, и върху другото понятие, производно нему — незначителната роля, която институции и правителства играят в живота на народите. Последните се ръководят най-вече от родовата си душа или по-точно — от съставляващите я родови остатъци. Народността и кръгът от всекидневни нужди, ето това са мистериозните господари, направляващи съдбините ни.