Андрей Гуляшки
История с кучета (3)

Глава трета
Може ли синът да има чичо, ако бащата няма брат

— Доктор Иван Сапарев не е имал брат! — повтори капитан Петров. — Така че синът му Прокопи Сапарев няма никакъв чичо.

Авакум помълча някое време, после разсеяно попита:

— Мислиш ли?

— А как иначе? — засегна се капитан Петров. — Ако бащата няма брат, как синът ще има чичо?

— Знам ли! — повдигна рамене Авакум. — В момента не съм в състояние да отговоря.

— Вие или се шегувате, или се подигравате! — каза огорчено капитан Петров.

— Второто не е по вкуса ми и не го правя — поклати глава Авакум, — а за първото нямам настроение. Просто ти казвам, че върху проблема за чичото на Прокопи не съм готов и затова се въздържам да изказвам мнение.

— Не ви разбирам! — почервеня капитан Петров. — За какъв „проблем“ говорите? Нима това е проблем: може ли синът да има чичо, ако бащата няма брат? Вие ще ме подлудите.

— Щом досега не си полудял, приятел, няма да полудееш и през следващите няколко дни — усмихна му се Авакум. И за да успокои развълнувания си помощник, той подкупващо запита: — Не закъсняваме ли впрочем за обяд?

Капитан Петров, който никога не страдаше от липса на апетит, преглътна раздразнението си и начаса предложи да продължат разговора си в ресторант „Гамбринус“, който се намираше само на няколко крачки от тях.

 

 

Когато попривършиха обяда и за да разсее окончателно лошото настроение на помощника си, Авакум запита:

— Не ти ли напомня нещо името на този ресторант?

— Напомня ми, разбира се! — кимна Петров. — Напомня ми един друг „Гамбринус“ в София.

— И какво по-точно си спомняш?

— Дъждовни есенни вечери. Една руса жена с чипо после ви сервира силен коняк.

— И друго?

— Зимни вечери. Същата руса жена ви сервира от същия коняк.

— И какво още ще кажеш за същата жена?

— С искрено почитание си я спомням, тя много ви уважаваше! — каза капитан Петров.

Двамата тихичко и с удоволствие се изсмяха. После Авакум запита:

— Имаш ли въпроси във връзка с досегашната си работа?

— Имам! — кимна Петров. — Вие наистина ли не вярвате на двамата свидетели?

— Не съм казал подобно нещо.

— Но вие не допущате, че Прокопи Сапарев е ходил за втори път в отделението?

— Не допущам.

— От една страна, вие вярвате на свидетелите, че са видели Прокопи да влиза в отделението. От друга страна — не вярвате, че Прокопи действително е влязъл в отделението. Как да разбирам, моля ви се, тази загадка?

— А мислиш ли, че аз я разбирам?

— Ако бях вярващ, щях да се прекръстя!

Авакум повдигна рамене и започна бавно да пълни лулата си. След като изпрати във въздуха първото колелце, той каза на Петров:

— След един час заминавам за село Воднянци при моя стар приятел Анастаси Буков. Запиши си наум следното: първо, да се постави под денонощно наблюдение майката на Прокопи Сапарев, доктор Юлия Сапарева; второ, довечера ще чакам да ми се обадиш в 23,00 часа. За позивните и за кода сме се разбрали. Имаш ли още въпроси?

— Да. Допускате ли, че Прокопи има чичо, макар баща му да не е имал брат?

— Не изключвам!

— Domine, non sum dignus! — разпери ръце капитан Петров.

— Да се надяваме, че ще докажем обратното! — усмихна се скромно Авакум.

* * *

В три часа следобед от Н излязоха две коли. Първата беше на полковник Горанов, той отиваше в София да докладва хипотезата си и да иска отстраняването на Авакум. Във втората кола пътуваше Авакум, той отиваше в село Воднянци при своя стар приятел Анастаси.

Не валеше като снощи, но времето беше сумрачно, навъсено, тежки облаци бяха надвиснали ниско над равнината. Из блоковете, ширнали се като черни безбрежни реки от двете страни на магистралата, не се мяркаше ни машина, ни жива душа. Летяха на малки ята гарвани, царуваше безлюдие, времето като че ли беше спряло за някой и друг ден в ничията земя между есента и зимата. Есента се бавеше, зимата не бързаше и светът не знаеше какво да чака — дъжд или сняг. Гарваните крещяха нещо на своя си език и не изглеждаха недоволни, най-красивото време за тях беше навъсеното, най-сладкият сезон — последните мрачни дни на есента.

Относно времето хората не се разбираха с гарваните, но Авакум правеше изключение. Есента беше неговата пролет, а последните дни на есента — неговият месец май. Поради тези причини той беше в добро настроение, а интересната задача, която му предстоеше да реши, правеше доброто му настроение още по-бодро. Тази задача сякаш идеше по поръчка. Колкото наближаваше времето за оттегляне, толкова той се безпокоеше за последните усилия, в които щеше да впрегне ума и сърцето си: щяха ли да бъдат достойни за възможностите му, или съдбата щеше да му изиграе един долен номер в лебедовия му час. Случаят „ЗСС“ не беше, разбира се, изключителен, нямаше размаха на Момчиловската афера, но съдържаше едно странно противоречие между факти и логика, между доказателства и достоверност и тази чудновата противоречивост създаваше мъчнотии, над които си струваше да си блъска главата. Той беше благодарен на съдбата си, че го сблъскваше с подобни случаи, доволен беше от времето, че не го изтезаваше със слънце и ясно небе, затова равномерното боботене на мотора действуваше на нервите му като бодра песен, а унилият пейзаж наоколо извикваше в душата му светли спомени от неговия не кой знае колко дълъг и весел живот.

Така неусетно стигна до село Воднянци. На площада срещу киното и ресторанта зави наляво и скоро се намери на изоставения път. Десет минути по-късно той спря колата пред някогашната кръчма. Наближаваше пет часа. От горната част на пътя прииждаше сивата дрезгавина на ранната привечер, а откъм блатото влачеше повесмото си рядка мъглица като пушилка от слаб огън.

Къщата беше със спуснати кепенци, не светеше никъде, Анастаси не беше се прибрал още от работа. Тишина, натежала от влага и самотия, лежеше над това усойно място и дори Авакум, който не обичаше многолюдието, дори той се почувствува в тоя миг някак встрани от света и прекалено сам. „Не е добре бедният ми приятел, щом живее доволен сред тоя пущинак“ — помисли Авакум и побърза да обиколи къщата, да огледа туй-онуй, да се разсее, за да не би в жалостта, която го беше повлякла, да се намери и самият той. Защото, ако трябваше справедливо да отсъди, и той предпочиташе дълбоко в себе си да живее настрани от настоящето и по-близо до миналото — предпочитание, което не можа да осъществи през целия си живот.

Тъкмо беше излязал в гърба на къщата, и на пътеката, изплавал сякаш от мъглата на блатото, изскочи старият Драгнев. Докато се изнизваше от мъглата, той изглеждаше още по-огромен и някак свръхестествен и Авакум, макар да беше свикнал на всякакви изненади усети изведнъж една дълга и неприятна тръпка по раменете си.

— Вие ли сте приятеля на доктора? — избоботи с дълбокия си контрабас старият Драгнев.

— Да речем! — отговори уклончиво Авакум.

— Ако вие сте тоя човек, може да заповядате! — каза старият Драгнев. — Докторът ми заръча да ви отворя, в случай че сте пристигнали, преди да се е върнал от работа. А! — кимна той по посока на Авакумовата волга, докато превърташе ключа. — С количка сте дошли. Браво! Аз уважавам волгите! Моля! — Той отвори вратата и направи път на Авакум. — И стопаните на волгата уважавам! — допълни той.

— Какъв стопанин — усмихна се сдържано Авакум. — Не виждате ли, че колата има бял номер?

— Това е подробност! — рече старият Драгнев. — Аз обикновено гледам човека, а после номера!

Той включи електрическия радиатор и покани Авакум да седне по-близо.

— Тук е влажничко! — рече той. — От блатото иде голяма влага.

— Вие се разпореждате в къщата на доктора като свой човек. Навярно сте добри приятели?

— Казвам се Спиро Драгнев — представи се старият, като направи малък, но важен и изпълнен с достойнства поклон. — Аз съм от Пещера, бивш лесничей и преподавател по лесовъдство, гатерджия и дълги години собственик на тази кръчма — той чукна с крак по пода. — Сега съм самотен човек, затова се сприятелих толкова бързо с доктора. И той е самотен човек.

— Това кръчма ли е било? — огледа се любопитно, Авакум. — И вие сте били кръчмаря?

— Бях. Допреди две години, когато изправиха пътя. Тогаз, в ония години, тук кипеше голям живот, шосето минаваше досами прага на кръчмата. Можете да си представите!

— Мога! — усмихна се Авакум.

— Вятър! — смръщи веждите си старият. И като помълча, добави: — Нищо не можете да си представите. Онова нещо, дето е било, не можете да си представите дори насън!

— Я гледай! — засмя се Авакум.

— Аз имам голяма къща в селото, но съм самотен, жена ми умря, сина замина за Либия, прекарвам времето си на лов. Аз съм председател на ловната дружинка.

— Какво ловите? — попита Авакум.

— Диви патици и гъски, Има ги в блатото, колкото щеш.

— Това вашата пушка ли е? — попита Авакум, като кимна с глава към стената.

— Моята. Оставих я тук оня ден, защото валеше силен дъжд!

— Оня ден нямаше дъжд.

— Забравил съм. Харесва ли ви моята пушка?

— Не разбирам от пушки.

— Къде ще разбирате! Докторът ми каза, че сте археолог.

— Пушката е хубава, личи си!

— „Винчестер“.

— Купили сте я от чужбина?

— А, не. Къде ти! Донесе ми я един приятел.

— Значи, с тази пушка биете патици и гъски в блатото?

— И с тази, и с други. Аз имам три пушки. Ловувам от 30 години и повече!

— Навярно познавате тази местност наоколо като петтях си пръста?

— Познавам.

— И блатото познавате като петтях си пръста?

— И блатото.

— Къде убиха кучетата на моя приятел?

— В блатото.

— Защо?

Старият го изгледа мрачно:

— Вие знаете ли нещо?

— Не.

— И аз не зная.

Старият извади цигари и запуши.

— Аз искам по този повод да поговоря с вас.

— За кучетата ли?

— Не. По повод на кучетата. Вие сте приятел на доктора. Е, добре, посъветвайте го, моля ви се, да се маха час по-скоро оттука! Защо се е запилял на това проклето място?

— Вие наричате това място „проклето“?

— То е по-лошо от проклето, другарю, уверявам ви! И аз ще ви кажа защо. Тук обикалят тъмни сили, разбирате ли! Когато пътят минаваше оттук, на това място дохождаха чужденци, туристи, транзитни, всякакви. Гешефти с валута се въртяха тука, със злато и с много други работи. Сега мястото е същото, макар и кръчмата да я няма. Мнозина от предишните пак дохождат. Така си мисля, тоест предполагам. Дохождат! Навярно те са светили маслото на кучетата. Кой друг? Някой ден ще натикат в гьоловете на блатото и самия доктор! Той трябва да се махне час по-скоро, докато е време! Вие сте му приятел, посъветвайте го!

— Защо не сте съобщили в милицията?

— Как да не съм? Съобщих им! На два пъти устройваха засади и нищо. Усъмниха се, че ги баламосвам.

— Защо не откриха нищо?

— Нямали са късмет.

— В какъв смисъл?

— През тия нощи, когато те устройваха засадите си, никой от ония не е дохождал. Или пък някой вътрешен ги е осведомил. Където играе голямата пара, там всичко е възможно!

— Докато си държал кръчмата, бай Спиро, не се ли изкуши да влезеш и ти в играта?

— Бога ми, не! Защо ми са били игри? Аз печелех! Стигаше ми.

— Шегувам се! — каза Авакум. — За да стане човек контрабандист, трябва да има специална нагласа. — Той се засмя: — А нагласата се нагласява от майката природа, нали така?

— Само така. Едни хора ги бива за контрабандисти, а други — за митничари!

— Туй е умно казано, бай Спиро, браво!

Той се доближи до пушката, сложи ръце на хълбоците си и зацъка с език.

— Хвана ти окото моята пушка! — провикна се бай Спиро.

— Което е истина, истина е! — каза Авакум. — Това не е пушка, а разкош! Я покажи, бай Спиро, как се стреля с пушката! През цевта ли се пълни?

— Ти луд ли си! — възмути се до немай къде бай Спиро. — Коя съвременна пушка се пълни през цевта. Ти, чоджум, си останал със сто години!

— Може и да съм изостанал! Покажи!

За миг веждите на бай Спиро трепнаха, за миг той погледна втренчено Авакум в лицето, после тази мимолетна тревога отмина и в очите му отново изгря привичната снизходителна усмивка.

— Ей тъй се стреля, момче! — повдигна се от стола си бай Спиро и откачи пушката. — Натиска се ей това копче, тъй, пушката се разполовява, ето го затвора, виждаш ли го? В цевта има патрон. Виждаш ли го? Бам, затваря се, и пушката е готова за стрелба, разбра ли?

— Не съвсем, но горе-долу!

— То и не бива повече да знаеш, че с тия, дето уж знаят, стават най-често бели!

Докато двамата разговаряха въодушевено на оръжейно-ловни теми, навън притъмня съвсем, а след някое време пристигна и Анастаси — смутен заради закъснението си и развълнуван до сълзи от срещата си с Авакум.

— Ето — каза бай Спиро, като потриваше ръце и гледаше дружелюбно Анастаси, — ние решихме с твоя приятел най-важния въпрос и аз съм предоволен, че тъй се случи — да се видим с него, преди ти да пристигнеш!

— Какво сте решавали! — учуди се Анастаси, като погледна любопитно Авакум.

Авакум повдигна рамене, а бай Спиро рече:

— Решихме, че трябва да се махнеш час по-скоро оттук! Туй място не е за теб. Вчера очистили кучетата ти, а утре може да очистят и теб!

Авакум се усмихна неопределено и Анастаси веднага се досети, че бай Спиро говореше самоволно от негово име. Той отиде до бюрото си, извади от чекмеджето пружинката, която онази сутрин беше намерил до ствола на върбата, и внимателно я сложи на масичката пред Авакум.

— Това нещо открих до мястото, където лежаха кучетата! — посочи той. — Сигурно няма никаква връзка с отравянето им, но го прибрах. Пружинка! Може някой ловец да я е изтървал.

Авакум и бай Спиро така гледаха пружинката, сякаш я гълтаха с очи.

— Ама да! — възкликна гръмогласно бай Спиро и изведнъж сграбчи пружинката в секундата, когато и Авакум се готвеше да стори същото. Изпревари го с половин секунда или по-малко. Той пъхна най-безцеремонно пружинката във вътрешния джоб на дрехата си и чак тогава обясни: — Тази пружинка е изхвръкнала от изхвъргача на моята едноцевка. Оная сутрин рано стрелях патици — тогава е излетяла от леглото си. Ама че търсене падна! Ще те черпя, докторе, голяма услуга ми направи.

Докато той благодареше многословно, Анастаси срещна случайно очите на Авакум и изтръпна. Такъв ядовит упрек имаше в тях! „Какво направи? — сякаш крещяха. — Биваше ли така, кой те караше?“

Беше късно да се иска пружинката обратно. Той се изчерви и въздъхна.

— Услугата наистина е голяма! — каза Авакум. — Ако бях на твое място, бай Спиро — обърна се той интимно към стария, — щях непременно да кажа: „По този случай, момчета, заповядайте ми на гости, да ви почерпя с по чашка коняк и филджанче кафе!“ — И добави, като се обърна към стария: — Както времето е студено, с удоволствие бих ти дошъл на гости! Това време плаче за гости.

— Не сте рекли, не сте дошли? — изправи се бай Спиро. — Моля ви се, ще ми сторите голяма чест!

По лицето на Анастаси премина сянка. Уж беше канил Авакум да си постоят заедно, да поумуват за кучетата, а ето че той се изплъзваше на друго място заради някакъв си коняк! Ами че и той имаше коняк, и кафе му се намираше, защо трябваше да се разкарват? И тъкмо щеше да каже: „Стойте, аз ще ви почерпя!“, Авакум го настъпи скришом по пръстите. Той изненадано го погледна, но лицето му не изразяваше нищо, което можеше да се свърже с тоя таен знак. По прежному той изглеждаше възхитен от поканата на бившия кръчмар и освен доволство и благоразположение, друго не изразяваше.

Качиха се на волгата, но преди да натисне стартера, Авакум изведнъж се сети, че не си е сменил спортната риза и че не си е сложил връзка. — „Ще се презирам цял живот — рече той, — ако ида на гости в такъв вид!“ — И преди да изслуша възраженията на спътниците си, той изскочи от кабинката с ключа на Анастаси в ръка, побягна по пътеката и след няколко секунди заключваше отвътре тежката дъбова порта. Трябваше ли да се заключва, за да облече една риза? Той не се запъти направо към своето пътническо куфарче, а се спря пред насрещната стена на онова място, където висеше английският „Винчестер“.

Той откачи пушката, разтвори я и с уверено движение измъкна патрона, с който беше заредена цевта й. Капачката на този патрон беше хлабава и Авакум я измъкна без всякакво усилие, вътре нямаше никакви сачми. Той бръкна с малкия си пръст и извади от картоненото цилиндърче навита на руло жилава хартийка. На едната страна на хартийката бяха означени с цифри позивни радиосигнали, а на другата страна имаше разчертана ключова таблица на радиошифър. Авакум постави тази хартийка под светлината на електрическото си фенерче и за по една секунда фотографира с миниатюрния си фотоапарат и двете й страни. После закачи обратно пушката на стената, в същото положение, както я беше заварил.

На края дойде ред и на бялата риза.

Идеята да провери патрона в пушката не му беше дошла „свише“. Той не беше чак толкова невеж в ловното оръжезнание (колкото се показваше), за да не забележи веднага, че магазинът на пушката беше празен и че пълначният механизъм и затворът й изобщо не работеха. Оръжието беше излязло отдавна от строя, сега не служеше за нищо друго освен за камуфлаж. Какво криеше бившият кръчмар и кого искаше да заблуди? Този въпрос заедно със съмнителния интерес, който беше проявил към пружинката на Анастаси (сама по себе си също една загадка!), събудиха ловеца у Авакум и го изкараха тутакси „на пусия“.

Спиро Драгнев живееше в двуетажна къща, на стотина крачки от централния площад. Къщата беше обзаведена и мебелирана по градски, със скъпи мебели и килими. В долния етаж се помещаваше трапезарията, тук беше кабинетът на бай Спиро, а до него едно малко салонче, предназначено за игра на карти. Бай Спиро и Анастаси „отседнаха“ в трапезарията, а Авакум помоли за разрешение да поразгледа книгите в библиотеката.

Авакум беше попаднал изведнъж на голяма следа. Човекът, който скита из безлюдни места с позивни радиосигнали и с радиошифър, притежава и без друго и други неща, които старателно крие от „любопитни очи“. Всеки човек укрива тайните си вещи по своему. Един ги закопава в земята, друг ги заключва зад девет ключалки, а трети си играе на надхитряне като бай Спиро. Всеки върши това според характера си. Хитреците действуват като бай Спиро — прикриват тайните си неща съвсем пред очите ви, но на такива места или в такива скривалища, които вие не бихте заподозрели за нищо на света. Кой ще предположи например, че една ловна карабина „Винчестер“ може да крие позивни радиосигнали?

Авакум оглеждаше уютно мебелирания кабинет и се усмихваше. „Ето тази металическа кутия за тютюн, сложена на писалището му. Какво има вътре?!“ — Той повдигна капака и пъхна ръката си в лъхащата на мед ситно нарязана „Виржиния“ — освен лепкавата още тютюнева дреп, друго не усети между пръстите си. „Ами тази кутия за шоколадови бонбони?“ — кутията нямаше двойно дъно и в нея се търкаляха само три-четири бонбона, увити в златист станиол. „Времето тече, дявол да го вземе!“ — въздъхна Авакум и очите му зашариха по лавиците на библиотечния шкаф. „Ето този бюст! — едва не възкликна той. — Ако под темето му няма тайни — изведнъж го обхвана весело настроение, — ще си подам оставката и ще стана продавач на дини!“

Той дойде до бюста, изработен почти в естествена големина, сложи ръка върху темето му, натисна и завъртя наляво. Темето не помръдна. Отново натисна и завъртя надясно — отливката се хлъзна в невидим жлеб и изскочи нагоре. Авакум повдигна с лявата си ръка гипсово парче, а с дясната извади скритите в тайника предмети — няколко снимки на Прокопи Сапарев, една пружинка като онази, дето Анастаси беше намерил в блатото, едно детско пищовче и още една картичка — сложена в плик. Всичката тази плячка Авакум мигновено напъха във вътрешните джобове на сакото си. После намести отново „темето“ на мястото му и бюста, работа, на самодеен скулптор, зае отново обичайното си място на библиотечната лавица.

Сега можеше спокойно да разгледа книгите. Те не бяха много, около 300 тома, но всички бяха грижливо подвързани, а някои луксозно — в кожени подвързии. Книгите, които бяха подвързани в кожа, носеха името на собственика си, отпечатано със ситни златни букви в долния десен ъгъл на заглавната корица: „С. Драгнев“. Правеше впечатление подборната на книгите, нямаше нито едно заглавие от съвременен автор. В тази библиотека времето беше престанало да тече от началото на Втората световна война.

Авакум се самопочерпи с виржинията и доволен от себе си, изпусна с удоволствие няколко колелца синкав дим. И тоя път „дините“ му се разминаха, съдбата все още ходеше с него подръка.

В трапезарията Анастаси и бай Спиро пиеха коняк и сърбаха кафе.

— Сядай, приятелю, и бързай да ни догониш! — бай Спиро подаде стол на Авакум и любезно напълни чашата му със златиста течност. — Туй, дето ти наливам, не е някакъв си „Преслав“, нито е някаква си „Плиска“, ами е чист френски еликсир от областта Шампан и се нарича „Арманяк“. Този коняк разлива огън в жилите, прави сърцето весело и човек като глътне една глътка, се чувствува истински цар!

— Благодаря! — спря ги Авакум, като сложи ръка върху бутилката. — Не си хаби напразно еликсира, бай Спиро, аз съм под възбрана, защото съм шофьор и ми предстои път. Заради хубавата ни среща с тебе бих изпил за твое здраве чаша бира и нищо повече!

— Бира ли! — сви презрително устни бай Спиро и повдигна рамене. — Такова питие аз не държа в моя дом! Намира ми се водка и дори ракия, когато трябва да черпя някой туземен тип, но бира — никога. Jamais, monsseur! Je regrette. Je regrette beaucoup!^[1]

— Нищо — усмихна се Авакум. — Moi je prefere una canette de biere!^[2] Затова ще прескоча до ресторанта и ще се върна след пет минути с бутилка бира!

— Вие стойте! — надигна се бай Спиро. — Тази работа ще свърша аз.

— Не си прави труд, бай Спиро! — натисна го по рамото Авакум. — И без туй трябва да се обадя по телефона на моите момчета, да не ме чакат тази вечер! При тебе е толкова приятно, бай Спиро, че аз не мисля да си тръгвам скоро оттук.

 

 

Той се завърна след петнайсетина минути с две бутилки бира.

— Това червено фолксвагенче в двора твое ли е? — запита той, като наливаше бирата във високата кристална чаша, която бай Спиро галантно му предложи.

— Моя собственост е, защо?

— Чудя се как се побираш в такава черупка! На тебе, бай Спиро, повече ще ти прилича един шевролет например, а най-паче — един лъскав черен форд.

— Защо Форд? — погледна го някак озадачено бай Спиро.

— Според човека и колата! — усмихна му се Авакум.

— Не разбирам за какво намекваш! — каза бай Спиро. — Напоследък малко се събирам с хора и затуй съм загубил доста от досетливостта си!

— Но с някои хора се събираш, все пакт — настоя Авакум.

— Е, с доктора например, разбира се!

— Затова ли искаш да го изтошкаш оттам?

— Какво?

— Затова ли искаш да се махне доктора оттам — за да се срещаш с някои хора по-често?

— Струва ми се, че някои хора са решили да видят сметката на доктора, затуй го посъветвах да се махне оттам.

— С тия хора, дето са решили да му видят сметката, ти често ли се срещаш, бай Спиро?

— Когато бях кръчмар, около мене се въртяха разни хора. Сега там няма кръчма и мен ме няма, но някои хора може да продължават да дохождат, то си е тяхна работа.

Като слушаше тоя диалог между двамата, Анастаси имаше чувството, че изведнъж се е намерил в небрано лозе, толкова му беше неудобно. Думите си бяха думи, а зад тях един ловец се прицелваше в жертвата си, но и жертвата се готвеше да улови ловеца за гушата.

— Ти с никого не се виждаш и с никого не приказваш, така ли?

— Имах едно момче в кръчмата, ячко беше, но страдаше от един лош недостатък, да ме разпитва.

— И какво стана с това момче?

Бай Спиро сви юмрука си и многозначително поклати глава. Беше страшно да се гледа такъв нечовешки юмрук.

В трапезарията стана тихо. Авакум повдигна чашата си.

— За твое здраве, бай Спиро!

— Наздраве, приятелю.

Пак замълчаха. Чуваше се как дъждът тихичко почуква по стъклата на широките прозорци.

— Струва ми се, че пред прозорците са застанали някакви хора, бай Спиро. Би ли погледнал?

Бай Спиро се изправи, дойде до прозореца и залепи лице за стъклото. Навън наистина стояха трима мъже. Бяха облечени в мушами.

— Вдигни ръцете си нагоре и да не си помръднал! — извика Авакум и със скок на добре трениран атлет се намери почти мигновено зад гърба му.

Бай Спиро повдигна ръцете си и още докато ги повдигаше нагоре, огромното му тяло като че ли изведнъж омекна и се смали. Най-напред Авакум извади от вътрешния джоб на сакото му пружинката, която беше взел от Анастаси, после измъкна от специална презрамка под лявата му мишница тежък автоматичен „Валтер“ и шеговито го почука по гърба.

— Надявам се, че не е зареден с позивни радиосигнали и шифрограми! — засмя се той. — Как можа наистина да ти хрумне такава великолепна идея?

В трапезарията влязоха двама мъже, от мушамите им се стичаше вода.

— Ако не бях сглупил да се залепя за прозореца, ти щеше да чуеш едни радиосигнали, ама нейсе! — той махна с ръка.

— Човешко е да се греши! — разпери ръце Авакум. Той постави на масата един бял лист, молив и като ги посочи на бай Спиро, заповяда:

— Сядай и пиши: „Заминавам за няколко дни до София! Подпис: Сп. Драгнев“. Къде имаш кабърчета?

— В чекмеджето на бюрото — отговори глухо бай Спиро.

— Анастаси! — обърна се Авакум към приятеля си. — Бъди добър да закачиш това листче на външната врата. По този начин, любезни, и ти ще вземеш участие в едно народополезно дело!

Преди да го изведат, бай Спиро рече на Авакум:

— Има нещо нередно в тази работа. Да ти кажа ли в какво се състои?

— Кажи — усмихна се Авакум.

— Не е редно гостенин да арестува хазаина си!

— Още по-нередно щеше да бъде, ако хазаинът беше застрелял гостенина си!

— Хм! — каза бай Спиро. — И ти си прав!

 

 

Авакум спря волгата пред ресторанта, поиска да му дадат хляб, колбаси и бутилка червено вино и отново потегли с Анастаси за бившата кръчма на бай Спиро. Валеше силно, чистачките скърцаха по стъклото, пред колата светваха и изчезваха нишките на дъжда.

По пътя Авакум разказа на Анастаси за находките си в пушката и бюста. А когато стигнаха, Анастаси се зае да припече няколко филии хляб, Авакум наряза колбаси и напълни чашите с вино. Тази вечер Анастаси едва преглъщаше, но Авакум яде с голям апетит. После разтребиха масата и Авакум се съсредоточи над намерените предмети, започна да разговаря с тях като с живи същества.

— Ето ги пружинките! — рече той. — Те са две и двете имат по една запоена пластинка на края. Едната пластинка е чиста, по другата личат следи от някакво втвърдено лепило. Тази с лепилото е работела, извършвала е някаква работа. Каква? Много просто, изтласквала е нещо, изхвърляла е на разстояние някакъв малък предмет. По всичко личи, че това са силни пружини и че предметът, който са изхвърляли, е летял с голяма скорост. Така. Но за да може да лети с голяма скорост един предмет, изхвърлен от пружина, той трябва да получи предварително ускорение в затворено пространство, каквото, да речем, е една цев. Ето, като цевта на това пищовче. „Made in Germany“. Германско. Едно време и у нас правеха такива пищовчета. Натегнатата пружина блъска силно една тапа, тя получава ускорение в цевта и отлита надалеч…

Изведнъж Авакум се развълнува силно, той се изправи от мястото си и започна бързо да се разхожда напред и назад.

— Знаеш ли какво ми дохожда наум? — обърна се той към Анастаси. — Ако обикновените телени пружинки изхвърлят една тапа на разстояние десет метра, на какво разстояние и с каква сила биха изхвърлили същата тапа тия стоманени пружини, ако бъдат поставени в едно детско пищовче като това? — Той посочи трофея си. — Аз те уверявам, че ако въпросната „тапа“ има острие, тя би могла да се забие дори в черепа на един кон!

— Е, и какво от това? — усмихна се Анастаси.

— Sancta simplicitas!^[3] — възкликна Авакум. — Ами ако това острие бъде намазано със силно действуваща отрова? Чакай, нещо повече: ако отровата, смесена с някаква смола, сама се превърне на острие, изстрелвано в определена цел от стоманената пружина?

Анастаси сложи ръка на гърдите си, като че ли не му достигаше въздух.

Някое време и двамата мълчаха.

— Мислиш ли, че в пищовчето има пружина? — попита Авакум.

— Навярно има — кимна Анастаси. — Иначе как ще стреля?

— Пък аз мисля, че пищовчето е изстреляло пружината си! — каза Авакум. — Пружината се е откъснала и е изхвърчала от цевта, след като бай Спиро е изстрелял отровния си заряд във второто ти куче. Готов ли си да се обзаложим?

Анастаси повдигна рамене, после разтри челото си с ръка и тъжно се усмихна.

— Дори насън не бих повярвал!

— Много неща човек започва да разбира късно! — поклати глава Авакум. — А най-късно добива представа за безграничните възможности на своите събратя в областта на злото. Ето! — Той издърпа капачката, която покриваше отгоре една част от цевта на германското пищовче — вътре нямаше никаква пружина. — Ето истината! — каза той с някаква мрачна тържественост в гласа си, като почукваше с пръст върху празната цев на пищовчето. И добави по-тихо, като че ли само на себе си: — От човек може всичко да се очаква!

— Според тебе — каза Анастаси — вътре е действувала пружинката, която аз намерих? И на пластинката е имало отрова?

— Пластинката е ударила по отрова! — каза Авакум. Той помълча замислен някое време, после продължи: — Отровната смес се е забила в тялото на кучето и след няколко минути тя се е разтворила в кръвта му. Слушал съм, че в някои зоологически градини по същия начин „инжектират“ морфин в тялото на хищници, за да ги приспиват временно — било когато трябва да им се извади болен зъб или да им се бият истински инжекции. Кой би сложил истинска инжекция например на един бенгалски тигър, ако хищникът не бъде приспан предварително! Но в нашия случай бай Спиро не е имал за цел да приспива, а да убива. Твоите кучета са му пречели да се среща с известни хора в блатото или са пречели на други хора да си устройват срещи. Освен това те са смущавали неговите лаконични „радиосеанси“. Можеш ли да съставиш шифрована радиограма и да я излъчиш в ефира за по-малко от минута, ако в същото време те налитат от две страни разлютени псета! Аз например не бих могъл. Ето защо бай Спиро е ликвидирал псетата ти, така както е щял да ликвидира по-сетне и самия тебе. Когато някой пречи в една голяма игра, той винаги бива отстраняван. Такъв е законът.

Нашата пък игра със задържането на бай Спиро не свършва, а започва! Пружинките и отровата ще ни посочат поне един човек, който е в някакво съдружие с бай Спиро. Утре ще занеса в София пружинките и отровата за лабораторно изследване и те ще се разприказват. Непременно ще се разприказват!

А сега да видим какви тайни ще споделят с нас другите предмети — пищовчето, картичките и картичката, която още държим затворена в илика. Да започнем с пищовчето. То е нарочно донесено от Германия и е превърнато от бай Спиро с помощта на трети човек в смъртоносно оръжие. Тепърва ни предстои да узнаем изчезвал ли е човек в туй блато и кога. Тоест, действувало ли е пищовчето срещу човек и какъв е бил той, къде е работил и с какво е пречил някому.

— Ще ти кажа един — обади се Анастаси, смутен още от изненадите, на които беше станал свидетел, и щастлив, че навлиза все по-надълбоко в тази странна история, която се въртеше около неговите две кучета. — Когато се нанесох тук, председателят на селсъвета ме предупреди, че миналата есен изчезнал безследно в блатото някой си Юлиян Петров, инженер от ЗСС.

— Скоро ще узнаем кой е този Юлиян! — усмихна се Авакум и записа името на изчезналия инженер в тефтерчето си. — И след такава грозна вест ти си посмял да се заселиш тук! — погледна той приятеля си с патетичен израз и театрално му подаде ръка: — Анастаси, ти си герой и аз се гордея, че се познаваме!

Анастаси пое десницата му, после и двамата се разсмяха.

— От трагичното до смешното разстоянието е само една крачка, уви! — въздъхна Авакум. Той мълча някое време, загледан в синкавите колелца дим, които пускаше от лулата си, и отново дойде до масата, където бяха неговите трофеи. — А сега да погледнем тия картички — рече той, като ги нареди една до друга, както се редят карти за игра. Те са трети по реда на нашето обсъждане, макар че в съзнанието ми заеха първо място още в секундата, когато ги зърнах. Това е инженер Прокопи Сапарев, човека, когото фактите на нашето следствие изкарват за обвиняем „номер едно“. Всички факти говорят против него и аз, ако уважавам тия факти поне толкова, колкото лодена и шапката си, трябваше досега да го посоча най-малко сто пъти с пръст: „Той е, вържете го!“ Но работата е там, че в това следствие се получи един изключителен парадокс: логиката се обяви против доказателствата.

— Това напомня Момчиловската афера — каза въодушевено Анастаси.

— Не съвсем! — поклати глава Авакум. — В Момчиловската афера истинската логика беше заменена от формална логика. Когато формалната логика беше отстранена от следствието, доказателствата веднага се примириха с логиката, тоест станаха правдоподобни. Тука случаят е друг: между доказателствата и логиката няма мост. Аз търся моста, разбираш ли? Ако не намеря мост, Прокопи Сапарев ще пропадне! — Той започна да се разхожда напред и назад из обширната одая на бившата кръчма, като все мислеше за Прокопи Сапарев, но кой знае защо вместо образа на инженера пред очите му заставаше Роза, малката ясновидка. В същност тя не „заставаше“, а някак витаеше наоколо му като една сянка, която неочаквано беше добила едно ново измерение, плътността. Тя се разхождаше въздушна и погледът й плаваше към него, или по-скоро се носеше към него, и Авакум се чуди — заприличала му беше на бяла птица: „Ето че фантазирам като смахнат — рече си той. — Анастаси би ми завидял!“ — После си каза: „Навярно е от умора. Каква бяла птица се мярка в ума ми?“ — Той разтърси глава и почука с пръст по картичките:

— Какво търсят тия снимки в тайника на бай Спиро Драгнев? Какво свързва Спиро Драгнев с инженер Сапарев, ако инженер Сапарев е наистина чист човек? Ето още едно доказателство, че в дъното на цялата тази афера стои Прокопи Сапарев! Иди го спасявай, ако си нямаш работа!

Авакум събра със смръщени вежди картичките и както се захвърлят лоши карти, които губят, така ги захвърли и той настрана. После извади онази картичка, която все още стоеше затворена в плик, и още докато я измъкваше от плика, лицето му се оживи и сякаш светна от радост. Той я подхвърли на Анастаси и попита:

— Какво виждаш тук?

— Порнографска снимка! — възмути се Анастаси. Той захвърли снимката на масата и погледна огорчено Авакум.

На снимката се виждаше как един млад момък беше прегърнал една млада и разсъблечена жена, като при това беше сложил безцеремонно ръката си върху лявата й гръд.

— Какво виждаш! — попита весело Авакум.

— Обикновена порнография! — повдига обидено рамене Анастаси. — Какво си ме заразпитвал толкова?

— Но как да не те разпитвам? Знаеш ли колко е важно? Ако можеше да си представиш колко е важно, щеше да си подсвирнеш с уста! Но понеже не познаваш кои са тия хора, аз ще ти кажа. Мъжът, любезни приятелю, е един от инженерите от конструкторското отделение на ЗСС и се казва Димо Карадимов. А жената, която той е прегърнал толкова цинично, според твоите разбирания, се казва Лиляна Павлова и е съпруга на генералния директор на ЗСС. Разбираш ли сега, приятелю мой, защо имам желание да извикам: „Хип, хип, ура!“ Не разбираш? Нищо, аз ще ти обясня. Когато кръчмата е работела още, тук дохождат на любовна разходка инженер Карадимов и съпругата на генералния директор Лиляна Павлова. Бай Спиро ги нагласява да са насаме, вероятно в сервизната стая до кухнята, и през дупка от вратата ги фотографира в много сублимен за тях момент. След някой и други ден бай Спиро показва на Карадимов копие от картичката и го пита дали си представя какво ще стане с него, ако снимката попадне случайно в ръцете на генералния директор. Какво е отговорил Карадимов, поддал ли се е на шантажа (най-баналния вид шантаж за вербуване на агенти!) и ако се е поддал — доколко, по този въпрос не мога да кажа предварително нищо. Поставени „натясно“, страхувайки се от обществен скандал или пък от отмъщението на „измамения“ съпруг, любовниците обикновено се съгласяват на известно сътрудничество със собственика на изобличителните документи. Първоначално те се утешават с мисълта, че ще надхитрят „кредитора“ си, като му правят достояние само „маловажни“ неща. Те не познават логиката на предателството, която на края ще ги доведе неминуемо до катастрофа. Но, тъй или иначе, аз не казвам в момента нищо определено. Аз само констатирам, че му е било предложено от бай Спиро да се хване на „хорото“. Уловил ли се е на хорото и как е участвувал в играта — това тепърва ще видим.

Тази снимка показва инженер Карадимов като любовник. В ръцете на бай Спиро тя се превръща в един документ за шантаж. Накратко, ние имаме логически сигнал, че около Карадимов става „нещо“, но не разполагаме засега с никакви факти, които да го уличават в шпионаж.

Ето как стоят нещата в тоя час. Около Сапарев има факти, но няма логика. Около Карадимов има логика, но няма факти. Само случаят „Спиро Драгнев“ е ясен в смисъл, че държим в ръцете си шпионин, но какво общо има с аферата „ЗСС“ и какви са връзките му със случаите „Сапарев“ и „Карадимов“, трябва да изясняваме тепърва. С една дума, ние сме в началото на пътя.

Вятърът се беше усилил, блъскаше вратата, пищеше около комина, а дъждът чукаше по стъклата на прозорците поривисто и с отчаяна упоритост. Анастаси се завърна от кухнята и съобщи, че е открил на вратата, която води за сервизната стая, отвор в левия й горен ъгъл, голям колкото орех.

— През този отвор бай Спиро е заснел любовниците, разбира се, със специален фотоапарат! — усмихна се доволно Авакум.

Докато Анастаси си приготовляваше походното легло, големият миндер беше предоставил на приятеля си, Авакум настрои ултракъсовълновия си радиоприемник и докато чакаше позивните сигнали на капитан Петров, внимателно разучаваше ключовата схема на шифъра, който беше намерил в пушката на бай Спиро.

Капитан Петров се обади точно в 23,00 часа. Две от неговите известия развълнуваха силно Авакум. Вчера вечерта между 6,30 и 7,00 часа на площадчето, където е първата спирка на рейс №2, бил забелязан един червен фолксваген. Кондукторът, който го забелязал, твърдял, че го видял, веднъж, когато се връщал от последната спирка при кръчмата „Пияни вишни“, и втори път, когато правел обратния си курс. След това червеният фолксваген изчезнал, кондукторът повече не го видял. Второто известие, на което капитан Петров като че ли не отдаваше голямо значение, заинтригува по-силно Авакум. Доктор Юлия Сапарева заминала днес следобед за София. Тя отседнала в хотел „Севастопол“ и говорила тази вечер в осем и трийсет часа с Видин. Телефонната покана била до някой си Велко Трифонов. От направената справка се установило, че този Велко Трифонов е бивш фотограф, живее на улица „Александровска“ №70, където по-рано се е помещавало и фотоателието му „Луна“. Докторката и фотографът си уговорили среща за утре, 7 часа вечерта, в сладкарницата на хотел „Балкантурист“.

Авакум нареди на капитан Петров:

1. Да установи денонощно наблюдение над инженер, Димо Карадимов.

2. Да продължи наблюдението на доктор Сапарева. Същата да не се изпуща от очи във Видин.

3. Да се приготви подробна справка за фотографа Трифонов.

4. Да му се обади утре в 11 часа в софийската му квартира.

Когато разговорът приключи и Авакум прибра малката си портативна радиостанция, помещението изведнъж се изпълни с мрачна и потискаща тишина. Но това не беше всъщност истинска тишина, а тревожни писъци на вятъра, скърцане на врата, безутешно скърцане на прозорци. Авакум извади от чантичката си два зара от слонова кост, дойде до масата и се обърна към Анастаси.

— Избери си — чифт или тек!

— Чифт! — каза Анастаси.

— Намисли си нещо важно — дали ще се сбъдне.

— Какво да си намисля? — попита Анастаси.

— Нещо важно! — каза Авакум. — Например дали до края на годината ще се ожениш?

— Това не е важно! — поклати глава Анастаси.

— Ти искаш да останеш стар ерген като мене?

— Това не зависи само от мен! — въздъхна Анастаси. Той се изправи и взе заровете от ръката на Авакум.

— Аз ще хвърлям — рече той. — Намисли си нещо важно, дали ще се сбъдне.

— Какво да си намисля? — повдигна рамене Авакум.

— Например…

— … дали до края на годината ще се оженя? — прекъсна го Авакум. — Този въпрос боговете отдавна са решили, няма смисъл да питам заровете.

Анастаси направи тъжно лице и се запъти към леглото си, но Авакум го спря.

— Хайде, хвърляй! — рече той. — Залагам за малката ясновидка. Дали ще прогледне!

Анастаси не знаеше коя е малката ясновидка и затова хвърли заровете с най-безразличен вид. Заровете показаха 2 и 3.

— Спечелих! — усмихна се Авакум. — Тази вечер ми върви! Заровете показват, че малката ясновидка ще прогледне. В такъв случай Прокопи Сапарев е вън от играта. Дано!

В тази минута той грееше ръцете си на чуждия огън, дори Анастаси го почувствува, затова лицето му се сви, като че ли го беше заболял зъб.

Авакум остави Анастаси да спи, а сам се завърна отново в къщата на бай Спиро. Прибра се към два часа след полунощ.

 

 

Призори дъждът спря. Щом се поразвидели, Авакум и Анастаси тръгнаха за блатото. Като излязоха на полосата и повървяха някое време, Авакум каза:

— На метър-два под нас, а някъде и по-надълбоко, се намира обширен и плътен слой от глина. Този слой пречи на водата да се попива в дълбочините, затова тя размеква повърхностния пласт на земята и образува гьолове. Почвата, върху която се движим, прилича на сюнгер. Умението на бай Спиро да минава нощем в мъгла из тия тресавища не представлява нищо особено. Тук не играят роля никакви свръхестествени способности. Както виждаш, пътеката е ориентирана строго и по права линия към другия бряг и не прави никъде дори минимална чупка. Това място, където е излязла тиня, е отскоро. За да се движиш сигурно по една права и строго ориентирана пътека, не е необходимо дори да се оглеждаш. Необходим ти е един светещ компас, разграфен на минути и секунди. Засичаш градуса, минутата и секундата на посоката, която трябва да държиш, вървиш и не вдигаш очите си от скалата и пътеката те извежда на мястото, където трябва да стигнеш. Ето! — той извади от джоба си един кръгъл компас и чукна по капака му с показалеца си. — В чекмеджето на бюрото му намерих три такива компаса. С всеки от тях можеш да минеш безопасно през туй блато и в най-мъгливата нощ! Колкото до разширението на втория гьол, то се е появило отскоро. Спиро е щял да си блъска главата как да го избиколи — той и неговите хора.

Като наближиха разкошната плачуща върба, Анастаси каза, че труповете на кучетата са навярно още там, но когато стигнаха до нея, от труповете нямаше следа. Всъщност имаше следа — стъпкана и повалена трева, и тя водеше право в съседния гьол.

— Там ги е скрил — той или някой от неговите съучастници. За вечни времена! Забелязал е, че си вземал проби от труповете и затова е решил да ги скрие завинаги от света.

Разсъблечена от шумата си или прикрита тук-там с рояк позлатени листенца, мокри от дъжда, жалки като парцалчета, върбата не мамеше окото, но Авакум настойчиво се взираше в клонаците й и на края се усмихна. Той посочи на Анастаси два раздалечени клона и попита:

— Забелязваш ли нещо? Анастаси повдигна рамене.

— Вейки са откършени, и то не много отдавна, не виждаш ли? Тук е обтягал антена, мога да се обзаложа на каквото щеш, дори лулата си ще заложа! И ще ти кажа: щом в дома му не можах да открия радиостанция, тя непременно ще се намери тука! Какъв по-сигурен тайник от това блато, където на всяка крачка дебне смърт? И какво по-удобно място от тази върба? Разбира се! Където е била обтягана антената, там трябва да се намира и станцията. За такова откритие не се иска много ум! — Като говореше повече на себе си, отколкото на Анастаси, той опипваше ствола на върбата, както сляп човек опипва вратата на дома, където живее. — Ето! — възкликна най-после той и по устните му се появи усмивка, в която имаше доволство и удовлетворение, но не кой знае какво тържество. На един метър над коренището на върбата имаше кухина, дълга около половин метър и широка една-две педи. Той бръкна в тази кухина и извади от дъното й куфарче, голямо колкото една портативна пишеща машина. — Ecce Veritas!^[4] — кимна той на Анастаси и избърса с кърпичка ръцете си. — Човек това звучи гордо, но от човек може всичко да се очаква!

— Сега какво ще правим? — попита Анастаси.

— Ще занеса тази станция в Н, за да снемат отпечатъци от нея и да ги сравнят с отпечатъците от пръстите на бай Спиро. След това ще замина за София, за да чуя какво ще разкажат пружинката и онази пластинка, по която забелязахме следи от лепило. А довечера ще се любувам навярно на тихия бял Дунав…

И неочаквано засвири с уста прелестния Щраусов валс и като придържаше за кръста една въображаема „дама“, той обиколи, танцувайки, върбата с усмихнато и щастливо лице.

* * *

„Очаквай ме вторник привечер. Ще присъствуваш на една голяма драма!“ — каза Авакум, вземайки си довиждане с Анастаси. В Пловдив той се отби в управлението за няколко минути, а сетне замина със служебен вертолет за София. В изследователския институт на милицията пристигна малко след девет и половина.

— Искам да знам къде се произвеждат пружини от подобна стомана — каза Авакум на дежурния инспектор, като му показа пружинката, която Анастаси беше намерил в блатото. — Освен това — продължи той — също бих искал да знам какво представлява това сиво-кафяво вещество, което е полепнало по пластинката. Работата е толкова спешна — допълни той, — че не часовете, а минутите играят в случая фатална роля!

Инспекторът, който познаваше Авакум и беше от почитателите му, обнадеждаващо се усмихна.

— Ще ви потърсим в къщи към 14 часа — рече той.

 

 

Авакум веднага се прибра в квартирата си на улица „Латинка“. Два месеца не си беше дохождал и сега просто копнееше, изпитваше глад да види нещата си, любимите си вещи, да се поогрее на камината и да си налее коняк в любимата си сребърна чаша, негов трофей от времето на Момчиловската афера. Окачи лодена си и веднага се хвърли да стъква огън в камината си. Когато пламъците запърпориха, той засили огъня с две по-големи дъбови трупчета и отиде да включи бойлера в банята.

После се зае да преглежда пощата. Измежду десетината разтворени писма едно писмо в луксозен син плик веднага грабна очите му. Пликът беше надписан с едър и малко наивен женски почерк и като че ли от него идеше някакъв чуден аромат. Всъщност от това писмо не лъхаше абсолютно нищо, на Авакум тъй му се беше сторило, луксозният син плик и познатият смел и наивен почерк навярно му бяха напомнили някакъв отдавнашен любим парфюм.

Той остави това писмо настрана, а другите набързо прочете.

Когато излезе от банята, той облече халата си, седна в креслото пред камината, запали лулата си и тогава чак реши, че беше дошло време за синия плик.

Писмото беше от Мария Максимова, балерината, която преди десет години неволно беше станала централна фигура в шпионска афера, наречена на времето от Авакум „Спящата красавица“. В този балет тя изпълняваше ролята на Аврора. Тя беше 23-годишна, голяма хубавица и голяма балерина, нещо „златисто и красиво“, по което Авакум насмалко не започна да копнее. Но през нощта след премиерата на „Спящата красавица“, когато тя го пожела и му се отдаде, „златистото и красивото“ помръкна неочаквано в душата му и той не я потърси повече. Срещнаха се отново след 6 години в Рим, тя отиваше на гастроли в Париж, а той беше дошъл да събира материали за книгата си. „Златистото и красивото“ може би под влиянието на чудното италианско слънце отново се беше пробудило в душата на Авакум и затова те прекараха две нощи заедно. После връзката им се прекъсна. Тя му пращаше покани и той ходеше на премиерите й, провождаше й разкошни букети, но с това се изчерпваше всичко — „златистото и красивото“ в душата му не се пробуждаше. И ето днес беше пристигнала нова покана. Тя го наричаше в писмата си „зрител от първия ред“ — сам той се беше нарекъл така веднъж — и в това си писмо пишеше: „Уведомявам «зрителя от първия ред», че на 29 този месец, сряда, ще се състои премиерата на възобновената «Спяща красавица». Аз играя отново Аврора. Може би това ще ти даде идея за нещо. Обади ми се по телефона! Мария.“

Авакум погледа писмото някое време, после се изправи, извади от шкафчето си сребърната чаша и си наля два пръста коняк. Изпи коняка на един дъх, направи няколко крачки между вратата и портала на верандата и на края, освобождавайки се сякаш от невидим товар, дойде до телефона и набра номера на „спящата“. На въпроса й: „Кой е?“, той отговори:

— Зрителя от първия ред!

— О! — възкликнаха оттатък.

— Не ме ли очакваше?

— Бях изгубила вече надежда!

— По-добре късно, отколкото никога! — каза Авакум и попита: — Мъжът ти тука ли е?

Тя се беше омъжила преди седем години за един генерален директор, който често ходеше в чужбина.

— Мъжът ми е в Италия. Защо?

— Ще те чакам след премиерата тук, на „Латинка“. Ще дойдеш ли?

Оттатък не се поколебаха нито за секунда:

— Ти съмняваш ли се?

И в мембраната прозвъня като сребро веселият й смях.

 

 

В два часа без четвърт от института се обадиха за резултатите. Пружината беше направена от специална стомана, каквато се произвеждаше само в един завод в България — в ЗСС, град Н. Що се отнася до „веществото“ върху пластинката, това беше най-обикновено епоксидно лепило „Универсал“, смесено със силна доза цианид.

В два часа се обади по приемника капитан Петров.

— Провери — нареди му Авакум — кой от конструкторите е ходил в експерименталния цех, кога и какво е правил там!

И му обади, че ще пристигне в Н утре, вероятно към десет часа.

Сетне отново си наля коняк, но само един пръст. До отлитането на самолета за Видин имаше предостатъчно време, можеше да поседи пред камината, да подържи сребърната чаша в ръцете си и за кой ли път да прочете свои стихове от времето на Момчиловската афера!

Той развъртя външната част на чашата, извади я и на вътрешната част прочете:

От сънища нежни за теб

аз тръгвам среднощ заслепен.

Ветрецът повява без глас,

припламват звездите над мен.^[5]

Сякаш повя вятър, замириса на бор. Балабаница се наведе да стъкне огъня и басмената й блузка се разтвори около врата.

— Сигурно и ти си била някога такава самодива! — каза й Авакум.

— А мигар сега съм лоша! — стрелна го Балабаница и опъна блузката върху гърдите си.

— Напротив, сега струваш колкото две самодиви — засмя се Авакум. Той намести отново двете части на чашата и замислено се усмихна.

* * *

Улица „Александровска“ започваше от центъра на Видин и отиваше на запад, към шосето за град Кула. №70 беше една стара двуетажна къща с олющена фасада, с табелка от пиринч върху входната врата, толкова потъмняла от времето, че Авакум с мъка прочете: Велко Трифонов, фотограф.

Беше шест часът. Възрастна попрегърбена жена въведе Авакум в ателието — една широка стая, сред която важно се мъдреше върху разкрачен триножник голям фотографически апарат с черна сатенена фуния отдире си. Срещу апарата, на няколко крачки от него имаше стол, а до стола стърчеше подвижен прожектор. До стените бяха поставени две пейки, маса и един шкаф, подобен на библиотечните шкафове за сигнатурни фишове. До този шкаф, изтъркан и овехтял, стоеше облечен в черна професионална манта фотографът Велко Трифонов, възнисък, слаб, попрегърбен като жена си, посивял и късоглед. Той беше току-що погледнал в служебната карта на Авакум, затова изглеждаше ужасно разстроен, очилата трепереха в ръцете му, а късогледите му очи не знаеха накъде да отправят разсеяния си поглед, толкова бяха смутени.

— Седнете — той покапи Авакум на една от пейките и сам седна насреща му. Гласът му беше глух и като че ли изпомпан, лишен беше от сила.

— Няма да ви сторя зло, успокойте се! — усмихна му се Авакум. — Дошъл съм по справка при вас. Няма да отварям дума за незаконната ви търговия със стари снимки. Ще искам от вас само да сте искрен и да не премълчавате пито дума от онова, което знаете.

— Моля ви се! — прошепна фотографът. — С удоволствие ще ви кажа всичко, което знам.

Авакум извади портрета на доктор Юлия Сапарева, протегна ръка и му го подаде.

— Познавате ли тази жена?

Велко Трифонов насмалко не изпусна снимката на пода.

— Познавам! — заекна той. И след като помълча, добави с угаснал глас: — Тази снимка е отпреди много години.

— Разкажете ми кога е правена снимката и всичко, каквото знаете за тази жена! — каза Авакум. — Довечера в осем часа вие ще се срещнете с докторката в сладкарницата на „Балкантурист“. Там вие ще и предадете срещу доста пари една картичка. Аз няма да преча на сделката ви и никой няма да ви попречи и да ви държи сметка, но при условие, че вие ще ми разкажете от игла до конец всичко, което знаете за тази жена, и че след това ще ми дадете още едно копие от същата снимка. Почвайте!

Накратко старият фотограф разказа следната история:

Доктор Юлия е родом от село Макреш. Родителите й отдавна са починали. Няма нито братя, нито сестри. Завършила е медицина в София. В началото на 1943 година се установява на частна практика във Видин, където служи мъжът й, капитан на една жандармерийска рота. Мъжът й е от град Пещера и се казва Васил Атанасов Драгнев. Капитанът се оказва зъл и жесток човек, гони партизаните и се прочува като голям палач. През средата на 1943 година във Видин пристига брата на капитан Драгнев, лесничеят Спиридон Драгнев, и гостува на братовото си семейство около 15 дена, Един ден при фотографа пристигат двамата Драгневци, носят му една снимка и искат да им извади копия. Ето какво представлява снимката!

Велко Трифонов извади от портфейла си една картичка и я подаде на Авакум. Авакум погледна любопитно картичката и поклати глава.

— Така и предполагах! — рече замислен той.

На снимката той позна веднага бай Спиро, макар да изглеждаше на нея като младеж. До него във военна жандармерийска униформа стоеше висок строен мъж, който по лице удивително му напомни Прокопи Сапарев. Толкова яснота нахлу изведнъж в тази история, че Авакум примижа и усети в сърцето си тъпа болка. Ето защо Прокопи имаше чичо! Предчувствията му не бяха го излъгали — същинският баща на Прокопи е имал брат!… Велко Трифонов продължи:

— Спиридон Драгнев си замина и за втори път дойде във Видин в началото на септември 1944 година. Двамата братя пак дойдоха при мене и ми поискаха негативите на тяхната снимка. Аз им дадох един негатив и тогава Спиридон Драгнев ме заплаши, че щял да ме убие, ако някога научи, че съм запазил за себе си друг негатив. На 2 или на 3 септември капитан Драгнев изчезна. Моята жена беше се сприятелила с докторката и докторката й доверила, че мъжът й щял да бяга за Турция, защото комунистите щели да му отрежат главата. Докторката беше бременна, беше навлязла в деветия месец, и моята жена ревеше, като си помислеше какво я чака занапред. На 8 септември докторката обади на жена ми, че девер й щял да я води при някакви свои роднини в село Извор, близо до град Пещера, там да ражда. Към обяд потеглиха. Ние стояхме на вратата и им махнахме с ръка, когато колата им мина покрай къщата ни. Колата беше един „Опел“ от трофейните, караше го Спиридон Драгнев, девера на докторката. Това е, което знам.

Велко Трифонов помълча някое време, после каза:

— Изпуснах едно нещо. Два-три дена преди да заминат, докторката си извади нова легитимация. Тя дохожда при мене за снимка. Тази снимка, дето имате вие, това е увеличено копие на снимката, която й направих за легитимацията. Те имаха свои хора в полицията и работата се уреди бързо. Дойде докторката, показа ми легитимацията и се хвали: „Нали не личи, че съм бременна?“ „Та как ще личи“ — казвам и взимам легитимацията да погледна. А тя записана там на бащиното си име: Юлия Цекова Тодорова, и в графата семейно положение — пак една лъжа — „неомъжена“! Но не продумах, И никому до тоя час не съм продумал. Защо да преча на жената? Бившият й мъж беше един звяр. С неговото име тя нямаше да види добро!

Авакум напусна къщата на Велко Трифонов към седем часа.

Още същата нощ той замина за Пловдив.

* * *

На 27 октомври, понеделник, след като престоя около един час в окръжното управление, Авакум замина с волгата си за село Извор. Към десет часа напусна село Извор и след час и половина пристигна в град Н. Като се видя с капитан Петров, той го потупа приятелски по рамото и закачливо го попита:

— Държиш ли още, приятелю, че син, чийто баща няма брат, не може да има чичо?

— Вие като че ли продължавате да ме занасяте! — нацупи се капитан Петров.

— Е, не се сърди — усмихна му се Авакум. — Аз просто събирам мнения, правя анкета! — И преди усмивката да загасне в ъгълчетата на устните му, той запита: — Какви сведения имаш за инженер Димо Карадимов?

— Димо Карадимов единствен от конструкторското отделение е посещавал експерименталния цех. Той е приятел с началника на цеха Никола Николов. Ходят заедно на лов. Откакто Николов поема цеха преди една година, инженер Карадимов слиза често при машините. Видели са го да навива пружинки от една специална тел.

Разговорът се водеше в квартирата на Авакум. След като мълча някое време, Авакум каза:

— Тези сведения ни приближават към развръзката. Довечера ще арестуваш инженер Карадимов.

* * *

Тази вечер гостите на „кътчето“ бяха само тримата инженери и Авакум. Настроението на масата не беше весело. Прокопи пиеше мълчаливо. От време на време в очите му святкаше пламъче, после прииждаха облаци. Гневни светкавици биваха мигновено сменявани с меланхолични отблясъци. Хафезов не сваляше маската си на абсолютно отчуждение. Той не се интересуваше от никого и за нищо. Не приказваше. Ако за някоя и друга секунда сваляше маската на отчуждението, на лицето му се появяваше израз на безгранично презрение. Топ като че ли презираше всичко и всички.

По-нормално се държеше Димо Карадимов. Той пущаше хапливи забележки към колегите си, смееше се на остроумията си, които в повечето случаи бяха доста плоски, и непрекъснато правеше опити да уязви за нещо Авакум.

И ето, засегнат навярно от подигравките му, Авакум изпусна лулата си на пода, той пушеше тази вечер с порцеланова лула, и чашката й моментално се преполови на две.

— Какво нещастие! — плесна Авакум с ръце и лицето му замръзна в мъчителна гримаса.

— Голяма работа! — засмя се Карадимов. — Една лула!

Авакум се наведе, събра късовете, загледа се в тях и едва не се разплака от жал.

— Тази лула ми е скъп спомен — каза той с трагичен глас. — Покойният ми брат пушеше с нея.

— Удари тогова по муцуната, задето те нервира — посъветва го Прокопи, като кимна към Карадимов.

— Вие всички сте палячовци! — каза невъзмутимо Хафезов.

— Аз пазя тази лула като очите си! — обърна се към него Авакум. — Какво ще правя сега?

— Е, не хленчи! — погледна го със злоба и с насмешка едновременно Карадимов. — Аз имам в къщи специално лепило, ще ги залепя тия две парчета и смешната ти лула ще стане по-здрава отпреди.

— Тогава да вървим! — обади се Авакум.

Карадимов живееше сам, държеше хубаво мебелирана гарсониера. Той покани Авакум в кокетното си салонче, показа му къде да седне и рече:

— Най-напред ще те почерпя с уиски. Впрочем ти пил ли си изобщо уиски?

— По-напред направи лулата ми! — каза Авакум с вкаменено лице.

Карадимов го изгледа учуден, щеше да му каже нещо подигравателно, но се размисли и махна с ръка. Той влезе в кабинета си и след една минута се завърна оттам с червена кутийка, върху която пишеше с едри букви: лепило „Универсал“. Той постла една салфетка и извади от червената кутийка две шишенца.

— В едното шишенце има смола — каза Карадимов. — А в другото — разтворител.

— А къде е цианида? — попита Авакум. Гласът му беше леден, а лицето му си оставаше все така вкаменено.

Карадимов изпусна шишенцето с разтворителя и червената течност потече върху салфетката. Лицето му пребледня.

— Какви глупости дрънкаш? — изръмжа той. Авакум се изправи.

— Ако до три минути не донесеш цианида, ще извикам милицията да прерови цялото ти жилище!

— Какво са те прихванали! — изсъска Карадимов. Той се наведе да хване тежката метална пепелница, но в тоя момент нещо светна пред очите му и в следващия миг ръцете му се оказаха заключени в белезници.

— Тази стомана не е чак толкова специална, колкото стоманата, от която правиш твоите смъртоносни пружинки, но все пак върши работа. Кой уби Юлиян Петров, мерзавецо?

— Спиридон Драгнев го уби!

Карадимов трепереше, дори зъбите му потракваха.

— Ти ли снабди Спиридон Драгнев с пружинки?

— Аз.

— Ти ли му съобщаваше за пристигането на секретните документи?

— Аз.

— Кой изнасяше информацията?

— Не знам! Може би Сапарев. Не знам! В тази работа всеки действува поотделно. Ние не държим връзка помежду си. Драгнев навярно държи връзка с всички ни.

— Кому предава сведенията Драгнев?

— Драгнев съобщава по радиостанцията си мястото и часа, където тоя, който носи информацията, трябва да се срещне с човека, който ще я получи. Приемането и предаването става с парола, която се мени всеки път.

— Радиосеансите еднолични ли са?

— Еднолични. Говори само Драгнев. Оттатък знаят деня и часа и чакат само повикване.

— В кой ден и час предава Драгнев? Къде?

— Понеделник, 10 часа вечерта, в блатото.

— Ти откъде знаеш тия подробности? Нали всеки от вас работи самостоятелно?

— Аз шпионирах Драгнев. Всеки ден се готвех да го издам. Вие ме изпреварихте! Просто ме изпреварихте с някой и друг ден!

И Карадимов заплака. Тресеше се и хълцаше с ужасен мъжки плач.

В десет часа Авакум предаде от блатото: „Утре, вторник, десет часа вечерта, при върбата, предаване и приемане на стока. Парола: има ли нови локви? Отговор: само две.“

При Анастаси се отби за няколко минути.

— Имам такава молба — рече той, като сложи дружески ръка на рамото му. — Утре от шест часа заранта да те няма тук!

— До някое време може да ме няма? — намръщи се Анастаси и вътрешно настръхна, защото си помисли, че приятелят му пак ще го увещава да напусне изобщо това „проклето“ място.

— Да те няма само до десет часа вечерта! — уточни се Авакум. — До десет часа да не се мяркаш ни наблизо, ни надалече! И никому нито дума, нали? Както някога в Момчилово!

— Разчитай на мен! — каза гордо Анастаси. — Един път ли сме работили заедно?

Като мина покрай ресторанта, Авакум спря волгата и изтича до телефонната будка. Той набра номера на инженер Прокопи Сапарев.

— Безпокои те археолога! — каза той, когато инженерът се обади.

— Хм — изсумтяха оттатък. — Какво направи онова говедо, залепи ли лулата?

— Онова говедо е в милицията, арестуваха го!

— Заради лулата?

— Не вярвам!

— Ти за какъв дявол ме безпокоиш?

— Каня те утре на вечеря. Ще споделя с тебе една идея относно твоята ясновидка.

— Първо — вечер не споделям идеи. Второ — ясновидката не е моя.

— Както искаш! — каза Авакум.

— Къде ще бъде тази вечеря, дявол да го вземе?

— В дома на един мой много добър приятел, ветеринарен доктор. Той се намира в село Воднянци и живее в бившата кръчма, дето е до стария път.

— Хм — казаха оттатък.

— Е? — попита Авакум.

— Вие сте побъркани, дявол да ви вземе! Но ако и моята чивия мръдне, непременно ще дойда! В колко часа?

— След десет!

Оттатък хлопнаха телефона.

 

 

Като пристигна в Н, Авакум извика капитан Петров.

— Утре точно в пет часа сутринта трябва да заминем за село Воднянци. Вземи с тебе двамата лейтенанти и сержанта. Облечете мушами, обуйте ботуши, намерете силни фенери. Прегледайте си оръжието. Сборен пункт — старата кръчма. Впрочем аз ще ви водя. Вие ще се движите след мен.

— Слушам! — каза тихо капитан Петров.

— След като свършим работа, ще останем за вечеря в старата кръчма. Макар и да е късно вече, постарай се да приготвиш провизии за една хубава мъжка вечеря.

— Ще се постарая! — чукна леко токовете си капитан Петров.

* * *

Двамата лейтенанти, сержантът, капитан Петров и Авакум останаха в кръчмата, а двамата шофьори върнаха обратно колите. Наближаваше седем часа. Току-що беше започнало да се развиделява, валеше тих и студен дъжд, блатото беше покрито с лека мъгла.

Авакум покани всички да седнат около голямата и продълговата маса, извади от чантата си хартия и молив и започна да излага плана на предстоящата акция.

— Ето диспозицията — рече той и посочи плана, който възпроизвеждаше местността от началото на пътеката до средата на блатото, където беше означена с кръстче плачущата върба. — Сержантът се прикрива на това място, където пътеката навлиза в блатото. Оттук ще мине типът, който ще получи информацията. Сержантът няма да го спира. Сержантът ще действува само в случай, че ние, които сме на позиция около вратата изпуснем типа и той, спасявайки се, направи опит да се измъкне обратно през същото място. Ясно ли е? Аз и лейтенант Симов се прикриваме южно от върбата, а капитан Петров и лейтенант Станчев — откъм северната. Когато двамата типове се срещнат и единият предаде материала си на другия, аз ще ги осветя с фенера си и всички ще скочим едновременно върху тях. Никаква стрелба! Стрелба само в случай, че първи започнат те! Има ли въпроси?

— Кога ще заемем позиции? — попита капитан Петров.

— След като хубаво се стъмни. Към седем часа.

— Ще лежим под дъжда до десет часа! — засмя се капитан Петров.

— Нали ви казах да си вземете мушами!

* * *

Двамата се срещнаха точно в десет часа и една минута. Валеше тих дъжд, тъмнината беше непрогледна. Единият запита:

— Има ли пови локви? Другият отговори:

— Само две.

— Тогава взимай! — каза първият.

— Това ли е всичко? — попита вторият.

— Друго нямам! — каза първият.

В този момент Авакум натисна копчето на фенера си и в силната му жълта струя изплава като из мъртвите, като от някакъв друг свят фигурата на Прокопи Сапарев — от кръста нагоре, в черното си пардесю, с черното си бомбе.

Опя, който стоеше с гръб към светлината, скочи напред, а Прокопи Сапарев се втурна по пътеката.

Светлината угасна.

— Дръжте ги! — извика Авакум.

Откъм мястото, където скочи неизвестният, блесна огън, екна изстрел, дочу се боричкане, лейтенант Станчев извика:

— Пипнах го!

Авакум отново светна с фенера си. Лейтенант Станчев лежеше върху гърба на жертвата си и й извиваше ръцете, а капитан Петров тичаше подир инженера.

— Петров, стой! — изкрещя Авакум. — Стой! Петров се залюля и застина на място. Отново настъпи тишина.

И изведнъж страшен писък разцепи нощта.

— Помощ!

Навярно Прокопи беше паднал в гьола с коричките.

— Помощ!… Помощ! — продължаваше да крещи Прокопи с нечовешки глас.

После настъпи тишина.

— Това е страшно! — прошепна капитан Петров.

— Ако не те бях спрял, и ти щеше да гълташ тиня сега! — каза сърдито Авакум.

Заловеният, с белезници на ръцете, оставиха да върви подир Авакум. Когато стигнаха до кръчмата, джипката на управлението вече чакаше на пътя. Сержантът стоеше до нея и потупваше с крака от студ.

— Сержантът и лейтенантите да откарат заловения в управлението! — заповяда Авакум. — Ние с капитан Петров оставаме тук.

* * *

Когато джипката отмина, Авакум каза на капитан Петров, гледайки в блесналите прозорци на кръчмата:

— Вътре ще те посрещне една голяма изненада!

Влязоха в просторната соба и капитан Петров застина: насреща му седеше с чаша в ръка инженер Прокопи Сапарев.

Капитан Петров потърка очите си, като да се будеше от сън. После отново се загледа в инженера.

— Дявол да го вземе! — каза инженерът. — Какво му става на тоя?

В същия миг капитан Петров се чукна с длан по челото и лудешки се изсмя.

— Досетих се! — извика той. — Разбрах!

— А-ха! — каза Авакум. — Разбра ли, че синът може да има чичо, макар баща му да няма брат?

Наляха си вино и пийнаха и докато Анастаси приготовляваше вечерята, Авакум разправи:

— Тоя Прокопи, дето седи между нас, и оня, дето потъна преди малко в блатото, са еднояйчни близнаци. Аз ще ви разкажа след вечеря къде са се родили и каква е историята на всеки от тях, и защо не са се познавали, и как така никога не са се виждали. Спиридон Драгнев, чичото, използувал ужасната прилика на другия „Прокопи“ с нашия Прокопи и го изпращал на два пъти в завода, в конструкторското отделение да фотографира разни документи. Пазачите го взимали за „нашия“ Прокопи и го пускали в отделението, без да му правят каквито и да било спънки. Но третия път другия Прокопи поради неопитност направил няколко грешки и хитрата сврака „се уловила в капана“. Тия грешки, които аз нарекох „антилогика в поведението на нашия Прокопи“, спасиха в същност „нашия“ Прокопи…

Логиката доказа, че дори в случая, когато бащата няма брат, синът може да има чичо. Това е важното. А другото е съдба! Другото доказва, че човек звучи гордо наистина и същевременно предупреждава, че от човек може да се очаква всичко.

— Така ли е, скъпи Анастаси?