Андрей Гуляшки
История с кучета (2)

Глава втора
Блатото

Както споменах в началото на разказа, с Авакум се запознах в село Момчилово преди петнадесет години. Току-що бях назначен за ветеринарен лекар на района, а той беше дошъл в Момчилово във връзка с аферата „Ичеренски“. Като човек на приключенията аз водех доста (скромно казано) бурен живот, но и за добитъка полагах грижи. Някои по-знаменити момчиловки, каквато на времето беше например Балабаница, момчиловската Лорелай, навярно си спомнят и сега разни неща. Разбира се, Балабаница беше хлътнала по Авакум и това си беше съвсем естествено, но без моето специално внимание и без моите особени грижи — щеше ли нейната крава Рашка да стане районен първенец по млеконадоя? Друг път.

Момчиловските Лорелаи много се заглеждаха по мен и кой знае какви успехи щях да имам, ако не бяха тия страхотни ветеринарни клещи за вадене на зъби, които носех постоянно в джоба на бялата си манта. С такива клещи можеше да се измъкне не само зъб, но дори и цял крак. А това смущаваше клетите жени и повечето от тях навярно са преживявали сериозни драми.

Иначе се радвах на големи успехи. Спомняте ли си село Кестен, дядо Реджеб имаше колиба над селото, досами гората, но това не беше кой знае какво; внучката му Фатме живееше при него. Да е имала тогава 16–17 години, не повече. Веднъж я зърнах да се къпе в реката и се спрях, затаих дъх, да не я уплаша много. Беше летен ден, през шубраците се провираше слънце и водните капчици по бялата й кожа приличаха на истински бисери! Навярно са били дори по-красиви от истинските бисери! Както и да е, но Фатме ме видя и толкова силно се развълнува! Господи, толкова се развълнува!

Едва не ме заслепи с пясък, тиня и други разпи неща, които загребваше от дъното на синкавия вир и хвърляше право в очите ми. Какво й беше хрумнало, та все в очите ми се целеше, един бог знае. Но си личеше, че беше много развълнувана. На момичета като нея това не се случваше всеки ден. И как би могло да се случва всеки ден, не беше само едно село Кестен, което бях длъжен да наглеждам!

След два-три дни занесох един гердан на Фатме. Случайно бях минал през Девин и тоя гердан ме погледна през една витрина и сякаш ме помоли да го купя. Той беше много красив. Но Фатме дори не го погледна, както трябва!

— Вземи го, дъще! — съветваше я благо Реджеп. — Тоя човек ти прави подарък от сърце, вземи го!

— За какво ми е? — сопна се Фатме. — Що ми трябва тук купешки гердан? Ако ми е до гердан, аз сама ще си свия от бъз и ще е по-хубав от тоя!

И не иска да го вземе.

Запокитих аз моя гердан високо на една мура и там си стоя дълго време, две или три години, а после изчезна. И Фатме се измъкна от пущинака, слезе в Мадан при някакъв миньор и там се задоми. А пък аз й предлагах да стане царица! Има в моя район една дузина крави-рекордьорки, тъй че не бях владетел само на думи! Нямаше защо да ми се перчи толкова със своя миньор.

Не можех да се оплаквам от липса на внимание, но тъй или иначе, нито една от момчиловските Гретхени и Лорелаи не отвори тайно портата ми, за да си побъбрим насаме. Аз оставях нарочно портата отключена и се ослушвах от собата дали няма издайнически да скръцне. Не скръцна нито веднъж! Кой знае, може би на тия жени и наум не е дохождало, че ще дръзна да оставям нощно време къщата си отключена. Кой знае! Но сигурно ще да е било така.

Години отминаха, аз оставям по навик портата отключена, но отдавна съм престанал да се ослушвам. Предпочитам да си седя спокойно до огнището и да си мисля за разни неща. Пък и ония жени ги няма вече — едни остаряха, други се изселиха. Балабаница почина преди 7 години по най-недостоен начин — от грип. Такава жена да почине от грип!

А с днешните жени се разминавам. Имам чувството, че ако поканя някоя да ми дойде на гости, тя или ще се съгласи тутакси, или ще ми вдигне ужасен скандал. Не ми е по вкуса нито едното, нито другото. Затова си седя до огнището вечерно време и ровя с пръчица в пепелта. И се радвам, че съм бил на времето толкова далновиден. Ако тогава не бях закупил тази къща, сега щях да живея в градска стая и щях да грея ръцете си на нафтова печка или на електрическа духалка. Ето какво значи човек да е практичен и да има усет към промените, които предстоят. Предчувствувах, че момчиловци ще вдигнат нови къщи — модерни, с колонки отпред, с еркерчета и балкончета, че ще въведат електричество вътре и че старите оджаци, пещи и одаи ще останат в приказките да правят дружинка на старите песни и обичаи. Затова купих къща и, слава богу, сега мога да стоя с часове край живия огън и да си мисля за какво ли не. Така постъпват практичните и делови хора, а романтиците — нека те да греят ръцете си на духалките, да ся варят кафе в електрически джезвета и да поддържат „кондицията“ си с изкуствен белтък.

* * *

След като постигнах големи успехи в Момчиловския край, преместиха ме в друг район, по на север, с районен център — нека да го наречем условно — Воднянци (нали се уговорихме, че заради ЗСС всички селища и местности наоколо ще наричаме с условни имена!). Воднянци е богато село, има хотел-ресторант, кино, ремонтен цех, ловна дружинка и самодеен хор. Хубав път го свързва с централното шосе, по леко нахълмените му околности виреят десертни лозя, а на юг се зеленеят мочурища, пренаселени зимно време с диви патици и гъски. Воднянци ме настаниха в една градска къща насред селото. Имах баня, телевизор, хладилник. Спалнята ми се отопляваше с електрически радиатор, в гостната си имах масичка, специално пригодена за игра на шах. Не чувах стъпките си, защото подът беше постлан с дебел мокет, толкова беше тихо, но шумотевицата, която идеше отвън, започна да ми взима здравето още на третия ден. Ах, насреща имах киното, сладкарницата, ресторанта! Радиоуредба свързваше салона на киното с улицата, така че всеки звук, които се разнасяше на екрана, стигаше с пълна сила и до моите уши. В сладкарницата безумстваше един магнетофон, който не почиваше дори през обедните часове. Но това е още нищо! Вавилонията идеше от ресторанта — от лятната му градина, от подиума, където издевателствуваше неговия естраден оркестър. Една гърдеста певица в отминала младост и петима младежи в одеяния ни мъжки, ни женски произвеждаха поп-музика, като правеха с инструментите си всичко, каквото беше по силите им, за да превърнат нощта в кошмар.

На третата вечер почувствувах, че ме обзема някакъв душевен делириум тременс. Това беше пристъп на нервна треска, сигнала за приближаваща се душевна катастрофа. Грабнах палтото си, пресякох тичешком площада, който се тресеше от адски звуци, и след десетина минути се намерих в южния край на селото, където шумотевицата още настигаше слуха ми, но като през някаква дебела завеса.

Продължавах да вървя. Беше кротка августовска нощ, имаше голяма луна, седефена виделина заливаше целия свят. Бях излязъл на един прав, широк и навярно отдавна занемарен път.

Тоя път уверено водеше някое време между овощни градини, бостани и лозя. После той излезе на едно просторно и осеяно с могили поле, което на запад се преграждаше от планини. От лявата страна на пътя тъмнееха шубраци, тук и там се мяркаха като разтворени гигантски чадъри короните на върби или щръкнали като показалци към небето усамотени тополи. Откъм тази страна на пътя се носеше глухо и далечно квакане на жаби или пък се възземаше писък на нощна птица, който отекваше в тишината като вик на уплашена до смърт жена.

Откъм дясната страна на пътя лекият нощен ветрец донасяше приспивната изначална песен на щурците. Това беше странен път, който водеше през странни места. Отляво се простираше пустош, осеяна с шубраци, с мяркащи се усамотени дървета. Отдясно се разстилаше познато родно поле със заоблени могили, унесено под студената светлина на месечината в спокоен и отмарящ сън.

По тоя път личаха следи от насипван някога чакъл, срещаха се късчета от разбит асфалт. Беше съвсем очевидно, че това е било по-рано участък от централно шосе, а сетне, когато са изправяли шосето, тази отсечка е останала като един ненужен апендикс. На северозапад и югоизток апендиксът без друго излизаше с двата си края на централната магистрала и аз бях сигурен, че цялата тази изостанала отсечка едва ли ще е по-дълга от два-три километра.

Така вървях сред тишина и безлюдие още десетина минути. Сетне, след един завой надясно, изведнъж изскочи пред очите ми от лявата страна на пътя една къщичка с керемиден покрив, с бял комин — нито много малка, нито голяма. Срещу къщичката, на самия път, грабна моментално очите ми една червена лека кола, която имаше доста внушителни размери и веднага напомни с формата си и с не знам още какво, че е (аз не съм автоманиак!) чужда, тоест, че е от западен произход. Тази кола сякаш беше чакала само моята поява — не бях излязъл още от завоя, както трябва, и фаровете й светнаха и отправиха в очите ми ослепителен поток светлина. Инстинктивно отскочих встрани, наляво от пътя, и колата тутакси профуча с леко ръмжене покрай мене. Както казах, тя като че ли беше в пълна готовност за потегляне и само чакаше появата ми, за да се втурне напред. „Чужденец — рекох си, — отбил се встрани от магистралата, за да си почине на спокойствие някой и друг час! Е — пак си рекох по негов адрес, — на добър път!“ Бях в добро настроение, лоши мисли не ми идеха наум. Когато застанах пред къщата и взех да я оглеждам, неочаквано помислих: „Ами какво щеше да стане, ако не бях отскочил встрани?“ Един бог знае какво щеше да стане, аз бях в добро настроение и не ми се мислеше за лоши неща.

Обиколих къщата оттук-оттам и бързо се досетих, пък и не беше мъчно да се досети човек, че тази паянтова постройка е била някога си кръчма. В добрите за нея времена централното шосе й доставяло редовна клиентела, тук спирали автобуси, каруци, пътници се отбивали да хапнат, да изпушат цигара или да съживят настроението си с юзче ракия. После, когато „изправили“ шосето, кръчмата изсъхнала, както изсъхва клонче на дърво, по чието стебло не тече вече сок.

Около кръчмата още личаха останки от ограда — стърчаха колци, валяха се по земята парчета заръждавяла бодлива тел, лежеше като непогребан труп разбита врата, почерняла от влага и мръсотии. От това място, където беше захвърлена вратата, започваше пътека, гъсто обраснала с папрати и треволяк. Тя се виеше двадесетина крачки сред едно голо място, което с било по-рано заден двор навярно, а сетне секваше като прерязала с нож. Оттам нататък се ширеше опя тайнствен простор, откъдето идеха отчаяните писъци на птиците, квакането на жабите и където се мяркаха като привидения самотни тополи и прегърбени върби, и тумби от храсталаци, скупчени като стада от диви прасета.

„Чуден свят!“ — зарадвах се в душата си на тази дивотия. И понеже бях много уморен, свърнах отново към входа на кръчмата, хвърлих палтото си на земята и се изтегнах тутакси по гръб.

Колко време съм лежал така — не зная и не помня, тази нощ не погледнах часовника си нито веднъж. Но по едно време почувствувах да ме обхваща странно безпокойство, някакъв смътен страх може би и което беше най-чудно — сякаш безпокойството и страха идеха от много определено място, от оная страна, където квакаха жабите. Изправих се, поразкърших рамене, за да се уверя, че не сънувам, заобиколих къщата и излязох на пътеката. И в същия миг видях, че насреща ми се задава човек. Той наистина идеше от оная страна, тайнствената, дето дивите прасета бяха се скупчили на тумби.

Беше ясна нощ, сякаш гледах света през тънка люспа от седеф.

Човекът, дето идеше насреща ми, беше едър мъжага, почти исполин. Носеше винтяга, в дясната си ръка държеше дебел бастун.

И той ме видя, но присъствието ми на пътеката като че ли не му направи впечатление. Нито се забави, пито избърза, движеше се равномерно, като машина. Ако съдех по лицето му, възпълно и заоблено, лъхащо на здраве, епикурейско лице — той беше, изглежда, скоро прехвърлил шейсетях години, ходеше изправен, крачките му бяха твърди. Като наближи, аз за миг се поколебах дали да се отместя встрани от пътеката, тоя тип само дето не пухтеше като парен локомотив, можеше да ме прегази като нищо. Но аз не се отместих нито сантиметър встрани, а и локомотивът не изпитваше желание да гази.

— Гледай ти! — каза този човек, като се спря на една крачка пред мене. — Само ветеринарен доктор дето не се беше мяркал тук!

„Гледай ти? — повторих си наум възклицанието му. — Откъде пък знае, че съм ветеринарен доктор?“ Но като разбрах, че ме познава, почувствувах се по-спокоен.

— Разхождам се! — рекох аз. — Вие откъде ме познавате?

— Оная вечер, като си пиех бирата в ресторанта, вие се показахте на вашия прозорец и един се обади: „Туй е новия ветеринар!“ Какво дирите тук?

— Разхождам се! — повторих аз.

— Намерили сте място за разходка! — махна с лявата си ръка исполина, в дясната си ръка стискаше бастуна. — По тези места само караконджули се мяркат нощем. Не е за вас!

Не му отговорих веднага. После рекох:

— Аз съм укротявал бикове! — рекох. — А на един бик, дето не му идеше ума в главата и все налиташе да гази и да боде, направих инжекция ей с такава игла — двадесет сантиметра дълга!

— И какво? — рече исполинът.

— Два депа спа, а на третия пак започна!

— Бива си ви! — рече исполина, но не се засмя, както очаквах, а продължи да се взира любопитно в лицето ми. — Ха да поседнем! — предложи неочаквано той и кимна подканващо към входа на кръчмата. — Тъй и тъй сме се срещнали, да си побъбрим минута-две.

Седнахме на каменното стъпало пред къщата. Той се отпусна направо на камъка, но аз постлах палтото си и затова на мен ми беше по-добре.

— Аз се казвам Анастаси Буков — рекох. — В Смолянския край свърших няколко полезни неща с млеконадоя. А мога ли да зная ваша милост кой сте?

— Ако ви кажа, че съм партийния секретар, няма да повярвате.

— Нито ще повярвам, че сте секретаря на ОФ!

— Не съм дори председател на местния общински комитет — продължи исполинът.

— Има време! — рекох.

— Аз се казвам Спиро Драгнев, любезни докторе. Роден съм в Пещера, а по професия съм лесовъд. Бил съм лесничей, гатерджия, директор на лесовъден техникум и на края — кръчмар. Двадесет години съм държал ей тази кръчма — той чукна с бастуна си по каменното стъпало. — Но преди две години, когато изправиха шосето, туй място запустя. Сега съм председател на ловната дружинка.

— Ето че сте председател все пак!

— Не мога да се оплача от съдбата си!

— Споменахте за караконджули?

— Да. Не ви съветвам нощем да скиторите наблизо.

— Заради караконджулите ли?

— Не бъдете самонадеян! Оттатък е опасно място. Той посочи назад към мистериозното пространство, откъдето квакаха жабите.

— Не вярвам на басни! — рекох.

— Но на мене вярвайте, защото аз съм живял тук двадесет години!

— И сте имали големи приключения?

— Аз лично — не! Но са ставали някои неща.

— Е, добре! — рекох. — Чия е тази къща сега?

— На селсъвета. Дадена е за ползуване на ловната дружинка.

— Чудесно! — рекох. — Аз ще помоля селсъвета да ми даде под наем тази къща.

— Вие сте луд! Какво ще правите сам до това благо? Той ме гледаше със смаяни очи.

— Блато ли! — възкликнах аз. — Но това е за мене щастие, ако наблизо има блато!

— Не бързайте! — повдигна ръка исполинът. — Вие не знаете още какво е това блато, за което приказваме!

— Ще развъждам патици и гъски — казах аз. — А може би и биволи. Вие нямате представа колко икономично животно е бивола, а какви облаги дава! — Биволите бяха една моя стара идея.

— Нищо няма да развъждате, докторе, ни птици, ни гъски, а пък за биволи да не приказваме! Туй място е опасно и освен за зимуване на дивеч, за друго не става.

— Като е толкова опасно туй блато, вие защо ходите там?

— Ловувам.

— Аха! — засмях се аз. — Къде ви е пушката?

— Тука е. Искате ли да ви покажа моята пушка? Той се надигна, извади ключ и отвори. Облъхна ме тъмнина, която вонеше на застоял тютюн, на мишки и на още най-малко десет други мръсотии.

Той наистина имаше пушка, една разкошна ловна карабина. Висеше над одъра му със самочувствието на царица.

— Винчестер! — рече той. — Друга такава пушка в България няма!

Другите неща в този хамбар бяха мизерни. Дъсчен одър, куц стол, маса, покрита със стари вестници.

— Това е! — рече той, като ме видя, че се оглеждам. — Не подхожда за културен човек!

Той не отиде да ловува, а любезно предложи да ме изпрати до в къщи.

Преди да се разделим на площада, аз го запитах:

— И така, вие не ме съветвате да живея там?

— Онази къща не е за вас! Приказва се, че в блатото излизали нощно време духове, а в кръчмата са се навъдили плъхове, които могат да огризат човека до кокал. Послушайте ме каквото ви казвам — там не е за нежни хора като вас!

— Против плъховете имам сигурно химическо средство — рекох аз. — А на духове не вярвам! Аз не съм романтичен човек!

* * *

На другия ден аз наех под наем старата кръчма.

Председателят на съвета дълго се мръщи, докато да даде съгласието си, и чак като взех да му разказвам за биволите надълго и нашироко, той махна с ръка и нареди на общинския секретар да ми издаде заповед за настаняване.

— Отивате там на ваша отговорност! — рече ми той. — Местността е влажна, пълно е с комари, а освен това… ще имате в съседство едно блато, за което се носят разни приказки.

— И вие ли? — учудих се до немай къде и дори се възмутих малко: — Как ви иде наум да ме смятате за суеверен човек?

— Там са пропадали хора — каза председателят. — Това е истина. Миналата есен отиде на лов за диви патици един инженер от град Н и вече никои го не видя. Може да проверите. Този инженер се казва Юлиан Петров. Изчезна, като да не е бил! А по-възрастните хора разправят и за други случаи. Тъй че… — той повдигна пръст: — На ваша отговорност!

— Няма да ми се случи! — рекох. — Аз имам две кучета в Момчилово, два вълка, ще пиша писмо да ми ги проводят в най-скоро време.

— Това е разумно — кимна ми председателят. И все пак…

Може би щеше да каже, че отивам там на своя отговорност, но се сети, че беше го казал вече, и замълча.

Както и да е. Той изпрати бригада, която да почисти и да постегне къщата, а за биволите не отвори дума.

На обяд срещнах пред ресторанта моя исполин. Магнетофона от комсомолската сладкарница виеше, затова ние си избрахме маса в най-отдалечения ъгъл на салона.

— И тъй — поклати той глава и мрачно се усмихна. — Вие не ме послушахте. Научих, че сте наели моята бивша кръчма.

— Че защо да не я наема! — рекох. — По-добре ли ще се чувствувам тук?

Той не отговори. Изпи мълчаливо водката си и стана да си върви. Преди да ми подаде ръка, рече:

— В мазето имам разни боклуци. Някой ден ще докарам един камион да ги вдигнат.

— Когато пожелаете! — засмях се аз.

Бях щастлив, нещата се уреждаха толкова добре.

* * *

На обяд занесох шише ракия на работниците, поговорихме за туй-онуй, разправих им за биволите, а сетне се запътих по пътеката, за да видя с очите си блатото и сам, да преценя за какво го бива. Преди да нагазя в храсталаците, настигна ме един от по-възрастните работници.

— Като сте рекли да минете по тези места — рече ми той, — искам да ви предупредя да внимавате. Да се движите само по пътеката и встрани да не се отбивате.

— Не бойте се! — рекох. — Аз не съм вчерашен.

— То е тъй, но пак си отваряйте очите и си имайте нещо наум. Защото туй блато не е като другите, то си мени фасона, ако не всеки ден — през ден. Днес си стъпил тук на твърдо, а като идеш утре и погледнеш — на същото място гьол!

— Е, хубаво! — рекох. — Дълбоки ли са тези гьолове?

— Някои не са покрити дори с вода, другарю! Само тиня.

— Е, ще се окалям малко, какво да се прави! — позасмях се и махнах с ръка.

— Вие си имайте наум само това, да не стъпвате по мочурливи места. Някъде, другарю, тинята е дълбока до два метра! Имайте го туй пред вид!

— Непременно! — рекох. — Ще имам пред вид! Той се върна назад, навярно ядосан в себе си, че не беше настоявал да ми прави дружинка из блатото, а аз продължих пътя си с развеселена душа.

Спуснах се по една стръмнина и след няколко крачки се намерих най-после лице с лице с мистериозната местност. Пред мен се издигаше една плътна ограда от храсталаци, някои до кръста ми, други до раменете; пътеката се извиваше в краката ми като змия. Преминах ребром това препятствие и ето че пред очите ми се откри едно равно, сивозеленикаво поле, потънало в трепкаща мараня и украсено тук и там със самотни тополи и плачущи върби. Някъде блатото беше зелено, на други места черно, а се виждаха участъци, които изглеждаха направо сиви. Но най-силно впечатление ми направиха при това първо съприкосновение с него три неща: безлюдието, жегата и ужасната тишина. Човек можеше да си помисли, че е попаднал в друг свят, на друга планета.

Пътека, каквато пътникът може да си представи, като чуе тази дума — нямаше, но пред моравата, която се разстилаше насреща ми, едва забележимо личеше нещо като просека, тунелче от по-ниска трева. Тръгнах по това тунелче и само след двадесетина крачки отпреде ми се изпречи първия гьол — една огромна локва с десетина метра в диаметър, изпълнена от край до край с черна лъскава тиня. Напечена от силното слънце, локвата издаваше тежък дъх на амоняк и сяра, с едва доловим превес на сярата. Колко ли беше дълбока тази тиня? Една стъпка, две стъпки? Както гледах в гьола, като че ли ме полазиха по раменете тръпки. Ами ако дъното на гьола се намираше на два или на три метра под повърхността?

В толкова дълбока тиня може да се удави дори един бивол, камо ли човек!

В самия пъп на гьола се появи мътен мехур, колкото човешка глава, постоя миг-два и се разпука. Стори ми се, че около мен замириса по-силно на сяра.

Продължих нататък по просеката и скоро зърнах от дясната си страна друг гьол, по размери почти като първия, покрит с корички от тиня. Коричките бяха подвити по краищата си и в каналчетата, които се бяха образували помежду им лъщеше мазна и лъскава кал, черна като катран. На десетина крачки встрани се извисяваше към небето една канадска топола. Приближих я предпазливо, откърших един дълъг клон, поокастрих го с ножчето си, после се наведох над гьола и бръкнах с него между две плочки от кал. Клонът — да имаше не по-малко от метър и половина — потъна навътре като в бучка масло и дъно не достигна.

Аз съм храбър човек, но понеже не съм романтик, а гледам трезво на нещата, казах си наум: „Бай ми, бабо, да не се подхлъзна някой път на такава кора!“

Просеката ме отведе до средата на блатото и там видях вече вода. Това беше едно езерце, двадесетина метра дълго и около десет широко. По камъша, който беше избуял околовръст, можеше да се предполага, че тук водата не пресъхва и не се превръща в зловонна и коварна тиня.

Цялата тази местност нямаше повече от 60–70 декара. Тя беше навсякъде нацапана с гьолове и ако човек изпуснеше за минута-две ориентира си, тоест просеката, която свързваше левия и десния бряг на блатото, рискуваше наистина да се удави, и то по най-мъчителен и мизерен начин — в калта. „Ами когато паднат мъгли — рекох си — или когато завали сняг и скрие следите на просеката и човек не може да познае кое е гьол и кое — езеро?“

Изведнъж реших да се връщам. Хората щяха да се безпокоят за мен, нямах право да ги държа в неведение поради хидрографските си интереси.

И после — като не мога да отглеждам биволи, за какъв дявол ми е това блато?

* * *

След една седмица се пренесох, пристигнаха и моите вълци. Нощите бяха още топли, изнесох разкладушката си навън и започнах да спя под открито небе.

Понякога нощта минаваше кротко, а друг път се случваха някои неща, които пропъждаха съня от очите ми чак до изгрев слънце. В такива нощи ставаше нещо особено — или от блатото ще се обадят птици, каквито не бях слушал през живота си до тоя час, или настъпваше неописуема тишина — дори жабите мълчаха онемели! И изведнъж: а-а-а-а! — един такъв писък разцепваше нощта, че аз, който не се стряскам почти от нищо, скачах от постелята и застивах от ужас като някакво безпомощно момиче.

Че тия неща, дето ставаха в блатото, бяха особени — това си личеше и по моите вълци. Те се държаха неспокойно, душеха подозрително въздуха, обикаляха около къщата, ръмжейки тихо. После, след някоя и друга седмица, нервите им взеха да не издържат, спущаха се в блатото и там лаеха ту глухо и сдържано, ту яростно — както им дойдеше наум. От удавяне нямаше опасност, те имаха непогрешим инстинкт. Дори в шахматен ред да бяха наредени гьоловете, те щяха да се завръщат с чисти лапи и суха козина.

Понякога „особеното“ се прокрадваше откъм пътя. Ще свирне посред нощ автомобил: ту-уу-у! — и тишина. Кучетата скачат, душат въздуха, лаят. Друг път ще се чуе едва-едва далечно свиркане с уста и ще секне ненадейно, сякаш прерязано с нож. Кучетата скачат като побеснели. Втурват се кой знае накъде, бавят се 5–10 минути, половин час и вече ги отписвам от живите, а те се завръщат весели и с доволни муцуни. Кого гонеха и защо имаха такъв глуповато-доволен вид, сякаш някой ги беше чесал зад ушите!

Те бяха зли и недоверчиви кучета и на никаква цена не допущаха да ги доближи външен човек. Ръмжаха дори на стария Драгнев, бившия стопанин на къщата. Търпяха го уж, но речеше ли да се примъкне на по-малко от два метра от тях — оголваха зъби, очите им припламваха и в гърлата им започваше да клокочи бяс.

Сега ще разкажа накратко как намерих своите приятели и пазачи умъртвени. На 20 октомври вечерта заваля дъжд — ни силен, ни слаб. Застудя. Излязох навън да донеса дърва за камината и тозчас в очите ми се наби отсъствието на кучетата. Те лежаха обикновено до вратата, там стряхата се издава като козирка и прави сушина пред входа. Извиках ги по име, обиколих къщата — нищо. Стоях под дъжда, но не усещах, че вали. Лошо предчувствие сви сърцето ми, като че ли половината свят опустя и замря. Не внесох никакви дърва, отказах се да поддържам огъня. Към десет часа едно познато скимтене ме накара да стана от мястото си и да се втурна като побъркан към вратата. Пред каменните стъпала стоеше Хектор, омърлушен и като че ли виновен кой знае за какво. Повиках го да влезе вътре — отказа. Хектор беше по-гальовния, поканех ли го — скачаше презглава и като снаряд изфучаваше над прага. Сега стоеше навън със свита опашка, тъжен и някак си — безутешно виновен. Изнесох му храна и го оставих да изживява сам кучешката си мъка.

На другия ден дъждът не секна, а на обяд падна мъгла, която не се разсея чак до следващата сутрин. Мъглата беше особено гъста над блатото, това място приличаше като в приказките на някакъв прокълнат и омагьосан остров.

Прибрах се от работа към 6 часа, тъмнееше вече. Дъждът беше спрял, но тежките оловни облаци като че ли се бяха спуснали още по-ниско над равнината. Мъглата в сравнение със заранта сега беше значително по-рядка, само над блатото нямаше промяна, това място напомняше някакъв малък и загадъчен свят, захлупен под един бял и непрозрачен похлупак. Хектор ми помаха с опашка, но не изглеждаше ентусиазиран като друг път. Навярно тъгуваше за другаря си. Почесах го зад ушите, но той остана равнодушен, ласката ми не го затрогна почти никак: нито се ухили, нито ми подаде лапа, нито ми направи обичайния си поклон. Той направи нещо, което не беше правил досега — изшмули се от ръцете ми и се затири по пътеката, която водеше към блатото. Той измина в тръс само десетина метра, спря се, легна на задните си крака и извърна главата си към мен. Каква молба, какъв горещ призив да го следвам имаше в пламналите му очи!

Добре, че съм твърд човек и ми е чужда всяка сантименталност, иначе щях непременно да тръгна подире му. Беше ясно като две и две, че кучето искаше да ме води в блатото.

Но освен дето бях твърд човек, аз притежавах и малко благоразумие. Аз нямах инстинктите, с които природата беше щедро надарила Хектор, за да кръстосва слепешком поради мъглата едно място, където на всеки десет стъпки зееха дълбоки и безмилостни ями!

Не, благодаря.

Ревеше ми се от мъка и малко срам ме беше, но оставих Хектор да си върви в блатото сам. Все пак аз не съм романтик и не се поддавам лесно на романтични увлечения.

Останах петнайсетина минути навън, тази вечер кръчмата наистина ми се видя като някаква мечешка бърлога. Нямах настроение — поради мъгливото време навярно.

Както си мислех за разни невесели неща, изведнъж откъм блатото прогърмя яростния лай на Хектор. Той лаеше и ръмжеше едновременно и се давеше от безумна злоба, такъв безнадежден лай не бях чувал през целия си живот. После Хектор като че ли изведнъж загуби силата си — гласът му спадна, ужасния му лай се превърна в скимтене. За негова чест в скимтенето му не прозвуча нито една нотка, която да молеше за милост. А след това настъпи страшна тишина.

Подир един час някой тропна с тояга по вратата ми и аз подскочих като ужилен от стола си. Бях задрямал и сънувах като да съм в блатото и Хектор подава муцуната си от една яма, и ме вика с очи да му помогна, щял да се задуши в калта. Муцуната му беше толкова изкаляна, че не можах да позная изведнъж дали това беше наистина неговата муцуна, или пък на някое друго куче. Сетне си казах: „Ама това ще е Ахил, другия ми вълк, дето изчезна вчера!“ — и се втурнах напосоки да търся прът, да има Ахил за какво да се залови със зъбите си, иначе как щях да го изтегля от калта! Но от мъглата, нали нищо не се виждаше, стъпил съм на лошо място и на секундата усетих, че земята се размеква под краката ми и една дяволска и непреодолима сила ме дърпа надолу и ме всмуква в себе си като някаква чудовищна уста.

В тоя миг някой издумка на вратата отвън и аз скочих.

Може би съм извикал уплашен и с несвой глас и това да се е сторило смешно. Късният ми гостенин се изсмя и аз тутакси го познах, беше моя приятел — исполина, бившия собственик на сегашния ми дом. Разказах му за случката и той се замисли.

— Когато те съветвах да не дохождаш в този пущинак, ти не ме послуша! — той ме изгледа с недоволни очи, поклати глава. — Сега ще кусаш каквото си надробил, няма кой да ти помогне!

— Аз не моля за помощ! — рекох. — Аз сам ще се справя с положението.

— Например как?

— Ако имах един по-силен фенер, щях веднага да сляза в блатото.

— Е, и после?

— После щях да видя сметката на тоя тип, дето подмамва кучетата ми! — казах аз.

— Брей! — той се позасмя снизходително, изгледа ме още по-снизходително и на края въздъхна от досада: — За такава работа дори и да не си помислил! — той ми се закани с пръст. — В туй тресавище е опасно да се слиза денем, в слънчево време, камо ли нощем, и то при мъгла! Ще те погълне тинята и никой няма да знае чак до второ пришествие къде ти е гроба. Тинята е по-опасна от водата! Във водата ще плаваш, ще цамбуркаш, ще викаш за помощ, а стъпиш ли в някой от тия гьолове, ще имаш само една възможност — да наблюдаваш как калта ще стигне до носа ти! Не ти трябва да слизаш. А пък ако питаш мен, аз ще ти кажа още утре да си вдигаш багажа оттук! Не са тези места за човек като тебе. Това са харамийски места. Тук се навъртат какви ли не хора!

— Ами ти! — засмях се аз, макар да имах в сърцето си сълзи. — Минава ли божи ден, без да се мернеш по тия места?

— Аз мога да ходя из туй блато с вързани очи! — рече той и гордо се потупа с юмрук по гърдите. — Аз ги обикалям вече 30 години тия места и при мене няма грешка! Що патици съм избил тук и що гъски! Ако виното, с което съм ги поливал, отново потече — ще рукне една река, та чак до Марица ще стигне!

— Аз нямам намерение да се местя оттук — рекох. — Ще си взема ново куче — граничарско, пък ще видим!

— Какво искаш да видиш?

Стреснах се от думите му, защото той ги бе изрекъл с един съвсем променен глас, някак си налят със злина и яд.

— Ще искам да видя с очите си тоя, дето ще подмами кучето ми оттатък двора! — казах аз.

Старият Драгнев ме изгледа пак снизходително, но си замълча. Изпуши си цигарата, метна винчестера на рамо, взе си тоягата и като избоботи „лека нощ“, потъна в нощта.

Едва дочаках да се развидели. Взех походната си чанта и тръгнах за блатото. Знаех ли дали някое от моите кучета не береше душа и не се нуждаеше от помощ? Пък и любопитството да разбера час по-скоро какво се беше случило не ми даваше мира.

Утрото дойде студено, вятъра беше измел мъглата. Просеката не беше изличена от дъжда, но краката ми стъпваха като по сюнгер, някъде затъвах до глезени във вода.

Като стигнах до втория гьол, оня зад горичката, аз поизтръпнах, защото той беше сложил вече ръка върху просеката — краищата му се бяха разлели на около 5–6 метра встрани. В новозавоюваното пространство не се мяркаше дори стръкче трева. Аз затова изтръпнах. Вчера тук се зеленееше трева до над коленете ми, а сега пред очите ми се стелеше само едно кално петно.

Завих надясно, за да заобиколя ямата, и насмалко не извиках от изненада — на това място тревата беше тъпкана, оттук беше минавал — ако се съдеше по следите — доста тежък човек. Помислих си, че някой ме беше изпреварил, но кога — нямах следотърсачески способности, за да гадая. Във всеки случай и наум не ми идеше да свързвам похищенията на кучетата със следите. Те бяха изчезнали в дъжд и мъгла, кучетата. Кой би дръзнал да скита из блатото в такова време?

След десетина крачки следите ме изведоха на старата полоса. А труповете на двете ми кучета открих близо до една разкошна върба, на половин път до бистрото езеро, което бях видял при първото си изследване на тая проклета местност. Ахил лежеше досами ствола на върбата, с глава към езерото, а Хектор се беше проснал на няколко метра от него, с изпружени лапи и глава, отпусната между тях, сякаш с последни усилия беше се стремял да стигне и той до коренището на дървото.

Внимателно опипах козината им, ребрата, гръбнаците — не открих ни рани, нито някакви натъртвания. По главите си нямаха дори следи от одрасквания. Но от начина, по който бяха прехапали езиците, си личеше, че смъртта им е причинена от действието на някаква много силна отрова.

Извадих скалпелите си и докато си нагласявах ръкавиците, погледът ми беше привлечен изведнъж от един лъскав малък предмет, полузатулен под едно паднало клонче на върбата. Този предмет се намираше на три-четири крачки вляво от Ахил. Махнах клончето и с разочарование видях една най-обикновена пружинка, дълга около четири сантиметра и с диаметър примерно 0,5см, с кръгла пластинка, като някаква дребна монета на единия си край. Казвам „с разочарование“, защото очаквах може би нещо „по-необикновено“. Пружинката беше много лъскава наистина, но все пак това беше парче навита тел и нищо повече. Изгубил я беше навярно някой от ловците, които дохождаха да стрелят диви патици. „Тази пружинка е придържала куката, за която ловецът е окачвал убитите птици!“ — и едва не я ритнах с крак, но размислих и я прибрах.

След един час приличах на побъркан: в стомасите на кучетата нямаше ни отрова, ни помен от отровна храна. Нима неизвестният тип ги беше отровил с… инжекции?

Взех проби и почти тичешком напуснах това зловещо място. Автобусът за Пловдив тръгваше след един час.