Джон Уиндъм
Неприятности с лишеи (8)

7

Секретарката на Пол го хвана, когато се готвеше да си тръгне.

— Доктор Саксоувър е на телефона, сър.

Пол се върна и вдигна слушалката.

— Ти ли си, Пол? — попита Франсис без топлота.

— Да, татко.

— Жена ти ме посети тази сутрин, Пол. Мисля, че би трябвало да имаш любезността поне да ме уведомиш, че си й казал.

— Заявих ти, че трябва да кажа, татко. Обясних й положението, както аз го виждах. И все още го виждам така.

— Кога й каза?

— На следващата сутрин.

— Преди пет дни! Тя каза ли ти, че ще дойде примен?

— Ами, да. Но не бях сигурен, че го мисли. Ние… ъъъ… си изрекохме доста парливи неща. И след като тя не отиде веднага в „Дар“, помислих, че може да е променила намеренията си, реших да изчакам.

— Тя не е чакала много дълго.

— Какво ти поиска?

— Наистина, Пол! Какво мислиш, че ми поиска, дори изиска?

— Да, направих го. Смятах, че е по-добре да знаеш.

Чу се щракване на другия край. Пол задържа своята слушалка още няколко секунди и бавно я постави на вилката.

Джейн я нямаше, когато той се прибра вкъщи. Бе девет, когато тя се върна. Отиде направо в спалнята, след малко се чу шум от течаща вода в банята. След половин час тя се появи във всекидневната, облечена в подплатен бял халат. Пол, с трето уиски пред себе си, я погледна неприветливо. Но тя не си направи труда да забележи.

— Бях в „Дар“ — обяви с вид на човек, който пръв съобщава това.

— Чух. Защо не ми каза, че ще ходиш?

— Казах.

— Не ми каза кога.

— Имаше ли значение?

— Има начини и начини да се вършат нещата. Бих го предупредил да те очаква.

— Не исках да бъде предупреден. Защо трябва да има време да измисля нови причини да ме държи настрана и да ме остави с кратък живот, докато вие ще имате дълъг? Знаех, какво искам да получа и го получих.

— Разбрах. Той ми го каза доста ясно по телефона.

— Не мисля, че му хареса. А как мислиш, че аз бих приела нарочно да ме изключи?

— Не беше нарочно. Защо не искаш да разбереш, че трябва да бъде внимателен? Необходими са му били всякакви мерки против изтичане на информация. Мислел е за безпорядъка, който ще последва при най-малък намек за това. За отговорността! Защо ме гледаш така? Не е смешно, Джейн. Далеч не е смешно.

— Аз пък мисля, че е доста смешно. Наивно, знаеш ли, и малко трогателно. Виж го ти момчето. Май наистина вярваш на всяка дума, казана ти от знаменития баща? Не е ли време да попораснеш, майче? Или това нещо засяга и мозъка и го оставя недо-развит?

Пол я гледаше втренчено.

— За какво, за Бога, говориш?

— За твоя баща, миличък, за неговата отговорност и съвестта му, и неговия дълг към човечеството. Ще те изненада ли да научиш, че достойният ти баща е завършен лицемер?

— Наистина, Джейн, аз няма…

— Така е. Истина е.

— Джейн, няма да…

Но Джейн не обърна внимание на протеста му. Продължи:

— Ти просто повярва на всичко, което ти се казва, нали? И през ум не ти мина да попиташ, коя е тази Даяна Бракли и какво прави.

— Знам какво прави. Ръководи „Нефертити Ли-митид“.

Джейн за момент изглеждаше смутена.

— Не ми каза това.

— Защо трябваше да ти казвам?

Тя го погледна сурово.

— Наистина мисля, че баща ти трябва да те е хипнотизирал или нещо такова. Ти си знаел за нещото и при това изобщо не си разбрал, че тя му осигурява пазар от години. О, тя не го е обявила за антигерон. Просто върти необикновено успешен разхубавяващ бизнес. Определя каквато си иска цена и я получава. Ето какво всъщност става с тайната, която е прекалено опасно да се разгласява. И всичко трябва да им е донесло много хубавички неща за толкова години.

Пол продължаваше да я гледа втренчено.

— Не вярвам в това.

— Тогава защо той не го отрече?

— Направи го пред Зефани. Тя го попита дали Даяна е била негов агент. Той категорично отрече.

— Пред мен не го направи.

— Какво ти каза?

— Не кой знае какво. Пък и нямаше никакъв смисъл да отрича. След като го бях разкрила.

— Да, започвам да разбирам, защо би могъл да мисли онова — каза бавно Пол. — Какво направи той?

— Както поисках. — С дясната си ръка тя посочи лявата над лакътя. — Нямаше как да ми откаже, нали?

Пол продължаваше да я гледа. Мислеше.

— По-добре да му се обадя.

— Защо? — попита остро тя. — Той само ще потвърди думите ми.

Пол каза:

— Съобщих ти това поверително, мислех, че като моя жена имаш право да го научиш веднага след мен. Ти знаеше, че няма да спра дотам. Щях да се погрижа да получиш този антигерон, като му дойде времето. Защо, за Бога, не можа да почакаш няколко дни, вместо да паднеш до там, че да го шантажираш?

— Шантаж! Пол…

— Точно това е. Знаеш, че е така. Господ знае какви предположения могат да предизвикат твоите разпити за Даяна.

— Аз не съм глупачка, Пол.

— Но ти си разпитвала някого и твоето фамилно име случайно е Саксоувър. По-добре да се обадя в „Дар“.

— Казах ти, какво стана. Беше студен, нелюбезен, но го направи.

— Искаш да кажеш, ти мислиш, че го е направил. Всъщност искам да разбера какво е направил.

— Какво имаш предвид? — попита тя неспокойно.

— Ами ако някой дойде при мен с определени изисквания и чрез заплахи иска да ме принуди да направя нещо. Не съм съвсем сигурен, че бих сторил точно каквото ми иска. Но няма начин да проверим в близко време, би могло лесно да се замени…

Внезапно млъкна, объркан от начина, по който тя го гледаше. Забеляза, че бе пребледняла.

— Всичко е наред — каза той. — Не би могло да е нещо вредно.

— Откъде, откъде да знам? Ако ми е направил номер… Но той нямаше време. Той не знаеше, че ще отида — каза тя неуверено.

Пол стана.

— Поне мога да ти кажа, дали изглежда като истинската ваксинация — каза той. — Покажи ми раничката.

— Не! — извика тя с тон, който го стресна.

Той се намръщи.

— Какво има? Не искаш ли да знаеш, дали е направил каквото трябва или не?

Протегна ръка към нея. Тя рязко се дръпна назад.

— Не! — повтори тя. — Разбира се, всичко е наред. Махни се от мен! Остави ме на мира!

Пол замълча и с любопитство погледна към нея.

— Но това е безсмислено — каза бавно той. — От какво се страхуваш?

— Страхувам се? Какво искаш да кажеш?

Той все още я гледаше. Тя каза:

— Писна ми от това. Казах ти, какво стана. Уморена съм. Моля те, махни се от пътя ми. Искам да си легна.

Но Пол направи крачка към нея.

— Излъга ли ме за това, Джейн? Изобщо никаква ваксинация ли не е имало?

— Разбира се, че имаше.

— Тогава бих искал да видя.

Тя поклати глава.

— Не сега, аз съм на края на силите си.

Раздразнението у Пол взе връх. Бързо сграбчи и дръпна надолу левия ръкав на дрехата й, достатъчно ниско, за да се покаже добре направена бяла превръзка. Пол я погледна.

— Жалко, че не повярва на думите ми — отвърна му тя студено.

Той бавно поклати глава.

— Не ме улесни да ти повярвам. Но аз знам много добре, как баща ми превързва раните след ваксинацията. Това не е неговият начин.

— Не е — призна тя. — Кръвта изби и трябваше сама да сменя превръзката.

— И успя да направиш тази акуратна превръзка само с едната ръка? Каква сръчност от твоя страна.

Помълча, а после продължи с глас, станал по-твърд.

— Виж какво, дойде ми до гуша. Какво друго си направила? Какво се опитваш да скриеш?

Джейн се опита да продължи в стила на предишното си държание, но не успя. Никога не бе го виждала да я гледа с израз като сегашния и вярата в способността й да го върти на пръста взе да я напуска.

— Да крия? — повтори тя неубедително. — Не знам, какво имаш предвид. Вече ти казах…

— Вече ми каза, че си нападнала баща ми със заплахи. Искам да знам, какво друго си преследвала. И възнамерявам да го науча…

* * *

На петия етаж в преднамерено небиещо на очи здание на „Кързън Стрийт“, където „Нефертити“ изпълняваше своята мисия, апаратът на бюрото на Даяна тихо избръмча. Тя натисна едно копче. Приглушеният глас на секретарката каза:

— Тук е мис Брендън от втория етаж, мис Бракли. Много настоява да се срещне с вас. Казах й, че е правило да се отнесе до мис Ролридж, но тя твърди, че трябва да се срещне с вас по личен въпрос. Днес идва тук за трети път.

— Сега при теб ли е, Сара?

— Да, мис Бракли.

Даяна помисли. Три пъти, Сара Талуин не би настоявала толкова, ако няма сериозна причина.

— Добре, Сара. Ще я приема.

Мис Брендън влезе. Дребно, хубавичко златокосо момиче. Приличаше на кукла, докато не забележиш формата на брадичката, линията на устата и следите от борба в сините й очи. Даяна я изучаваше. А тя с почти същата прямота изучаваше Даяна.

— Защо не изложихте нещата пред мис Ролридж? — попита Даяна.

— Щях да го направя, ако бе административен въпрос. Но вие сте ми работодател и помислих, че трябва да знаете. Освен това…

— Освен това какво?

— По-добре е други хора да не го знаят.

— Дори директорката на вашия отдел?

Мис Брендън се двоумеше.

— Хората тук говорят толкова много — каза тя.

Даяна леко кимна.

— Добре, какво има?

Момичето започна:

— Снощи бях на парти, мис Бракли. Само вечеря и танци в някакъв клуб. Бяхме шестима. Познавах единствено мъжа, който ме бе поканил. Докато се хранехме, започнаха да говорят за мисис Уилбъри. Един от мъжете заяви, че се интересува от алергии и се питал какво ли е могло да причини нейната. Приятелят, който ме бе завел, му съобщи, че работя в „Нефертити“ и следователно трябва да знам. Казах, че не знам, защото не знам. Но другият продължаваше да говори за това и пробутваше някакви въпроси отвреме навреме. След малко започна да ми се струва, че цялата история около мисис Уилбъри не се бе появила случайно. Не знам защо имах това чувство. Оня мъж бе много внимателен към мен през цялото време. Накрая ме покани да изляза с него тази вечер. Нямах особено желание и казах, че не мога. Той ми предложи утре вечер. Обещах, че ще му се обадя, като си помислих, че по телефон по-лесно ще му откажа. — Тя замълча. — Сигурно ви изглеждам малко незряла, но всъщност не съм. Питах се, защо той включи целия си чар и се замислих над въпросите, които задава за „Нефертити“. Поразпитах за него и открих, че е журналист и то добре известен. Мисля, че се казва Марлин. Работи в „Сънди Проул“.

Даяна кимна замислено. Очите й не слизаха от лицето на момичето.

— Съгласна съм, че не сте зелена, мис Брендън. Приемам, че не сте споменали тук още на никого за това? — попита тя.

— Не, мис Бракли.

— Добре. Хубаво. Тогава, мисля, че е най-добре, ако нямате възражения, да се срещнете с този мистър Марлин утре вечер и да му кажете нещата, които иска да знае.

— Но аз не знам какво…

— Всичко е наред. Ще накарам мис Талуин да ви инструктира.

Мис Брендън изглеждаше объркана. Даяна каза:

— Вие не сте от много време в този бранш, нали, мис Брендън?

— По-малко от година, мис Бракли.

— А преди това?

— Учех за медицинска сестра, но баща ми почина. Майка ми имаше много малко пари и трябваше да си намеря работно място, където плащат повече.

— Разбирам… Когато навлезете по-дълбоко в нашия бранш, мис Брендън, ще го намерите за много вълнуващ. Всичко изглежда мирно и тихо, но около деветдесет и пет процента от хората в него са готови на абсолютно всичко, биха продали даже собствените си баби, ако от това би имало някаква печалба. Ако не говорите с този Марлин, той горкичкият ще трябва да си направи труда да влезе в контакт с някой друг от нашия персонал.

А пък аз бих предпочела да знам, какво му е казано. Ако е съвестен журналист няма да останете единствената му връзка тук. Ще поиска да провери нещата. Така че трябва да направим всичко възможно в неговите представи те да съвпаднат. Питам се как да го насочим дискретно към втора връзка?

Мис Брендън се поотпусна, когато започнаха да обсъждат тактиката. Към края на срещата тя изпитваше истинско удоволствие.

— Добре — заключи Даяна. — Приятна вечер. Не забравяйте, когато сме поканени, ние вземаме мак-сималното от предоставените ни възможности. Никога не избираме блюдо с умерена цена. Това не би прозвучало добре. Спрете се на най-екзотични ястия, които ще му покажат, че няма да получи евтино своята информация. Така ще й вярва повече, когато я придобие. Ако ви предлага нещо, удвоявайте цената. После направете компромис и слезте на около петдесет процента над първоначалното му предложение. Тези правила ще ви помогнат да се чувствате по-уверена.

— Разбирам — каза мис Брендън, — а какво ще направя с парите, мис Бракли?

— Жива и здрава, мис Брендън. Правете с тях каквото искате. Спечелили сте си ги. А сега си вървете. Елате при мис Талуин, когато салонът затваря и тя ще ви даде указания. Уведомете ме как върви.

Момичето излезе и Даяна натисна едно копче.

— Сара, донеси ми папката на мис Брендън, моля.

Сара Талуин се появи с тънка папчица в ръка.

— Приятно момиче… Приятна промяна — констатира Даяна.

— Способно — съгласи се мис Талуин. — От типа, от който стават добри старши сестри в клиника. Жалко, че й се е наложило да дойде тук.

— Милата Сара. Толкова е тактична — каза Даяна, като отвори папката.

* * *

— Това всичко ли е? — попита Ричард.

Той погледна надолу към превръзката на лявата си ръка и леко я опипа.

— Да, няма нищо драматично. Във филмите правят тези неща много по-вълнуващо — каза Франсис. — Ще се разтваря много бавно и ще се абсорбира в организма. Могат да се използват и инжекции, всъщност в началото ги използвах. Но са досадни и по-незадоволителни. Така процесът протича по-гладко и е постоянен, а не на тласъци.

Ричард отново погледна превръзката си.

— Все още е трудно да се повярва. Наистина не знам какво да кажа, сър.

— Не се опитвайте. Приемете го откъм практическата страна. Щом разбрах, че знаете, бе въпрос на експедитивност да ви предложа да се възползвате от него. Не след дълго Зефани би започнала да настоява и без това. Важното е да го запазите изцяло само за себе си.

— Ще го запазя. Но… — той се поколеба, и продължи — не поемате ли известен риск, сър? Имам предвид, че сме се срещали само три-четири пъти и не знаете особено много за мен.

— О, драги. В „Дар“ винаги имаме по няколко текущи проекта, някои — потенциално много ценни. Естествено, нашите конкуренти се интересуват да научат колкото може повече за тях. Те не биха се поколебали да използват всякакви средства. И затова, щом имам привлекателна дъщеря, имам и неприятния дълг да понаучавам нещо за нейните приятели, техния произход и връзки. Ако се окаже, че работят във филиал на мащабна химическа компания или имат чичовци в управителните съвети на химически концерни, то най-добре е да им се даде пътя. — Той замълча. — Между другото, би трябвало да положа особени грижи да не позволя на мистър Фариър да получи и намек за това.

Ричард го погледна изненадано.

— Том Фариър! Но той е по рекламата! Познавах го в училище.

— Не се съмнявам, но съвсем неотдавна отново сте се срещнали и сте го запознали със Зефани, нали така? Знаехте ли, че майка му се омъжи повторно преди три-четири години и съпругът й случайно е главният изследовател на „Кемикълчърс Лимитид“? Виждам, че не знаете. А светът е коварен, момчето ми. Но засега няма да го споменаваме на Зефани.

— Здрасти, Ричард — поздрави го Зефани, когато влязоха във всекидневната. — Сърби, нали? Скоро ще мине. След това ще го забравиш напълно.

— Надявам се, че не — каза Ричард със съмнение. — В първия миг ме подтисна мисълта — денят ми ще стане равен на три обикновени, не означава ли това, че за цялото време ще трябва да ям само колкото за един? И защо не.

— О, не, освен ако не изпаднеш в летаргия, зимен сън, или нещо такова. Защото физическата ти структура все още ще изисква същото количество калории, за да се зарежда и поддържа — каза Зефани с вид на човек, посочващ очевидното.

— Но… Е добре, ще ти повярвам — отстъпи Ричард. — Така да е. И без това ми е трудно да проумея всичко. Ако не беше името Саксоувър на етикета… — Той сви рамене: — Трябва да ме извините, доктор Саксоувър, но това, което все още ми е най-трудно да приема, е… практикуването на… ъъъ… тайната рецепта, ако ми простите. И двамата ми го обяснихте най-търпеливо. Може би ще го възприема по-късно. Може би. Но за сега все още не мога да се отърва от усещането, че внезапно съм попаднал сред алхи-мици. Надявам се да не звучи обидно, не съм искал. Но вече е двайсти век и науката, поне така си мисля, вече не се практикува по този начин. Не се крие, сякаш се бои да не я обвинят в магьосничество, искам да кажа.

Свърши, погледна я малко несигурно.

— Тя не обича да се държи по този начин, уверявам ви — отвърна Франсис. — И ако можехме да си осигурим необходимото количество или да синтезираме веществото, нямаше да има нужда от тайни. Това е костеливият орех на сегашното положение. Но ако ме извините, има неща, за които трябва да се погрижа преди вечеря — каза той и излезе.

— Предполагам — рече Ричард, когато вратата се затвори, — предполагам, че някой ден наистина ще повярвам във всичко това. Но в този момент го приемам само с разума си.

— Не е лесно — отвърна Зефани. — Фактически е много по-трудно, отколкото смятах. Ще се разпаднат на парченца всички модели, които сме възприели от детството си. И най-основната схема — малки деца, родители на средна възраст, по-възрастни баби и дядовци — цялата представа за разликата в поколенията… Толкова много неща ще трябва да изхвърлим. Толкова много крайпътни камъни и отправни точки ще ни станат безполезни.

Тя се обърна и го погледна сериозно.

— Преди десет дни бях щастлива при мисълта, че ще прекарам петдесет години с теб, Ричард, ако имаме късмет. Разбира се, не си го мислех точно така. Просто си представях, че ще прекарам живота си с теб. Сега не знам… Може ли някой да преживее сто и петдесет-двеста години с един и същи човек? Могат ли двама да се обичат толкова дълго? Какво ще стане? Колко се променя човек през цялото това време? Не знаем. Никой не би могъл да ни каже.

Ричард се приближи до нея и я прегърна.

— Мила, никой не може да премине дори мостовете, предназначени за петдесет години живот, преди да стигне до тях. И може би някои от трудните участъци на житейския път съществуват, само защото обикновено човек няма повече от петдесет години. Не можем нищо да кажем. Разбира се, ще трябва да планираме нещата си иначе, но няма смисъл да се тревожим за това сто години предварително. Колкото до останалото, то съвсем не е толкова различно. Обикновеният човек не знае бъдещето си дори за десет дни напред. Не ще го знаем и ние. Известно ни е само, че можем да имаме повече бъдеще, отколкото очаквахме. Тогава защо да не го започнем, както се полага — за добро и за лошо? Аз все още искам, ти не искаш ли?

— О, да, Ричард, да. Само че…

— Само че какво?

— Не знам… Загубата на образеца, на модела… Ще стана баба, когато всъщност ще съм едва на двайсет и седем, или прабаба на трийсет и пет… А аз самата ще мога да раждам и на около деветдесет години… И това е само при фактор три. Толкова странна каша… Не мисля, че го искам, но не мога да кажа и че не го желая…

— Мила, говориш така, сякаш всеки живот с нормална продължителност е планиран. А не е, знаеш го. Хората трябва да се научат как да го изживеят и докато открият как, дните им са почти свършили. Нямат време да поправят грешките си. Трябва ни време, за да се научим да живеем, а след това да се радваме на живота. Все още не ми изглежда реално, но вече виждам, как твоята Даяна може да се окаже права. Важно е да имаш повече време. Ако живеем по-дълго, ще научим повече за живеенето. За това как да живеем. Ще разбираме повече. Животът ни ще бъде по-пълен, по-богат. Никой не би могъл да запълни двеста години с дреболиите, които са достатъчно добри за петдесет…

Хайде, няма за какво да се безпокоим. Трябва да се живее. Това ще е едно приключение. Преустрой мисленето си. Ще се радваме на приключението заедно. Хайде, помисли! Не е ли така?

Зефани вдигна лице към неговото. Видът й постепенно се проясни, тя се усмихна.

— О, да, скъпи Ричард. Ще се радваме… Разбира се, че ще се радваме…