Джон Уиндъм
Неприятности с лишеи (10)

9

Даяна се спря в стаята на секретарката преди каби-нета си.

— Добро утро, Сара. Има ли нещо специално днес?

— В пощата не, мис Бракли — отговори мис Талуин. — Но ето това тук. Мисля, че не сте го виделиоще.

Тя бе разтворила един брой на „Рефлектор“. Както винаги, вестникът приличаше повече на куп нахвърляни букви, отколкото на нещо подредено. Едри подзаглавия увенчаваха миш-маша от правоъгълници и преплетени линии, претрупани с дузина фотоси на различни лица в разни размери. Но обявлението, сочено от палеца на мис Талуин, бе оформено елегантно.

„КРАСОТА!“ гласеше то. „Красота, която трае! Красота, по-дълбока от повърхностния слой на кожата! От морето, откъдето е произлязъл животът, ви донесохме нова, проникваща по-надълбоко красота — красотата на «ГЛАМАР»! «ГЛАМАР» е обаяние, уловено в морето и поставено на вашата тоалетна масичка. Истинското, силно, вълнуващо подмладяване с водораслите на «ГЛАМАР»!

От всички вещества, разтворени в морето, само едно особено водорасло избира, поглъща и концентрира онези, които съдържат тайната на трайната, дълбоко проникваща красота. Благодарение на работата на опитни химици и изтъкнати козметици чудотворната есенция на това растение, до този момент скъпа собственост на луксозен козметичен салон, сега е достъпна за ВАС…

«ГЛАМАР» не действа само повърхностно. Чувство на вътрешна красота ще…“

— А, ясно — възкликна Даяна. — Точно около месец след началния изстрел. Съвсем не е зле.

— Според моята информация всички водорасли в Галуей са все още под възбрана. Тя ще продължи докато ирландското правителство се опитва да от-крие кой е важният вид и реши с какво мито да го обложи — каза мис Талуин.

— Сара, скъпа, от кога си в нашия предприемчив козметичен бизнес? — попита Даяна.

— Не съм в него — отвърна мис Талуин. — Аз съм ваша секретарка.

— Но не би ли се обзаложила, че само два дни след като се вдигне забраната, ще се появи друг артикул, който ще твърди, че използва само истинско, оригинално водорасло от Галуей?

— Никога не се обзалагам — отговори мис Талуин.

— Мнозина си мислят, че не го правят. Нещо друго?

— Мис Брендън би искала да ви види.

Даяна кимна.

— Кажи й да дойде веднага щом се освободи.

— И лейди Тюли желае да си запише час.

— О, при мен лично, искаш да кажеш. Но защо?

— Казва по личен въпрос. Бе много настоятелна. Записах я за три следобед. Но мога да го отменя, ако искате.

Даяна поклати глава.

— Няма нужда. Потвърди го, Сара. Лейди Тюли няма да настоява без сериозна причина.

Даяна продължи към кабинета си. Зае се с няколко писма, които мис Талуин бе подготвила. След около четвърт час Сара въведе мис Брендън.

— Добро утро, Люси. Седни. Как е „тайната служба Брендън“?

— Едно от интересните й открития, мис Бракли, е, че тя не е единствената тайна служба, която действа тук. Смятам, че можехте да ми кажете за това. Или на тях за мен. Един-два пъти се получи неудобно.

— О, налетяла си на мрежата на Таня, така ли? Несе тревожи, мила. Техните функции са повече иразлични като на Централния следствен отдел. Но ще кажа две думи на Таня. Не искам да си губитевремето, като се разследвате една друга. Какво друго?

Мис Брендън повдигна вежди.

— Толкова много хора изглеждат заинтересовани. Първо онзи Марлин от „Проул“. Отново се появи и ми предложи петдесет лири, ако мога да му доставя вида, който ние използваме…

— Но той става безразсъден — вмъкна Даяна. — Как би могъл да разбере, дали не му даваш какъв да е бурен?

— На негово място бих се постарала само да узная какви видове се срещат в Галуей и какви — навсякъде. Това би стеснило нещата до няколко възможни вида. И ако му дам друг, веднага би разбрал, че нарочно го лъжа.

— Ще помисля върху това. Продължавай — каза Даяна.

— От него научих, че и полицията се е заинтересувала. Инспектор му задавал въпроси за нас, разпитвал го за онази алергична жена, мисис Уилбъри. Името му било Ейвърхаус. Според криминалния репортер на „Проул“ инспекторът обикновено се занимавал със случаи с наркотици. Придружавал го някой си Мойн, сержант. Случайно оня Ейврил Тод, който работи на партера, е бил арестуван веднъж от млад мъж на име Мойн от Държавните служби.

— „Проул“ и полицията. Кой друг? — попита Даяна.

— Човекът от „Радар“, Фреди Рамър, още обработва Беси Холт. Тя не може да му каже нищо, но се надява още да може да го будалка и така да печели безплатни вечери. Няколко от момичетата ни напоследък се снабдиха с нови приятели, някои от тях определено са свързани с козметични фирми, а може би не само те.

— Какъв разбунен кошер сме — засмя се Даяна. — И всичко това само за да се уточни въпросното водорасло?

— Главно — съгласи се мис Брендън. — Но не мога съвсем да разбера защо и полицията се занимава с това. След посещението на инспектор Ейвърхаус при мисис Уилбъри, тя отиде при един човек на „Харли Стрийт“, явно за медицински преглед.

— Горката полиция, твърде неоригинално. Както знаеш, мрежата на Таня следи за всякакви признаци на поява на ястреби и то не само сред персонала. — Тя помълча. — От друга страна възможно е полицията да си въобразява, че този път става дума за нещо различно от наркотици. Ако откриеш какво търсят и не е наркотик, ще се радвам да науча.

— Ще направя всичко, което мога, мис Бракли — мис Брендън понечи да си тръгне.

Даяна я задържа с жест. Гледа я дълго, замислено, докато мис Брендън леко порозовя.

— Ако има още нещо… — започна тя.

Даяна я спря.

— Има, Люси. Нещо важно. Дошло е време да имам близо до себе си някого, на когото мога да вярвам. Ще ти направя предложение. Знам доста много за теб, повече, отколкото си представяш. Ти ми каза защо си дошла в „Нефертити“. Мисля, че доста добре знам какво мислиш за това място. Сега искам да ти кажа някои неща, които никой друг тук не знае. Никой, освен мен. И после да ти предложа нещо. — Даяна стана и спусна малко резе на всяка врата. Върна се на бюрото и вдигна телефона. — Моля, никакви телефонни разговори, докато не ти кажа, Сара — нареди тя и постави обратно слушалката. — Сега… — започна Даяна.

* * *

Точно в три мис Талуин отвори вратата и обяви:

— Лейди Тюли, мис Бракли.

Лейди Тюли влезе. Висока, стройна, елегантна, в костюм от мека нежносива кожа. От върха на обувките й до малката й шапка, наподобяваща корона — всичко бе грижливо премислено до най-малките подробности. Единствено цената не я бе интересувала, но тъкмо тя правеше чест на снабдителите и на „Нефертити Лимитид“.

Даяна почака, докато затвори вратата.

— Джанет, мила моя, ти ме смущаваш. Щом те погледна, започвам да се питам дали не съм направила мъничък принос за създаването на произведение на изкуството.

Лейди Тюли сбърчи нос.

— О, Даяна, от твоята уста това звучи… Но наистина е много приятен, нали? — Тя огледа себе си с одобрение. — Пък и в края на краищата на безработните трябва да се помага да се занимават с нещо.

Тя грациозно седна. Даяна й предложи табакера, щракна запалката. Джанет Тюли пусна облаче дим и лекичко се облегна. Погледнаха се една друга. Джанет Тюли се изкиска.

— Знам какво мислиш, Даяна. Много ласкаво от твоя страна да изглеждаш толкова самодоволна от резултата.

Даяна се усмихна. Наистина се бе сетила за тяхната първа среща преди десет години. Онази лейди Тюли, която тогава гледаше през същото бюро, бе много различна. Високо нервно момиче на двайсет и две години, с хубаво лице и прелестна фигура и крайници, но без никаква представа как да се облича, как да се гримира, с абсолютно неподходяща фризура, и недодялана на вид като шестнайсетгодишна. Тя разглежда Даяна бавно и внимателно, накрая каза:

— О, Боже! — явно на себе си и с леко изненаданвид.

Устата на Даяна се изкриви леко в ъгълчетата, тя вдигна вежди.

Момичето изглежда малко се смути.

— Съжалявам. Не исках да бъда груба. Но никога не съм била на такова място — заяви простодушно. — Представях си, че го ръководи шейсетгодишна с боядисана коса, варосано лице, пристегнат корсет — нещо като загрубяла кралица Виктория.

— Въпреки това дойдохте — каза Даяна. — Радвам се, че промених представата ви. Какво бихте желали?

Момичето се подвоуми.

— Нещо като историята с Пигмалион. — Доверително продължи: — Виждате ли, аз… аз се залових с работата да бъда лейди Тюли. И честно е да опитам да я изпълнявам както трябва. Не е това, което очаквах и затова ми трябва помощ. Аз… — поколеба се отново, — няма значение какъв вид помощ ще ми предложите. Но реших, че е добре да я получа от професионалист, незаинтересован…

Фразата увисна недовършена.

Даяна си представи снахите и лелите на съпруга й, които се захващат с шлифоването й почти без такт. Момичето добави:

— Мога да се уча и мога да изглеждам както трябва, но не съм имала възможност да чиракувам при когото трябва. Не е било нещо, за което съм имала време да помисля.

Даяна каза откровено:

— Положително можете да изглеждате както трябва. Ще се погрижа за това. Мога да ви препоръчам и добри учители и наставници. Но колко ще научите от тях, зависи от вас.

— Мога да се уча — повтори момичето. — Но първо ми трябва добра основа на граматиката на всичко това. И ако не мога скоро да натрия носовете на някои от тези глупачки със собствените им похвати, тогава ще съм си заслужила, каквото ще получа.

Даяна кимна леко:

— Разбирам ви. Но не трябва да ги подценявате. Те са на собствена територия и мислят единствено за своя светски живот. В края на краищата той е всичкото, което са получили. Важно е да започнете да изпълнявате добре ролята си, но няма да можете, ако разбиете сърцето си.

— Няма да го разбия. Нямам амбиции да достигна върха. Ако имах, щях да ги използвам за нещо по-ценно — увери я момичето. — Но приех да бъда лейди и от мен се очаква да стана придобивка, а не пречка. Това е всичко.

Говореше с лека горчивина. Даяна забеляза, че очите й заблестяха повече. Попита с любопитство:

— С какво се занимавахте по-рано?

— Преди шест месеца бях студентка четвърта година медицина и живеех в лошо общежитие в Блумсбъри — отговори лейди Тюли. — Знаех всички изисквания там. Не подозирах, че това ще се окаже толкова различно.

Даяна пофантазира само миг върху обстоятелствата, които бяха променили напълно средата на момичето. И каза направо:

— Не виждам причина да не преуспеете в това. Сигурна съм, че ще можете, ако си го поставите за цел. Но ще откриете, че не е евтино.

— Не съм и очаквала — отвърна лейди Тюли. — Това бе един от първите ми уроци — трябва да харчиш много пари за себе си, за да се самоуважаваш. Да не го правиш е буржоазно.

— Много добре — съгласи се Даяна.

И така тръгнаха към целта.

Като гледаше безупречно облечената, с изискани маниери, уверена лейди Тюли пред себе си, Даяна се поусмихна на спомена за момичето, което бе дошло да я моли за помощ.

— Самодоволна не е точната дума — каза тя. — Приятно удоволствие и възхищение ще бъдат по-близо до истината.

— Добре — отстъпи скромно лейди Тюли. — Въпреки че аз просто мога да създам доста добра имитация, когато и е необходимо.

— Но нима наученото остава само имитация? Не води ли до истински промени?

— Мила моя Даяна, кой, ако не ти, може да разпознае една имитация, когато я види. Нещо винаги толкова ме е озадачавало у теб. Аз имитирам, защото се омъжих в кръг, където го изискват. Но защо го прави и Даяна? Питах се и не намерих отговор.

— Питаше се? — повтори Даяна. — Сега не се ли питаш?

— Въпрос, който вечно остава без отговор, може да стане досаден, нали? — отговори Джанет Тюли уклончиво. — Но не искаш ли да знаеш защо съм дошла?

Даяна кимна.

— Страхувам се, че не е много приятно — продължи Джанет. — Нашият доста елегантен и скъп кръг е пълен вечно с едни и същи мръсотии като еднообразното мръсно пране в пералнята в понеделник. Сигурно си забелязала.

— В общи линии да — съгласи се Даяна.

— Точно на това се възхищавам у теб, Даяна. Представям си, че всеки член на твоя персонал знае всяка мръсна подробност, но ти просто не се занимаваш с това.

— А трябва ли?

— Ами като се има предвид, че всъщност председателстваш тази размяна на клюки… Както и да е, може би все още не си чула за моя роман с мистър Смелтън?

Даяна поклати глава отрицателно.

Джанет затършува в чантата си, която идеално подхождаше на костюма й. Извади гъвкава златна гривна с диаманти и я сложи на бюрото на Даяна. Гривната заблещука.

— Хубава е, нали? Хорас Смелтън ми я подари за рождения ден. Това рибарите го наричат блесна — примамка, която се окачва над въдицата, за да я забележиш и да се хванеш… — Тя замислено гледаше гривната. — Странното е, че Хорас ми я подари, но тя е купена от мъжа ми. Сега съвсем случайно научих това. Съпругът ми ме запозна с Хорас преди около два месеца… Не искам да ти разправям надълго и нашироко, но персоналът ти вероятно знае, ако и ти самата не си научила, че с мъжа ми поддържаме само официални отношения вече почти три години. Правим шоу пред публика, но това е всичко. Така че се питам какво всъщност става? Може да се помисли, че мъжът ми иска да ме забърка в някаква каша, за да намери причина за развод. Не е много добър човек, знаеш. Но след като размислих, открих няколко неща, към които това обяснение не приляга. Така че се опитах да разбера истинската причина. Стори ми се, че трябва да има нещо, което той би желал да открие, но понеже на практика не си говорим насаме, нямаше да има полза да ме попита направо за каквото и да е. Хорас е много привлекателен мъж, макар прикрит и коварен, така че се включих в играта. Не го окуражавах прекалено, но и не го отхвърлях решително. — Джанет Тюли угаси цигарата си в пепелника и запали друга. — Накратко, забелязах, че „Нефертити“ отвреме навреме се появява в нашия разговор. О, Хорас е твърде гъвкав, но аз следях за нещо, което да се повтаря. След това опитах една-две маневри. Възхвалих резултатите от вашето откритие с водораслото. И той игра внимателно. Не ми каза веднага, че приказките за морския плевел са чисто и просто прах в очите. Но не пропусна да го спомене по-късно. Като му дойде времето, стигна и до конкретно предложение. Каза, че ако се доберял до образци от разни неща, които използвате в „Нефертити“, практически до всичко, което се инжектира, то той познавал хора, които охотно биха дали за тях добра цена. Ако накарам някое от твоите момичета да ми каже нещо за твоите суровини, това също било ценно. Ако пък ми дадяло дори мъничка частичка от специален суров материал, който вероятно изглежда като лишей, те биха платили наистина много добра цена. Размислих, спомних си, че Алек, съпругът ми, има много стар приятел, директор на „Сандуърт Кемикъл Продъктс Лимитид“. — Джанет пак замълча.

Даяна я погледна сериозно:

— Джанет, имам впечатлението, че капанът много скоро ще щракне.

— Капанът? Мила моя, познавам те вече от десет години. През цялото време и двете сме се променили забележително малко, не мислиш ли? Четири години съм учила медицина, не забравяй. Може би съм единствената ти клиентка с такова образование. Интересно. Ако това, което мисля, е вярно, може да преразгледам знанията си. Виж, приятно е да имаш хубави дрехи и прочие, но цената на този начин на живот е доста по-висока, отколкото ми се струва разумно. И той би бил толкова досаден при по-голяма продължителност на времето, не мислиш ли?

Погледът на Даяна оставаше спокоен и твърд.

— Откога мислиш това, Джанет?

Лейди Тюли сви рамене.

— Трудно е да се каже, мила, тъй като е толковатрудно да се приеме за истина. Но подозрениятами се превърнаха в убеждение преди около три години.

— И не си казала на никого?

— Не. Бях като омагьосана. Исках да видя какво ще стане. В края на краищата, ако бях права, имах предостатъчно време да чакам. Ако ли не, щеше да бъде без значение. Познавам те, Даяна. Вярвам ти. За мен нямаше сериозна причина да се намесвам в работитети досега. Но вече ще се пръсна от въпроси, раз-бира се.

Даяна я погледна. Джанет Тюли бе приспособила маниерите си към своето обкръжение твърде успешно и не показваше нищо друго освен лека умора. Даяна се усмихна и бегло погледна стенния ча-совник.

— Добре — съгласи се, — но само половин час.

— Първо един основен въпрос — започна Джанет. — Дали забавящото действие ще бъде последвано от ускорено разрушаване, ако препаратът престане да се внася в организма?

— Не — отвърна Даяна. — Метаболизмът просто се връща към нормата.

— Чувствам облекчение. От време на време ме преследваше мисълта, че един ден мога да премина от средна възраст към старост за около пет минути. А сега за вторичните ефекти и реагиране на стимули. Питах се, дали не съм открила…

Въпросите продължиха повече от половин час и бяха прекъснати от позвъняване на телефона. Гласът бе на мис Талуин.

— Съжалявам, мис Бракли. Знам, че не искахте да ви прекъсват, но мис Саксоувър е на телефона за трети път. Казва, че е спешно и важно.

— Добре, Сара. Свържи ме.

Даяна направи жест за да задържи лейди Тюли, която се готвеше да си тръгне.

— Здравей, Зефани. Какво има?

— Става дума за „Дар“, Даяна. Татко реши, че е по-умно да не ти звъни той самият.

— Какво е станало?

— Избухнал пожар. Жилищното крило изгоряло. Татко едва се измъкнал.

— Добре ли е?! — попита Даяна разтревожено.

— О, да. Успял да се изкачи на покрива и да премине в централната част на зданието. Съумели са да ограничат пожара и той не се е разпрострял извън жилищното крило. Татко иска непременно да знаеш, че според полицията пожарът е умишлен.

— Но кой би искал да го направи? Не би могло да има причина…

— Полицията със сигурност предполага, че първо е имало кражба, а след това е причинен пожарът, за да я прикрие. Не са открили следи. Невъзможно е да се разбере какво са взели. Иска да ти кажа, че няма защо да се безпокоиш, знаеш за какво. Там няма нищо, което да е било свързано с него.

— Разбирам, Зефани. Това е хубаво. Но баща ти… Съвсем сигурна ли си, че не е ранен?

— Не е, Даяна. Казва, че само си одраскал коляното и изпокъсал пижамата.

— Слава Богу — въздъхна Даяна.

Още няколко думи и тя остави слушалката с леко разтреперана ръка. Половин минута втренчено и безизразно гледаше стената срещу себе си, докато едно помръдване на Джанет Тюли не я върна към действителността.

— Приближиха се твърде плътно — каза тя като на себе си. — Време е да се раздвижа. Не, не си отивай, Джанет, ще имам задача за теб. Само минутка… — Отново взе телефона. — Сара! Знаеш за онзи пакет в ъгъла на големияшкаф, нали? Да, той. Ще видиш, че е пълен с писма. Имат адреси и марки. Погрижи се да се из-пратят веднага. Всички трябва да заминат още тази вечер.

Отново се обърна към Джанет Тюли.

— Сега — рече тя, — вдигаме похлупака. Писмата са покани до всичките ми клиентки и до някои представители на пресата да присъстват на събрание следващата сряда следобед — общо над хиляда. Опитах се да ги направя да изглеждат важни и спешни, но за съжаление това е циркулярно писмо. Което означава, че някои няма да му обърнат внимание, а други ще го помислят за рекламен трик. Ти познаваш много от клиентките от обществото. Бих искала да пуснеш слух, който да подкрепи писмото и да ги докараш тук. Ще накарам и момичетата от долните етажи да помогнат. Но ако ти го разпространиш, ще натежи повече.

— Много добре — съгласи се Джанет. — Но какъв да бъде слухът? Няма да пожелаеш истината да се разчуе преди събранието?

— О, разбира се, не. Не, по-добре е да се придържаме към водораслото за момента. Какво ще стане, ако цялата ни работа тук бъде застрашена и клиентките ни бъдат изложени на опасността да бъдат лишени от нашите услуги, защото ирландците определят толкова високо мито за нашия специален вид, че Министерството на търговията отказва да потвърди плащането на такава изнудваческа цена? Това ще бъде протестно събрание срещу дискриминационното постановление, в дъното на което стоят конкурентни концерни с цел да лишат клиентките на „Нефертити“ от специалните им облаги. Сещаш ли се за още нещо в този дух?

Джанет кимна.

— Мисля, че да. Може да се доукраси достатъчно. Предположения, че Министерството на търговията, или националната банка на Англия, или нещо подобно, са подкупени от конкурентите. Всичко е част от голям тъмен заговор на хора, които пет пари не дават какво ще стане с клиентките ви, стига само да пипнат управлението на „Нефертити Лимитид“ и вашите търговски тайни. Мисля, че това ще предизвика доста силен протест.

— Много добре, Джанет. Задвижи го. Аз ще организирам слухът да се пусне и сред персонала — така е много по-ефикасно, отколкото да им се каже направо. И можем да се надяваме на добре запълнена зала в сряда.